Нора Робъртс
Възкръснало минало (19)

19

Върна се на местопрестъплението. „Тъмно е — помисли си тя, — не толкова, колкото в нощта на убийството, но достатъчно“. Въведе кода за разблокиране на запечатания вход.

— Колко време би било нужно, за да се деактивира алармата и да се разгадаят кодовете на ключалките? Средно?

— Скъпа, аз не съм средно мерило в това отношение.

Ив завъртя очи.

— Добра ли е системата? Трябва ли човек да има опит или само подходящи инструменти?

— Първо, кварталът е благоприятен. Спокоен и елитен. Има голямо движение по улиците и тротоарите. Един крадец не би искал да бие на очи и някой да се запита: „Какво ли прави онзи тип там?“. Дори посред нощ. Впрочем в колко часа е извършено убийството?

— Приблизителният час на смъртта беше установен само по степента на разложение. Между нула и един часа.

— Значи не е било много късно, особено ако приемем, че вече е бил вътре. Най-рискованата част от вечерта. Човек би искал да влезе и излезе за възможно най-кратко време. Ако бях аз… преди години, бих проучил системата предварително. Когато разбера каква марка е, бих се запознал подробно с начина й на действие в магазин или сайт на фирмата. Не бих дошъл, без да знам какво трябва да направя.

„Разумно — каза си тя — от гледна точка на престъпника“.

— И ако бе направил всичко това?

Рурк се вгледа в ключалките и потъна в размисъл.

— Опитен крадец би ги отворил за четири минути. С малко сръчност — дори за три.

— От три до четири минути — повтори Ив.

— Струват ти се значително по-дълго време, когато се намираш на място, където не трябва да бъдеш, и правиш нещо, което не бива да правиш.

— Да, разбирам.

— Но аматьор би се справил доста по-бавно. Алармената система. Както виждаш, собственичката благосклонно е залепила малък предупредителен стикер, че ползва услугите на Първа охранителна група.

Ив гневно просъска.

— „Хей, господин крадец, нека ви помогна да влезете“. А дядо й е бил полицай, преди да стане частен детектив — добави тя. — Би трябвало да й е казал колко глупаво е да рекламираш охранителната си система, нали?

— Да. Вероятно е фалшив, за заблуда. Но нека предположим, че убиецът се е подвел. Най-продаваните пакети за жилища са свързани към самата ключалка. Трябва да отстраниш алармата, докато отваряш ключалката, а за това са нужни ловки пръсти. После трябва да я изключиш от таблото, което обикновено се намира точно до вратата отвътре. Това би отнело на твоя човек още минута, дори две, при условие, че предварително е проучил с какво ще си има работа. Възможно е да развие сръчност, като закупи такава система и се упражнява. За да опитам ли ме доведе?

— Исках да видя…

Ив замълча, когато някакъв мъж им махна с ръка от отсрещния тротоар.

— Какво правите там?

Беше около тридесет и пет годишен, с вид на редовен посетител в зала за бодибилдинг. Стройно тяло с изпъкнали мускули. Зад него, от другата страна на улицата, стоеше жена, чийто силует се открояваше на светлината, струяща през отворената входна врата. Държеше мобилен видеотелефон в ръка.

— Някакъв проблем? — попита Ив.

— Аз бих ви попитал същото. — Мъжът разтърси рамене, залюля се на пети и зае бойна поза. — В къщата няма никой. Ако сте приятелка на жената, която живее тук, би трябвало да го знаете.

— А вие неин приятел ли сте?

— Живея срещу нея. — Посочи с палец. — Тук всеки наглежда къщите на съседите, когато ги няма.

— Радвам се да го чуя. — Ив извади значката си. — Знаете ли какво се е случило тук?

— Да. Почакайте само секунда. — Повдигна ръка и се обърна към жената на прага. — Всичко е наред, скъпа. Полицаи са. Така и предположих — каза той, когато отново застана с лице към тях, — но исках да се уверя. Двама ваши колеги вече разговаряха с нас. Извинявайте, че бях готов да ви нападна. Точно сега всички сме малко изнервени.

— Няма проблем. У дома ли бяхте миналия четвъртък?

— Да. Били сме точно отсреща, когато… — Втренчи поглед в къщата на Ганън. — Умът ми не го побира. Познавахме Андреа. Били сме на купони у Сам, а трите със съпругата ми са излизали заедно по женски с други приятелки. Били сме отсреща, когато се е случило.

— Знаехте ли, че Андреа Джейкъбс ще живее тук, докато госпожица Ганън е извън града?

— Жена ми отиде при Сам вечерта, преди да замине на турне. Просто за да й каже довиждане, да й пожелае успех и да попита дали иска да храним рибките или нещо такова.

— Виждали ли сте се и разговаряли ли сте с Андреа Джейкъбс, докато Саманта Ганън е отсъствала?

— Мисля, че я срещнах само веднъж. Поздравихме се и това беше. Почти всеки ден излизам от къщи в шест и трийсет. Ходя на фитнес, преди да тръгна за работа. Съпругата ми излиза в осем. Андреа имаше различен график, така че не очаквахме да се засичаме често. Затова дори не ни хрумна, че нещо не е наред.

— Но тази вечер ни забелязахте пред вратата. Заради случилото се или обикновено държите къщата под око?

— Наглеждам я. Не следя зорко кой влиза и излиза — добави той с лека усмивка. — Просто проверявам дали не става нещо необичайно. Забелязах, че се мотаете отпред, нали разбирате?

— Да. — „Както би забелязал някого, който се опитва да изключи алармата и да разбие ключалката“. — Виждали ли сте наблизо непознато лице? Човек, който не е от квартала, да се е застоявал пред вратата или да се е навъртал около къщата през последните две седмици?

— И другите полицаи ни попитаха същото. Дълго размишлявах. Не съм виждал непознати, жена ми — също. Откакто разбрахме какво се е случило, говорим само за това. — Издаде дълга въздишка. — Миналият четвъртък си легнахме около десет. Пуснахме си филм в спалнята. Заключих, преди да се качим горе. И сигурно съм погледнал навън. Винаги поглеждам — по навик. Но не съм видял нищо. Никого. Станалото е ужасно. Никой не очаква нещо подобно да сполети негов познат — каза той, когато погледна към къщата. — Всеки мисли, че се случва само с познати на други хора.

„С много мои“, помисли си Ив. Бе познавала мнозина, които вече не бяха между живите.

— Да видим колко време ще ти отнеме — каза тя на Рурк и посочи към вратата.

— Добре тогава. — Той извади от джоба си малък кожен калъф и избра инструмент. — Имай предвид, че не съм запознат с този тип система и нямам опит.

Приклекна.

— Да, да, това е твой минус. Искам само да направя възстановка по една версия. Не мисля, че някой, който се е навъртал край тази къща, би останал незабелязан от мистър Бодибилдинг отсреща. Особено ако е идвал често в квартала.

— Докато ти разговаряше с него, поне пет-шест души надникнаха през прозорците или вратите си.

— Да, знам.

— Все пак, ако някой е набелязал къщата, би наминал и направил снимки. — Рурк се изправи и отвори вратата. — Въпреки че би било също толкова рисковано, колкото да инвестираш в клониране от разстояние, ако можеш да си го позволиш. — Докато говореше, отвори устройството за алармата, пъхна в него малък диск и ръчно въведе команда. — Следващия път би се дегизирал. Необходимо е само търпение. Ето, готово.

— Каза три-четири минути. Отвори я за по-малко от две.

— Казах „всеки опитен крадец“. Нямах предвид себе си. Системата е надеждна, но „Рурк Индъстрис“ произвеждат по-добри.

— Другия път, когато разговарям с нея, ще ти направя реклама. Първо се е качил горе.

— Така ли?

— Да, защото не е очаквал някой да влезе и би действал на запалени лампи, след като е включил параваните на прозорците. Тя щеше да забележи това, когато влезе, както и безпорядъка в хола. Но не го е забелязала. Ако е била с бистър ум, при подобна гледка би побягнала и позвънила на полицията. А се е качила на горния етаж. — Ив отново отвори входната врата и я остави да се затръшне. — Чува я да проверява ключалките, може би да прослушва съобщенията на домашната гласова поща. — Тя премина през хола, заобикаляйки съборените мебели. Не обърна внимание на миризмата на химикали, останала след „метачите“. — Била е в клуб, вероятно е пийнала. Не прекарва много време в къщата. Обувките й са ужасно неудобни, но ги сваля чак в спалнята. Не виждам защо ще се мъчи да преминава оттук с тях, щом не е имало кой да зяпа дългите й крака. Тръгва нагоре по стъпалата. — Застана до стълбището. — Безспорно харесва тази къща. Самата тя живее в апартамент от десет години. Определено е доволна да разполага с толкова пространство. Влиза в спалнята, сваля прелъстителските обувки.

— Едва ли е от значение, но сигурна ли си, че не ги е свалила долу и не се е качила боса, носейки ги в ръка?

— Ммм? Съдя по положението им. И по нейното. Ако ги беше държала в ръка, когато е прерязал гърлото й, щяха да паднат по-близо до тялото. Освен това, ако ги бе занесла в спалнята, щеше да се обърне към гардероба или поне да ги запрати натам. Така мисля. Виждаш ли къде съм застанала?

Рурк виждаше. Виждаше и петната, и пръските кръв по леглото, пода, лампата и стената. Химикалите не бяха заличили отвратителната миризма. Запита се как някой би се върнал отново да спи в тази стая. Да живее с кошмара в нея.

Погледна Ив и срещна спокойните й подканващи очи на полицай. Тя постоянно живееше с кошмари, наяве и насън.

— Да, виждам.

— Вратите на гардероба бяха отворени. Обзалагам се, че е бил там. Не е започнал оттук. Мисля, че преди това е влязъл в офиса в дъното на коридора. Там е била първата му спирка и не е стигнал много далеч.

— Защо?

— Ако бе претършувал тази стая, тя щеше да види разтурията веднага щом отвори вратата. Нямаше следи от самозащита, никакви признаци, че е направила опит да избяга или да се бори. Второ, в офиса има техника, която е непокътната. Теорията ми е, че това е била отправната му точка и е възнамерявал да действа внимателно, чисто. Но Джейкъбс влиза и напълно обърква плана му.

— А план Б е убийство.

— Да. Няма начин да е подминал офиса й. Но не го е оставил в безпорядък. Обърнал е всичко в другите стаи наопаки, но офисът вече е бил претърсен. Защо да се връща там?

Рурк отново огледа ужасяващите петна по пода и стените.

— За да пререже гърлото на една жена, е било нужно по-малко време.

— Възможно е и този фактор да е оказал влияние. Мисля, че я е чул да влиза и вместо да чака да си легне и да се измъкне или пък да я халоса и повали в безсъзнание, се е намъкнал тук. Скрил се е в гардероба и я е причакал, докато влезе и свали шикозните си обувки. Да не се бавим, а? Всичко вече е огледано и описано. Влез в гардероба.

— Господи.

Той отмести купчините дрехи и възглавници и се провря между отворените врати.

— Виждаш ли ъгъла? Трябва да е бил такъв, ако се съди по начина на падане. Застанала е тук, с лице насам. Приближил се е изотзад, сграбчил я е за косата и е навел главата й назад. Имаше дълга коса, а и личи от ъгъла на раната. Диагонално, отляво надясно, отгоре надолу. Изиграй това, ще ти трябва малко въображение за дългата коса.

Рурк стигна до нея с две крачки, дръпна късите й коси и имитира замахване с нож.

Ив си представи как потръпва веднъж от шока, който настъпва, и тревогата, която крещи в съзнанието на жертвата, докато тялото й умира. Сведе поглед към пода и си спомни положението на трупа.

— Така е било. Точно така. Не се е колебал нито миг. Дори секунда нерешителност — и тя би се раздвижила и променила ъгъла. Трябвало е да действа бързо и уверено. Ударила се е в ръба на леглото при падането. Личи по пръските кръв. Удря се в ръба, отскача, търкулва се и се просва неподвижна на пода. Направил е поразиите долу след убийството. Навярно е прекарал още час или два в къщата с нея. През част от времето е тършувал в тази стая, докато кръвта й е изтичала. Има ловки ръце. И забележително хладнокръвие.

— Сложи ли микрокамера на Ганън?

— Да. Ще я държим под наблюдение, докато заловя убиеца. Да се махаме оттук.

Рурк изчака, докато отново излязоха навън в горещата лятна вечер. Ив запечата входа. Той прокара длани по ръцете й, притегли я към себе си и леко я целуна.

— За какво беше това? — попита тя.

— Имахме нужда.

— Мисля, че си прав. — Хвана ръката му и тръгна надолу по стъпалата. — Наистина имахме.

 

 

Журналистите вече бяха надушили новината. Служебната й гласова поща в полицейската централа бе пълна със съобщения, молби и настоявания за информация. С известна доза задоволство препрати всичките на отдела за връзка с медиите. Можеха да душат за кръв колкото искат, но нямаше да получат нищо от нея, преди да е готова.

Очакваше скоро да бъде посетена лично от Надин Фарст. Щеше да я изтърпи, когато дойде моментът. Може би имаше с какво нашумялата репортерка на Канал 75 да й бъде полезна.

Въведе програма за кафе и реши, че никога не е твърде рано да притесни патолозите и лабораторията.

Спореше с медицинското лице, на което бе възложена експертизата по случая, ядосана от новината, че главният експерт Морис е в отпуск, когато чу викове и подсвирквания откъм общото помещение до офиса й.

— Не ме интересува, че е лято и хора с вашата професия гледат да се откъснат от работа — сопна се Ив. — Изпращането на трупове при вас не е мое хоби. Искам резултати, а не оправдания.

Затвори и реши, че след първото натриване на нечий нос за деня е в идеално настроение за кавги в лабораторията. Приближаващо се потракване я накара да се намръщи.

— Добро утро, Далас.

Самонадеяната Пийбоди, наскоро повишена в детектив, вече не носеше досадната униформа. Ив ужасно съжаляваше за това. Атлетичното й тяло, което със сините полицейски дрехи бе изглеждало доста по-закръглено, сега бе в прилепнал тъмновиолетов панталон, лилаво горнище и ефирно сако в подобен цвят на тесни райета. Вместо грубите спарващи ботуши, бе с лилави обувки с нисък, но тънък ток.

Това обясняваше тракането.

— С какво си облечена, по дяволите?

— С дрехи. Мои са, не съм ги крала. Експериментирам с различни стилове, за да реша кой е най-подходящият за работа. Мисля да си направя и нова прическа.

— За какво ти е нова прическа, по дяволите! — Ив бе свикнала с тъмните къси коси на Пийбоди, подстригани на черта. — Защо хората непрекъснато променят прическите си? Щом старата не ти харесва, защо си ходила с нея? А ако новата не ти хареса, ще трябва пак да отидеш на фризьор. Аз бих полудяла.

— Имаш право.

— А тези какви са?

Посочи към обувките й.

— Нали са страхотни? — Пийбоди завъртя крака си, за да й ги покаже. — И изненадващо удобни.

— Това са женски обувки.

— Далас, не знам как да ти го кажа, но аз съм жена.

— Партньорът ми не е кукличка. Не работя с глезли, а с ченгета. Партньорът ми е ченге, а това не са обувки на ченге. Тракат.

— Благодаря, лейтенант. — Пийбоди самодоволно се усмихна. — Значи признаваш, че си ги бива.

— Не, за бога! Токчетата тракат, когато ходиш.

— Трябва само да им се сложат капачета. — Понечи да се нацупи, но видя бележките и разпечатаните кадри от местопрестъплението на бюрото й. — Какво правиш? По стар случай ли работиш?

— Пресен е. Поех го вчера, точно преди края на смяната.

— Поела си случай и не си ме повикала?

— Недей да хленчиш. Не те повиках, за да не разваля голямата ти вечер. Не помниш ли, че цял ден не престана да говориш за нея, сякаш е светското събитие на годината? Мога сама да проведа оглед, Пийбоди. Нямаше смисъл да провалям плановете ти.

— Независимо от мнението ти за обувките ми, аз съм ченге. Винаги знам, че плановете ми може да бъдат провалени.

— Този път не бяха. По дяволите, исках да ти дам тази възможност. Ако ще вдигаш скандал за това, само ще ме ядосаш.

Пийбоди прехапа устни. Пристъпи от крак на крак, сякаш обувките й не бяха удобни колкото твърдеше. Но се усмихна.

— Нямам подобно намерение. Оценявам жеста. Беше важно за мен. С Макнаб преживяхме труден период. Благодаря ти. Прекарахме чудесно. Пийнах малко повечко и тази сутрин ми се вие свят. Но доза истинско кафе ще помогне.

С надежда погледна към автоготвача, където имаше такова, а не блудкав сурогат като в общото помещение.

— Заповядай. После седни тук да те осведомя с какво си имаме работа.

 

 

— Изчезнали диаманти? Ще прилича на търсене на съкровище — реши Пийбоди. — Примамлива плячка. Може би ще бъде забавно.

Ив не каза нищо и й подаде една от снимките на трупа на Андреа. Пийбоди процеди през зъби:

— Е, не чак толкова забавно. Някакви следи от влизане с взлом? Сексуално насилие?

— Никакви очевидни белези.

— Възможно е да е довела някого със себе си. Лош избор. Хората често грешат.

— Ще видим. Проверих дебитната й карта. Последната преведена сума е платена сметка в „Клуб 60“, на ъгъла на Шестдесета и втора, в единайсет и четирийсет и пет в четвъртък вечерта. Приблизителният час на смъртта е между полунощ и един.

— Значи от клуба е отишла направо в къщата на Ганън. Ако е имала компания, заварила я е там.

— Тръгваме. — Ив събра материалите в папка. — Ще поговорим с бившия приятел на Ганън, с шефа на Джейкъбс и колегите й, ще отскочим до клуба и ще се отбием в моргата да потормозим патолозите.

— Тази част винаги ми е харесвала. Ще имам повод да покажа новата си значка — добави Пийбоди, докато вървяха към вратата. Разтвори предниците на сакото си и лъскавата детективска значка, закачена на колана й, заблестя.

— Много оригинално.

— Любимият ми нов аксесоар.

 

 

Явно ръководството на „Тарбо, Часи и Дикс“ споделяше мнението, че разточителството за луксозен интериор привлича клиенти, които се нуждаят от планиране на финансите си. Офисите им заемаха четири етажа, с главен информационен център колкото игрище на „Янките“. Осем млади жени и мъже, явно назначени колкото заради комуникативните си способности, толкова и заради външността си, седяха зад огромен искрящо червен плот, който би побрал жителите на малко предградие. Всеки от тях имаше персонален комуникатор и обработваше информация със светкавична скорост.

Явно отделяха доста време за устната си хигиена, ако се съдеше по еднаквите им ослепителни усмивки.

Около тях имаше бюра, на които седяха още самоуверени мъже и жени със съвършено бели зъби и в официални костюми, три зони за чакащи клиенти с меки дивани, фотьойли и маси, оборудвани с екрани за разглеждане на списания и кратки видеофилми, както и зимна градина с малък син шадраван.

Звучеше дискретна жизнерадостна музика.

Ив реши, че щеше да попадне в приют за душевноболни, ако работеше в подобна обстановка.

Тръгна към информацията по мекия сребрист килим.

— Чад Дикс.

— Господин Дикс е на четиридесет и втория етаж. Ще изпратя една от асистентките си да ви придружи. Бихте ли ми казали името си и часа на уговорената среща?

Ив сложи значката си върху лъскавия плот.

— Лейтенант Далас, Централно полицейско управление. Бих казала, че часът на срещата ми е сега. Можем и сами да се качим на четиридесет и втория етаж, благодаря. Само съобщете на господин Дикс, че отиваме при него.

— Трябва да въведа самоличността ви, за да се качите в асансьора.

Ив отново извади значката си и я завъртя.

— Заповядайте.

Прибра я обратно в джоба си и тръгна към асансьорите.

— Може ли следващия път аз да бъда лошото ченге? — прошепна Пийбоди, докато чакаха вратите да се отворят. — Наистина имам нужда от практика.

— Според мен не това е начинът да добиеш практика, но нямам нищо против да опиташ. — Качиха се в асансьора. — Четиридесет и втори — нареди Ив и се облегна на стената, докато кабината ги издигаше нагоре. — Ти ще говориш със секретарката, която ще ни посрещне.

— Нямам търпение.

Пийбоди потри ръце, разкърши рамене и врат.

— Определено няма смисъл — промърмори Ив, но позволи на партньорката си да излезе първа, когато вратите се отвориха.

Етажът бе също толкова просторен като долния, но цветовата схема съчетаваше сребристо с електриковосиньо, а не с червено. Сепаретата за чакащи бяха по-големи и снабдени със стенни екрани, настроени на различни финансови програми. Гишето за информация бе с размерите на малък плувен басейн, но нямаше нужда да се отбиват там, защото секретарката веднага забърза към тях през двойните остъклени врати, които безшумно се отвориха пред нея.

Бе блондинка с лъскави коси на спираловидни къдрици, които обграждаха лицето й като ореол. Имаше розови устни и бузи и тяло с впечатляващи форми, подчертани от прилепналата пола и сако с цвят на захарен памук.

Бързайки да не пропусне шанса си, Пийбоди пристъпи напред и разтвори сакото си.

— Детектив Пийбоди, Централно полицейско управление. Партньорката ми — лейтенант Далас. Трябва да поговорим с Чад Дикс във връзка с разследване.

— Господин Дикс има среща с клиент, но с удоволствие ще прегледам графика му и ще ви вместя днес, ако ми обясните за какво по-точно става дума и колко време ви е необходимо.

— Думата е „убийство“, а колко време ще му отнемем, зависи изцяло от него. — Пийбоди наклони глава, събра вежди и й хвърли строгия поглед, който бе отрепетирала пред огледалото в банята. — Ако не може да ни приеме тук и сега, с удоволствие ще го отведем в управлението и ще проведем разговора там. Можете да го придружите — добави тя.

— Аз… почакайте само момент.

Когато забързаните й стъпки заглъхнаха, Пийбоди смушка Ив с лакът.

— Думата е „убийство“ — добре го казах.

— Не беше зле. — Ив кимна, когато блондинката дотича обратно. — Да сравним постигнатото.

— Ако дойдете с мен, господин Дикс ще ви приеме сега.

— Така си и помислих.

Пийбоди понечи да я последва.

— Не злорадствай — промърмори Ив. — Ще те намразят.

— Разбрано.

Тръгнаха по ветрилообразния коридор и минаха през други двойни врати в широката му част. Бяха матови и се отвориха, когато секретарката ги докосна.

— Детектив Пийбоди и лейтенант Далас, господин Дикс.

— Благодаря, Джуна.

Седеше зад U-образно бюро до неизменната стъклена стена. В офиса му имаше разкошен кът за сядане с няколко широки кресла и витрина с дребни сувенири и играчки.

Бе облечен с тъмносив костюм на едва забележими светли райета и носеше сребърен ланец под яката на снежнобялата риза.

— Полицаи. — Със спокойно изражение посочи към креслата. — Предполагам, че има нещо общо с трагедията в дома на Саманта Ганън. Чух за това снощи във вечерните новини. Все още не съм успял да се свържа със Сам. Можете ли да ми кажете дали тя е добре?

— Доколкото е възможно — отвърна Ив. — Познавахте ли Андреа Джейкъбс?

— Да. — Поклати глава и се отпусна зад бюрото си. — Не мога да повярвам какво се е случило. Саманта ме запозна с нея. Често си говорехме, докато излизах със Сам. Тя беше… може би звучи изтъркано, но беше от хората, които са пълни с живот. В репортажите не съобщават много подробности, дори тази сутрин. Взлом ли е имало?

— Все още се опитваме да установим. Вече не се ли виждате с госпожица Ганън?

— Романтичната ни връзка приключи.

— Защо?

— Просто не вървеше.

— Кой смяташе така?

— И двамата. Сам е красива и интересна жена, но вече не ни беше забавно заедно. Решихме да се разделим.

— Имали сте кодовете от жилището й.

— Да… — Замълча за миг и дискретно се покашля. — Имах ги. Както и тя моите. Предполагам, че ги е сменила, след като скъсахме. Аз също смених своите.

— Бихте ли ни казали къде бяхте през въпросната нощ?

— Да, разбира се. Бях тук, в офиса, докъм седем и нещо. Имах работна вечеря с клиент в бистрото на Петдесет и първа. Джуна може да ви даде информация за клиента, ако ви е нужна. Тръгнах от ресторанта към десет и половина и се прибрах у дома. Поработих върху някои документи около час и включих телевизора, за да видя вечерните репортажи, както винаги, преди да си легна. Навярно съм стоял докъм полунощ.

— Може ли някой да го потвърди?

— Не, поне след като излязох от ресторанта. Хванах такси, но не мога да ви кажа номера на колата. Нямам никаква причина да нахълтвам в къщата на Сам, за да крада, или да убивам Андреа, за бога.

— Преди години сте имали проблеми с наркотиците, господин Дикс.

Мускулите на челюстта му трепнаха.

— Чист съм от години. Подложих се на рехабилитация и продължавам да посещавам сбирки на бивши наркомани. Ако се наложи, нямам нищо против да ми вземат проба, но в присъствието на адвокат.

— Ще ви уведомим, ако се наложи. Кога за последен път разговаряхте с Андреа Джейкъбс?

— Преди два месеца или най-малко около шест седмици. Мисля, че вече беше лято и ние със Сам, Андреа, тогавашното й гадже и още една двойка отидохме заедно в джаз клуб. Беше няколко седмици преди да скъсаме.

— Срещали ли сте се с Андреа Джейкъбс насаме?

— Не. — Тонът му издаде раздразнение. — Не съм изневерявал на Сам и никога не бих го направил с нейна приятелка. А и Андреа, колкото и да обичаше мъжете, не би постъпила толкова подло. Приемам го като обида.

— В работата си често прибягвам до обиди. Когато разследвам убийство, добрите маниери остават на заден план. Благодаря за съдействието, господин Дикс. — Ив стана. — Ще ви се обадим, ако има нещо ново. — Тръгна към вратата, но се обърна. — Впрочем чели ли сте книгата на госпожица Ганън?

— Разбира се. Преди няколко седмици ми подари предварително копие. Купих още едно в деня на издаването.

— Имате ли хипотеза за диамантите?

— Вълнуваща история, нали? Мисля, че бившата жена на Крю е заминала някъде с тях и е заживяла в охолство.

— Възможно е. Още веднъж ви благодаря.

Ив изчака, докато слязоха на партера.

— Впечатления, детектив Пийбоди?

— Обичам да чувам това обръщение. Проницателен, хладнокръвен и нямаше среща. Накарал е секретарката си да се опита да ни разкара, ако е възможно.

— Да. Хората просто не обичат да разговарят с ченгета. Защо ли е така? Бил е подготвен — добави тя, когато тръгнаха през фоайето. — Предварително е решил какво да отговори на въпроса къде е бил през въпросната нощ. Дори не се наложи да му напомним датата. Минали са шест дни, а не се замисли нито за миг. Изрецитира го като ученик на изпит.

— Няма алиби за часа на смъртта.

— Може би затова искаше да ни отпрати. Да отидем в туристическата агенция.

 

 

Ив предполагаше, че обикновено атмосферата в „Уърк ор Плей“ е весела. Стените бяха покрити с екрани, на които невероятно красиви хора се забавляваха в екзотични заведения, и това навярно караше бъдещите летовници да си представят как биха изглеждали самите те, докато се разхождат полуголи на някой тропически плаж.

Имаше пет-шест служителки, чиито бюра бяха отрупани с лични дреболии: снимки, малки кукли или смешни тежести за книжа, плакати.

Целият личен състав бе дамски и офисът бе изпълнен с нежни ухания, според Ив — твърде сладникави. Всички служителки бяха облечени с модерни удобни дрехи — поне тя предположи, че са модерни — дори и тази от тях, която явно бе в напреднала бременност и коремът й бе толкова наедрял, сякаш носеше три здрави бебета. Ив потръпна при вида й.

Още по-покъртителни бяха подпухналите от плач очи на три от жените и риданията, които се чуваха от време на време.

Въздухът в стаята пулсираше от естроген и емоции.

— Най-ужасното нещо на света. Най-ужасното. — Бременната жена с мъка се надигна от стола си. Редките й кестеняви коси бяха пригладени назад, а лицето й бе кръгло като месечина, с цвят на млечен шоколад. Сложи ръка на рамото на една от другите служителки, когато тя заплака. — Ще бъде по-спокойно, ако отидем в офиса ми. Всъщност това беше бюрото на Андреа. Поех задълженията й тази сутрин. Аз съм Сесили Нюбъри, шефката.

Покани ги да влязат в малък, безупречно подреден офис и затвори вратата.

— Момичетата са… всички сме объркани. Настана пълен хаос. Да ви призная, не повярвах на Нара, когато ми позвъни сутринта и хленчейки, ми съобщи за Андреа. Но включих информационния канал и видях репортажа. Съжалявам. — Сложи ръка на кръста си и се отпусна на един стол. — Трябва да поседна. Сякаш върху пикочния ми мехур е паркиран макси бус.

— Кога е терминът ви, госпожо Нюбъри? — полюбопитства Пийбоди.

— След десет дни. — Тя поглади корема си. — Ще бъде второто ми дете. Не знам какво съм си мислила, когато реших да го зачена, за да се роди през лятото. Едва издържам в тази жега. Дойдох днес… възнамерявах да взема няколко седмици отпуск, но дойдох, защото… нямах представа какво друго да сторя. Как да постъпя. Андреа работеше тук почти от откриването на фирмата. Беше заместник-управител и щеше да движи нещата, докато съм в майчинство.

— Не е била на работа няколко дни. Не се ли разтревожихте?

— Беше в отпуск. Трябваше да се върне днес, когато аз възнамерявах да изляза. Господи! — Потърка лицето си. — Обикновено се възползваше от отстъпките за персонала и заминаваше някъде, но този път реши да остане да пази къщата на приятелката си, да ремонтира апартамента си, да пазарува и да посети някои от козметичните и фризьорските салони в града. Очаквах да ми се обади онзи ден или вчера, за да поговорим, преди да се сменим. Но, честно казано, не ми хрумна, че нещо не е наред, когато не звънна. Покрай бебето, дъщеричката ми, бизнеса и майката на съпруга ми, която ни гостува в най-неподходящия момент, нямах време да мисля за това.

— Кога за последен път разговаряхте с нея?

— Преди две седмици. Много съм… много бях привързана към Андреа, приятно беше да се работи с нея. Обаче имахме много различен начин на живот. Тя не беше омъжена и обичаше да се забавлява. А аз съм семейна жена, отглеждам тригодишно дете, очаквам второ и ръководя фирма. Затова не се виждахме често извън агенцията и не разговаряхме за друго, освен за работа.

— Идвал ли е някой, който се е интересувал конкретно от нея?

— Имаше редовни клиенти. Повечето от момичетата ми имат списък от хора, които държат да бъдат обслужвани от тях, когато планират почивка.

— Би трябвало нейният списък да е запазен някъде.

— Разбира се. Може би е редно да се допитам до адвокат, преди да ви го предоставя, но няма да губя нито своето време, нито вашето. Разполагам с паролите на всичките си служителки. Ще ви дам нейната. Можете да копирате от компютъра й всичко, което сметнете, че може да ви бъде от полза.

— Благодаря за съдействието.

— Беше чудесна жена. Разсмиваше ме и вършеше добра работа за мен. Никога не би наранила някого. Ще направя всичко, което мога, за да ви помогна да заловите онзи, който й е причинил това. Беше едно от момичетата ми, а аз държа на тях.

За час успяха да копират файловете, да проверят документите в служебния й компютър и да разпитат другите служителки.

Всяка от колежките на Андреа бе излизала с нея по клубове, барове и купони, със или без мъжка компания. Изтраяха доста ридания, но не узнаха почти нищо ново.

Ив нямаше търпение да се отърве от мириса на скръб и размазан грим.

— Ще направим стандартно проучване на клиентите от списъка. Ще попитам Саманта Ганън дали познава някого от тях и буквално ще смажа онази патоложка.

— Морис?

— Не, Морис работи върху тена си на някой тропически плаж. Поверили са експертизата на Дюлък, а тя е по-мудна от еднокрак охлюв. Ще започна с нея за загрявка, а после, ако остане време, здравата ще нахокам Дикхед — добави тя, имайки предвид шефа на лабораторията.

— Господи, цялата ни сутрин е запълнена. После може да обядваме някъде.

— На път за моргата и лабораторията ще минем през почистващата фирма. Не закуси ли преди два часа?

— Да, но ако не започна да ти напомням, че трябва и да обядваме, ще се сетиш чак когато припадна от глад.

— Детективите ядат по-рядко от униформените.

— Никога не съм чувала това. За да ме сплашиш ли го казваш? — Затрака с все по-стягащите я обувки след Ив. — Така ли е?