Нора Робъртс
Възкръснало минало (16)

16.

Макс спря колата си от другата страна на чакъления път, където не можеше да бъде видяна от последната вила вляво, но все пак бе достатъчно близо. Ако Крю се опиташе да избяга, трябваше да мине през поршето.

Бе тихо и се здрачаваше. Не бе забелязал почти никакво движение в гората и вилите, покрай които бяха минали. По това време туристите трябваше да са се прибрали и седнали да вечерят или да пийнат по нещо.

Угаси двигателя, наведе се пред Джак и отвори жабката.

— Не можем просто да седим тук.

— Няма да седим. — Макс извади револвера си, резервен пълнител и бинокъл, който стовари в скута на Джак. — Дръж вилата под око.

— Ако влезеш с това нещо, някой ще пострада. Оръжията носят само неприятности — добави Джак, когато младият мъж го изгледа учудено.

— Прав си и за двете. — Провери пълнителя, пъхна го обратно, а резервния прибра в джоба си. — Ченгетата идват насам. Ще им трябва известно време, за да завардят района и да се подготвят за ситуация със заложник. Знаят, че е въоръжен и че Лейн е в опасност. Ще се опитат да преговарят.

— Как се водят преговори с един шибан откачалник? Дъщеря ми е вътре, Макс. Малкото ми момиче.

— И моето момиче. Аз няма да преговарям.

Джак изтри устата си с опакото на ръката.

— Няма и да чакаме ченгетата тук.

— Няма. — Макс се досети, че спътникът му едва ли знае как се настройва бинокъл, взе го и го насочи към вилата. — Отпред всичко е плътно затворено. Пердетата са спуснати. Може би има задна врата и още няколко прозореца от другата страна. Не може да се измъкне оттук, но ако се пребори с мен, ще излезе отзад и по някоя странична пътека ще стигне до главния път. Не бива да го допускаме.

Отново посегна към жабката. Този път извади нож в калъф. Когато свали кожената ножница, зловещото назъбено острие заблестя като сребро.

— Мили боже!

— Ще се погрижиш ли за гумите на мерцедеса с това?

— Гуми. — Джак въздъхна дълбоко. — Да. Ще се справя.

— Добре. Ето как ще действаме.

 

 

Вътре Лейн се надигна. Ушите й бучаха от удара, усещаше учестения си пулс и бе ядосана на себе си, че не бе реагирала достатъчно бързо, не бе предвидила неговата реакция и той я бе изпреварил.

Очите й се напълниха със сълзи, но не ги проля, а гневно го изгледа, докато се държеше за ударената скула.

— Копеле! Мръсник.

Сграбчи ризата й и я задърпа от дивана. Тя протегна свободната си ръка, без да откъсва очи от него, но целта й бе твърде далеч.

— На кого щеше да се обадиш, Лейн? На скъпия татко?

— Идиот! — Отговорът й и яростта, с която го блъсна, изненадаха Крю и го накараха да я пусне. — Каза ли ми да изпразня джобовете си? Попита ли ме дали имам телефон? Изключен е, нали? Винаги го нося със себе си в магазина. Ти не ме изпускаш от очи, Айнщайн. Да съм се обадила на някого?

Крю се замисли, завъртя телефона и го огледа.

— Сега е изключен. — Включи го. Когато намери мрежата, прозвуча тих сигнал. — Имаш съобщение. Да проверим кой се е опитал да се свърже с теб.

— Добре, мамка му.

Сви рамене в израз на досада, приближи се към масата и наля вино в чашата си. Ръката й не трепна, когато чу гласа на Макс да казва, че се е върнал.

— Е, не звучи, сякаш съм се свързала с него по телефона или по телепатия. Господи! — Беше на два метра от нея. Твърде далеч. Лейн остави бутилката и отново се хвана за скулата. — Донеси ми малко лед, по дяволите!

— Не обичам да ми заповядват.

— Е, добре. А аз не обичам да разговарям с хора, които не умеят да се владеят. Какво обяснение ще дам за синината, която със сигурност ще остане? Ти току-що усложни всичко. Знаеш ли какво още, смотаняко? Оттеглям предложението си. Не спя с мъже, които ми посягат. За нищо на света. — Наведе се леко напред, сякаш за да се успокои, и продължи да разтрива скулата си. — Предлагам ти чиста бизнес сделка, без екстри.

— Май забравяш, че това не са преговори.

— Можем да се договорим. Ти имаш половината, а аз другата. Искаш всичко, докато аз гледам по-реалистично и не съм толкова алчна. Свали тези проклети неща — настоя тя и разклати белезниците. — Къде мога да избягам?

Видя ръката му бавно да посяга към левия джоб на панталона. Но изведнъж я отпусна.

— Няма да стане. Е… — Пристъпи към нея. — Диамантите.

— Ако отново ме удариш или дори ме докоснеш, кълна се, ще се погрижа полицията да разбере къде са, преди да намериш още само един от тях.

— Имаш крехко тяло, Лейн. Крехките кости се чупят лесно. А духът ти изглежда силен и може би ще ми трябва доста време, за да го сломя. Но ще започна от ръката ти. Знаеш ли колко кости има в една човешка ръка? Не си спомням точно, обаче са доста на брой. — Очите му заблестяха от задоволство, докато изричаше това. Нищо не я бе карало да изпитва такъв страх, с какъвто я изпълни този блясък. — Някои ще станат на парчета, а други — на сол. Ще бъде много болезнено. Ще ми кажеш къде са и ще кажеш истината, защото дори най-силният дух не може да устои на повече мъчения.

Пулсът туптеше бясно в слепоочията, гърлото и върховете на пръстите й и звучеше оглушително като барабани.

— Само извратен тип може да изпитва наслада, когато си представя как ги причинява. Знаеш ли, ако не беше този малък недостатък, би било забавно да прекарам известно време с теб.

Трябваше да го гледа право в очите. От това зависеше животът й.

— Обичам да крада — продължи тя. — Да вземам нещо, което принадлежи на друг, и то да става мое. Тръпката е страхотна, но не си струва да понасям болка заради нея. Не си заслужава да рискувам живота си. Научила съм го от баща си. Мисля, че стигнахме до етап, на който ти искаш диамантите повече от мен. Държиш да узнаеш къде са? По-лесно е, отколкото си мислиш. Но за да стигнеш до тях… — Сърцето й едва не изскочи, когато нацупи устни и го подкани с пръст да се приближи. — Ела, ще ти подскажа как да ги откриеш.

— Ще направиш нещо повече.

— О, стига, достави ми поне малко удоволствие. — Заигра с медальона на врата си и го повдигна. — На какво ти прилича? — Тихо се засмя. — Хайде, Алекс, погледни по-отблизо.

Знаеше, че е успяла, когато направи още крачка към нея и прикова поглед в медальона. Пусна го, за да освободи ръката си и да вземе чашата с вино.

— Насочване в погрешна посока — още нещо, което съм усвоила от баща си.

Отметна глава, за да задържи вниманието му върху украшението. Това бе единственият й шанс. Крю посегна към медальона и се наведе, за да го разгледа отблизо.

Лейн скочи от дивана и яростно замахна с бутилката. След страховития удар на стъкло в кост виното бликна като кървав фонтан. Той залитна назад, докато тя стоеше срещу него, полуприклекнала, задъхана и все още с бутилката в ръка.

Отпусна се на колене, положи усилие да дойде на себе си и протегна ръка към него. Трябваше да извади ключа от джоба му, да вземе пистолета и телефона си. Да бяга.

— Не! По дяволите!

В очите й запариха сълзи на отчаяние, когато напрегна мускулите си и откри, че не може да го достигне. Стана и побутвайки дивана с рамо, започна да се примъква към него. „Само малко по-близо. Съвсем малко“.

Кръвта нахлу в ушите й и собственият й глас прозвуча като далечен отчаян писък, когато си заповяда:

— Давай, давай, давай!

Отново коленичи на пода, сграбчи крачола на панталона му и задърпа тялото му към себе си.

„Ключът, ключът, ключът, господи, дано е у него!“

Вдигна поглед. Револверът бе на плота в кухнята, на пет-шест крачки, но ако не отключеше белезниците, да стигне дотам бе все едно да измине километри. Протегна се и металът се вряза в китката й, но свободната й ръка напипа джоба му и треперещите й пръсти се плъзнаха вътре.

Горещите сълзи потекоха, когато усети допира на малкия къс метал. Едва успя да го пъхне в ключалката, отново изпита гняв към себе си и стисна зъби. Лекото щракване отекна като изстрел. Отправи несвързани благодарствени молитви, докато сваляше белезниците от ръцете си.

— Мисли. Просто мисли. Поеми си дъх и мисли!

Седна на пода за няколко ценни секунди, за да преодолее паниката. Може и да го бе убила, а може би само го бе зашеметила. За нищо на света нямаше да губи време да проверява. Но ако не бе мъртъв, щеше да тръгне след нея. Можеше да побегне, но той щеше да я настигне.

Изправи се и пъхтейки, го повлече към дивана. Към белезниците. Щеше да го закопчае, да вземе телефона си и пистолета, да се обади за помощ.

Почувства вълна на облекчение, когато белезниците щракнаха отново. По лицето му се стичаше кръв, която изцапа ръката й, докато разтваряше реверите на сакото му, за да извади телефона от вътрешния му джоб.

Внезапно включване на автомобилна аларма изтръгна кратък писък от гърлото й. Подскочи и погледна към вратата. Навън имаше някой. Някой, който можеше да й помогне.

— Помощ!

Думата прозвуча като шепот и Лейн скочи на крака. Когато се втурна напред, една ръка сграбчи глезена й и я повали по очи на пода.

Не изпищя. Звуците, които издаде, бяха подобни на яростно ръмжене, докато риташе назад и пълзеше напред. Крю я дръпна, обви ръка около краката й и я завъртя. Тя изправи гръб и започна да удря с юмруци и да забива нокти.

Алармата продължаваше да вие, отново и отново, докато го дращеше, а той я теглеше към себе си. Косите му бяха сплъстени от кръвта, която се стичаше по лицето му и бликаше от новите рани, оставени от ноктите й.

Чу трясък и когато се подпря на ръка, докосна счупени стъкла. Болката, която усети, я накара да се претърколи и да опре лакти на пода, за да измине още няколко ценни сантиметра. Отново сграбчи бутилката.

Този път, щом рязко се изви към него, я хвана здраво с две ръце като бухалка и я стовари с все сила.

До слуха й достигнаха равномерни удари. Дали така й се струваше, или бяха нечии стъпки в стаята? Или навън? Заслуша се в тях и почувства как хватката му отслабна, очите му се подбелиха и тялото му се отпусна неподвижно.

Скимтейки, запълзя назад като рак.

Така я завари Макс, когато се втурна в стаята. Приклекнала на пода, с окървавени ръце и червени петна по панталона и разкъсаната риза.

— Лейн! Всемогъщи боже! — Хвърли се към нея и хладнокръвието, което бе успял да запази, докато влезе, изведнъж се изпари. Застана на колене и прокара ръка по лицето, косите и тялото й. — Ранена ли си? Къде? Простреля ли те?

— Какво? Да ме е прострелял? — запримигва тя и образът пред очите й започна да чезне, сякаш гледаше филм на издраскана лента. — Не. Не съм… това е вино. — В гърлото й се надигна смях, който изведнъж заструи от нея. — Червено вино… е, и малко кръв. Негова. Повечето е негова. Мъртъв ли е? — попита почти нехайно. — Убила ли съм го?

Той отмести косите от лицето й и погали ударената й скула.

— Ще издържиш ли?

— Разбира се. Няма проблем. Само искам да поседя тук.

Макс приклекна до Крю.

— Жив е — каза й, след като провери пулса. Огледа обезобразеното му лице. — Изиграла си го, а?

— Халосах го с бутилката. — Лейн осъзна, че леко й се вие свят. Въздухът затрептя като вълнички в аквариум. — Два пъти. Ти дойде. Прослушал си съобщението ми.

— Да. Чух го. — Претърси Крю за оръжие и се върна при нея. — Сигурна ли си, че не си пострадала?

— Точно сега просто се чувствам вцепенена.

— Е, добре. — Остави револвера на пода между тях и обви ръка около тялото й. Всичкият страх, ярост и отчаяние, с които се бе борил през последния час, отново го завладяха. — Трябва да почувствам близостта ти — прошепна той до шията й. — Не искам да ти причиня болка, но имам нужда от това.

— Аз също. — Лейн се притисна към него. — Аз също. Знаех, че ще дойдеш. Знаех, че ще стигнеш дотук, което не означава, че не мога да се грижа сама за себе си. — Леко се отдръпна. — Казах ти, че мога.

— Не споря по въпроса. Да опитаме да се изправим.

Когато станаха на крака, тя се облегна на рамото му и погледна към Крю.

— Наистина го зашеметих. Чувствам се… силна, доволна от себе си и… — Преглътна и притисна ръка към корема си. — И малко ми се гади.

— Да излезем на чист въздух. Ще се върна да се погрижа за нещата тук. Полицията идва.

— Добре. Аз ли треперя или ти?

— И двамата по малко. Преживяваш шок, Лейн. Ще те изведа и искам да седнеш на земята или да легнеш, ако ти е по-удобно. Ще повикаме линейка.

— Нямам нужда от линейка.

— Не съм убеден, а и той със сигурност има. Хайде.

Изведе я навън. Джак изскочи иззад ъгъла на вилата с ножа в едната ръка и камък в другата. Първата смътна мисъл на Лейн бе колко смешно изглежда.

Баща й отпусна ръце и ножът и камъкът паднаха от треперещите му пръсти на земята. Втурна се напред и я сграбчи в прегръдката си.

— Лейни! Лейни.

Потърка лице в рамото й, облян в сълзи.

— Всичко е наред. Добре съм. Шшт. — Тя обхвана лицето му и го целуна по бузата. — Спокойно, татко.

— Нямаше да го преживея. Нямаше да мога…

— Ти си тук. Дойде, когато се нуждаех от теб. Късметлийка съм, че обичам двама мъже, които са до мен, когато са ми необходими, нали?

— Не знаех дали да се върна… — започна той.

В прилив на нежност тя изтри сълзите от лицето му.

— Но се върна, нали? А сега трябва да си тръгнеш.

— Лейни…

— Полицаите ще пристигнат всеки момент. Не искам, след като преживях всичко това, да те видя арестуван. Тръгвай, преди да са дошли.

— Има неща, които трябва да ти кажа.

— Друг път. Ще ми ги кажеш друг път. Знаеш къде живея. Моля те, татко, тръгвай!

Макс отново излезе, говорейки по телефона:

— Крю е обезвреден, нуждае се от медицинска помощ. Лейн има контузии, но не са тежки. С нея ще почакаме тук. След колко време ще пристигнете? Добре. Ще ви изчакаме. — Затвори. — Винс и останалите вече са наблизо. Имаш около пет минути — каза той на Джак. — Най-добре е да се размърдаш.

— Благодаря. — Джак му подаде ръка. — Може би… почти я заслужаваш. До скоро виждане — добави и се обърна към Лейн. — Чао, момичето ми.

— Идват. — Сирените вече се чуваха. — Побързай!

— Шепа ченгета не могат да уплашат Биг Джак О’Хара. — Намигна й. — Очаквай ме някоя вечер.

Побягна към гората, обърна се да им помаха и изчезна между дърветата.

— Е — въздъхна дълбоко Лейн, — вече съм спокойна за него. Благодаря ти.

— За какво? — попита Макс, когато тя го целуна.

— Че остави баща ми да избяга.

— Не знам за какво говориш. Не познавам баща ти.

С приглушен смях Лейн потърка очи.

— Мисля, че най-сетне ще поседна на земята.

 

 

Не бе трудно да спечели спора дали да отиде в спешното отделение с мъж, който бе толкова щастлив, че е жива и здрава, че бе готов да й даде всичко, което поиска. Лейн се възползва от това и от приятелството с Винс и ги убеди, че е най-добре да се прибере направо у дома.

На следващата сутрин щеше да разкаже на полицейския началник по-подробно за случилото се. Но засега бе приел съкратената версия.

Беше му описала събитията, докато седеше на земята пред вилата, загърната с одеяло. Въпреки че при ожесточената схватка с Крю се бе отървала само с няколко драскотини и натъртвания, не възрази, когато Макс прекъсна разпита и я отнесе на ръце до колата.

Изпита задоволство, щом видя да изнасят Крю на носилка.

Огромно задоволство.

Дъщерята на Джак О’Хара все още бе добра.

Не престана мислено да отправя благодарности, докато бе под душа и горещата струя обливаше тялото й. Към Макс, Винс и съдбата. Благодарна бе и на дигиталните технологии за комуникация. Толкова, че щеше да пенсионира мобилния си телефон, да го излъска и окачи на почетно място.

И до края на живота си нямаше да пие каберне.

Излезе от банята и енергично се подсуши. Беше се отърсила от вцепенението и усещаше болка на всяко натъртена или одраскано място. Глътна четири аспирина и едва тогава събра смелост да застане в цял ръст пред голямото огледало.

— О! Ох…

Издаде въздишка на гняв, когато се обърна в профил. Цялата бе в синини, а най-голямата, както бе предвидила, бе над дясната й буза.

„Ще избледнеят“, помисли си тя. Щеше да забрави за тях, когато животът й отново станеше нормален. А Алекс Крю щеше да прекара остатъка от своя зад решетки. Надяваше се да я проклина през всеки ден от него. И всяка нощ да сънува диамантите.

За да не напряга допълнително натъртените места, облече широки памучни дрехи и върза влажните си коси на хлабава конска опашка. Все пак от суетност постоя известно време пред огледалото и се постара да прикрие с грим белезите от насилие по лицето си.

След това се обърна, разпери ръце и заговори на Хенри, който я следваше като сянка дори в банята, откакто го бе взела от дома на Джени.

— Не е зле, нали?

Завари Макс в кухнята да затопля супа от консерва.

— Предполагам, че си гладна.

— Правилно предполагаш.

Приближи се към нея и докосна наранената й скула.

— Съжалявам, че не бях по-бърз.

— Щом съжаляваш, значи подценяваш моята смелост и ум, за които досега се поздравявах.

— Не искам да го приемаш така, но трябва да призная, че се чувствам измамен. Ти ме лиши от шанса да направя онзи мръсник на пихтия.

— Следващия път, когато си имаме работа със социопат убиец, ще го отстъпя на теб.

— Следващия път.

Той се обърна да разбърка супата, а Лейн сплете пръсти.

— Нещата между нас се развиха толкова бързо, Макс.

— Безспорно.

— Хората… предполагам, че хората, които се сближават бързо в критични и опасни ситуации, често вземат прибързани решения, породени от силните емоции. После, когато всичко се уталожи, понякога съжаляват за импулсивните си постъпки.

— Логично.

— Възможно е да съжаляваме, ако продължим в посоката, за която говорихме преди. Да се окаже, че не можем да имаме сполучлива връзка, още по-малко брак.

— Възможно е. — Макс потупа с лъжицата по ръба на тенджерата, остави я и застана срещу Лейн. — Страхуваш ли се?

Стисна устни, преди да затреперят. Той стоеше тук, в нейната кухня, висок и широкоплещест, с тези опасни очи, в нехайна поза.

— Не. Ни най-малко. — Втурна се към него, повдигна се на пръсти и ръцете му я обгърнаха. — Господи, не ме е грижа какво ще стане! Толкова те обичам.

— Е, радвам се. — Устните му всмукаха нейните, отпуснаха ги и нежно се спряха върху тях. — И аз не се боя. Освен това ти донесох нещо от Ню Йорк. Ще отиде на вятъра, ако сега започнеш да излагаш разумни доводи. — Извади кутийката от джоба си. — Почти съм сигурен, че запомних какво каза, че харесваш.

— В този напрегнат ден си намерил време да ми купиш пръстен?

Макс примигна.

— О! Значи искаш пръстен?

— Браво, умнико. — Лейн отвори кутийката и сърцето й блажено замря при вида на квадратния диамант, вграден в семпла платинена основа. — Съвършен е. Просто съвършен.

— Все още не. — Той извади пръстена и го сложи на ръката й. — Сега вече е съвършен. — Целуна изранените кокалчета на пръстите й. — Ще прекарам останалата част от живота си с теб, Лейн. Ще започнем още тази вечер, като си починеш, а аз приготвя супа. В това няма нищо обвързващо.

— Струва ми се добра идея. Напълно нормално.

— Може дори да се скараме, ако желаеш.

— И тази идея ми допада. Но може би преди това трябва да се отървем и от останалите диаманти. Ще ми ги покажеш ли?

Макс намали котлона и отвори куфарчето, което бе оставил на масата. Когато извади прасенцето касичка, Лейн избухна в смях и се отпусна на един стол.

— Ужасно е, като си помисля, че можех да загина заради това, което е в корема на едно прасенце. Но не виждам нищо необичайно. Типично в стила на Джак.

— Утре ще дойде човек от застрахователната компания да ги вземе. — Макс разстла вестник и взе малкия чук, който бе намерил в пристройката. — Искаш ли да ти отстъпя тази чест?

— Не. Полага се на госта.

Необходими бяха два силни удара, за да успее да отстрани обвивката и мекия пълнеж под нея и да извади кесията. Изсипа искрящия водопад от диаманти в шепата й.

— И тези са великолепни, нали?

— Камъкът на пръста ти ми харесва повече.

Лейн се усмихна:

— И на мен.

Докато Макс събере и изхвърли вестника и парчетата от касичката, тя подреди диамантите върху кадифе.

— Ще получат обратно половината. А след като Крю бе арестуван и идентифициран, вероятно ще открият и останалите там, където е живял, или в сейф на негово име.

— Може би. Възможно е да е заделил някъде част от тях. Не е отишъл в Кълъмбъс да занесе подарък на хлапето си от бащински чувства. Бившата му и синчето пазят или знаят нещо.

— Макс, не ги закачай. — Лейн докосна ръката му. — Остави ги на мира. Те просто искат да се отърват от него. Всичко, което ми каза, говори, че тя се опитва да защити детето си и да му осигури нормален живот. Ако отидеш при тях, ще се почувства преследвана и отново ще избяга. Знам как е. Помня какво преживя майка ми, докато намери малко спокойствие с Роб. А баща ми може да е крадец, лъжец и измамник, но не е луд, не е убиец. — Побутна диамантите към него. — Колкото и да струват тези неща, не си заслужава заради тях едно невинно момче да живее със съзнанието, че баща му е убиец. Те са просто камъни. Просто предмети.

— Остави ме да помисля.

— Добре. — Стана и целуна косите му. — Добре. Знаеш ли какво? Ще направя сандвичи като допълнение към супата. Може да сравниш диамантите със списъка си, а после ще ги приберем и ще вечеряме като скучни нормални хора. — Отиде да донесе хляба. — Е, кога мислиш, че ще мога да взема колата си от Ню Джърси?

— Един познат ще я докара след няколко дни. — Макс се залови за работа. — Дотогава ще те возя или ще ползваш моята.

— Виждаш ли, скучен нормален живот. Горчица или майонеза върху шунката?

— Горчица — нехайно й отвърна и изведнъж настъпи тишина, нарушавана само от хъркането на кучето. — Мамка му!

Лейн хвърли поглед към него.

— Ммм?

Той поклати глава:

— Ще проверя още веднъж.

Тя разряза готовите сандвичи на половинки.

— Не излизат точно, нали? — Сложи чиниите на масата, докато Макс барабанеше с пръсти и я гледаше учудено. — От това се страхувах. По-скоро го очаквах с примирение. Малка част от четвъртината липсва, а?

— Близо двадесет и пет карата.

— Аха. Е, сигурна съм, че клиентите ти ще приемат факта, че диамантите не са били разделени поравно. По-голямата част остават в неизвестност.

— Но истината е друга, нали?

— Да. Дълбоко се съмнявам, че е така.

— Баща ти ги е свил.

— Извадил е дела си и е избрал няколко като застраховка. Пъхнал е останалите в прасенцето, а извадените носи в тайник на колана си, амулет на врата си или просто в джоба си. „Ако сложиш всичките си яйца в една кошница, Лейни, дръжката ще се скъса и ще станат на омлет“. Искаш ли кафе?

— Бира, по дяволите. Оставих го да се измъкне.

— И да знаеше, пак щеше да го оставиш. — Лейн му донесе бира, отвори я и седна в скута му. — Щеше да вземеш диамантите, които са у него, но отново да го пуснеш. Всъщност нищо не се е променило. Става дума за някакви си двадесет и пет карата. — Целуна го по едната буза, после по другата и накрая по устните. — Всичко помежду ни е наред, нали?

Отпусна глава на рамото му и той погали косите й.

— Да. Здравата ще сритам баща ти, ако го видя отново, но — да, с нас всичко е наред.

— Добре.

Продължи да милва косите й. На масата имаше сандвичи с шунка, а на печката вреше супа. На пода похъркваше куче. Под светлината на лампата в кухнята проблясваха диаманти за няколко милиона.

„Добре сме — помисли си Макс. — Всичко тук е страхотно“.

Но двамата никога нямаше да станат скучни и нормални.