Нора Робъртс
Възкръснало минало (13)

13.

Струйка пот се стече по гърба на Джак, когато влезе в офиса на полицейския началник на Ейнджълс Геп. Щом се налагаше да общува със служители на реда и закона, предпочиташе да стоят на по-ниско стъпало.

Все пак седна, приглади панталоните си и внимателно остави куфарчето до стола си, както би постъпил Пинкертон. Мирисът на кафе тук бе по-силен, а на бюрото имаше голяма чаша с картинка на крава с яркочервени устни като тези на Мик Джагър. По всичко личеше, че се е наложило шерифът да остане след работно време, за да навакса с документацията.

— От Бостън ли сте, господин Пинкертон?

— Точно така. — Бостънският акцент бе един от любимите му заради леко превзетото звучене, което се бе научил да имитира от сериала MASH, подражавайки на героя Чарлс Уинчестър. — Тук съм само за два дни. Трябваше да отпътувам утре сутринта, но тъй като не успях да свърша работата си, може би ще се наложи да удължа престоя си. Извинявайте, че ви занимавам с проблемите си, шериф Бъргър, но наистина се тревожа за господин Питърсън.

— Добре ли го познавате?

— Да, доста. Преговарям с него от три години от името на работодателя си. Господин Питърсън е търговец на редки книги, а работодателят ми — Сайръс Манц Трети… може би сте чували за него?

— Не бих казал.

— Е, господин Манц е известен бизнесмен в Бостън и Кеймбридж. И страстен колекционер на стари книги. Има една от най-богатите библиотеки на източното крайбрежие. — Джак заигра с папийонката си. — Във всеки случай, дойдох специално, по молба на господин Питърсън, за да се видя с него и евентуално да закупя копие от първото издание с обложка на „Врява и безумство“ от Уилям Фокнър. Трябваше да се срещна с господин Питърсън за обяд…

— Срещали ли сте се друг път?

Джак примигна зад откраднатите очила, сякаш озадачен и от въпроса, и от прекъсването.

— Разбира се. Неведнъж.

— Можете ли да го опишете?

— Да, естествено. Дребничък, може би метър и шейсет… приблизително седемдесет килограма. Около шестдесетгодишен, с прошарени коси. Мисля, че очите му са кафяви. — Потърка своите. — Така смятам. Достатъчно ли е?

— Това ли е вашият господин Питърсън?

Винс му подаде снимка, която бе извадил от папката със сведения. Джак нацупи устни.

— Да. Естествено тук е доста по-млад, но да, това е Джаспър Питърсън. Боя се, че не разбирам.

— Човекът, когото идентифицирахте като господин Питърсън, стана жертва на злополука преди няколко дни.

— Господи! Страхувах се, че се е случило нещо подобно. — С нервен жест Джак свали очилата и изтри стъклата с колосана бяла кърпичка. — Сериозно ли е пострадал? В болница ли е?

Винс изчака отново да закрепи очилата на носа си.

— Мъртъв е.

— Мъртъв? Мъртъв? — Като удар с юмрук в корема бе да го чуе отново. Едва сдържа вика, който бе на път да се изтръгне от него. — О, това е ужасно! Не мога… не мога да повярвам. Как се е случило?

— Беше блъснат от кола. Почина на място.

— Това е истински шок.

„Уили. Господи, Уили“. Знаеше, че е пребледнял. По кожата му пропълзяха хладни тръпки и сякаш не остана и капка кръв. Ръцете му трепереха. Изпита желание да заплаче, дори да вие, но положи усилие да сдържи тази емоционална реакция, неподобаваща на Питър Пинкертон.

— Не знам какво да правя по-нататък. През цялото време, докато чаках, губех търпение и дори се ядосвах, той е бил… Ужасно. Трябва да се обадя на работодателя си, да му кажа… господи, това е потресаващо!

— Познавате ли други партньори на господин Питърсън? Роднини?

— Не. — Пръстите му нервно мачкаха папийонката. Искаше му се да я откъсне, защото го задушаваше. „Аз бях най-близкият му човек — помисли си Джак. — Аз съм единственият му роднина, а допуснах да загине“. Но Питър Пинкертон продължи с провлачения си харвардски говор: — Рядко разговаряхме за друго, освен за книги. Бихте ли ми казали кога ще бъде погребението? Сигурен съм, че господин Манц ще поиска да изпрати цветя или да направи дарение.

— Все още нищо не е уредено.

— А… — Джак стана, но отново седна. — … можете ли да ми кажете дали книгата е била сред вещите на господин Питърсън, защото… извинявам се, ако звучи мародерски, но господин Манц ще попита. Романът на Фокнър?

Винс се отпусна на стола си и леко се завъртя встрани, не откъсвайки поглед от лицето на Джак.

— Имаше няколко съвременни романа.

— Сигурен ли сте? Извинете за безпокойството, но има ли начин да проверите? Някакъв списък? Господин Манц отдавна бе хвърлил око на това издание. Рядка находка е с обложката. Оригинална, както ни увери той. Господин Манц ще… ще настоява да проверя какво е станало с книгата.

Винс услужливо отвори едно чекмедже и извади папка.

— Тук няма нищо подобно. Дрехи, тоалетни принадлежности, часовник, мобилен телефон, зарядно устройство, портфейл и съдържанието му. Това е. Не е пътувал с много багаж.

— Ясно. Може би е решил да я остави в сейф до срещата ни. Разбира се, щял е да я извади, когато… Вече ви отнех доста време.

— Къде сте отседнали, господин Пинкертон?

— Защо?

— Къде ще нощувате, в случай че мога да ви съобщя нещо повече във връзка с погребението?

— А, тази вечер ще бъда в „Уейфарър“. Мисля, че ще пътувам утре, както беше предвидено. Боже мой, боже мой, не знам какао ще кажа на господин Манц.

— А ако се наложи да ви потърся в Бостън?

Джак извади визитка.

— Можете да позвъните на някой от тези два номера. Моля ви, шериф Бъргър, обадете ми се, ако узнаете нещо ново.

Подаде му ръка.

— Ще поддържаме връзка.

Винс го изпрати до вратата и го проследи с поглед, докато се отдалечаваше.

Нямаше да бъде нужно много време, за да провери тази история и имената Пинкертон и Манц, но бе сигурен, че всичко ще се окаже измислица, защото бе видял през евтините стъкла на очилата му яркосините очи на Лейн.

— Ръс, обади се в „Уейфарър“ и попитай дали този Пинкертон е регистриран там.

След като потвърдеше тази малка подробност, щеше да измъкне хората си от леглата и да ги прати по петите му.

Щеше да прегледа отново вещите, за да открие от коя точно се интересува О’Хара, ако наистина бе той. Беше сигурен, че в хранилището няма няколко милиона в диаманти, но щеше да потърси нещо, което да сочи към тях.

 

 

Къде беше то, по дяволите? Джак бързо измина две преки и най-сетне отново задиша спокойно. Полицейските участъци, мирисът на ченгета и недоверието в очите им го задушаваха. В списъка нямаше никакво порцеланово куче. Разбира се, дори подозрително ченге — всъщност определението бе излишно — не би пропуснало да спомене за нещо подобно. Това означаваше провал на малкия му, внимателно съставен план да се промъкне в хранилището и да го задигне. Това, което бе дошъл да вземе, просто не бе тук.

Кучето бе у Уили, когато се бяха разделили. Целта бе Джак да отвлече вниманието на Крю и да даде време на Уили да се измъкне и да остави статуетката на сигурно място при Лейн.

Но вместо след него, подлият двуличник Крю бе тръгнал след Уили. Старият му приятел бе кротък човечец, който бе искал единствено да се оттегли на някой красив плаж и да прекара остатъка от живота си в рисуване на несполучливи акварели и съзерцаване на птиците.

Не биваше да го изоставя. Ако не го бе изпратил сам, сега щеше да е жив. Вече нямаше с кого да разговаря за доброто старо време, нямаше кой да отгатва мислите му, преди да ги е изрекъл. Нямаше кой да се смее на шегите му.

Беше загубил съпругата си и дъщеря си. Тогава красивият му малък свят бе започнал да рухва. Не можеше да упреква Мерилин за това, че го бе напуснала и отвела малката Лейни със себе си. Бог знаеше колко хиляди пъти го бе молила да направи опит да води честен живот. В отговор й бе дал хиляди обещания, но не бе изпълнил никое от тях.

Според Джак, човек просто не можеше да се бори срещу природата си. Играта бе неизменна част от неговата природа. Какво можеше да стори, когато на света имаше толкова наивници? Ако Бог не искаше той да изиграе тези наивници, защо ги бе създал?

Знаеше, че това е слабост, но такъв бе създаден. Нима имаше смисъл да спори с Бога? Хората, които спореха с Господ, бяха глупаци. А Джак, момчето на Кейт О’Хара, не бе глупак.

В живота си бе обичал трима души: Мерилин, Лейн и Уили Йънг. Бе оставил двете да си отидат, защото човек не можеше да задържи нещо, което не желае да му принадлежи. Но Уили бе останал с него.

Докато Уили бе жив, той бе имал семейство.

Нямаше начин да го върне. Но един ден, когато всичко отново влезеше в релси, щеше да застане на някой красив плаж и да вдигне тост за най-добрия приятел на света.

Междувременно го чакаше доста работа и умуване как да надхитри един подъл убиец.

Уили бе стигнал до Лейн. Сигурен бе, че тогава кучето е било у него, иначе защо би отишъл при нея? Съобразителен човек би го заключил някъде, докато се увери, че теренът с чист.

Но това не бе в стила на Уили. Джак го познаваше по-добре от всекиго и му се струваше невъзможно да е влязъл в магазина на Лейн без статуетката с диамантите.

Не бе открита у него, когато бе излязъл.

Вероятностите бяха две: или Уили я бе оставил в магазина без знанието на Лейн, или момиченцето на татко послъгваше.

Каквато и да бе истината, той щеше да я открие.

Първата му стъпка щеше да е тихо да влезе в малката фирма на дъщеря си и да направи подробен оглед.

 

 

Макс откри Лейн в домашния й офис, заета да чертае нещо върху милиметрова хартия. Бюрото й бе отрупано с листчета. Когато се вгледа по-внимателно, забеляза, че на тях са нарисувани миниатюрни мебели.

— Какво е това, кукленска къщичка за възрастни?

— Нещо такова. Моята къща, стая по стая. — Потупа по хартията. — Ще се наложи да подменя част от мебелите, ето защо направих модели на неща, които имам в магазина, за да видя как мога да ги подредя у дома.

Остана загледан в рисунките още миг.

— Питам се как жена, която е толкова внимателна в подбора на диван, може да се сгоди за мен.

— Откъде си сигурен, че не съм ти направила макет и не съм обмислила различни сценарии?

— Ха!

— А и не мога да се влюбя в един диван. Мога да го гледам с възхищение, но съм готова да се разделя с него срещу прилична сума. А теб ще задържа.

— Трябваше ти време, за да го измислиш, но съм доволен. — Подпря се на ръба на бюрото й. — Открих бившата съпруга и детето на Крю. Попаднах на кратка бележка, че се намират в Охайо, в предградията на Кълъмбъс.

— Мислиш ли, че тя знае нещо?

— Предполагам, че Крю проявява известен интерес към сина си. Нормално е един мъж да иска да вижда потомството си, особено от мъжки пол, и да претендира за правата си върху него, нали? Съпругата е друго нещо. Тя е просто жена, която лесно би могъл да замени с друга.

— Така ли?

— От гледна точка на Крю. От моя, когато мъжът има късмета да открие идеалната партньорка, тя е незаменима.

— Трябваше ти време, за да го измислиш, но ми харесва.

— Има още нещо. В моя бранш не бива да се оставят непроследени нишки, докато не отведат до нещо, което не се връзва с останалото. Трябва да проверя тази. Промяна в плановете. Утре сутринта ще замина за Ню Йорк с диамантите, които открихме. Ще ги занеса лично, а после ще отскоча до Охайо и ще се опитам тактично да изкопча нещо от бившата госпожа Крю и сина й.

— На колко години е Крю младши?

— Около седем.

— За бога, Макс, той е дете.

— Ти най-добре знаеш на какво са способни малките. За бога, Лейн — добави той, когато видя изражението й. — Няма да го измъчвам. Просто ще поговоря с тях.

— Щом са разведени, възможно е тя да не иска да я разпитват за Крю и синът й да узнае що за човек е баща му.

— Но ако татенцето наминава от време на време, хлапакът не може да не знае за това. Трябва да проверя, Лейн. Заминавам утре сутринта. Ако желаеш да дойдеш с мен, ще резервирам места и за двама ни.

Тя отново се залови с рисунките си. Изтри дивана с гумата на молива, за да го постави под различен ъгъл.

— Без мен ще действаш по-ефективно.

— Може би, но няма да е толкова забавно.

Лейн вдигна поглед.

— Кратка разходка до Ню Йорк, отскачане до Охайо. Напомня ми за доброто старо време и звучи примамливо. Но не мога. Заради работата, Хенри и привеждането на къщата в ред. А и трябва да репетирам репликите си за разговора с майка ти. — Закачливо го докосна с острия връх на молива. — Без коментар във връзка с последното, приятел, така постъпвам.

Не искаше да я оставя сама дори за ден. Знаеше, че едната причина за това е обсебващата лудост на току-що пламналата любов, но другата бе тревога.

— Ако решиш да дойдеш с мен, ще можеш да й се обадиш откъдето поискаш, ще оставиш Хенри у семейство Бъргър, ще затвориш магазина за един ден и ще се заемеш с къщата, когато се върнем. Може да вземеш дори милиметровата си хартия.

— Безпокоиш се, че ще стоя сама, докато ти отидеш да свършиш работата си. Излишно е. Напълно безсмислено. Отдавна мога да се грижа сама за себе си, Макс. Ще продължа и след като се оженим.

— Тогава няма да те преследва хладнокръвен убиец.

— Можеш ли да го гарантираш? Върви — каза тя, без да изчака отговора му. — Действай. Аз ще върша своята работа тук. А когато се върнеш… — Плъзна ръка по бедрото му. — Ще направим нещо заедно.

— Опитваш се да отвлечеш вниманието ми. Не, почакай, вече успя. — Наведе се и я целуна. — Какво ще кажеш да замина, да направя каквото трябва по най-бързия начин и да се върна утре вечер, дори по-рано, ако успея? Дотогава двамата с Хенри ще погостувате на ченгето и жена му. Няма да стоиш тук сама, докато всичко приключи. А сега може или да се сбием, или да приемем компромисното решение.

Лейн продължи да го докосва.

— Обичам да се бия.

— Добре.

Макс отскочи и зае бойна поза.

— Но не и когато съм съгласна с гледната точка на противника. Излишен риск е да остана тук сама. Затова ще се натрапя на Джени и Винс.

— Добре. Е… тогава да се сборичкаме за нещо друго?

— Може би по-късно.

— Разбира се. Ще резервирам полетите си. Диванът, който искаш да сложиш, ще бъде ли достатъчно дълъг, за да може човек да подремне в неделя следобед?

— Доста вероятно.

— Ще ми хареса да бъда женен за теб.

— Не се и съмнявам.

 

 

Когато Джак свърши с претърсването на магазина на Лейн, минаваше един часа. Разкъсван в две посоки, заключи след себе си. Горчиво разочарование бе да не открие диамантите. Животът му щеше да бъде далеч по-лесен, ако носеше порцелановото кученце под мишница. Щеше да напусне града и да хвърли достатъчно трохи, за да прати Крю по погрешна следа и да избави Лейн от нови неприятности.

После щеше да потъне вдън земя. Четиринадесет милиона в диаманти — дори ако стойността им се стопеше наполовина — щяха да му осигурят охолен живот.

В същото време изпитваше чувство на засегната гордост при мисълта за това, което бе постигнало малкото му момиченце в света на честните. Откъде се бе научила да купува всички тези неща? Мебелите, статуетките, дребните изящни дрънкулки. Имаше красиво магазинче и успешен бизнес. Обзет от любопитство, бе надникнал в компютъра на бюрото й и се бе убедил, че печели добре.

Бе изградила достоен живот. Естествено не този, който той би искал да води, но щом волята й бе такава, щеше да се примири. Не можеше да я разбере и никога нямаше да може, но бе готов да я приеме.

Тя никога нямаше да тръгне отново по неговия път. Най-сетне се бе отърсил от тези фантазии, след като бе надзърнал в дома й, в магазина й и в живота й.

Според него бе жалко да пропилява таланта си, но разбираше, че един баща не може да принуди детето си да следва пътя, по който би желал то да поеме. Нали самият той се бе съпротивлявал срещу волята на родителите си? Естествено бе Лейн да търси свой път.

Но не бе естествено да предаде собствената си кръв. Диамантите бяха у нея. Той щеше да ги получи. Ако поради някаква необяснима причина си бе въобразила, че трябва да ги крие от него, за да го предпази, щеше да разсее заблудата й.

„Време е за разговор на четири очи между баща и дъщеря“, реши Джак. Налагаше се да отмъкне нечия кола. Мразеше да краде коли, беше страшно банално, но човек се нуждаеше от превоз, когато дъщеря му бе избрала да живее сред пущинака.

Щеше да отиде да се види с нея, за да си поговорят, и до сутринта ще изчезне с диамантите.

 

 

Спря се на шевролет „Кавалиер“ — стабилно, надеждно возило — и взе предпазна мярка, като смени номерата му с тези на форд „Торъс“ след няколко километра. Ако всичко вървеше по вода, щеше да премине с тази кола през Вирджиния и Северна Каролина, където негов приятел щеше да му брои пари за нея и да я замени с друга.

Щеше да остави достатъчно следи, по които да тръгне Крю, за да стои далеч от Мериленд и Лейн.

После имаше уговорена среща в Южна Калифорния, за да превърне лъскавите камъчета в новички зелени банкноти.

След това светът щеше да е негов.

Затананика заедно със станцията за класически рок, която бе намерил. Оптимистичното твърдение на „Бийтълс“, че човек може да се справи с всичко с малко помощ от своите приятели, повдигна настроението му.

Джак умееше да се справя с трудностите.

Съобразително спря колата си далеч от къщата й. Съгласен бе, че кучето е най-добрият приятел на човека, когато не трепери от страх, но кучетата лаеха. Нямаше смисъл да вдига аларма, преди да постигне целта си.

Продължи пеш, с джобното си фенерче. Бе тъмно като в рог и той отново се запита кой дявол е накарал Лейн да избере подобно място. Единствените други звуци, освен хрущенето на камъчета под краката му, бяха глухите викове на бухал и шумоленето в храстите.

Как можеше човек да живее толкова близо до храсти, сред които бе възможно да се спотайва какво ли не, също му бе непонятно. Но долови мирис на люляк и се усмихна. „Приятно — помисли си. — Да вървиш в мрака и тишината и да усещаш уханието на цветя“. Забави крачките си, когато му хрумна да отчупи няколко клонки. Нещо като дар в знак на помирение.

Тръгна по посока на аромата, но на светлината на фенерчето му проблесна хром.

Плъзна лъча по колата и настроението му помръкна. Беше на ченгето от застрахователната компания и стоеше паркирана точно зад тази на Лейн.

С присвити очи огледа къщата. Никой от прозорците не светеше. Наближаваше два сутринта. Пред дома на дъщеря му имаше кола на мъж.

Малкото му момиченце… потърси думи, които не биха накарали бащиното му съзнание да експлодира. Въртеше любов. Неговата дъщеричка въртеше любов с ченге. За Джак частните детективи бяха просто ченгета с по-високи доходи от онези, които носеха значки.

Собствената му плът и кръв — с ченге. Къде бе сбъркал?

С дълга въздишка сведе поглед към краката си. Не можеше да рискува отново да влезе тайно в къщата й, когато детективът е там. Трябваше да поговори с Лейн насаме, за да може да й влее малко здрав разум.

„Все някога ченгето ще излезе“, напомни си той. Щеше да скрие колата и да почака.

 

 

Това, че изневери на сутрешния си ритуал и стана в шест без петнайсет сутринта, за да изпрати Макс, бе най-висшето доказателство за любовта й. Искаше й се да вярва, че е доказателство и за склонност към промени, но знаеше, че не е така. Отново щеше да започне да следва рутината, когато с Макс свикнеха един с друг. Може би щеше да бъде доста различна, но все пак рутина.

Нямаше търпение това да стане и точно с тази мисъл страстно го целуна на вратата.

— Щом ме изпращаш така, когато ще отсъствам един ден, какво да очаквам, ако се наложи да замина за по-дълго?

— Току-що осъзнах колко силно желая да свикна с теб, да приемам присъствието ти за нещо естествено и малките ти недостатъци и лоши навици да ме дразнят.

— Господи, наистина си странна жена. — Макс обхвана лицето й с ръце. — Значи трябва да очаквам с нетърпение да започна да те дразня?

— И да се караме. Женените хора се карат. При всяка кавга ще те наричам Максфийлд.

— О, по дяволите!

— Мисля, че ще бъде забавно. Наистина нямам търпение да възникне първият ни спор за ежедневни разходи или за цвета на хавлиените кърпи. — Това бе самата истина и тя се хвърли на врата му и отново го целуна страстно. — Благополучно пътуване.

— Ще си дойда около осем или по-рано, ако успея. Ще се обадя. — Макс потърка лице в извивката на рамото й. — Ще измисля повод за кавга.

— Много мило.

Освободи се от прегръдката й, наведе се и погали Хенри, който се опита да се провре между тях.

— Да пазиш момичето ми.

Взе куфарчето си, намигна й и тръгна към колата си.

Лейн му помаха, а след това, както бе обещала, заключи вратата.

Нямаше нищо против ранното ставане. Щеше да отиде в града, внимателно да огледа стоката си и да реши какво може да пренесе в дома си. Щеше да заведе Хенри на разходка в парка, а после да се обади в ателието за поправка на мебели и да уреди изнасянето на онези, които смяташе за неспасяеми.

Можеше да си позволи да порови из сайтовете за булчински принадлежности, за да добие представа за роклите, букетите и услугите, които се предлагат. Лейн Тавиш щеше да се омъжва. Затанцува от радост, а това вдъхнови Хенри да заподскача в кръг. Искаше да си купи булчински списания, но трябваше да отиде до търговския център, а тя нямаше желание да даде повод за клюки в града, преди да е готова за тях.

Искаше голяма, разкошна сватба и се изненада, когато го осъзна. Искаше роклята, която щеше да облече веднъж в живота си, да е великолепна и безумно скъпа. Искаше да прекара часове в мъчително умуване за цветята, музиката и менюто.

Засмя се на себе си и тръгна нагоре по стълбите, за да се облече за работа. „Всичко ще дойде на мястото си“, помисли си тя. Нормалният й живот бе взел тежък, неочакван обрат, но отново щеше да стане обикновен. Нима имаше нещо по-нормално от това една жена да мечтае за сватбения си ден?

— Трябва да съставим списъци, Хенри. Много списъци. Знаеш, че обичам това. — Закопча безупречно изгладената си бяла риза и обу елегантен тъмносин панталон. — Трябва да определим дата, разбира се. Мисля да бъде през октомври. Есенните цветове са толкова красиви. Керемидено, червеникавокафяво и тъмнозлатисто. Наситени цветове. Ще е трудно да организирам всичко навреме, но ще се справя.

Представяйки си какво ще бъде, сплете косите си на френска плитка и наметна сако на ситни бели и сини карета.

„Първо разходката“, реши тя и сложи удобни, равни обувки.

Бе изминала половината стъпала надолу, когато Хенри нададе тревожен лай и се втурна обратно.

Лейн застина на мястото си и се повдигна на пръсти, а сърцето й щеше да изскочи. Преди да последва примера на Хенри, от хола изскочи Джак и застана до стълбището.

— Това куче за пистолета си ли отива?

— Татко. — Тя затвори очи и се постара да успокои дишането си. — Защо правиш това? Не можеш ли просто да почукаш на проклетата врата?

— Излишна загуба на време. Винаги ли говориш на кучето?

— Да.

— А то отговаря ли?

— По свой начин. Хенри! Всичко е наред, Хенри. Той няма да те нарани. — Продължи надолу и погледът й се спря на боядисаните му коси и измачкания костюм. — Явно си работил.

— По свой начин.

— Този костюм изглежда, сякаш си спал с него.

— Наистина спах, по дяволите.

Лейн долови хапливата нотка в гласа му и смръщи вежди.

— Не ми се сопвай, Джак. Нямам вина.

— Имаш. Трябва да си поговорим, Илейн.

— Разбира се — троснато отвърна тя, кимна, завъртя се на пети и тръгна с гневна походка към кухнята. — Има кафе и няколко кифли с ябълков пълнеж, ако си гладен. Няма да готвя.

— Какво правиш с живота си?

Избухването му накара Хенри, който бе допълзял по корем, за да опипа почвата, да се втурне обратно към прага.

— Какво правя аз с живота си? Какво правя аз?

С джезвето в ръка, Лейн рязко се обърна към баща си. Ядосаният й тон разсея страха на Хенри и той дотича, спря се до нея като залепен и се опита да изръмжи срещу Джак.

— Няма нищо, Хенри. — Доволна и доста изненадана от опита му да влезе в ролята на закрилник, Лейн се наведе да го успокои. — Той не е опасен.

— Може и да стана — промърмори Джак, но гневът му отслабна и изпита облекчение, че кучето все пак притежава малко смелост.

— Ще ти кажа какво правя с живота си, татко. Живея го. Имам къща, куче, бизнес, кола и честно спечелени пари. Имам водопроводчик. — Раздвижи ръката, в която бе джезвето, и едва не разля кафето. — Имам приятели, които не са лежали в затвора, и мога да взема книга от библиотеката и да съм сигурна, че ще бъда тук, когато наближи крайният срок за връщане. А ти какво правиш с живота си, татко? Какво си правил винаги?

Устните му затрепериха, преди да възвърне спокойствието си и да отвърне:

— Не бива да ми говориш така.

— Ти не бива да ми говориш така. Никога не съм критикувала изборите ти, защото са твои и имаш право на тях. Така че не критикувай моите.

Джак се прегърби и пъхна ръце в джобовете си. А Хенри, изпитал огромно облекчение, че смелостта му няма да бъде подложена на изпитание, седна.

— Прекарваш нощите си с ченге. Ченге.

— С частен детектив, но това не те засяга.

— Не ме…

— Прекарвам нощите си с мъжа, когото обичам и за когото ще се омъжа.

— Ще се омъ… — Издаде няколко нечленоразделни звука, а лицето му стана бледо като восък. Хвана се за облегалката на един стол и бавно се отпусна на него. — Краката ми се подкосиха. Лейни, не можеш да се омъжиш. Твърде млада си.

— Не съм. — Тя остави джезвето, приближи се към него и нежно докосна лицето му. — Не съм.

— Сякаш вчера беше на пет години.

Въздъхна, седна в скута му и отпусна глава на рамото му. Хенри плахо пристъпи към тях, потърка глава в преплетените им крака и приятелски я опря на коляното на Джак.

— Обичам го, татко. Радвай се за мен.

Леко я залюля.

— Не те заслужава. Дано го осъзнава.

— Сигурна съм, че го осъзнава. Знае истината за мен. За нас — каза и се отдръпна, за да види изражението му. — Но тя няма значение за него, защото ме обича. Иска да се ожени за мен и да прекараме живота си заедно. Ще имаш внуци.

Руменината на лицето му се бе върнала, но сега отново изчезна.

— О, не бързай толкова. Нека първо свикна с мисълта, че вече не си на шест. Как се казва той?

— Макс. Максфийлд Ганън.

— Звучи превзето.

— От Савана е и е страхотен.

— Добре ли печели?

— Така изглежда… но същото правя и аз. — Лейн разроши боядисаните му коси. — Ще продължиш ли с баналните въпроси, които задава бащата на бъдещата булка?

— Опитвам се да си ги спомня.

— Не се тревожи. Достатъчно е да знаеш, че съм щастлива с него.

Целуна баща си по бузата и стана, за да налее кафето.

Джак вяло почеса Хенри зад ушите и си спечели приятел за цял живот.

— Видях го да излиза доста рано тази сутрин.

Тя му хвърли укоризнен поглед.

— Не ми харесва да наблюдаваш къщата ми, татко. Но да, тръгна рано.

— С колко време разполагаме, докато се върне?

— Ще си дойде чак довечера.

— Добре. Лейн, трябват ми диамантите.

Наля първо на него, донесе чашата и след като я остави, седна и опря ръце на масата със сплетени пръсти.

— Съжалявам, но не можеш да ги получиш.

— Изслушай ме. — Джак се наведе напред и хвана ръцете й. — Това не е игра.

— Така ли? Винаги си твърдял обратното.

— Алекс Крю — дано да се пържи в ада — търси тези камъни. Вече уби един човек, а е виновен и за смъртта на Уили. Няма съмнение. Ще ти стори нещо лошо, Лейн. Готов е на всичко, за да се добере до тях. Защото за него не е игра, а хладен, жесток бизнес.

— Защо си се забъркал с този човек?

— Заслепи ме блясъкът на диамантите. — Джак стисна зъби, облегна се назад и взе чашата си. Загледа се навън в сумрака. — Мислех, че ще успея да го надхитря. Въобразяваше си, че ме е заблудил, кучият син. Че съм се хванал на приказките му и фалшивото му име. Знаех кой е и какво е вършил. Но не устоях на изкушението, Лейни.

— Разбирам те.

Не бе забравила колко примамлив е този блясък, затова потърка ръката му.

— Още в самото начало се досетих, че иска да играе двойна игра, но мислех, че ще се справя с него. Уби Майърс, вътрешния човек. Алчен нещастник, който искаше само да грабне плячката. Играта загрубя, Лейни. Знаеш, че аз не действам така. През всичките години, откакто съм в бранша, не съм наранил никого. Опразвал съм портфейли, засягал съм гордостта на доста хора, но не бих посегнал на ничий живот.

— И не разбираш хората, които го правят, татко.

— А ти разбираш ли ги?

— По-добре от теб. Теб те привлича тръпката, дори не самата плячка, а преследването. Блясъкът — каза тя с умиление. — За човек като Крю е важна печалбата, цялата печалба, и ако за да се добере до нея, трябва да нарани някого, още по-добре, защото това я прави по-ценна. Няма да се спре пред нищо, докато не получи всичко.

— Затова ми дай диамантите. Мога да го подмамя далеч оттук. Когато разбере, че не са у теб, ще те остави на мира. Не означаваш нищо за него, а за мен си всичко на света.

Това беше истина. За първи път човек, чийто живот бе изтъкан от лъжи, бе изрекъл истината. Обичаше я и никога нямаше да престане. А я бе изложил на същия риск, който самият той бе поел.

— Не са у мен. Но дори и да бяха, нямаше да ти ги дам, защото те обичам.

— Уили ги е донесъл в магазина ти. Иначе не би имало смисъл да идва при теб. Излязъл е с празни ръце.

— Наистина са били у него, когато влезе. Вчера намерих кученцето. Искаш ли кифла?

— Илейн.

Стана да му донесе една.

— Макс ги взе. В момента ги носи обратно в Ню Йорк.

Дъхът му буквално спря.

— Ти… дала си ги на ченгето?

— На частния детектив. Да.

— Пистолет ли опря до слепоочието ти? Удари ли те с нещо? Или просто си загубила ума си?

— Камъните ще си отидат обратно на мястото. В пресата ще излязат съобщения за частичното възстановяване на загубата и това ще накара Крю да ме остави на мира.

Джак закрачи в кръг из стаята и нервно зарови пръсти в косите си. Решил, че това е някаква игра, Хенри скочи, захапа въжето си и тръгна по петите му.

— Мислиш, че ще отиде да ги върне, вместо да отлети за Мартиника, Белиз, Рио или Тимбукту? Господи, как е възможно собствената ми дъщеря да се хване на номер, стар като света?

— Ще отиде там, където каза, че отива, за да направи точно това, което каза, че ще направи. А когато се върне, ние с теб ще му дадем и твоя дял, за да стори същото и с него.

— За нищо на света!

За да накара кучето да кротува, Лейн сипа храна в паничката му.

— Хенри, време е за закуска. Ще ми ги дадеш, Джак, защото не искам баща ми да бъде проследен и убит заради шепа лъскави камъчета. — Удари с длани по масата между тях. — Не искам да се наложи някой ден да лъжа децата си какво се е случило с дядо им.

— Не се опитвай да ме трогнеш по този начин.

— Ще ми ги дадеш, защото това е единственото, за което съм те молила през живота си.

— По дяволите, Лейн! Три пъти по дяволите.

— Ще ми ги дадеш и защото, когато Макс ги предаде и получи хонорара си, ще ти отстъпя своя дял. Е, половината от него. Това прави процент и четвърт от двадесет и осемте милиона, татко. Не е печалбата на живота ти, но не е и за пренебрегване. После всички ще заживеем щастливо.

— Не мога просто…

— Приеми го като подарък от младоженците. — Наклони глава встрани. — Искам да танцуваш на сватбата ми, татко. Ако попаднеш в затвора или Крю диша във врата ти, няма да можеш.

С дълбока въздишка той отново седна.

— Лейни…

— Тези диаманти ти носят лош късмет, татко. Прокълнати са. Заради тях загуби Уили и бягаш не от полицията, а от човек, който желае смъртта ти. Дай ми ги, отърви се от преследвача си и Макс ще намери начин да ги изпрати в Ню Йорк. Застрахователната компания иска само да ги върне, на се интересува от теб. — Застана до него и го погали по бузата. — А аз държа на теб.

Прикова поглед в нея, в единственото лице, което обичаше повече от своето собствено.

— Всъщност… какво щях да правя с толкова много пари?