Нора Робъртс
Възкръснало минало (11)

11.

На рецепцията в „Ред Рууф“ стоеше същият администратор, но очите му не издадоха, че е познал Макс. Най-простият начин да се доберат до стаята на Уили бе да платят една нощувка по стандартната цена.

— Искаме номер сто и петнадесет — каза Макс.

Администраторът погледна екрана на компютъра, провери дали стаята е свободна и сви рамене:

— Няма проблем.

— Имаме романтични спомени — добави Лейн със замечтана усмивка и се притисна към Макс.

Той подаде парите.

— Искам касова бележка. Не сме чак толкова сантиментални.

Щом получиха ключа, веднага се отправиха към крилото, в което бе стаята на Уили.

— Сигурно е знаел къде живея. Баща ми знаеше, така че няма начин и Уили да не е научил. Да беше дошъл да поговори с мен у дома. Мисля, че е бил наясно, че някой е по петите му, или поне се е страхувал, затова е решил, че в магазина е по-безопасно.

— Спал е тук само една нощ. Не е разопаковал багажа си. — Макс тръгна пред нея към вратата. — Имаше достатъчно дрехи за седмица. Куфарът беше отворен, но бе извадил само тоалетните си принадлежности. Вероятно е искал да бъде подготвен бързо да тръгне отново на път.

— Винаги бяхме готови да се изнесем по най-бързия начин. Майка ми можеше да събере всичкия ни багаж точно за двадесет минути и пак да го подреди за същото време.

— Сигурно е интересна жена. На моята й е нужно повече, за да реши кои обувки да сложи сутринта.

— Изборът на обувки е важно нещо. — Разбрала защо той протака, сложи ръка на рамото му. — Не е нужно да ми даваш време да се подготвя, Макс. Добре съм.

Той отвори вратата. Лейн прекрачи прага на стандартната двойна стая. Знаеше, че някои хора се чувстват потиснати в подобни стаи, но за нея пребиваването в тях бе едно от малките приключения в живота заради пълната им анонимност.

В стая като тази човек можеше да си представи, че се намира където поиска, че отива където поиска и че е този, който пожелае да бъде.

— Когато бях дете, отсядахме в подобни мотели, докато пътувахме, и ми харесваше. Представях си, че съм шпионка, която преследва лошия доктор Дуум, или принцеса, пътуваща инкогнито. Баща ми винаги превръщаше това в чудесна игра. Вземаше ми бонбони и газирано от автомат, и майка ми се преструваше, че не одобрява. Но след известно време престана да се преструва. — Прокара пръсти по евтината покривка на леглото. — Е, край на пътешествието в страната на спомените. Не виждам никакво куче тук.

Макс бе претърсил стаята и знаеше, че след него са влизали полицаите и камериерките, но повтори цялата процедура.

— Нищо не пропускаш — отбеляза Лейн, когато той приключи.

— Старая се. Възможно е ключът да се окаже най-ценното, с което разполагаме. Ще проверя всички места в околността, където има шкафчета за съхранение.

— От Ню Йорк дотук има милиони такива.

— Ще ги проверя. Ще го намеря.

— Не се и съмнявам. Докато си зает с това, аз ще се върна на работа. Не искам да оставям Джени сама при тези обстоятелства.

Макс хвърли ключа от стаята на леглото.

— Ще те откарам.

Когато отново се качиха в колата, Лейн приглади панталона си.

— Подобен живот не би ти допаднал. Нощувките в мотели, играта.

— Разбирам защо ти е харесвал, когато си била на десет години. Както и защо майка ти те е измъкнала. Направила е това, което е било най-добро за теб. Има нещо във връзка с баща ти…

Лейн настръхна, подготви се да слуша критики и си обеща да не ги приеме като обида.

— Да?

— Много мъже… да кажем, с неговото поприще, избягват да се обвързват с жена, деца и всичко, свързано с отговорности. Но не и той.

Раменете й се отпуснаха, напрежението в стомаха й се разсея и тя се обърна към Макс с лъчезарна усмивка:

— Не и той.

— Не само защото си била страхотна червенокоса опашка с ловки пръсти.

— И затова, но не единствено. Обича ни по свой особен начин. Благодаря.

— Няма проблем. Когато имаме деца, ще им купувам бонбони от автомат, но само при специални случаи.

Гърлото й изведнъж пресъхна и трябваше да се изкашля, за да проговори.

— Прибързваш — отбеляза тя.

— Няма смисъл човек да се влачи, щом е намерил посоката.

— Доста път трябва да изминем дотогава. С много отклонения и завои.

— Е, ще бъде приятно пътуване. Да изминем малка част сега. Не е нужно да живея в Ню Йорк, ако това те притеснява. Тук ми се струва чудесно място за отглеждане на три деца.

Дъхът й едва не спря.

— Три?

— Щастливо число.

Лейн извърна глава и се загледа навън.

— Твърде рано е за този етап от пътя. Не ти ли хрумва да забавиш малко, докато от запознанството ни мине поне една пълна седмица?

— В определени ситуации хората се опознават бързо. Тази е такава.

— Кой е любимият ти спомен, отпреди да навършиш десет години?

— Труден въпрос. — Макс се позамисли. — Когато се научих да карам колело. Баща ми подтичваше след мен с широка усмивка, но и доста страх в очите, който тогава не долових. Онази неповторима тръпка, щом разбрах, че се придвижвам съвсем сам. А твоят?

— Как веднъж седях на голямо легло в „Риц Карлтън“ в Сиатъл. Бяхме наели луксозен апартамент, защото имахме повод за празнуване. Татко поръча цяло пиршество от рум сървиса: скариди и пържено пиле, защото обичах и двете, и хайвер, който все още не бях опитвала. Имаше и пица, и мелби с карамел. Фантастична вечеря за едно осемгодишно хлапе. Едва не ми прилоша от преяждане. Играех си на леглото със стотици долари на дребни монети, които ми бе дал. — Направи дълга пауза. — С теб сме от различни светове, Макс.

— Но сега живеем в един и същ.

Лейн отново го погледна. Изглеждаше решителен и упорит, ръцете му уверено държаха волана на мощната кола, вятърът развяваше изсветлелите му от слънцето коси, а онези опасни тигрови очи бяха скрити зад тъмните очила.

Красив, хладнокръвен, самоуверен. Марлята на слепоочието му само напомняше, че невинаги излиза победител, но не може да остане задълго повален.

„Мъж-мечта — помисли си тя, — какво да правя с теб?“

— Трудно е да те препънат.

— Ти вече успя, скъпа, когато хлътнах по теб.

Тя отметна глава назад и избухна в смях:

— Доста сантиментално, но въздействащо. Явно имам слабост към остроумници.

Спряха пред магазина й.

— Ще те взема, когато затвориш. — Макс се наведе към нея и нежно я целуна. — Не се преуморявай.

— Това е толкова нормално и толкова странно. Малко нормално островче сред море от странности. — Лейн протегна ръка и докосна превръзката му. — Нали ще внимаваш? Алекс Крю знае кой си.

— Дано скоро се срещнем. Ще му го върна.

 

 

Почти целият ден премина обичайно. Лейн обслужваше клиенти, опаковаше антики за доставяне и разопаковаше поучена стока. Такива дни обичаше — натоварени, но не твърде напрегнати. Разделяше се с вещи, попадащи у хора, които бяха така възхитени от тях, че бяха решили да ги закупят, и намираше в кутиите други, от които самата тя бе така възхитена, че бе поискала да ги изложи в магазина си.

И все пак денят й се стори безкраен.

Тревожеше се за баща си, който можеше да постъпи безразсъдно, докато бе потънал в скръб. Тревожеше се и за Макс и за това, което можеше да му се случи, ако Крю го проследи.

Безпокоеше се за връзката им. Мислено я преценяваше и анализираше, докато започна да се ядосва на себе си.

— Е, останахме сами — каза Джени, когато поредният клиент си тръгна.

— Защо не си починеш? Можеш да изпънеш крака за няколко минути.

— С удоволствие, ако и ти направиш същото.

— Аз не съм бременна. Освен това имам документи за попълване.

— Аз съм бременна и няма да седна, докато и ти не седнеш. Така че, ако отказваш да си починеш, ще принудиш една бременна жена да стои права, докато краката й се подуят.

— Краката ти са подути? О, Джени…

— Е, все още не. Но ако се подуят, ти ще си виновна. Затова нека седнем. — Побутна Лейн към малък диван със сърцевидна облегалка. — Това нещо ми харесва. Десетина пъти ми е хрумвало да го купя, но винаги си спомням, че нямам подходящо място за него.

— Когато човек истински харесва нещо, намира място.

— Така казваш винаги, но твоята къща не прилича на склад за антики. — Джени прокара пръсти по розовите райета на сатенената тапицерия. — Ако не го продадем още седмица, няма да устоя.

— Ще изглежда чудесно в нишата в хола ти.

— Да, но ще се наложи да сменя пердетата и да купя малка масичка.

— Естествено. И килимче.

— Винс ще ме убие. — Джени въздъхна, сплете пръсти и отпусна ръце върху заобления си корем. — Е, време е за разтоварване.

— Вече разопаковах последната доставка.

— Емоционално разтоварване. Знаеш за какво говоря.

— Не знам откъде да започна.

— От мехурчетата на повърхността. Наясно съм, че под нея се надигат доста, Лейн. Познавам те достатъчно добре, за да го забележа.

— Все още ли мислиш, че ме познаваш, след всичко, което научи през последните няколко дни?

— Да. Е, излей душата си. Първо?

— Макс мисли, че е влюбен в мен.

— Наистина ли? — Не й бе лесно да скочи на крака така бързо, както преди време, но Джени заби лакти в меките възглавнички и повдигна наедрялото си тяло. — По интуиция ли го разбра или той ти го каза напълно откровено?

— Каза ми го откровено. Ти не вярваш в любовта от пръв поглед, нали?

— Разбира се, че вярвам. Всичко е въпрос на химия. По PBS имаше цяло предаване на тази тема. Или може би беше по образователния канал. Както и да е. — Махна с ръка. — Направени са безброй изследвания за привличането, секса и интимните връзки. В основата стоят химия, инстинкти и феромони. Освен това ние с Винс се запознахме, когато бях в първи клас. Прибрах се у дома и заявих на майка си, че ще се омъжа за Винс Бъргър. Наложи се да почакаме доста време. Законите на страната ни са строги по отношение на браковете между шестгодишни, но определено в онзи ден се получи добра смесица от химически вещества.

На Лейн никога не й омръзваше да си представя бъбривата Джени и Винс, на когото човек трябваше да вади думите с ченгел от устата. Винаги ги виждаше със съзнанието им на зрели хора, но в детски тела.

— Познавали сте се цял живот.

— Това не е от значение. Минути, дни, години, понякога е нужен само миг. — Джени щракна с пръсти за по-образно. — А и защо да не се влюби в теб? Ти си красива, умна и секси. Ако бях мъж, веднага бих хлътнала.

— Много съм поласкана.

— А и имаш интересно, загадъчно минало. Какво изпитваш ти към него?

— Чувствам се лека като перце и готова да се впусна в безразсъдна авантюра.

— Знаеш ли, веднага го харесах.

— Джени, просто веднага хареса задника му.

— Какво говориш? — извика тя и изпита задоволство, когато Лейн избухна в смях. — Е, добре, освен че има страхотен задник, Макс е внимателен и грижовен. Купи подарък за майка си. Има приятен акцент и вълнуваща работа. Хенри го одобри, а той умее да преценява характери.

— Вярно е. Съвършено вярно.

— Не се страхува от обвързване, щом е направил онова признание. Държа да добавя — тихо продължи тя, — че е готов да застане на твоя страна. Очевидно е, а с това би спечелил едно от първите десет места в класацията на най-добрите ми приятели.

— Значи трябва да престана да се тревожа.

— Зависи. Как е в леглото? Гладиатор или поет?

— Хм. — Лейн замислено прокара език по долната си устна. — И двете.

— Господи! — Джени разтърси рамене и отново се отпусна на дивана. — Идеалното съчетание. Не го изпускай, момиче.

— Ще се опитам да го задържа. Дано се справя с положението, без да оплескам нещата.

Лейн извърна глава, когато вратата се отвори и камбанките звъннаха.

— Аз ще ги обслужа. Не ставай.

Влезе около четиридесетгодишна двойка и тя реши, че са доста заможни туристи. Сакото на жената бе от велур с цвят на слонова кост, а обувките и чантата й бяха „Прада“. Носеше скъпи бижута, пръстен с ромбоиден диамант и гравирана венчална халка.

Мъжът бе облечен с кожено яке с италианска кройка и белени джинси. Когато се обърна, за да затвори вратата, забеляза на ръката му часовник „Ролекс“.

И двамата бяха стройни и със загар. „Кънтри клуб — помисли си Лейн. — Голф или тенис всяка неделя“.

— Добър ден. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Просто разглеждаме — отвърна дамата с любезна усмивка и поглед, който издаде, че не желае да бъде съветвана и убеждавана.

— Заповядайте. Повикайте ме, ако имате нужда от нещо.

Остави ги насаме, застана зад щанда и разгърна един от каталозите си за търгове. Даде си вид, че не слуша разговора им. „Определено са от типа хора, които посещават кънтри клубове“, помисли си тя. Обзаложи се със себе си, както често правеше, че ще похарчат най-малко пет стотачки в магазина й.

Ако не познаеше, щеше да пусне един долар в касичката в офиса си. Тъй като рядко се случваше да сгреши, все още бе почти празна.

— Госпожице?

Лейн погледна към тях и даде знак на Джени да остане на мястото си, когато приятелката й понечи да се надигне от дивана. Удостои жената с предразполагащата си усмивка на търговец и се приближи.

— Какво можете да ми кажете за това?

— О, интересно е, нали? Шахматна дъска от 1850-а. Ръчно изработена, от Великобритания. Абаносова, с вградена слонова кост. В отлично състояние.

— Би стояла добре в стаята ни за игри. — Клиентката погледна съпруга си. — Какво мислиш?

— Малко е скъпа за вещ от толкова късен период.

„Добре“, помисли си Лейн. Щеше да се пазари с мъжа, докато партньорката му разглежда. Никакъв проблем.

— Погледнете двойните спирали на пиедестала. Съвършено запазена е. Истински уникат. Предоставена е от имение на Лонг Айланд.

— А за това?

Лейн застана до съпругата му.

— От края на деветнадесети век. Махагон — каза тя и плъзна ръка по ръба на витрината. — Горната част е прикрепена с панти, стъклото се плъзга. — Леко го побутна. — Не ви ли харесва сърцевидната форма? Чудесна е.

Долови сигнала, който жената изпрати към съпруга си. Означаваше: „Искам и двете. Направи всичко възможно“.

Тя се отдалечи и Лейн кимна на Джени да й отговори, ако има някакви въпроси за чашите за вино, на които се бе спрял погледът й.

През следващите петнадесет минути накара съпруга й да мисли, че му прави максималната възможна отстъпка, продаде стоката и се почувства удовлетворена, а клиентката получи желаните антики.

„Всички печелят“, помисли си Лейн, докато вписваше продажбата.

— Почакайте! Майкъл, виж какво намерих. — Жената забърза към щанда, усмихната и с поруменели страни. — Сестра ми обожава подобни неща. Колкото по-глуповати, толкова по-добре. — Повдигна порцеланово куче на черни и бели петна. — Само че няма цена.

Лейн прикова поглед в него, но дежурната усмивка не изчезна от лицето й, докато сърцето й препускаше. С привидно нехайство протегна ръка и взе статуетката. По гръбнака й пропълзя ледена тръпка.

— Разбира се, че е глуповато. Много съжалявам. — Гласът й прозвуча съвсем естествено, с лека насмешка. — Не е изложено за продан.

— Но беше на онзи рафт ей там.

— На мой приятел е. Сигурно го е оставил по погрешка. Нямах представа, че е там. — Преди жената да изрази негодувание, Лейн го прибра под тезгяха, за да не се вижда. — Сигурна съм, че ще намерим нещо подобно, което би харесало на сестра ви. Няма да си тръгнете разочарована.

Възраженията останаха неизречени.

— Е, имаше една порцеланова котка. Сиамска. По-изискана е от кучето, но все пак е кич, подходящ за Сюзън. Ще я разгледам отново.

— Заповядайте. Е, господин Уейнрайт, на какъв адрес да бъдат доставени нещата, които закупихте?

Лейн отговори на последните въпроси, побъбри си непринудено с клиентите и дори ги изпрати до вратата.

— Добра сделка, шефке. Харесва ми, когато купуват по няколко наведнъж.

— Тя избираше, а той отваряше портфейла си. — Върна се до щанда с танцова стъпка и извади кучето. — Джени, ти ли си изложила това?

— Това ли? Не. — Джени нацупи устни и се приближи да го разгледа. — Не е нищо особено, но изглежда сладко. Не е ли малко кичозно за нас? Не е нито „Долтън“, нито „Минтън“, нито от друга известна фирма, нали?

— Не е. Предполагам, че е пристигнало по погрешка с някоя доставка. Ще проверя. Слушай, наближава пет. Защо не си тръгнеш по-рано? Ти ме отмени за повече от час сутринта.

— Нямам нищо против. Умирам за един чийзбургер. Ще се отбия в участъка, за да попитам Винс дали иска да хапнем в „Шез Макдоналдс“. Можеш да ми се обадиш, ако се надигне ново мехурче и искаш да се довериш на някого.

— Знам.

Лейн запрелиства счетоводните книжа, докато чакаше Джени да събере нещата си и да излезе. Постоя още пет минути, в случай че приятелката й се върне за нещо.

След това отиде до входната врата, сложи табелата „Затворено“ и заключи.

Когато извади статуетката и я отнесе в офиса, провери ключалките и там. Доволна, че никой не може да влезе неочаквано, най-сетне я постави на бюрото и внимателно я огледа от всички страни.

Отблизо забеляза къде е залепена. Имаше едва забележима пролука около малкото парче корк, пъхнато в основата. Добра работа, но Биг Джак винаги бе изпипвал нещата. До корка се виждаше полуизтрит печат: „Произведено в Тайван“.

Да, бе обмислил всичко, до последната подробност. Лейн разклати кучето. Нищо не изтрака.

Цъкна с език, извади вестник и го разстла върху плота. Сложи статуетката точно в средата, отиде до шкафа с инструменти и взе малък чук. Наклони глава встрани и замахна.

Но се спря.

Едва сега осъзна, че без съмнение е влюбена в Макс.

С дълбока въздишка седна и остави чука.

Не можеше да го направи сама, защото бе влюбена в Макс. Искаше да изживеят мига заедно, както и много други занапред.

Това бе открила майка й с Робърт Тавиш. Никога не го бе имала с Джак, въпреки вълнуващия живот, изпълнен с приключения. Майка й бе част от екипа, а може би и от живота на Джак. Но истината бе, че не бяха двойка.

А сега двамата с Роб бяха. Това искаше тя и за себе си. Щом бе влюбена в някого, поне да представлява половината от едно неразделно цяло.

„Е, добре“.

Стана и извади найлонова опаковка за чупливи предмети от една кутия. Пъхна евтиното куче така внимателно, сякаш бе ценен кристал. Върху няколко пласта найлон с мехурчета уви амбалажна хартия и сложи пакета в чанта, застлана с меки салфетки, заедно с още нещо, което бе получила с доставката.

Когато приключи, попълни адреса, на който трябваше да бъде изпратена последната продадена стока за деня, и вписа оборота. Точно в шест часа бе пред вратата и чакаше Макс.

Закъсня с петнадесет минути, но поне й даде време да се успокои напълно.

Когато колата му спря до бордюра, Лейн вече бе излязла и заключваше.

— Винаги си точна, а? — попита я той, когато се качи. — По-скоро винаги подраняваш с пет минути.

— Така е.

— Аз рядко пристигам навреме. Ще бъде ли това пречка по пътя ни?

— О, да. През медения месец само ще примигвам, когато се появиш, и няма да казвам нищо по повод закъснението ти. Но после ще се караме.

— Точно този отговор очаквах. Какво има в чантата?

— Две неща. Провървя ли ти с ключа?

— Зависи от гледната точка. Не успях да открия ключалката, на която пасва, но елиминирах няколко, за които не става. — Сви по алеята й и паркира зад нейната кола. — Защо Хенри не изскача през своята вратичка, когато чуе, че се приближава кола?

— Откъде да знае кой е? Може да е някой, с когото не желае да общува.

Лейн слезе и изчака, докато той отвори багажника. Засия при вида на кутията пържено пилешко.

— Купил си ми пиле?

— И продукти за мелба с карамел. — Макс извади две чанти. — Мислех да взема скариди и пица, но реших, че и на двамата ще ни прилошее. Затова тази вечер ще се задоволиш само с пилешко и сладолед.

Тя остави пазарската чанта, обви ръце около врата му страстно го целуна.

— Съгласен съм да ти нося пилешко всяка вечер — каза той, когато успя да проговори.

— Тайната е в подправките. Винаги възбуждат апетита ми. Осъзнах, че те обичам.

Лейн долови вълнението в очите му.

— Така ли?

— Да. Да вървим да кажем на Хенри.

Хенри, изглежда, прояви по-голям интерес към пилето, но получи само погъделичкване и голяма кучешка бисквита, докато тя слагаше масата.

— Това може да се яде и от картонени чинийки — отбеляза Макс.

— Не и в тази къща.

Лейн оформи порциите с женски вкус и превърна пилешкото със зелева салата, купено от заведение за бързо хранене, в произведение на изкуството.

Пийнаха вино, докато хапваха хрупкавото месо на свещи.

— Искаш ли да знаеш защо реших, че те обичам?

Изчака, докато той преглътна последната апетитна хапка, и се наслади на своята.

— Защото съм красив и чаровен?

— Затова реших да спя с теб. — Започна да разчиства масата. — Мислех, че мога да те обикна, защото си забавен, внимателен и умен и защото, когато си поиграх на играта „след месец“, ти все още беше тук.

— Каква е тази игра?

— Ще ти обясня по-късно. Но истински осъзнах, че те обичам, когато понечих да направя нещо сама, но не можах. Исках да го направим заедно, защото щом двама души станат двойка, споделят и важните, и обикновените неща. Но преди обясненията — имам подарък за теб.

— Шегуваш ли се?

— Разбира се, че не. За мен подаръците са нещо много сериозно. — Извади първия опакован предмет от чантата си. — Тази е една от любимите ми, дано ти хареса.

Обзет от любопитство, Макс разкъса хартията и широко се усмихна:

— Няма да повярваш.

— Вече я имаш?

— Не. Майка ми я има. Случайно и на нея й е любима.

Доволна бе да го чуе.

— Предполагам, че много харесва картините на Максфийлд Париш, щом е кръстила сина си на него.

— Притежава няколко репродукции. Тази е в хола й. Как се казваше?

— „Лейди Виолета приготвя сладкиши“ — отвърна тя и двамата се загледаха в рамкирания портрет на красива жена, застанала пред скрин, с малка сребърна чаша в ръка.

— Много е секси. Прилича на теб.

— Не прилича.

— Има червени коси.

— Не са червени. — Лейн потупа по червеникавозлатистите коси на модела, а после хвана кичур от своите. — Това е червен цвят.

— Както и да е, ще се сещам за теб всеки път, когато я погледна. Благодаря.

— Пак заповядай. — Взе картината от него и я сложи върху плота в кухнята. — А сега обяснението как осъзнах, че съм влюбена в теб, и реших да ти направя подарък по този повод. Днес в магазина ми влезе една двойка — продължи тя и стовари чантата на масата. — Хора от класа, вероятно с наследено състояние. Не богаташи, но заможни. Държаха се като екип, възхитих им се. Действаха в пълен синхрон и се разбираха без думи. Това искам и аз.

— Мога да ти го дам.

— Мисля, че ще успееш.

Лейн извади пакета от чантата, взе ножици и започна да разрязва опаковката.

— Докато обикаляха из магазина и купиха красиви стъклени чаши, чудесна витрина и уникална дъска за шахмат, жената забеляза нещо, което определено не бе по вкуса й, но реши, че би допаднало на сестра й. Изглеждаше много развълнувана, донесе го, докато издавах касова бележка за другите неща, и заяви, че го иска, но нямало цена. Не му бях поставила цена, защото никога не го бях виждала.

Лицето му застина и издаде, че вече се е досетил.

— За бога, Лейн, намерила си кучето.

Тя сложи разопакованата статуетка на масата.

— Така изглежда.