Нора Робъртс
Възкръснало минало (10)

10.

Останала без дъх, тя залитна назад, удари се в стената и колебливо повдигна ръка към гърлото си, сякаш не можеше да реши дали да издаде писъка, или да го потисне.

Докато той стоеше срещу нея, широко усмихнат и все още с пръст на устните, Лейн най-сетне успя да поеме глътка въздух и едва прошепна:

— Татко!

— Изненада, Лейни. — Протегна ръката, която досега бе държал скрита зад гърба си, и й подаде букет теменужки. — Как е сладкото ми момиченце?

— Като халосана. — Така се бе изразил Макс. Едва сега разбра напълно какво бе искал да каже. — Какво правиш тук?! Как… — Замълча, преди да попита как е влязъл. Глупав въпрос. Разбиването на ключалки бе едно от любимите забавления на баща й. — О, татко, какво си направил?

— Така ли ще поздравиш добрия си стар баща след толкова време? — разпери ръце. — Не заслужавам ли прегръдка?

Очите му заблестяха, яркосини като нейните. Косата му — негова гордост и радост — бе искрящо червена и бухнала като буйна грива около широкото му лъчезарно лице. Носът и бузите му бяха обсипани с лунички като канела върху крем.

Бе облечен с риза на червени и черни карета и джинси. Навярно бе избрал тези дрехи, за да не се отличава от местните, и очевидно бе спал с тях. Ботушите, с които ги бе съчетал, едва ли бяха нови.

Наклони глава и сънено я изгледа с неповторимата си невинна усмивка.

Сърцето й не можа да устои. Хвърли се в обятията му и обви ръце около врата му, а той я притисна и я завъртя няколко пъти, докато й се зави свят.

— Това е моето момиче. Моето бебче. Лейни, принцесата на Хараленд.

Все още с крака на педя от пода, тя отпусна глава на рамото му.

— Вече не съм на шест години, татко. Нито пък на осем или на десет.

— Но винаги ще си останеш моето момиче, нали?

Ухаеше на канела, а телосложението му бе като на мечка гризли от Юкон.

— Да, разбира се. — Лейн се отдръпна назад и леко го побутна да я пусне. — Как стигна дотук?

— С влакове, самолети и автомобили. Последната част изминах със собствените си крака. Хубав дом имаш, скъпа. Красив. Но забелязала ли си, че се намира почти в гората?

Това я накара да се усмихне.

— Сериозно? Е, добре че обичам горите.

— Метнала си се на майка си. Как е тя?

— Страхотно. — Лейн не знаеше защо винаги се чувства виновна, когато й зададе този въпрос без огорчение, с искрен интерес. — Откога си тук?

— Пристигнах снощи. Тъй като стигнах до твоя горски рай късно вечерта, помислих, че съм попаднал в страната на сънищата, и се самопоканих вътре. Настаних се на дивана ти, който е доста изтърбушен. — Потърка кръста си. — Бъди така добра, скъпа, направи едно кафе за татко си.

— Тъкмо щях… — Замълча, когато думата „кафе“ проясни съзнанието й. Макс! — Не съм сама. — В гърдите й се надигна паника. — Имам гост, който е горе, под душа.

— Така и предположих. Видях лъскавата кола с нюйоркски номера отвън. Надявам се да ми кажеш, че ти гостува твоя приятелка от големия град.

— На двадесет и осем съм. Дъщеря ти вече е надраснала момичешките събирания и спи с мъже.

— Моля те! — Джак притисна ръка към гърдите си. — Да речем просто, че приятел е пренощувал при теб. Един баща приема тези неща постепенно. Кафе, скъпа? Смили се над мен.

— Добре, добре, но има нещо, което трябва да знаеш за… госта ми.

Лейн сипа зърна в кафемелачката.

— Вече знам най-важното. Не е достоен за моето момиченце. Никой не може да бъде.

— Доста е сложно. Той работи за застрахователната компания „Рилайънс“.

— Почтена, стабилна работа. — Джак сви широките си рамене. — Мога да простя това.

— Татко…

— Ще поговорим за този младеж по-късно. — Вдъхна от уханието на кафето, което тя отмери в цедката. — Най-хубавият аромат на света. Докато се свари, ще ми донесеш ли пакета, който ти е оставил Уили? Аз ще наглеждам джезвето.

Лейн втренчи поглед в него, докато всички мисли и думи се завъртяха в главата й и се оформи едно-единствено ужасяващо заключение. Той не знаеше.

— Татко, аз не… Той не… — Поклати глава. — Най-добре е да седнем.

— Не ми казвай, че все още не е дошъл. — На лицето му се изписа леко раздразнение. — Този човек може да се загуби в собствената си баня, ако няма карта, но имаше предостатъчно време да стигне дотук. Ако понякога включваше проклетия си мобилен телефон, щях да се свържа с него и да му кажа, че има промяна в плана. Неприятно ми е да го споделя, скъпа, но чичо ти Уили остарява и става разсеян.

„Няма да бъде лесно — помисли си тя, докато кафето бълбукаше на котлона. — Никак“.

— Татко, той е мъртъв.

— Да не бъдем толкова черногледи. Просто е завеян.

— Татко. — Лейн хвана ръцете му, стисна ги и видя как шеговитата усмивка бавно изчезва от лицето му. — Стана злополука. Блъсна го кола и… той почина. Съжалявам. Толкова съжалявам.

— Не може да бъде. Има някаква грешка.

— Дойде в магазина ми преди няколко дни. Не го познах. — Разтри раменете му, когато видя, че започват да треперят. — Мина толкова време. Не го познах. Даде ми някакъв номер и ме помоли да му се обадя. Помислих, че предлага нещо за продан, а бях заета и не му обърнах внимание. После си тръгна и веднага след като… секунди след като излезе, чух страховити звуци.

Очите на Джак се насълзиха, както и нейните.

— О, татко! Валеше, а той побягна към улицата. Не знам защо, но просто изскочи и колата не успя да спре. Изтичах навън и… едва тогава осъзнах кой е, но беше твърде късно.

— О, господи! Господи! Господи! — Седна и закри лицето си с ръце. — Не е възможно вече да го няма. Не и Уили.

Залюля се, търсейки утеха, и Лейн го прегърна и притисна буза към неговата.

— Аз го изпратих тук. Казах му да дойде, защото мислех, че е… Побягнал е? — Джак рязко вдигна глава. Сълзите се стичаха по страните му, а тя знаеше, че той никога не би се срамувал от тях, както и от каквато и да е емоционална реакция. — Да не е дете, та да изскочи на улицата?

— Но стана точно това. Имаше свидетели. Жената, която го блъсна, беше съкрушена. Не е могла да направи нищо.

— Не е хукнал без причина. — Лицето му бе пребледняло под сълзите. — Трябва да ми донесеш онова, което ти е оставил. Дай ми го и не казвай на никого. Никога преди не си го виждала, това ще кажеш.

— Не ми даде нищо. Татко, знам за камъните. Знам за удара в Ню Йорк.

Ръцете му така притиснаха раменете й, че със сигурност щяха да останат белези.

— Откъде знаеш, щом не ти е дал нищо?

— Мъжът, който е горе, работи за „Рилайънс“ — компанията, застраховала диамантите. Той е детектив.

— Ченге, работещо за застрахователна компания. — Джак внезапно се изправи. — Мили боже, в банята ти има ченге!

— Проследил е Уили и е открил, че е свързан с мен. С теб и мен. Иска само да върне диамантите. Няма интерес да те издава. Просто ми дай каквото имаш и ще се погрижа за това.

— Ти спиш с ченге? Собствената ми дъщеря?

— Сега не е моментът да обсъждаме този въпрос. Татко, някой преобърна къщата ми наопаки и проникна с взлом в магазина ми, за да търси диамантите. Не са у мен.

— Онова копеле Крю. Мръсен убиец! — Очите му все още бяха насълзени, но в тях пламна огън. — Не знаеш нищо, чуваш ли? Не знаеш нищо и не си ме виждала. Не си говорила с мен. Аз ще се погрижа, Лейн.

— Не можеш, татко. В голяма беда си. Онези камъни не си струват риска.

— Половината от двадесет и осем милиона е примамлива сума. Ще се пазаря за нея, щом разбера какво е направил Уили с дела си. Значи не ти е дал нищо? Каза ли нещо?

— Помоли ме да скрия някакво ковчеже, но не ми го даде.

— Ковчеже? Значи ги е извадил?

— Току-що ти казах, че не ми го даде. Той… чезнеше и беше трудно да разбера какво говори. Отначало помислих, че каза „куче“.

— Това е. — Изражението му стана малко по-спокойно. — Неговите бяха в кучето.

— Куче? — Гласът й издаде неподправен шок. — Накарали сте куче да погълне диаманти?

— Не истинско куче. За бога, Лейн, за какви ни мислиш?

Тя просто закри лице.

— Не зная нищо повече. Просто не знам.

— Статуетка на куче, малко, на черни и бели петна. Сигурно ченгетата са взели нещата му и не знаят, че е у тях. Мога да се справя с това.

— Татко…

— Не искам да се тревожиш. Вече никой няма да те безпокои. Никой не ще докосне моето малко момиченце. Само си мълчи и остави всичко на мен — целуна я. — Ще взема багажа си и тръгвам.

— Не можеш просто да си тръгнеш — възрази тя и забърза след него. — Макс казва, че Крю е опасен.

— Макс е шпионинът на застрахователната компания?

— Да. — Неспокойно хвърли поглед към стълбите. — Не е шпионин.

— Какъвто и да е, не се е излъгал за Крю. Онзи тип мисли, че не зная кой е — промърмори Джак — и какво е вършил. Въобразявал си е, че ще ме измами с фалшивото си име и някаква скалъпена история. В играта съм, откакто се помня, нали? — Метна овехтяла раница на рамо. — Не биваше да са забърквам с него, но за двадесет и осем милиона — ни повече, ни по-малко — човек е готов да се съюзи с кого ли не. Загубих Уили заради тази глупост.

— Нямаш никаква вина.

— Съгласих се да участвам, въпреки че знаех що за стока е Крю. Не можа да ме заблуди с името Мартин Лайл. Знаех, че е опасен и от самото начало възнамерява да ме изиграе, и все пак приех. Въвлякох и Уили. Но ще оправя нещата. Нищо няма да ти се случи.

Целуна я по челото и тръгна към входната врата.

— Почакай. Остани да поговориш с Макс.

— Не мисля, че идеята е добра — възрази той. — Направи услуга и на двама ни, принцесо. — Сложи пръст на устните й. — Не съм идвал.

Лейн го чу да си подсвирква „Сбогом, мило птиче“, докато се отдалечаваше, подтичвайки. Бе необичайно пъргав за възрастта си. Преди да се усети, вече бе свил зад ъгъла и изчезнал.

Сякаш изобщо не бе идвал.

Тя затвори вратата и опря чело на нея. Всичко я болеше: главата, цялото тяло, сърцето. Отново бе видяла в очите му сълзи, преди да тръгне. Плачеше за Уили. Знаеше, че дълго ще скърби и ще обвинява себе си. В това състояние можеше да извърши нещо глупаво.

„Не, не глупаво — поправи се Лейн и безцелно закрачи из кухнята. — Лекомислено, безразсъдно, но не и глупаво“.

Не би могла да го спре, дори ако го бе умолявала със сълзи на очи. Би добавил и тях към товара на плещите си и отново би тръгнал.

Винаги се бе придвижвал с необичайна пъргавина за толкова едър човек.

Лейн чу стъпките на Макс, които се приближаваха към кухнята, и припряно посегна към шкафа за чаши.

— Тъкмо навреме — весело подхвърли тя. — Кафето току-що кипна.

— Безспорно ароматът на сутрешното кафе е един от най-приятните на света.

Изведнъж се обърна и втренчи поглед в него. Думите му прозвучаха като ехо на тези на баща й. Косите му все още бяха влажни от душа, който бе взел в нейната баня. Ухаеше на нейния сапун. Бе спал в леглото й. Бе проникнал в тялото й.

Беше му дала всичко това, а след десетминутен разговор с баща си бе готова да изложи доверието помежду им на риск, като премълчи истината.

— Баща ми беше тук — побърза да каже, преди да се е разколебала.

Остави чашата, която бе взел.

— Какво?

— Тръгна си преди минути. Бях решила да не ти казвам. Канех се да го прикрия. Предполагам, че има за какво да ме упрекнеш. Обичам го. Съжалявам.

— Джак О’Хара е бил тук? Бил е в тази къща и ти не си ми казала?

— Сега ти казвам. Не очаквам да разбереш колко важна крачка е това за мен, но ти казвам. — Обърна се да налее кафе, ала ръцете й затрепериха. — Не постъпвай жестоко с него, Макс. Не бих го понесла.

— Да се върнем няколко хода назад. Баща ти е бил тук, в дома ти, а ти ми приготви вечеря и си легна с мен. Докато се любехме горе, той се е крил тук…

— Не! Не! Разбрах го едва тази сутрин. Не знам кога е дошъл и как е влязъл. Спал е на дивана. Пуснах Хенри навън и когато тръгнах към кухнята, той се появи.

— Тогава за какво ми се извиняваш?

— Че бях решила да не ти казвам.

— Колко време се колеба — три минути? За бога, Лейн. Ако вдигаш летвата за откровеност помежду ни толкова високо, никога няма да мога да я надскоча. Бъди милостива.

— Много съм объркана.

— Той е твой баща от двадесет и осем години, а аз съм мъжът, който е влюбен в теб от два дни. Мисля, че нямам право да ти се сърдя.

Лейн плахо въздъхна:

— Да.

— Но ако премълчиш нещо друго, няма да ти простя. Какво каза той, какво искаше и къде отиде?

— Не знаеше за Уили. — Устните й трепнаха, преди да успее да ги стисне. — Заплака.

— Седни, Лейн. Аз ще донеса кафето. Успокой се.

Вслуша се в думите му и всичко, което преди малко я болеше, сега затрепери. Седна и се загледа в ръцете си, докато течността шуртеше в чашите.

— Може би и аз съм влюбена в теб. Но моментът е твърде неподходящ да го спомена.

— Радвам се да го чуя. — Макс сложи чашата пред нея и седна. — В който и да е момент.

— Не те залъгвам, Макс. Искам да го знаеш.

— О, сигурно те бива в това. Но не чак толкова.

Надменният му тон накара сълзите й изведнъж да пресъхнат. Погледна го с предизвикателна усмивка.

— О, добра съм. Мога да те подмамя да ми дадеш всичките си спестявания, сърцето и гордостта си и да те накарам да мислиш, че идеята е била твоя. Но тъй като единственото, към което проявявам интерес, е сърцето ти, предпочитам наистина да ми го дадеш по своя воля. Джак никога не беше напълно искрен с майка ми. Обичаше я. Всъщност все още я обича. Обаче никога не можеше да играе съвсем честно, дори и с нея. Затова бракът им се провали. Ако нещата между нас станат сериозни, искам да бъде различно.

— Да започнем, като решим заедно какво ще правим с баща ти.

Лейн кимна и взе чашата, която й бе донесъл. Заговори решително, готова да бъде откровена:

— Изпратил е Уили да остави част от плячката при мен. За да бъде на сигурно място, предполагам. Трябва да знаеш, че ако беше успял, щях да взема диамантите и да ги пазя, докато ги потърси. Доста трудно щеше да ме придума, но все пак щях да го направя.

— Кръвта вода не става — отбеляза Макс.

— Доколкото разбрах, баща ми се разтревожил, защото Уили не му се обаждал, а мобилният му телефон бил изключен. Затова той променил плана и тръгнал насам да вземе кучето.

— Какво куче?

— Наистина е казал „кучето“, а не „ковчежето“. Господи, като в долнопробна комедия, диамантите били в някакво куче, така че баща ми допуска, че е попаднало в полицията заедно с останалите вещи на Уили. Мисли, че Крю… впрочем потвърди за Крю… точно като теб смята, че е проследил Уили, а когато той го е видял, се е изплашил толкова, че да побегне.

— Всичкото кафе на света няма да ми стигне — промърмори Макс. — Да се върнем на кучето.

— О, не става въпрос за истинско куче. Някаква статуетка. Един от старите трикове на Джак е да скрива плячката в обикновен предмет, за да може да бъде предаван от ръка на ръка, докато нещата се уталожат. Веднъж пъхна класьор със стари монети в плюшеното ми мече. Излязохме от жилищната сграда, побъбрихме си с портиера и отнесохме двадесет и пет ценни монети в моя Падингтън.

— Вземал те е със себе си, когато е отивал да краде?

Доловила явното му изумление, тя сведе поглед към чашата си.

— Детството ми не може да се нарече обикновено.

Макс затвори очи.

— Къде ще отиде той, Лейн?

— Не зная. — Протегна ръка, сложи я върху неговата и очите им се срещнаха. — Кълна се, че не знам. Каза ми да не се безпокоя, щял да се погрижи за всичко.

— Делът на Уили е попаднал у Винс Бъргър?

— Не му казвай, Макс, моля те! Няма да има друг избор, освен да арестува Джак, ако се появи. Не мога да участвам в това. Ако се замеся, връзката ни няма шанс.

Макс замислено забарабани с пръсти по масата.

— Претърсих стаята на Уили в мотела. Не открих никаква статуетка на куче. — Възстанови обстановката в паметта си и се опита отново да огледа всяка част от стаята. — Не си спомням нищо подобно, но е възможно да съм го взел за част от интериора и да не съм му обърнал внимание. Просто, евтино украшение.

— Затова винаги се получава.

— Е, добре. Можеш ли да придумаш Винс да ти покаже вещите на Уили?

— Да — без колебание отвърна тя. — Мога.

— Да започнем с това. После ще приложим план Б.

— Какъв е той?

— Ще го съставим в движение.

 

 

С тъга осъзна колко лесно е отново да играе роля. И може би този път щеше да й бъде по-лесно, защото нямаше да измами приятел. Но все пак отново щеше да изрече лъжи пред полицай.

Бегло познаваше сержант Маккой и когато бе насочена към него, бързо си припомни всички факти, които знаеше. Роден и отраснал в Геп, женен, с две деца. Почти бе сигурна, че са две, вече пораснали. Предположи, че има и внуче.

Добави към това своята наблюдателност и интуиция.

Бе възпълен, явно обичаше да си хапва. Върху салфетка на бюрото му имаше кифла, купена от сладкарницата, която я наведе на мисълта, че жена му се опитва да го накара да пази диета, а той си набавя дозата калорична храна тайно от нея.

Венчалната му халка бе единственото бижу, което носеше, а ноктите му бяха изрязани до дъно. Когато й подаде ръка, Лейн усети, че е загрубяла и мазолеста. Бе станал да я посрещне и се бе опитал да прибере шкембето си. Усмихна му се топло и забеляза, че по бузите му изби руменина.

Лесно щеше да го предразположи.

— Сержант Маккой, радвам се да ви видя отново.

— Госпожице Тавиш.

— Лейн, ако обичате. Как е жена ви?

— Добре е, много добре.

— А внучето?

Широката му усмивка издаде умиление.

— Вече е на две години и не дава мира на дъщеря ми.

— На тази възраст са много забавни, нали? Водите ли го на риболов?

— Миналия уикенд ходихме на реката. Не може да кротува дълго време, но ще се научи.

— Сигурно му е харесало. Моят дядо ме заведе два пъти, но имахме различно мнение относно червеите.

Маккой одобрително се засмя:

— Тед много ги обича.

— Мъжко момче. О, извинявайте, сержант Маккой, това е приятелят ми Макс Ганън.

— Да. — Маккой погледна марлята на слепоочието му. — Имали сте премеждие миналата нощ.

— Беше недоразумение — припряно каза Лейн. — Макс дойде с мен тази сутрин за морална подкрепа.

— Аха. — Маккой пое ръката на Ганън и отново погледна Чейн. — Морална подкрепа за какво?

— Никога не съм правила това. — Тя тръсна ръце, жест на отчаяние и безсилие. — Както може би Винс ви е споменал, спомних си, че познавам Уилям Йънг. Мъжът, който бе блъснат от кола пред магазина ми.

— Не е споменавал.

— Преди малко му казах, но предполагам, че това не е от значение за… процедурата. Едва когато… едва по-късно си спомних. Беше познат на баща ми, когато бях дете. Не бях виждала Уилям от десетгодишна, а и бях толкова заета, когато влезе в магазина. — В очите й проблеснаха сълзи. — Не го познах и просто не му обърнах внимание. Остави визитка и ме помоли да му се обадя, щом имам възможност. После, почти веднага след като излезе… чувствам се ужасно, защото не го познах и го отпратих.

— Не се притеснявайте.

Маккой извади от чекмеджето си пакет носни кърпички.

— Благодаря, благодаря. Сега искам да сторя каквото е по силите ми. За да мога да кажа на баща си, че съм направила всичко. — Това бе вярно. Не би навредило да се придържа към истината, поне донякъде. — Доколкото знам, той нямаше роднини, така че бих искала да се погрижа за погребението му.

— Сведенията са у шефа, но ще проверя.

— Ще ви бъда много благодарна. А докато съм тук, дали е възможно да видя вещите му?

— Не виждам причина да не е. Заповядайте, седнете. — Внимателно я хвана под ръка и й помогна да се настани на един стол. — Почакайте, ще ги донеса. Не мога да ви позволя да вземете нищо.

— Разбира се.

Когато Маккой излезе, Макс седна до нея.

— Много убедително. Колко добре познаваш това ченге?

— Маккой? Срещала съм го два пъти.

— Риболов?

— А, това ли? Под папките на бюрото му се подава списание за риболов и реших, че е добро предположение. Наистина ще уредя погребението на чичо Уили — добави тя. — Тук, в Ейнджълс Геп, освен ако някога не е заявил, че предпочита…

— Мисля, че не би имал нищо против.

И двамата станаха, когато Маккой се върна с голям кашон.

— Не са много. Пътувал е с малко багаж. Дрехи, портфейл, часовник, пет ключа, ключодържател…

— О, мисля, че аз му подарих този ключодържател за една Коледа. — Лейн протегна ръка, изрови го и го стисна в шепата си. — Представяте ли си? През всичките тези години го е ползвал, а аз дори не го познах.

Седна с ключодържателя в ръка и заплака.

— Не плачи, Лейн.

Макс погледна Маккой с израз на мъжко безсилие и я погали по главата.

— Понякога трябва да ги оставяме да си поплачат.

Маккой отново посегна към кърпичките. Когато й ги подаде, Лейн взе три и подсуши лицето си.

— Съжалявам. Глупаво е. Просто си спомних колко мил беше с мен. Загубихме връзка, нали знаете как е? Семейството ми се премести… и край. — Възвърнала самообладанието си, отново се изправи. — Добре съм. Съжалявам. Ще се оправя. — Взе кафявия плик, пусна ключовете обратно в него и го пъхна в кашона. — Ще продължите ли? Обещавам, че няма да се повтори.

— Не се безпокойте. Сигурна ли сте, че искате да видите и останалото сега?

— Да. Благодаря.

— Тоалетни принадлежности — самобръсначка, четка за зъби и прочее. Имал е четиристотин двадесет и шест долара и дванадесет цента. Дошъл е с наета кола — „Торъс“, от „Ейвис“, Ню Йорк. В нея са открити пътни карти.

Разгледа вещите, докато Маккой ги изреждаше по списъка.

— Мобилен телефон. В указателя няма записани номера, на които да позвъним, но има две съобщения на гласовата поща. Ще се опитаме да ги проследим.

Лейн предположи, че са от баща й, но само кимна.

— На часовника му е гравирано посвещение: „По един всяка минута“. Не го разбирам.

Тя му се усмихна, преструвайки се на озадачена.

— И аз. Може би е романтичен подарък от жена, която е обичал. Иска ми се да вярвам, че е така. Това ли е всичко?

— Да. Бил е на път. — Маккой взе часовника от нея. — Човек не носи със себе си много лични вещи, когато пътува. Винс ще открие домашния му адрес. Не се тревожете. Досега не сме се свързали с негови роднини и ако не открием такива, мисля, че ще ви позволят да вземете тялото му. Много благородно от ваша страна да погребете един стар приятел на баща си.

— Това е най-малкото, което мога да направя. Благодаря много, сержант Маккой. Ще ви бъда признателна, ако вие или Винс ми се обадите, когато мога да се заема с формалностите.

— Ще поддържаме връзка.

Хвана ръката на Макс, докато вървяха към вратата, и той усети допира на ключа.

— Действаш много ловко — отбеляза. — Замалко да го изпусна.

— Добре че е леко ръждясал. Прилича на ключ от шкафче за багаж. От онези, които някога можеха да се наемат по летища и гари. Вече няма много такива, нали?

— Няма. Твърде малък е за ключ от такова шкафче, а и повечето бяха със секретни брави или шифър. Възможно е да е от пощенска кутия.

— Би трябвало да можем да я открием. Но няма никакво куче.

— Никакво. Ще проверим в мотела, но едва ли е там.

Когато излязоха, Лейн замислено погледна града, който бе станал неин дом. От това място, в най-високата част на стръмната улица, видя част от реката и къщите, които са открояваха като изсечени в склоновете отвъд нея. Зад тях, над сградите, парковете и мостовете, като живописна стена се издигаха планините, покрити с току-що разлистили се дървета, сред които грееха белите корони на разцъфнали дрянове.

„Всекидневниците“, както баща й наричаше нормалните хора с нормален живот, бяха заети с обичайните си задължения. Да продават коли, да пазаруват, да чистят с прахосмукачка или да преподават история.

Засаждаха цветя в градините или подготвяха почвата. Забеляза две къщи, чиито обитатели все още не бяха свалили украсата за Великден, въпреки че оттогава бяха минали три седмици. Люлееха се разноцветни пластмасови яйца, окачени на долните клони на дърветата, а на зелената трева клечаха декоративни зайчета.

И тя имаше килими за почистване, цветя за засаждане и продукти за купуване. Въпреки ключа в ръката си, предполагаше, че също би могла да се нарече „всекидневник“.

— Няма да отричам, че беше приятна тръпка. Но когато всичко свърши, с удоволствие ще се оттегля отново. Уили не успя. И баща ми никога няма да може. — Усмихна се, докато вървяха към колата на Макс. — Часовникът е подарък от него. Измислих онази история за ключодържателя, но татко подари часовника на Уили за един рожден ден. Мисля, че го е купил честно, и все пак не мога да бъда сигурна. Обаче бях с него, когато поръча да гравират посвещението: „По един всяка минута“.

— Какво означава?

— Че всяка минута се ражда по един наивник — отвърна тя, плавно се отправи към колата и се качи в нея.