Нора Робъртс
Възкръснало минало (7)

7.

Стори му се абсурдно човек, който има обща ДНК с крадец, да обезопаси собствения си магазин само със стандартни ключалки и проста алармена система, с която всеки дванадесетгодишен хлапак с войнишки нож и малко въображение би могъл да се справи.

Ако отношенията им прераснеха в… истинска връзка, щеше сериозно да поговори с Лейн за сигурността на дома и фирмата й. Може би малък магазин от този тип не се нуждаеше от решетки, желязна врата и камери за наблюдение, но тя не бе сложила дори лампи, които да светят през нощта, вътре или отвън. Що се отнася до вратата, беше смешна. Ако той беше крадец, който не се старае да действа с финес, два по-силни ритника биха били достатъчни.

Жалкото подобие на алармена инсталация правеше проникването вътре нощем срамно лесно. Избегна я и отвори ключалките на задната врата, в случай че някой жител на града, страдащ от безсъние, решеше да излезе на разходка по търговската улица преди разсъмване. Бе дошъл от хотела по заобиколен път. Това, че нещо изглежда лесно, не означаваше, че може да си позволи да бъде небрежен по отношение на процедурата.

В града бе толкова тихо, че се чу включване на фурна в една от близките сгради. И дългото, пронизително изсвирване на товарен влак, което разкъса тишината като вик на призрак. По централните улици на Ейнджълс Геп нямаше пияници, наркомани, бездомници или проститутки, които да изпълват нощта с оживление.

Човек можеше да се запита дали наистина се намира в Америка, или по някакъв начин е попаднал на живописно място от пощенска картичка, отпечатана от местната търговска камара.

„Малко зловещо“, помисли си Макс.

Уличните лампи на стръмния тротоар бяха с формата на старинни фенери и до една светеха. Всички витрини бяха от обикновено стъкло. Както „Спомени“, нямаха нито железни врати, нито решетки.

Нима досега никой не бе запращал тухла към някоя от тях, преди да си плюе на петите? Или ритвал врата, за да отмъкне каквото успее?

Това бе просто невъзможно.

Спомни си как изглеждаше Ню Йорк в три и двадесет и седем сутринта. Имаше движение и опасности, ако човек бе склонен да търси и двете. Имаше и пешеходци, и коли, а всички магазини бяха като непристъпни крепости.

Нима по-високата престъпност на глава от населението се дължеше на фактора „очаквано ниво“?

Интересна теория, но щеше да поразмишлява върху нея, когато имаше малко свободно време.

Сега, след като преодоля алармата и ключалката, отвори задната врата на „Спомени“.

„Най-много час“, обеща си той. После щеше да се прибере в хотела, за да поспи. В началото на работното време в Ню Йорк щеше да се свърже с клиента си и да докладва, че всички доказателства сочат, че Лейн Тавиш не е замесена, поне съзнателно.

Тогава щеше да бъде на чисто и можеше да й обясни всичко. Щом гневът й отшумеше и отново спечелеше симпатията й, щеше да я помоли да напрегне паметта си. Имаше чувството, че тя може да бъде безкрайно ценен източник на информация и би му помогнала да открие Биг Джак и диамантите.

И да получи хонорара си.

Тихо затвори вратата. Понечи да включи фенерчето си.

Но вместо да види тънък лъч, в главата му експлодира ослепителна светлина.

 

 

Събуди се в пълен мрак и сякаш край него отекна досадното дрънчене на племенника му с капаци за тенджери. Успя да се претърколи, надявайки се да легне по гръб. Но така му се виеше свят, че не бе сигурен в каква поза ще се озове.

Повдигна ръка, за да провери дали главата му все още е на мястото си, и усети нещо топло и влажно.

Гневът разсея болката. Бе нападнат в гръб и повален в безсъзнание, а щеше да се наложи и да му направят шевове в спешното отделение.

Не можеше да проясни съзнанието си напълно, но се надигна. Вече се бе уверил, че главата му е в нормално положение, но му се струваше, че ще падне от раменете му, и опря брадичка на дланите си, за да се почувства по-сигурен.

Трябваше да стане и да запали лампата. Да се опомни и проумее какво се бе случило. Изтри кръвта, повдигна натежалите си клепачи и се намръщи при вида на отворената задна врата.

Който и да бе нападателят, отдавна си бе отишъл. Раздвижи крака с намерението да се изправи и бързо да огледа мамина, преди да побегне.

Изведнъж на прага се появи силует на полицай.

Макс прикова поглед във Винс Бъргър и насочения му пистолет и изруга.

 

 

— Е, добре, можете да ме арестувате за проникване в чужда собственост. Няма да ми бъде никак приятно. Ще го преживея, но…

— Вече си арестуван.

Винс се залюля на стола си зад бюрото и ехидно се усмихна на Макс, който седеше, окован с белезници, в полицейския участък.

„Не изглежда толкова самонадеян градски тип — помисли си Винс — с превръзката на главата и голямата цицина на челото“.

— Освен това, и опит за грабеж…

— Не съм влязъл да крада, по дяволите, и вие го знаете.

— Значи се промъкваш в магазини посред нощ, за да поразгледаш? Нещо като зяпане на витрини, но отвътре. — Винс повдигна плика за доказателства, разклати го и от него изпаднаха инструментите на Макс и електронният му бележник. — И носиш тези неща, в случай че се наложи да правиш ремонт?

— Слушайте…

— Мога да те обвиня и в притежание на средства за проникване в чужди имоти.

— Това е просто електронен бележник. Вече всеки има.

— Не и аз.

— Каква изненада — мрачно промърмори Макс. — Имах причини да вляза в магазина на Лейн.

— Значи тършуваш из домовете и магазините на жените, с които се срещаш?

— Не съм прониквал в къщата й. Елементарно, Уотсън, извършил го е онзи, който е дошъл тук преди мен и ме халоса. Разбирам, че се опитваш да я защитиш, но…

— Точно така. — Очите на героя закрилник го стрелнаха. — Добри приятели сме и не искам някакъв нюйоркски мръсник да тормози моя приятелка.

— Всъщност съм мръсник от Джорджия. В момента живея в Ню Йорк. Провеждам частно разследване за клиент.

— Така твърдиш ти, но не открих у теб разрешително.

— Както и портфейл — сопна се Макс, — защото онзи тип го е отмъкнал. Мамка му, Бъргър…

— Не ругай в офиса ми.

Крайно изнервен, Макс наведе глава назад и затвори очи.

— Не поисках адвокат, но ще те помоля, мога дори да пролея сълзи, за няколко аспирина.

Винс извади шишенце от чекмеджето на бюрото си. Затвори го с трясък, навярно само заради удоволствието да види как Ганън потръпва, ала стана и му наля чаша вода.

— Знаеш, че твърдението ми е истина. — Макс глътна таблетките и се помоли да счупят олимпийския рекорд по плуване в кръвта му. — Проверил си ме. Знаеш, че съм лицензиран детектив. И бивш полицай. Докато губиш времето си да ме дразниш, онзи, който е претършувал дома й, отново е успял да се покрие. Трябва ти…

— Нямам нужда от съвети какво да правя. — Тонът му бе спокоен, но Макс долови хладната ярост, която се криеше зад него, и реши да уважи волята му. — Каза ли всичко това на Лейн? Че си работил в полицията, а после си станал частен детектив и си в Геп във връзка със случай, който разследваш?

„Голям късметлия съм — помисли си Макс. — Ще си навлека гнева на злобно градско ченге с вид на герой от комикс“.

— За отношенията ми с Лейн ли ще ме разпитваш или за влизането ми в магазина?

— Играеш си с огъня. По какъв случай работиш?

— Отказвам да обсъждам това, преди да поговоря с клиента си.

Клиентът му едва ли щеше да бъде доволен, ако научеше, че е бил хванат, нарушавайки закона. Не че бе извършил тежко нарушение, обаче го бяха спипали. Но това бе друг проблем.

— Слушай, някой беше влязъл преди мен в магазина, вероятно същият, който преобърна къщата на Лейн наопаки. Сега трябва да бъдем загрижени за нея. Не е зле да изпратиш полицай до дома й и да провериш…

— Няма да спечелиш симпатията ми, като ме учиш как да върша работата си.

— Е, не се надявам да ме поканиш да излезем заедно. Лейн се нуждае от охрана.

— Ти доста добре се справяш с това. — Винс се облегна на ръба на бюрото си. „Сякаш има безкрайно много време за празни приказки“, помисли си Макс. — Интересно е, че дойде от Ню Йорк точно когато в местната морга лежи труп на нюйоркчанин.

— Много смешно. В Ню Йорк живеят осем милиона души, ни повече, ни по-малко — хладнокръвно изтъкна Макс. — Няма нищо необичайно в това, че някои от тях минават през града ви от време на време.

— Мога да изтъкна няколко необичайни факта. Първо, някакъв тип побягва като подплашен от магазина на Лейн, изскача на улицата и загива. После ти се появяваш, каниш я на вечеря и докато я очароваш, ограбват и претършуват къщата й. А сега те заварвам в магазина й в три и половина през нощта, с инструменти за отваряне на ключалки. Какво търсиш, Ганън?

— Душевен мир.

— Е, дано го намериш — каза Винс и в този миг по коридора прозвучаха бързи стъпки.

Влезе Лейн, по тениска и клин, с пригладени на конска опашка коси. В очите й се четеше недоумение и уплаха, а под тях имаше сенки от недоспиване.

— Какво става? Джери дойде да ми каже, че в магазина има някаква суматоха, затова веднага тръгнах насам. Каква суматоха? Какво… — Забеляза белезниците, спря се и втренчи поглед в тях, а после бавно вдигна очи към лицето на Макс. — Какво е това?

— Лейн…

— Помълчи за минута — предупреди го Винс. — Проникване с взлом в магазина ти — обясни той на Лейн. — Доколкото видях, не са нанесени щети. Трябва сама да огледаш, за да видиш дали нещо липсва.

— Разбирам. — Почувства нужда да седне, но само се подпря на облегалката на един стол. — Всъщност не разбирам. Защо Макс е с белезници?

— Отидох в магазина след анонимно обаждане, че там става обир. Когато пристигнах, го заварих вътре. Имаше комплект пособия за разбиване на ключалки.

Лейн вдиша дълбоко, издиша и отново погледна Макс.

— Ти си се промъкнал в магазина ми?

— Не. Е, технически погледнато — да. Но след като е влязъл някой друг, който ме халоса по главата, а после се е обадил в полицията, ето как се озовах тук.

Огледа превръзката на главата му, но загрижеността бе изчезнала от очите й и изразът им бе хладен.

— Това не обяснява какво си правил там посред нощ.

„След като си тръгнах от леглото ти — мислено добави тя. — След като прекарах нощта с теб“.

— Мога да обясня. Трябва да поговорим насаме. Десет минути. Дай ми десет минути.

— Бих искала да чуя какво ще кажеш. Мога ли да поговоря с него насаме, Винс?

— Не те съветвам.

— Аз съм лицензиран частен детектив и той го знае. — Макс посочи с палец към шерифа. — Разследвам случай за клиент и проследявам нишки. Нямам право да разкрия повече.

— Тогава само губиш времето ни — изтъкна Винс.

— Десет минути, Лейн.

Детектив. Разследване. Докато се опитваше да превъзмогне удара, бе успяла да намеси и баща си в цялата бъркотия. Болката, гневът и отчаянието се бореха у нея, но и трите останаха скрити.

— Благодаря, Винс. Въпросът е личен.

— Така и предполагах. — Бъргър се изправи. — Е, добре, щом ме молиш за услуга. Ще стоя отвън, до вратата. Внимавай — обърна се той към задържания — или ще получиш още контузии.

Макс изчака, докато вратата се затвори.

— Имаш много грижовни приятели.

— Колко от десетте минути ще пропилееш за неуместни остроумия?

— Ще седнеш ли?

— Не. — Отиде до кафе машината. Ръцете й трябваше да бъдат заети с нещо, за да не се поддаде на импулса да му зашлеви плесница. — Какви игри играеш, Макс?

— Работя за застрахователна компания „Рилайънс“ и вече прекрачих границата, като ти казах това, преди да съм изяснил нещата с клиента си.

— Така ли? А според теб, да нахълташ в магазина ми, след като няколко часа си правил секс с мен, не е ли прекрачване на граница?

— Не зная. Не очаквах… — „Мамка му“, каза си той. — Мога да се извиня, но едва ли има смисъл. Нямам оправдание.

— Точно така. — Лейн отпи глътка горчиво кафе. — По този въпрос сме на едно мнение.

— Имаш право да ми се сърдиш, ако…

— Благодаря. Ще се възползвам.

— Но трябва да оставиш това на заден план, Лейн, защото си загазила.

Тя повдигна вежди и хвърли поглед към белезниците му.

— Аз ли съм загазила?

— Колко хора знаят, че се казваш Илейн О’Хара?

Дори миглите й не трепнаха. Не бе предполагал, че е способна на такова самообладание.

— Очевидно ти си един от тях. Предпочитам да не използвам това име. Отдавна приех фамилията на втория си баща. Не разбирам какво те засяга. — Отново отпи кафе. — Да се върнем на твоето арестуване за проникване с взлом в магазина ми час, след като се гушкахме голи в леглото ти.

Изражението му издаде чувство за вина, но това не я накара да усети задоволство.

— Едното няма нищо общо с другото.

Тя кимна и остави чашата.

— Ако ще даваш такива отговори, за какво ти трябваха десетте минути?

— Уилям Йънг е загинал пред магазина ти — каза Макс и се приближи към вратата. — Според свидетелските показания, издъхнал е в ръцете ти. Не може да не си го познала.

Маската й на хладнокръвие леко се пропука и на лицето й се изписа тъга. Но бързо успя отново да я прикрие.

— Това прилича повече на разпит, отколкото на обяснение. Няма да отговарям на въпросите на мъж, който ме измами и използва. Кажи ми защо си тук и какво искаш или ще повикам Винс и ще повдигнем обвинения.

Няколко мига му бяха достатъчни да проумее, че е готова да направи именно това. Да го отблъсне, да затръшне вратата и да си отиде. Би предпочел да се откаже от професията си, отколкото да го допусне.

— Влязох в магазина ти, за да докажа невинността ти и тази сутрин да докладвам на клиента си, че не си замесена. Тогава щях да мога да ти кажа истината.

— Замесена в какво? Каква истина?

— Поседни за минута, за бога. Заболя ме вратът от въртене на глава.

Тя седна.

— Ето. Доволен ли си?

— Преди шест седмици диаманти, оценени и застраховани от „Рилайънс“ за двадесет и осем милиона и четиристотин хиляди долара, са били откраднати от сградата на „Интернешънъл Джуълри Ексчейндж“ в Ню Йорк. Два дни по-късно на строителна площадка в Ню Джърси е бил открит трупът на Джеръм Майърс, търговец на скъпоценни камъни с офис наблизо. Установено е, че той е бил вътрешният човек, участвал в заговора. Установено е още, че е бил свързан с Уилям Йънг и Джак О’Хара.

— Почакай, почакай. Смяташ, че баща ми е замесен в кражба на бижута на стойност двадесет и осем милиона? И в убийство? Първо, е нелепо, второ, е невъзможно. Джак О’Хара имаше големи мечти, но е дребна риба. И не би посегнал на ничий живот.

— Нещата се променят.

— Не чак толкова.

— Полицията не разполага с достатъчно доказателства срещу Джак и Уили, но определено биха искали да си поприказват с тях. Тъй като Уили вече не може да говори, остава само Биг Джак. Застрахователните компании побесняват, когато се наложи да изплатят толкова голяма сума.

— И тук се намесваш ти.

— Имам по-голяма свобода на действие от полицията и достатъчен бюджет.

— И тлъст хонорар — добави Лейн. — Колко ще получиш?

— Пет процента от възстановената сума.

— Значи, в случай че възвърнеш всичките двадесет и осем милиона и отгоре, ти се полагат… — Присви очи, докато смяташе наум. — Милион и четиристотин и двадесет хиляди в твоята касичка. Не е зле.

— Старая се да ги заслужа. Вече посветих много часове на това разследване. Зная, че Джак и Уили са участвали, както и трети човек.

— Аз? — Ако не бе толкова ядосана, би се засмяла. — Какво, сложила съм черно трико и маска, изтичала съм до Ню Йорк, откраднала съм бижута за милиони, прибрала съм своя цял и съм се върнала у дома да нахраня кучето си?

— Не. Не че не би изглеждала секси с черно трико. Алекс Крю. Това име говори ли ти нещо?

— Не.

— И търговецът, и баща ти са били видени с него преди удара. Той не е дребна риба, въпреки че това е най-сериозното му престъпление. За да не губим време, да кажем само, че не е добър човек и че те е набелязал. Така че наистина си загазила.

— Защо ме е набелязал?

— Защото си дъщеря на Джак, а Уили е загинал минути, след като е разговарял с теб. Какво ти каза, Лейн?

— Нищо. За бога, бях дете, когато го видях за последен път. Познах го едва… докато беше в магазина, не предполагах, че е той. На погрешна следа си, Макс. Джак О’Хара не е способен да организира подобен заговор, а ако по някакво чудо се е замесил, навярно отдавна е офейкал някъде със своя дял. Човек като него не знае какво да прави с толкова пари.

— Тогава защо Уили е дошъл тук? Какво го е изплашило? Защо някой се промъкна в дома ти и в магазина? Търсил е нещо в къщата. Канел се е да претършува и магазина, но му попречих. Достатъчно умна си, за да направиш връзката.

— Ако ме търсят, сигурно ти си ги довел тук. Не притежавам нищо. Не съм разговаряла с баща си от пет години, а не съм го виждала още по-отдавна. Изградих си достоен живот тук и държа на правото си да го живея. Няма да позволя нито на теб, нито на баща си, нито на някакъв мистериозен трети съучастник да го разруши. — Скочи на крака. — Ще ти помогна да се отървеш от белезниците и да разрешиш проблема с Винс. В замяна ще ме оставиш на мира.

— Лейн…

— Млъкни! — Потърка чело, което бе първият признак на умора. — Наруших правилата си и импулсивно се впуснах в авантюра с теб. Така ми се пада.

Отвори вратата и вяло се усмихна на Винс.

— Съжалявам за всичко. Можеш да пуснеш Макс.

— Защото?

— Глупаво недоразумение, Винс, главно по моя вина. Макс се опита да ме убеди, че се нуждая от надеждна охранителна на система за магазина, но аз упорито възразих. Спречкахме се и му хрумнало да ми докаже, че е прав.

— Скъпа. — Винс повдигна едрата си ръка и докосна бузата й. — Това са глупости.

— Искам да напишеш такова обяснение, ако трябва да съставяш доклад. И да го пуснеш. Няма смисъл от повдигане на обвинения. Той има разрешително за частен детектив, а богатите му клиенти със скъпоплатени адвокати ще го отърват.

— Държа да узная какво става тук, Лейн.

— Знам. — Здравите основи, върху които се крепеше новият й живот, бяха разклатени. — Дай ми малко време да помисля. Точно сега съм толкова уморена, че не мога да разсъждавам трезво.

— Добре. Каквото и да има, на твоя страна съм.

— Надявам се.

Излезе, без да каже и дума на Макс и дори да погледне към него.

 

 

Нямаше да се предаде. Бе работила страшно упорито и стигнала твърде далеч, за да рухне заради един чаровник със съблазнителен южняшки акцент. „Изкусител“, помисли си тя, докато крачеше из къщата си.

Знаеше, че не бива да хлътва по красавец като него. Баща й също бе чаровен, сладкодумен измамник, нали?

„Типично“, каза си и изпита гняв към себе си. Типично и срамно предсказуемо бе да бъде привлечена от същия тип мъж. Макс Ганън не нарушаваше закона с лъжите и измамите си, но все пак бяха лъжи и измами.

Сега всичко, което бе постигнала, бе изложено на риск. Ако не изяснеше нещата с Винс, той никога вече нямаше да й има доверие. А ако му кажеше… как би могъл да й вярва отново?

„И в двата случая съм прецакана“, помисли си тя.

Можеше да събере багажа си, да се премести и да започне на чисто. Така постъпваше Биг Джак, когато положението станеше напечено. Проклета да бе, ако последваше примера му. Тук бе нейният дом, нейното място, животът й. Нямаше да се откаже от този живот, защото някакъв любопитен частен детектив от големия град бе нахълтал в него и я бе оставил с опетнено име.

„И разбито сърце“, призна тя. Освен гнева и тревогата, дълбоко в себе си изпитваше болка. Бе му разкрила истинската си същност. Бе поела голям риск и му се бе доверила.

А той я бе разочаровал. Винаги мъжете, на които най-много държеше, постъпваха така.

Отпусна се на дивана и Хенри веднага положи муцуна на скута й, очаквайки да го погали.

— Не сега, Хенри. Не сега.

Нещо в тона й го накара да заскимти сякаш в израз на съчувствие, да се завърти в кръг два пъти и кротко да седне на пода до нея.

„Ще си извлека поука“, зарече се тя. Отсега нататък единственият мъж в живота й щеше да бъде Хенри. Крайно време бе да се отърси от самосъжалението и да поразмишлява.

Загледа се в тавана.

Скъпоценни камъни за двадесет и осем милиона? Абсурдно, невъзможно, дори смешно. Непоправимият мечтател Джак и безобидният добряк Уили да ударят толкова голяма печалба? Милиони? При това от една от най-прочутите компании в Ню Йорк? Изключено. Поне ако се имаше предвид миналото и способностите им.

Но ако човек не се ограничаваше с правдоподобното, оставаше фантастичното.

А ако Макс бе прав? Ако се бе случило невъзможното и се окажеше прав? Въпреки всички изминали години, почувства тръпка на вълнение при тази мисъл.

Диаманти? Най-сладката плячка. Милиони. Идеалната цифра. Би било ударът на живота му. Най-голямото му постижение. Ако Джак бе…

Не, все още не можеше да го повярва.

Привързаността към баща й, която не бе отмряла, можеше да я накара да фантазира, че най-сетне е осъществил големите си амбиции. Но нищо не би я убедило, че има пръст в убийство. Лъжец, измамник, крадец, който се поддава на изкушения… тези определения му прилягаха, но да нарани някого физически? Невъзможно.

Никога не бе носил оръжие. Истината бе, че имаше фобия от револвери. Лейн все още си спомняше случката, за която й бяха разказвали. Веднъж, преди тя да се роди, неволно блъснал котка, докато потеглял след поредния обир, и не само спрял, за да провери дали е жива, а я завел на ветеринар. Местните полицаи забелязали колата — естествено крадена — на паркинга.

Котката била излекувана и имала дълъг и щастлив живот, а Биг Джак бил осъден на пет години, от които излежал две.

Не, едва ли бе замесен в убийството на Джеръм Майърс.

Но измамникът можеше да бъде измамен, нали? Дали го бяха въвлекли в нещо по-голямо и по-коварно, отколкото бе предполагал? Дали някой бе размахал парче салам над главата му и той бе скочил?

В това можеше да повярва.

После бе изпратил Уили да й каже или предаде нещо, но приятелят му бе загинал, преди да успее.

Беше се опитал да я предупреди.

Той вече знае къде си.

Нима бе имал предвид Макс? Него ли бе видял, преди да го обземе паника и да изтича на улицата?

Скрий кучето.

Какво означаваше това? Може би Уили бе оставил някаква фигурка в магазина й. Опита се да си представи обстановката след посещението му. Самата тя бе подредила всички витрини и не бе забелязала нищо необичайно. И нито Джени, нито Анджи бяха споменавали за някакъв странен предмет.

Може би бе искал да каже „ковчежето“, а тя не бе разбрала. Възможно бе човек да прибере диаманти в ковчеже. Но той не й бе връчил нищо подобно, а и сред вещите му не бе открита кутийка със скъпоценни камъни.

Всичко това бяха глупави догадки, основани на думите на мъж, който я бе излъгал.

Издаде дълга въздишка. Как можеше да иска от хората да бъдат честни с нея, когато собственият й живот бе лъжа?

Налагаше се да се довери на Винс и Джени. От съвсем малка я бяха учили да внимава какво говори пред полицай, но щеше да преодолее задръжките си. Трябваше само да реши как да им го каже.

— Да се поразходим, Хенри.

Думите имаха силата на магическо заклинание и позадрямалото куче заподскача към вратата като на пружини. Разходката щеше да разсее съмненията и да й даде време да намери най-добрия начин да сподели истината с приятелите си. Щом отвори вратата, Хенри излетя като куршум. Лейн видя колата на Макс, паркирана в края на алеята. Беше седнал зад волана, с очи, скрити зад тъмни очила. Но навярно бяха отворени и не откъсваха поглед от къщата, защото още преди да е затворила входната врата, той слезе.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Казах ти, че си в опасност. Може би донякъде вината за това е моя, а е възможно проблемите ти да са започнали, преди да дойда. Както и да е, ще те държа под око, независимо дали искаш или не.

— Научих се да се грижа за себе си, още преди да усвоя номера с трите карти. Нямам нужда от друг пазач, освен Хенри.

В момента Хенри бе зает с безуспешни опити да се покатери на едно дърво в преследване на катеричка и Макс го изгледа навъсено.

— Няма да си тръгна.

— Ако мислиш, че ще заработиш петте си процента, като седиш тук и зяпаш къщата ми, ще останеш разочарован.

— Не мисля, че си замесена. Отначало мислех — добави той, когато Лейн му се усмихна подигравателно и се обърна, за да продължи по алеята. — Когато за пръв път чух за теб, предположих, че имаш пръст. Направих проучване и някои неща не се връзваха, но престанах да те подозирам.

— Много благодаря. Тогава защо влезе като крадец в магазина ми?

— Клиентът ми разчита на факти, а не на чувства, въпреки че винаги съм постигал успех главно благодарение на инстинктите си. Огледах цялата ти къща заедно с теб — каза той, щом Лейн рязко извърна глава. — Жена, която крие в дома си диаманти, струващи близо тридесет милиона, не би позволила на човек, когото едва познава, да мете пода и да изнася боклука. Следващата стъпка бе да проверя в магазина и да докажа, че и там няма нищо, свързващо те със заговора.

— Пропусна една стъпка, Макс. Да се поборичкаме голи в леглото ти в хотела.

— Е, добре, да поговорим за това. Виждаш ли тук ореол?

Посочи с пръст над главата си.

В гърлото й се надигна смях, но тя безмилостно го потисна.

— Не — отвърна и го изгледа с присвити очи. — Но почакай… май забелязвам малки рогца?

— Отговори ми ясно — да или не. Един мъж отваря вратата на стаята си, вижда невероятно привлекателна жена, към която вече изпитва чувства, които замъгляват разсъдъка му… да не говорим за въздействието й върху някои части на тялото му. Тази жена откровено, без заобикалки, му показва, че се надява да прекара нощта в интимна близост с него. Би ли очаквала въпросният мъж да затръшне вратата пред лицето й?

Лейн спря до малък поток, прелял от обилните пролетни дъждове.

— Не. А сега ти ми отговори. Нима жена, току-що узнала, че мъжът, с когото е прекарала нощта в интимна близост, я е измамил относно целта и намеренията си, няма право да насини лъжливия му задник?

— Да, има.

Макс свали слънчевите си очила и ги закачи на предния джоб на джинсите си, което бе ясен и за двамата жест.

Държа да ме гледаш в очите, докато говоря. Защото това, което ще ти кажа, е важно.

— Има пълното право, Лейн, дори когато тази цел и намерения са се променили и го е завладяло нещо, което никога по-рано не е изпитвал. Мисля, че снощи се влюбих в теб.

— Страхотно признание.

— За първи път изричам тези думи. Някъде между изхвърлянето на боклука и почистването с прахосмукачка започнах да залитам. Тъкмо се опитвах да възвърна равновесието си и ме връхлетя вълна от страст.

— Трябва да повярвам на това, защото…?

— Не си длъжна. Заслужавам да насиниш задника ми, да изтупаш ръце и да си тръгнеш. Но се надявам, че няма да го направиш.

— Винаги намираш най-подходящите думи в най-подходящия момент. Това е ценна дарба… която ме вбесява.

Лейн се обърна и потърка ръцете си, за да ги стопли.

— В работата си казвам каквото е необходимо, за да я свърша. Ала тук не става дума за работата ми. Нараних те и съжалявам, но нямах друг избор. Не виждам как иначе можех да постъпя.

Лейн се засмя:

— И аз не виждам.

— Влюбен съм в теб. За мен това беше като удар с тухла по главата и все още съм замаян. Не знам какво да правя, но в тази игра ти държиш всички карти, Лейн. Можеш да я довършиш или да ги хвърлиш в лицето ми и да си отидеш.

„От мен зависи“, помисли си тя. Точно както бе искала, нали? Сама да прави избори, да използва шансовете си. Но това, което бе останало неизречено, а и двамата го осъзнаваха, бе, че дори ако всички карти са у нея, рискът да загуби и дрехите на гърба си не отпада.

Тавиш бе готова да прежали загубеното досега и да се оттегли от играта. Но О’Хара не би пропуснала шанса си да грабне голямата печалба.

— През първата половина от живота си боготворях човек, който не би казал истината дори ако тя затанцува на върха на езика му. Джак О’Хара. — Въздъхна. — Виждаш, че витае в облаците, но те кара да повярваш, че може да те отведе до скрито съкровище. Защото самият той си вярва. — Лейн отпусна ръце и застана с лице към Макс. — Следващата част от живота си прекарах с жена, която се опитваше да го забрави. По-скоро заради мен, отколкото заради себе си, което проумях доста късно. Най-сетне й провървя. Заживя със свестен мъж, когото обикнах почти като баща. Добър, почтен, любящ баща, който никога не би накарал сърцето ми да затупти така, както онзи роден лъжец. Не зная какво говори това за мен. Но от няколко години се опитвам да бъда отговорна и да водя обикновен, спокоен живот. Досега успявах. Ти развали всичко, Макс.

— Знам.

— Ако отново ме излъжеш, няма да си направя труда да насиня задника ти. Просто ще изтупам ръцете си и ще си тръгна.

— Напълно честно.

— Диамантите, които търсиш, не са у мен и не знам нищо за тях. Нямам представа къде е баща ми, как да се свържа с него или защо Уили дойде при мен.

— Добре.

— Но ако се сетя за нещо и това, за което се сетя, те отведе до петте процента, получавам половината.

Макс прикова поглед в нея за минута, а после на лицето му бавно се появи усмивка.

— Да, вече съм сигурен, че съм влюбен в теб.

— Ще видя какво мога да направя по въпроса. Можеш да влезеш. Трябва да се обадя на Винс и Джени и да ги повикам, за да им призная греховете си. Тогава ще разберем дали все още ще имам приятели и място в този град.