Нора Робъртс
Възкръснало минало (32)

Епилог

Процедурата не можеше да се нарече стандартна, но й се струваше, че постъпва, както е редно. Би казала — дори логично. Трябваше да вземе мерки за сигурността и да оформи протокола, но тъй като всички страни бяха готови доброволно да съдействат, не бяха нужни много документи.

В конферентна зала А на Централното полицейско управление я очакваха множество цивилни граждани. Имаше и куп полицаи. Всички, участвали в разследването, щяха да присъстват, както и командир Уитни.

Идеята да съобщят на медиите бе негова. Тази политическа страна я вбесяваше, но разбираше доводите му. Въпреки това, очакваше с досада проклетата пресконференция по-късно.

Но медийните акули все още не бяха допуснати, а в залата, макар и да бе пълна с хора, цареше тишина.

Вече познаваше всички герои от историята. Саманта Ганън, разбира се, баба й Лейн и дядо й Макс, които се държаха за ръце.

„Изглеждат добре за годините си — помисли си тя. — Жизнени и неразделни“. Какво ли бе двама души да са прекарали повече от половин век заедно и все още помежду им да съществува такава връзка?

Там бяха и Стивън Уитиър и съпругата му. Ив не знаеше какво да очаква при срещата на двете двойки, но понякога хората я изненадваха. Не със слабоумие и подлост — това никога не бе изненада за нея. А с почтеността си.

Макс Ганън бе стиснал с искрена топлота ръката на Стивън Уитиър. Лейн Ганън го бе целунала по бузата и бе прошепнала в ухото му нещо, което го бе накарало да се просълзи.

Тази човечност дълбоко я бе трогнала. Срещна погледа на Рурк и сякаш видя мислите си, отразени в очите му.

Със или без диамантите, кръгът се бе затворил.

— Лейтенант — кимна й Уитни.

— Да, сър. Нюйоркската полиция и Отделът по сигурността оценяват съдействието ви и присъствието ви тук днес. До голяма степен спомогнахте за изясняването на този случай. Смъртта на… — Старателно си бе подготвила изказването, но се отказа от него и продължи, както й хрумна в момента: — … Джеръм Майърс, Уилям Йънг, Андреа Джейкъбс и Тина Коб е нещо непоправимо. Можехме само да разкрием убийствата. Направихме всичко, което бе по силите ни. Каквото и да са вършили приживе, каквито и да са били, животът им е бил отнет безвъзвратно. Полицейските служители в тази стая — командир Уитни, капитан Фийни, детективите Бакстър, Макнаб и Пийбоди и полицай Трухарт — сториха всичко възможно престъпленията да бъдат разкрити и да има възмездие за жертвите. Това е нашата работа и дълг. Цивилните граждани тук — семейство Ганън, семейство Уитиър и Рурк — посветиха време, усилия и опита си. Благодарение на това истината излезе наяве и можем да продължим напред. — Извади булдозера от отворената кутия. Естествено по-рано бе сканиран и тя бе видяла на екрана какво има вътре, но знаеше, че моментът е много личен. — Или, в случая, да се върнем назад. Господин Уитиър, за протокола. Бе установено, че този предмет е ваша собственост. Дадохте писменото си съгласие да бъде разглобен. Потвърждавате ли?

— Да.

— Както и самият вие да извършите разглобяването сега.

— Да. Преди това бих искал да се извиня за…

— Не е необходимо, Стивън — тихо каза Лейн, която все още държеше ръката на съпруга си. — Лейтенант Далас е права. Някои неща са непоправими, вършим само това, което е по силите ни.

Той безмълвно кимна и взе инструментите от катедрата. Докато работеше, Лейн заговори отново. Тонът й бе шеговит, сякаш се опитваше да повдигне духа на всички:

— Помниш ли, Макс, как седяхме на масата в кухнята с онова глупаво порцеланово куче?

— Помня. — Макс повдигна хванатите им ръце към устните си. — И проклетото прасенце-касичка. Бяха достатъчни само два удара с чук. Тук ще падне доста повече работа.

Потупа Стивън по рамото.

— Някога сте били полицай — изтъкна Ив.

— В края на миналия век, после станах частен детектив. Не ми се струва много по-различно. Сега имате по-съвършени играчки и инструменти, но работата е една и съща. Ако се бях родил няколко десетилетия по-късно, щях да се насоча към електронния отдел. — Усмихна се на Фийни. — Ще се радвам да разгледам техниката ви.

— С удоволствие ще ви я покажа лично. Все още работите частно, нали?

— Когато някой случай ми се стори интересен.

— Почти всеки е такъв — отбеляза Лейн. — Ченгето си остава ченге.

— Няма спор — съгласи се Рурк.

Звънът на металните пластинки върху катедрата прекъсна разговора.

— Увити са в нещо меко. — Стив се прокашля. — Мога да го извадя. — Отдръпна се от масата. — Но ще отстъпя тази чест. Госпожо Ганън?

— Не. Всеки от нас е изиграл ролята си. Вече е работа на полицията, нали? Правото е на лейтенант Далас. Обещайте, че ще действате бързо, за да мога да си поема дъх.

За да не държи всички в напрежение, Ив повдигна отделената част от камиончето, разтвори пакета на катедрата и извади кесийката, скрита вътре.

Изсипа диамантите от нея върху дланта си.

— Честна дума, не вярвах — плахо въздъхна Саманта. — Дори след всичко, което се случи, не вярвах. А ето ги.

— След толкова време. — Лейн се загледа в Ив, докато подреждаше лъскавите камъчета върху празната кесийка. — Баща ми щеше да се смее до припадък. После щеше да потърси начин да свие няколко на излизане оттук.

Пийбоди се приближи и Ив я остави да ги позяпа за миг, преди да я смушка с лакът.

— Трябва да бъдат идентифицирани и оценени, но…

— Имаш ли нещо против? — Без да изчака отговор, Рурк повдигна един от диамантите и извади от джоба си лупа. — Ммм, великолепен е. Идеална прозрачност и гладкост, около седем карата. Вероятно струва двойно повече, отколкото когато е бил откраднат. Предполагам, че между застрахователите и наследниците на собствениците ще започнат множество сложни и интересни маневри.

— Това не е наш проблем. Остави го.

— Разбира се, лейтенант.

Сложи диаманта при другите.

 

 

Едва след час Ив успя да се отърве от тълпата ненаситни журналисти. Но не се изненада, когато откри Рурк в офиса си. Беше се настанил удобно на стола, с елегантните си обувки на бюрото й, и си играеше с джобния си компютър.

— Имаш си свой офис — напомни му тя.

— Да, и е доста по-просторен от твоя. Дори в претъпкан вагон в метрото има повече пространство, отколкото тук. Гледах пресконференцията ти по телевизията — добави той. — Добре се справи, лейтенант.

— Ушите ми бучат. Единствените крака, които имат право да стоят върху това бюро, са моите.

Но не го накара да стане от мястото й, а се облегна на ръба.

— На семейство Уитиър им е тежко — отбеляза той.

— Да. Предстоят им трудни дни. Предполагам, че при каквито и да е обстоятелства не е лесно да обърнеш гръб на сина си. Но Уитиър-младши няма да суче пари за адвокатски хонорари от мама и татко. Ще гледат как се сгромолясва към дъното.

— Обичали са го, осигурили са му хубав дом, а той е пропилял всичко. Сам е направил избора си.

— Да. — За момент в съзнанието й отново изплуваха образите на Андреа Джейкъбс и Тина Коб, но ги прогони. — Отговори ми само на един въпрос, без да увърташ. Нали не си подменил онзи диамант?

— Записваш ли?

— По дяволите, Рурк!

— Не, не съм подменил диаманта. Бих могъл… само на шега, разбира се, но щеше да се нервираш. Мисля да ти купя един-два от тях.

— Не ми трябват…

— Почакай, почакай — прекъсна я той, махна с ръка и я накара да ококори очи. — Ела, седни в скута ми.

— Ако си въобразяваш, че има дори нищожна вероятност това да стане, нуждаеш се от професионална помощ.

— Е, добре. Ще купя няколко от диамантите — продължи той. — Така кръвта ще бъде измита от тях, Ив. Въпреки че са просто предмети, както казва Лейн Ганън, те са символи и трябва да бъдат чисти. Права си, че смъртта е нещо непоправимо. Ти направи всичко, на което бе способна. Ако носиш камъните, заради които са били погубени четири живота, те ще възвърнат чистотата си. Ще бъдат като знак, че някой се е застъпил за жертвите. Винаги ще има кой. И всеки път, когато ги носиш, ще си спомняш това.

Ив втренчи поглед в него.

— Господи, колко добре ме познаваш. До най-съкровената ми същност.

— Когато те видя с тях, аз също ще си спомням. И ще знам, че този някой си ти. — Сложи ръка върху нейната. — Знаеш ли какво искам от теб, скъпа Ив?

— Колкото и сладки приказки да изречеш, няма да седна в скута ти в полицейското управление. Никога!

Рурк се засмя:

— Още една разбита илюзия. Това, което искам от теб, е петдесетгодишната връзка, която видях между двамата Ганън днес. Любовта и разбирането, спомените от един цял живот. Искам същото.

— Вече измина една година. Засега втората върви добре.

— Не бих се оплакал от нищо.

— Приключих за днес. Какво ще кажеш и двамата да си починем до края на деня…

— Вече е шест и половина, лейтенант. И бездруго смяната ти е свършила.

Ив намръщено погледна ръчния си часовник и се увери, че е прав.

— Важна е идеята. Да се приберем у дома и да прекараме приятно малка част от втората година.

Рурк хвана ръката й и излязоха заедно.

— Какво ще стане с диамантите, докато бъдат върнати на законния собственик?

— Ще бъдат описани, сканирани и заключени в един от сейфовете за веществени доказателства в подземието на тази сграда. — Стрелна го с поглед. — Добре че вече не си крадец.

— Така ли мислиш? — Приятелски обви ръка около раменете й, докато слизаха с ескалатора. — Да, добре че не съм.

Скрити дълбоко под улиците на града, в тихия прохладен мрак, диамантите очакваха отново да заблестят.