Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В смъртта (17.5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Remember When, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 48гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
savagejo(2009)
Корекция
ganinka(2014)

Издание:

Нора Робъртс. Възкръснало минало

ИК „Хермес“, Пловдив, 2003

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-26-0212-Х

История

  1. —Добавяне

3.

— Какво правя? Явно не съм на себе си.

Джени подаде глава над рамото на Лейн и погледна отраженията им в огледалото.

— Приела си покана за среща от много привлекателен мъж. Не е нещо, заради което бих те посъветвала да се прегледаш при психиатър.

— Нямам никаква представа кой е. — Лейн остави червилото, което държеше. — Флиртувах с него, Джен. За бога, свалях го в собствения си магазин.

— Ако една жена няма право да свали сексапилен мъж в собствения си магазин, къде другаде? Сложи си червило. — Джени хвърли поглед към кучето, което удряше с опашка по пода. — Виждаш ли, и Хенри е съгласен с мен.

— Най-добре е да се обадя в бара и да оставя съобщение за него, че е изникнало нещо и не мога да отида.

— Лейн, ще ме побъркаш. — Джени взе червилото. — Начерви се — изкомандва тя.

— Не мога да повярвам, че ме придума да затворя половин час по-рано. Как можах да се съглася толкова лесно? Прибирам се, за да се преоблека… не е ли твърде очевидно?

— Какво лошо има в очевидното?

— Не зная. — Лейн си сложи червило и се загледа в капачката му. — Не разсъждавах. Беше момент на лудост. Искаше ми се да разкъсам ризата му и да впия зъби във врата му.

— Е, дерзай, скъпа.

Лейн се засмя и се обърна.

— Няма да стигна толкова далеч. По едно питие — и толкова. Би било невъзпитано да му вържа тенекия, нали? Така е. Но после здравият разум ще надделее, ще се прибера у дома и това ще бъде краят на странния флирт. — Разпери ръце. — Добре ли изглеждам?

— Повече от добре.

— Готова съм. Трябва да тръгвам.

— Върви. Аз ще изведа Хенри. Нали не искаш да миришеш на куче? Ще заключа вратите.

— Благодаря. И за това, и за моралната ти подкрепа. Чувствам се като идиотка.

— Ако решиш… вечерта да има продължение, просто ми се обади. Ще дойда да взема Хенри да пренощува у дома.

— Отново благодаря, но няма да има продължение. Едно питие. Най-много час. — Целуна Джени по бузата и с риск да поеме от мириса на Хенри се наведе и докосна носа му с устни. — Ще се видим утре — извика тя и се втурна към стълбите.

Глупаво бе да измине пътя до дома с колата си, а след малко да поеме обратно към града, но се радваше, че го бе направила. Въпреки че Джени не бе успяла да я убеди да облече малка черна рокля — тогава наистина би било твърде очевидно — все пак се чувстваше по-представителна, отколкото с дрехите, с които ходеше на работа. Мекият тъмнозелен пуловер бе подходящ и с него изглеждаше достатъчно небрежно, за да не изпрати погрешен сигнал.

Всъщност нямаше представа какъв сигнал би искала да изпрати. Все още.

Усети лека вълна на паника, когато влезе в хотела. Уговорката им да пийнат по нещо не бе сериозна. Бе постъпила импулсивно, толкова непривично за нея. А ако той не се появеше? Или по-лошо, ако влезеше в бара и я завареше да го чака изненадана, засрамена и… ядосана?

Щом бе неспокойна преди нещо толкова обикновено като питие в изискан бар, явно бе забравила какво е да има среща.

Влезе през стъклените врати и се усмихна на жената зад черния дъбов барплот.

— Здравей, Джаки.

— Здрасти, Лейн. Какво ще поръчаш?

— Засега нищо.

Огледа слабо осветеното помещение с червени плюшени кресла и дивани. Няколко бизнесмени, две двойки и три дами, решили да се позабавляват по женски, които вече бяха поръчали първите си коктейли. Но нито следа от Макс Ганън.

Избра маса далеч от вратата, от която все пак можеше да хвърля по един поглед натам, и понечи да вземе менюто, за да бъдат ръцете й заети с нещо. Но реши, че така ще изглежда отегчена. Или гладна. Господи!

Извади мобилния си телефон и провери за съобщения на домашния си секретар. Нямаше никакви, разбира се, защото бе тръгнала от къщи само преди двадесет минути. Но два пъти в разстояние на две минути някой бе позвънил и затворил, без да каже нищо.

Лейн се намръщи и в този миг чу гласа му:

— Лоши новини?

— Не. — Едновременно смутена и доволна, затвори и прибра телефона в чантата си. — Нищо важно.

— Закъснях ли?

— Не. Аз съм вбесяващо точна. — Изненада се, когато той се настани на дивана до нея, вместо на креслото отсреща. — Навик.

— Споменах ли, че ухаеш страхотно?

— Да. Не те попитах по какъв повод си в Геп.

— По работа. Успях да удължа престоя си с няколко дни, защото тук има неща, които ме привличат.

— Разбирам. — Вече бе спокойна и се запита защо преди малко се бе чувствала така. — Градът ни е пълен със забележителности. Ако си падаш по туризма, има чудесни маршрути.

— А ти падаш ли си? — Докосна ръката й. — По туризма?

— Не ми остава много време. Вечно съм заета в магазина. А твоята работа каква е?

— Запълва дните ми — отвърна той и вдигна поглед, когато сервитьорката застана до тяхната маса.

— Какво ще поръчате?

Бе нова, Лейн не я познаваше.

— Бомбайско мартини с две маслини и лед.

— Звучи добре. Донесете две. Тук ли си отраснала? — обърна се той към Лейн.

— Не, но мисля, че би било чудесно човек да прекара детството си в това градче. Малко, но не затънтено, близо до големия град, без да е пренаселено. И планините ми харесват.

Помнеше тази част от ритуала при първа среща. Не бе изминало толкова дълго време.

— Все още ли живееш в Савана?

— Главно в Ню Йорк, но често пътувам.

— По какви поводи?

— Работа, удоволствие. Застраховки, но не се безпокой, не продавам.

Сервитьорката донесе чаши и шейкъри, наля питиетата им пред тях, сложи сребърна купа със захаросани ядки и дискретно се оттегли.

Лейн повдигна чашата си и му се усмихна над ръба.

— За майка ти.

— Би се зарадвала. — Отвърна на тоста й. — Как реши да се захванеш с търговия с антики?

— Исках да имам собствен магазин. Винаги съм обичала старинните неща, връзката с миналото. Нямам нищо против чиновническата работа, но не исках да прекарвам дните си в офис. — Вече напълно спокойна, тя остави питието си и се обърна с лице към него, за да среща дяволития му поглед, докато водят непринуден разговор. — Харесва ми да купувам и продавам, да виждам какво търсят хората. Всичко това накуп доведе до откриването на „Спомени“. Какви застраховки?

— Предимно фирмени. Скучна работа. Близките ти в този край ли живеят?

„Е, добре — помисли си тя. — Явно темата за неговата работа не му е особено приятна“.

— Родителите ми са в Ню Мексико. Установиха се там преди няколко години.

— Братя, сестри?

— Единствено дете. А ти?

— Имам брат и сестра. Трима племенници от двамата.

— Чудесно — отбеляза тя и бе искрена. — Винаги съм завиждала на големите семейства за целия шум, споделяне и обич. И съперничество.

— При нас никога не са липсвали. Щом не си отраснала тук, откъде си?

— Често се местехме. Заради работата на баща ми.

— По говора ти личи, че си живяла на различни места. — Макс нехайно си взе от ядките. — С какво се занимава той?

— Ами… с търговия. — Какво друго да отговори на човек, когото едва познава? — Можеше да продаде всичко на всекиго.

В гласа й прозвуча нотка на гордост, която бе в контраст с мрачния израз на очите й.

— Но вече не?

За миг Лейн остана мълчалива и отпи глътка, докато събере мислите си. „Възможно най-просто“, напомни си тя.

— С майка ми откриха малък ресторант в Таос. Сега са нещо като работещи пенсионери. Бизнесът е всичко за тях. Радват се като малки деца, че им потръгна.

— Сигурно ти липсват.

— Разбира се, но исках нещо различно. Затова дойдох в Геп. Тук е моето място. Ти имаш ли свое?

— Може би, но все още не съм го открил.

Сервитьорката спря до тях.

— По още едно?

Лейн поклати глава:

— С кола съм.

Той помоли за сметката, а после хвана ръката й.

— Направих резервация в ресторанта, в случай че размислиш и се съгласиш да вечеряме заедно. Размисли, Лейн.

Имаше неустоими очи и глас, който я замайваше като бърбън с лед. Какво можеше да загуби?

— Добре, с удоволствие.

 

 

Макс си каза, че няма нищо лошо в съчетаването на полезното с приятното, стига човек да не забравя кое стои на първо място. Знаеше как да води посоката на разговора и да извлича ценна информация. Личният интерес, който проявяваше към нея, нямаше да попречи на работата му.

Не би го допуснал.

Вече не бе толкова сигурен, че е замесена. Тази промяна нямаше нищо общо с влечението му към нея. Просто предварително изградената му теория не се потвърждаваше. Майка й водеше спокоен живот със съпруг номер две в Ню Мексико, а Лейн бе пуснала корени в Мериленд. Никой не знаеше къде се подвизава Биг Джак.

Трудно му бе да си обясни как тримата са поели в три различни посоки. Познаваше хората достатъчно добре, за да може да каже, че магазинът й не е прикритие. Тя го обичаше и си бе създала истински връзки с местната общност.

Но посещението на Уили и смъртта му оставаха загадка. Както и това, че тя не бе споменала на полицията, че го познава. Всъщност често се случваше невинни хора да не бъдат напълно откровени при разпит.

Везните започнаха да натежават в полза на версията, че просто се старае да разказва за миналото си така, та невнимателният слушател да остане с убеждението, че първият и вторият й баща са един и същ човек.

Докато говореше за семейството си, не спомена и дума за развода и за непрекъснатото странстване из различните щати в детството си. Явно умееше да скрива това, което желаеше.

С неохота Макс намеси призрака на Уили в разговора.

— Чух за злополуката пред магазина ти.

Забеляза, че кокалчетата на пръстите й побеляха за миг, но това бе единственият признак на смущение, преди да продължи да разбърква кафето си.

— Да, беше ужасно. Сигурно не е видял колата в дъжда.

— Излязъл е от твоя магазин.

— Да, поразгледа, но почти не му обърнах внимание, защото имах няколко други клиенти, а Джени — постоянната ми помощничка — бе поискала ден отпуск. Никой няма вина. Трагичен инцидент.

— Не е бил местен, а?

Тя го погледна право в очите.

— Никога по-рано не го бях виждала в магазина си. Предполагам, че просто е искал да се скрие от дъжда за няколко минути. Валеше като из ведро.

— Зная, бях на път. Изглежда, съм пристигнал само два часа след като се е случило. Навсякъде, където влязох през деня, чух различни версии. Някакъв тип на бензиностанцията спомена, че бил крадец на бижута, обявен за международно издирване.

Очите й издадоха топлота, която можеше да изтълкува само като привързаност.

— Крадец на бижута? — промълви тя. — Нямаше вид на такъв, хората измислят какво ли не.

— Така е.

За пръв път, откакто се бе заел със случая, повярва, че Лейн Тавиш, или Илейн О’Хара, няма никаква представа за удара, който баща й, Уилям Йънг и засега неизвестен трети съучастник бяха извършили преди шест седмици.

Изпрати я до колата й и се опита да измисли начин да я използва като лост. Трябваше да реши какво може да й каже и какво не, когато настъпи моментът.

Но вятърът, който развяваше косите й в ранната пролетна вечер и разнасяше нежния й аромат, го караше да мисли за съвсем други неща.

— Все още е хладно — отбеляза той.

— Тук вечерите са хладни дори през юни, а дните стават горещи още в началото на май.

Той щеше да замине, преди времето да се стопли. Лейн не биваше да забравя това. Здравият разум й го напомняше. Но й бе писнало да бъде разумна.

— Беше ми приятно. Благодаря.

Обърна се, плъзна ръце по гърдите му, обви ги около врата му и жадно впи устни в неговите.

Това бе желанието й сега, здравият разум да върви по дяволите. Копнееше за внезапното закипяване на кръвта от една опасна постъпка. Бе твърде предпазлива. През втората половина от живота си бе търсила само сигурност.

Но това бе вълнуващо. Пламенното докосване на устни, езици и зъби бе по-ценно от сигурността. То й вдъхна живот и я накара да си спомни какво е да изпитва наслада.

Как бе могла да забрави каква тръпка е човек да се втурне слепешком и после да му мисли?

Бе очаквал тази жена да го изненада. От мига, в който бе зърнал очите й. Ала не бе предполагал, че ще му се нахвърли така. Това не бе закачлива целувка или невинен флирт, а изблик на страст, който го разтърси и изпълни с неудържима възбуда.

Стройното й тяло се притискаше към неговото, сякаш бяха двама оцелели корабокрушенци, а от гърлото й излизаха тихи стонове, подобни на котешко мъркане. Бавно се отдръпна от него, а той бе твърде замаян, за да я спре.

Тя всмука влажните си, чувствени устни и се усмихна.

— Лека нощ, Макс.

— Почакай, почакай, почакай.

Сложи ръка на вратата на колата й, преди да успее да я отвори. Остана неподвижен няколко мига, докато възстанови равновесието си.

Все още му се усмихваше — с нежни устни и премрежен поглед. Сега тя имаше власт над него — и двамата го знаеха. Как се бе случило?

— Ще ме оставиш да се прибера там сам? — Макс кимна към хотела, имайки предвид стаята си. — Много подло от твоя страна.

— Зная. — Тя наклони глава встрани и го изгледа изпитателно. — Не ми се ще, но така е най-добре и за двама ни.

— Да си направим среднощна закуска заедно. Мамка му, да пийнем бренди.

Лейн се засмя:

— Ти не искаш бренди.

— Разбира се. Беше твърде прозрачен евфемизъм за див, необуздан секс. Ела с мен, Лейн. — Погали косите й. — На топло.

— Наистина не мога, ужасно съжалявам. — Качи се в колата си и му хвърли откровено провокиращ поглед. — Хенри ме чака.

Макс рязко отметна глава назад, сякаш го бе ударила с юмрук в лицето.

— Аха.

Сдържайки напиращия смях, тя затръшна вратата, изчака секунда и спусна стъклото.

— Хенри е кучето ми. Благодаря за вечерята, Макс. Лека нощ.

Не престана да се смее, докато караше към дома. Не си спомняше кога за последен път се бе чувствала толкова жива. Беше абсолютно сигурна, че ще се срещнат отново. Тогава… щяха да видят какво ще стане по-нататък.

Усили радиото, запя заедно с Шерил Кроу и се понесе с леко превишена скорост. Малко безразсъдство щеше да й се отрази добре. Бе възбуждащо. По кожата й затанцуваха чувствени тръпки, когато сви до алеята и паркира в мрака пред къщата си. Между напъпилите клони на дърветата полъхваше лек вятър, а яркият полумесец добавяше светлината си към тази на фенера, който бе оставила запален на верандата.

Поседя в колата си да се понаслаждава на музиката и луната и си припомни всяко докосване и движение по време на онази опияняваща целувка.

О, на всяка цена щеше да усети отново вкуса на устните на Макс Ганън, чаровника от Джорджия с очи на тигър.

Продължи да си тананика, докато вървеше по пътеката. Отключи входната врата, сложи ключовете в купата, а мобилния си телефон — на зарядното, и нехайно тръгна към хола.

Изведнъж еротичното й опиянение се разсея и изживя шок. Диванът бе преобърнат, а възглавниците — изтърбушени. Гардеробът от черешово дърво, който често с удоволствие преподреждаше, бе широко отворен и празен. Трите африкански теменужки, грижливо отгледани от резници, бяха изтръгнати от саксиите, а пръстта бе изсипана. Масите бяха съборени, чекмеджетата — опразнени, а репродукциите в рамки — свалени от стените и хвърлени на пода.

За миг остана вцепенена, казвайки си, че не е истина. Струваше й се невъзможно. Нейната къща, вещите й, целият й свят. Една-единствена мисъл я изтръгна от това състояние.

— Хенри!

Ужасено се втурна към кухнята, прескочи струпаните в коридора останки от покъщнината й и изпочупените чаши и прибори на пода.

Очите й се изпълниха със сълзи на облекчение, когато чу тревожен лай, и се устреми към вратата за пристройката. Веднага щом я отвори, бе връхлетяна от разтрепераното от уплаха куче. Подхлъзна се на кристали захар, седна на пода заедно с него и го прегърна, когато зарови глава в скута й.

„И двамата сме добре“, каза си тя, за да успокои разтуптяното си сърце. Това бе най-важното.

— Не си пострадал — ласкаво заговори, обляна в сълзи, и прокара ръце по козината му, за да се увери, че няма рани. — Слава богу, че не са ти сторили нищо!

Кучето заскимтя и облиза лицето й, докато взаимно си вдъхваха кураж.

— Трябва да се обадим в полицията. — Лейн потръпна и потърка буза в козината му. — Първо ще позвъним, а после ще видим колко е сериозно.

Оказа се доста зле. През няколкото часа, откакто бе излязла от дома си, някой бе влязъл, задигнал част от вещите й и съсипал останалите. Много от малките й съкровища бяха унищожени или откраднати, всичките й лични ценности бяха докоснати от чужда ръка и захвърлени. Това нарани сърцето й и напълно разклати чувството й за сигурност.

Следващото, което изпита, бе просто гняв.

Това чувстваше, когато пристигна Винс. По-добре бе да бъде ядосана. В яростта имаше нещо, което й вдъхваше сили, и затова я предпочиташе пред първоначалния ужас и уплаха.

— Как си? — бе първият въпрос на Винс, когато обхвана раменете й и енергично ги разтърси.

— Не съм пострадала. Когато се прибрах, вече нямаше никой. Хенри беше в пристройката. Не е могъл да излезе и не са го закачали. Джени. Оставих я тук, Винс. Ако се бе забавила…

— Не са я заварили тук. Добре е. Да не мислим какво можеше да се случи.

— Добре. Имаш право. — Лейн въздъхна дълбоко. — Прибрах се около десет и половина. Отключих входната врата, влязох и тръгнах към хола.

Посочи натам.

— Вратата е била заключена?

— Да.

— Тук има счупено стъкло. — Винс кимна към предния прозорец. — Ясно е как са влезли. Значи са откраднали стереоуредбата ти?

— И телевизора от всекидневната горе, портативния, който включвах в кухнята. Бижута. Огледах само бегло, но явно са взели електроника и дребни ценни предмети. Имам две бронзови статуи в стил арт деко и други сувенири, но са ги оставили. Някои от бижутата бяха ценни, а други — просто имитации.

Сви рамене.

— Пари?

— Двеста долара, които държах в чекмеджето на бюрото си. А, и компютъра, който ползвах у дома.

— Здравата са разхвърляли. Кой знаеше, че няма да бъдеш вкъщи тази вечер?

— Джени и мъжът, с когото имах среща. Вечеряхме заедно. Отседнал е в „Уейфарър“. Макс Ганън.

— Джени каза, че си се запознала с него в магазина.

Лейн усети парене в тила.

— Просто по едно питие и вечеря, Винс.

— Трябваше да го изтъкна. Проверяваме всичко. Ще започнем щателен оглед тук, затова най-добре отиди да спиш у дома.

— Не, благодаря. Ще остана.

— Джени бе права, че ще упорстваш. — Потупа я по рамото с голямата си ръка и отиде до прозореца, когато чу кола с радиостанция да спира на алеята. — Ще направим каквото можем. Добре е да съставиш списък на липсващите вещи.

Тя седна във всекидневната на горния етаж, с Хенри, сгушен в краката й. Написа всичко, което бе видяла, че липсва, и отговори на въпросите на Винс и другите полицаи, които се качиха при нея. Искаше да пийне кафе, но пакетът от кухнята бе разсипан на пода, затова се задоволи с чай. Изпи цял чайник.

Знаеше, че чувствата на нарушено лично пространство, страх и гняв са естествена реакция, както и недоумението, което ги съпътстваше. Геп не бе град без престъпност, но проникване с взлом, извършено с такава злоба, определено не бе типично.

Лейн го приемаше като нещо изключително лично.

Когато отново остана сама, минаваше един след полунощ. Винс бе предложил да остави полицай, който да пази отвън, но тя бе отказала. Все пак с благодарност бе приела предложението му да закове дъски на счупения прозорец.

Напълни кошчето за смет с парчета стъкло и порцелан и се опита да прежали съсипаната си колекция от стъклени сувенири. Помете захарта, кафето, брашното и чая от пода в кухнята и забърса бежовите плочки с парцал.

Силите я напускаха, когато най-сетне запристъпва тежко по стълбите. Щом надникна в спалнята си и видя разпорения матрак, обърнат на пода, извадените чекмеджета на прекрасното махагоново бюро и огромните цепнатини на старинната аптечка, в която държеше бижутата си, отново я обзе мъка.

Но никой нямаше да я прогони от стаята й, от собствения й дом. Стисна зъби и придърпа матрака обратно на мястото му. Застла леглото с чисти чаршафи. Закачи извадените от гардероба дрехи, сгъна другите и ги прибра в чекмеджетата.

Едва малко след три се пъхна под завивките и нарушавайки собственото си правило, потупа по матрака и позволи на Хенри да спи до нея.

Посегна към ключа за лампата, но се поколеба и отдръпна ръката си. Проява на страх и глупава самозаблуда за по-голяма сигурност бе да спи на запалена лампа, но какво от това?

Бе застраховала имуществото си. Не й бе отнето нищо незаменимо. Бе загубила само вещи, а нали с това изкарваше прехраната си? С купуване и продаване на вещи.

Сгуши се под одеялото и срещна жалния поглед на кучето.

— Просто вещи, Хенри. Те не са толкова важни.

Затвори очи и тежко въздъхна. Тъкмо се унасяше, когато в съзнанието й изплува образът на Уили.

Той вече знае къде си.

Задъхана, рязко се надигна в леглото. Какво означаваше това? За кого ставаше дума?

Един ден Уили се появява като гръм от ясно небе, след близо двадесет години, и намира смъртта си пред прага на магазина й. После някой преобръща всичко в къщата й наопаки.

Със сигурност имаше връзка. „Възможно ли е да няма?“, запита се Лейн. Но кой и какво търсеше? Тя нямаше нищо.