Нора Робъртс
Възкръснало минало (25)

25.

Ив гледаше на срещите с Дики Беренски в лабораторията като на прегледи при зъболекар. Неизбежно зло, което, ако имаше късмет, не се оказваше толкова неприятно, колкото си го бе представяла. Но обикновено бе още по-неприятно.

От опит знаеше, че също като зъболекарите, Дикхед изпитва нескрито задоволство, когато положението е тежко.

Влезе в лабораторията с Пийбоди и си даде вид, че не забелязва няколкото лаборанти, които хвърлиха любопитни погледи към нея, а после се върнаха към задълженията си.

Когато видя, че няма и следа от Дики, притисна в ъгъла един лаборант, който не успя да се изниже достатъчно бързо.

— Къде е Беренски?

— Хм. Може би е в офиса.

Не можа да си обясни причината за треперещия му глас и застиналата му усмивка. От месеци не бе заплашвала лаборанти. Освен това би трябвало да знаят, че е физически невъзможно да накараш човек да събира вътрешностите си от пода.

Прекоси главната лаборатория по белите плочки, покрай бели маси, на които работеха хора с бели престилки. Само машините и съдържанието на стъклениците и епруветките, към което бе по-добре да не поглежда, имаха цвят.

Реши, че би предпочела да работи в моргата, отколкото тук.

Влезе в офиса на Дикхед, без да почука. Беше се изтегнал зад бюрото си, с крака, опрени на плота, и пийваше със сламка нещо зелено, навярно гроздов сок с лед.

— Уреди ли билетите за първия ред? — попита той.

— Ще ги получиш, когато аз получа резултатите.

— Имам нещо за теб. — Стана от бюрото и понечи да го заобиколи, но се спря да огледа Пийбоди. — О, кого виждам? Къде е униформата?

Доволна от възможността да се похвали, Пийбоди извади значката си.

— Вече съм детектив.

— Без майтап? Честито. Е, харесваше ми с униформа.

Седна на табуретка до дългия бял плот и пръстите му започнаха да извикват файлове и въвеждат кодове, движейки се с бързината на паяк.

— Част от резултатите вече са ви известни. В тялото на никоя от жертвите няма следи от наркотици. При жертва номер едно — Джейкъбс, нивото на алкохола в кръвта е нула цяло и осем. Била е доста развеселена. Хапнала е няколко часа по-рано. Не е имала скорошни полови контакти. Влакната по обувките й съвпадат с пробата от килима в стаята. Двете различни вероятно са от таксито, с което се е прибрала. — Пръстите му отново затанцуваха и на екрана се появиха нови цветове и форми. — Открихме няколко чужди косъма, но нищо чудно, щом е била в клуб, преди да бъде убита. Възможно е да са на някого от клуба, но ако са на убиеца, когато го заловите, ще открием съответствие. Възстановихме образа й в момента на смъртта по снимката от личната карта. — Извика го на екрана, за да покаже на Ив как е изглеждала Андреа Джейкъбс, докато е умирала. Красива жена с шикозна рокля и разрез на шията. — С нашите технически магии можем да определим с доста голяма точност размерите и формата на оръжието.

Ив се вгледа в изображението на дълго и гладко острие и отбелязаните отдолу дължина и широчина.

— Ясно. Добра работа, Дики.

— Работиш с най-добрите. Съгласни сме със становището на следователя и медицинския експерт относно положението на жертвата в момента на нападението. Приближил се е изотзад, сграбчил я е за косата. Имаме проба от откъснати косми, която потвърждава този сценарий. Освен ако онези чужди косми не са на убиеца, в което се съмнявам, не разполагаме с нищо от него. Абсолютно нищо. Бил е плътно опакован. Положението с жертва номер две е коренно различно. Сигурни ли сте, че издирвате едно и също лице?

— Убедена съм.

— Както кажеш. Пребил я е до смърт. С тръба, бухалка, метален или дървен предмет. Не мога да ви кажа нищо повече, защото единственото, по което можем да съдим, е формата на пукнатините на костите. Търсим нещо дълго и гладко, с диаметър около пет сантиметра. Вероятно тежко. Един удар в крака я е повалил на земята, а един в ребрата е бил достатъчен, за да не може да се надигне. Но тук става интересно. — Следващото изображение на екрана бе овъгленият череп на Тина Коб. — Погледнете счупената челюст и… — Завъртя образа. — Класическо смазване на черепа. Огънят е заличил повечето следи, но натрошените лицеви кости разкриха нещо.

— Какво е то?

— Огнеустойчиво покритие. — Раздели екрана на половини. Появи се поредица назъбени фигури в сини нюанси. — За забавяне на горенето в случай на пожар. Хитрецът е пропуснал тази подробност. Висококачествен материал. Марката е „Флейм Гард“. Продава се и на дребно, но го купуват главно строителни фирми. Нанася се под паркета и по стените.

— По пода. За да забави горенето?

— Да. По раните на лицето и темето са останали следи. Запалил я е, но материалът не е изгорял. Поне веднъж рекламите да излязат истина. Не е проникнал до костите, затова не е пуснал влага при допира. Може да е бил лепкав на места, но не и влажен.

Ив се приближи към него и усети аромата на сока, който пиеше.

— Полепнал е по лицето й, когато е паднала на пода или се е ударила в стената. По краката и ребрата й няма следи заради дрехите. Била е окървавена и вероятно кръвта е спомогнала за залепването на частиците. Може би е получила драскотини при падането. По счупените кости може да се съди за силата, с която се е стоварила.

— Ти си детективът. Но момиче с нейния ръст при такъв удар моментално би се проснало на земята. Затова — да, възможно е. Резултатите ни сочат, че е станало точно така. А и на мястото са останали следи.

— Да. — Това бе отправна точка. — Изпрати всички тези неща в офиса ми. Никак не е зле, Дики.

— Хей, Далас! — извика той зад гърба й, когато тръгна към вратата. — Билетите.

— Имаш ги. Пийбоди… — Ив зарови пръсти в косите си, докато размишляваше върху новата информация. — Да направим справка за огнеустойчивото покритие. Да видим какво друго ще открием. Може да го е извършил в дома си. Но не изглежда от типа хора, които биха осквернили собственото си светилище. Висококачествен материал — промърмори тя. — Вероятно я е замъкнал в сграда, която е в ремонт. Или има достъп до строеж. Да започнем със строителните обекти близо до мястото, където е намерен трупът. Не е избрал онзи пуст имот случайно. При него нищо не е случайно.

С тази мисъл се обади на Рурк. Когато лицето му се появи на екрана, вече бе в колата си, на път обратно към управлението.

— Лейтенант, долавям блясък в очите ти.

— Мисля, че постигнахме пробив. Имаш ли нещо, което се строи или ремонтира основно в Алфабет Сити?

— Модернизирам средно голям жилищен комплекс. А… има няколко малки фирми, които ремонтират сградите си. Трябва да проверя подробностите.

— Направи го. Изпрати ги в офиса ми. Ще свършиш ли и още нещо? Потърси конкурент, партньор, каквото и да е.

— Ще го сторя.

— Благодаря.

— Почакай. Почакай! — Протегна ръка напред, преди Ив да затвори, без да каже и дума повече. — Малък напредък в търсенето. Не е нещо съществено, което да те накара да затанцуваш. Освен това, и двамата с Фийни имаме други ангажименти до края на деня. Уговорихме се да намине у нас по някое време довечера.

— Добре. — Сви към подземния гараж. — Чао.

— Трябва да те попитам нещо. — Пийбоди настръхна, преди Ив рязко да влезе на свободното място за паркиране, и си отдъхна, след като не закачи никоя от колите от двете страни. — Когато видиш това лице на екрана, толкова секси, с толкова… чувствени устни, не ти ли се иска да запъхтиш като куче?

— За бога, Пийбоди!

— Просто ми е любопитно.

— Овладей хормоните и мисли с главата си. Трябва да докладвам пред Уитни. — Ив погледна часовника си. — Мамка му! Исках първо да видя дали имаме късмет с портрета по описание.

— Остави на мен. Ако е сполучлив, ще го донеса.

— Добре.

— Понякога е от полза да имаш партньор детектив, а?

— Очаквах да го изтъкнеш в удобния момент.

Разделиха се и тя влезе в претъпкания асансьор, за да се качи три етажа по-нагоре, а после продължи с ескалатора до офиса на командир Уитни.

Уитни имаше телосложение, подобаващо на ранга му. Бе властен и непреклонен, а бръчките около очите и устата му допълваха впечатлението за авторитет и отговорност.

Кожата му бе мургава, а косите — леко прошарени. Седеше на бюрото си, заобиколен от компютър, информационен център, дискове и холограми в рамки на семейството си.

Ив изпитваше уважение към него и заради длъжността, която заемаше, и заради постиженията му. Тайно му се възхищаваше за това, че успява да запази разсъдъка си, балансирайки между работата и съпругата си, която обожаваше светските изяви.

— Командир Уитни, извинявам се за закъснението. Забавих се в лабораторията.

Той махна с едрата си ръка.

— Някакъв напредък?

— Да, сър. Случаят ми се оказа свързан с този на детектив Бакстър чрез Саманта Ганън.

— Вече го разбрах от файловете.

— При последния ни разговор със Саманта Ганън тази сутрин изникна нова информация. Проверяваме версията, че е замесен синът на Алекс Крю или друг негов наследник.

Ив седна само защото Уитни й посочи стол. Предпочиташе да е права по време на устните си доклади. Подробно му разказа за сутрешната среща.

— Капитан Фийни лично ще проведе издирването — продължи тя. — Не съм разговаряла с него следобед, но разбрах, че има известен напредък в тази насока.

— Синът трябва да е над шейсетте. Малко е старичък, за да привлече вниманието на момиче на възрастта на Тина Коб.

— Някои си падат по по-възрастни мъже заради опита и мъдростта им. А и може да се е представил за по-млад. — Ив се съмняваше в това. — По-вероятно е да има партньор, когото е изпратил, за да се добере до Тина Коб. Ако тази следа ни отведе донякъде, ще породи множество версии. Възможно е Джудит Крю да се е омъжила повторно, да има друго дете и това дете да е разбрало за диамантите и Ганън. Може би Уесли Крю има деца и е предал семейната легенда на тях. Във всеки случай убиецът е някой с чувство за собственост. Сигурна съм в това, а и профилът на доктор Майра го потвърждава. Надявам се скоро да получа портрет по описание. В лабораторията са постигнали пробив. По тялото на Тина Коб е имало следи от материал за забавяне на горенето. Висококачествен. Ще направим справка за него и ще се съсредоточим върху сградите в близост до мястото, където се е отървал от трупа. Бил е много внимателен, но е направил голяма грешка. Не би я допуснал, ако самият той бе сложил огнеустойчивия материал. Защо да я убива върху средство против горене, щом възнамерява да я запали? Твърде елементарен пропуск за този тип. Когато открием местопрестъплението, ще бъдем близо до залавянето му.

— Тогава открийте го. — Вътрешният видеотелефон звънна. — Да.

— Командире, тук са детективите Пийбоди и Янси.

— Покани ги да влязат.

— Командире, лейтенант. — Пийбоди стори път на полицейския художник. — Решихме, че е най-добре детектив Янси да докладва едновременно пред двама ви.

— Жалко, че не мога да ви дам нищо повече. — Връчи им разпечатки и диск. — Работих със свидетелката три часа. Мисля, че направих всичко възможно — обясни той и се загледа в портрета в ръцете на Ив. — Личи си, когато си измислят или просто се съгласяват с теб, за да си тръгнат час по-скоро.

Ив се опита да долови в чертите някаква прилика с Алекс Крю. Може би видя нещо около очите. Или й се искаше да види.

Но определено не бе портрет на шестдесетгодишен мъж.

— Тя се постара — продължи Янси. — Максимално напрегна паметта си. Ако можехме да я върнем по-близо до вечерта, когато му е сервирала, щеше да направи по-точно описание. Но е минало доста време, а всеки ден вижда десетки хора по масите. Стигнахме до един етап, но после започна да говори наслуки.

— С хипноза бихме могли да събудим още спомени.

— Предложих й — каза той на Ив. — Споменах й, но се страхува. Категорично отказа. Гледала е репортажите за убийството и е много уплашена. Няма да стигнем по-далеч с нея.

— Но дали това наистина е той? — попита Ив.

Янси изду бузи и изпухтя.

— Бих казал, че сме близо, що се отнася до цвета на кожата, косата и формата на лицето. Почти улучих формата на очите, но не мога да твърдя, че това е цветът. За възрастта му — първо каза, че бил около трийсетте, но призна, че се е подвела от годините на момичето. Изкара го над тридесет, после на малко над двадесет или може би малко по-млад, или по-възрастен. Предполага, че е богат, защото имал скъп часовник, платил в брой и оставил солиден бакшиш. Мисля, че и това оказа влияние върху описанието, което даде. — Тръсна рамене. — Гладка кожа, изискани маниери.

— Достатъчно точен портрет ли е, за да го публикуваме в медиите? Възможно ли е някой да го познае?

— Въпреки че това накърнява гордостта ми — не. Постъпете както искате, лейтенант, но според мен няма да постигнем нищо. Смятам, че полицай с набито око би го разпознал по този портрет, но не и обикновен човек. Съжалявам, че не успях да ви предложа нещо по-ясно.

— Не се безпокой. Изглежда, никой не може да ни даде по-добра насока. Ще направим сравнение със снимки от документи за самоличност и може би ще получим съвпадение.

— Трябва да имате предвид поне трийсет процента неточност. — Янси поклати глава при вида на творението си. — Ще излязат най-малко хиляда съвпадения само в този град.

— Все пак е начало. Благодаря, Янси. Командире, бих искала да пробвам с това.

— Дръжте ме в течение.

 

 

Когато се върна в офиса си, Ив закачи разпечатката на портрета на таблото. Седна на бюрото си и подреди записките си в доклад, а после го прочете, за да прецени стъпките и етапите.

Щеше да остави издирването на лица на Фийни, а ровенето в електронната мрежа — на Макнаб. Изпрати на Бакстър новата информация и приложи копие от скицата на Янси.

Докато Пийбоди се опитваше да открие нещо повече за огнеустойчивия материал, тя направи справка за строителните обекти. От служебния й видеотелефон прозвуча сигнал за входящо съобщение и когато го включи, получи списък на всички имоти, в които течеше строителна работа или ремонт, в радиус от десет преки от мястото, където бе открит трупът.

Рурк не само бе бърз, но и бе разбрал точно какво иска тя, без да е нужно да му обяснява.

Раздели ги на обитавани и необитавани.

„Пусто място — помисли си тя, — уединено. Изчакал е момент, в който е мислел, че къщата на Ганън е празна, нали?“ Това не издаваше някакъв почерк, но първо щеше да провери имотите с приблизително същата големина.

Започна с пустите сгради.

Следващият етап бе да отсее от тях онези, които бяха в строеж или ремонт.

Най-вероятно я бе подмамил. По-хитро бе да я придума да отиде с него доброволно, отколкото да я принуди насилствено. Тя бе млада и глупава, влюбена хлапачка. Но дали момиче като нея би се съгласило да прави любов в строителен обект дори за да изпълни желанието на приятеля си?

Ив стана и закрачи из офиса. Вероятно. Какво разбираше тя от тези неща? Може би младите момичета, които вярваха, че са влюбени, бяха готови на всякакви неподобаващи постъпки.

Като младо момиче тя никога не се бе влюбвала. Бе имала няколко мимолетни връзки, но това бе различно. Любовта я бе връхлетяла изведнъж и я бе тласнала право в обятията на Рурк. Но нима понякога не се издокарваше и не слагаше украшения по косата и дрехите си, за да му се хареса?

Да, лесно бе любовта да накара човек да отстъпи от принципите си.

А убиецът? Той не бе имал причина да нарушава своите. Не бе нито влюбен, нито завладян от страст. Бе от типа хора, които целят да впечатляват, да показват колко са велики. Държеше да се чувства спокоен и да владее положението. Да планира ходовете си с мисъл за крайната цел, за собственото си его и за самосъхранението си.

„Сграда в ремонт, с известен лукс. Място, на което знае, че никой няма да го безпокои. Където няма да го разпитват, ако бъде хванат в крачка. Където е сигурен, че може да се справи с охранителната система“.

Изпрати информацията на домашния си компютър, разпечата списъка и влезе в общото помещение да повика Пийбоди.

— Идваш с мен.

— Очаквам резултати за материала, забавящ горенето.

— Ще ги получиш по пътя.

— Къде отиваме? — попита Пийбоди, бързо събра дисковете и папките и грабна сакото си.

— Да огледаме сградите. Да поразпитаме майсторите.

— По дяволите!

 

 

Първата спирка бе малък театър, построен в началото на двадесети век. Ив показа значката си и успя да се добере до началника на обекта. Когато престана да мърмори за многото работа и кратките срокове, все пак им позволи да огледат сградата. Подът на фоайето бе от истински мрамор и явно шефът на строителната бригада се гордееше с него. Театралната зала бе с гол под, все още неподсигурен срещу пожар. Мазилката на стените бе стара.

Все пак обходи цялата сграда с уреда за откриване на следи от кръв.

Трябваше да си проправят път през следобедните улични задръствания до следващата спирка.

— Огнеустойчивото покритие може да се закупи на едро или на дребно в бидони от двадесет и пет, петдесет и сто литра — прочете Пийбоди от монитора на портативния си компютър. — Или ако сте лицензирана строителна фирма — в прахообразна разтворима форма. За ремонт на дома се продава в десет или двадесет и пет литрови бидони. Не се предлага на прах. Имам имената на търговците.

— Ще се наложи да се свържеш с тях. Нужен ни е списък на лицата и компаниите, закупили от този материал, за да засечем връзка със строителните бригади на тези обекти.

— Ще отнеме доста време.

— Той няма да избяга. Тук, в града е. — Ив огледа улицата. — Следващият ход е да помислим.

 

 

Той влезе в апартамента си и веднага нареди на домашния дроид да му донесе джин и тоник. Толкова досадно бе да прекарва половината ден в офиса, зает с безинтересни неща.

Но старият все по-трудно развързваше кесията си. Настояваше да проявява по-голям интерес към компанията.

„Твоето наследство, сине.“ Каква глупост! Наследството му бяха няколко милиона в бели руски диаманти.

Не го бе грижа за компанията. Веднага щом може, веднага щом се добере до това, което му се полага по право, щеше да прати стареца по дяволите.

Щеше да бъде най-щастливият му ден.

Но дотогава трябваше да се умилква около баща си и да се преструва на добрия син.

Съблече се, разхвърля дрехите си по пода и се потопи в малкия басейн в просторната мансарда.

Фактът, че компанията, която презираше и ненавиждаше, плащаше за мезонета, дрехите и робота, не нанасяше дори драскотина върху егото му.

Протегна ръка за питието и се изтегна в хладната вода. Трябваше да се добере до Ганън възможно най-скоро. Обмисли и отхвърли идеята да отскочи до Мериленд и да изтръгне информацията, която му бе нужна, от двамата старци. Излишно бе да си търси белята.

Както стояха нещата, вероятно полицията все още не подозираше нищо. Можеха да го вземат за откачен почитател или за любовник на чистачката, който я е използвал, за да ограби къщата. Възможните версии бяха безброй.

Но ако отидеше в Мериленд, трудно щеше да остане незабелязан. Нямаше начин да се скрие сред жителите на един затънтен малък град. Ако убиеше бабата и дядото на Саманта Ганън, дори най-слабоумното ченге щеше да стигне до извода, че мотивът е свързан с диамантите.

Само да можеше да се добере до самата нея… Толкова бе разочарован, когато откри, че е изчезнала. Никой от детективите, които бе наел, не бе намерил следа.

Но все някога тя щеше да се появи. Рано или късно трябваше да се върне в дома си.

Ако разполагаше с неограничено свободно време, бе готов да чака колкото е нужно. Но нямаше да издържи още дълго всеки ден да се довлича до онзи глупав офис, да общува с нещастници от работническата класа или да се подмазва на жалките си родители. И да знае, че всичко, което желае и заслужава, е недостижимо за него.

Отпи глътка, подпрян с една ръка на парапета.

— Включи телевизора — вяло нареди и прегледа информационните канали за някакви новини.

„Нищо ново“, каза си със задоволство. Не разбираше хората, които търсеха слава чрез медиите. Един истински престъпник можеше да изпитва пълно удовлетворение само като работи и постига целите си в пълна тайна.

Харесваше му да бъде истински престъпник и да вдига летвата на собствените си постижения.

Усмихна се на себе си, когато плъзна поглед из мансардата, по рафтовете със старинни играчки. Колички, камиончета и статуетки. Бе откраднал някои от тях само заради тръпката. Също както понякога отмъкваше вратовръзка или риза.

Само за да види дали може.

Беше крал от приятели и съседи поради същата причина и неусетно това се бе превърнало в навик… честна дума. Кражбата бе в кръвта му. Кой би повярвал, ако погледнеше родителите му?

Обаче бе наследил колекционерската страст към играчките от баща си и тя му бе от полза. Ако неговият познат Чад Дикс, който също бе колекционер, не се бе разприказвал за приятелката си и книгата, която поглъщала цялото й внимание и време, не би разбрал за диамантите и връзката си с тях толкова скоро.

Може би никога нямаше да прочете книгата. Четенето не бе сред любимите му занимания. Ала просто бе започнал да проявява любопитство пред Дикс и бе измолил от него едно предварително копие.

Допи питието си и му хрумна да поиска още едно, но размисли. Важно беше да е с бистър ум.

Остави чашата си и направи няколко замаха във водата. Когато излезе от басейна, празната чаша бе изчезнала и го очакваха кърпа и халат. Вечерта трябваше да присъства на прием. Всяка вечер се налагаше да ходи по приеми. По ирония на съдбата, няколко пъти се бе срещал лично със Саманта Ганън по различни поводи. Сега му се струваше странно, че по-рано бе мислил, че помежду им няма нищо общо.

Никога не бе имал повече общи неща с една жена.

Може би щеше да му е нужно известно време, за да стигне до романтична близост с нея, но далеч нямаше да е така унизително, както кратката му връзка с Тина Коб. Иначе писателката не бе негов тип, ако съдеше по това, което вече знаеше за нея.

„Твърде самоуверена“, помисли си той, докато се обличаше. Определено бе привлекателна, но от онези умници с ясни цели, които или го вбесяваха, или бързо го отегчаваха.

Беше разбрал от Чад, че е добра в леглото, но твърде обсебена от собствените си потребности извън него.

Все пак, ако не намереше по-пряк и сигурен път до диамантите, щеше да се наложи да прекара известно време с правнучката на Джак О’Хара.

„А сега — каза си той, докато прокарваше пръсти по зъбците на прецизно изработен макет на багер, — време е за малко сладки приказки с добрия стар татко“.