Нора Робъртс
Възкръснало минало (24)

24.

Ив откри, че „Рембранд“ е малък хотел с европейска архитектура, сгушен сред нюйоркските сгради. Нямаше нито кули, достигащи до небето, нито фоайе, широко километри, нито позлатена входна врата. Бе красива стара сграда, която навярно бе представлявала скъпа частна къща с изящен, но ненатрапчив облик.

За разлика от повечето портиери, с които се бе сблъсквала, този изглеждаше съвършено спокоен със синята си униформа и почтително повдигна шапката си за поздрав.

— Добре дошли в хотел „Рембранд“. Да отседнете ли желаете, госпожо?

— Не. — Извади значката си, но не бе толкова забавно да я покаже на човек с неговите учтиви маниери. — Имам среща с лице, отседнало тук.

— Да уредя ли паркиране на колата ви?

— Не, държа този автомобил да остане там, където аз съм го спряла.

— Разбира се — отвърна той, без нито да трепне, нито да затаи дъх, и я накара да се почувства още по-разочарована. — Приятно прекарване в „Рембранд“, лейтенант. Казвам се Малкълм, можете да се обърнете към мен, ако се нуждаете от нещо, докато сте тук.

— Да. Добре. Благодаря.

Бе така смаяна от държането му, че наруши собственото си златно правило. Извади десет кредита и му ги подаде.

— Много благодаря.

Стигна до вратата преди нея и я отвори със замах.

Фоайето бе малко и обзаведено като уютна приемна с дълбоки кресла, лъскави ламперии, мраморен под и картини, вероятно оригинални творби. Имаше цветя, но вместо обичайните огромни кошници, които й се струваха твърде помпозни, по множеството маси бяха подредени малки кокетни букети.

Вместо рецепция с униформени служители с ослепителни усмивки, на старинно бюро седеше само една приветлива жена.

За да се увери, че охраната е надеждна, Ив се огледа и видя четири дискретно поставени камери. Това все пак бе нещо.

— Добре дошли в „Рембранд“. — Администраторката, стройна и облечена в оранжево, с къси коси на черни и руси кичури, стана. — С какво мога да ви помогна?

— Тук съм, за да се срещна със Саманта Ганън. Кой е номерът на стаята й?

— Момент. — Жената се върна на мястото си, погледна монитора на компютъра, вдигна очи към Ив и й се усмихна с тъга. — Съжалявам. Нямаме гостенка с такова име.

Миг след тези думи от странична врата излязоха двама мъже, навярно охранители, защото бяха въоръжени.

— Добре. От полицията съм — обърна се Ив към тях и подаде дясната си ръка. — Далас. Лейтенант. Отдел „Убийства“. Партньорката ми — Пийбоди. Детектив. Ще се легитимираме.

Посегна към значката си е два пръста, не откъсвайки поглед от мъжете.

— Охраната тук е по-надеждна, отколкото изглежда на пръв поглед.

— Грижим се за сигурността на гостите си — отвърна администраторката и взе първо нейната значка, а после и тази на Пийбоди. — Валидни са — каза тя и кимна на охранителите. — Госпожица Ганън ви очаква. Ще позвъня в стаята й, за да я уведомя, че сте пристигнали.

— Добре. С какво разполагате? — Ив погледна към охранителите и единият от тях разтвори предниците на сакото си и показа мултифункционален, среднообхватен електрошоков револвер в удобен страничен кобур. — Трябва да върши работа.

— Госпожица Ганън е готова за срещата, лейтенант. На четвъртия етаж е. Полицаят, изпратен от вас, е в нишата до асансьора. Ще ви покаже стаята й.

— Благодаря. — Пристъпи към двуместния асансьор. — Постъпила е разумно, като е избрала такъв хотел. Солидна охрана и вероятно обслужване пет минути преди човек да е поръчал нещо.

Влязоха и Пийбоди назова етажа.

— Колко мислиш, че струва една нощувка тук?

— Нямам представа. Не знам защо някои хора не се прибират да спят у дома. Колкото и луксозен да е един хотел, в съседната стая винаги има непознат. Над теб друг, а под теб трети. Освен това камериерките и сервитьорите от рум сървиса непрекъснато сноват насам-натам, а и влизат и други хора.

— Умееш да разваляш цялата романтика.

Униформеният полицай ги чакаше, когато излязоха.

— Лейтенант.

Поколеба се, явно смутен.

— Неудобно ти е да поискаш легитимацията ни, а? Можеш ли да си сигурен, че не сме застреляли Далас и Пийбоди между очите и не сме хвърлили безжизнените им тела в шахтата, за да се представим за тях, да очистим и теб, а после да отидем при охраняваната?

— Разбрано. — Провери значките им и включи ръчния си скенер за отпечатъци. — В четирийсет и четвърта е, лейтенант.

— Някой да се е опитвал да влезе при нея от началото на смяната ти?

— Камериерка и рум сървис, и двамата повикани от клиентката и проверени, преди да им бъде разрешен достъп. И Рурк, който бе проверен лично от мен във фоайето и приет от госпожица Ганън.

— Рурк?

— Да, лейтенант. От петнайсет минути е при нея.

— Хм. Починете си, полицай. Десет минути.

— Благодаря, лейтенант.

— Ще му се караш ли? — полюбопитства Пийбоди. — Имам предвид на Рурк.

— Все още не знам.

Ив позвъни на вратата и изпита задоволство от лекото забавяне, което бе доказателство, че Саманта поглежда на монитора кой е пред вратата.

Под очите й имаше тъмни кръгове, а лицето й бе бледо. Признаци на недоспиване. Но се бе постарала да се облече добре, с тъмен панталон и елегантна бяла риза. На ушите й блестяха малки квадратни обици, а на ръката й имаше гривна със същите фигурки.

— Лейтенант Далас. Детектив Пийбоди. Мисля, че се познавате — добави тя и посочи към Рурк, който пиеше нещо с аромат на превъзходно кафе. — Не направих връзката. Вие и собственикът на издателството ми. Знаех, разбира се, но след всичко, което се случи, просто… не се сетих.

— Решил си да наминеш, а? — обърна се Ив към Рурк.

— Намерих време. Исках да се уверя, че една от най-ценните ни авторки е добре, и да я убедя да приеме охрана. Мисля, че самата ти препоръчваш това при подобни обстоятелства, лейтенант.

— Да — кимна Ив. — Добра идея. Щом той ти предлага охрана — каза на Саманта, — ще разполагаш с най-добрата.

— Не беше нужно да ме убеждава. Искам да имам дълъг и щастлив живот и бих приела всяка помощ, която може да ми го гарантира. Желаете ли кафе? Или нещо друго?

— Това истинско кафе ли е?

— Тя има слабост — усмихна се Рурк. — Омъжи се за мен заради кафето.

Част от руменината на Саманта се върна.

— Мога да напиша страхотна книга за вас двамата. Блясък, секс, полицайка и мултимилиардер.

— Не — заявиха те в един глас и Рурк се засмя. — Не мисля. Аз ще се заема с кафето, Саманта. Защо не седнеш? Уморена си.

— Личи си. — Сам седна, въздъхна и остави Рурк да влезе в кухнята и да донесе кафе и още чаши. — Не мога да спя. Мога само да работя. Искам да си бъда у дома, но мисълта да се върна там е непоносима за мен. Уморена съм от себе си, жива съм, здрава и читава, когато други хора не са, а не мога да престана да се самосъжалявам.

— Не бъди толкова сурова към себе си.

— Далас е права — намеси се Пийбоди. — Две седмици си била на път, прибираш се и заварваш нещо, което би вкарало мнозина в гроба. Всичко те връхлетя изведнъж. Малко самосъжаление няма да бъде фатално. Вземи успокоително и поспи десетина часа.

— Ненавиждам успокоителните.

— С лейтенантката си приличате в това отношение. — Рурк влезе с поднос в ръце. — И тя никога не би ги вземала доброволно. — Сервира кафето. — Да ви оставя ли насаме?

Ив задържа погледа си върху лицето му.

— Засега не пречиш. Ако искам да излезеш, ще ти кажа.

— Не се и съмнявам.

— Саманта, защо не споменаваш нищо за близките на Крю в книгата си?

— Близки?

Сам се наведе към чашата си и Ив забеляза, че избягва погледа й.

— По-точно, за бившата съпруга и сина му. Включила си доста подробности за семейството на Майърс и съдбата им след смъртта му, разказваш надълго и нашироко за своето семейство, а относно Крю, въпреки че е един от централните герои, не споменаваш, че е имал жена и дете.

— Откъде знаете това?

— Аз задавам въпросите. Тази подробност не ти е убягнала, когато си правила проучвания за книгата си. Защо си я спестила?

— Поставяте ме в трудно положение. — Саманта задържа чашата си и дълго разбърква кафето, докато и последното кристалче захар се разтвори. — Дадох обещание. Не бих написала тази книга без благословията на роднините си. По-точно на баба и дядо. Обещах им, че няма да споменавам за сина на Крю. — Сякаш осъзнала какво прави ръката й, опря лъжичката на ръба, а после я извади. — Бил е дете, когато се е случило. Баба ми е вярвала… и все още вярва, че майка му се е опитвала да го защити от Крю. Да го скрие.

— Защо мисли така?

Сам остави недокоснатото си кафе и зарови пръсти в косите си.

— Не съм свободна да говоря за това. Заклех се, че няма да го напиша или да го спомена в интервю. Не. — Протегна ръце напред, преди Ив да възрази. — Знам какво ще кажете и сте напълно права. Обстоятелствата са извънредни. Извършени са две убийства.

— Тогава отговори на въпроса.

— Трябва да поговоря с баба си. Обаждането ми ще породи нови въпроси от нейна страна и ще разтревожи и нея, и дядо ми. Това е една от причините да не мога да спя. — Потърка очи и отпусна ръце в скута си. — Искат да отида при тях в Мериленд, иначе заплашват, че те ще дойдат тук. Все по-трудно ги убеждавам да не се обаждат на родителите ми и на брат ми и сестра ми. Държа ги настрана и съм благодарна на Рурк за предложението да им осигури охрана до края на разследването. Но за мен е важно да бъда тук, да следя развоя и да се справя със ситуацията по свой начин, както са постъпили те навремето.

— За да приключи разследването час по-скоро, се налага да ни предоставиш всяка съществена информация, която имаш.

— Да, отново сте права. Нека първо й се обадя, за да поговоря с нея. Никой от моето семейство не нарушава обещания. За баба ми това е като религия. Ще й позвъня още сега от спалнята, ако почакате няколко минути.

— Давай.

— Възхитително — отбеляза Рурк, когато тя излезе. — Толкова упорито да държи на дадената дума пред семейството си. Обикновено колкото по-близък ти е човекът, на когото си дал обещание, толкова по-лесно е да го нарушиш. Или поне да отстъпиш поради обстоятелствата.

— Прадядо й е нарушил много обещания — замислено изтъкна Ив. — Джак О’Хара е давал обещания и на Лейн, и на майка й, които не е спазвал. Бабата на Саманта е решила да сложи край на този порочен кръг. Когато не възнамеряваш да удържиш на думата си или ти е трудно, не я давай. Принцип, достоен за уважение. — Хвърли поглед към спалнята и отново се обърна към него. — Предложението да се погрижиш и за нейната сигурност, и за тази на роднините й в Мериленд е много благородно. Но можеше да изпратиш някого от подчинените си.

— Исках да се запозная с нея. Трогнала те е и аз исках да разбера защо. Вече знам.

Когато Саманта се върна от спалнята след няколко минути, очите й бяха насълзени.

— Съжалявам. Не обичам да я притеснявам. Да карам и двамата да се тревожат за мен. Скоро трябва да отида до Мериленд, за да ги успокоя. — Седна и отпи глътка кафе за кураж. — Джудит и Уесли Крю — започна тя. Сподели с тях най-същественото, което знаеше, и дори прегледа записките, които бе водила, за да опресни паметта си. — Когато дядо ми разбрал, че Крю е бил при нея, предположил, че е подарил на детето нещо, в което са диамантите. Поне част от тях. Щели са да бъдат на сигурно място, докато той доизпълни замисъла си.

— Значи тогава е държал или е имал достъп до половината?

Ив си водеше бележки.

— Да. След намирането на неговия дял в сейф, в неизвестност са останали една четвърт от диамантите. Бившата съпруга и синът на Крю са изчезнали. Според баба ми, по всичко личало, че тя се крие от Крю. Смяната на името, скромната работа, кварталът, обитаван от средната класа. Внезапното събиране на багажа и продаването на къщата. Продала е всичко, което е могла, подарила е останалото и просто е заминала. Изглежда, отново е тръгнала да бяга, защото я е открил. Баба ми предполага, че го е направила главно заради момчето. Една майка се опитва да защити детето си от мъж, за когото вече знае, че е опасен и безскрупулен. Ако прегледате досието на Крю, ще се убедите, че е имала причини да се страхува.

— Възможно е да е офейкала, защото е получила няколко милиона в диаманти — изтъкна Ив.

— Да. Но според баба ми и дядо ми, както и според мен, човек като Крю не би й ги дал и не би й казал. Да, би използвал и нея, и момчето, но не би й предоставил такава власт. Той е трябвало да дърпа конците. Щял е да ги намери отново, когато пожелае. Не се и съмнявам, че е заплашвал жената и че е възнамерявал да се отърве от нея, когато синът му порасне и може да му бъде полезен. Дядо ми се е отказал да търси останалите диаманти, защото баба ми го е помолила.

— Когато е била дете — заговори Рурк, кимайки, — тя също не е имала дом и сигурност. Както съпругата на Крю, и нейната майка е направила избора да се раздели с мъжа си и да закриля детето си.

— Да. Да. По-голямата част от диамантите са били върнати на мястото им. Както баба ми обича да казва, те са просто предмети. Момчето и майка му най-сетне били в безопасност. Ако бе тръгнал по петите им, дядо ми със сигурност е щял да ги открие и да забърка и тях в кашата. Момчето е щяло да израсне с натяквания за всичко, което е вършил баща му, и може би да влезе в националните новини. Това би провалило живота му. Така ми казаха. — Наведе се напред. — Лейтенант, премълчали са информацията. Може би са извършили нарушение, но подбудите им са били благородни. Биха спечелили повече. Пет процента от над седем милиона, ако бяха я открили. Не са го направили и светът е продължил да съществува и без онези диаманти.

„Защитава не само себе си, но и баба си“, отбеляза Ив. Саманта защитаваше жена и дете, които дори не познаваше.

— Нямам намерение да въвличам роднините ти. Обаче трябва да открия Джудит и Уесли Крю. Диамантите не означават нищо за мен, Саманта. Не съм от отдел „Обири“, а от „Убийства“. Две жени са мъртви, а ти вероятно си набелязана. Мотивът е свързан с диамантите, ето защо се интересувам от тях. Възможно е някой друг да се порови и да открие, че Крю е имал жена и дете. Това ще ги превърне в мишени.

— Господи! — Когато осъзна какво означава това, Саманта стисна клепачи. — Никога не съм мислила по въпроса. Не ми е хрумвало.

— Или убиецът на Андреа Джейкъбс и Тина Коб е свързан с Крю. Възможно е да е синът му, който е решил, че иска да си върне онова, което е принадлежало на баща му.

— Винаги сме предполагали… От всичко, което са разбрали баба ми и дядо ми за Джудит, ясно е личало, че е правела каквото е по силите й, за да осигури на сина си нормален живот. Предполагахме, че е успяла. Баща му е бил убиец, крадец и мръсник, но детето не е негов образ и подобие. Не вярвам в генетичната предопределеност, лейтенант. А вие?

— Аз също. — Ив погледна към Рурк. — Но вярвам, че каквито и да са родителите им, някои хора се раждат зли.

— Много весела мисъл — промърмори Рурк.

— Не съм свършила. Каквито и да се родим, всички правим избори. Правилни или грешни. Трябва да открия Уесли Крю и да разбера какви избори е направил той. Тази история трябва да има край, Саманта.

— Никога няма да си го простят. Ако се получи затворен кръг и последиците се стоварят върху мен, баба и дядо никога няма да си простят за избора, който са направили преди толкова години.

— Надявам се, че са по-умни — каза Рурк. — Направили са този избор заради едно момче, което дори не са познавали. Отговорността за неговите избори като мъж е изцяло негова. Всеки сам решава какво да прави с живота си.

Излязоха заедно и Ив поразмишлява върху новата информация, докато пъзелът започваше да се подрежда.

— Имам нужда от теб, за да ги открия — каза тя на Рурк.

— Разбирам.

— Съществуват съвпадения, но по-често случайността е пълна глупост. Не вярвам, че някакъв чешит е прочел книгата на Ганън, историята с диамантите го е възбудила и е решил да очисти две жени, за да ги намери. Те означават нещо за него, свързан е с тях. Книгата го е подтикнала да действа, но всичко е започнало много по-отдавна. Колко време преди издаването се заговори за нея?

— Ще проверя. Трябва да има и списък на лицата, на които са предоставени предварителни копия. За съжаление, не можеш да разбереш до колко души е достигнало съдържанието й от уста на уста. Няма начин да се доберем до всички, с които са разговаряли хората от издателството.

— „Скоро излиза страхотна книга — започна Пийбоди. — Става дума за кражба на диаманти тук, в Ню Йорк“.

— Именно. Възможно е човекът, когото търсите, да е дочул това случайно, докато си е пийвал някъде. Не е изключено и да се познава или да е разговарял на прием с някого от редакторите иди от отдела по продажби.

— Ще бъде забавно да нагазим в тези води, нали? Намери ми списъка — настоя тя, когато слязоха във фоайето. — И ми кажи кого ще изпратиш да я охранява. Искам моите хора да познават твоите. А, трябват ми и два билета за мача на „Метс“, на първия ред.

— За лична употреба или за подкуп?

— Подкуп. Моля те, знаеш, че съм от „Янките“.

— Така си и помислих. Как ги искаш?

— Просто изпрати покана на Дикхед в лабораторията. Беренски. Благодаря. Трябва да тръгвам.

— Искам целувка за „довиждане“.

— Вече те целунах тази сутрин. Два пъти.

— Трети път, за щастие. — Впи устни в нейните. — Ще поддържаме връзка, лейтенант.

Излезе и още преди да стъпи на тротоара, до бордюра спря лъскава черна кола и шофьорът изскочи да му отвори вратата.

„Като магия“, помисли си Ив.

— И аз бих искала да поддържам връзка с него. Навсякъде и по всяко време.

Бавно извърна глава.

— Каза ли нещо, Пийбоди?

— Кой, аз ли? Не, лейтенант. Абсолютно нищо.

— Добре.

 

 

Отиде на срещата с Майра и остави Пийбоди да обядва на бюрото си и да добави новата информация към файла. Що се отнасяше до храната, Ив предположи, че партньорката й има по-голям късмет.

Столовата винаги бе препълнена и шумна, по всяко време на деня. Напомняше й за ученически стол, но готвеха още по-зле и повечето хора, които се хранеха, бяха въоръжени.

Майра бе дошла преди нея и бе запазила сепаре. Или бе късметлийка, или бе използвала влиянието си, за да го резервира час по-рано. Както и да е, сепарето бе за предпочитане пред натъпканите една до друга четириместни маси или бара, където полицаите едва се побираха върху табуретките.

На практика Майра не бе полицайка и определено не изглеждаше като такава. Според Ив, нямаше вид и на криминолог, лекар или психиатър, а бе всичко това едновременно.

Бе красива, елегантно облечена жена, която се спираше да разглежда луксозните витрини по „Медисън“.

Навярно тоалетът, с който бе днес, бе купен оттам. Само много смела или стилна жена би облякла лимоновожълт костюм в град като Ню Йорк, където прахът се надигаше от асфалта и полепваше по всяка повърхност, към която полети.

Но костюмът й изглеждаше безупречно чист и свеж. Подчертаваше светлокестенявите й коси, а синият цвят на очите й изглеждаше още по-ярък. Носеше три тънки златни верижки с по-тъмножълти камъни, които блестяха като малки късчета от слънцето.

Пиеше от висока чаша нещо свежо като тоалета й с много лед и се усмихна над ръба на Ив, когато седна срещу нея.

— Изглеждаш прегряла и изнервена. Трябва да си поръчаш от това.

— Какво е?

— Страхотно е. — Без да изчака потвърждението й, Майра въведе поръчката от компютърното меню на стената. — Как си иначе?

— Добре. — Ив винаги се смущаваше при размяната на банални реплики. Но с Майра това не бе безсмислено. Хората задаваха подобни въпроси и когато не ги е грижа за събеседника, навярно просто за да не мълчат. Ала Майра проявяваше искрен интерес. — Добре съм. Съмърсет замина на почивка и аз съм безкрайно доволна.

— Бързо се е възстановил от нараняванията си.

— Все още накуцва с единия крак, но — да.

— Как е най-новата ни детективка?

— Все още често гледа значката си и й се радва. И успява да вмъкне думата „детектив“ в разговор поне по няколко пъти на ден. Облича се странно и това ме дразни, но иначе се справя. — Ив погледна чашата, която се плъзна по конвейера за сервиране. Наистина изглеждаше примамливо. Плахо отпи глътка. — Вкусът напомня за костюма ти. Свеж, летен и малко сладникав. — Замисли се за миг. — Последното прозвуча зле.

— Не. — Майра се засмя и се облегна назад. — Благодаря. Толкова светъл, ярък цвят? Ужасно непрактично. Затова не можах да му устоя. Тъкмо се възхищавах на сакото ти. Тази чудесна охра ти подхожда. Моята кожа би изглеждала с цвят на кал в съчетание с нея. Освен това тоалетите от некомплектовани елементи ти стоят доста по-добре, отколкото на мен.

— Некомплектовани?

Майра я изгледа учудено за миг, докато осъзна, че толкова прост моден термин озадачава любимото й ченге.

— Сако, панталон и други части, продавани поотделно, а не в комплект — като костюм.

— Аха. Винаги съм си мислила, че всичко се продава поотделно. Сакото, панталонът и прочее.

— Господи, с удоволствие бих излязла по магазините с теб. — Този път смехът на Майра заглуши цялата глъчка в столовата. — Гледаш ме, сякаш съм те убола с вилицата си под масата. Някой ден ще те придумам, но засега, вместо да развалям апетита ти, по-добре да те попитам как е Мейвис.

— Всичко е наред — отвърна Ив, въпреки че не бе сигурна дали темата бременност няма да навреди на апетита й повече, отколкото пазаруването. — Не й личи, като че ли го пази в тайна, за да бъде изненада. С Леонардо мислят да наемат хангар за летящата си кола. Той измисля какви ли не елегантни тоалети за бременни специално за нея, но аз нямаше да разбера, че очаква дете, ако не знаех.

— Предай им много поздрави от мен. Зная, че искаш да говорим по същество. Какво ще кажеш първо да поръчаме? За мен гръцка салата. Поне тя обикновено става за ядене.

— Добре, и аз ще хапна същото.

Майра поръча две от менюто.

— Знаеш ли, че смътно си спомням за обира в „Ексчейндж“? Навремето беше голяма новина.

— Как така? Ти си твърде млада.

— Е, това наистина повдигна настроението ми. Всъщност бях само на… господи, колко потискащо. На около четири, предполагам. Но чичо ми излизаше с жена, която тогава имала щанд на първия етаж на „Ексчейндж“. Работела като дизайнер на бижута и била там в деня на кражбата. Спомням си, че родителите ми си говореха за това, а когато пораснах малко и започнах да проявявам интерес към криминалните разследвания, от любопитство проверих подробностите. Семейната връзка, макар и далечна, направи историята още по-вълнуваща за мен.

— Жива ли е все още? Дизайнерката?

— Нямам представа. Нещата между нея и чичо ми не потръгнаха. Знам само, че е разбрала какво се е случило едва когато полицията затворила сградата. Не е познавала вътрешния човек. Това научих от чичо си по-късно, когато го разпитах. Със сигурност ще мога да ти дам името й, ако решиш да я потърсиш.

— Добре, но едва ли ще бъде правилната посока, поне на този етап. Кажи ми нещо за убиеца.

— Всъщност самите убийства не са негов приоритет. Те са странична последица. Жертвите и методите му са различни, според обстановката и времето. Интересува се единствено от това, което е най-добро за самия него. Фактът, че и двете са жени, дори привлекателни, не е от значение. Малко вероятно е да има брак или сериозна връзка, защото и двете биха пречили на явната му обсебеност от собствената му особа. Няма нищо сексуално, въпреки романтичната му връзка с Тина Коб. Тя е била не само средство за постигане на целта, а и друга цел сама по себе си.

— Водил я е на места по свой вкус, за да демонстрира интелектуалното си превъзходство.

— Именно. И в двете убийства няма нищо лично. Вижда цялостната картина от своята тясна гледна точка. Коб е можела да му бъде от полза — и е била. Планът му е бил внимателно обмислен и е предвиждал да я отстрани, когато стане непотребна. Опознал я е, постарал се е да я опознае. Познавал е лицето й, допира на ръката й, гласа й, може би е имал физически контакт с нея, за да постигне тази цел, но никаква лична обвързаност.

— Обезобразил я е.

— Да, но не от гняв, не от лични емоции, а от инстинкт за самосъхранение. И двете убийства са резултат от стремежа да запази себе си. Готов е да отстрани, унищожи и елиминира всичко и всеки, който застане на пътя му или застраши собствената му сигурност.

— Упражнил е насилие върху Тина Коб.

— Да.

— Измъчвал я е. За да изкопчи информация?

— Не е изключено. Но по-вероятно е било опит да подведе полицията, да ви накара да мислите, че е престъпление от страст. Или и двете. Размишлявал е. Имал е време да размишлява. Водил е Коб на места с много хора, далеч от обичайната си територия. Но изборът му издава класа. Изкуство, театър, известен ресторант.

— Това подсказва каква е обичайната му територия.

— Искал е да се чувства уютно, да. — Първата чиния салата се плъзна по конвейера и Майра я сложи пред Ив. — Влязъл е в дома на Ганън, когато е знаел, че отсъства. Проявил е предпазливост, като е изключил охранителната система и е взел дисковете, за да прикрие следите си. Донесъл е оръжие… въпреки че е мислел, че къщата е празна, е имал нож. Подготвя се за всяка ситуация и дори се отклонява от плана си, ако е необходимо. Не е направил така, че да изглежда взлом с цел обир, осуетен от убийството, като отмъкне ценните вещи.

— Защото друг преди него е постъпил така? Алекс Крю е приложил тази тактика в къщата на Лейн Тавиш.

Майра взе втората чиния и се усмихна.

— Това говори за силно его, нали? „Няма да ползвам чужди идеи, ще разчитам само на своя ум“. Цени изкуството и антиките. Не е съсипал картините и старинните мебели. Би било под достойнството му. Разбира от тези неща, може би самият той притежава подобни. Със сигурност са привлекли вниманието му. Но ако искаше просто да станат негова собственост, би взел нещо, което отговаря на вкуса и естетиката му. Много е целенасочен.

— Образован? С висока обща култура?

— Галерии, музеи, театър в Уест Вилидж? — Майра сви рамене. — Можеше да заведе момичето на Кони Айланд, на Таймс Скуеър, на десетки места, където би я завел млад мъж от нейната среда. Но е предпочел друго.

— Защото да яде хотдог на Кони Айланд е под достойнството му, както да открадне творби на изкуството или електроника.

— Ммм. — Майра хапна от салатата. — Не се стреми към слава и себеутвърждаване. Не търси секс или дори богатство в традиционния смисъл. Търси нещо съвсем конкретно.

— Алекс Крю е имал син.

Майра рязко повдигна вежди.

— Така ли?

— Бил е дете, когато е извършен ударът.

Ив сподели новата информация с нея и остави психоложката да я осмисли, докато и двете се хранеха.

— Досещам се какво си мислиш. Синът чува за книгата — или я прочита — и научава, че потомка на единия от партньорите на баща му е точно тук, в Ню Йорк. Че тя разполага с достатъчно информация за книга, а вероятно и с повече. Решава, че е възможно да има достъп до диамантите. Но ако отдавна е знаел за тях, защо не се е опитал да ги открие или да се добере до Ганън по-рано?

— Може би преди излизането на книгата не е знаел цялата история. Може би не е подозирал за връзката. — Ив махна с вилицата си. — Както и да е, моя работа е да разбера това. Искам мнението ти. Смяташ ли, че фактите и профилът сочат, че човекът, когото търсим, е синът на Крю?

— Възможно е да вярва, че има право на собственост върху диамантите. Че ги е наследил от баща си, така да се каже. Но ако баща му ги е донесъл при него, когато той е бил дете…

— Това не се споменава в книгата — напомни й Ив. — Няма начин да разберем какво е направил, казал и премълчал Крю при последното си посещение.

— Добре. Доколкото знаем, Крю е смятал, че му се полага цялата плячка, и е извършил убийство, за да я получи. Търсенето на диамантите е било мания за него, въпреки че вече е имал достатъчно, за да прекара живота си в охолство. Възможно е синът му да страда от същата мания, да разсъждава като него.

— Интуицията ми подсказва, че е наследник на Крю.

— Обикновено интуицията ти не греши. Трудно ли ти е да приемеш тази теория, Ив? За греховете на бащата?

— Да. — Можеше да се довери на Майра. — Донякъде.

— Понякога наследствеността играе голяма роля. В съчетание със средата, в която е живял човек през първите си няколко години, е почти неизбежно да го тласне в определена посока. Онези, които не поемат по нея, а изграждат живота си по свой начин, са много силни личности.

— Сигурно. — Ив се приближи към нея. Никой не слушаше разговора им, но все пак сниши глас. — Можеш да поемеш към дъното, да твърдиш, че някой друг те тегли към него, и да изливаш гнева си върху целия свят. Но това е само оправдание. Адвокатите, психоаналитиците, лекарите и социалните реформатори може да казват: „О, тя не е виновна, отговорността не е нейна. Вижте от какво семейство произхожда. Вижте какво й е причинявал той. Травматизирана е. Психиката й е увредена“.

Майра покри ръката й със своята. Знаеше, че има предвид себе си, своето детство и това, в което е можела да се превърне.

— Но?

— Ние, ченгетата, знаем, че жертвите, онези, които са съкрушени, страдащи или мъртви… и мъртви, се нуждаят от някого, който да се застъпи за тях, да каже: „За бога, ти носиш отговорност. Ти си го извършил и трябва да си платиш, независимо че майка ти те е пребивала, а баща ти е… няма значение, нямаш право да нараняваш другите“.

Майра стисна ръката на Ив.

— Затова ти си такава, каквато си.

— Да. Затова.