Нора Робъртс
Възкръснало минало (23)

23.

Както обикновено, когато Ив се събуди, Рурк бе станал и вече напълно облечен, седеше на дивана в спалнята с чаша кафе, котарака до себе си и информацията от борсата на екрана.

Сънено повдигна единия си клепач и го видя да хапва нещо, което приличаше на пресен пъпеш, докато въвеждаше на ръка кодове, цифри или може би някоя държавна тайна в електронния си бележник.

Тя изръмжа вместо „добро утро“ и залитайки, тръгна към банята. Когато затвори вратата, чу Рурк да говори на котарака:

— Никога не е в настроение преди сутрешното кафе, а?

Преди тя да излезе, бе превключил на новини, пуснал музика и взел закуска. Грабна я от ръката му, отмъкна кафето и ги отнесе до гардероба си.

— По-нахална си и от котарака — промърмори Рурк.

— И по-бърза. Имам ранно съвещание. Чу ли прогнозата за времето?

— Горещо.

— Като в пещ или просто горещо?

— Намираме се в Ню Йорк през август, Ив. Познай.

С въздишка на примирение тя избра дрехи, които бе най-малко вероятно да залепнат за тялото й след пет минути навън.

— Разполагам с малко информация за теб във връзка с диамантите. Вчера се порових.

— Така ли? — Тя се огледа, почти очаквайки да чуе, че блузата й не подхожда на панталона или сакото — на блузата. Но явно съчетанието, на което се бе спряла, отговаряше на стандартите му. — Предположих, че не си имал време, щом си бил толкова зает да сритваш задници.

— Наистина ми коства доста време и усилия. Обаче успях да открадна няколко свободни минути между касапниците. Събрах сведенията на едно място тази сутрин, докато ти си поспиваше за хубост.

— Това обида ли е?

— Скъпа, казах, че си хубава, как можеш да го приемаш като обида?

Отговорът й бе изсумтяване, докато закопчаваше ремъка на кобура си.

— Това сако ти стои страхотно.

Отегчено хвърли поглед към него и намести оръжието си.

— Но?

— Никакво „но“.

Бе жълтеникаво, но Ив предполагаше, че той би намерил друга дума за цвета. Може би „охра“. Не разбираше защо хората трябва да измислят странни думи за цветовете.

— Моята прелестна жена — градски воин.

— Престани. Какво откри?

— Малки, но важни подробности. — Потупа по диска, който бе сложил на масата. — Застрахователната компания е изплатила сумата за загубената четвърт, както и пет процента от стойността на останалите диаманти като хонорар на детектива. Доста са се охарчили. Би могло да им коства значително повече, но обикновено застрахователните компании се скъпят, когато става дума за мултимилионни суми.

— Това е рискът при тях — изтъкна тя и сви рамене. — Който не е готов да плаща, не влиза в играта.

— Именно. Оказали са натиск върху дъщерята на О’Хара, но не са изкопчили нищо. Освен това е помогнала на детектива за откриването на върнатите диаманти и заслугата за залавянето на Крю е главно нейна.

— Да, вече разбрах това. Кажи ми нещо, което не знам.

— Притиснали са близките на вътрешния човек, партньорите и колегите му. И там са ударили на камък, но са ги държали под око години наред. Ако някой от тях бе повишил жизнения си стандарт, без да е спечелил от лотарията например, нямаше да ги оставят на мира. Но не са успели да открият бившата съпруга и сина на Крю.

— Имал е дете?

Ив се ядоса на себе си, че не бе влязла отново в офиса си да провери резултата от справките, след като се бяха прибрали от ресторанта предната вечер.

— Явно е имал. Въпреки че в книгата на Ганън не се споменава за него. Крю е бил разведен и е имал син, който е бил на по-малко от седем години, когато е извършена кражбата. Със стандартно търсене не успях да попадна на нищо за жената и детето от шест месеца след развода нататък.

Изгаряйки от любопитство, тя застана пред монитора.

— Покрила се е?

— Да, и както изглежда, е успяла да запази самоличността си в тайна.

Докато говореше, Рурк си бе взел друга закуска и кафе. Сега отново седна.

— Мога да я издиря, ако искаш. Ще бъде нужно по-задълбочено търсене и ще отнеме доста време, защото ще трябва да се върна половин век назад. Нямам нищо против: това е едно от любимите ми занимания.

— Защо в книгата не става дума за тях?

— Мисля, че трябва да зададеш този въпрос на Саманта.

— Прав си, по дяволите! Това е следа. — Замисли се, докато прибираше принадлежностите си в различни джобове. Комуникатор, електронен бележник, мобилен видеотелефон, белезници. — Ако имаш време, ще е чудесно. Ще се свържа е Фийни. Електронният отдел трябва да може да издири една жена и едно хлапе. Сега имаме играчки, с каквито преди петдесет години не са разполагали. — Замисли се за началника на електронния отдел, неин бивш партньор. — И на него би му било забавно. Пийбоди ще мине да ме вземе. — Погледна часовника си. — Закъснявам. Ще звънна на Фийни, за да видя дали ще има време. — Взе диска. — Тук ли е информацията за бившата госпожа Крю?

— Естествено. — Прозвуча сигналът от портала и Рурк отвори на Пийбоди. — Ще те изпратя до долу.

— В града ли ще бъдеш днес?

— Такива са плановете ми. — Прокара ръка по косите й, докато слизаха по стълбите, и спря, когато тя се обърна и му се усмихна. — Какво има?

— Може би просто си мисля колко си красив. Или си спомням за какво друго могат да служат стълбите. Или пък се радвам, че наблизо не е префърцуненият кльощав мърморко с мозък на дроид, който ме чака долу и ми се цупи всеки път, когато ме види да слизам.

— Той ти липсва.

Ив отвърна с ехиден смях:

— Стига! Трябва да се прегледаш.

— Липсва ти рутината, с която си свикнала и която спазваш машинално, като стъпки на танц.

— О, престани! Накара ме да си представя Съмърсет като танцьор. Ужасна гледка. Облечен е с една от онези полички…

Описа кръг около ханша си.

— Като балерина?

— Да. Точно така.

— Благодаря, че пренесе този образ и в моето съзнание.

— Обичам да споделям всичко с теб. Знаеш ли какво? Наистина си красив.

Спря се на най-долното стъпало, сграбчи косите му и приближи лицето му към своето за дълга, задушаваща целувка.

— Е, това събуди съвсем други образи в главата ми — едва успя да промълви Рурк, щом тя го освободи.

— И в моята. За късмет и на двама ни.

Доволна, Ив пристъпи към вратата и я отвори.

Смръщи вежди, когато видя Пийбоди и младия ас от електронния отдел Макнаб да слизат от двете страни на граховозелената й полицейска кола. Изглеждаха като… не би могла да опише като какво.

Бе свикнала с уникалния вкус на Макнаб за облекло, така че яркочервените му панталони с множество джобове, чийто цвят изгаряше очите като люта чушка езика, и електриковата му риза с картинки на… ха-ха, люти чушки не й направиха особено впечатление. Нито пък дългият, искрящо червен жакет и сините ботуши, високи до коленете.

Верен на себе си, Макнаб се бе издокарал така и вързал дългите си руси коси на опашка. Издълженото му лице със странен чар бе полускрито зад очила с червени рамки и сини огледални стъкла, а на ушите му блестяха десетина сребърни нитчета.

Но помощничката… не, партньорката й, не биваше да забравя това, тя бе нещо различно. Еластичният й панталон с крачоли до средата на прасците имаше цвят на… плесен, реши Ив. Като мухлясало сирене, отдавна забравено в хладилника. Блузата в същия цвят, с която го бе съчетала, изглеждаше безформена и намачкана, сякаш бе спала с нея две седмици, а тютюневата жилетка висеше до коленете й. Вместо ултрамодерните обувки, с които се бе измъчила предния ден, бе избрала сандали, които изглеждаха направени от въжета, вързани на възли от полудели млади скаути. От шията и ушите й се спускаха дълги верижки и висулки с разноцветни камъчета.

— За какви сте решили да се представяте, за амбулантна търговка от Третия свят и любимата й маймунка?

— Реверанс към ерата на свободните разбирания, в чиито традиции съм възпитана. Удобно облекло, само от естествени тъкани. — Пийбоди намести слънчевите си очила с малки кръгли стъкла. — Почти изцяло.

— Мисля, че изглежда страхотно — намеси се Макнаб и леко притисна талията й. — Някак средновековно.

— Ти би казал същото и за кората на някое дърво — троснато отбеляза Ив.

— Така е. Напомня ми за гора. Представям си я как тича гола през гората.

Пийбоди го смушка с лакът, но се засмя.

— Търся най-подходящия стил за себе си като детектив — обясни тя на Рурк. — Струва ми се, че вече съм на прав път.

— Според мен изглеждаш чудесно.

— О, млъкни — бе реакцията на Ив, когато страните на Пийбоди поруменяха от задоволство. — Поправи ли тази таратайка? — попита тя Макнаб.

— Има добра и лоша новина. Лошата е, че караш купчина ламарина с повредена контролна система, както всички други полицейски коли по улиците. Добрата новина е, че аз съм технически гений и успях да я стегна с някои резервни части, които ми се намираха. Ще издържи, докато някой нещастник, който не знае какво представлява, я задигне.

— Благодаря. На задната седалка — нареди тя. — Зад шофьора. Боя се, че ако те виждам в огледалото за обратно виждане, ще ослепея. — Обърна се към Рурк: — Чао.

— Ще очаквам вечерта с нетърпение. Хей! — Обхвана брадичката й, преди да се отдалечи, даде си вид, че не забелязва трепването й, и леко плъзна устни по нейните. — Пази моята полицайка.

Пийбоди с въздишка се качи в колата.

— Хареса ми как го каза. „Моята полицайка“. — Извърна глава към Макнаб. — Ти никога не ме наричаш така.

— Не би звучало по същия начин, защото и аз съм ченге.

— Да, освен това нямаш същия акцент. Но си сладък.

Нацупи устни срещу него.

— А ти си моята стопроцентова женска.

— Престанете! Невроните в главата ми ще експлодират. — Ив намести кобура си. — Никакво гукане в тази кола. Както и на десет метра от моя милост. Въвеждам официална забрана, като всяко нарушение ще бъде наказвано с пребиване до безсъзнание с оловна тръба.

— Нямаш оловна тръба — изтъкна Пийбоди.

— Ще намеря. — Ив погледна блузата й, преди да мине през портала. — Защо си облякла нещо толкова смачкано?

— Това е естественото състояние на естествената тъкан. Сестра ми я е тъкала.

— Е, защо не е намерила начин да я приглади? Не мога да повярвам, че напоследък губя толкова време в обсъждане на гардероба ти.

— Да. Направо да те побият тръпки. — Усмивката на Пийбоди изчезна, когато сведе поглед към краката си. — Мислиш ли, че прасците ми изглеждат дебели с този панталон?

— Не те чувам, защото току-що нещо се пръсна в мозъка ми и ушите ми са пълни с кръв.

— В такъв случай с Макнаб ще продължим грубо прекъснатото си гукане. — Изскимтя, когато Ив протегна ръка и издърпа ухото й. — Господи! Просто проверявам.

 

 

Ив реши, че заслужава награда за забележителното си самообладание, защото не уби никого от двамата по пътя към управлението. За да не се изложи в последния момент, тя се отдели от тях и се качи сама в асансьора. Не се и съмняваше, че ще разменят още няколко сладки приказки и целувки, преди всеки от двамата да продължи към отдела си.

Съдейки по блясъка в очите на Пийбоди, когато влезе в офиса, Ив предположи, че в асансьора са действали не само устните, а и ръцете.

Нямаше желание да си представя сцената.

— Съвещанието започва след петнайсет минути — заяви тя. — Имам малко нова информация, която трябва да прегледам. Искам да включа и Фийни, ако може да се заеме. За да проследя една нишка, е необходима справка за две лица с връщане повече от петдесет години назад.

Пийбоди се опомни.

— Диамантите. Ще търсим някого от крадците? Не са ли мъртви всичките?

— Архивите ще покажат. Ще търсим бившата съпруга и сина на Алекс Крю. Потънали са вдън земя малко след развода, а в книгата на Ганън не се споменава за тях. Искам да знам защо.

— Искаш ли да се свържа с Фийни?

— Аз ще му се обадя. Ти позвъни на Ганън и уговори среща с нея.

— Дадено.

След като зареди диска, който Рурк й бе дал, и взе чаша кафе, потърси Фийни в офиса му в електронния отдел. На екрана се появи познатото му сънено лице.

— Още седемдесет и два часа — заговори той, преди Ив да каже нещо — и заминавам.

Бе забравила, че все още не е ползвал отпуската си, и добави фактора време към другата вътрешна информация, с която разполагаше.

— Ще ми направиш ли една услуга, преди да потеглиш на някъде с плажно масло и смешна шапка за купони?

— Не съм казал да не ме търсиш дотогава. А и ако искаш справка за лице, мога да я поверя на някое от момчетата.

Фийни наричаше всички в отдела си „момчета“, независимо от хромозомите.

— Нуждая се от гений за това проучване. Държа да се заемеш лично.

— Подмазваш ми се, за да не мога да ти откажа, а? Имам доста точки за отмятане, преди да изляза в отпуск.

— Свързано е с множество убийства, кражба на диаманти и лица, изчезнали преди повече от петдесет години. Но ако си твърде зает да сгъваш и прибираш хавайската си поличка, ще възложа задачата на някой заспал некадърник.

— Хавайските полички са за жени. — Изпусна въздух през носа. — Петдесет години?

— Малко повече. Свиквам съвещание около десет.

— Онова, за което спомена Макнаб ли?

— Да.

Фийни присви устни и се почеса по брадичката.

— Ще дойда.

— Благодаря.

Ив прекъсна връзката и отвори файла на Рурк, за да се запознае с информацията. Разпечата по няколко копия от страниците, добави ги към вече подредените пакети за всеки от екипа и подготви по още един екземпляр за Фийни.

С умиление си спомни за дните, в които Пийбоди бе вършила цялата досадна работа.

Влезе последна в конферентната зала.

— Детектив Пийбоди, запознайте капитан Фийни с досегашните резултати от разследването.

Пийбоди примигна:

— А?

— Да не би тези висулки да ви пречат да чувате? Направете обобщение за случая, детектив, и осведомете капитан Фийни.

— Разбрано.

Започна с леко писклив глас и отначало запелтечи, но бързо влезе в ритъм, което зарадва Ив. Щеше да мине доста време, преди да стане достатъчно добра, за да ръководи екип, но имаше пъргав ум и когато преодоля смущението, поднесе информацията сбито и ясно.

— Благодаря, детектив Пийбоди. — Ив изчака, докато Фийни довърши записките си. — Бакстър, научихте ли нещо за Джейкъбс от клуба?

— Никаква следа. Била е редовна клиентка. Ходила е сама, с приятел или с компания. Във въпросната вечер е била сама и така си е тръгнала. Потанцувала, поръчала няколко питиета, побъбрила си с двама-трима души. Барманът е сигурен, че си е тръгнала сама, защото изпила последното питие пред него и се оплакала, че напоследък е на сухо. С никого от мъжете, с които се запознавала, не потръгвало. Записахме няколко имена и днес ще ги проверим, но очевидно ще бъде напразно.

— Е, все пак действайте. След като събрахме информация за Коб, показах снимката й в ресторант „Чиприонис“, където разбрахме, че е имала среща с мъжа, представял се с името Боби Смит.

— Ходила си в „Чиприонис“? — възкликна Пийбоди.

— Трябваше да хапна и да събера информация. С един куршум — два заека.

— И други хора обичат италианската храна — промърмори Пийбоди. Ив не й обърна внимание.

— Открих сервитьорката, която ги е обслужила през юли. Спомни си Коб и й уредих сеанс с полицейски художник, за да порови малко по-дълбоко в паметта си и да даде описание на гаджето й. Ще проверим в музеите, галериите и театрите, в които предполагаме, че я е водил. Някой може да си ги спомни.

— Ние ще се погрижим — предложи Бакстър. — Вече сме набелязали няколко души.

— Добре. Сега, след като медиите оповестиха вероятната връзка между двете убийства, почти е сигурно, че нашият човек е разбрал, че вече сме по следите му. Но не мисля, че това може да възпрепятства разследването. — Замълча за миг. — В тези пакети ще намерите информация за Алекс Крю, единия от крадците на диамантите. Единственият от четиримата, който е имал склонност към агресивно поведение. Достигнах до сведението, че е имал бивша съпруга и син. И двете лица са изчезнали между развода и кражбата. Искам да ги открия.

— Възможно е Крю да ги е убил — предположи Пийбоди.

— Да, помислих върху това. Без колебание е убил единия от съучастниците си и се е опитал да убие дъщерята на другия. По-рано е излежал присъда и е бил заподозрян в други престъпления. Бил е в бранша. Нищо не би го възпряло да убие бившата си съпруга и дори детето. Собственото си дете.

„Някои бащи го правят — помисли си Ив. — Бащите могат да бъдат чудовища, по-страшни от всички други“.

— Живи или мъртви, искам да ги открия. Имаме кръщелните им имена и адреса, на който са живели преди изчезването. С Пийбоди ще поговорим с Ганън тази сутрин.

Въпросително погледна партньорката си.

— Точно в единадесет в „Рембранд“.

— Възможно е да е узнала нещо повече от роднините си или при проучванията за книгата си. Интересувам се и от причините, поради които не споменава за тях, а е назовала всички други свързани лица. Фийни, ще се поровиш ли?

— Да.

— А… Рурк предложи помощта си като цивилен консултант. Вече събра тази информация за мен и има желание да продължи да ни сътрудничи.

— Нямам нищо против да се възползваме. Ще го включа.

— Макнаб, искам всичко, до което можеш да се добереш от компютъра и видеотелефона на Коб. Техниката за комуникация на Ганън и Джейкъбс вече е конфискувана. Свържи се с полицаите, които проверяват домашните устройства.

— Разбрано.

— Казах на Ганън да си помисли за лична охрана и, изглежда, ще я убедя. Ще изпратим и наш човек, стига бюджетът да го позволява. Този престъпник има конкретна цел. Много ясна. И двете жертви са свързани с Ганън. Ако реши, че тя представлява пречка за него, няма да се поколебае да я нападне. Засега единственото, което ни насочва към него, е кражба отпреди петдесет години. Да се доберем до нещо повече.

На път обратно към отдела си, Ив се загледа в двама цивилни полицаи, които влачеха сто и петдесет килограмова жена с белезници, бълваща ругатни. Драскотините по лицата им я накараха да предположи, че са отнесли и нещо друго, освен обидите, преди да я оковат.

Господи, колко обичаше работата си.

— Пийбоди, ела в офиса ми.

Влезе първа и затвори вратата след партньорката си, което накара Пийбоди да я изгледа озадачено. След това програмира две чаши кафе и я покани с жест да седне.

— Загазила ли съм?

— Не.

— Зная, че не ръководих съвещанието много добре. Беше ми нужна минута, докато добия увереност. Аз…

— Справи се добре. Ще се съсредоточиш ли върху систематизирането на информацията вместо върху съмненията в собствените си способности? Полицаи, които твърде много мислят за себе си, не могат да ръководят екипи. Нито пък такива, които на всеки две минути се питат дали са достойни. Заслужила си значката, Пийбоди. Време е да свикнеш да я използваш. Но не затова те повиках.

— Дрехите ми… — Замълча, когато срещна ледения й поглед. — Отново мисля за себе си. Трябва да престана. Тогава какво има?

— Често работя след края на смяната. Връщам се на местопрестъплението, за да търся нови следи, да обмислям различни сценарии, или работя с видеотелефоните и компютрите в дома си. Въвличам и Рурк. Така действам. Винаги ли ще правиш проблем, когато не те викам?

— Е, не. Ами… опитвам се да свикна да бъда твой партньор. Може би ти също.

— Може би. Но не защото те подценявам. Нека бъдем наясно. Работата е моят живот, Пийбоди. Дишам, храня се и заспивам с нея. Не ти го препоръчвам.

— На теб ти харесва.

— Да, харесва ми. Имам си причини. Лични причини, каквито ти нямаш.

Ив се загледа в кафето си, замисли се за дългия си списък жертви и се върна назад в годините, когато бе дете, ранено и измъчено, в мразовита хотелска стая в Далас.

— Не мога да живея по друг начин. А и не желая. Имам нужда от това, което ми дава работата. Ти не изпитваш подобна необходимост, което не те прави по-недостойна за ченге.

— Аз също понякога не преставам да мисля за работата.

— С всички е така. Онези, които не намират начин да се справят с натрупаните отрицателни емоции, се затварят в себе си, пропиват се или се побъркват. Ти притежаваш начини да ги превъзмогваш. Имаш семейство и странични интереси. Освен това — господи, ще го кажа само веднъж — имаш Макнаб.

Пийбоди се нацупи.

— Много ли беше трудно да го изречеш?

— Доста.

— Обичам го. Може би е странно, но го обичам.

Ив срещна погледа й и в очите й се изписа разбиране.

— Да, знам.

— Това означава много за мен. И аз разбирам какво искаш да кажеш. Невинаги мога да се откъсна от работата, но понякога се налага. Така че го правя. Не умувам върху случаите непрекъснато като теб, но все пак понякога ще мърморя, когато узная, че си ходила някъде без мен.

— Разбрано. Значи всичко е наред?

— Да.

— Тогава излез от офиса ми и ме остави да свърша малко работа преди срещата с Ганън.

 

 

Реши да се обърне към Майра за консултация и след разгорещен спор със секретарката й успя да си уреди тридесетминутна среща по обяд в прочутата столова на управлението. Не можа да си обясни защо човек от класата на Майра би понесъл неудобствата в столовата, но не възрази.

С доста усилия издейства отлагане на доклада си пред командир Уитни за късно следобед.

Следващото й обаждане съдържаше заплаха с анатомически невъзможно действие и опит за подкуп с билет за мач на „Метс“. Комбинацията й донесе обещание от шефа на лабораторията за изчерпателен доклад най-късно в два часа.

Доволна от резултата от разговорите, грабна папките си, повика Пийбоди и се отправи към бойното поле.

 

 

Пийбоди сложи юмруци на кръста си.

— Това прилича на връщане на местопрестъплението.

— Не сме извършили престъпление, така че не се връщаме. — Ив не обърна внимание на хората, които трябваше да я заобикалят, когато се спря на ъгъла на Пета и Тридесет и седма улица. — Просто искам да огледам сградата.

— Доста е пострадала през Градските войни — отбеляза Пийбоди. — Лесна мишена. Построена от чупливи материали. Множество скъпи бижута по витрините, когато икономиката е бележела срив, по улиците са се продавали наркотици като хотдози със соеви кренвирши, а оръжията са били излагани на показ като модни аксесоари. — Приближи се към една от витрините. — Много шик.

— Значи трима души влизат, правят бърза размяна с четвъртия и си тръгват с джобове, пълни с диаманти. Никой не е очаквал това, защото вътрешният човек е бил дългогодишен безупречен служител, на когото са имали доверие.

Ив разгледа изложените бижута, докато говореше, както и хората, които се спираха пред витрините, привлечени от блясъка им. Злато и сребро — метали. Рубини, изумруди и диаманти, ярки като слънцето — камъни. Неща, които не топлеха през зимата. Трудно й бе да проумее каква е притегателната им сила.

Все пак и тя носеше златна халка на пръста си, а на шията й висеше верижка с блестящ диамант. „Символи — помисли си. — Просто символи“. Но би се борила за тях, нали?

— Вътрешният човек също се изнизва — продължи тя — буквално по петите им и изчезва. Знае, че скоро ще бъде разкрит, но иска своя дял и нищо друго не го интересува. Обаче е ликвидиран, преди да се порадва на плячката. Крю го е очистил, което означава, че е знаел как да го открие и примами.

Вдигна поглед към горните етажи като любопитна туристка. „Такава сграда, а няма ескалатори — помисли си. — Навярно и в началото на века не е имало“. Бе възстановена и модернизирана след войните, но историческият облик, който вече й бе познат, бе запазен.

От ъгъла, на който се издигаше зданието, започваше редица магазини, витрина до витрина, пълни със стока. Покрай тази единствена улица, която минаваше през целия град, имаше милиони търговски обекти. Истинско чудо бе, че не ставаха обири всеки ден.

— Дори не са се крили от охранителните камери — изтъкна тя. — Би било излишно да си правят труда. Рано или късно ченгетата са щели да ги идентифицират. Всички са имали криминални досиета, освен вътрешния човек, но проблемът му с комара го е издал. Затова са възнамерявали да се укриват и да пазят диамантите, докато бурята утихне, а после да се изпарят. Знаеш ли защо са щели да успеят?

— Защото разследването е било съсредоточено върху човека от компанията, поне в началото. Полицията е предположила, че сам е съставил и изпълнил плана. Той е изчезнал и диамантите са изчезнали. Тръгват по неговите следи.

— Да, докато останалите се разпръсват, за да изчакат. Крю е проявил съобразителност, като го е елиминирал, само дето не е унищожил тялото. Много по-умно е било да го хвърли в реката, за да накара ченгетата да губят време и усилия да преследват един мъртвец. Не се е двоумил нито миг, защото той също е знаел какво иска. Получил е своето, но е ламтял за още. Затова е свършил в затвора. А този тип, нашият човек, е малко по-умен.

Огледа три жени, които се спряха пред витрината и нададоха възклицания. Да, стоката бе изящна и бляскава. Не разбираше напълно защо хората искат да блестят, но от зората на човечеството бе така.

— Но е също толкова обсебен — отбеляза Пийбоди. — Мисля, че Крю е бил обсебен от диамантите. Това разбрах от книгата. Стремял се е да получи всичките. Не би се задоволил със своя дял, независимо на каква цена. Мисля, че нашият тип е като него. Маниак. Дори психопат, бих казала. Сякаш диамантите са… прокълнати.

— Това са някакви си камъни. Една от формите на въглерода, Пийбоди. Неодушевени предмети. — Ив несъзнателно потърка диаманта с форма на сълза, който носеше на верижка под ризата си. — Не правят нищо, просто съществуват.

Пийбоди отново погледна витрината.

— Но блестят — прочувствено въздъхна тя.

Ив не можа да сдържи смеха си.

— Да се махаме от тази пещ, време е за срещата с Ганън.