Нора Робъртс
Възкръснало минало (21)

21

Ив трябваше да се поразтъпче, за да раздвижи премръзналите си ходила в коридора с бели плочки пред залата за медицински експертизи, където Дюлък довършваше аутопсията. Морис никога не я принуждаваше да чака на студено, а и сега не би стояла тук, ако Дюлък не бе взела предпазната мярка да заключи.

Когато чу звънеца, който означаваше, че е готова, Ив рязко блъсна вратите и мина през тях. Очите й се насълзиха от вонята, която се смесваше с мириса на дезинфектанти, но потисна инстинктивното гадене и намръщено изгледа Дюлък.

За разлика от Морис, който притежаваше остроумие и стил, тя бе тесногръда жена и педантично се придържаше към правилника. Бе сложила защитна мушама върху бялата си престилка и бледозеления си гащеризон. Косите й бяха напълно скрити под гумена шапка. Очилата висяха на врата й.

Бе висока едва метър и петдесет, с трътлесто тяло и широко лице. Кожата й имаше цвят на печени кестени и единственото красиво нещо във външността й, според Ив, бяха ръцете й. Изглеждаха нежни като на пианист, а всъщност бяха сръчни в издълбаването на трупове.

Ив кимна към покритото тяло на масата за аутопсии:

— Това ли е моята?

— Ако имаш предвид останките на жертвата на убийството, което разследваш в момента, да. — Гласът на Дюлък винаги звучеше, сякаш гърлото й е задръстено с някаква гъста течност. Докато говореше, изми ръцете си на чешмата. — Казах ти, че ще изпратя резултатите незабавно. Не обичам да ме притесняват, лейтенант.

— Взе ли токсикологична проба?

Дюлък я стрелна с поглед.

— Защо отказваш да ме разбереш?

— Разбирам те прекрасно. Държиш се враждебно с мен, защото тази сутрин те нахоках. Ще се наложи да превъзмогнем взаимната неприязън. — Ив пристъпи към трупа на Андреа. — Трябва да свършим работата си заради нея.

— Преценката ти при огледа се потвърди, що се отнася до причината за смъртта. Един-единствен разрез на шията. Остро, гладко острие. Може би кинжал. Няма следи от съпротива и други белези от насилие. Не е имало изнасилване или скорошен полов контакт. Нивото на алкохола в кръвта й е високо, вероятно от четири мартинита с водка и маслина. Токсикологичната проба не показа съдържание на наркотици. Последното й ястие е било зелена салата с лимонов сок, погълната приблизително пет часа преди смъртта.

— Може ли да се твърди, че нападателят е бил зад жертвата?

— Съдейки по ъгъла на раната — да. Като се има предвид нейната височина, убиецът е около метър и седемдесет и пет. Среден ръст за мъж, висок за жена. Всичко това ще бъде включено в официалния ми доклад, който ще ти бъде предоставен, както изисква процедурата. Този случай не е приоритетен, лейтенант. Претоварени сме.

— Всеки случай е приоритетен. Имате жена с неустановена самоличност. Обгорял труп, докаран от Алфабет Сити.

Дюлък тежко въздъхна:

— В моя списък няма обгоряла жертва.

— Значи е в нечий друг. Трябва да видя трупа и информацията.

— Дай номера на случая си на някого от асистентите. Имам други задължения.

— Случаят не е мой.

— Тогава няма причина да ти показват трупа и информацията.

Понечи да се отдалечи, но Ив я сграбчи за лакътя.

— Може би не знаеш как се постъпва в подобен случай, Дюлък, но аз съм лейтенант от отдел „Убийства“ и мога да поискам достъп до всеки труп, който представлява интерес за мен. Всъщност детектив Бакстър, на когото е възложен случаят, ще дойде да се срещнем тук и мисля, че двете убийства ще се окажат свързани. Продължавай да ме ядосваш и ти обещавам, че сериозно ще загазиш.

— Не ми харесва отношението ти.

— Е, не се славя с особена тактичност. Трябва да видя неизвестната.

Дюлък освободи ръката си и застана пред един компютър. Въведе заглавие и извлече информацията.

— Неидентифицираният труп на жена е в сектор С, Трета зала, поверен е на Фостър. Все още не е извършена експертиза. Назад е в списъка.

— Ще ми осигуриш ли достъп?

— Вече го направих. А сега ме извини.

— Няма проблем.

Скри се зад двойните врати. „Защо някои хора са толкова задръстени?“, запита се Ив.

Сви към сектор С, побутна вратата на зала номер три и откри, че е затворена с код.

— Мамка му! — Завъртя се и посочи с пръст към асистента, който дремеше на един от пластмасовите столове в коридора. — Хей, ти! Имам право на достъп до тази зала. Защо е заключена?

— Дюлък. Тя заключва всичко. Изненадан съм, че автоматите за кафе не са заредени с експлозив. — Прозина се и се протегна. — Далас, нали?

— Точно така.

— Ще ви отворя. Просто си почивах. Поех двойна смяна. Кой труп искате да видите?

— Неизвестната.

— Малката. Моя е.

— Ти ли си Фостър?

— Да. Току-що завърших една аутопсия на неидентифициран труп. Естествена смърт. Старецът е бил на сто и шест и вторият инфаркт го е довършил в съня му. Добър начин човек да си отиде от този свят. — Отключи вратата и ги покани да влязат. — Този тук не е добър — добави той и посочи към овъгления скелет на масата. — Мислех, че случаят е на Бакс.

— Да. Може би е свързан с един от моите. Той идва насам.

— Устройва ме. Още не съм стигнал до нея. — Извика файла и го прегледа, докато нахлузваше защитното си облекло. — Докарали са я в неделя, а тогава беше почивният ми ден. Хубави спомени. Вие почивате ли в неделя?

— Понякога.

— Какво ще кажете за спането до късно, по-точно от събота вечерта до неделя следобед? Само че винаги идва понеделник. — Сложи шапката си. — Тук съм, откакто пристигнах в понеделник сутринта. Няма отметка от Бакс, че съответства на данните за изчезнало лице. Все още е с неустановена самоличност — каза той и хвърли поглед към трупа на масата. — Очевидно не можем да снемем отпечатъци от пръстите й. Ще изпратим снимка на зъбите за сравнение.

— Какво знаем?

Извика още информация на екрана.

— Жена между двадесет и три и двадесет и пет години. Метър и петдесет и осем, петдесет и пет килограма. Последното е приблизително — от виртуална възстановка, дотук сме стигнали. Това е само предварителна информация.

— Имате ли време да я огледате сега?

— Да. Почакайте да се подготвя.

— Искате ли кафе?

Погледна я с благодарност.

— Моля те, мамче.

Обзета от симпатия към него, Ив махна с ръка на Пийбоди и отиде сама до автомата. Поръча три кафета без захар.

— Любов моя, не бива да се срещаме така.

Дори не се обърна.

— Разкарай се, Бакстър.

— Нощем те сънувам. Ще взема едно от тези.

Ив си спомни, че бе дошъл по нейна молба, и поръча четвърто кафе, а после погледна зад себе си.

— Трухарт?

— За мен лимонада, ако нямате нищо против, лейтенант. Благодаря.

Имаше вид на човек, пиещ лимонада, с невинното си момчешко лице. Пийбоди го бе нарекла „сладур“ и имаше право. Типичен млад американец, който изглеждаше сладък като бонбон със синята си лятна униформа.

Доста бе различен от хитрия, похотлив Бакстър. И той бе красавец, но малко суров. Имаше слабост към елегантните костюми и жените с пищни форми.

„Добър тандем“, помисли си Ив. Сериозният Трухарт й се струваше идеален за помощник на наглия умник Бакстър.

— За покойниците — каза Бакстър и леко докосна чашата й със своята. — Какво търсиш при нашето мистериозно момиче?

— Възможно е да е свързана с моя случай. Фостър ще се заеме с нея още сега.

— Нека ви помогна, лейтенант.

Трухарт пое една от чашите с кафе.

Докато вървяха към залата, Ив ги осведоми за това, което бе открила.

— Независимо дали е твоята прислужница или не, някой е бил твърдо решен да я очисти — отбеляза Бакстър. — Спукан череп, счупени кости. Била е мъртва, когато я е запалил. Не я е изгорил жива. Драснал е клечката и е офейкал. Свързахме се с Отдела за издирване на изчезнали лица, но не откриха съвпадение с предварителната информация. Цял ден разпитваме из района. Никой нито е видял, нито е чул, нито знае нещо. Човекът, позвънил на 911, е забелязал огъня през прозореца си, но не и причинителя му. Твърди, че не могъл да заспи от жегата и решил да поседне отвън на аварийната стълба. Видял пламъците и се обадил. Сигналът е приет в три часа и шестнайсет минути. Пожарната е пристигнала в три и двайсет. Печелят точки за бързина. Все още е горяла.

— Значи не е била запалена много по-рано.

Фостър вдигна поглед, когато ги чу да влизат.

— Благодаря, лейтенант. Оставете го тук. Хей, Бакс, изглеждаш уморен.

— Капнал съм, приятел.

Фостър продължи да придвижва скенера над тялото.

— Счупен показалец на дясната ръка, отдавна зараснал. Вероятно е станало, когато е била между пет и седемгодишна. Вече сканирах зъбите и изпратих снимката в националната база данни за съответствие. Това? Пукнатината на черепа?

Ив кимна и се приближи.

— Сериозна травма. Най-вероятно от удар с тежък тъп предмет. Бухалка или тръба. Фрактура на черепа. Три счупени ребра, фрактури на пищял и челюст. Някой е излял гнева си върху това момиче. Била е мъртва, когато я е залял с бензин, слава богу.

— Не я е убил там, където се е отървал от трупа — отбеляза Бакстър. — На улицата имаше само няколко капки кръв. А когато я е пребил, със сигурност е изтекла доста.

— По наклона на пукнатината… виждате ли това на екрана? — Фостър кимна към контрастното изображение в синьо и червено. — Изглежда, първо я е ударил в крака. Била е права. Когато е паднала, е продължил с ребрата и лицето. Оставил е черепа за десерт. Може да е била в безсъзнание, когато е премазал главата й.

„Дали се е опитала да пълзи — запита се Ив. — Дали отчаяно е крещяла от ужас и болка?“

— За да не избяга — промърмори тя, — първо строшава краката й. Не го интересува колко шум ще вдигне. Иначе би я зашеметил, преди да я довърши. Действал е твърде пресметливо, за да го е сторил в изблик на гняв. Не е престъпление от ярост, а хладнокръвно убийство. Избрал е място, където никой не би чул виковете й. Шумоизолирано, уединено. Сигурно е имал частна кола „Транспо“, с която я е откарал до запуснатия парцел.

Прозвуча сигнал за съобщение от информационния център, който накара всички да се обърнат.

— Вече има съответствие — прошепна Бакстър и двамата с Ив застанаха пред монитора. — Това момиче ли търсиш?

— Да.

Ив остави кафето си и втренчи поглед в усмихнатото лице на Тина Коб.

 

 

— Уреди да ползваме конферентна зала. Искам да координирам действията си с Бакстър и Трухарт, когато се върнат от дома на Еси Коб.

Ив влезе в асансьора от подземния гараж на управлението.

— Сигурно е същият убиец — каза Пийбоди.

— Нищо не е сигурно. Проверяваме версии. Да обобщим цялата информация, която събрахме досега, в доклад и да го изпратим на Майра за профил.

— Искаш ли среща с нея?

Когато вратите се отвориха, Ив направи място на полицаите и гражданите, бързащи да се качат. Доктор Шарлот Майра бе най-добрият специалист по психологически профили в града, а вероятно и на цялото източно крайбрежие. Но бе твърде рано за консултация.

— Все още не. — Кабината отново спря и този път, вместо да се свие сред натъпканите тела и смесицата от миризми, тя си проправи път с лакти към вратите. — Първо ще подредим това, с което разполагаме, ще направим няколко стандартни справки и ще обсъдим двата случая с Бакстър и Трухарт. Трябва отново да поговорим със Саманта Ганън и да отскочим до клуба.

— Куп досадна работа.

Пийбоди можеше само да бъде благодарна. Не би издържала да ходи още дълго с неудобните обувки.

— Намери стая — започна Ив, докато излизаха. Изведнъж застина, защото видя Саманта Ганън, седнала на пейката пред отдел „Убийства“. До нея, готова за пред камера и много разговорлива, седеше Надин Фарст.

Ив изруга под носа си, но не много разгорещено.

Надин отметна русите си коси на кичури и се обърна към нея с обичайната си кокетна усмивка:

— Далас. Хей, Пийбоди, изглеждаш страхотно! Обувките са много шик.

— Благодаря.

Щеше да ги изгори при първа възможност.

— Не трябва ли да позираш някъде пред камера? — попита Ив.

— Работата ми не е само да изглеждам добре на екрана. Току-що взех интервю от Саманта. Кратък коментар от детектива, който ръководи разследването, би бил чудесен край.

— Изключи записващото устройство, Надин.

Репортерката превзето въздъхна, преди да деактивира микрофона на ревера си.

— Толкова е стриктна — обърна се тя към Саманта. — Благодаря, че ми отделихте време, и искрено съжалявам за приятелката ви.

— Благодаря.

— Далас, може ли да разменя само няколко думи с теб?

— Пийбоди, придружи госпожица Ганън до приемната. Идвам след малко.

Ив почака да се отдалечат и я изгледа хладно.

— Просто върша работата си.

Надин невинно повдигна ръце с дланите напред, което бе знак, че не желае кавги.

— Аз също.

— Ганън е нашумяла, Далас. Книгата й е хитът на месеца. Всички се питат къде са диамантите. Като се добави и убийството, това води до сигурни продажби. Имах планове за почивка. Три вълнуващи дни във Винярд^[1] от утре. Наложи се да отменя резервацията.

— Щяла си да произвеждаш вино?

— Не. Но възнамерявах да пийна доста. Мартас Винярд, Далас. Искам да се измъкна от града, да избягам от тази жега. Искам да поседя на плажа с чаша питие в ръка и да се полюбувам на красиви мъжки тела със загар. Затова се надявам да ми кажеш, че случаят ще бъде приключен скоро.

— Не мога да ти кажа повече от онова, което си чула от отдела за връзка с медиите. Че проверяваме няколко следи и тъй нататък. Това е всичко, Надин. Наистина.

— Ето от какво се страхувах. Е, добре че има холограмни програми. Ще включа на Винярд и ще прекарам няколко часа в страната на фантазиите. Пак ще намина — добави тя, докато се отдалечаваше.

„Твърде лесно се предаде“, реши Ив.

Замисли се каква ли е причината за това, докато вървеше към помещението, което полицаите наричаха приемна. Бе стая за отдих и неофициални срещи. Имаше няколко маси и дори изтърбушен диван и автомати за напитки и пакетирани храни.

Пъхна два кредита и поръча голяма бутилка вода.

Вие избрахте „Аквафрий“, натурална освежаваща напитка в еднолитрова бутилка. „Аквафрий“ се дестилира и бутилира сред спокойствието и чистия въздух на планините…

— Господи, стига реклами, дай ми вода, по дяволите!

Удари с юмрук по автомата.

Вие извършихте нарушение на Гражданския кодекс номер 20613-А. Всяко умишлено повреждане или опит за вандалско унищожаване на този автомат се наказва с глоба и/или затвор.

Когато се отдръпна назад и понечи да ритне машината, Пийбоди дотича при нея.

— Далас! Недей! Аз ще взема водата. Върви да седнеш.

— Не може ли човек да пийне вода, без да слуша лекции? — Ив седна зад една от масите до Саманта. — Извинявайте.

— Няма нищо. Всеки се изнервя, докато изслуша целия списък съставки, токсични вещества, калории и така нататък. Особено когато си поръча шоколадче или кекс.

— Да!

„Най-после някой да ме разбере“, помисли си Ив.

— Тя има зъб на всички автомати в града — обади се Пийбоди. — Водата, лейтенант.

— А ти им се кланяш. — Отвори бутилката и отпи голяма глътка. — Благодаря ви, че сте дошли, госпожице Ганън. Канехме се да се свържем с вас и да си уговорим среща. Спестили сте ни малко време.

— Наричайте ме Саманта или Сам, ако нямате нищо против. Надявах се да имате някакви новини за мен. Може би не биваше да разговарям с журналистката.

— Свободна страна. Свободна преса. — Ив сви рамене. — Няма нищо нередно. В хотела ли ще останете засега?

— Да. Мисля… веднага щом позволите, ще поръчам основно почистване на къщата. Казаха ми, че има специални фирми, които се занимават с… разтребване на местопрестъпления. Не искам да се връщам там, преди всичко да бъде заличено. Държа се като страхливка.

— Не. Държите се като разумен човек. — „Точно такова впечатление създава днес — помисли си Ив. — На много уморена разумна жена“. — Мога да ви предложа постоянна полицейска охрана за известно време. Не е зле да наемете и частен бодигард.

— Не мислите, че е било просто обир. Смятате, че онзи, който е убил Андреа, ще ме преследва.

— Няма смисъл да поемате рискове. Освен това репортери, които не са тактични като Надин, ще надушат историята и ще ви безпокоят.

— Предполагам, че сте права за това. Добре, ще си помисля. Баба ми и дядо ми са много разтревожени. Опитах се да им го съобщя възможно най-внимателно, но… по дяволите, както и да го каже човек, е разтърсващо. Ако знаят, че съм наела бодигард, всички ще бъдат доста по-спокойни. Накарах ги да мислят, че набелязаната жертва е била Андреа. — Яркосините й очи срещнаха погледа на Ив. — Но имах време да поразмишлявам. Една цяла нощ е предостатъчна и не смятам, че е така. Вие също не го мислите.

— Права сте. Госпожице Ганън… Саманта, жената, на която е било поверено почистването на дома ви, е убита.

— Не разбирам. Все още не съм се обадила да изпратят някого да почисти.

— Редовната ви чистачка от „Мейд ин Ню Йорк“, която се е грижила за къщата ви през последните осем месеца.

— Тя е мъртва? Убита? Като Андреа?

— Познавахте ли я? Лично?

Машинално Саманта взе бутилката на Ив и отпи глътка.

— Не знам какво да мисля. Преди десет минути споменах за нея. При разговора си с Надин.

— Казали сте на Надин за Тина Коб?

— Не я назовах по име. Просто… споменах, че не съм се обадила да не изпращат чистачката тази седмица.

Нищо чудно, че Надин се бе оттеглила толкова бързо. Вече бе попаднала на следа.

— Познавахте ли я?

— Всъщност не. Господи, извинявайте — промълви Саманта и се загледа в бутилката в ръката си. Върна я на Ив.

— Няма проблем. Значи не сте познавали Тина Коб?

— Срещали сме се. Искам да кажа, идваше в къщата ми, чистеше къщата ми — добави тя и потърка чело. — Бихте ли ме извинили за момент?

— Разбира се.

Стана, направи обиколка из стаята и започна втора.

— Събира мислите си — прошепна Пийбоди. — Старае се да запази самообладание.

— Да. Силна е. Това ни улеснява.

След втората обиколка Саманта си поръча бутилка вода и търпеливо изчака, докато машината изрецитира цялата реклама и пусна избраната напитка.

Върна се до масата, отвори бутилката и седна. След дълга глътка кимна към Ив:

— Вече съм малко по-спокойна.

— Ако ви е нужно още време, няма проблем.

— Не. Гледах на нея като на невинно малко създание. Струваше ми се толкова млада и дребничка, а всъщност не беше много по-млада и по-ниска от мен. Винаги съм се питала как се справя с тежкото чистене. Обикновено се затварях в офиса си или си уреждах срещи, за да не бъда у дома, когато очаквах да дойде. — Замълча и се прокашля. — Никога не съм понасяла лишения. Семейството ми не е много богато, но има достатъчно пари за сносен живот. Винаги сме имали домашна помощница. Но в моята къща? Това е първото ми самостоятелно жилище и ми се струваше странно някой да идва тук, дори два пъти месечно, за да разтребва след мен. — Прокара пръсти през косите си. — Това няма нищо общо със случилото се.

— Напротив. — Пийбоди побутна бутилката към Саманта, която сякаш бе забравила за нея. — Дава ни представа за динамиката помежду ви.

— Нямаше такава. — Саманта отново отпи. — Не й се пречках. Беше любезна и много работлива. Разменяхме по няколко реплики, но никога не се бърках в работата й. И тя е убита, защото е била в къщата ми, нали?

— Проверяваме това — отвърна Ив. — При първия ни разговор казахте, че почистващата фирма има достъп до охранителните ви кодове.

— Да. Лицензирани са. Имат добра репутация и внимателно подбират персонала си. В действителност малко се страхувах да им ги предоставя, но за човек като мен, който не може винаги да бъде у дома и да отваря на чистачката, беше идеалното решение. Тя знаеше как да влезе — заяви Саманта. — Някой я е убил, защото знаеше.

— Ето от какво се опасявам. Споменавала ли е за приятел… интимен приятел?

— Не. Не говорехме за лични неща. Държахме се учтиво една с друга, но не се сближихме.

— Водила ли е някого със себе си? Помощник?

— Не. На всеки три месеца пристига екип за основно почистване. Компанията го урежда. Иначе идваше единствено тя, два пъти месечно. Живея сама и съм наследила от баба си нещо, което майка ми нарича „мания на тема ред“. Нямам нужда от друга помощ в домакинството.

— Забелязали ли сте някой да я оставя или взема с кола?

— Не. Мисля, че идваше с автобус. Веднъж закъсня и се извини, че автобусът попаднал в задръстване. Не ми казахте как е убита. Както Андреа ли?

— Не.

— И все пак мислите, че има връзка. Съвпаденията са твърде много.

— Внимателно проследяваме връзката.

— Винаги съм мечтала да напиша тази книга. Тормозех баба си и дядо си да ми разказват историята отново и отново. Докато я запомних така добре, че можех мислено да я превъртам в съзнанието си до който момент избера. Обичах да си представям как са се запознали, как са седели в кухнята й пред куп диаманти. И как са спечелили битката. Толкова се радвах, че са успели да наклонят шансовете в своя полза и са постигнали целта си — да могат да живеят така, както искат. Това е истинска победа, нали? Човек да има живота, който желае.

— Да. — Ив се сети за значката си и за империята на Рурк. — Така е.

— Злодеят — „отрицателният герой“, както бихте го нарекли — Алекс Крю е убивал. Вършил го е колкото заради онези лъскави камъчета, толкова и защото е имал възможност. Щял е да убие и баба ми, ако не е била достатъчно силна и умна, за да го надхитри. Винаги съм се гордяла с нея. А сега, след като написах книгата, двама души, които познавах, са мъртви.

— Не носите отговорност за това.

— И аз си казвам същото. На интелектуално ниво го знам, а част от мен се разграничава, превръща се в страничен наблюдател. Тази част копнее да разкаже историята. Да опише всичко, което се случва сега. Питам се що за човек съм.

— Писател, бих казала — отвърна Пийбоди.

Саманта леко се засмя:

— Да, предполагам. Съставих списък на всички, с които съм разговаряла за книгата. Припомних си странните обаждания от читатели или хора, които твърдят, че са познавали прадядо ми. — Извади диск от огромната си чанта, която Ив бе забелязала предния ден. — Не знам дали ще ви бъде от полза.

— Всичко е от полза. Тина Коб знаеше ли, че ще бъдете извън града?

— Обадих се във фирмата, да. Всъщност, спомням си, казах на Тина, че ще отсъствам, и я помолих да наглежда цветята и рибките ми. Два дни преди тръгването ми не бях сигурна дали Андреа ще пази къщата.

— Споменахте ли на фирмата, че ще има човек?

— Не. Пропуснах. Последните няколко дни в Ню Йорк бяха пълна лудница. Имах медийни изяви тук, събирах багаж, давах холографски интервюта. А и не ми се стори важно.

Ив стана и й подаде ръка.

— Благодаря ви, че дойдохте. Детектив Пийбоди ще уреди да ви откарат обратно до хотела.

— Лейтенант, не ми казахте как е убита Тина Коб.

— Ще ви се обадим.

Саманта я проследи с поглед до вратата.

— Тя е победител, нали? Почти винаги печели?

— Никога не се отказва, което означава същото.

 

 

Ив седна на бюрото си, въведе информацията за Тина Коб в подфайл и актуализира файловете за убийството на Джейкъбс.

— Компютър, анализирай данните във файловете за двата случая и изчисли вероятност. Каква е вероятността Андреа Джейкъбс и Тина Коб да са убити от едно и също лице?

Начало на анализ…

Стана от бюрото, докато компютърът работеше, и се загледа през малкия прозорец навън. Движението в небето не бе твърде натоварено. Туристите търсеха по-хладни места от задушния Манхатън по това време на годината. Работливите пчелички бяха заети в офисите си. Профуча полупразен въздушен трамвай.

Тина бе хванала автобус. Въздушните трамваи бяха по-бързи, но удобството си имаше цена. Явно бе пестила за живота, който никога нямаше да има.

Край на анализа. Вероятността Андреа Джейкъбс и Тина Коб да са убити от едно и също лице или лица е седемдесет и осем цяло и осем процента.

„Достатъчно висока — помисли си Ив, — като се имат предвид ограничените възможности на компютъра“. Можеше да отчете разликите в типа на жертвите, метода и местопрестъпленията, но не и да види и усети това, което виждаше и усещаше тя.

Обърна се, когато чу сигнал за входящо съобщение. „Метачите са свършили работата си бързо“, отбеляза и седна да прочете сведението.

Снетите отпечатъци бяха на Ганън, Джейкъбс и Коб. В къщата не бяха открити други. ДНК от намерените косми съвпадаше с тази на Ганън или жертвата. Ив бе сигурна, че ще открият и поне няколко на Коб.

Убиецът бе действал с ръкавици и шапка, което не бе изненада за нея. Бе опаковал и ръцете, и косата си. Независимо дали бе планирал убийство или не, беше се погрижил да не остави никакви следи от себе си.

Ако Джейкъбс не бе влязла, можел е да претършува цялата къща, а после всичко да изглежда непокътнато. Саманта дори не би разбрала.

Свърза се с „Мейд ин Ню Йорк“, за да провери няколко подробности, и тъкмо ги добавяше към бележките си, когато влезе Пийбоди.

— Ганън е била посетена от екипа за основно почистване преди четири седмици — каза Ив. — Знаеш ли, че са задължени да носят ръкавици, шапки, защитни очила и плътно затворени гащеризони? Като полицаите „метачи“. Почти стерилизират цялата къща, от горе до долу.

— Мисля, че с Макнаб ще можем да си позволим нещо подобно. Когато се нанесем в новия апартамент, не би било зле някой да го стерилизира три-четири пъти годишно. Ще оставяме доста следи, когато обикаляме из стаите и… нали се досещаш, когато го правим.

— Млъкни! Просто млъкни. Ще се разтреперя.

— Цял ден не съм споменавала за Макнаб и за секс. Крайно време беше.

— Мисълта ми — преди да ме разсееш, като ме накараш да си представям какво правите с Макнаб — беше, че къщата на Ганън е била излъскана до блясък преди няколко седмици, а оттогава не е влизал чужд човек. Няма други отпечатъци, освен нейни, на чистачката и на Джейкъбс. Убиецът е бил добре опакован. Много е внимателен. Дори се престарава. Но освен ако целта му не е била Джейкъбс, обстоятелството, че в къщата ще има някой, му е убягнало. Какво ти подсказва това?

— Че не познава лично нито жертвата, нито Ганън. Не е достатъчно близък с тях, за да знае за личното споразумение. Знаел е, че Ганън ще бъде извън града. Възможно е да го е научил от чистачката или от графика на медийните й изяви. Но момичето не би могло да му каже, че ще има човек, който пази къщата, защото никой от почистващата фирма не е бил уведомен.

— Не е от кръга на познатите й. Затова трябва да търсим извън този кръг. И да засечем други връзки между Ганън, Джейкъбс и Коб.

— Бакстър и Трухарт се върнаха. Конферентна зала три е на наше разположение.

— Повикай ги.

 

 

Ив подреди на таблото в конферентната зала снимки от местопрестъплението, снимки на жертвата и копия от докладите и отбеляза времевия отрязък, в който вече знаеше, че е било извършено убийството.

Изчака, докато Бакстър направи същото за своя случай, програмира чаша блудкаво кафе и се замисли как да проведе съвещанието.

Тактичността не бе нейно качество, но не обичаше да навлиза в територията на колегите си. Коб бе поверена на Бакстър. По-високият й чин не й даваше право да го измества.

Чудеше се дали да седне, или да остане права, накрая взе компромисното решение да се облегне на ръба на катедрата.

— Узна ли нещо повече от сестрата на твоята жертва?

Бакстър поклати глава.

— Трудно успях да я убедя да не ходи в моргата. Няма смисъл да вижда онази гледка. Не можа да добави нищо към това, което е казала на вас. Ще отиде при родителите си. С Трухарт предложихме ние да им кажем или поне да я придружим. Настоя да им го съобщи сама. Така щяло да бъде по-малко разтърсващо за тях. Не е познавала онзи Боби. Никой от кварталните безделници и съседите не я е виждал с приятел. Имат евтин домашен видеотелефон. Трухарт провери за съобщения.

— Тина Коб — започна Трухарт — е изпращала и получавала съобщения от абонатен номер, регистриран на името на Боби Смит. При бързата проверка стана ясно, че е открит преди пет седмици и закрит преди два дни. Посоченият адрес е фалшив. Компютърът не съхранява съобщения повече от двайсет и четири часа. Ако е имало получени или приети от уличен видеотелефон, ще трябва да се допитаме до електронния отдел.

— Супер — промърмори Пийбоди под носа си и Ив й хвърли смразяващ поглед.

— Ще го направите ли? — попита тя Бакстър.

— Струва си. Възможно е да е използвал улични автомати, но ако засекат някое и друго обаждане, ще разберем поне ориентировъчно къде се е подвизавал. Ще получим и гласова идентификация. Ще добием по-ясна представа за него.

— Съгласна съм.

— Ще поговорим с колежките й, за да видим дали се е похвалила пред някоя от тях с приятеля си. Но доколкото разбрахме от сестра й, избягвала е да говори за него. Сякаш е пазела самоличността му в тайна. Била е само на двадесет и две и има безупречно чисто досие. Нито петънце.

— Искала е да се омъжи и да бъде професионална майка. — Трухарт се изчерви, когато всички погледи се обърнаха към него. — Поговорих със сестра й. Мисля, че като опознаем жертвата, бихме могли да направим някои изводи за убиеца.

— Той е моята гордост и радост — отбеляза Бакстър с широка усмивка.

Ив си спомни, че Трухарт бе само с няколко години по-голям от обсъжданата жертва. Наскоро самият той едва не бе станал жертва.

Хвърли поглед към Бакстър и изражението му издаде, че си е помислил същото. Но никой от двамата не го изрече на глас.

— Хипотезата е, че убиецът е използвал романтичната връзка, за да я подмами. — Ив изчака, докато Бакстър кимна. — Вашият и нашият случай са свързани чрез нея. Почиствала е дома на Саманта Ганън, имала е достъп до охранителните кодове на жилището й и е познавала добре интериора. Била е предупредена, че собственичката ще отсъства от града за период от две седмици. Но не е имала представа, че някой ще пази къщата. Доколкото знаем, Ганън и Джейкъбс са се разбрали за това в последния момент.

— Лейтенант. — Трухарт вдигна ръка като ученик в клас. — Трудно ми е да повярвам, че жена като Тина Коб ще издаде охранителните кодове на някого. Работела е упорито, трудовата й биография е безупречна, както всичко останало. Няма нито едно оплакване от клиент. Просто не изглежда от типа хора, които биха издали код.

— Съгласен съм с малкия по този въпрос — потвърди Бакстър. — Не мисля, че го е направила доброволно.

— Не можеш да разбереш едно влюбено момиче — възрази Пийбоди. — Любовта заслепява жените. Очевидно е, че проникването в къщата и убийството на Джейкъбс са извършени преди убийството на Коб. А ако изчислим времето между последния път, когато е била видяна, и часа на смъртта, не е много. Обработвал я е седмици наред. Старал се е да я спечели. Струва ми се, че целта му е била по-скоро сама да му разкрие кодовете, докато си говорят в леглото или някъде другаде, а не да ги изтръгне с насилие.

— Моята гордост и радост — каза Ив на Бакстър и го накара да се засмее. — Ако я бие, заплашва или измъчва, можеше да излъже или просто да сбърка. Да я подмами със сладки приказки би било по-надеждна тактика, но… — Замълча, когато видя своята гордост и радост да смръщва вежди. — Ако я съблазни, реакцията й би била или да проговори, или да се почувства виновна и да съобщи на шефката си. Това е риск. Каквато и да е истината, ако сме прави за връзката, значи се е добрал до кодовете от нея. После, след като е проникнал в къщата и е убил Джейкъбс, е трябвало да заличи следите си. Затова е убил Коб и се е отървал от трупа по такъв начин, че да забави разпознаването й достатъчно, за да успее да прикрие всички връзки между себе си и нея.

— Какво има Ганън, което той търси? — попита Бакстър.

— По-скоро си въобразява, че тя притежава или има достъп до нещо. Става дума за няколко милиона в откраднати диаманти. — Ив ги осведоми за книгата и даде на всеки от тях диск с копие на файла за Саманта. Несъзнателно се бе отдръпнала от катедрата и стоеше права. — Колкото повече узнаваме за този стар случай и откраднатите скъпоценни камъни, толкова по-вероятно ми се струва да е свързан със сегашните. Ще научим повече и ще разкрием убийствата по-бързо, ако координираме усилията си.

— Аз нямам нищо против — кимна Бакстър. — И ние ще ви предоставим копия от файла си за Коб. Коя нишка искате да проверим?

— Опитайте се да издирите Боби. Не е оставил почти никакви следи, но винаги има нещо. Ние ще се свържем с електронния отдел и ще поискаме информация за входящите и изходящите обаждания на жертвата.

— Някой трябва да прерови личните й вещи — добави Пийбоди. — Възможно е да е запазила разни неща за спомен. Момичетата го правят. Нещо от ресторант, където я е водил.

— Добра идея. — Бакстър й намигна. — Сестра й каза, че са ходили на изложба и театър. Ще го проверим. Впрочем колко художествени галерии има в Ню Йорк? — Потупа Трухарт по рамото. — Прилежният ми ученик ще се справи с тази задача за няколко часа.

— Все някой ги е видял някъде заедно — съгласи се Ив. — Ние с Пийбоди ще продължим да работим по случая с Джейкъбс. Ще съберем цялата информация на едно място. За домашна работа прочетете книгата на Ганън. Нека узнаем всичко, което можем, за онези диаманти и хората, които са ги откраднали. Свободни сте. Пийбоди, идваш с мен на Десета. Бакстър? Би ли ми отделил минута?

— Моят любим отличник — каза Бакстър, сложи ръка на сърцето си и намигна на Трухарт.

Докато изчакваше да останат насаме, Ив застана до таблото и отново разгледа снимките.

— Възлагаш му досадна работа, за да седи прикован към бюрото?

— Доколкото мога — призна Бакстър. — Бързо се съвзема. Господи, как ми се иска да бях на неговите години! Но все още не е напълно във форма. Засега се старая да не го претоварвам.

— Добре. Имаш ли нещо против да обединим двете разследвания под мое ръководство?

— Погледни това лице.

Бакстър повдигна пръст към снимката от личната карта на Тина Коб. Дори евтиният портрет за документи излъчваше младост и невинност.

— Да.

— Добре се сработвам с колеги, Далас. И наистина държа да открием кой я е превърнал в това. — Потупа по една от снимките на овъгления труп там, където бе открит. — Така че няма проблем.

— Нали не би възразил, ако ние с Пийбоди прегледаме вещите на вашата жертва? Пийбоди има набито око за подробностите.

— Добре.

— Ще поемете ли клуба, където за последен път са видели моята жертва?

— Може.

— Тогава да се срещнем тук утре сутринта. В девет.

— Ще бъда безкрайно доволен, ако ни събереш в домашния си офис. Където има автоготвач, истинско свинско месо и яйца, снесени от истински кокошки.

— Тук… освен ако ти се обадя за промяна.

— Успя да развалиш настроението ми.

 

 

Ив се отправи към покрайнините на града през изнервящото движение. Повреда на Осма улица бе причинила задръстване на няколко преки и половината жители на Ню Йорк едновременно нарушаваха закона за шумовото замърсяване, като надуваха клаксоните си в безсмислен протест.

Нейното решение на проблема бе по-нагло. Наду сирените, включи на вертикална скорост и когато й сториха път да вземе завоя, пое напряко към Десета улица.

Бяха на петнайсет пресечки разстояние, когато климатикът изпръхтя и спря.

— Мразя технологичния отдел, мразя поддръжката. Мразя скапания бюджет на нюйоркската полиция, който ме принуждава да се пържа в тези допотопни коли.

— Ето, лейтенант — успокои я Пийбоди и ръчно натисна контролните бутони. — Сега ще стане.

Когато очите й запариха от потта, стичаща се в тях, Пийбоди се предаде.

— Какво ще кажеш да се обадя на отдел „Поддръжка“? Да, всички ги мразим и бягаме от тях като плъхове от миша отрова — припряно каза тя. — Затова си мисля… мога да помоля Макнаб да го погледне. Бива го за тези неща.

— Добре, чудесно, страхотно! — Ив спусна стъклата, преди и двете да се задушат. Вонящият, тежък въздух навън не бе много по-добър. — Когато приключим при Коб, ще ме оставиш у дома и ще се прибереш с това бедствие на колела. Утре сутринта може да минеш да ме вземеш.

Пред блока се замисли дали да не даде двайсетачка на някого от младежите, които се шляеха наоколо, за да открадне проклетата кола. Вместо това реши да се надява някой да я задигне, докато са вътре.

Когато влязоха във входа, Пийбоди тихо изхленчи.

— Какво има?

— Нищо. Не съм казала нищо.

— Обувките, нали? Накуцваш. Господи, какво ще правиш ако се наложи да тичаме след някого?

— Може би не са най-добрият избор, но все още се опитвам да намеря подходящия стил. Възможно е понякога да допускам грешки.

— Утре обуй нещо нормално, с което може да се ходи.

— Да, да, да. — Пийбоди разтърси рамене, когато срещна гневния поглед на Ив. — Не съм длъжна всеки път да те назовавам с чина ти. Хей, вече съм детектив и твоя партньорка.

— Не те възприемам като такава с тези обувки.

— Канех се да ги изгоря веднага щом се прибера. Но ми хрумна по-добра идея — ще ги нарежа на ситни парченца.

Ив почука на вратата на апартамента. Еси отвори. Очите й бяха зачервени, с подпухнали клепачи, а лицето й бе обляно в сълзи. Безмълвно втренчи поглед в нея.

— Благодарим ви, че се върнахте от дома на родителите ви, за да ни позволите да прегледаме вещите на сестра ви — започна Ив. — Много съжаляваме за загубата ви и се извиняваме, че ви безпокоим в такъв момент.

— Ще се върна при тях и тази вечер ще спя там. Но и бездруго трябваше да отскоча да взема някои неща. Не искам да оставам тук довечера. Не зная дали изобщо искам да живея в този апартамент. Трябваше веднага да се обадя на полицията. Когато тя не се прибра, трябваше да позвъня.

— Това не би променило нищо.

— Другите полицаи, които дойдоха да ми съобщят, казаха, че не бива да ходя в моргата да я видя.

— Прави са.

— Защо не поседнеш, Еси? — Пийбоди влезе, хвана ръката й и я поведе към един стол. — Нали знаеш защо се налага да прегледаме вещите й?

— Надявате се да откриете нещо, което да ви подскаже кой й е причинил това. Не ме интересува какво ще правите, само го заловете. Тя никога през живота си не е сторила зло на никого. Понякога ме ядосваше, но с всички сестри е така, нали?

Пийбоди задържа ръката си на рамото й.

— Моята също ме ядосва.

— Не беше способна да нарани когото и да било.

— Държиш ли да стоиш у дома, докато свършим работата си? Сигурно имаш приятелка в блока. Можеш да отидеш при нея.

— Не ми се говори с никого. Направете каквото трябва. Ще остана тук.

Ив се зае с гардероба, а Пийбоди — с тоалетката. В джобовете на някои дрехи Ив откри малък флакон с освежител за уста, мостра от червило и джобен органайзер, който се оказа на Еси.

— Попаднах на нещо.

— Какво е?

— Раздават тези значки в „Мет“. — Пийбоди показа малко червено кръгче. — Съществува такава традиция. Закачаш я на ревера или яката си и те знаят, че си платил, за да разгледаш експозицията. Може би я е завел там. Едно момиче би запазило такъв сувенир за спомен от любовна среща.

— Вероятността някой да си спомни, че я е видял в музея „Метрополитън“, е почти нулева, но това е начало.

— Тук има малка кутийка със сувенири. Автобусен билет, поставка за свещ.

— Вземи поставката. Ще проверим за отпечатъци. Може би е от дома му.

— Има и джобен справочник за „Гугенхайм“ и програма на театрите. Изглежда, са разпечатани от мрежата. Оградила е „Челси Плейхаус“ с малко сърце. От миналия месец е — каза тя и се обърна към Ив. — Камерно представление на „Когато стане напечено“. Завел я е на тази пиеса, Далас. Това е кутийката, която често е отваряла и си е повтаряла: „Обичам Боби“.

— Вземи я. Вземи всичко в нея.

Ив пристъпи към очуканото метално шкафче до леглото и издърпа единственото чекмедже. Намери вътре пакет дъвки, малко фенерче и тубички с мостри от кремове за ръце, лосиони и парфюми, събрани в кутия, увити в меки салфетки и пъхнати в защитна опаковка. На евтината рециклирана хартия бе написано: Боби. Първа среща. 26 юли 2059 г., „Чиприонис“.

Пийбоди се приближи и надникна над рамото й.

— Сигурно е изваждала този пакет и го е съзерцавала всяка вечер, преди да си легне — прошепна тя. — Опаковала ги е, за да не се зацапат или изтъркат.

— Провери какво представлява „Чиприонис“.

— Няма нужда. Това е ресторант. Италиански, в Малката Италия. Не твърде високи цени, добра храна. Шумно, обикновено претъпкано, бавно обслужване, страхотни спагети.

— Не е знаел, че тя пази подобни малки спомени. Не я е разбирал. Не я е познавал. Мислел е, че няма опасност да бъде разкрит чрез нея. Никое от местата, на които я е водил не е близо дотук, където е живяла и биха могли да ги видят нейни познати. Избирал е места, където има много хора. Кой би ги забелязал? Но тя е събирала сувенири, които да й напомнят за срещите. Оставила ни е ценна следа, Пийбоди.