Нора Робъртс
Възкръснало минало (2)

2.

Подмина първото заведение от списъка, без дори да се спре. Гората от мотори „Хог“ и „Харли“ отпред издаваше, че е рокерски бар, а не кръчма, в която хората от града разговарят за бизнес, докато пийват бира.

За второто му бяха достатъчни по-малко от две минути, за да се убеди, че е колежанска бърлога, където се слуша странна алтернативна музика. Две сериозни момчета играеха шах в ъгъла, а повечето останали клиенти седяха по двойки и изпълняваха стандартни ритуали за сближаване.

Но третото попадение се оказа сполучливо.

„Артис“ бе заведение, в което един мъж би отишъл със съпругата си, но не и с любовницата си. Хората посещаваха такива места, за да общуват с приятели или да си поръчат по едно питие, преди да се приберат от работа.

Макс би се обзаложил, че деветдесет процента от клиентите се познават по имена, а голяма част от тях имат и роднинска връзка.

Застана на бара, поръча наливна „Бекс“ и огледа обстановката. Приглушено звучеше радио ESPN. В красиви панери бяха сложени пакети чипс и царевични пръчици. Доста едър чернокож наливаше бира, а две сервитьорки обикаляха масите и сепаретата.

Едната сервитьорка му напомняше за библиотекарката от гимназията и това го наведе на мисълта, че е видяла какво ли не и вече нищо не би могло да я трогне. Бе ниска, със закръглен ханш и явно наближаваше петдесетте. Погледът, който му хвърли, бе предупреждение, че няма настроение за разговори.

Втората бе около двадесетгодишна кокетка. Имаше стройно тяло, облечено в прилепнал черен пуловер и джинси, нашарени със спрей. Прекарваше толкова време в мятане на къдравите си руси коси, колкото и в събиране на празни чаши.

Макс забеляза, че тя се задържа дълго до масите и надава ухо, което го накара да си помисли, че е неизчерпаем източник на информация и че обича да споделя всичко, което знае.

Търпеливо изчака да се приближи и чаровно й се усмихна, когато се спря на бара, за да съобщи поръчка.

— Доста си заета тази вечер.

Жената отвърна на усмивката му.

— О, не чак толкова. — Пристъпи от крак на крак и съблазнително се наклони към него. — Откъде си?

— Пътувам къде ли не. По работа.

— Имаш южняшки акцент.

— Позна. От Савана съм, но скоро не съм се връщал там. — Подаде й ръка. — Макс.

— Приятно ми е. Анджи. Каква работа те води в Ейнджълс Геп?

— Застраховки.

Чичо й продаваше застраховки, но определено не красеше бара като този тип. Над метър и осемдесет, дълги крака, вероятно около деветдесет килограма. Анджи се смяташе за момиче с набито око.

Имаше гъсти кестеняви коси, чупливи и сплъстени на кичури от влагата около тясното му скулесто лице. Очите му бяха кехлибарени, с топъл, но малко суров израз. Ако не бе леко увисналата долна устна и кривият преден зъб, усмивката му щеше да бъде съвършена.

Тя си падаше по мъже със суров поглед и малки несъвършенства.

— Застраховки? Голяма измама.

— Просто нещо като хазарт. — Макс пъхна хрупкава бисквита в устата си и отново й се усмихна. — Повечето хора обичат рисковете. И си въобразяват, че ще живеят вечно. — Отпи глътка бира и забеляза, че тя хвърли поглед към лявата му ръка, явно за да види дали носи венчална халка. — Но никой не е вечен. Чух, че тази сутрин прегазили някакъв нещастник на главната улица.

— На търговската — поправи го сервитьорката и той си придаде озадачен израз. — Да, случило се е тази сутрин. Втурнал се право пред черокито на Миси Лийгър. И тя е ужасно зле.

— Тежко е. Явно няма вина.

— Никаква. Много хора са видели как е станало и наистина не би могла да стори нищо. Просто е изтичал пред нея.

— Жестоко. Сигурно са се познавали. Градът е малък.

— Не, никой не го е познавал. Не е тукашен. Чух, че влязъл в „Спомени“, където работя почасово, точно преди злополуката. Продаваме антики и сувенири. Може би е решил да поразгледа. Ужасно. Просто ужасно.

— Определено. Ти там ли беше, когато се случи?

— Не, днес не бях на работа. — Замълча, сигурно за да помисли и да реши дали да се радва, или да съжалява, че е пропуснала събитието. — Не знам защо човек би изтичал на улицата така. Валеше много силно. Може би не е видял колата.

— Лош късмет.

— Да, бих казала.

— Какво чакаш, Анджи? Питиетата няма да се сервират сами — извика жената, която приличаше на библиотекарка, и Анджи завъртя очи.

— Ще ги занеса. — Намигна на Макс и взе таблата си. — Ще се видим ли пак?

— Разбира се.

Когато се върна в хотелската си стая, Макс разполагаше с доста сведения за пребиваването на Уили в града. Беше се настанил в мотела около десет предишната вечер и бе предплатил за три нощувки. Нямаше да получи компенсация. На сутринта бе закусил сам в кафенето, бе отскочил до търговската улица с наета кола и бе паркирал на две преки от „Спомени“.

Засега не знаеше да се е отбивал в други магазини, а най-логичната причина човек да остави колата си далеч от мястото, на което отива, когато вали проливен дъжд, бе предпазливост. Или параноя.

Тъй като Уили бе намерил смъртта си, Макс би заложил на предпазливостта.

Но какво го бе накарало да тръгне от Ню Йорк към магазинчето за антики в Ейнджълс Геп и така старателно да прикрива следите си?

Надежден човек? Съучастник?

Макс отново включи компютъра си и отвори заглавната страница на града. С две щраквания намери сайта на „Спомени“. Антики, семейни бижута, колекционерски рядкости. Закупуване и продажба.

Записа името на магазина в бележник, добави думите „Прикритие за незаконна дейност?“ и ги огради два пъти.

Прочете работното време, телефонния номер, факса, електронния адрес и твърдението, че закупена стока се доставя навсякъде по света.

Вниманието му бе привлечено от името на собственичката.

Лейн Тавиш.

Не бе включено в списъка му, но все пак провери. Никаква Лейн, нито Тавиш. Ала единствената дъщеря на Биг Джак се казваше Илейн О’Хара.

Макс присви устни и се отпусна на стола си. Би трябвало да е на… двадесет и осем-девет. Щеше да стане интересно, ако се окажеше, че момиченцето на Джак О’Хара е поело по бандитските стъпки на баща си, сменило е името си и се е установило в малко планинско градче.

Парчетата от пъзела започваха да се подреждат.

 

 

Лейн живееше в града от четири години и знаеше точно какво да очаква, когато отвори магазина си сутринта.

Джени щеше да пристигне със съвсем малко закъснение и пресни понички. В шестия месец на бременността си, не издържаше и двадесет минути, без да й се прияде нещо, пълно с мазнини и захар. Затова, когато стъпваше на кантарчето в банята си, Джени затваряше едното си око.

Докато преглъща поничките с билков чай, към който се бе пристрастила от зачеването, щеше да настоява да узнае всички подробности около вчерашното събитие. Бе омъжена за полицейския началник, но навярно изгаряше от нетърпение да чуе и версията на Лейн, за да я добави към вече събраната информация.

Точно в десет щяха да започнат да влизат любопитни жители на града. Докато зареждаше касата с монети, Лейн си представи как някои от тях се преструват, че разглеждат, а други дори не се опитват да скрият, че са дошли на лов за клюки.

Отново щеше да преживее всичко. Отново да лъже или поне да се държи, сякаш никога по-рано не е виждала човека, който се бе представял с името Джаспър Питърсън.

Отдавна не й се бе налагало да се крие зад маска само за да преживее деня. Почувства се ужасно, изведнъж осъзнала колко е лесно да я сложи.

Вече бе готова, когато Джени нахълта в магазина с пет минути закъснение.

Имаше лице на палаво ангелче, закръглено и румено, с хитри кафяви очи, чиито външни ъгълчета изглеждаха леко повдигнати. Косите й бяха черни и къдрави, често бухнали като облак над главата й, както днес. Бе облечена с дълъг червен блузон, който покриваше заобления й корем, широки джинси и стари боти „Док Мартънс“.

Джени бе пълна противоположност на Лейн — неорганизирана, импулсивна, разпиляна и винаги вулкан от емоции. Приятелка, за каквато тя бе мечтала в детството си.

Лейн я смяташе за един от най-ценните подаръци, които й бе правила съдбата.

— Умирам от глад. А ти? — Джени стовари кутията от сладкарницата на плота и рязко повдигна капака. — Не мога да устоя на мириса на тези неща. „Кронсенс“ е на две минути път оттук, а докато вървях насам, едва не заскимтях. — Отхапа голямо парче поничка със сладко и продължи да говори с пълна уста: — Разтревожих се за теб. Когато ти се обадих снощи, каза, че си добре. „Само леко главоболие, дрън-дрън“, но мама се притеснява, скъпа.

— Наистина съм добре. Беше ужасно, но ще го преживея.

Джени й подаде кутията.

— Хапни нещо сладичко.

— Господи! Знаеш ли колко време ще трябва да се потя, за да изгоря тези калории?

Но Лейн се предаде и си взе поничка с крем.

— Имаш толкова стройно тяло. — Джени потърка корема си с бавни кръгови движения, докато я гледаше как хапва. — Изглеждаш недоспала.

— Не можах да мигна. — Въпреки усилията си, не се сдържа и погледна към витрината. — Аз съм последният човек, разговарял с него. Отпратих го, защото бях заета.

— Представяш ли си как се чувства Миси тази сутрин? Тя няма по-голяма вина от теб. — Джени влезе в офиса с патешката походка, която бе усвоила в шестия месец, и се върна с две чаши. — Пийни чай за по-лесно усвояване на захарта. Имаш нужда от сили за това, на което ще бъдеш подложена днес. Всички ще искат да наминат.

— Зная.

— Винс няма да оповестява нищо, докато не изясни случая, но скоро ще се разчуе, така че според мен имаш право да знаеш.

„Започва се“, помисли си Лейн.

— Какво да зная?

— Името на човека. Не е онова, което си прочела на визитката.

— Моля?

— Не е и името от шофьорската му книжка и кредитните му карти — развълнувано продължи Джени. — И двете са били фалшиви. Казвал се е Уилям Йънг. Схващаш ли? Бил е престъпник, бивш затворник.

Неприятно й бе да наричат човека, за когото пазеше толкова скъпи спомени, „бивш затворник“, сякаш това бе пълната му характеристика. Ядоса се на себе си, че не намери начин да го защити.

— Шегуваш ли се? Изглеждаше толкова кротък.

— Кражби, измами и притежание на крадени вещи са нещата, за които е бил осъден. Но доколкото разбрах от Винс, бил е заподозрян в доста повече престъпления. Дълго криминално досие, Лейн. Вероятно е влязъл да огледа обекта.

— Гледаш твърде много стари филми, Джени.

— Стига! Какво щеше да стане, ако беше сама тук? А ако бе влязъл въоръжен?

Лейн изтръска захарта от пръстите си.

— Имал ли е оръжие?

— Е, не, но можеше да има и да те ограби.

— Престъпник рецидивист изминава целия път от Ню Йорк дотук, за да обере моя магазин? Господи, връзва се.

Джени се престори на сърдита, а после избухна в смях.

— Е, добре, може би не е имал предвид точно този обект.

— Ще приема доводите ти, само ако престанеш да наричаш магазина ми „обект“.

— Обаче със сигурност е кроил нещо. Дал ти е визитна картичка, нали?

— Да, но…

— Е, може би се е надявал да ти продаде крадена стока. Кой би тръгнал да проверява подобен магазин за нещо незаконно? Както казах на Винс, вероятно наскоро е направил удар, но обичайният му съучастник е загазил — или нещо подобно — и се е наложило да потърси ново място, където да пласира стоката си възможно най-скоро.

— И от всички антикварни магазини на света се е спрял точно на моя?

Лейн се засмя, но стомахът й се сви, когато се запита дали наистина това е била причината Уили да похлопа на вратата й.

— Е, трябвало е да избере някой магазин, така че защо не твоя?

— Ами… защото за него не се говори по телевизията.

— Трябва да признаеш, че е странно.

— Разбира се, странно и тъжно. Наближава десет часът, Джен. Да отворим и да видим какво ще ни донесе новият ден.

Както бяха очаквали, дойдоха зяпачи и клюкари, но Джени се зае да излага своите теории пред клиентите, докато Лейн отчиташе продажби. Знаеше, че постъпва като страхливка, но избра лесния изход — да се оттегли в офиса и да остави работата в магазина на помощничката си.

След двадесет минути спокойствие Джени подаде глава през вратата.

— Скъпа, трябва да видиш нещо.

— Не ме безпокой, освен ако не става дума за куче, което жонглира и кара колело. Заета съм с важни изчисления.

— По-интересно е.

Джени се отдръпна, широко отвори вратата и се обърна с лице към магазина. Обзета от любопитство, Лейн се приближи и проследи погледа й.

Видя го да държи срещу светлината чаша от зелено стъкло от периода на Голямата депресия. Изглеждаше твърде нежна и изящна в ръката на мъжа с изтъркано яке и стари кубинки. Но той я остави невредима на мястото й и взе следващата от сервиза, за да я огледа по същия начин.

— Ммм — измърка Джени, както когато съзерцаваше понички със сладко. — Подобна гледка би разпалила жажда у всяка жена.

— Не е желателно бременна омъжена жена да се облизва при вида на непознат мъж.

— Не е забранено да изплакна очи.

— Стига метафори. — Лейн смушка приятелката си. — Не зяпай така. Изтрий лигите си и се опитай да му продадеш нещо.

— Ти го поеми. Трябва да отида до тоалетната. Бременна жена, нали разбираш?

Преди Лейн да възрази, Джени се оттегли. По-скоро развеселена, отколкото сърдита, тя влезе в магазина.

— Здравейте.

Усмихна се приветливо, както на всеки клиент, когато той се обърна и срещна погледа й.

Цялата изтръпна, сякаш някой я бе ударил с юмрук в корема. Напълно загуби способността си да разсъждава и вместо свързани мисли, в съзнанието й прозвучаха безброй възклицания.

— Здравейте и на вас.

Той задържа чашата в ръка и продължи да я гледа съсредоточено.

„Има очи на тигър — помисли си Лейн. — Големи като на опасен хищник“. Леката усмивка, която се появи на лицето му, докато се взираше в нея, я накара да изпита нещо, което би нарекла единствено страст.

— Хм… — Изумена от реакцията си, тя се засмя и поклати глава. — Извинявайте, разсеях се. Колекционер ли сте?

— Не, поне засега. Майка ми колекционира антики.

— Аха. — Той имаше майка. Трогателно, нали? — Има ли предпочитания?

Усмивката му стана по-широка и Лейн се почувства леко замаяна.

— Не… към нищо определено. Обича различното и неочакваното. Аз също. — Остави чашата. — Като това място.

— Моля?

— Малко съкровище, скрито сред планините.

— Благодаря.

„Тя също“, каза си Макс. Всичко в нея сияеше: огнените й коси, очите, усмивката. Сладка като ягода със сметана и доста по-секси. Не с пищни чувствени форми като брюнетката, а със загадъчен чар, който събуди любопитството му.

— Джорджия? — попита тя и веждите му трепнаха.

— Разкрит съм.

— Винаги познавам по акцента. Рожден ден ли има майка ви?

— Не го празнува от десет години насам. Да кажем, че просто е специален ден за нея.

— Умна жена. Това е сервиз за чай, скоро го получихме. Рядко се намира толкова запазен. Мога да ви направя изгодна отстъпка, ако го купите целия.

Отново взе една от чашите, но не откъсна поглед от нея.

— Трябва ли да се пазаря?

— Задължително е. — Лейн се приближи и повдигна друга чаша, за да му покаже цената на дъното. — Както виждате, струват по петдесет бройката, но ако искате целия сервиз, ще ви го дам за двеста седемдесет и пет.

— Дано нямате нищо против, че го казвам, но ухаете чудесно. — Ненатрапчивият аромат, който лъхаше от шията й, бе опияняващ. — Хубав парфюм. Двеста двадесет и пет.

Лейн никога не флиртуваше с клиенти, но несъзнателно се приближи към него, усмихвайки се, и се вгледа в опасните му очи.

— Благодаря. Радвам се, че ви харесва. Двеста и шестдесет, въпреки че е твърде малко.

— Ако цената включва доставка до Савана и ако приемете покана за вечеря, бих казал, че се спазарихме.

Отдавна не бе изпитвала вълнение, от което кръвта й да закипи така.

— Доставка… плюс питие и съгласие за вечеря по-късно. Добро предложение.

— Да. В седем часа? В „Уейфарър“ има приятен бар.

— И на мен ми харесва. В седем ме устройва. Как ще платите за това?

Извади кредитната си карта и й я подаде.

— Макс Ганън — прочете тя. — Просто Макс? Не Максуел, Максимилиан или Максфийлд? — Видя го да смръщва вежди и се засмя. — Максфийлд, като Максфийлд Париш.

— Просто Макс — уверено заяви той.

— Добре тогава, „просто Макс“. Имам два страхотни плаката на Париш в офиса.

— Ще го запомня.

Лейн отиде до касата и извади формуляр за доставка.

— Напишете адреса и следобед ще изпратим сервиза.

— Сериозна фирма. — Макс се наведе над плота и попълни формуляра. — Вече знаете името ми. Мога ли и аз да узная вашето?

— Тавиш. Лейн Тавиш.

Закачливо й се усмихна, когато вдигна поглед.

— Просто Лейн, а не Илейн?

Тя не трепна — дори за миг.

— Просто Лейн. — Въведе цената и му подаде златиста картичка. — Това също е включено, ако искате да напишете посвещение на майка си, както и опаковката.

Хвърли поглед към вратата, когато камбанките звъннаха, и видя близначките.

— Лейн. — Карла се втурна право към нея. — Как си?

— Добре. Спокойно. Ще дойда при вас след малко.

— Безпокояхме се за теб, нали, Дарла?

— Разбира се.

— Излишно е. — За миг изпаднала в паника, Лейн мислено се помоли да дойде Джени. Закачките, които бе разменила с Макс, бяха отклонили мислите й от скръбта за Уили и тревогите, а сега те изведнъж я връхлетяха отново. — Ще донеса нещата, които ви запазих, само да свърша тук.

— Не бързай. — Карла вече бе наклонила глава, за да прочете адреса на формуляра за доставка. — Нашата Лейн се гордее с доброто обслужване на клиентите.

— Несъмнено. Дами, вие сте двойна радост за очите.

Двете едновременно се изчервиха.

— Картата ви, господин Ганън, и касовата бележка.

— Благодаря, госпожице Тавиш.

— Надявам се, че майка ви ще хареса подаръка.

— Сигурен съм. — Усмихна й се, преди да се обърне към близначките: — Довиждане, дами.

Трите жени го проследиха с поглед, докато вървеше към вратата. След дълго мълчание Карла издаде протяжна въздишка и каза само:

— Мили боже!

Усмивката на Макс изчезна веднага щом излезе на улицата. Нямаше за какво да се чувства виновен. Да пийне с привлекателна жена в края на деня бе нещо нормално, приятно и неоспоримо право на един здрав несемеен мъж.

Освен това, отдавна бе забравил какво е чувство за вина. Лъжите, измислиците, преструвките и заблудите бяха част от работата му. А и не я бе излъгал за нищо… все още.

Застана на удобна позиция, откъдето можеше да огледа мястото, на което бе загинал Уили.

Щеше да се наложи да я лъже само ако тя се окажеше замесена. Ако бе така, очакваше я нещо доста по-лошо от няколко добре скалъпени лъжи.

Неизвестността не му даваше покой, ала не биваше да прибързва. Имаше усет за тези неща, затова бе толкова добър в професията си. Но Лейн Тавиш го бе заслепила и единственото, което изпитваше сега, бе сладостно влечение.

Въпреки големите й сини очи и съблазнителната й усмивка, вероятността да е загазила до шия бе значителна. Той не вярваше в случайните съвпадения. Уили я бе посетил и минута след това бе станал на пихтия пред магазина й. Когато разбереше защо, щеше да бъде с една крачка по-близо до бляскавия край, до който водеха следите.

Ако трябваше да я използва, за да достигне до него, не би се поколебал.

Върна се в хотела, извади касовата бележка от джоба си и внимателно сне отпечатъци. Получи доста ясни от палеца и показалеца й. Фотографира ги с дигитален апарат и ги изпрати на свой познат, който щеше да ги провери, без да задава неудобни въпроси.

После седна, стисна палци и се потопи в морето от информация.

Докато работеше, изпи каничка кафе и хапна сандвич с пилешко и голямо парче ябълков пай. Откри домашния адрес на Лейн, а с няколко телефонни разговора и още малко ровене в компютърната мрежа се добра и до сведението, че е купила къща и е открила магазина си преди четири години. По-рано бе живяла в апартамент във Филаделфия.

С не съвсем етични методи Макс продължи проучването си за Лейн Тавиш и започна да добива по-ясна представа. Бе завършила Държавния университет в Пенсилвания, а родителите й се казваха Мерилин и Робърт Тавиш.

„Странно, а?“, помисли си той, потупвайки с пръсти по бюрото. Съпругата на Джак О’Хара също се бе казвала Мерилин. „Не станаха ли твърде много съвпадения?“

— Затънала си до красивата си шия — промърмори Макс и реши, че е време за по-сериозно хакерско тършуване.

Имаше начини човек да се добере до интересни подробности, които водеха до още по-пикантни. Разрешителното й бе поставено на видно място в магазина, както изискваше законът, и номерът му даде отправната точка.

С няколко хитри хода издири молбата за издаване на това разрешително, както и номера на социалната й осигуровка.

Продължи да следва тази нишка и вродената му интуиция и безкрайно любопитство го отведоха до нотариалния акт за къщата й, получен от областния съд. След малко вече знаеше и от коя банка е изтеглила кредит, а ако заобиколеше няколко закона, щеше да има и копие от молбата за отпускането му.

Би било забавно, защото той обичаше съвременните технологии. Но по-важно бе да узнае нещо за миналото й, отколкото за настоящето.

Върна се на родителите й и започна проучване, за което поръча още кафе от рум сървиса. Когато най-сетне засече Робърт и Мерилин Тавиш в Таос, Ню Мексико, поклати глава.

Лейн не бе цвете от Дивия запад. Не, по-скоро бе живяла на източното крайбрежие, определено бе градско момиче. Но имената на Боб и Мерилин, както мислено започна да ги нарича, бяха свързани със заведение, наречено „Раундъп“. Оказа се, че е в стил уестърн и предлага барбекю. Дори имаше уебстраница. „Вече всички имат“, каза си Макс.

В началото на сайта бе сложена снимка на веселите ресторантьори до огромен картонен каубой с ласо в ръка. Увеличи я и я разпечата, преди да разгледа останалите страници. Приложеното меню му се стори примамливо, а предлагаха и от специалния сос за барбекю на Роб за вкъщи.

„Роб, а не Боб“, отбеляза Макс.

„Изглеждат щастлива двойка“, помисли си той, докато разглеждаше снимката. Обикновени хора от средната класа, безкрайно доволни, че имат собствен бизнес. Мерилин Тавиш нямаше вид на бивша съпруга на закоравял престъпник и фалшификатор, започнал да се смята за недосегаем.

Приличаше на домакиня, която, без да мърмори, би направила сандвич на изгладнелия си съпруг, преди да излезе да простира.

Макс забеляза, че фирмата „Раундъп“ съществува от осем години, което означаваше, че ресторантът е бил открит, докато Лейн е следвала в колежа. Стреляйки напосоки, влезе в сайта на местния вестник и потърси в архива статии за семейство Тавиш.

Попадна на шест, което го изненада, и се съсредоточи върху първата, отразяваща откриването. Прочете я цялата, вниквайки във всички лични подробности. Например тази, че семейство Тавиш са женени от шест години и че са се запознали в Чикаго, където Мерилин работела като сервитьорка, а Роб — в автосалон на „Крайслер“. Бегло се споменаваше за дъщерята, студентка по бизнес администрация на Изток.

Роб отдавна мечтаел да има собствен ресторант и накрая бил заразен от ентусиазма на жена си да постигне нещо с кулинарните си умения, вместо само да гощава приятелите им на пикници.

Други статии отразяваха интереса на Роб към местната политика и връзките на Мерилин с културната общност на Таос. По-обширен материал бе публикуван, когато „Раундъп“ бе отпразнувал петата си годишнина с парти на открито и състезания с понита за деца.

Бе приложена снимка на двамата със сияещи лица, а между тях Лейн, засмяна.

Господи, колко бе секси. Главата й бе леко отметната назад, а ръцете й с топлота обгръщаха раменете на майка й и втория й баща. Бе облечена с някаква риза в стил уестърн и ресни на джобовете, които, необяснимо защо, го подлудиха.

Долови прилика с майка й, когато се вгледа в лицата им едно до друго. В очите и устните.

Но огненочервените коси бяха наследени от Биг Джак. Вече бе сигурен в това.

И времето съвпадаше. Мерилин О’Хара бе подала молба за развод, докато Джак бе излежавал кратка присъда в щата Индиана. Беше се преместила с детето си в Джаксънвил, Флорида. Полицията я бе държала под око няколко месеца, но тя не се бе занимавала с нищо подозрително, а бе работила като сервитьорка.

Известно време се бе местила от щат на щат. Тексас, Филаделфия, Канзас. После, около две години преди да се омъжи за Роб, бе изчезнала от погледите им и от обсега на радарите.

Може би бе искала нов живот за себе си и детето. Или бе съучастница в дълго планиран заговор. Макс си постави за цел да разбере това.