Нора Робъртс
Възкръснало минало (18)

18.

Беше по-близо до дома си, отколкото до управлението, и бе твърде късно, за да се връща там, преди да се прибере. Оборудването й вкъщи превъзхождаше всичко друго, с което разполагаше полицията навсякъде, освен в прехваления електронен детективски отдел.

Факт бе, че имаше достъп до по-модерна техника от тази на Пентагона. „Едно от страничните предимства на брака — помисли си тя. — Омъжваш се за един от най-богатите и влиятелни мъже в света, който обича електронните играчки и ги позволява да си играеш с тях, когато поискаш“.

По-важното бе, че Рурк щеше да я придума да му позволи да й помогне с тази техника. Тъй като Пийбоди не бе наблизо, за да й възложи някоя досадна задача, Ив възнамеряваше да приеме помощта му без възражения.

Историята с диамантите бе събудила любопитството й и искаше да изрови информация за нея. Кой би могъл да й е по-полезен в търсенето на сведения за голяма кражба на диаманти, отколкото един бивш крадец? Тъмното минало на Рурк определено бе плюс в това отношение.

Бракът — въпреки всички рискове, които криеше — в крайна сметка се бе оказал нещо доста ценно.

Влизането в ролята на помощник-детектив щеше да му се отрази добре. Да отклони мислите му от ужасяващите разкрития за онова мрачно минало, направени наскоро. За един зрял мъж бе разтърсващо да узнае, че майка му не е била коравосърдечната кучка, която го е пошляпвала в детството му и по-късно го е изоставила, а млада жена, която го е обичала, но е била убита малко след раждането му от собствения му баща. Дори за уравновесен човек като Рурк.

Затова, помагайки на нея, щеше да помогне и на себе си.

Това поне донякъде щеше да компенсира провалянето на плановете й за вечерта. Бяха свързани с нещо малко по-лично и доста по-изтощително. Досадният иконом Съмърсет, вярна сянка на Рурк, бе на почивка и всяка минута от отсъствието му бе ценна. Щяха да бъдат сами в къщата, а доколкото си спомняше, той не бе споменал за някакъв светски или бизнес ангажимент.

Беше се надявала да прекара тази вечер в страстен секс със съпруга си, до пълна загуба на разсъдък.

Но и съвместната работа си имаше своите плюсове.

Мина през големите железни порти, зад които се простираше светът, създаден от Рурк.

Бе великолепен, с яркозелена трева — като онази, която Ив бе виждала в Ирландия, огромни разлистени дървета и прекрасни разцъфнали храсти. Светилище, изпълнено с красота и спокойствие в сърцето на града, което двамата бяха направили свое. Самата къща бе нещо средно между дворец и крепост и бе започнала да въплъщава представата й за дом. Висока и просторна, тя се открояваше в здрача с извисяващите се кули и каменните стени, а многобройните й прозорци отразяваха ярките лъчи на залязващото слънце.

Бе започнала да разбира отказа му да се предаде на отчаянието заради трудното си детство и несломимата му решимост да върви напред. Разбираше и ценеше стремежа му да изгради толкова внушителен дом, който да бъде изцяло негов.

Самата тя се бе борила за значката си и достойното си място сред служителите на закона поради същите причини.

Остави грозната си полицейска кола пред великолепната входна врата и изтича нагоре по стъпалата, търсейки спасение от лятната жега в омайната прохлада на фоайето.

Вече я сърбяха ръцете да се залови за работа, да въведе ред в бележките, които бе нахвърляла на местопрестъплението, и да направи първите справки, но се обърна към домашното сканиращо устройство.

— Къде е Рурк?

Добре дошла у дома, скъпа Ив.

Както обикновено, щом чу записания глас и ласкавото обръщение, по гърба й пробягаха тръпки на смущение.

— Да, да. Отговори на въпроса.

— Точно зад теб е.

— Господи! — Завъртя се и прехапа устни, преди да изрече проклятие, когато видя Рурк, нехайно облегнат на сводестия вход на приемната. — Защо не извадиш един бластер и не ме застреляш?

— Не планирах такова посрещане. Имаш кръв по панталона.

Ив погледна надолу.

— Не е моя.

Загледа се в него, докато вяло потъркваше крачола си. Не само поздравът ускори пулса й. Понякога бе достатъчно да го погледне. Въздействаше й не само лицето му — с тези ослепително сини очи, съблазнителните устни, на които сега сияеше чаровна усмивка, и изваяните черти, съчетани в съвършена мъжка красота и обградени от гъсти и лъскави черни коси. И не само високото му широкоплещесто тяло, чиито стегнати мускули изпъкваха под елегантния му тъмен костюм.

Всичко, което знаеше за него, и новите неща, които не преставаше да открива, я караха да чувства бурен прилив на обич.

Тази неописуема лудост бе най-истинското нещо, което познаваше.

— Какво посрещане планираше?

Подаде й ръка и докосна пръстите й, докато тя пристъпваше по мраморния под, за да ги поеме. След това се наведе, потърка устните й със своите, без да откъсва поглед от очите й, и последва дълбока целувка.

— Нещо такова — прошепна той и в тона му долови ирландски нотки. — Като за начало.

— Добро начало. Какво следва?

Рурк се засмя:

— Мислех си за по чаша вино в приемната.

— Само двамата, ти и аз, да пием вино в приемната.

Доловил задоволството в гласа й, той повдигна вежди.

— Да. Сигурен съм, че Съмърсет си прекарва добре на почивката. Много мило, че попита.

— Дрън-дрън. — Ив влезе в стаята, отпусна се на единия от старинните дивани и нарочно опря ботушите си на безценната масичка. — Виждаш ли какво правя? Нека се изяде от яд.

— Стига детинщини, лейтенант.

— Какво имаш предвид?

Рурк не можа да сдържи смеха си и наля вино от бутилката, която вече бе отворил.

— Е — подаде й чаша и също опря крака на масичката, — как мина денят ти?

— Охо, първо твоят.

— Слуша ли ти се за скучните ми срещи и напредъка на преговорите за закупуване на „Итън Груп“, центъра за рехабилитация на жилищния комплекс във Франкфорт и преструктурирането на нанотехническия отдел в Чикаго?

— Е, добре, стига толкова за теб.

Ив повдигна ръка, за да стори място на огромния им котарак Галахад, който скочи и с тупване се приземи на възглавницата до нея.

— Така си и помислих. — Рурк заигра с косите й, докато тя галеше котарака. — Как е новата детективка?

— Справя се. Все още е претоварена с канцеларска работа. Приключва със старите си задачи, за да се залови с новите. Исках да се поизпоти на бюрото няколко дни, преди да получи лъскавата си нова значка и да излезе на улицата.

Той хвърли поглед към петното на панталона й.

— Но си поела случай.

— Ммм. — Ив отпи глътка вино и зачака да се разсее напрежението от деня. — Сама проведох огледа на местопрестъплението.

— Трудно ти е да свикнеш с партньор вместо помощник, а, лейтенант?

— Не. Може би. Не знам. — Раздразнено сви рамене. — Все пак не бива да й давам неограничена свобода, нали?

Докосна леката трапчинка на брадичката й.

— Не желаеш да й дадеш свобода.

— Защо? Вече сме се сработили добре. Искам да бъде близо до мен. Тя е добро ченге. Както и да е, не я повиках, защото имаше големи планове за вечерта и вече си бе тръгнала. И бездруго плановете на хората с нашата професия се провалят твърде често, излишно бе да помрачавам празничната й вечер.

Целуна я по бузата.

— Голям жест от твоя страна.

— Нищо особено. — Ив сви рамене. — По-лесно беше, отколкото да слушам мърморенето й за отменена резервация, напразно купена шикозна рокля или нещо подобно. Утре ще й разкажа всичко.

— Защо не го разкажеш на мен сега?

— Имах такова намерение. — Погледна го и самодоволно се усмихна. — Мисля, че можеш да ми бъдеш полезен.

— И двамата знаем, че обичам да бъда полезен.

Пръстите му се плъзнаха по бедрото й.

Остави чашата си и повдигна тежкото тяло на Галахад, който блажено се бе изтегнал в скута й.

— Ела, приятел. И ти можеш да помогнеш.

— Звучи… интересно.

Рурк излезе заедно с нея и рязко вдигна глава, когато тя се спря на половината стъпала към горния етаж.

— Проблем ли има?

— Хрумна ми нещо. Нали си спомняш как Съмърсет се препъна тук и падна по стълбите?

— Никога няма да забравя случката.

— Е, съжалявам, че навехна крака си, и то не само защото това забави заминаването му с няколко дни.

— Твърде чувствителна си, скъпа Ив. Не бива да се товариш с проблемите на целия свят.

— Ха-ха. Може би е прокълнато. Имам предвид стъпалото. Трябва да развалим магията или някой от нас ще бъде следващият.

— Как предлагаш да…

Невъзможно бе да доизрече въпроса и дори да си спомни какво се бе канил да попита, защото устните й страстно се впиха в неговите, а ръцете й задърпаха колана му. Имаше чувството, че всеки момент очите му ще изскочат.

— Не се страхувам от поличби, тъй като няма по-голям късметлия от мен — промълви той, завъртя я, притисна я с гръб към стената и свали якето й.

— Ако сега не паднем и не се пребием, значи сме развалили проклятието. Хубав костюм.

— Имам и други.

Ив се засмя, сграбчи реверите на сакото му и всмука кожата на врата му. Той докосна ремъка на кобура й, издърпа го и го остави да се търкулне по стълбите.

Последваха го белезниците, джобните им компютри и един ботуш. Бе прикована към стената, полугола, когато достигна до връхната точка. Заби нокти в гърба му, а после трескаво ги плъзна надолу, притискайки плътта му.

— Мисля, че действа.

Със задъхан смях я повлече към стъпалата. Претърколиха се, вкопчени един в друг, и подтикната от инстинкта за самосъхранение, тя посегна към решетките на парапета, обви крака около тялото му и го заклещи, за да не се строполят и двамата на долния етаж.

Жадно всмукваше зърната на гърдите й, а тръпнещите й бедра го водеха към делириум… Когато се изви към него и я чу да прошепва името му, притисна ръка между тях и остана загледан в лицето й, докато тя отново се носеше към върха.

През живота си не бе желал нищо така силно, както нея. Колкото по-дълго бяха заедно, толкова по-неутолим ставаше копнежът му за любов и изгаряща страст. Бе готов да приеме всичко, което се бе случило в миналото, и да се пребори с всичко, срещу което се изправи в бъдещето, стига Ив да бъде до него.

— Не се отделяй от мен. — Обхвана ханша й и леко го повдигна. — Недей.

Навлезе в тялото й и изживя миг на обсебваща наслада. Пръстите й стискаха дървените перила и трепереха. Силите на неговото и нейното желание се сблъскаха и сърцето й едва не спря. Замаяна, тя отвори очи и погледна в неговите. Срещна премрежения му поглед и двамата останаха слети, сякаш помежду им имаше стоманена спойка.

Обгърна го с тялото си и дълго го задържа така.

 

 

Лежаха неподвижни един до друг на стълбите като оцелели след земетресение. Ив не бе сигурна дали земята наистина не трепери.

Бе с един ботуш, а панталонът й бе обърнат наопаки и висеше от глезена на единия й крак. Сигурна бе, че изглежда смешно, но нямаше достатъчно енергия да се тревожи за това.

— Уверена съм, че вече няма опасност — отбеляза тя.

— Надявам се, но точно сега нямам желание да пробвам отново тези стъпала.

— Аз… ударих гърба си в ръба.

— Да. Извинявай. — Рурк се отдръпна от нея, изправи гръб и прокара пръсти през косите си. — Беше… не знам как да се изразя. Незабравимо. Бих казал, незабравимо.

И тя нямаше скоро да го забрави.

— Повечето от нещата ни май са долу.

Той погледна натам след нея. За миг останаха замислени, не се чуваше друг звук, освен учестеното им дишане.

— Виждаш ли? Не ти ли се иска да имаше кой да разтреби след нас?

— Ако този някой, чието име няма да споменаваме през следващите прекрасни три седмици, беше тук, сега нямаше да лежим голи на стълбите.

— Права си. Тогава ще трябва аз да събера нещата от пода. Все още си с един ботуш — изтъкна Рурк.

Ив се замисли за миг и реши, че да свали ботуша ще бъде по-лесно, отколкото да размотае крачола на панталона. Вдигна това, което бе най-близо до нея, а после остана седнала на мястото си, с брадичка, опряна на свития си юмрук, да го погледа, докато събира разпилените по пода вещи. Голото му тяло винаги бе приятна гледка.

— Трябва да хвърля тези дрехи за пране и да приготвя нещо за вечеря.

— Докато вечеряме, ще ми кажеш ли с какво друго мога да бъда полезен?

— Разбира се.

 

 

Щяха да хапнат в домашния й офис за по-удобно. Остави на него да избере менюто. Дори сама нагласи програмата на автоготвача за салатата от омари, на която се бе спрял. Реши, че след секса въздействието на алкохола върху тялото й е отслабнало, и си позволи още една чаша вино.

— И така, собственичката на жилището — частна къща в източните предградия — е отсъствала две седмици. Поръчала е на своя приятелка да пази къщата. Прибира се днес следобед, късно следобед, и вижда хола си в пълен безпорядък. Твърди, че вратите са били заключени, а алармената система е работела. Качва се на горния етаж. По стълбите усеща силна миризма, която я вбесява колкото разтурията долу. Влиза в спалнята и намира жената, която е пазела дома й, мъртва. При огледа установихме, че смъртта е настъпила преди пет дни. Прерязано гърло. Никакви други видими наранявания. Личи, че е била нападната в гръб. Охранителната камера на входа е деактивирана, дисковете са извадени. Няма следи от взлом. Жертвата е носела доста дрънкулки. Може би са имитации, но на ръката й имаше часовник от добра марка.

— Сексуално насилие?

— При предварителния оглед не бяха открити следи. Ще изчакам резултата от медицинската експертиза. Беше облечена за излизане. Когато собственичката се съвземе, ще я помолим да провери дали нещо от дома й липсва. Видях предмети, които приличат на антики, оригинални творби на изкуството и качествена електроника. Направих бегло претърсване на местопрестъплението и открих в едно чекмедже бижута. Изглеждаха скъпи, но не съм специалистка. Може да е било стандартно проникване с взлом, но…

— По този въпрос вече си специалистка.

— Не приличаше на обир. Имах чувството, че някой е влязъл да търси нещо конкретно. А жената го е прекъснала.

— Лош момент, лош късмет.

— Определено. Доста хора са знаели, че собственичката е извън града. Възможно е да не е очаквал да има някой в къщата. Влязла е в спалнята, той се е промъкнал зад гърба й, заклал я е и или е продължил търсенето, или си е тръгнал.

— Не е обикновен крадец. Те се стараят да действат бързо и да се изнесат без много шум. Не носят оръжия. Ако някой ги спипа въоръжени, това би утежнило положението им.

— Нищо чудно, че го знаеш.

Рурк само се усмихна.

— Мен никога не са ме спипвали, така че суховатият ти сарказъм е неуместен. Не е извършил обир в традиционния смисъл — продължи той. — Следователно целта му не е била традиционна кражба.

— Така си помислих и аз. Затова ще проверим имената Ганън и Джейкъбс, собственичката и жертвата, за да видим дали има някой, който би желал смъртта им.

— Бивши съпрузи, любовници?

— Според свидетелката, Джейкъбс си падала по развлеченията. Нямала постоянен партньор. Ганън наскоро е прекратила връзка. Твърди, че са се разделили без кавги и огорчения преди около месец. Но понякога хората са доста глупави в това отношение, таят злоба и гняв.

— Нищо чудно, че го знаеш.

Изгледа го с недоумение за миг, но си спомни за ожесточената схватка между Рурк и един от колегите й, с когото бе преспала една нощ.

— Уебстър не беше бивше гадже. Човек трябва да е прекарал с някого гол повече от два часа, за да може да го нарече така. Това е законът.

— Приемам поправката.

— Не гледай толкова самодоволно. Ще проверя бившия приятел. Също живее в Ъпър Ийст. — „Е, не е пица — помисли си тя, — но салатата от омари си я бива“. Загреба още, докато ровеше във файловете на съзнанието си. — Жертвата е била служителка в туристическа агенция „Уърк ор Плей Травъл“, в централната част. Познати ли са ти?

— Не. Не съм ползвал услугите им.

— Има хора, които пътуват и с други цели, освен работа или удоволствие. Например контрабанда.

Той вдигна чашата си и се загледа във виното.

— Според някои гледни точки, контрабандата може да се причисли към една от двете категории — работа или удоволствие.

— Ще стана досадна, ако повторя: „нищо чудно, че го знаеш“. Ще потърсим нещо за туристическата агенция, но не мисля, че Джейкъбс е била набелязана. Къщата е на Ганън, там са нейните вещи. Била е на път и това е било всеизвестно.

— Работа или удоволствие?

— Работа. Била е на турне за представяне на книга. Именно книгата събуди любопитството ми.

— Наистина ли? Много интересно.

— Слушай, аз чета. — Ив загреба още от омарите. — Това-онова.

— Досиетата не се броят. — Подкани я с вилицата си. — Продължавай. Какво любопитно има в тази книга?

— Не ме разсейвай — сопна се тя. — Някаква семейна история, но действието се върти около кражба на диаманти в началото на века тук, в Ню Йорк. Става дума…

— … за големия удар на Четиридесет и седма улица. „Горещи скали“. Знам я тази книга.

— Чел си я?

— Случайно — да. Миналата година имотът беше обявен на търг. Закупи го „Старлайн“.

— „Старлайн“? Издателството? То е твоя собственост.

— Точно така. Забелязах заглавието в един от месечните доклади на редакцията. Заинтригува ме. Всеки… е, всеки, който има интереси в определена област, знае за удара на Четиридесет и седма улица.

— А ти определено имаш.

— Да, би могло да се каже. Близо тридесет милиона в диаманти са били изнесени от „Ексчейндж“. Около три четвърти от тях са били открити и върнати. Но това означава, че няколко лъскави камъчета са останали в неизвестност. Ганън. Силвия… Сюзън… о, Саманта Ганън. Разбира се.

Да, Рурк със сигурност щеше да й бъде полезен.

— Е, добре, знаеш каквото знаеш. Дядо й е намерил или помогнал за намирането на върнатите диаманти.

— Да, а прадядо й по майчина линия е бил единият от бандата крадци.

— Така ли? — Ив се отпусна назад и се замисли. — Не стигнахме до тази подробност.

— Написала го е в книгата. Не крие роднинската връзка. Всъщност подобни любопитни факти, свързани с автора, са добра реклама за книгата.

— Разкажи ми я накратко.

— Били са четирима заговорници. Единият е бил вътрешен човек, който е извършил подмяната. Другите са влезли като клиенти или хора от следователския екип, когато е била открита липсата на диамантите. Всеки от тях си е уговорил среща с някого от дизайнерите или търговските представители на горния етаж. И всеки си е избрал по едно малко украшение, внесено от вътрешния човек. Порцеланово куче, парцалена кукла и други подобни неща.

— Почакай. Кукла?

— Най-обикновен предмет — обясни той. — Нещо, което не се набива на очи. Във всяко скривалище е имало четвърт от плячката. Влезли са и са излезли посред бял ден. В легендата, а и в книгата на Саманта се споменава, че двамата от тях са си поръчали обяд в заведение на две преки оттам, със своите дялове в джобовете.

— Просто са ги изнесли.

— Просто и гениално, наистина. В сутерена има щандове за продажби на дребно, почти базар. А в онези дни — и дори сега — някои бижутери пренасят от един магазин до друг цели състояния в диаманти, опаковани в мека хартия. С малко смелост, информация и съдействие на вътрешен човек, нямаш представа колко е лесно да измъкнеш блестящите камъчета посред бял ден. Далеч по-лесно, отколкото да действаш нощем. Искаш ли кафе?

— Ще го донесеш ли?

— Да. — Рурк стана и тръгна към кухнята. — Не биха се отървали безнаказано — провикна се той. — За подобни скъпоценности се пази подробна информация. Било е необходимо огромно търпение и силна воля да изчакат да мине достатъчно време, докато могат да ги продадат, както и внимателно проучване, за да изберат подходящия купувач. Човешката природа е такава, че неизбежно са щели да ги хванат.

— Успели са да отмъкнат една част.

— Всъщност не напълно. — Рурк се върна с две чаши върху поднос. — Нещата се объркали още в самото начало заради непочтеност, която е нещо обичайно в света на крадците. Единият от бандата, известен с името Крю, решил да не се задоволява с четвърт, когато може да прибере цялата плячка. Бил различен тип от О’Хара — прадядото, и другите. Постъпили са глупаво, като са му се доверили. Подмамил вътрешния човек, вероятно с предложение за по-голяма печалба, и изстрелял два куршума в главата му. Тогава са използвали куршуми толкова често, че тръпки ме побиват. Взел дела на мъртвия си партньор и вече притежавал половината.

— После се е опитал да очисти и другите.

— Точно така. Но новината се разчула и двамата офейкали, преди да се добере до тях. Така се стигнало до замесването на дъщерята на О’Хара. Настанала пълна бъркотия, както ще се увериш, когато прочетеш книгата. Още един от тях загинал. И Крю, и детективът надушили следите им. Ченгето и дъщерята на крадеца се влюбили, започнали щастлива връзка и тя му помогнала да върне половината диаманти, до които О’Хара имал достъп. След драматична схватка и проява на героизъм от тяхна страна Крю бил заловен и три години по-късно убит в затвора. Намерили неговата четвърт в сейф тук, в града, ключа от който открили у него още при ареста му. Но никой не е разкрил местонахождението на останалите диаманти.

— Минали са повече от петдесет години. Сигурно отдавна са станали на пръстени, гривни и какво ли не.

— Разбира се. Но е по-забавно човек да си представя, че стоят скрити в порцеланова котка и събират прах на някой рафт в антикварен магазин, нали?

Ив не можа да си обясни какво забавно намират някои хора в това, но вече виждаше ясен мотив.

— В книгата се говори за семейни тайни, изчезнали диаманти, пикантни подробности. Напълно възможно е някой да е решил, че или са у нея, или знае къде се намират.

— Естествено изтъкнато е, че нещата не стоят така. Но да, със сигурност някои хора са се запитали дали не са у нея или другиго от семейството й. Ако все още стоят скрити някъде, днес биха стрували много повече, отколкото в началото на века. Самата легенда вдига стойността им.

— До колко?

— Най-малко петнадесет милиона.

— Петнадесет милиона не са никак малко. Подобна цифра би накарала мнозина да се впуснат в търсене на съкровище. Ако изхождаш от тази гледна точка, това стеснява кръга на заподозрените до… колко… няколко милиона души?

— Повече, предполагам. А и е била на турне. Дори хора, които не са си купили и прочели книгата, са чули историята в общи линии в някое от интервютата й.

— Е, какво е животът без предизвикателства? Ти опитвал ли си се някога да ги търсиш? Диамантите от Четиридесет и седма улица?

— Не, но винаги ми е било забавно да разговарям за този удар с приятели на халба бира в кръчмата. В младостта си имах познати, които изпитваха известна гордост от това, че Джак О’Хара — крадецът, който се е отървал безнаказано — е ирландец. Някои вярваха, че накрая е прибрал и другите диаманти и прекарва остатъка от дните си в охолство.

— Но ти не вярваш.

— Не знам. Ако беше успял, Крю веднага би се погрижил някой да го очисти. Крю е бил единственият, който е знаел къде е този дял, но е отнесъл тайната си в гроба. Не я е споделил с никого от злоба или може би по-скоро, защото така са останали негови завинаги.

— Бил е маниак, нали?

— Така е описан в книгата, а доколкото знам, Саманта Ганън се е постарала да пресъздаде историята възможно най-правдиво и точно.

— Добре. Да направим справка за героите. — Ив седна пред компютъра на бюрото си. — Ще получа доклада от медицинската експертиза най-рано утре. Но Ганън твърди, че вратата е била заключена, а алармата е действала, когато се е върнала. Огледах внимателно. Не е имало разбиване. Или е дошъл с Джейкъбс, или е влязъл сам. Клоня към второто и ако съм права, значи убиецът има известни познания за охранителните системи и кодовете.

— Бившият?

— Ганън каза, че е сменила кодовете след раздялата си с него. Това не означава, че не се е добрал до новите. Докато правя справка за него, можеш да изровиш всичко, което намериш, за диамантите и хората, свързани с тях.

— Доста по-интересно.

Той отпи от кафето и го взе със себе си в съседния офис. Ив поиска стандартна справка за Чад Дикс и замислено закрачи из офиса си, докато компютърът извличаше информацията. Хладнокръвно, излишно, безсмислено. Такова изглеждаше убийството на Андреа Джейкъбс. Не бе извършено в момент на паника. Раната бе твърде чиста, а начинът, по който бе нанесена, издаваше, че е било напълно съзнателно действие. Щом я бе издебнал в гръб, можеше просто да я удари с тъп предмет по главата и да я повали в безсъзнание. Не бе имал никаква полза да я убива.

Не допускаше вероятността да е дело на професионалист. Състоянието на къщата правеше това малко вероятно. Инсценираният обир бе предпочитано прикритие за поръчково убийство, но никой наемник не би провалил това прикритие, като остави толкова много скъпи леснопреносими вещи.

Дикс, Чад, започна компютърът. Живее на Източна седемдесет и първа улица, номер пет, Ню Йорк, Ню Йорк. Рождена дата: 28.03.2027 г. Родители: Мичъл Дикс, Грасия Лонг Дикс-Ънгър. Разведени. Един брат — Уейдън. Една полусестра — Мейлий Ънгър Брукс.

Прегледа сведенията за образованието му и се спря на трудовата му биография. Финансист, работещ за „Тарбо, Часи и Дикс“. Богато момче. Навярно хората, които си играеха с парите на другите, бяха доволни и самите те да ги притежават в изобилие.

Огледа снимката от личната му карта. Ъгловата челюст, високи вежди, гладко избръснат. „Интелигентно лице“, реши тя. Имаше добре оформени кестеняви коси и замислени тъмни очи.

— Компютър, има ли субектът криминално досие? Включително и арести и снети обвинения.

Търсене… Злоупотреба с алкохол и хулиганска проява, платена глоба, дванадесети ноември 2049 г. Притежание на наркотици, платена глоба, трети април 2050 г. Унищожаване на обществена собственост, пиянство на обществено място, възстановени щети, платена глоба, четвърти юли 2050 г. Злоупотреба с алкохол и хулиганство, петнадесети юни 2053 г.

— Явно имаш лоши навици, Чад. Компютър, има ли сведения за лечение на алкохолизъм или наркотична зависимост?

Търсене… Доброволна рехабилитационна програма, клиника „Стокли“, Чикаго, Илинойс. Четири седмици, 13.07 — 10.08.2050 г., завършена. Доброволна рехабилитационна програма, клиника „Стокли“, Чикаго, Илинойс. Три седмици, 16 — 30.06.2053 г., завършена.

— Дали все още си чист и трезвен, Чад? — запита се тя. Но едва ли имаше значение. Нищо в биографията му не издаваше склонност към насилие.

Щеше да го разпита на следващия ден и да порови по-дълбоко, ако получи разрешение. Засега имаше достъп само до информация за жертвата.

Андреа Джейкъбс бе на двадесет и девет години. Родена в Бруклин, единствено дете, живи родители, все още женени. Бяха се установили във Флорида и преди няколко часа тя бе разрушила целия им свят, като им бе съобщила, че са загубили единственото си дете.

На снимката за личната си карта Андреа бе привлекателна блондинка с ослепителна усмивка. Нямаше криминално досие. От осем години бе работила за една и съща фирма и бе живяла в апартамента си приблизително толкова време.

„Измъкваш се от Бруклин — помисли си Ив, — намираш работа и самостоятелно жилище. Типични стъпки на нюйоркско момиче“. Бе получила разрешение от близките да провери финансовото състояние на жертвата. Въведе кодовете и извлече сведенията.

„Живяла е пестеливо — забеляза тя, — но като всяка млада жена не се е скъпила за красиви обувки и обикаляне по клубове“. Бе плащала наема си навреме. Имаше превишен кредит в „Сакс“ и дълг към фирма на име „Клоунс“. Оказа се, че „Клоунс“ е бутик за маркови облекла в централната част.

Без да затваря страницата, въведе записките си и започна да ги подрежда в доклад. Полезно бе да помисли върху фактите, наблюденията си и показанията и да ги свърже в едно цяло.

Вдигна поглед, когато Рурк застана на прага.

— Има доста информация за диамантите, включително и подробно описание, снимки. Много повече — за всеки от извършителите на кражбата. Все още се компилира и едновременно се препраща на твоя компютър.

— Благодаря. Искаш ли да я прегледаш?

— Не, няма нужда.

— А искаш ли да се повозиш в полицейска кола?

— С теб винаги, лейтенант.