Нора Робъртс
Възкръснало минало (17)

17.

Ню Йорк, 2059 г.

Тя изгаряше от нетърпение да се прибере у дома. В своята къща, при своето легло и своите вещи, мисълта за които превърна дори досадното пъплене през натовареното движение от летището в удоволствие.

Имаше малки спречквания, хитри номера, нагли измами и истински битки между такситата, прибиращите се от работа хора и подобните на танкове макси бусове. В небето над нея фучаха въздушни трамваи, летящи коли и минисовалки. Докато наблюдаваше войната по улиците, изпита желание да се прехвърли на предната седалка, да сграбчи волана и да се влее в потока от превозни средства с доста повече хъс от шофьора.

Господи, колко обичаше Ню Йорк.

Докато колата й едва пълзеше по булеварда сред армия други, които се бореха да си проправят път в града, реши да се позабавлява, като погледа анимираните билбордове. Някои от тях представляваха малки филми, а като писател, Саманта Ганън обожаваше интересните истории.

На един от тях млада жена лежеше на шезлонг край басейн в някакъв курорт, очевидно самотна, докато около нея се разхождаха или се плискаха с вода щастливи двойки. Поръча си питие и докато отпиваше първата глътка, очите й срещнаха тези на изумително красив мъж, току-що излязъл от водата. По мускулестото му тяло проблясваха капки, а усмивката му бе убийствена. Светна електрическа искра и в следващия кадър двамата вече бяха влюбена двойка и се разхождаха на лунна светлина по плажа, ръка за ръка.

„Морал? Пийте ром «Силби» и отворете света си за приключения, романтика и страстен секс“.

Изглеждаше толкова лесно.

За някои хора наистина бе лесно. Между баба й и дядо й бе пламнала такава искра. Ромът не бе изиграл роля при тях, поне според разказите, които бе слушала. Но погледите им се бяха срещнали и сякаш електрически заряд бе преминал през кръвообращението на съдбата.

През есента щяха да отпразнуват петдесет и шестата годишнина от сватбата си, което бе доказателство за силата на този заряд.

Благодарение на това, че съдбата ги бе срещнала, сега тя седеше на задната седалка на голям черен седан и се придвижваше към покрайнините на града, към дома, след две седмици уморително пътуване по безкрайните шосета по време на националното турне за представяне на книгата й.

Ако не бяха баба й и дядо й, техните постъпки и избори, не би имало нито книга, нито турне и завръщане у дома. Задължена им бе за всичко… е, с изключение на турнето. Но не можеше да ги вини за това.

Надяваше се да се гордеят с нея поне наполовина толкова, колкото тя с тях.

Саманта И. Ганън, авторка на националния бестселър „Горещи скали“. Звучеше доста впечатляващо, нали?

Бе представила книгата си в четиринадесет града — от източното до западното крайбрежие, а интервютата, пресконференциите, настаняването в хотели и придвижването от град на град бяха изтощителни.

„Е, ако трябва да бъда честна — каза си тя, — вълнуващо е, макар и изнервящо“.

Всяка сутрин се бе измъквала от различно легло и бе потърквала очи пред различно огледало, преди да се вгледа в отражението си, за да се увери, че все още е същият човек. Всичко това наистина се случваше с нея, Сам Ганън.

Беше писала тази книга през целия си живот. Безброй пъти бе чувала семейната легенда и бе молила баба си и дядо си да й я разказват, настоявайки за повече подробности. Бе развивала таланта си през всеки час, който като дете бе прекарала будна в леглото си, представяйки си приключението.

Струваше й се толкова романтично, толкова вълнуващо. Радваше се, че е наследница на героите, че във вените й тече тяхната кръв.

Новото й творение вървеше добре. Бе решила да го нарече просто „Биг Джак“ и предполагаше, че ще донесе голяма слава на прадядо й.

Искаше да се върне назад и да се потопи в света на Джак О’Хара, изпълнен с измами, заговори и рискове. По време на подготовката за пътуване и самото турне не бе имала на разположение дори час да пише, а срокът й течеше.

Но нямаше веднага да се залови за работа. Щеше да забрави за нея поне за четиридесет и осем блажени часа. Щеше да захвърли чантите си и да се заключи в своя прекрасен тих дом. Да се потопи във ваната, да отвори бутилка шампанско.

Щеше добре да се отпусне и да пийне, а когато огладнееше, автоготвачът щеше да приготви нещо. Все едно какво, защото щеше да бъде от нейните продукти, в нейната кухия.

После щеше да спи десет часа.

Нямаше да вдига домашния си видеотелефон. Беше се свързала с родителите си, брат си и сестра си по време на полета и им бе казала да не я безпокоят ден-два. Преди месец бе прекратила нещо, което би могло да се нарече интимни връзка, така че нямаше и мъж, който да я очаква.

Може би трябваше да бъде доволна.

Подскочи, когато колата спря до бордюра. У дома! Унесена в мисли, както обикновено, не бе осъзнала, че вече е пристигнала. Взе компютъра си и едната си чанта. Безкрайно щастлива, даде щедър бакшиш на шофьора, когато отнесе куфара й до вратата. Бе толкова доволна да види гърба му, толкова се радваше, че е последният човек, с когото й се налага да разговаря, преди да се уедини в мълчание, докато сама реши да излезе от убежището си, че едва се сдържа да не го разцелува.

Но само му помаха и внесе багажа си в малкото преддверие на къщата, която баба й шеговито наричаше „градският куклен дом на Сам“.

— Върнах се! — Облегна се на вратата и дълбоко си пое дъх, а после затанцува, поклащайки ханш и въртейки рамене. — „Мое, мое, всичко тук е мое. Скъпи мой, прибрах се у дома!“

Изведнъж прекъсна танца на радостта и застина с все още разперени ръце, когато надникна във всекидневната. Масите и столовете бяха преобърнати, а прекрасното й малко канапе бе повалено с облегалката на пода като костенурка, паднала върху черупката си. Видеоекранът бе свален от стената и лежеше счупен, заедно с колекцията й от семейни снимки в рамки и холограми. Всички картини и репродукции, които бяха висели по стените, бяха съборени.

Сам се плесна по челото, а след това зарови пръсти в късите си червени коси и нададе вик на отчаяние:

— За бога, Андреа! Да пазиш къщата не означава да обърнеш всичко наопаки.

Не й бе забранила да прави купони, но… това бе прекалено. Сериозно щеше да срита нечий задник. Извади джобния си видеотелефон и гневно изрече името.

— Андреа Джейкъбс. До неотдавна приятелка — промърмори и зачака трансмисионната връзка. Стисна зъби, завъртя се на пети и тръгна към стълбите, докато слушаше записаното съобщение на Андреа. — Какво си направила? — изкрещя Сам в микрофона. — Бомба ли е паднала тук? Как можа, Андреа? Да съсипеш всичко в дома ми и да заваря такъв безпорядък, когато се прибера? Къде си, по дяволите? Спасявай си кожата, защото, когато те открия… Господи, каква е тази воня? Ще те убия, Андреа.

Миризмата бе толкова силна, че Сам закри носа си с ръка, преди да ритне вратата на спалнята си.

— Мили боже, как смърди. Точно в спалнята ми. Никога не ще ти простя. Кълна се в бога, Андреа, мъртва си. Лампата! — изръмжа тя.

Когато щракна ключа и примигна, за да проясни погледа си, видя Андреа просната на пода върху куп изпоцапани чаршафи.

Оказа се, че е познала. Андреа наистина бе мъртва.

 

 

Тъкмо се бе отправила към вратата. Още пет минути — и щеше да бъде на път за дома след края на смяната си. Случаят щеше да бъде поет от някой друг. Някой от колегите й щеше да се поти над бруталното убийство в горещата лятна нощ.

Току-що бе приключила поредния ужасяващ случай.

Но сега Андреа Джейкъбс бе нейна. За добро или лошо.

Лейтенант Ив Далас вдиша през защитната маска. Нямаше голяма полза от тези неща и според нея изглеждаха глупаво, но поне донякъде намаляваха ужасната миризма при оглед на разлагащ се труп.

Въпреки че климатикът в стаята бе нагласен на приятната температура двадесет и пет градуса, тялото буквално се бе опекло за пет дни. Бе подпухнало от газове и изпуснало отпадните си вещества. Онзи, който бе прерязал гърлото на жената, не само я бе убил, а я бе оставил да изгние.

— Самоличността на жертвата е потвърдена. Андреа Джейкъбс, двадесет и девет годишна, със смесена кръв. Гърлото е разрязано с диагонално движение отгоре надолу, отляво надясно. По положението на трупа може да се съди, че убиецът я е нападнал в гръб. Поради разложението е трудно да се установи дали има други наранявания и следи от самозащита. По обстановката също не би могло да се каже. Жертвата е облечена с дрехи за излизане.

„За купон“, помисли си Ив, когато забеляза лъскавите кантове на изцапаната с кръв рокля и обувките с токчета като шишове за лед, захвърлени в другия край на стаята.

— Върнала се е след среща или обикаляне по клубове. Може би е довела някого, но по нищо не личи.

Огледа стаята и си представи сцената. За миг съжали, че Пийбоди не е тук. Бе освободила по-рано своята помощничка, отскоро партньорка. Не бе видяла смисъл да проваля празничната й вечеря с мъж, на когото знаеше, че държи.

— Прибрала се е сама. Ако е имала придружител, дори той да е убиецът, първо би правил секс с нея. Защо да пропуска тази възможност? А и не е имало съпротива. Не е имало борба. Един точен разрез. Никакви други прободни рани. — Отново погледна трупа и си представи Андреа Джейкъбс жива. — Идва тук след среща или купон. Пийнала е. Тръгва нагоре по стълбите. Дали чува нещо? Може би не. А може и да чува, но проявява глупост и все пак се качва горе. Ще разберем дали е била глупава, но той със сигурност я е чул да влиза.

Ив излезе в коридора, спря за миг, съсредоточи се и изгради картината в съзнанието си, докато „метачите“ изпълняваха задълженията си в къщата.

Тръгна обратно към стаята и си представи как събува и хвърля онези обувки с висок ток, готова да застене от облекчение. Може би бе повдигнала единия си крак, за да разтрие умореното ходило.

И когато бе изправила гръб, той я бе нападнал.

„Скрил се е зад вратата — помисли си Ив — или във вградения гардероб до нея. Промъкнал се е зад гърба й, наклонил е главата й назад, като я е дръпнал за косата, и я е заклал“.

Присви устни и огледа пръските кръв.

„Бликнала е от югуларната вена — продължи да размишлява тя — право върху леглото. Тя застава с лице към леглото, а той е зад нея. Не иска да се цапа излишно. Светкавично прерязва гърлото й и леко я побутва напред. Кръвта все още струи, когато жертвата пада“.

Ив погледна към прозорците. Пердетата бяха спуснати. Приближи се, отмести ги и забеляза, че и параванът срещу нежелани погледи отвън е включен. Нищо чудно. Не би искал някой да забележи светлината или движението.

Отново излезе и пъхна маската в чантата си с принадлежности за оглед.

Вече бе пристигнала специалната група „метачи“ със защитни костюми. Ив кимна към един униформен полицай.

— Кажи на екипа за медицинска експертиза, че вече могат да я откарат. Къде е свидетелката?

— Отведохме я в кухнята, лейтенант Далас.

Погледна часовника на ръката си.

— Двамата с партньора ти се заемете с разпита на съседите. Ти си пристигнал пръв, нали?

Полицаят леко изправи гръб.

— Тъй вярно.

Ив изчака няколко мига.

— Е, и?

Беше си създала репутация. Никой не смееше да плещи празни приказки пред Далас. Бе висока, стройна, днес облечена с тънък летен панталон, тениска и яке. Беше я видял, докато опъваха лента пред къщата, а сега забеляза, че на палеца й има петно от кръв, но не се осмели да го спомене.

Косите й бяха кестеняви, късо подстригани. Очите й имаха цвят на уиски и типичен поглед на ченге.

Бе чувал, че е готова да сдъвче всеки мързелив полицай на закуска и да го изплюе на обяд.

Не искаше да се прости с живота си точно в този ден.

— Диспечерът се обади в шестнадесет и четирийсет и съобщи, че има сигнал за проникване с взлом и вероятно убийство на този адрес.

Ив хвърли поглед назад към стаята.

— Да, доста вероятно.

— С партньора ми се отзовахме и пристигнахме на местопрестъплението в шестнайсет и петдесет и две. Посрещна ни свидетелката, идентифицирана като Саманта Ганън, живееща тук. Беше много разстроена.

— По-накратко, Лопкър — добави тя, когато прочете името на значката му.

— Беше в истерия, лейтенант. Вече бе повърнала точно пред входната врата.

— Да, забелязах.

Полицаят се поуспокои, щом се увери, че тя не търси повод да го нахока.

— Отново повърна, на същото място, веднага щом отвори вратата. После се сгърчи на пода в преддверието и заплака. Повтаряше само: „Андреа е мъртва, на горния етаж“. Партньорката ми остана при нея, а аз се качих горе да проверя. Убедих се още преди да стигна дотам. — Направи гримаса на отвращение и кимна към спалнята. — Тази воня. Надникнах в стаята и видях трупа. Достатъчно бе да погледна жертвата, за да потвърдя, че е мъртва, не влязох, за да не унищожа доказателствата. Направих кратък оглед на втория стаж, за да се уверя, че няма никой друг, жив или мъртъв, и докладвах.

— А партньорката ти?

— Остана при свидетелката през цялото време. Тя… полицай Рики има добър подход към жертви и свидетели. Значително я успокои.

— Добре. Ще изпратя Рики да започнете със съседите.

Ив тръгна към долния етаж. Забеляза куфара, оставен до вратата, портативния компютър и голямата тумбеста чанта, без каквато някои жени не тръгваха за никъде.

Холът изглеждаше, като че ли през него е преминал ураган, както и малката кинозала, в която се влизаше от централния коридор. В кухнята, която според Ив бе твърде разточително обзаведена, сякаш се бяха развилнели армия луди готвачи.

Полицайката бе седнала в малкия ъгъл за хранене, а от другата страна на тъмносинята маса седеше червенокоса жена на видима възраст около двадесет и пет години. Бе така пребледняла, че луничките по носа и скулите й се открояваха като канела върху мляко. Очите й бяха яркосини, изцъклени от шока и зачервени от плач.

Косите й бяха подстригани по-късо, отколкото Ив носеше своите, и следваха формата на главата й, с малък бретон над веждите. На ушите й блестяха огромни халки, а панталонът, ризата и якето й бяха в модерното за Ню Йорк черно.

„Облекло за път“, каза си Ив, когато се сети за чантите в преддверието.

Униформената — Рики, спомни си тя — говореше с тих, спокоен глас. Сега замълча и извърна глава към нея. Разбраха се с погледи само за миг.

— Обади се на номера, който ти дадох, Саманта.

— Ще се обадя. Благодаря. Благодаря ви, че постояхте при мен.

— Няма нищо. — Рики стана от ъгъла и тръгна към Ив, която стоеше на прага. — Лейтенант. Трудно й е, обаче ще издържи още малко. Но отново ще се разплаче. Едва се владее.

— Какъв номер си й дала?

— „Подпомагане на жертви“.

— Добре. Записа ли разговора си с нея?

— Да, с нейно разрешение.

— Да го видя на бюрото си. — Поколеба се за миг. Пийбоди също имаше подход, но не бе тук. — Наредих на партньора ти да започнете да разпитвате съседите. Намери го и му кажи, че съм те помолила засега да останеш на местопрестъплението, така че да потърси друг полицай да му помага. Ако нервите й не издържат, добре е наблизо да се навърта човек, на когото вече има доверие.

— Да, лейтенант.

— Остави ни насаме за малко. — Ив влезе в кухнята и спря до масата. — Госпожице Ганън? Аз съм лейтенант Далас. Трябва да ви задам няколко въпроса.

— Да. Бет… полицай Рики ме предупреди, че някой… извинете, как беше името ви?

— Далас. Лейтенант Далас. — Ив седна. — Разбирам, че ви е трудно. Бих искала да запиша този разговор. Имате ли нещо против? Просто ми разкажете какво се случи.

— Не знам какво се е случило. — В очите й отново проблеснаха сълзи и гласът й опасно затрепери. Но тя сведе поглед към ръцете си, вдиша и издиша няколко пъти. Полагаше усилия да запази самообладание, за което Ив й бе благодарна. — Прибрах се у дома от летището. Бях извън града. Отсъствах две седмици.

— Къде бяхте?

— Хм. В Бостън, Кливланд, Източен Вашингтон, Лексингтън, Далас, Денвър, Ню Ел Ей, Портланд, Сиатъл. Мисля, че пропуснах един-два града. — Леко се усмихна. — Бях на турне за представянето на книгата ми. Написах книга. Беше публикувана — на хартия и в аудиоформат. Провървя ми. — Устните й затрептяха, но сдържа риданията си. — Пожъна голям успех и ме изпратиха… издателите ми ме изпратиха на турне, за да я представя. Пътувах две седмици. Току-що се завърнах. Тъкмо влязох у дома.

Ив забеляза, че погледът й блуждае из стаята, което бе признак, че е на крачка от нов срив.

— Сама ли живеете, госпожице Ганън?

— Какво? Сама? Да, сама. Андреа не живее… не живееше… Боже мой…

Дишането й стана учестено, сплете пръсти и стисна ръце така силно, че кокалчетата им побеляха, и Ив разбра, че вече е на ръба на самообладанието.

— Искам да помогна на Андреа. А вие трябва да помогнете на мен да разбера случая, за да тръгна отнякъде, затова ви моля да не се предавате.

— Не съм слаба жена. — Саманта енергично потърка лице с длани. — Не съм, мога да преодолявам кризи. Никога не съм рухвала така.

„Убедена съм“, помисли си Ив.

— Всеки си има предел. Прибрали сте се у дома. Разкажете ми какво стана. Вратата беше ли заключена?

— Да. Въведох шифъра на ключалката, изключих алармената система, влязох и оставих багажа си. Радвах се, че отново съм в своето владение. Бях уморена и много щастлива. Исках да пийна чаша вино и да се отпусна във ваната. После видях хола. Не можах да повярвам. Здравата се ядосах. Просто побеснях. Грабнах джобния си видеотелефон и се обадих на Андреа.

— Защото?

— О, бях я помолила да пази къщата. Не исках да я оставям празна две седмици, а и тя бе решила да повика бояджии в апартамента си, така че се разбрахме да се пренесе тук, да полива цветята и да се грижи за рибките… Господи, рибките ми!

Понечи да тръгне към вратата, но Ив сграбчи ръката й.

— Почакайте.

— Рибките ми. Имам две златни рибки в домашния си офис. Дори не погледнах там.

— Не ставайте. — Даде й знак да остане на мястото си, отиде до вратата и махна с ръка на един от „метачите“. — Погледни в домашния офис и ми докладвай за състоянието на две аквариумни рибки.

— А?

— Действай! — Върна се на масата. По бузата на Саманта се стичаше сълза, а нежната й кожа бе поруменяла. Но все още не бе рухнала. — Андреа е дошла да живее тук, докато ви няма. Сама ли?

— Да. Може би е имала компания от време на време. Тя е общително момиче, обича купоните. Точно това си помислих, когато огледах хола. Че е устроила щур купон и гостите й са потрошили всичко в дома ми. Разкрещях се на гласовата й поща, докато се качвах горе. Казах ужасни неща. — Закри лицето си с ръце. — Ужасни — промълви. — После усетих онази отвратителна миризма. Блъснах вратата на спалнята и… тя беше там. Лежеше на пода до леглото, цялата в кръв, която вече не приличаше на кръв, но човек се досеща. Мисля, че изпищях. Сигурно съм преживяла момент на умопомрачение. Не знам.

Отново вдигна очи с блуждаещ поглед.

— Не помня. Спомням си само, че я видях, а после побягнах надолу по стълбите. Позвъних на деветстотин и единайсет. И повърнах. Изтичах навън и повърнах. После направих голяма глупост.

— Каква?

— Върнах се обратно в къщата. Знам, че трябваше да изчакам полицията отвън или да отида при съседи, но не разсъждавах трезво. Влязох в преддверието, разтреперана.

— Не сте постъпили глупаво, просто сте били в шок. Има разлика. Кога за последен път разговаряхте с Андреа?

— Не съм сигурна. В началото на турнето. Мисля, че й се обадих от Източен Вашингтон само за да се уверя, че всичко е наред. — С раздразнение изтри още една сълза, сякаш бе ядосана, че е потекла. — Бях ужасно заета и нямах много свободно време. Позвъних един-два пъти, оставих съобщения. Само за да й напомня кога се връщам.

— Споделяла ли е, че нещо я тревожи? Че някой й създава проблеми, отправя заплахи?

— Не. Нищо подобно.

— А вас? Някой да ви е заплашвал?

— Мен? Не, не.

Саманта поклати глава.

— Кой знаеше, че сте извън града?

— Ами… всички. Семейството ми, приятелите ми, импресариото, издателите, редакторът, съседите. Не беше тайна, мога да ви уверя. Бях толкова въодушевена заради книгата и възможността, която получих, че се похвалих на всеки, с когото се чух. Е… било е обир, не мислите ли? Господи, извинявайте, все не мога да запомня името ви.

— Далас.

— Не мислите ли, че е било обир, лейтенант Далас? Някой е чул, че съм на път, решил е, че къщата е празна и…

— Възможно е. Ще ви помоля да проверите вещите си и да видите дали нещо липсва.

Но Ив бе забелязала електрониката и творбите на изкуството, които никой уважаващ себе си крадец не би оставил. А и Андреа Джейкъбс бе носила скъп ръчен часовник и множество бижута. Истински или имитации — нямаше значение. Ако нападателят бе взломаджия, щеше да ги вземе.

— Имали ли сте някакви обаждания, писма или необичайни разговори наскоро?

— Е, откакто книгата бе публикувана, са ми се обаждали доста хора. Главно чрез издателите ми. Хора, които биха искали да се срещнат с мен, да ме помолят за помощ за издаването на книгите си или да опиша историите им. Някои ми се сториха доста странни, признавам. Но никакви заплахи. Имаше и такива, които предлагаха да споделят с мен свои теории за диамантите.

— Какви диаманти?

— От книгата. В нея става дума за голяма кражба на диаманти в началото на века. Тук, в Ню Йорк. Баба ми и дядо ми са били замесени. Не са откраднали нищо — побърза да уточни тя. — Дядо ми е бил детектив на компанията, която ги е застраховала, а баба ми… сложно е. Но една четвърт от диамантите не е била открита.

— Така ли?

— Всъщност… стара история. Някои от хората, които ми се обаждат, просто се правят на детективи. Това е една от причините за успеха на книгата. Диаманти на стойност милиони долари… къде ли са? Минал е повече от половин век, а доколкото е известно, все още не са открити.

— С истинското си име ли подписвате творбите си?

— Да. Баба ми и дядо ми са се запознали благодарение на тази кражба. Това е част от историята на семейство Ганън. В действителност диамантите привличат интереса на читателите, но най-същественото в книгата е любовната история.

„Любовта настрана — цинично си каза Ив, — но няколко милиона в диаманти определено са нещо интригуващо. И безспорно биха представлявали сериозен мотив“.

— Ясно. Някоя от двете ви с Андреа да е прекратила интимна връзка наскоро?

— Андреа не поддържаше връзки… трайни. Просто обичаше мъжете. — Бледите й страни пламнаха. — Не се изразих добре. Искам да кажа, често излизаше и се забавляваше с мъже. Но никога не е имала сериозна моногамна връзка.

— Някой от мъжете, с които е излизала, да е настоявал за нещо по-сериозно?

— Не е споменавала. Щеше да ми каже, ако някой от приятелите й бе станал твърде настойчив. Но обикновено се срещаше с мъже, които искат това, което и тя. Кратко приключение без обвързване.

— А вие?

— Точно сега не се виждам с никого. Между писането, турнето и ежедневните дейности нямам нито време, нито желание. Преди месец прекратих връзка, но без лоши чувства.

— Името му?

— Но той никога… Чад не би наранил никого. Малко е… подъл… е, всъщност бих го нарекла голям негодник, но не е…

— Просто рутина. Елиминирането винаги помага. Чад?

— О, господи! Чад Дикс. Живее на Източна седемдесет и първа улица.

— Знае ли кодовете ви за достъп до къщата?

— Не. Имаше ги, но ги промених, след като скъсахме. Не съм глупава… а и дядо ми е бил полицай, преди да стане частен детектив. Би ме одрал жива, ако не бях взела елементарни мерки за сигурност.

— И би имал право. Кой друг знае новите кодове?

Саманта нервно разроши косите си, докато щръкнаха като огнени шипове.

— Освен мен и Андреа, имаше ги само жената от почистващата фирма. Лицензирана е. „Мейд ин Ню Йорк“. А, и родителите ми. Живеят в Мериленд. Винаги им давам кодовете си, за всеки случай. — Изведнъж отвори широко очи. — Охранителната камера. Имам камера на входната врата.

— Да, изключена е и дисковете ви липсват.

— О! — Руменината й се връщаше и страните й напомняха за розови листа върху сметана. — Струва ми се много професионално. Защо е действал така прецизно, а после е оставил такъв безпорядък в къщата?

— Добър въпрос. Ще се наложи отново да поговоря с вас, но засега е достатъчно. Искате ли да се обадите на някого?

— Не желая да разговарям с никого. Уморена съм от интервюта. Родителите ми са на почивка. Плаване по Средиземно море. — Замислено прехапа устни. — Не искам да разберат за това. Планираха пътуването почти година и заминаха едва преди седмица. Ако чуят, веднага ще се върнат.

— Вие решавате.

— Брат ми замина на космическа командировка. — Потупа с пръсти по зъбите си, докато бе потънала в размисъл. — Ще си дойде най-рано след няколко дни, а сестра ми е в Европа. След десетина дни ще се срещне с родителите ни. Засега мога да ги държа настрана. Да, няма да ги забърквам. Ще се обадя на баба си, но може да почака до утре.

Идеята на Ив бе Саманта да повика някого да постои при нея — за кураж. Сега разбра, че ако предложи това, би засегнала самочувствието й. Наистина не бе слаба жена.

— Трябва ли да остана тук? — попита Саманта. — Колкото и да ми е неприятно, мисля, че е по-добре да пренощувам в хотел… да отседна за известно време. Не искам да стоя тук сама. Не искам да спя тук тази нощ.

— Ще уредя да ви заведат където пожелаете. Но трябва да знам къде да ви потърся.

— Разбира се. — Затвори очи за миг и си пое дъх, докато Ив се изправяше. — Лейтенант, Андреа е мъртва, защото е била тук. Защото беше в дома ми, докато мен ме нямаше.

— Мъртва е, защото някой я е убил. Онзи, който го е извършил, е единственият отговорен за случилото се. Не вие. Не и тя. Моята работа е да открия виновника.

— Добра сте в професията си, нали?

— Да, добра съм. Ще изпратя полицай Рики да ви придружи до хотела. Ако се сетите за още нещо, можете да ме откриете в Централното полицейско управление. А, диамантите, за които сте писали. Кога са били откраднати?

— През две хиляди и трета. Месец март. Навремето са били оценени на над двадесет и осем милиона. Приблизително три четвърти от тях са открити и върнати.

— Така остават много подводни камъни. Благодаря за съдействието, госпожице Ганън. Съжалявам за приятелката ви.

Ив излезе от кухнята, обмисляйки различни хипотези. Един от „метачите“ я потупа по рамото, когато мина покрай него.

— Хей, лейтенант? Рибките… Умрели са.

— По дяволите!

Пъхна ръце в джобовете си и тръгна към входната врата.