Нора Робъртс
Възкръснало минало (15)

15.

Кварталът бе тих, с добре поддържани тревни площи пред кокетните къщи, обитавани от хора от средната класа, и големи дървета, чиито корени бяха повдигнали част от плочките на тротоарите. На повечето алеи бяха паркирани автомобили тип SUV — предпочитаното превозно средство от средно заможните семейства. Имаше безброй детски играчки, велосипеди и очукани коли втора ръка, което издаваше, че възрастта на децата в квартала варира от бебета до тийнейджъри.

Къщата бе двуетажна, в стил, напомнящ британския от епохата на Тюдорите, със старателно окосена трева, цветни лехи и подрязани храсти. Но имаше табела „Продадена“.

Не бе нужно Макс да се обажда на агенцията за недвижими имоти, за да разбере, че е необитаема. Нямаше нито пердета на прозорците, нито коли на алеята, нито играчки, които едно малко момче би оставило навън.

— Изпуснали сме ги — каза Джак.

— За бога, Джак, благодаря, че ме осведоми.

— Сигурно страшно се ядосваш, когато следите водят до задънена улица, както сега.

— Няма задънени улици. Само смяна на посоката.

— Добра философия, синко.

Макс пъхна ръце в джобовете си и се залюля на пети.

— За какво да се ядосвам? — промърмори той и Джак се усмихна. — В квартал като този със сигурност има поне една любопитна съседка. Да почукаме на няколко врати.

— Какъв повод ще измислиш?

— Нямам нужда от повод. Притежавам разрешително за частен детектив.

Джак кимна и тръгнаха към къщата вляво.

— Хората от подобни квартали веднага се съгласяват да разговарят с детективи. Това прави деня им малко по-интересен. Но не вярвам да кажеш на някоя клюкарка, че търсиш следа, която води до двадесет и осем милиона в диаманти.

— Опитвам се да открия Лора Грегъри — името, с което се е представяла тук — за да й съобщя, че е посочена като наследница в завещание. Подробностите са поверителни.

— Добра идея. Просто и ясно. Хората намират завещанията за нещо хубаво. Пари, получени наготово. — Джак оправи папийонката си. — Как изглеждам?

— Хващаш око, Джак, но все пак не бих излязъл на среща с теб.

— Ха! — Потупа го по рамото. — Харесваш ми, Макс, проклет да съм, ако не е така.

— Благодаря. Просто си мълчи, докато изкопча нещо.

Бяха на няколко крачки от сградата с раздвижена архитектура, когато вратата се отвори. Жената, която излезе, бе около тридесет и пет годишна, в избелели джинси и памучен пуловер. От коридора зад нея звучеше тържествената музика на „Междузвездни войни“.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да, госпожо. — Легитимира се. — Аз съм Макс Ганън, частен детектив. Търся Лора Грегъри.

Погледът й се спря върху картата му и в очите й проблесна вълнение.

— Нищо нередно, госпожо…

— Гейтс. Хейли Гейтс.

— Госпожо Гейтс. Опитвам се да открия госпожа Грегъри, за да потвърдя, че тя е лицето, посочено като наследник в завещание.

— О!… — Блясъкът в очите й стана по-ярък.

— С партньора ми… впрочем аз съм Бил Съливан. — За ужас на Макс, Джак се приближи, подаде й ръка и сърдечно стисна нейната. — Надявахме се да поговорим лично с госпожа Грегъри, за да се убедим, че тя е внучката на брата на покойния Спайроу Хенроу. В предишното поколение от рода е възникнал сблъсък на интереси и някои от фамилията, включително и родителите на госпожа Грегъри, са прекъснали връзка. — Енергично сви рамене. — Роднини. Какво да ги правиш?

— Разбирам какво имате предвид. Извинете ме за момент. — Надникна през вратата. — Матю? Тук съм, отвън. Най-големият ми син е у дома, болен е — обясни тя и остави вратата зад себе си открехната. — Бих ви поканила вътре, но е истинска лудница. Както виждате, Лора продаде жилището си. — Посочи към съседната къща. — Обяви го за продан преди около месец на много ниска цена. Сестра ми е агентката, която й помогна. Лора искаше продажбата да стане бързо, но всъщност се изнесе още преди това. Един ден засаждаше летни цветя в градината си, а на следващия опаковаше багаж.

— Странно, нали? — отбеляза Макс. — Не спомена ли каква е причината?

— Каза, че майка й във Флорида е сериозно болна и заминава, за да се грижи за нея. Живя тук три години, а не бе споменавала нищо за майка си. Синовете ни играеха заедно. Нейният Нейт е симпатично момче, кротко. И двамата бяха кротки. Хубаво беше Матю да има приятел, който живее в съседство, а и ние с Лора се разбирахме добре. Предполагах, че е от заможно семейство.

— Така ли?

— Просто впечатление. Работеше почасово в магазин за сувенири. Не би могла да си позволи къщата, колата и живота, който водеше, със заплатата си. Каза ми, че е получила наследство. Странно, че сега ще получи и още едно, нали?

— Каза ли ви къде отива във Флорида?

— Не, само Флорида. И бързаше да замине. Продаде или подари много от вещите си, както и от тези на Нейт. Натовари останалите в колата и потегли. Замина, мисля, преди три седмици. Или малко повече. Обеща, че ще се обади, когато се устрои, но все още нямам вест. Сякаш искаше да избяга от нещо.

— От какво?

— Винаги съм… — Замълча и изгледа и двамата малко подозрително. — Сигурни ли сте, че не е в беда?

— Нищо не я застрашава, поне доколкото знаем. — Макс чаровно й се усмихна, преди Джак да каже нещо. — Наети сме от семейство Хенроу, за да издирим наследниците и да потвърдим самоличността им. Защо мислите, че може да е в беда?

— Не зная. Винаги ми се е струвало, че около нея витае нечия сянка. Може би на бившия й съпруг. Не се срещаше с никого. Докато беше тук, нито веднъж не излезе. И никога не говореше за бащата на Нейт. Той също не го споменаваше. Но вечерта, преди да се обади в агенцията за недвижими имоти, при нея дойде някакъв мъж. Караше „Лексъс“ и донесе кутия, опакована като подарък, а не наближаваше нито нейният рожден ден, нито този на сина й. Стоя около двайсет минути. На следващата сутрин тя позвъни на сестра ми и обяви къщата за продан, напусна работа, а си спомням, че и Нейт спря да посещава училище за една седмица.

— Каза ли ви кой е бил гостът й? — Джак зададе въпроса нехайно, като че ли просто си бъбреха и се наслаждаваха на хубавото време и успокояващия пролетен полъх. — Сигурно сте попитали. Всеки би проявил любопитство.

— Не ми каза. Да, споменах, че съм видяла колата, но тя просто отвърна, че бил неин познат, и нищо повече. Мисля, че беше бившият й съпруг, защото сякаш напълно откачи. Човек не продава къщата си с всички мебели, защото майка му е болна. Хей, може би е чул за това наследство и се е опитал да се върне в живота й, за да намаже. Нали знаете колко подли са някои хора?

— Наистина. Благодаря, госпожо Гейтс. — Макс й подаде ръка. — Много ни помогнахте.

— Ако я намерите, кажете й, че искам да ми се обади. На Матю му е страшно мъчно за Нейт.

— Обещаваме.

— Идвал е при нея — каза Джак, когато отново се качиха наетата кола.

— О, да, и не мисля, че в красиво опакованата кутия е имало подарък. Тя бяга. — Макс хвърли поглед към пустата къща. — Но дали от него или с диамантите, или и двете?

— Една жена побягва така, когато е изплашена — отбеляза Джак. — Възможно е дори да е оставил диамантите при нея, без самата тя да знае. Крю е от хората, които не биха се доверили на никого, особено на бивша съпруга. Бих се обзаложил, че е направил точно това. Е… ще пътуваме ли до Флорида, за да добием тен?

— Тя не е във Флорида, а ние се връщаме в Мериленд. Тази вечер имам среща с червенокоса красавица.

 

 

— Ти ще караш. — Крю допря дулото до кръста й. — Ще трябва да се преместиш на шофьорската седалка, без да слизаш. Действай бързо, госпожице Тавиш.

Можеше да се разпищи или да побегне. Но щеше да загине. Напомни си това, докато се прехвърляше над преградата между седалките. Не искаше да умре и затова щеше да изчака момент, в който рискът е най-малък.

— Закопчай колана — нареди Крю.

Докато го изпъваше пред тялото си, Лейн напипа мобилния телефон в левия си джоб.

— Ще ми трябват ключовете.

— Разбира се. Ще те предупредя веднъж, само веднъж. Карай нормално и предпазливо, спазвай правилника. Ако направиш какъвто и да е опит да привлечеш внимание, ще те застрелям. — Подаде й ключовете. — Повярвай ми.

— Вярвам ви.

— Тогава да тръгваме. Ще излезем от града по Шестдесет и осма, на изток. — Крю седна така, че тя да вижда револвера. — Не обичам да ме возят, но ще направим изключение. Трябва да благодариш на кучето си. Ако не беше отзад, щях да те измъкна оттам и да пътуваш в багажника.

„Бог да те благослови, Хенри.“

— Това място ми харесва повече.

Докато караше, Лейн обмисли и отхвърли идеята да натисне газта докрай или рязко да завърти волана. Подобни героични постъпки водеха до успех във филмите, но там куршумите не бяха истински.

Трябваше да остави някаква следа и да остане жива, докато някой я открие.

— Вие ли подплашихте Уили така, че да изскочи на улицата?

— Поредният странен обрат на съдбата или просто лош късмет. Къде са диамантите?

— Ако ви кажа, този разговор ще приключи, както и животът ми.

— Поне си умна и не се преструваш, че не знаеш за какво говоря.

— Какъв смисъл би имало?

Лейн надникна в огледалото за обратно виждане, отвори широко очи и отново отмести поглед към пътя. Това го накара да извърне глава и да погледне назад, а в този миг тя пъхна ръка в джоба си и докосна няколко бутона, молейки се да брои правилно и да улучи този за бързо избиране.

— Гледай пътя — смъмри я той.

Сграбчи волана с две ръце, здраво го стисна и мислено започна да си повтаря: „Вдигни, Макс, вдигни и слушай“.

— Къде отиваме, господин Крю?

— Просто карай.

— Източна шейсет и осма е дълга улица, излиза на междущатската магистрала. Решили сте да добавите към досието си и отвличане, а?

— Няма да бъде най-великият ми подвиг.

— Предполагам, че сте прав. Ще карам по-добре, ако махнете този пистолет от кръста ми.

— Колкото по-добре караш, толкова по-малка е вероятността от него да излети куршум и да направи грозна дупка в красивата ти кожа. Ако съдя по теб и баща ти, явно е вярно, че червенокосите имат много нежна кожа.

Не искаше да мисли за кожата й и да си представя каква дупка би направил куршумът в нея.

— Джени ще вдигне тревога, когато не се върна.

— Ще бъде твърде късно, за да има някаква полза. Спазвай ограничението на скоростта.

Увеличи на сто и двадесет.

— Хубава кола. Никога не бях карала мерцедес. Тежък е. — Потърка шията си, сякаш бе нервна и просто бърбореше. — Но върви гладко. Черен мерцедес седан, като онези, в които се возят дипломатите.

— Няма да ме разсееш с празни приказки.

— Опитвам да се успокоя, ако нямате нищо против. За първи път ме отвличат с опрян пистолет. Вие сте проникнали в къщата ми, нали?

— Ако бях намерил онова, което ми принадлежи, нямаше да се наложи да правим тази малка екскурзия заедно.

— Оставили сте страхотен безпорядък.

— Времето е лукс, с който не разполагах.

— Предполагам, няма смисъл да изтъквам, че вече притежавате половината от плячката, когато уговорката е била за четвърт. Както и че когато човек има, да кажем, десет милиона, да иска повече е прекалена алчност.

— Права си, няма. Ще свиеш в следващия изход.

— Триста двадесет и шеста?

— Юг, към Източна сто четиридесет и четвърта.

— Добре, добре. Южна триста двадесет и шеста към Източна сто четиридесет и четвърта. — Погледна го учудено. — Не приличате на човек, който прекарва дълго време сред горите. Нали не отиваме на къмпинг?

— Двамата с баща ти вече ми създадохте достатъчно проблеми. Похарчих твърде много пари заради вас. Ще си платите за това.

Лейн продължи да следва указанията му и дословно да ги повтаря. Трябваше да вярва, че Макс е включил телефона си и чува думите й. Че батерията е достатъчно заредена и има обхват.

— Парк за отдих „Алигени“ — каза тя, когато асфалтът свърши и по нареждане на Крю продължи по чакълена настилка. — Този мерцедес не е за тук.

— Тръгни по лявото разклонение.

— Малки вили. Скромни, уединени.

— Точно така.

— Много дървета. Улица „Еленова пътека“. Чудесно. Отвлечена съм в къщичка на улица „Еленова пътека“. Не звучи никак страшно.

— Последната вляво.

— Добър избор. Напълно скрита е сред дърветата, почти не се вижда от съседната.

Вече трябваше да затвори. „Ще намери телефона — помисли си тя, — няма начин да не го намери“. Ако все още бе включен, щеше да загуби и последната си плаха надежда.

— Спри тук и ми дай ключовете.

Лейн се подчини, обърна се към него и срещна погледа му.

— Няма да направя нищо, с което да ви дам повод да ме застреляте.

Пъхна ръка в джоба си и напипа бутона за край.

— Тогава слез оттук.

Той отвори вратата и слезе. Револверът бе насочен към сърцето й, докато се прехвърляше над преградата.

— Да влезем — побутна я напред. — И да си поговорим.

 

 

„Бързо свърших“, помисли си Макс, докато вървеше към изхода на терминала. Щеше да вземе Лейн от къщата на Джени, след като остави Джак. Не му се струваше добра идея да заведе бъдещия си тъст в дома на полицай.

Проблемът бе, че не можеше да му има доверие.

Погледна назад и видя, че Джак все още има болнав вид. Бяха хванали директен полет от Кълъмбъс до местното летище и от излитането до кацането лицето му бе сменило цвета си няколко пъти.

— Мразя тези крилати консервени кутии. — По кожата на Джак все още блестяха капки пот, когато се облегна на покрива на колата. — Трябва да усещам земя под краката си.

— Ще усещаш пода на колата. — Макс изпита съчувствие, отвори вратата и му помогна да намести едрото си тяло вътре. — Ако повърнеш на седалката, ще те сритам в задника, да знаеш. — Спусна покрива и седна зад волана. Предполагаше, че Джак може да симулира какви ли не болести, но едва ли притежаваше способността съзнателно да променя цвета на кожата си. — Ето какво друго ще стане. Ще те откарам у Лейн и ще чакаш там, докато се върна с нея. Ако изчезнеш, ще те намеря и ще те пребия до безсъзнание. Ясно ли е?

— Искам да полегна. Само да полегна.

Развеселен, Макс потегли от паркинга. Сети се за мобилния си телефон и го извади от джоба си. Беше го изключил по време на полета. Отново го включи, но не обърна внимание на сигнала за непрослушана гласова поща и позвъни на Лейн. Чу записания й глас, който го помоли да остави съобщение.

— Здравей, скъпа, върнах се. Тръгвам от летището. Трябва да се отбия на едно място и ще дойда да те взема. Ще ти разкажа всичко, когато се видим. Имам нещо за теб. Чао.

Джак промърмори с наведена назад глава и затворени очи:

— Опасно е да говориш по това нещо, докато шофираш.

— Млъкни, Джак. — Но Макс бе съгласен и понечи да го прибере. В този миг телефонът звънна. Сигурен, че е Лейн, вдигна. — Бърза си. Тъкмо… Винс? — Докато страхът сковаваше тялото му като вледеняващ студ, спря в една отбивка. — Кога? За бога, минал е повече от час! Идвам веднага. — Стовари телефона между седалките и натисна газта. — Отвлякъл я е.

— Не, не е истина! — Лицето на Джак загуби болнавия си зеленикав оттенък и стана восъчнобледо. — Не и моето момиченце.

— Измъкнал я е от магазина малко след пет. Винс мисли, че са тръгнали с тъмен седан. Двама души са я видели да се качва в някаква кола с мъж, но не са дали добро описание на колата. — Макс пришпори поршето на сто и шестдесет. — Джени е описала точно мъжа. Дълга кестенява коса, наболи мустаци, слънчеви очила. Бял, между четиридесет и пет и петдесет години, около метър и осемдесет, средно телосложение.

— Косата е перука, със сигурност е той. Трябва да се свърже с мен, за да получи диамантите. Ще й стори нещо лошо.

— Да не мислим за това. Да помислим как да ги открием и да я освободим. — Ръцете на Макс бяха застинали на волана. — Трябва да я отведе някъде. Щом смята, че диамантите са тук, няма да отиде далеч. Нужно му е уединено място, а не хотел. Ще се свърже или с теб, или с мен. Ще… Мамка му!

Вдигна телефона си.

— Дай го на мен. Ако затриеш и двама ни, няма да можем да й помогнем.

Джак го грабна и натисна бутона за гласова поща.

— Имаш две нови съобщения. Първото е получено в пет и петнайсет на осемнайсети май.

Чуха гласа на Лейн, напълно спокоен:

— Източна шейсет и осма е дълга улица, излиза на междущатската магистрала. Решили сте да добавите към досието си и отвличане, а?

— Умно — задъхано каза Макс. — Много е умна.

Гумите изсвистяха, когато направи ловка маневра, и поршето профуча като куршум обратно към междущатската магистрала. Заслуша се в думите й, блокирайки страха. Когато съобщението свърши, едва се сдържа да не накара Джак да го пусне отново само за да чува гласа й.

— Звънни на Винс, опиши му колата и му съобщи посоката. Към Парк за отдих „Алигени“. Кажи му, че сме тръгнали натам и че Крю е въоръжен.

— Но нали няма да чакаме ченгетата?

— Разбира се, че не.

Понесе се с бясна скорост към гората.

 

 

Лейн влезе във вилата и огледа просторното главно помещение с каменна камина и тъмна ламперия от масивно дърво. Време бе за смяна на тактиката.

Добра идея бе да протака. Всичко, което отлагаше застрелването или халосването, бе добро. Но никога нямаше полза човек да се надява на чудо в последния момент. Трябваше да разчита на себе си.

Обърна се и закачливо се усмихна на Крю.

— Първо, държа да кажа, че няма да ти дам повод да ми причиниш болка. Не съм мазохистка. Разбира се, може да ме нараниш и без повод, но се надявам, че си човек със стил и няма да го направиш. И двамата сме цивилизовани хора. Аз имам нещо, което ти искаш. — Приближи се към мекия диван с карирана тапицерия, седна и кръстоса крака. — Да преговаряме.

— Това тук… — Крю размаха револвера. — … ми дава пълно право да определям условията.

— Ако го използваш, няма да получиш нищо. Защо не ми предложиш чаша вино, вместо да ме заплашваш?

Крю подозрително наклони глава встрани, сякаш първоначалната му преценка за нея не се бе потвърдила и се опитваше да си състави ново мнение.

— Изглеждаш много спокойна.

— Имах време да възвърна самообладанието си. Няма да отричам, че успя да ме уплашиш. Може да продължиш със заканите, но се надявам, че си склонен към разумен диалог.

Лейн бързо си припомни всичко, което знаеше за него, както и нещата, които бе забелязала досега.

Огромно его, суетност, алчност, социопатия и склонност към убийство.

— Сами сме, няма къде да избягам. Ти владееш положението, но все пак… аз имам нещо, което искаш.

Лейн отметна глава назад, засмя се и долови изненадата му. „Добре, продължавай да го озадачаваш и да го караш да мисли“.

— Господи, кой би предположил, че старият е способен на това? През целия си живот е бил дребна риба и голям досадник. А сега се появява след удара на живота си. Господи, достатъчен успех за десет живота! И оставя плячката буквално в скута ми. Съжалявам за Уили, беше сладур. Но оплеска нещата.

Лицето на Крю издаде любопитство, докато изваждаше чифт белезници от едно чекмедже.

— О, Алекс, ще бъде по-весело, ако първо пийнем вино.

— Нима мислиш, че ще се хвана на този номер?

— Какъв номер? — Е, може би наистина нямаше да се хване, но бе наострил слух. Въздъхна, когато белезниците паднаха в скута й. — Добре, както желаеш. Къде ги искаш?

— Страничната облегалка на дивана и дясната ти ръка.

От идеята сама да закопчае ръката си гърлото й пресъхна, но изпълни нареждането му и го изгледа намръщено.

— А виното?

Крю кимна, влезе в кухнята и извади бутилка от шкафа.

— Каберне?

— Идеално. Ще ти бъде ли неприятно, ако попитам защо човек с твоите способности и вкусове се е сдружил с Джак?

— Беше полезен. А ти защо се опитваш да играеш ролята на злобна циничка?

Лейн артистично се нацупи.

— Не мисля, че съм злобна, просто съм реалистка.

— Ти си просто продавачка от малък град, която е имала лошия късмет у нея да попадне нещо, което ми принадлежи.

— Мисля, че е доста добър късмет. — Взе чашата, която й подаде, и отпи глътка. — Търговията е интересна игра. Продавам стари, често безполезни вещи с добра печалба. Това ми гарантира достъп до места, където има други стари, често безполезни, но много ценни вещи. Добра съм в бранша.

— Е, хубаво.

Явно не бе обмислил нещата от тази гледна точка, но сега го направи.

— Слушай, съучастникът ти е стар глупак, който не означава нищо за мен. Ако някога ме е научил на нещо, то е да избягвам излишните рискове.

Крю бавно поклати глава.

— Излезе с мен от магазина, без да издадеш звук, главно за да защитиш продавачката.

— Не можех да споря с теб, когато ме заплашваше с пистолет. Прав си, не исках тя да пострада. Защото е моя приятелка и защото е бременна в седмия месец, за бога. Има граници, които не прекрачвам, Алекс. Не понасям насилието.

— Интересно. — Той седна и махна с ръка. — Как ще обясниш факта, че имаш връзка с Ганън, детектива на застрахователите?

— Страхотен е в леглото, но дори и да не беше, щях да се сближа с него. Човек трябва да държи приятелите си изкъсо, Алекс, а враговете — още по-изкъсо. Мога да предвидя всеки негов ход. Безплатно ще те осведомя за поредния. Днес е в Ню Йорк. — Лейн се наведе напред. — Съставили са план да те накарат да изпълзиш от бърлогата си. Утре в пресата ще излезе новината, че част от диамантите е намерена. Гениалната идея на Макс е, че това ще те подтикне да направиш нещо прибързано. Умен е, признавам, но не може да те надхитри.

— Значи аз съм по-умен?

— Мисля, че да — потвърди тя. — Вече притисна Джак и бог знае колко време ще издържи татенцето ми. Но няма представа как да се добере до теб. — „Егото, егото, егото. Четкай егото му“. — Разчита само на късмета си.

— Интересно, но ми е все едно какво ще прави.

— Разбира се. Ти вече му даде един урок. Наложи се го утешавам, докато ближеше раните си — засмя се Лейн. — Отвлякох вниманието му и така ти дадох време.

— Искаш да ти благодаря за това? Имай предвид, че точно сега звучи смешно. Къде са диамантите, госпожице Тавиш?

— Наричай ме Лейн. Мисля, че официалностите са излишни. Знам къде са. И на Джак, и на Уили. — Промени позата си и глезено замърка. — Какво ще правиш с толкова пари, Алекс? Ще пътуваш? Ще си купиш малък остров? Ще вдъхваш уханието на мимози на някой плаж? Не мислиш ли, че всички тези неща, които човек може да си позволи с тлъсти пачки банкноти, са по-забавни, когато ги споделя със сродна душа?

Погледът му се спря на устните й, а после се плъзна обратно към очите й.

— Така ли завъртя главата на Ганън?

— Всъщност не, престорих се, че той е завъртял моята. Макс е от типа мъже, които обичат да преследват и покоряват. Поднасям ти доста неща на тепсия. Можеш да имаш и диамантите, и мен.

— Мога да имам и двете, когато поискам.

Лейн се облегна назад и отпи глътка.

— Разбира се. Само че смятам мъжете, способни на изнасилване, за най-низшия животински вид. Ако си един от тях, значи съм те преценила погрешно. Можеш да ме изнасилиш, пребиеш и застреляш. Естествено ще ти кажа къде са диамантите. Но тогава… — Отново отпи и очите й проблеснаха дяволито. — … няма да разбереш дали съм казала истината. Ще загубиш много време, а аз излишно ще страдам. Не е особено разумно, когато ти предлагам сделка, от която всеки от двама ни ще получи това, което иска, и дори малко повече.

Крю стана.

— Интересна жена си, Лейн.

Вяло свали перуката.

— Ммм, така е по-добре. — Тя нацупи устни и се загледа в оловносивите му коси. — Много по-добре. Ще ми налееш ли още? — Подаде чашата си и леко я разклати. — Искам да те помоля за нещо — продължи, когато Крю отиде да донесе бутилката. — Ако останалите диаманти са у теб…

— Ако?

— Имам само твоята дума. Не смятам баща си за надежден източник.

— О, у мен са.

— Тогава защо не се задоволиш с питомното, вместо да гониш дивото?

Лицето му застина, сякаш бе изсечено от камък, а погледът, който й хвърли, бе убийствен.

— Не се задоволявам с половината от нищо.

— Уважавам този принцип. Все пак, ако споделиш парите с мен, ще бъде доста по-приятно да ги харчиш.

Доля чашата й и сложи бутилката на масата.

— Повечето хора надценяват секса.

Лейн избухна в предизвикателен гърлен смях.

— Да се обзаложим ли, че си струва?

— Колкото и да си привлекателна, не бих дал двадесет и осем милиона за теб.

— Нараняваш чувствата ми.

„Накарай го да дойде по-близо — помисли си тя. — Отклони вниманието му. Ще боли, но ще трае само минута“.

Подготви се, наведе се напред към виното и се завъртя така, че телефонът в джоба й се удари в облегалката на дивана.

Крю яростно се втурна към нея, сграбчи я за косите, повали я на земята и разкъса джоба й. Пред очите й затанцуваха черни кръгове от болка и страх, но тя плахо се изправи и погледна към петната от вино по панталона си с престорен гняв.

— О, за бога, дано ти се намира малко сода.

Крю замахна и я зашлеви така силно, че черните кръгове се превърнаха в огненочервена експлозия.