Нора Робъртс
Възкръснало минало (1)

1.

След дребничкия мъж, който влезе в магазина, прозвуча мощно оригване. Той се огледа смутено, сякаш вината за неприличния звук бе негова, а не на природата, и стисна пакета, който носеше под мишница, за да изтръска чадъра си на бели и черни райета.

И от чадъра, и от дрехите му се стичаше вода и струйките, които попиваха в изтривалката на прага, навяваха тъга, докато студеният пролетен дъжд плющеше по улиците и тротоарите. Човекът застана неподвижно, сякаш не бе сигурен дали е добре дошъл тук.

Лейн извърна глава и му се усмихна топло. Приятелите й биха нарекли това „предразполагаща усмивка на търговец“.

Е, да, тя умееше да предразполага хората, но точно сега това нейно качество бе подложено на сериозно изпитание.

Ако знаеше, че дъждът ще доведе клиенти в магазина, вместо да ги прогони, не би дала почивен ден на Джени. Не се отказваше от нито една възможност за продажба. Не би открила магазин, ако не искаше в него да влизат клиенти, каквото и да е времето. И не би го открила в малък американски град, ако не бе наясно, че ще прекарва повече време в приказки и разрешаване на спорове, отколкото в издаване на касови бележки.

„Добре — помисли си Лейн, — радвам се“. Но ако Джени бе на работа, вместо да прекарва деня в лакиране на ноктите си и гледане на сапунени сериали, тя щеше да обслужи досадните близначки.

Дарла Прайс Дейвис и Карла Прайс Гоен боядисваха косите си в пепеляворус цвят. Носеха едни и същи тъмносини шлифери и еднакви чанти. Довършваха изреченията си и общуваха чрез някакъв неразгадаем код, който включваше смръщване на вежди, присвиване на устни, повдигане на рамене и кимане с глава.

Това би изглеждало забавно при осемгодишни, но при жени на четиридесет и осем бе просто странно.

Но Лейн си напомни, че двете никога не излизат от „Спомени“, без да оставят по някоя пачка. Случваше се да умуват с часове, но накрая касовият апарат звънваше. Малко неща повдигаха настроението на Лейн така, както този звук.

Днес бяха тръгнали да търсят подарък за годежа на племенницата си. Проливният дъжд и гръмотевиците не ги бяха изплашили. Същото би могло да се каже и за измокрената двойка, отбила се в Ейнджълс Геп на път за Вашингтон.

Както и за дребничкия мъж с раирания чадър, който й се стори малко уплашен и объркан.

Затова му се усмихна с повече топлота.

— Ще дойда при вас след минута — каза високо тя и отново насочи вниманието си към близначките. — Защо не поразгледате още малко? — предложи им. — Помислете. Веднага щом…

Дарла сграбчи китката й, което й даде да разбере, че няма да се отърве лесно.

— Трябва да решим. Кери е горе-долу на твоята възраст, скъпа. Ти какво би искала за подарък по случай годежа си?

Не бе нужно Лейн да знае кода, за да прозре неделикатния намек. Тя бе двадесет и осем годишна, все още неомъжена. Нито пък сгодена. Дори в момента нямаше приятел. Според близначките Прайс, това бе противоестествено.

— Знаеш ли — подхвърли Карла, — Кери се запозна с Пол на италианското парти у Кауейниън миналата есен. Трябва по-често да се срещаш с хора, Лейн.

— Да — съгласи се тя с чаровна усмивка. „Ако искам да се омъжа за оплешивяващ разведен счетоводител със синузит“. — Сигурна съм, че каквото и да изберете, Кери ще го хареса. Но мисля, че подаръкът от лелите й трябва да бъде нещо по-лично от свещниците. Чудесни са, но този комплект за тоалетка е много женствен. — Взе сребърна четка за коса от въпросния комплект. — Може би друга младоженка го е ползвала преди първата си брачна нощ.

— По-лично — заговори Дарла. — По-…

— Женствено. Да! Можем да се спрем на свещниците за…

— Сватбен подарък. Но нека първо разгледаме бижутата, преди да купим гребените. Нещо с перли? Нещо…

— Старо, което би могла да носи на сватбата. Запази ни и комплекта, и свещниците, скъпа. Ще хвърлим поглед на бижутата, преди да решим.

Разговорът подскачаше като топка за тенис, прехвърляна между два чифта еднакво начервени устни. Лейн се поздрави за дарбата си да следи нишката.

— Добра идея.

Повдигна изящните стари дрезденски свещници. Никой не можеше да обвини близначките в липса на вкус или скъперничество. Понечи да отнесе свещниците до касата, когато дребничкият мъж застана на пътя й.

Погледът й срещна този на бледосините му очи, зачервени от недоспиване, алкохол или някаква алергия. Съдейки по подпухналите му уморени клепачи, Лейн реши, че причината е липса на сън. Прошарените му коси бяха сплъстени и разрошени от дъжда. Бе облечен със скъп шлифер „Бърбъри“, а носеше чадър за три долара. Явно се бе обръснал набързо, защото бе пропуснал малък участък на брадичката си и се забелязваха наболи косъмчета.

— Лейн.

Изрече името й така тревожно, че усмивката й изчезна и на лицето й се изписа леко смущение.

— Да? Извинете, познаваме ли се?

— Значи не ме помниш. — Мъжът унило отпусна рамене. — Мина доста време, но мислех…

— Госпожице! — викна я жената, която пътуваше за Вашингтон. — Доставяте ли закупена стока?

— Да.

Близначките се възхищаваха на обиците и брошките, а пътуващата двойка бе на крачка от импулсивна покупка. Дребничкият мъж я гледаше с такава надежда за близост, че я побиха тръпки.

— Съжалявам, тази сутрин съм претоварена с работа. — Заобиколи го и продължи към касата, за да сложи свещниците на плота. „Приятелското отношение е част от ритъма на живота в един малък град“, напомни си тя. Може би човекът бе влизал тук и друг път, но не можеше да си спомни. — Нещо конкретно ли търсите или просто искате да разгледате?

— Нуждая се от помощта ти. Не ми остава много време. — Той извади визитна картичка и я пъхна в ръката й. — Обади ми се на този номер веднага, щом се освободиш.

— Господин… — прочете името му на картичката — … Питърсън, не разбирам. Продавате ли нещо?

— Не. Не. — Смехът му бе почти истеричен и Лейн бе благодарна, че не е насаме с него. — Вече не. Ще ти обясня всичко, но не сега. — Огледа магазина. — Не тук. Не биваше да идвам. Обади се на номера. — Сграбчи ръката й така, че едва сдържа инстинктивната си реакция да се отскубне. — Обещай ми.

От него лъхаше мирис на дъждовна вода, сапун и… „Брут“, осъзна тя. Този афтършейв й навяваше смътни спомени. Пръстите му притиснаха нейните.

— Обещай ми! — дрезгаво прошепна той и пред нея отново стоеше просто непознат мъж с мокър шлифер.

— Разбира се.

Проследи го с поглед, докато стигна до вратата и отвори евтиния си чадър. Въздъхна с облекчение, когато го видя да побягва към улицата в дъжда. „Странно“, бе първата й мисъл, но разгледа визитката. Името му бе напечатано — Джаспър Р. Питърсън, а телефонният номер бе написан на ръка отдолу, двойно удебелен.

Лейн пъхна картичката в джоба си и тръгна към двойката, готова тактично да ги насърчи да купят нещо, когато по мокрия паваж изскърцаха спирачки и писъци на ужас я накараха рязко да се обърне. Последва страховит трясък и тупване, което тя никога нямаше да забрави. Както и гледката на дребничкия непознат с марков шлифер, чието тяло полетя към витрината на магазина й и се блъсна в нея с потресаваща сила.

Втурна се навън в проливния дъжд. Прозвучаха стъпки на тичащи хора, а някъде наблизо отекна удар на метал в метал и трошене на стъкла.

— Господин Питърсън. — Лейн хвана ръката му и се наведе над него в отчаян опит да запази окървавеното му лице от дъжда. — Не се движете. Повикайте линейка! — извика тя и свали якето си, за да го завие, доколкото можеше.

— Видях го. Видях го. Не биваше да идвам, Лейн.

— Ще дойде помощ.

— Оставям всичко на теб. Искал е да успея да те открия.

— Всичко е наред.

Лейн отмести мокрите кичури от лицето си и взе чадъра, който някой й подаде. Нагласи го над него и се наведе по-ниско, когато раненият със сетни сили стисна ръката й.

— Внимавай. Съжалявам. Внимавай!

— Разбира се. Обещавам. Не говорете, господин Питърсън, дръжте се. Помощта идва.

— Не помниш. — От устата му потече алена струйка, когато се усмихна. — Малката Лейни. — С мъка си пое дъх, закашля се и я опръска с кръв. Вече се чуваше вой на сирени, а той запя с пресипнал, треперещ глас: — „Грижих се за теб с много обич…“ — Потръпна от болка и шепнешком довърши: — „…сбогом, мило птиче“.

Лейн втренчи поглед в разкривеното му лице и цялата настръхна. Завладяха я спомени, които досега бе държала заключени дълбоко в себе си.

— Чичо Уили? О, господи!

— Като малка обичаше тази песен. Направих ужасна грешка — едва промълви той. — Съжалявам. Мислех, че е безопасно. Не биваше да идвам.

— Не разбирам. — Сълзите запариха на гърлото й и потекоха по бузите й. Човекът умираше. Умираше, защото не го бе познала и го бе отпратила навън в дъжда. — Толкова съжалявам.

— Той вече знае къде си. — Очите му се премрежиха. — Скрий кучето.

— Какво? — Приближи се още повече и устните й почти докоснаха неговите. — Какво?

Но ръката, която държеше нейната, се отпусна безжизнена.

Хората от екипа за спешна медицинска помощ я блъснаха настрана. Чу ги да разменят реплики, които й бяха така добре познати от телевизията, че можеше да ги изрецитира. Но това, което се случваше, бе реално. Кръвта, смесваща се с дъждовната вода на улицата, бе истинска.

Слушаше риданията на жена, която жално повтаряше:

— Той просто изскочи пред мен. Не успях да спра навреме. Втурна се пред колата ми. Добре ли е? Добре ли е? Добре ли е?

„Не — искаше да отвърне Лейн. — Не е“.

— Влез вътре, скъпа. — Дарла обви с ръка раменете й и я задърпа назад. — Мокра си до кости. Не можеш да направиш нищо повече тук.

— Трябва да направя нещо.

Тя се загледа в счупения чадър, чиито весели райета бяха опръскани с кал и кръв.

Трябваше да го покани да поседи край камината. Да му налее топло питие и да му позволи да се изсуши на приятния огън. Щеше да бъде жив и да й разказва приказки и глуповати анекдоти.

Но не го бе познала и затова той умираше.

Не можеше да се върне в магазина си и да го остави сам с чужди хора. Ала не можеше и да стори друго, освен безпомощно да гледа как лекарите полагат напразни усилия да спасят живота на човека, който някога се бе смял на детските й шеги и й бе пял наивни песнички. Издъхна пред магазина, който Лейн бе изградила с много усилия, и стовари пред вратата й всички спомени, от които мислеше, че е избягала.

 

 

Тя бе бизнес дама, уважавана жителка на града… и измамница. Наля в две чаши кафе в офиса зад магазина си и се подготви да изрече куп лъжи пред един близък приятел. И да отрече познанството си с човек, когото бе обичала.

Направи всичко възможно, за да запази самообладание, прокара пръсти през влажните си яркочервени коси, дълги до раменете. Бе бледа, а дъждът бе отмил пудрата, с която винаги старателно прикриваше луничките си, и те се открояваха на тънкия й нос и скулите й. Яркосините й очи бяха изцъклени от ужас и скръб. Устните й, които изглеждаха леко издължени на скулестото й лице, всеки миг щяха да затреперят.

Погледна отражението си в огледалото с позлатена рамка. Видя се такава, каквато бе в действителност. Е, щеше да стори каквото бе необходимо, за да оцелее. Уили би я разбрал. „Първо вземи най-неотложните мерки — каза си тя, — после ще мислиш за останалото“.

Затаи дъх, потръпна и взе чашите. Ръцете й почти не трепереха, докато вървеше към главното помещение и обмисляше фалшивите показания, които щеше да даде пред полицейския началник на Ейнджълс Геп.

— Извинявай, че се забавих толкова — каза тя, когато подаде кафето на Винс Бъргър, който бе застанал до малката камина. Имаше телосложение на мечок и бледоруси коси, щръкнали като бодли над широкото му чело. Очите му — бледосини, с бръчки в ъгълчетата — бяха изпълнени със съчувствие. Бе съпруг на Джени и Лейн бе започнала да гледа на него почти като на брат. Но сега си напомни, че той е ченге и че всичко, което е постигнала, е заложено на карта.

— Защо не седнеш, Лейн? Преживяла си ужасен шок.

— Чувствам се като вцепенена. — Това беше истина, не бе нужно да лъже за всичко. Но пристъпи към прозореца с чашата кафе в ръка и се загледа в дъжда, за да не среща погледа му. — Благодаря ти, че дойде тук да изслушаш показанията ми, Винс. Зная колко си зает.

— Предположих, че ще бъдеш по-спокойна.

„По-лесно е да излъжеш приятел, отколкото непознат“, помисли си тя с огорчение.

— Не знам какво мога да ти кажа. Не видях как точно се случи. Чух… изскърцването на спирачките, писъците, ужасно тупване, а после видях… — Не смееше да затвори очи. Ако го направеше, отново щеше да види сцената. — … как се удари в стъклото, сякаш нещо го тласна с адска сила. Изтичах навън и останах при него, докато пристигна екипът на спешна помощ. Бързи са. Стори ми се, че чаках с часове, а всъщност са дошли след няколко минути.

— Влязъл е в магазина ти преди злополуката.

Този път Лейн затвори очи, готова за това, което бе принудена да стори, за да се защити.

— Да, тази сутрин имах няколко клиенти, което ме убеди, че не биваше да давам на Джени почивен ден. Тук бяха близначките и двойка на път за Вашингтон. Бях заета, когато влезе той. Поразгледа.

— Жената от двойката си е помислила, че се познавате.

— Така ли? — Лейн се обърна и си придаде озадачен вид, сякаш умел художник рисуваше портрета й и искаше лицето й да издава недоумение. Върна се при него и седна на едно от двете кресла пред камината. — Не знам откъде й е хрумнало.

— Просто впечатление. — Винс сви рамене. Осъзнавайки тежестта си, внимателно се настани на другото кресло. — Каза, че е хванал ръката ти.

— Да, ръкувахме се и ми даде визитка. — Лейн я извади от джоба си и напрегна волята си да задържи поглед върху лицето му. Огънят пращеше, но въпреки че с кожата си усещаше топлината му, я побиваха ледени тръпки. — Каза, че би искал да поговори с мен за нещо, когато не съм толкова заета. Реших, че навярно има нещо за продаване. Както много хора — добави и му подаде визитната картичка. — Благодарение на това все още съм в бизнеса.

— Разбира се. — Той пъхна картичката в предния си джоб. — Нещо у него да ти се е сторило необичайно?

— Само това, че носеше шикозен шлифер и смешен чадър… не приличаше на човек, който скита по малките градчета. Изглеждаше градски тип.

— Като теб преди няколко години. Всъщност… — Винс присви очи, протегна ръка и потърка бузата й. — Все още не си се променила напълно.

Лейн се засмя, защото знаеше, че той очаква това.

— Съжалявам, че не мога да ти помогна повече, Винс. Случи се нещо ужасно.

— Мога да ти кажа, че получихме показания от четирима свидетели. Всички твърдят, че човекът е изскочил на улицата като подплашен от нещо, точно пред колата. Стори ли ти се изплашен, Лейн?

— Не обърнах достатъчно внимание. В действителност, Винс, направо го разкарах, когато разбрах, че няма намерение да купи нещо. Имах клиенти. — Поклати глава, когато гласът й затрепери. — Сега ми се струва, че съм постъпила жестоко.

Винс хвана ръката й, за да я утеши, но само я накара да се почувства ужасно гузна.

— Не си могла да предвидиш какво ще стане. Ти първа си отишла при него.

— Падна точно отвън. — Трябваше да отпие голяма глътка кафе, за да разсее буцата, заседнала на гърлото й от мъка. — Почти на прага ми.

— Казал ти е нещо.

— Да. — Лейн отново посегна към кафето си и ръцете им се разделиха. — Нищо смислено. Няколко пъти повтори, че съжалява. Мисля, че не знаеше коя съм и не осъзнаваше какво се е случило. Бълнуваше. Пристигна екипът на спешна помощ и… не успяха да го спасят. Какво ще правиш сега? Искам да кажа, не беше местен. Телефонният номер е в Ню Йорк. Питам се дали просто е минавал оттук, къде е отивал и откъде е дошъл.

— Ще проверим всичко, за да можем да уведомим близките му. — Той стана и сложи ръка на рамото й. — Няма да те съветвам да заличиш картината от съзнанието си, Лейн. Зная, че скоро няма да можеш. Няма и да те уверявам, че си сторила всичко възможно. Дори невъзможното.

— Благодаря. Ще затворя магазина за днес. Искам да се прибера у дома.

— Добра идея. Да те откарам ли?

— Не, благодаря. — Обзета от приятелска обич и чувство за вина, тя скочи на крака, повдигна се на пръсти и го целуна по бузата. — Кажи на Джени, че ще се видим утре.

 

 

Името му — това, под което го познаваше — бе Уили Йънг. „Вероятно Уилям“, предположи Лейн, докато караше по неравната чакълена алея. Не бе неин истински чичо, поне доколкото знаеше, но го бе чувствала като такъв. В джоба му винаги се намираше по някоя близалка за малкото момиченце.

Не го бе виждала почти от двадесет години. Тогава косите му бяха кестеняви, а лицето — малко по-закръглено. Помнеше игривата му походка.

Нищо чудно, че не бе познала приведения плах човечец, който бе влязъл в магазина й.

Как я бе открил? И защо я бе търсил?

Знаеше, че е най-близкият приятел на баща й, и предполагаше, че се е занимавал с кражби, фалшификации и дребни измами също като него. Никоя бизнес дама не би разкрила познанството си с подобен тип.

Тогава защо, по дяволите, се чувстваше толкова засрамена и виновна?

Удари спирачките, отпусна се и замислено се вгледа в красивата си къща на хълма, слушайки скриптенето на чистачките по стъклото.

Обичаше това място. Тук бе нейният дом. Двуетажната дървена къща изглеждаше твърде голяма за сама жена, но й харесваше да обикаля из стаите. Беше се наслаждавала на всяка минута, отделена за обзавеждането им, така както на нея й харесва. Само на нея.

Досега бе мислила, че никога не ще й се наложи бързо да опакова всичкия си багаж, тананикайки си „Сбогом, мило птиче“, и да бяга.

Обичаше да сади цветя в градината си, да подрязва храстите, да коси тревата и скубе плевели. Обикновени неща. Прости, нормални неща за жена, която през първата половина от живота си не бе правила почти нищо нормално.

Имаше право на това, нали? Да носи името Лейн Тавиш и да бъде уважавана. Да има собствен бизнес, достойно място в града, къща и приятели. Имаше право да бъде жената, в която се бе превърнала.

Не би могла да помогне на Уили, ако бе казала истината на Винс. Нищо не би се променило за него, а тя би загубила всичко. Скоро Винс щеше да разбере, че човекът, който лежи в областната морга, не се казва Джаспър Р. Питърсън, а Уилям Йънг, и че това име е свързано с нечисти дела.

Със сигурност имаше криминално досие. Лейн знаеше, че е бил съучастник на баща й най-малко в едно престъпление. „Братя по оръжие“, често бе казвал баща й за тях двамата. Сякаш все още чуваше гръмогласния му смях.

Този спомен я вбеси и тя гневно изскочи от колата. Докато тичаше към къщата, измъкна ключовете си.

Почувства се по-спокойна веднага щом вратата се затвори зад гърба й и се озова сред познатата обстановка. Тишината в къщата, ароматът на лимон от препарата, с който сама бе полирала мебелите, и сладостното ухание на пролетни цветя, откъснати от собствената й градина, отпуснаха обтегнатите й нерви.

Остави ключовете си в сувенирната купа на масичката в антрето и включи зарядното устройство на мобилния си телефон. Свали обувките си, окачи якето си на новата закачалка и постави чантата си върху долния ред куки.

По навик се отправи към кухнята. Обикновено слагаше чайника на котлона и преглеждаше пощата, взета от кутията в началото на алеята, докато водата се загрее.

Но днес си наля голяма чаша вино.

И я изпи права до мивката, загледана през прозореца към задния си двор.

В детството й бяха имали двор… поне на две от местата, където бяха живели. В Небраска? В Айова? „Какво значение има?“, каза си тя и отпи глътка вино. Единият двор й харесваше заради голямото старо дърво точно в средата, на което той бе окачил автомобилна гума, вързана с дебело въже.

Люлееше я така силно, та й се струваше, че лети.

Не бе сигурна колко време бяха останали там и не помнеше къщата. Повечето й спомени от детството бяха неясна смесица от места, лица и пътувания с кола след трескаво опаковане на багаж. Сред тях се открояваше образът на баща й, с големите ръце, силния глас и чаровната усмивка, с която нехайно бе давал обещания.

През първите десет години от живота си бе обожавала този човек, а през останалите бе правила всичко възможно да забрави, че някога е съществувал.

Ако отново бе загазил, не я бе грижа.

Вече не бе малката дъщеричка на Джак О’Хара. Тя бе Лейн Тавиш, почтена гражданка.

Погледна бутилката вино, присви рамене и си наля нова чаша. Една зряла жена можеше да се напие в собствената си кухня, особено след като бе видяла призрак от миналото да умира в краката й.

С чашата в ръка отиде до вратата за пристройката, където държеше градинарските си инструменти. Оттам се чуваше жално скимтене.

Като гюле, изстреляно от оръдие, към нея се втурна голяма топка козина с клепнали уши. Опря предни лапи на корема й и дългата му муцуна се удари в лицето й, преди да изплези език и да обсипе страните й с влажни отчаяни ласки.

— Добре, добре, и аз се радвам да те видя.

Колкото и лошо да бе настроението й, страхотният й четириног приятел Хенри винаги успяваше да я развесели.

Беше го измъкнала от калта, както често казваше. Преди две години бе отскочила до приюта за кучета с намерението да си вземе кутре. Винаги бе искала да има сладко мъниче, което да дресира.

Но бе зърнала него — голям, тромав и доста невзрачен със сивкаво-кафявата си козина. Приличаше на кръстоска между мечка и мравояд. Бе трогнал сърцето й в мига, когато бе надникнала в клетката и бе срещнала погледа му.

„Всеки заслужава шанс“, беше си помислила и така Хенри се бе озовал в дома й. Никога не й бе давал повод да съжалява. Любовта му бе безрезервна. Толкова голяма, че я гледаше с обожание дори когато сипваше кучешка храна в паничката му.

— Време е за хапване, приятел.

Чул сигнала, Хенри стана сериозен и наведе глава над паничката.

И тя би трябвало да хапне нещо, за да не се налива с вино на гладно, но нямаше апетит. Нуждаеше се от достатъчна доза алкохол в кръвта си, за да престане да мисли, да си задава въпроси и да се тревожи.

Остави вътрешната врата отворена, но провери ключалката на пристройката. През отвора за кучето можеше да се провре човек, но Хенри бе по-надежден от алармена инсталация.

Започваше да лае всеки път, когато по алеята се зададе кола, и се подготвяше да накаже натрапника с душене и близане веднага щом престане да трепери от ужас. Не можеше да бъде изненадана от неканен гост. През четирите години, откакто живееше в Ейнджълс Геп, не бе имала проблеми нито в дома си, нито в магазина.

„До днес“, напомни си тя.

Реши все пак вечерта да заключи задната врата на къщата и да пусне Хенри да потича в предния двор.

Хрумна й да позвъни на майка си, но какъв смисъл имаше? Тя се радваше на спокоен живот със свестен мъж. Беше го заслужила. Защо да нарушава спокойствието й с новина от рода на: Хей, днес срещнах чичо Уили, а после го прегази джип „Чероки“?

Качи се с виното си на горния етаж и кучето я последва, подскачайки по петите й. Щеше да се преоблече, да го изведе на дълга разходка в дъжда, а след това да си приготви лека вечеря, да вземе гореща вана и да си легне рано.

Утре случилото се щеше да бъде затворена страница.

„Оставям всичко на теб“, бе казал той. Може би наистина бе бълнувал. Но каквото и да й бе оставил, Лейн не го искаше.

Вече имаше всичко, което можеше да пожелае.

 

 

Макс Ганън даде двадесетачка на пазача, за да му позволи да огледа трупа. От опит знаеше, че ликът на Андрю Джаксън отваря врати по-бързо от каквито и да било обяснения и бюрократични дребнавости.

Бе узнал трагичната новина за Уили от администратора в хотел „Ред Рууф Ин“, докъдето го бяха отвели следите на дребничкия нещастник. Полицаите бяха дошли преди него, но Макс бе инвестирал първите двадесет долара за деня, за да се добере до номера на стаята и до ключа.

Дрехите му все още не бяха изнесени и очевидно никой не ги бе претърсил. Защо да го правят, когато безспорно ставаше дума за злополука? Но веднага щом идентифицират Уили, щяха да предприемат по-сериозно разследване.

Когато огледа стаята, Макс забеляза, че багажът на загиналия не е напълно разопакован. Няколко чифта чорапи и слипове лежаха, старателно сгънати, в единствения му куфар „Луи Вютон“. Уили бе държал на реда и бе подбирал марките.

В гардероба висеше сив костюм „Хюго Бос“, с един преден джоб. Под него имаше чифт черни мокасини „Ферагамо“, изпънати на калъпи за запазване на формата.

Макс претършува джобовете, опипа подгъвите, извади дървените калъпи от обувките и пъхна дългите си пръсти вътре.

Разгледа и принадлежностите за бръснене на Уили. Повдигна капака на тоалетната и приклекна, за да надникне зад нея и под мивката.

Прерови чекмеджетата и съдържанието на куфара, извадено върху матрака на стандартното двойно легло.

След по-малко от час претърсване се убеди, че Уили не е оставил след себе си нищо ценно. Когато излезе, стаята изглеждаше безупречно подредена, както я бе заварил.

Хрумна му да даде още една двайсетачка на администратора, за да не споменава на полицията за посещението му, но реши, че би могъл да си въобрази нещо.

Качи се в поршето си, пусна албум на Спрингстийн и потегли към моргата, за да се увери, че най-ценният му коз е на сигурно място.

— Глупак. За бога, Уили, мислех те за по-умен. — Макс въздъхна, докато се взираше в обезобразеното лице на Уили. — Защо побягна, по дяволите? Какво толкова важно има в едно затънтено градче в Мериленд?

„Или е търсил някого?“, помисли си.

Уили вече не можеше да му каже и той пое към Ейнджълс Геп, за да открие нова следа към милионите долари.

 

 

За да черпи информация от извора в един малък град, човек трябва да отиде там, където се събират местните. През деня това означаваше кафене или ресторант, а вечер — място, на което се сервира алкохол.

Щом реши, че ще се наложи да остане в Ейнджълс Геп поне ден-два, Макс се настани в малък хотел, наречен „Хисторик Уейфарърс Ин“, и прекара остатъка от първите дванадесет часа на деня в стаята си. Бе достатъчно късно, за да се насочи към втория вид заведения.

Хапна доста сносен сандвич от рум сървиса, докато сърфираше на лаптопа си из страниците за Ейнджълс Геп, създадени от търговската камара на града. В раздел „Нощен живот“ имаше приличен избор от барове, клубове и кафенета. Търсеше квартална кръчма, място, където местните жители се отбиват, за да пийнат бира в края на деня и да си побъбрят.

Спря се на три, които му се сториха подходящи, записа адресите и доизяде сандвича, докато разпечатваше картата на Ейнджълс Геп.

„Приятно градче — помисли си той, — закътано сред възвишенията“. Имаше поразителни пейзажи и предостатъчно възможности за отдих за любителите на спорта и природата. Животът течеше спокойно и човек можеше да си почине от суматохата в големия град, както и да обогати културата си. Намираше се недалеч от няколко възлови търговски зони, което бе предимство, в случай че някой реши да прекара уикенда в планините на Мериленд.

Търговската камара предлагаше ловуване, риболов, туризъм и други развлечения на открито, но никое от тях не допадаше на градско момче като Макс.

Ако искаше да гледа мечки и сърни, предпочиташе да пусне канал „Дискавъри“.

Все пак градчето го плени със стръмните си улички и старите сгради от солидни тъмночервени тухли. Широк участък от река Потомак го разделяше на две части, а извитите мостове над нея правеха облика му още по-интересен. Издигаха се множество камбанарии, някои от тях облицовани с медни плочки, патинирани от времето. Докато седеше в стаята си, чу дълго пронизително свирене на преминаващ влак.

Несъмнено мястото изглеждаше още по-живописно през есента, когато улиците бяха изпълнени с ярки цветове, и като на картичка през зимата, със снежните преспи. Но нямаше нищо, което да му помогне да си обясни защо стар хитрец като Уили Йънг бе премазан от джип на търговската улица.

За да намери това парче от пъзела, Макс изключи компютъра си, грабна любимото си спортно яке и тръгна да обиколи баровете.