Нора Робъртс
Видения в смъртта (9)

Девета глава

Няколко часа разговаряха с мъже с големи бицепси и бедра като дънери, чиято главна цел беше повишаване на тестостерона.

Пийбоди беше разочарована — повечето членове на фитнес клубовете предпочитаха да се зяпат в огледалата или взаимно да се оглеждат, вместо да обърнат подобаващо внимание на привлекателна детективка от полицията.

„Все едно бяхме на риболов“ — мислеше си Ив, докато шофираше към дома си. И нито една риба не беше захапала стръвта. Засега.

Първата й работа беше да въведе в компютъра неколкостотинте имена на членовете на клубовете, за да провери дали някой е извършил престъпление, свързано с изнасилване. „Нейният човек“ не беше тръгнал по този път отскоро.

Предполагаше, че не е женен, което щеше стесни кръга на издирването. Не беше и хомосексуалист, най-малкото не се мислеше за обратен. И със сигурност не работеше нощем, защото именно тогава убиваше.

И на двете местопрестъпления не беше открито дори косъмче от него. Съществуваха две възможности — или целият се е напръскал със защитен спрей, или както повечето мъжаги, които беше видяла днес, редовно бръснеше косата си и космите по тялото си.

Представата за него вече се оформяше в съзнанието й, но още нещо — може би незначително, все още й убягваше.

Продължаваше да се пита какво е, докато машинално зави по алеята към портала. Наложи й се рязко да удари спирачки, защото грамадната врата не се отвори.

— Съмърсет! Ах, ти, проклетнико! — Свали стъклото и изкрещя в домофона: — Отвори проклетата врата, гаден кльощав грознико!

— Един момент, моля. Извършва се идентифициране на гласа ви.

— Ще ти дам аз една идентификация. Така ще те идентифицирам, че цял месец няма да можеш да си седнеш на… — Вратата плавно се отвори, Ив просъска: — Въобразява си, че може да ме изненада с идиотските си номера! Мисли си, че може да ме държи пред вратата, за да си играе тъпи игрички! Ако изобщо има топки, с ритници ще му ги вкарам в гърлото!

Изскочи от колата, тресна вратата и се втурна в къщата, готова да си отмъсти. Преди да отвори уста, Съмърсет високомерно процеди:

— Ако желаете автоматичен достъп, лейтенант, трябва да ни информирате, когато пристигате с чуждо превозно средство. Както знаете, тук не се допускат автомобили, които не са преминали през обстойна проверка. В случаи като настоящия трябва да съобщите за пристигането си, за да може системата да идентифицира гласа ви.

Мамка му! Имаше право!

— Колата не е чужда, а моя!

Икономът кисело се усмихна:

— Издигаме се, а?

— Да го духаш! — Яд я беше, че е пропуснала възможността да го натупа, затова се врътна и тръгна към стълбището.

— Имате гости. Рурк покани Мейвис и Леонардо на западната тераса на първи етаж. След малко ще им поднеса ордьоври.

— Писнаха ми твоите префърцунени ордьоври! — сопна се тя. Но тъй като половината шоколадче вече беше далечен скъп спомен, стомахът й закъркори само при мисълта за каквато и да било храна.

Изкачи се по стълбите, прекоси няколко грамадни помещения и дълги коридори и се озова на терасата, където завари всички да пият коктейли. Всъщност не всички — Мейвис само държеше чашата си и оживено разказваше нещо — думите бълбукаха от устата й, по-пенливи от лимоновото шампанско.

Носеше плътно прилепнали лъскави зелени ботуши, които стигаха до коленете й — създаваше се впечатлението, че краката й са боядисани в зелено — и се срещаха със също така прилепнал панталон. При всяко нейно движение панталонът променяше цвета си, тоест — непрекъснато. От подгъва на широката и блещукаща зелена блуза, стигаща до бедрата й, висяха мъниста.

Днес косата на Мейвис беше червена и за облекчение на Ив не променяше цвета си, дори когато тя танцуваше на място. Беше я разпуснала и кичурите стигаха под кръста й, връхчетата им блестяха в зелено, сякаш са били потопени в боя.

Двамата мъже наблюдаваха певицата — Рурк снизходително се усмихваше, на лицето на Леонардо беше изписано искрено обожание.

Рурк забеляза Ив, усмихна й се.

Тя не прекъсна танца на приятелката си, а се приближи до масичката, на която имаше бутилки и чаши. Наля си питие, прекоси терасата и седна на страничната облегалка до съпруга си.

— Далас! — Мейвис разпери ръце, но като по чудо не разля нито капчица от напитката си. — Току-що ли влезе?

— Да.

— Не знаехме дали ще те заварим вкъщи. Обаче аз настоявах да дойдем, за да цункам Съмърсет.

— Не го споменавай, че ми призлява.

Мейвис се изкиска:

— Но Рурк дойде малко след нас и ни покани да пийнем нещо. Разбрах, че ще ни поднесат и от онези божествени малки сандвичи. — Очите й, обагрени в зелено, за да са в тон с блузата й, весело искряха.

— И аз чух нещо такова. — Ив се облегна на рамото на съпруга си, усмихна се на Леонардо: — Как си?

— Супер! — Той погледна Мейвис и буквално засия. Беше исполин със златиста кожа, широко лице и черни очи, подчертавани от сребърните топченца в ъгълчетата им.

И той носеше ботуши — светлосини на цвят, които стигаха до прасците му. В тях бяха напъхани крачолите на широк сапфиреносин панталон, който напомни на Ив снимките от Ориента, които веднъж беше виждала.

— Леле, ето и храната! — Мейвис понечи да се втурне към иконома, който тикаше двуетажна количка, отрупана с подноси с апетитни ордьоври и сладкиши. — Съмърсет, ако не беше Леонардо, щях да те отвлека и да те направя мой роб на любовта.

Икономът, явно поласкан, широко се усмихна. „Божичко, пак ще сънувам кошмари!“ — помисли си Ив, обърна им гръб и се втренчи в чашата си.

— Скъпа Мейвис, приготвил съм ти най-любимите сандвичи — измърка Съмърсет. — Трябва да се храниш за двама.

— Бъди спокоен — тъпча се като прасе. Ооо, има и от волованите с пастет от сьомга! Вълшебни са! Толкова обичам да се храня!

— Иди да седнеш, миличко. — Леонардо се приближи, погали я по рамото. — Аз ще ти напълня цяла чиния с всичко, което обичаш.

— Ах, този Мечо — изгука тя. — Толкова ме глези! Супер е да бъдеш бременна! Я погледни!

Още преди Мейвис да запретне широката си блуза, Ив отскочи назад като ужилена и възкликна:

— Недей! Вярвам ти.

Но беше твърде късно — певицата откри корема си — в пъпа й блещукаше скъпоценен камък.

— Виждаш ли колко голям е коремът ми? — Тя се обърна встрани. — Поду се още като разбрах, че съм бременна, но сега е като балон.

Ив наклони глава, сви устни. Не виждаше никакъв балон, само лека подутина.

— Хей, нарочно ли се пъчиш?

— Не. Пипни.

Ив не успя да реагира навреме и да скрие ръка зад гърба си:

— Не! Не искам. Не ме принуждавай отново да го докосна.

— Няма да ми направиш нищо. — Певицата притисна дланта й до корема си. — Истинско бебе!

— Много се радвам, Мейвис. — Всеки миг дланта й щеше да се овлажни от пот. — Честна дума. Ти добре ли си?

— Направо съм върхът. Всичко е супер.

— Разхубавила си се — усмихна се Рурк. — И макар че е много банално, ще ти го кажа — цялата сияеш.

— Струва ми се, че излъчвам светлинни вълни! — Мейвис се засмя, заподскача към един стол и седна. — Понякога плача без причина, но то е, защото съм много щастлива. Например преди няколко дни с Леонардо си говорехме как Пийбоди и Макнаб скоро ще ни бъдат съседи — поне докато не си намерим по-голямо жилище, и ни в клин, ни в ръкав се разревах. — Стана да вземе чинията, която съпругът й беше препълнил с лакомства, сгуши се до него на тясното канапенце. — Какво да им подарим?

— Защо ще им правите подаръци? Да не би да имат рождени дни?

— Ама и ти си една! — Мейвис се изкиска, взе си още един сандвич. — Когато хората се преместят в ново жилище, трябва да им подариш нещо.

— Чакай малко! Награждаваш ги за преместването, така ли?

— Ъхъ. Освен това те са двойка, затова подаръците трябва да са два. — Тя пъхна едно сладкишче в устата на съпруга си.

— Защо се правят подаръци за щяло и за нещяло? — намръщи се Ив.

— Приеми го като заговор на собствениците на магазини. — Рурк я потупа по коляното.

— Бас държа, че е така — намръщено избърбори тя. — Изобщо не се съмнявам.

— Няма значение! — Певицата махна с ръка. — Много се радваме, че сте тук, защото искаме да поговорим с вас за бебето.

— Скъпа, откакто забременя, не говориш за нищо друго. — Ив се наведе, взе си сандвич от чинията й. — Не че ми е неприятно, просто го изтъквам.

— Да, обаче сега ще говорим за нещо, което засяга и теб.

— Мен ли? — Тя облиза пръстите си, реши да си открадне още едно лакомство от препълнената чиния.

— Ъхъ. Искаме да бъдеш моята резервна треньорка.

— С бейзбол ли смяташ да се захванеш? — Ив отхапа от волована с пастет от сьомга и реши, че го бива. — Не е ли по-добре да почакаш, докато се роди детето?

— Не, не ме разбра. Искам да ми помагаш по време на родилните болки и самото раждане.

Ив едва не се задави от хапката, пребледня като платно.

— Да ти налея ли вода, скъпа? — загрижено попита Рурк, но в гласа му се долавяше насмешка. — Ако ти е лошо, наведи глава между коленете си.

— Млък! Наистина ли искаш да съм там, Мейвис? В залата, когато раждаш ли?

— Ами да. Няма как да ме напътстваш, ако си в Куинс. Обясниха ми, че трябва да имам резервен наставник, който да посещава с мен курсовете за бременни, за да научи за дишането, позициите и така нататък. Моят Мечо е първа цигулка, но трябва да имам някого на резервната скамейка.

— Не може ли да чакам на скамейката пред родилната зала?

— Искам да бъдеш до мен. — Тя се просълзи, очите й заблестяха като изумруди. — Ти си най-добрата приятелка в цялата вселена. Искам да бъдеш до мен.

— Втасахме я! Добре, добре. Само не плачи. Ще направя каквото искаш.

— Смятаме — тържествено подхвана Леонардо и подаде на жена си зелена кърпичка, — че подобни моменти се споделят само с най-близките приятели. Освен това вие двамата сте най-стабилните ни познати. В моменти на криза запазвате самообладание.

— Ние ли? — повтори Ив.

— Искаме и Рурк да присъства. — Мейвис издуха носа си в кърпичката.

— Аз ли? Да присъствам на раждането ли?

Ив се обърна да погледне съпруга си и със задоволство забеляза нещо, което се случваше много рядко — той очевидно беше изпаднал в паника.

— Май вече не ти е толкова смешно, а, шампионе?

— Разрешено ни е, дори ни насърчават да присъстват родственици — обясни Леонардо. — Вие сте най-близките ни роднини.

— Ъъъ… мисля, че няма да е прилично да присъствам… да видя Мейвис при тези… обстоятелства.

— Я не се занасяй! — Певицата отново се развесели, изкиска се, закачливо го тупна по рамото. — Всеки, който притежава видео, ме е виждал почти гола. Нямате право да ни откажете. Знаем, че можем да разчитаме на вас. И на двама ви.

— Естествено. — Рурк изпи на един дъх виното си. — Разбира се.

 

 

Най-сетне бяха сами — над града падаше мрак, пламъчетата на свещите, които Съмърсет беше запалил, блещукаха в тъмнината. Рурк стисна дланта на съпругата си:

— Горе главата, скъпа. Може да размислят. Дотогава има много време — нищо чудно да им хрумне нещо друго, да решат, че това е прекалено лично, за да присъстват други хора.

Тя го изгледа така, сякаш изведнъж му беше пораснала втора глава:

— Лично ли? Мейвис не познава значението на тази дума.

Рурк затвори очи:

— Бог да ни е на помощ!

— И това ще е само първата стъпка. — Тя скочи на крака. — Бас държа, че ще поискат раждането да бъде тук, в нашата спалня, да бъде заснемано с пет камери и показано на живо за многобройните почитатели на нашата приятелка. А нас ще накарат да издърпаме бебето от нея.

Рурк ужасено я изгледа:

— Престани! Веднага престани!

— Да, предаване на живо — типично е за Мейвис. — Тя рязко се извърна. — И ние ще го направим. Знаеш ли защо? Защото сме най-големите леваци във вселената. А тя ни използва. Използва ни като… — Ив размаха ръце. — Не знам като какво.

— Успокой се. — Рурк запали цигара, за да прогони ужасяващите картини, които Ив натрапи във въображението му, заповяда си да разсъждава трезво. — Сигурно ти се е случвало да израждаш бебе. Нали си ченге — обзалагам се, че ако не друго, поне си присъствала на раждане.

— Губиш баса — не съм. Веднъж, докато още бях патрулен полицай, закарахме в болницата една родилка. Тръпки ме побиват, като си спомня как крещеше. Все едно в слабините й забиваха нажежени шипове.

— Милостиви боже! Ив, бъди така добра да ми спестиш подробностите.

Обаче тя така беше се разпалила, че нямаше спиране:

— По едно време от нея взе да тече нещо. Знаеш ли, че преди раждането водите ти изтичат?

— Не! И не искам да знам.

— Задната седалка на патрулката направо се наводни. За щастие жената прояви елементарната любезност да изчака, докато я предадохме на лекаря, акушерката или на който там изважда бебето.

Рурк притисна длани до слепоочията си:

— Не бива повече да мислим за това. Иначе ще откачим. Да насочим мислите си към друго. — Той угаси цигарата си. — Нещо съвсем различно.

Ив въздъхна:

— Така е. И без това имам много работа.

— А, убийството! Виж, тук се чувствам в свои води. Позволи да ти помогна. Моля те.

Тя неволно се засмя:

— Добре. Това е най-малкото, което мога да направя. Ела в моя кабинет. — Хвана го за ръка и докато вървяха по коридорите, набързо му съобщи последната информация.

— Наистина ли смяташ да използваш тази Селина Санчес?

— Да, но мисля да огранича до минимум участието й в разследването. — Тя седна зад бюрото, избута назад стола, подпря крака на плота. — Луиз Димато гарантира за нея, освен това е доста симпатична. Дори бих казала, че е много стабилна. Но някак си не ми пасва да прибягна до помощта на екстрасенси. Все пак се налага да я привлека като сътрудничка — нямам право да пренебрегна онова, което може да ни даде.

— Един мой познат беше назначил във фирмата си ясновидка и не взимаше нито едно решение, без да се посъветва с нея. Откровено казано, тактиката му беше успешна.

— А ти прибягваш ли до услугите на хора с паранормални способности?

— Разбира се. Ясновидци, врачки, екстрасенси. Уважавам дарбата им, внимателно ги изслушвам. Но в крайна сметка предпочитам сам да взимам решенията. Прави като мен.

— Досега нейните… да ги наречем „пророчески способности“, потвърдиха само онова, което вече знаех благодарение на най-прозаична полицейска работа. От друга страна, информацията й съвпада с предположенията ми. — Тя свъси вежди, докато мислено си проправяше път през данните и предположенията. — На местопрестъплението и на мястото, където е била оставена жертвата, намерихме следи от подметки; предполагаме, че обувките са четирийсет и шести номер. Ако Дики от лабораторията направи чудо, ще имаме поне частичен отпечатък от подметката. Почвата и тревата са били сухи, но когато убиецът е взел на ръце мъртвата, е оставил следи.

— Явно той има големи стъпала, но не всички мъже, които носят голям номер обувки, са едри.

— Достатъчно едър е, да остави отпечатъци от подметките си върху сухата трева, и е много силен, щом може да носи труп, тежащ около шейсет и пет килограма. Предполагам, че е висок над метър и деветдесет.

Рурк кимна — представата, която си беше изградил, навярно съвпадаше с нейната.

— Като се замислиш, стигаш до заключението, че необикновената сила се дължи на фанатични тренировки.

— Така е. Пластичната хирургия може да ти даде съвършено тяло, не и сила.

— Аха, сега разбирам защо се интересуваш от мускулести мъжаги.

— Само служебно, драги. Иначе си падам по фините мъже.

— За мое щастие.

— Не намирам връзка между изчезналите жени, за които се предполага, че са мъртви, и „моята жертва“ освен, че и трите са били любителки на изработването на красиви вещи и често са посещавали едни и същи магазини за материали и пособия.

— Мога да ти спестя време и да задълбая в този проблем.

— Надявах се да ми го предложиш.

— Обувки голям номер не се продават навсякъде — продължи той. — Трябва да ги поръчаш или да посетиш специализиран магазин. Ако твоят човек отговаря на описанието, няма начин да си намери обувки в обикновен магазин.

— Точно така. Налага се да посети „Гигант“, „Грамадан“ и прочие.

— Виж ти… — замислено промърмори Рурк. — Ще го имам предвид, ако реша да се занимавам с търговия.

— Тази вечер смятам да се заема с издирването на специализираните магазини — каза Ив, като подражаваше на акцента му, за да го накара да се усмихне.

— Добре. Значи и двамата ще бъдем прекалено заети, за да не мислим за немислимото предложение на приятелката ти. Преди да се разделим, отговори на един въпрос — защо онзи тип убива?

— За да упражнява власт. Насилието винаги е свързано с властта. Същото се отнася за изнасилването и отчасти за убийството. Дори ако мотивът за убийството е алчност, ревност, самозащита, гняв или забавление, всичко се свежда до властта.

— Като се замисля, това важи за всички престъпления. Отнемам ти портфейла или живота, защото мога.

— А ти защо си бил крадец?

Рурк се поусмихна:

— Поради много егоистични причини, лейтенант. Първо, за да притежавам нещо, което иначе не мога да имам. Второ, заради удоволствието от успешното осъществяване на „операцията“.

— И да накажеш човека, който притежавал мечтаната вещ ли?

Рурк наклони глава, замисли се, сетне отвърна:

— Не. Не и в повечето случаи.

— Ето в това е разликата. Разбира се, не оправдавам крадците, но в повечето случаи убийството е свързано с наказанието. Мисля, че и сега имаме пример за същото. Престъпникът има зъб на някаква жена и й показва кой командва. Затова я е съблякъл, преди да я изостави. Предполагам, че по време на изнасилването не е била гола. Разкъсал е дрехите й — нишките, намери върху трупа, потвърждават предположението ми, но тогава не си е направи труда да я съблече. Захвърлил я е гола, защото според него това подсилва унижението й. — Замълча, позамисли се, после продължи: — Не е посегнал на онази част от тялото й, олицетворяваща женствеността, което свидетелства за особен вид ярост и самоконтрол. Причина за убийството не е сексът, а нещо много по-лично. Удушил е жената, но не с голи ръце — предполагам, че е прекършил врата й като суха съчка, а с червена панделка, която също е символ. Внимателно отстранява очите й, за да я ослепи. Гола и сляпа — унижението е още по-голямо. Но престъпникът взима очите й, за да притежава част от нея. Мисля, че иска тя да го наблюдава. За да види, че сега той командва.

— Не преставам да се учудвам — промърмори Рурк.

— На какво?

— Да наблюдавам как работиш. — Заобиколи бюрото, повдигна брадичката й, нежно я целуна по устните. — А най-забележително е съчувствието ти, съпричастността ти със съдбата на жертвите… Ще донеса нещо за хапване, преди да започнем работа.

— Много благодаря.

Рурк отиде в кухничката до кабинета, а тя подготви второ табло за разследването. На него прикрепи и снимките на Марджори Кейтс и Брийн Мериуедър. Рурк се върна, остави чиния на бюрото й и промълви:

— Сега те са твои.

— Да, боя се, че е така.

— Привлекателни жени. Но не са зашеметяващи красавици. Струва ми се, че най-голямата прилика е в косата, не мислиш ли?

— Имат и еднаква структура на тялото. Жени от бялата раса, средни на ръст, с дълга кестенява коса. Имал е невероятно голям избор.

— Не е толкова голям, ако се добавят другите фактори.

— Вярно е. Става въпрос за жени, които обикалят магазините за шивашки материали и които по един или друг повод излизат сами нощем. Мръсникът действа през нощта. Въпреки ограниченията изборът му все пак е голям. — Тя отстъпи назад. — Налага се да работя по-бързо, преди да си е набелязал друга жертва.

Седна зад бюрото и доволно се усмихна — Рурк й беше донесъл хамбургер и пържени картофки… имаше и броколи. Като нищо можеше да ги изхвърли, той нямаше да разбере. Само че после щеше да се почувства гузна. Измисли компромисно решение — първо излапа тях, за да си остави удоволствието от картофките за накрая, и започна издирването на магазини, предлагащи обувки и облекла за едри мъже.

Оказаха се повече от очакваното. Тя машинално си наля кафе, загледа се в монитора. Имаше много скъпи магазини за „гиганти“, което беше съвсем нормално — иначе откъде бейзболисти, баскетболисти и високи или затлъстели богаташи ще си купуват модни одежди и обувки? Имаше и други, не толкова скъпи, дори за преоценени стоки, освен това в големите търговски центрове и в някои бутици се предлагаха услуги за дизайн и разкрояване на облекла за „големите мъже“.

Което изобщо не стесняваше кръга на проучването.

Захвана се с издирване на информация за обувките; компютърът елиминира няколко вероятности, добави други.

„Може да си поръчва направо по Интернет — помисли си тя и отхапа от сандвича. — Изглежда, много мъже го правят. Само че този тип, който фанатично «помпа мускули», сигурно предпочита да отиде в магазина, да се перчи пред огледалото, да се наслаждава на комплиментите на продавачките.“

Засега обаче всичко беше в областта на предположенията, липсваха солидни факти.

Но когато компютърът показа местоположението на магазините, тя установи, че един, наречен „Колос“, се намира близо до „Всичко за вашето хоби“.

— Виж ти! — промърмори, взе си едно картофче. — Компютър, искам списък на фитнес залите, намиращи се в радиус от шест пресечки от „Всичко за вашето хоби“.

Работя…

Ив лапна още едно картофче.

В този сектор се намират фитнес залите „Клубът на Джим“ и „Културисти“.

— Покажи на монитора картата на района. Отбележи местоположението на магазините за „гиганти“ и фитнес клубовете.

Взе сандвича, стана и се приближи до екрана, монтиран на стената. „Понякога виждаш съвпадение, защото искаш да го видиш, друг път то само ти се набива в очите, но не го забелязваш“ — помисли си.

Сигурна беше, че престъпникът обикаля тези улици. Посещава фитнес клубовете, влиза от магазин в магазин. Защото живее или работи — а може би и двете — в този район. Хората го виждат, познават го.

И тя ще го види.

Отиде в кабинета на Рурк. На бюрото му имаше чиния с нещо, което приличаше на спагети с морски дарове. Но цялото му внимание беше погълнато от данните на монитора — лазерният факс работеше, компютърът сигнализираше за постъпваща информация.

— Виждам, че си много зает.

— Напротив — отвърна той, без да я погледне. — Току-що получих информация за нови проекти, но не е спешно. За съжаление още нямам нищо за теб.

— Може ли да ми отделиш няколко минути?

Рурк взе кафето си и я последва в нейния кабинет. Тя посочи монитора на стената:

— Какво виждаш?

— Сектор от Уест Вилидж. И схема.

— Точно така. Ще започна с жилищните сгради в района. И преди да ме прекъснеш, ще кажа, че нямам представа колко са. Може да не излезе нищо, но…

— Предполагаш, че престъпникът живее там. Затова ти трябват списъци на собствениците и наемателите. Ще зачеркнеш семействата, съпружеските двойки, самотните жени и ще се съсредоточиш върху мъже, които живеят сами.

— Трябвало е да станеш ченге.

Рурк се извърна от монитора, намръщено я погледна:

— Не ми ли стига страхът от перспективата да бъда акушер, та ми внушаваш още ужасии?

— Извинявай. Давам си сметка, че проучването ще отнеме много време. Възможно е престъпникът да живее на една пресечка извън параметрите, които очертах… Какво ти една, може да се пет! Ами ако работи на друго място? Или само пазарува в Манхатън и посещава тамошните клубове, а живее примерно в Ню Джързи.

— Но ти вярваш на процента на вероятност, който потвърждава теорията ти, нали?

— Ще приключа по-бързо, ако ми помогнеш, става ли?

Той кимна, без да откъсва поглед от монитора:

— Къде предпочиташ да работим — тук или в твоя кабинет?

 

 

Ив си легна едва в един след полунощ — беше капнала от умора, но знаеше, че е надушила следа. И се надяваше от все сърце извергът да не предприеме ново покушение, преди да го е заловила.

— Кейтс и Брийн са изчезнали през два месеца, Мапълуд е убита след още два. Ако той се придържа към схемата, ще го пипна, преди да е извършил ново злодеяние.

— Забрави за разследването, лейтенант. — Рурк я придърпа към себе си, накара я да отпусне глава на рамото му. Знаеше, че когато е близо до него, тя много рядко сънува кошмари. — Забрави поне за малко, гледай да заспиш.

— Близо съм. Знам, че съм близо — избърбори тя и се унесе.

 

 

Чакаше я. Знаеше, че ще дойде. Винаги минаваше оттук. Крачеше бързо, с наведена глава, меките подметки на обувките й почти заглушаваха шума от стъпките й. Слагаше ги след работа вместо курвенските обувки, които носеше, докато сервираше питиета на мъжете с похотливи погледи.

Каквото и да обуваше, си оставаше уличница.

Скоро ще мине наблизо с наведена глава, под светлината на уличните лампи косата й ще изглежда почти златиста. Почти.

Минувачите ще си кажат: „Каква хубава жена! Сериозна, почтена, интересува се само от работата си.“ Но те не знаят истината. Не подозират какво се крие под външната обвивка. Горчивина и непрогледен мрак.

Усети как чувствата се надигат в гърдите му. Гняв и удоволствие, страх и радост. „Сега ще ме погледнеш, гадино! Да видим дали ще ти хареса!“

Мръсницата се мисли за първа красавица. Харесва й да се кипри гола пред огледалото. Или пред мъжете, на които позволява да я опипват.

Няма да е толкова хубава, когато той приключи с нея.

Пъхна ръка в джоба си, опипа дългата панделка.

Червеният цвят е любимият й. Обича да се облича в червено.

Стори му се, че отново я вижда. Пищи като обезумяла, гола е, само около шията й е червената панделка, която толкова обича да носи. Червена като неговата кръв, когато го пребиваше от бой. Удряше го, докато той изпадаше в несвяст.

А когато идваше на себе си, беше обкръжен от мрак. Непрогледният мрак в заключената стая.

Сега тя ще се събуди в мрак. Ще бъде сляпа и ще се намира в ада.

Ето я! Както обикновено крачеше бързо с наведена глава.

Сърцето му заби до пръсване, когато жената наближи.

Както винаги тя мина през желязната порта и влезе в парка.

За миг вдигна глава. Лицето й се изкриви от изумление и страх, когато той изскочи от сенките.

Понечи да изкрещи, юмрукът му се стовари върху челюстта й.

Жената забели очи като сляпа, той я завлече сред храсталаците, далеч от уличните лампи.

Зашлеви я няколко пъти, докато я свести. Искаше да бъде в съзнание, за да разбере какво й се случва.

Заговори й шепнешком — не беше толкова глупав, че да рискува да го чуят, каза й всичко, което трябваше, като подчертаваше думите си с юмручни удари.

— Харесва ли ти, курво? Кой командва сега, гадино?

Когато проникна в нея, изпита едновременно срам и неописуема наслада. Тя не оказа никаква съпротива, което доста го разочарова.

Преди се съпротивляваше, понякога го молеше за милост — това му харесваше много повече.

Ала когато уви панделката около шията й, стегна я и видя как очите й едва не изскочиха от орбитите, изпита толкова удоволствие, че се изплаши да не умре.

Петите й забарабаниха по земята. Тя се загърчи и най-сетне му донесе върховната наслада.

— Върви в ада! — изпъхтя той, докато я събличаше. — Върви в ада, където ти е мястото!

Напъха дрехите й в чантата си, преметна дългата дръжка през широките си гърди.

Грабна мъртвата, сякаш беше лека като перце. Опиваше се от силата си, от властта, която му даваше.

Занесе жената до скамейката под високото дърво, която беше набелязал — тук, до старинния фонтан, бе толкова красиво! Положи мъртвата, притисна дланите й една до друга, сложи ги между гърдите й.

— Готово. Боже, колко си хубава, мамо. Искаш ли да се видиш? — Усмихваше се широко, устните му се разтягаха под дебелия пласт изолиращо вещество, с което беше се напръскал. — Чакай да ти помогна.

Извади от джоба си скалпела и се залови за работа.