Нора Робъртс
Видения в смъртта (8)

Осма глава

Автомобилът наистина беше върховен — не само че всичките му системи работеха безотказно, ами беше бърз и подвижен. Ив откри, че машината безпроблемно излита вертикално, което даваше възможност да се избегнат вечните задръствания.

Вежлив електронен глас се обърна към нея по име и я уведоми, че компютърът е включен, после съобщи, че температурата на въздуха е двайсет градуса, вятърът е слаб, от югозапад. После предложи да определи най-краткия маршрут до местоназначението им, съобразен с натовареността на движението, и да съобщи в колко часа ще пристигнат.

На Ив й се струваше, че сънува — случило се бе истинско чудо.

— Ще се влюбите в този автомобил — заяви Пийбоди и самодоволно се усмихна.

— Чак да се влюбя — едва ли. Но наистина харесвам машини и устройства, които улесняват работата ми, вместо да я възпрепятстват и да ми създават неприятности. — Стрелна се край тромав макси автобус, промъкна се през стълпотворение от таксита и за удоволствие насочи машината във вертикален полет. — Имаш право! Влюбих се в тази кола!

— Знаех си — изчурулика Пийбоди.

— Ако се опитат да ми я вземат, ще я браня до последната си капка кръв, до сетния си дъх!

Докато пътуваха, непрекъснато се усмихваше.

Оказа се, че Полински е в отпуска, затова се срещнаха само със Силк — нисичък и пълен човек, който се тъпчеше със соев чипс, докато описваше интересуващото ги разследване.

На десети юни съседката на Брийн Мериуедър, която се грижела и за детето й, се свързала с полицията. Мериуедър напуснала студиото петнайсет минути след полунощ и безследно изчезнала.

Не е била романтично обвързана, нямаше сведения да е имала врагове. Съседката твърдеше, че Брийн е била в цветущо здраве и отлично настроение — предстояла й отпуска, смятала да заведе малкия си син в Дисниуърлд.

Ив взе копия от файловете и записките.

— Свържи се с Надин — нареди на Пийбоди. — Предай й, че ще й дам интервю до един час… нека да е час и половина. В Сентрал Парк, край езерото при замъка.

 

 

Срещнаха се с Ройс Кейбъл в апартамента му. Той отвори вратата още преди да позвънят и ги изгледа едновременно изплашено и обнадеждено.

— Открили сте нещо за Марджи, така ли?

— Господин Кейбъл, както ви казах по телефона, провеждаме повторно разследване. Аз съм лейтенант Далас, това е партньорката ми детектив Пийбоди. Може ли да влезем?

— Разбира се… колко съм несъобразителен. — Той прокара пръсти през дългата си кестенява коса. — Помислих си… помолих да говорим тук, защото си помислих, че сте открили… че сте открили Марджи, но не искате да ми го съобщите по видеотелефона. — Безпомощно се огледа, поклати глава. — Извинете, трябваше да ви поканя да седнете. Защо детективите Лансинг и Джоунс са се отказали от разследването?

— Не са. Ние работим по друг случай. Ще ни бъде от полза, ако ни разкажете всичко, което знаете.

— Каквото знам… — промърмори той, седна на тъмнозеленото канапе, отрупано с красиви възглавнички.

Просторното помещение беше боядисано в златисто, обстановката беше някак прекалено женствена — възглавничките, скъпите килимчета, разхвърляни тук-там като петна във всички оттенъци на червено и синьо.

— Струва ми се, че нищо не знам — след малко прошепна Кейбъл. — Тя работеше до дванайсет през нощта, почти не се виждахме. През юни очакваше да я прехвърлят на длъжност с нормално работно време. Тогава щяхме да бъдем повече време заедно.

— Колко време е работила нощем?

— Ами… около осем месеца. — Той прокара длани по бедрата си, сякаш се чудеше къде да дене ръцете си. — Но не й тежеше. Харесваше работата си, пък и ресторантът е само на няколко пресечки от жилището ни. Поне веднъж седмично вечерях там. Освен това свободното време през деня й даваше възможност да се подготви за сватбата. Сама организира всичко — много я бива за такива работи.

— Помежду ви имаше ли недоразумения?

— Не… Мисълта ми е, че се случваше да се спречкваме, което е съвсем нормално, но по принцип отношенията ни бяха блестящи. С нетърпение чакахме да се оженим. Представяте ли си — от мен се искаше само да се явя на церемонията, Марджори беше уредила всичко. Често си говорехме колко деца ще имаме… — Гласът му пресекна, той се прокашля, втренчи се в стената.

— Споменавала ли е посетител на ресторанта или някой друг да й е създавал неприятности?

— И другите детективи ми зададоха същия въпрос. Обясних, че ако някой я е тормозил, тя щеше да ми каже. Ако имаше неприятности в работата, щеше да сподели с мен. Казвахме си всичко, унесяхме ли се в разговор, не забелязвахме как лети времето. Винаги я чаках да се върне от работа, за да обсъдим какво сме правили през деня. Но през онази нощ не се прибра…

— Господин Кейбъл…

— Ще ми се да беше ме зарязала. — В гласа му, изменен от вълнението, прозвуча гняв, примесен със страх. — Щях да се примиря, ако в последния момент се изплашеше от обвързването, ако заявеше, че ме е разлюбила, че си е намерила друг. Моята Марджи е смела, никога нямаше да ме остави в неведение, щеше да ми го каже в очите. Нещо се е случило с нея, нещо ужасно. Не знам какво ще правя…

— Господин Кейбъл, с нея посещавахте ли фитнес клуб или спортна зала?

— Моля? — Той примигна. — Ами да, кой в днешно време не тренира за здраве? Ходехме в „Красиви тела“. Стараехме се да посещаваме залата поне два-три пъти седмично, най-вече в неделя, защото тогава и двамата сме свободни. Тренирахме един-два часа, после пиехме сок в бара за здравословни храни.

„Нашият човек едва ли си пада по соковете“ — помисли си Ив и реши да опита друг подход. Преди да проговори, Пийбоди посочи възглавничките на канапето:

— Много са красиви. Направо са уникални. Струва ми се, че са ръчно изработени.

— Марджи ги измайстори. Непрекъснато се занимаваше с нещо подобно. — Кейбъл помилва една възглавничка. — Шегуваше се, че е пристрастена към художествените занаяти.

„Бинго!“ каза си Ив и побърза да попита:

— Знаете ли откъде купуваше материалите?

— Моля? Не разбирам каква е връзката…

— Дори най-незначителните подробности имат значение за нас, господин Кейбъл — намеси се Пийбоди.

— Това е едно от малкото неща, които не правехме заедно. — Той се насили да се усмихне. — Няколко пъти ме заведе на „ловните си експедиции“, както ги наричаше, но каза, че се притеснява, защото явно се отегчавам. В съседната стая е ателието й — може би ще намерите каквото ви интересува.

Ив се изправи:

— Разрешавате ли да погледнем?

— Разбира се. — Той скочи на крака, явно беше пообнадежден. Заведе ги в стаичка, претъпкана с платове, конци, прежди и панделки. Рамки и някакви други предмети с неизвестно предназначение бяха прилежно подредени. Имаше и няколко малки уреда и малък компютър.

Ив го посочи:

— Може ли да го включим?

— Да. Позволете на мен.

— Пийбоди! — Ив кимна към компютъра.

Кейбъл закръстосва стаята, като докосваше ту това, ту онова:

— Марджи имаше златни ръце. Изработи кувертюрата, килимчетата. Канапето в дневната прибра от улицата, поправи го и го претапицира. Някой ден ще се захване професионално с обзавеждане на домове или ще създаде школа по приложни изкуства…

— Лейтенант! На 27 февруари и 14 март е правила покупки във „Всичко за вашето хоби“ — магазина, който е близо до площад „Юнион“.

Ив кимна, продължи да преглежда съдържанието на панерчетата и изрисуваните кутии. От една извади три навити панделки — морскосиня, златиста и… червена.

 

 

— Обикаля магазините с материали за приложно изкуство — промърмори Ив, докато вървяха към замъка в Сентрал Парк. — Но защо?

— Може да е видял жените другаде и да ги е последвал в магазина.

— Не. Връзката между тези жени е само хобито им. Едната е мъртва, другата — безследно изчезнала, но предполагам, че също не е между живите. Обзалагам се, че като разпитаме детегледачката, ще научим за страстта на Брийн Мериуедър към изработване на красиви предмети и че е купувала материалите от „Всичко за вашето хоби“ или от другите магазини, които са посещавали Мапълуд или Кейтс. Убиецът ги вижда там, отговарят на „изискванията“ му. Започва да ги следи, проучва начина им на живот, навиците им. — Тя пъхна палци в джобовете си. — После ги причаква от засада и ги убива. Ако е причинил и смъртта на Кейтс, почти сигурно е, че има собствено превозно средство. По пътя между ресторанта и жилището й няма място, на което би могъл да я изнасили, убие и обезобрази, после да скрие трупа. Трябвало е да я отвлече и да я закара някъде.

— Ако е наистина е очистил Кейтс, то при Мапълуд е променил метода си.

Ив поклати глава:

— Не го е променил. Усъвършенствал го е. Кейтс е била опитно зайче. Предполагам, че преди нея е имало други. Бездомнички, бегълки, наркоманки… Жени, чието изчезване няма да бъде забелязано, или е било съобщено месеци преди престъпникът да ги отвлече. Вече е бил специалист, когато е убил Елиса Мапълуд. Нищо чудно да се е „обучавал“ години наред.

— Колко оптимистично!

— За него те символизират някого — майка, сестра, любовница, жена, която го е отблъснала, отказала му е, подлагала го е на тормоз. Властна представителка на противоположния пол.

„Странно защо изкривеното дърво, олицетворяващо убиеца, толкова често се връща към корените си — помисли си тя. — Нима бременността и раждането вървят ръка за ръка със способността да полагаш родителски грижи или да унищожаваш?“

— Когато го заловим — продължи, — ще установим, че тя — този символ — се е подигравала с него, разбила е сърцето му или го е накарала да се чувства слаб и безпомощен. Адвокатите му ще побързат да кажат: „Горкичкият човек! Психиката му е била увредена. Не трябва да му се търси отговорност.“ Ето това най-много ме вбесява! Това е най-голямата глупост на света! Защото само този извратен тип е виновен за смъртта на Елиса Мапълуд. Само той и никой друг!

Пийбоди търпеливо изчака партньорката й да приключи гневния си монолог, после попита:

— Свърши ли проповедта?

Ив се сепна, сякаш едва сега се върна към действителността:

— Да, свърших. Да му се не види, къде е Надин? Ако не се появи до пет минути, ще отложим интервюто. Имаме прекалено много работа по разследването на Мериуедър.

— Само ви обръщам внимание, че сме подранили с няколко минути.

— Добре де, добре. — Ив седна на тревата и се загледа в замъка. — Като дете играла ли си в парковете?

— Разбира се. — Пийбоди седна до нея — изпитваше облекчение, че бурята е преминала. — Нали нашите са привърженици на „Свободна епоха“. Бях истинско дете на природата. А вие?

— Не. Веднъж-два пъти бях на летен лагер. — „Ръководен от държавни служители нацисти, които контролираха дишането ни“ — помисли си. — Тук не е толкова лошо. Мисълта ми е, че паркът е голям, но все пак се намира в града.

— Май не обичате природата.

— Природата може да те убие съвсем безпричинно. — Ив вдигна поглед — Надин и операторът се приближаваха. — Защо носи обувки с тънки токчета, след като знае, че ще ходи по трева?

— Защото са елегантни и с тях краката й изглеждат супер.

Всъщност всичко в репортерката изглеждаше супер — от буйната й руса коса до върховете на елегантните й обувки. Имаше интересно лице с ъгловати черти, зелените й очи не пропускаха нищо, червеният й костюм подчертаваше женствените извивки на стройното й тяло.

Беше умна, лукава, откровена до грубост.

Поради причини, които и двете не разбираха, с Ив бяха станали добри приятелки.

— Здравейте Далас и Пийбоди. Боже, каква пасторална гледка представлявате! Седнете ето там. — Тя направи знак на оператора: — Искам замъка на заден план. — Обърна се към Ив: — Идеята ти за интервю в парка е блестяща. Няма ли да се съгласиш да предаваме на живо?

— Не. И те призовавам да бъдеш много кратка.

— Както кажеш. — Надин извади малък комплект с грим, критично се взря в огледалцето, взе тъничка дунапренова гъба, прокара я по носа си. — Кой ще започне?

— Тя. — Ив посочи партньорката си.

— Аз ли?

— Да не губим време. — Репортерката кимна на оператора, разкърши се, изопна рамене, приглади косата си. Усмивката й помръкна, изражението й стана сериозно. — Аз съм Надин Фарст, намирам се в Сентрал Парк с лейтенант Ив Далас и детектив Дилия Пийбоди от отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция. Зад нас е замъкът „Белведере“, една от най-големите забележителности на града ни, където наскоро беше извършено жестоко убийство. Елиса Мапълуд, която е живеела и работила съвсем наблизо, самотна майка на четиригодишно момиченце, е била нападната наблизо, след което е била брутално изнасилена и убита. Детектив Пийбоди, вие сте една от ключовите фигури в екипа, разследващ убийството. Напредва ли работата? Имате ли надежда за скорошно залавяне на престъпника?

— Работим по няколко версии. Използваме всички налични средства.

— Сигурни ли сте, че скоро ще има арест?

„Не се издънвай! — заповяда си Пийбоди. — Не се издънвай!“

— Както вече казах, случаят се разследва. С лейтенант Далас ще продължим да работим за идентифицирането на убиеца на госпожа Мапълуд, което ще доведе до неговото задържане и изправяне пред правосъдието.

— Ще ни кажете ли върху какви версии работите?

— Уви, невъзможно е. Разкриването на подробности може да забави хода на разследването, дори да го провали.

— Като жена не приемате ли прекалено лично това престъпление?

Пийбоди понечи да отрече, но навреме си спомни целта на интервюто:

— Като полицейска служителка съм длъжна да бъда обективна в работата си. Въпреки това е невъзможно да не изпитваш състрадание към жертвата на всяко престъпление и гняв към извършителя, но състраданието и гневът не трябва да надделяват над обективността и да възпрепятстват изпълнението на служебните задължения. Като жена съм потресена от случилото се с Елиса Мапълуд. С лейтенант Далас искаме онзи, който е отнел живота й, причинил е неописуема болка и страдание на близките й, да бъде заловен и осъден.

— Съгласна ли сте, лейтенант Далас?

— Да. Една жена излиза от дома си, за да разходи кучето в най-хубавия парк в града. Животът й е бил отнет и това е достатъчно да предизвика гняв. Но тя е била умъртвена жестоко. Като полицейска служителка и жена неуморно ще преследвам убиеца на Елиса Мапълуд, докато го изправя пред съда.

— Научихме, че жертвата е била обезобразена. Ще кажете ли нещо повече?

— Засега ще запазим в тайна тази подробност от престъплението и разследването.

— Не вярвате ли в правото на обществеността да научи истината, лейтенант?

— Не смятам, че обществеността има право да знае всичко. Според мен медиите трябва да се съобразяват с решението на полицията да не разгласяват някои подробности. Не го правим с цел ограничаване на гражданските права, а в името на успеха на разследването. Слушай, Надин — добави, а репортерката смаяно примигва. Когато бяха пред камерата, Ив никога не й говореше на „ти“. — Ние сме жени с престижни професии. Колкото и да ни тревожи подобно престъпление, очевидно вдъхновено от омраза към жените, ние сме длъжни да действаме професионално, за да изпълним задълженията си. Важното е да се знае, че жени ще подкрепят Елиса Мапълуд и ще направят всичко възможно нейният убиец да бъде наказан с цялата суровост на закона.

Надин отново понечи да я прекъсне, но Ив поклати глава:

— Край! Изключи камерата.

— Искам да ти задам още няколко въпроса.

— Край! — повтори Ив. — Да се разходим.

— Но… — Репортерката примирено въздъхна и се провикна след нея: — Не бързай толкова! Едва ходя с тези токчета.

— Никой не те е карал да се издокарваш като за прием.

— Ти носиш оръжие, аз — обувки с висок ток. Те са оръдията на съответните ни занаяти. — Хвана я под ръка, за да я принуди да забави крачка. — Какъв беше този номер накрая, Ив?

— Послание до убиеца. Което трябва да остане в тайна от всички.

— Кажи ми как я е обезобразил, че ще пукна от любопитство. Обещавам да пазя тайна.

— Извадил е очите й.

— Господи! — изпъшка Надин и се загледа в дърветата. — Боже мой. Надявам се, че поне вече е била мъртва.

— Да.

— Слава богу поне за това. Значи имате работа с психопат, който мрази жените по принцип, не само Мапълуд.

— Засега е само мое предположение.

— Аха, ето защо толкова лесно се съгласи на интервю. Три жени одумват убиеца. Много си умна.

— Какво знаеш за Брийн Мериуедър?

— Брийн ли? — Репортерката рязко извърна глава. — Божичко, намерихте ли я? — Сграбчи Ив за рамото и я раздруса. — Мъртва ли е? И нея ли е убил онзи мръсник?

— Не, не сме я открили. Обаче подозирам, че й се е случило най-лошото и че има връзка между двата случая. Какво знаеш за нея?

— Че е симпатична жена, която обожава момченцето си… Божичко, нима намекваш, че онзи преследва само самотни майки?

— Едва ли.

— Един момент, чакай да събера мислите си. — Надин се отдалечи и скръсти ръце, сякаш й беше студено. — С нея не бяхме първи приятелки, но се разбирахме. Харесвах я, допадаха ми умът и бързината й. Видях я по време на вечерната смяна в нощта на изчезването й. Тръгнах си от студиото към седем. Знаех, че Брийн ще работи до полунощ — тя отговаряше за излъчването на новините в единайсет. Всичко останало ми го разказаха колеги, но смятам, че отговаря на истината. — Надин се обърна. — Тя напуснала работа няколко минути след свършване на дежурството й. Сигурно както обикновено е взела метрото — живее само на три пресечки от станцията на Канал 75. Един колега я забелязал, като излизала, махнал й за довиждане. Тя също му махнала. Доколкото ми е известно, той е последният от нас, който я е видял. Каза, че тръгнала към метрото.

— Брийн изработваше ли различни предмети?

— Моля?

— Питам дали е имала хоби да изработва предмети на изкуството.

Надин наостри уши, очите й любопитно заблестяха, вече не изглеждаше сериозна и опечалена като пред камерата.

— Откъде знаеш за хобито й? Наистина си падаше по приложното изкуство. Непрекъснато влачеше чанта с материали, все плетеше, шиеше или бродираше нещо през почивките. Защо питаш? Това ли е връзката между престъпленията?

— Така изглежда. Случайно между служителите във вашата телевизия да има едри мускулести мъже?

Надин поклати глава:

— А, не, такива не вървят при нас. Стараем се да поддържаме формата си, но зрителите не харесват новинари и дисководещи, които приличат на културисти. Неколцина мъже от техническия персонал и от общите работници са доста пълни, но нито един не може да бъде причислен към любителите на бодибилдинга. Да разбирам ли, че търсиш човек, който отговаря на това описание?

— Имам известни предположения.

— Обещай, че като го пипнеш, ще ми дадеш голямо интервю, Далас. Ако Брийн е една от жертвите, смъртта й засяга всички в Канал 75. Затова настоявам с Пийбоди отново да застанете пред камерата.

— И да не ви засягаше, пак щеше да настояваш.

— Вярно е — поусмихна се Надин. — Плюя на всяка обективност — чувствам се лично засегната.

— Добре, разбрах.

 

 

За да спести време, Ив помоли детегледачката да ги чака в апартамента на Брийн Мериуедър. Отключи вратата с помощта на универсалното разкодиращо устройство, влязоха в малкото уютно жилище. Още от прага ги лъхна миризмата на застоял въздух.

— Родителите й плащат наема. — Детегледачката Аналу Харбър, шейсетинагодишна жена, печално се огледа. — Още идвам веднъж седмично, поливам цветята. Няколко пъти проветрих, но… Живея на горния етаж.

— Разбирам.

— Мъжът й взе Джеси… Джеси е синчето им. Много ми е мъчно за него. Истинско сладурче е. — Тя посочи рамкирана фотография, на която беше заснето усмихнато момченце с бейзболна шапка, поставена с козирката назад. — Брийн никога не би го изоставила. Не и докато е жива. Затова съм сигурна, че й се е случило най-лошото. Знам, че това е причината за посещението ви. Вие сте от отдел „Убийства“. Виждала съм ви по телевизията.

— Засега не знаем, госпожо Харбър. Ще се постараем да…

— Не ме лъжете, лейтенант Далас. — Жената говореше твърдо, дори малко дръпнато. — Не съм клюкарка, нито съм от онези, които жадно гледат криминалната хроника. Обичах Брийн като собствена дъщеря; ще ви бъда повече от полза, ако не увъртате.

— Много вероятно е тя да е мъртва, госпожо Харбър, и че смъртта й е свързана с друг случай, който разследваме в момента.

— Убийството в Сентрал Парк, при което жената е била изнасилена. Следя новините, лейтенант. — Жената стисна устни, докато побеляха, но запази присъствие на духа. — С какво мога да ви бъда полезна?

— Знаете ли къде госпожа Мериуедър държи материалите за нейното хоби?

— Елате, ще ви покажа. — Заведе ги в стаичка, в която имаше два работни плота, няколко шкафа, изрисувани ръчно, и устройствата, които явно използваха всички, занимаващи се с приложни изкуства. — Това беше и стая на Джеси — ето играчките му. Така двамата имаха възможност да бъдат повече заедно. Брийн обичаше да изработва красиви вещи. Само да видите каква кувертюра изплете за Коледа!

Ив заотваря шкафовете, докато Пийбоди се занимаваше с компютъра и видеотелефона. Изобщо не се учуди, като намери няколко вида панделки.

— Купувала е материалите от „Всичко за вашето хоби“ и от няколко други магазини — обяви Пийбоди.

— Госпожо Харбър, трябва да вземем компютъра, видеотелефона и други вещи. Знаете ли кой е най-близкият й родственик?

— Вземете каквото е необходимо. Майката на Брийн ме помоли да съдействам на полицията с каквото мога. Ще се свържа с нея.

— Партньорката ми ще ви даде разписка.

— Да… добре… Дори да се е случило най-лошото, по-добре е да знаем истината.

— Имате право, госпожо. Знам, че другите детективи са ви разпитвали, но ми се ще да ви задам няколко въпроса.

— На ваше разположение съм. Само ще ви помоля да седнем. Краката ми се подкосиха.

 

 

— Не мога да си представя — подхвана Пийбоди, когато отново се качиха на колата, — че ако има някаква връзка между тези три жени, никой от близките им не е видял престъпника. Особено ако изглежда, както предполагаме; такъв мъжага не остава незабелязан.

— Много е предпазлив.

— Ще проведем ли нов експеримент с помощта на Селина?

— Не още. Необходимо ми е време да поразмисля.

 

 

Тя се затвори в канцеларията си, подпря крака на бюрото си, отпусна глава на облегалката на стола. Вече знаеше подхода на престъпника. Той едва ли е очаквал толкова бързо да открият по какъв начин действа, защото не е предполагал, че полицията ще свърже убийството с изчезналите жени.

Но ако… когато вземеше следващата си жертва, щеше да разбере, че ченгетата са прозрели връзката. Изглежда, това не го притесняваше.

Защо?

Оръжието на престъплението се предлагаше в магазините, посещавани от жертвата, и от жените, за които се предполагаше, че също са били убити. Не след дълго щяха да установят откъде е купена панделката — въпрос на елементарно лабораторно проучване. Нима онзи тип си е въобразявал, че няма толкова лесно да се доберат до източника? Твърде е възможно.

Но дори да е така, би трябвало да се досети, че в хода на разследването ще се стигне и до магазина за помощни материали. Дори някой друг да е купил панделката, убиецът е бил в магазина или магазините, за да набележи жертвата.

Само че това явно не го безпокоеше, както не му пукаше, че е могло да го видят или заловят, когато е нападнал Елиса в обществен парк.

Защо?

Дали защото като повечето психопати той се смята за недосегаем и неуязвим? Или защото изпитва перверзното желание да бъде заловен?

Все едно предизвикваше: „Спрете ме. Намерете ме, арестувайте ме.“

Каквато и да е причината, вероятно рискът му допада.

Сигурно тръпне в радостно очакване, докато дебне жертвите си, възбудата му постепенно нараства.

Изпитва удовлетворение — физическо и сексуално насилие, убийство, извършено със средство, което по принцип се свързва с жените, което после остава като огърлица на шията на жертвата.

И задоволство — достатъчно силен е да надвива жертвата, да отнеме живота й. Нещо повече — да пренесе мъртвата където пожелае, на което не е способен всеки мъж.

Но най-голямото удоволствие оставя за накрая — отстраняването на очите. Притежанието им. И „аранжирането“ на трупа на определено място и в определена поза.

Вероятно отново ще почувства необходимостта от тръпката. Ако не сега, много скоро.

Тя спусна крака на пода, написа рапорта си за деня, взе всичко необходимо, за да поработи и у дома.

Отиде в общото помещение, застана пред бюрото на Пийбоди:

— На път за вкъщи ще се отбия в няколко клубове за фитнес. Ако искаш, ела с мен, обаче да знаеш, че няма да те закарам обратно до вас.

— За нищо на света няма да пропусна възможността да позяпам и разпитам мускулести и потни мъжаги. Но трябва да приключим до шест часа, освен ако не изникне нещо спешно. С Макнаб имаме среща за опаковане.

— Каква е тази среща?

— Ами… трябва да опаковаме моите вещи. След няколко дни се преместваме в ново жилище, където ще живеем заедно. Заедно! — Тя докосна корема си. — Честно казано, тръпки ме побиват.

— Нямаш представа какво ми е на мен, като чуя подобна вест — промърмори Ив и обърна гръб на партньорката си.