Нора Робъртс
Видения в смъртта (7)

Седма глава

— Много интересна личност — заяви Пийбоди, поколеба се за миг, после погледна Ив, която шофираше с прекалено висока скорост, тласкана от желанието да се отдалечи възможно по-бързо от Сентрал Парк. — Не мислите ли, лейтенант?

— Определено не е скучна. Но я ми кажи какво научихме от нея?

— Признавам, че повечето вече го знаехме или подозирахме. — Пийбоди седеше като на тръни — вече съжаляваше, че е изпила чая — пикочният й мехур заплашваше да се пръсне, а Ив нямаше да спре пред някой ресторант, за да й даде възможност да изтича до тоалетната, и то безплатно благодарение на значката си. Стисна бедра и опита да се съсредоточи. — И все пак е интересно да се съветваш с екстрасенс, особено талантлив като Селина. Чухте ли какво каза — че на мен може да се разчита и съм много лоялна.

— Да, също като шнауцер — любимец на цялото семейство.

— Предпочитам кокер шпаньолите — толкова са симпатични с тези дълги уши… — Тя кръстоса крак върху крак. — Колкото до госпожа Санчес от опит знам, че когато медиумите се свържат с някого, научават повече за него, ако се съсредоточат. Смятам, че тя ще ни бъде полезна. Волю или неволю се е захванала, иска й се работата да приключи по-бързо.

Чу се вой на сирени, Ив надникна в огледалцето за обратно виждане. Различаваше едва доловимия нюанс в звука и не се изненада, когато след секунда видя въртящата се червена лампа на линейка.

Зави към тротоара таратайката, която й бяха натрапили, потрепери като желе под въздушната струя от линейката, която профуча на сантиметри разстояние.

— Щом се върнем в управлението, веднага се обади на онези типове от гаража! — просъска на партньорката си. — Моли се, предложи им подкуп или сексуални услуги, но до края на смяната искам свястно превозно средство!

Пийбоди процеди през стиснати зъби:

— Ако се стигне до сексуални услуги, кой ще ги изпълни?

— Ти, детектив. Аз съм с по-висок чин от теб.

— Какви жертви се налага да правя в името на работата!

— Фитнес клубове.

— Моля?

— Трябва да обиколим фитнес клубовете.

— Извинете, лейтенант, но едва ли ще мога да отслабна достатъчно, за да предлагам задоволителен секс, ако искате да получите колата до края на дежурството ни.

— Божичко, детектив, престани да се подценяваш!

— Ами вие сте причината да имам лошо мнение за себе си.

Ив, която шофираше, сякаш беше на автомобилно състезание, промърмори:

— Престани да мрънкаш. Крайно време е да се захванем с истинска полицейска работа. Ако убиецът е действал сам, което е най-вероятно, тъй като няма улики, подсказващи обратното, той е много як. Не само в добра физическа форма, но надарен с невероятна сила. Иначе не би могъл да пренесе трупа от мястото на убийството чак до езерцето и да слезе по стръмната скала. Предполагам, че тренира редовно и усърдно.

— Възможно е да притежава уреди за фитнес. Чувала съм, че маниаците на тази тема си купуват разните там приспособления.

— Ето още нещо, което трябва да проверим. Като начало ще обиколим фитнес клубовете. Но ако се вярва на ясновидката, престъпникът се гордее с тялото си. Което означава, че обича да се фука, да демонстрира възможностите си.

— Значи посещава фитнес клуб.

— Точно така.

— Между другото, лейтенант, имате ли представа колко такива клубове има в красивия ни град?

— Ще започнем с онези, които се посещават предимно от мъже. Този тип мрази жените. Ето защо засега зачеркваме от списъка залите, в които дамите се перчат по трико, а преди масажа пият зеленчукови сокове или похапват нискокалорични шоколадчета. Елиминираме и модните „смесени“ клубове, посещавани от мъже, които отиват там да играят на ротативките и да свалят гаджета. Също и фитнес залите, предназначени за хомосексуалисти, които аз наричам „катедрали за гейове“. Интересуват ни фитнес зали, където човек сериозно може да се заеме с изграждане на мускулатурата си — те са любимото място на яки типове с дебели вратове.

— Ммм, яки дебеловрати типове! Много си падам, лейтенант.

— Е, значи ти излезе късметът — промърмори Ив. — Вероятно ще се наложи отново да разпитаме съседите в квартала на жертвата. Мръсникът я е следял, познавал е ежедневието й. Може би някой е забелязал много висок и як непознат мъж. След като се пребориш с гаднярите от служебния гараж, обади се на съпрузите Вандърли. Може би ще си спомнят дали наоколо се е навъртал човек, отговарящ на описанието на престъпника.

— Слушам — отвърна Пийбоди и си помисли: „Наближаваме! Още малко и ще се добера до тоалетната!“ Размърда се на седалката, отново кръстоса крака.

— Ще направим справка за уредите за фитнес в домашни условия — машини за вдигане на тежести, виртуални системи с програми за бодибилдинг. Ще изготвим списък на хората, абонирани за списания за културисти… Престани да се въртиш, няма да ти помогне. Не трябваше да се наливаш с чай, никой не ти е виновен.

— Много благодаря, че ме предупредихте — кисело промърмори Пийбоди. — Освен това въртенето помага… О, слава на всички богове и богини! — прошепна, когато началничката й вкара колата в гаража на Централното полицейско управление.

— Религиозните ти убеждения излизат на повърхността, когато мехурът ти ще се пръсне, детектив.

— Уринирането няма нищо общо с убежденията! — Пийбоди изскочи от колата и се втурна към асансьора.

 

 

Щом влезе в канцеларията си, Ив погледна видеотелефона и видя, че има няколко съобщения. Прослуша ги, докато подготвяше таблото за разследването на убийството на Елиса Мапълуд. Нареди някои да бъдат изтрити, други — да бъдат съхранени. Изведнъж престана да работи, обърна се към монитора и се усмихна на образа на Мейвис.

— Здрасти, Далас! Върнахме се с моето сладко агънце. На Мауи е жестоко. Истински ТРДЛ — тропически рай „делукс“. Беше върховно. Концертът и нощите, през които се любехме голи на плажа. И знаеш ли какво? Коремът ми вече е като балон! Честна дума! Трябва да го видиш, ще се отбия да те видя възможно най-скоро!

„Което винаги ми доставя безкрайно удоволствие“ — помисли си Ив, когато съобщението свърши. Само дето не беше сигурна дали държи да види корема на Мейвис, издут като балон. Истинска мистерия бе защо бременните жени се хвалят със загрозената си външност, но тя не изгаряше от желание да я разгадае.

Тъкмо се канеше да нареди на автоготвача да приготви кафе, получи съобщение от Надин Фарст — прочутата репортерка от новинарските емисии на Канал 75:

— Далас, знам, че както обикновено ще се опиташ да ме забаламосаш, но много държа да поговорим за убийството на Елиса Мапълуд. Ако не ми се обадиш, ще цъфна в управлението. За да те подкупя, ще ти донеса курабийки.

Ив се замисли. Може би щеше да е от полза да даде кратко интервю, още повече, че й предлагаха курабийки. Кратко интервю, нещо като диалог между жени. Според психологическия профил убиецът мразеше представителките на нежния пол и се страхуваше от тях, затова щеше да побеснее, ако жени говорят за него по телевизията. Може би гневът щеше да го накара да допусне грешка…

Да, тази възможност не беше за пренебрегване.

При мисълта за курабийките изведнъж усети глад. Озърна се да провери дали някой не я наблюдава, и взе шоколадчето, което с лепенки беше прикрепила под автоготвача.

Според нея скривалището изобщо не беше благонадеждно, но явно беше заблудила наглия крадец на сладкиши, който я преследваше.

Доволно отхапа от шоколадчето, седна зад бюрото и включи компютъра.

Не разпознавам кода и паролата. Достъпът отказан.

— Какви ги дрънкаш? — Тя удари своенравната машина. — Лейтенант Ив Далас! — Продиктува номера на значката си, повтори паролата.

Компютърът жизнерадостно изпиука, после страховито забръмча. Мониторът примигна.

— Без тези номера! Първо колата, сега и ти! Да не си посмял!

Прието. Изключвам се.

— Не! Не, мръсник такъв, гаден кучи син! Много добре знаеш, че не съм ти наредила да се изключиш! — Отново го цапардоса, стисна зъби и повтори операцията по стартирането.

След поредица от механични хълцукания машината дружелюбно зажужа.

— А, дойде ли ти умът в главата? Така… Отвори файл 39921 — Мапълуд.

Прието.

Но на екрана не се появи информацията по случая. Кадрите нямаха нищо общо с полицейската работа, освен ако голите мъже и жени в невероятни сексуални пози бяха служители от нравствения отдел, действащи под прикритие.

Добре дошли във Фантазия — вашата виртуална градина на сексуалните удоволствия. Достъпът е разрешен само за лица, навършили двайсет и една години. По време на едноседмичното изпитателно членство от дебитната ви карта ще бъдат приспаднати по десет долара на минута.

— Света богородице! Компютър, затвори и изтрий!

Командата е непълна.

— Как не! Затвори файла!

Прието.

Гърчещите се голи тела изчезнаха.

— А сега слушай внимателно. Аз съм лейтенант Ив Далас. Ти си моя собственост. Искам файл 39921, и то веднага!

Мониторът отново примигна, появи се текст на чужд език — може би на италиански.

Звукът, който се изтръгна от гърлото на Ив, беше нещо средно между писък и рев. Зашлеви компютъра, удари го с юмрук и се запита дали да не го изтръгне от контакта и да го изхвърли през прозореца.

Ако имаше поне мъничко късмет, в този момент по улицата щеше да минава човек от отдела по поддръжка на техниката. С един куршум — два заека.

От една страна, идеята беше невероятно съблазнителна, от друга, ако я реализираше, вероятно щяха да й отпуснат нов компютър някъде към края на века.

Тя се обърна към видеотелефона с намерението да се свърже с отдела по поддръжка и хубавичко да насоли онзи, който имаше злощастието да отговори на обаждането й.

— И какво ще получиш в замяна, Далас? — промърмори. — Скапаняците в този отдел живеят само за подобни мигове. Няма да си мръднат пръста и ще те скъсат от подигравки, докато ги убиеш до крак, за което ще получиш доживотна присъда.

Тя отново цапардоса компютъра — ей така, без причина. Изведнъж я осени вдъхновение.

— Отдел по електроника. Макнаб. Здрасти, Далас! — Любимият на Пийбоди се ухили на екрана на видеотелефона. Тясното му красиво лице беше обрамчено от светлоруса коса, няколко кичура бяха сплетени на тънки плитки, украсяващи слепоочията му. — Тъкмо се канех да ти изпратя данните от компютъра и видеотелефоните на Мапълуд.

— Не си прави труда. Компютърът пак ми върти номера. Ще ми направиш ли услугата да го погледнеш?

— Обади ли се на момчетата от отдела за поддръжка?

Ив само изръмжа. Макнаб се изкиска:

— Забрави, че съм го казал. Ще бъда при теб след петнайсет минути.

— Добре.

— Чакай, хрумна ми нещо друго. Ако официално ми наредиш да ти донеса диск и разпечатка на информацията, ще дойда веднага.

— Смятай се за официално призован.

— Юпийй!

— Какво? — облещи се тя. Но младежът вече беше прекъснал връзката.

Ив се намръщи, извади джобния си компютър и се опита да прехвърли в него информацията от машината, която й правеше номера. Казваше си, че може да не е гений в областта на електрониката, но не и пълна тъпачка. Умееше да борави с елементарните технологии.

Вече си скубеше косата, когато Макнаб се появи. Днес той носеше морава риза със зелен джоб по средата на гърдите и широк зелен панталон на морави райета. Зеленото и моравото бяха застъпени и в раираните му маратонки.

— Рицарят от отдела по електроника се притичва на помощ на жена, изпаднала в беда! — обяви той и поклати глава. Ив забеляза, че днес сребърните му обици във формата на халки се допълват от морави и зелени мъниста. — Какъв е проблемът?

— Ако знаех, сама щях да се справя.

— Правилно. — Той остави на бюрото й сребриста кутийка с инструменти, тръсна се на стола й. Потри ръце. — Брей! Шоколадче! — Усмихна се още по-широко, замърда с вежди.

— Мамка му! Добре де, изяж го. Смятай го като авансово заплащане.

— Върхът на сладоледа!

— Моля?

— Върхът на сладоледа. — Младежът отхапа голямо парче. — Означава нещо като… „прекрасно“. Да видим защо този приятел не ти се подчинява. Ще проведа стандартна диагностика.

Изрече поредица от команди, които според Ив бяха на някакъв извънземен език. Екранът се изпълни с кодове, символи и странни форми, компютърът отговори с пресеклив глас, напомнящ пращене.

— Видя ли? Видя ли? — Ив скочи и застана зад Макнаб. — Има му нещо, обаче не се знае какво.

— Хмм… чакай да…

— Саботаж е, нали?

— Очакваш ли да те саботира?

— Саботажите са внезапни — това им целта.

— Имаш право. Ще видя какво мога да направя. Защо не се поразходиш?

— Гониш ме от собствената ми канцелария, така ли?

Макнаб умоляващо я изгледа:

— Лейтенант!

— Добре, добре. — Тя пъхна ръце в джобовете си. — Ще бъда в общото помещение. — Преди да излезе, чу въздишката му на облекчение.

Влезе в общото помещение и застана пред бюрото на партньорката си.

— Разбрах, че имате неприятности с компютъра — промърмори Пийбоди. — Макнаб се отби за секунда и ми каза защо е тук.

— Това е саботаж!

— И кой го е извършил?

— Ако знаех, щях да го намеря и така хубаво да го подредя, че да ме моли за милост.

— Леле! Нека се отчета какво съм свършила. Свързах се с Дийн Вандърли. Някой е намерил пуделчето.

— А? Кучето ли?

— Да, Миньон. Двама души от онези, които бягат за здраве, са го открили чак в другия край на парка, видели са адреса, написан на нашийника, и са предали животинчето на собствениците му.

— Било ли е ранено?

— Не, само изплашено. Добре, че са им го върнали — все пак малко ще ги поутеши. Между другото, семейството и жертвата са посещавали фитнес клуб „Пълноценно здраве и красота“. Не е от залите, които търсим, като имаме предвид навиците на убиеца.

— Много добре знаеш, че сме длъжни да проверим всичко.

— Дийн не си спомня да е виждала подозрителен човек да се навърта около жилищната им сграда. Каза, че изобщо не е забелязвала човек, който се отличава с висок ръст и големи мускули, но все пак щяла да попита съпруга си и съседите, също и портиера.

— Налага се и ние отново да ги разпитаме.

— Ясно. Бащата е извън подозрение. Потвърди се, че наистина се е намирал на три хиляди километра от Ню Йорк, освен това физиката му не отговаря на човека, когото търсим.

— Щеше да е прекалено лесно той да е престъпникът. Какво става с новата ми кола?

— Действам по въпроса. Дайте ми още малко време.

— Днес всички искат същото. Започни проучване на фитнес клубовете, отначало на тези в Манхатън. — Ив със завист наблюдаваше как компютърът на Пийбоди покорно откликваше на командите й. — Как така униформените детективи от този отдел имат по-свестни компютри от моя? В крайна сметка аз съм нещо като началство, нали?

— Съществува теория, че някои хора по рождение… — Възнамеряваше да каже, че някои хора са родени некадърници по отношение на техниката, но животът й беше прекалено мил. — Мисълта ми е, че се отнасяте с предубеждение към уредите и те реагират отрицателно.

— Глупости! Нямам проблеми с компютъра у дома!

— Казах, че това е само теория. — Пийбоди сви рамене. — Наистина ли ще ми висите на главата, докато работя?

— Все някъде трябва да вися! — тросна се Ив и излезе. „Ще си взема една туба с пепси-кола — каза си. — Тъкмо това ми е необходимо, та поне малко да се успокоя. После ще се върна да тормозя Макнаб.“

Приближи се до автомата за напитки, с омраза се втренчи в него. Очакваше да я изпръска с пепси или вместо желаната напитка да пусне туба с някакъв уж здравословен зеленчуков сок, само и само да й направи напук.

— Хей, я е ела насам! — Тя махна на някакъв униформен, извади от джоба си няколко кредитни жетони. — Вземи ми една пепси-кола.

Полицаят учудено я изгледа, после кимна:

— Добре, лейтенант. — Пъхна жетоните, машината с бодър и учтив глас съобщи какво съдържа избраната напитка. Тубата безпрепятствено се плъзна през прореза. — Заповядайте.

— Благодаря. — Ив тръгна обратно към общото помещение. Чувстваше се доволна от хитрия си ход — в бъдеще щеше да предоставя другиму възможността да се бори с непокорните машини. В крайна сметка беше началник, не лукова глава. Чинът й изискваше да командва, а нисшестоящите да й се подчиняват.

— Лейтенант! — Макнаб й махна и зад гърба й изпрати въздушна целувка на Пийбоди.

— Да не мислиш, че не виждам какво правиш, детектив? Тези лигавщини са забранени в отдел „Убийства“! Работи ли компютърът ми?

— Имам две новини — добра и лоша? Искаш ли първо да чуеш лошата? — Кимна й да го последва, влезе обратно в канцеларията. — Машината ти е скапана.

— Допреди малко работеше.

— Как да ти го обясня, че да разбереш? Да речем, че има вътрешни увреждания — някои нейни части са с определена трайност — след даден брой оперативни часове престават да работят.

— Че защо някой ще създава нещо, което рано или късно ще се повреди?

— Например за да продава новите си модели. — Тъй като Ив изглеждаше невероятно отчаяна, той рискува и я потупа по рамото. — Предполагам, че от снабдителния отдел купуват най-евтината техника.

— Мръсници!

— Съгласен съм. А сега добрата новина — съживих грохналия боен кон. Подмених това-онова, но ако продължаваш да се отнасяш с него така грубо, няма да изкара повече от един-два дни. Хубавото е, че имам познати, които ще ми осигурят резервни части и ще мога изцяло да го подновя. Обещай, че няма да го пердашиш, докато не се позанимавам с него, и той ще издържи.

— Ще се постарая. Благодаря, че се справи толкова бързо.

— Няма защо. Аз съм гений. Утре вечер ще се видим, нали?

— Утре вечер ли?

— Забрави ли, че Луиз и Чарлс ни поканиха на вечеря?

— Уф, вярно. Хей, да не си посмял да изпращаш въздушни целувки на партньорката ми! — провикна се след него. Седна зад бюрото, отпи от пепсито, втренчи се в компютъра, сякаш го предизвикваше да й създаде ядове. Тъй като Пийбоди събираше информация за спортните зали в Манхатън, тя реши да проучи фитнес клубовете в Бронкс.

Машината покорно реагира на нареждането й, сякаш допреди малко не й беше правила на инат. Ив дотолкова се окуражи, че се осмели да я остави да работи, да й обърне гръб и да разгледа таблото.

— Къде за пръв път те е видял, Елиса? — промълви. — Къде си попаднала в „радара“ му? Щом те е зърнал, нещо е изщракало в болния му мозък. Започнал е да те следи, накрая те е издебнал.

Елиса е била домашна помощница. Хобито й е било да плете, да шие, да изработва красиви предмети. Разведена. Съпругът я е тормозил…

Не й се налагаше да чете файла, за да си припомни подробностите за жертвата.

Била е на около трийсет години, ръстът й е бил малко над средния, нормално телосложение. Дълга светлокестенява коса. Хубавичко лице.

Стандартно образование, родителите й принадлежат към нисшите слоеве на средната класа. Родена и израснала в Ню Йорк.

Харесвала е семпли дрехи — в гардероба й нямаше нищо прекалено модно или предизвикателно. Нямала е любовник, живеела е много затворено.

„Къде те е видял за пръв път? Може би е било в парка… завела си на разходка децата или кученцето. А може да е било в някой от магазините, от които си е купувала преждите и шивашките материали.“

Ив взе разпечатката от разговорите на Елиса по видеотелефона, която Макнаб беше оставил на бюрото. Жертвата беше се свързвала с родителите си, с джобния компютър на Дийн, със служебния телефон на Лутър; обаждала се беше и в магазина на Трето авеню във връзка с една поръчка. Същите хора я бяха търсили — нищо по-различно.

При всяко влизане в мрежата се е интересувала от сайтовете със съвети за родителите, за художествени занаяти и чатовете за жени, които обичат да разговарят, докато плетат или бродират. Абонирана е била за списания за родители, за приложни изкуства и за обзавеждане на дома, от време на време е пазарувала „онлайн“. Напоследък си е купила няколко книги, избрани от списъка на бестселърите…

Данните от компютъра и видеотелефоните на семейство Вандърли също бяха безполезни.

„Може би си струва да проуча чатовете“ — помисли си Ив. Но някак си не можеше да си представи мускулестият здравеняк да плете… каквото там плетат жените. Нещо повече — Елиса беше прекалено здравомислеща, та да разказва за живота си пред непознати. Убиецът не се е запознал с нея по време на обсъждане как се тъкат одеяла и така нататък.

Отново си спомни какво беше казала Селина: „Не му е за пръв път.“ Съгласна беше с нея.

Убийството беше внимателно планирано и извършено въпреки големия риск. Престъпникът беше действал бързо и ефикасно, което подсказваше, че вече има опит. Докато търсеше информация за подобни престъпления, не беше се натъкнала на всички елементи. Може би злодеят е прибавял „тънкости“ или е променил техниката си. Може би някое от жестоките и неразкрити убийства също са негово дело.

Гордост! Селина твърдеше, че той се гордее с „работата“ си. От една страна, не й се искаше изцяло да разчита на мнението на екстрасенската, от друга, беше съгласна с нея. Начинът, по който садистът беше „изложил“ жертвата, говореше за невероятна самоувереност и гордост, все едно беше оставил послание: „Вижте какво направих, какво мога да сторя. И то в един от най-големите паркове в града, толкова близо до домовете на богатите и привилегированите.“

Да, той наистина се гордееше с делата си. Как постъпва такъв човек, когато работата му не отговаря на стандартите му?

Погребва грешките си.

Кръвта й забушува. Интуицията й подсказваше, че е на вярна следа. Отново се обърна към компютъра. Съхрани резултатите от първоначалното издирване, после влезе в полицейския сайт за безследно изчезнали хора.

Започна с проучване на подобни случаи в Манхатън през последните дванайсет месеца, въведе описанието на Елиса, за да стесни основните параметри.

— Лейтенант…

— Почакай! — Ив вдигна ръка, без да откъсва поглед от екрана. — Трябвало е да се упражнява. Няма друг начин. Необходима е силна воля и усилени тренировки, за да се поддържаш в съвършена физическа форма. И още нещо — за да живееш ден след ден, разяждан от гнева и омразата, също трябва да си волеви и дисциплиниран. И все пак от време на време изпитваш необходимост да изпуснеш парата. Да убиваш. Ето защо тренираш, докато постигнеш съвършенството.

Издирването приключено. Два резултата отговарят на зададените параметри. Показвам на монитора първата снимка.

— Какво е това? — недоумяващо попита Пийбоди.

— Тренировъчен обект на „нашия човек“. Погледни я. Същият тип като Мапълуд. Изглежда приблизително на същата възраст, същите коса и очи, прилика има дори в структурата на тялото.

Пийбоди се приближи, приведе се към монитора, подпря се на рамото на началничката си:

— Няма прилика — освен на пръв поглед, разбира се, но тази жена наистина е от типа на жертвата.

— Компютър, разполови екрана, покажи втората снимка и информация за двете.

Работя… Задачата изпълнена.

— Браво на Макнаб! — промърмори Ив.

— Не приличат на сестри — отбеляза Пийбоди. — По-скоро на братовчедки.

— Марджори Кейтс — зачете Ив. — Трийсет и двегодишна. Неомъжена, няма деца, адресът й е в центъра на града. Била е управителка на ресторант. На втори април тази година годеникът й е съобщил, че е изчезнала. Не се е прибрала вкъщи след работа. Лансинг и Джоунс са разследвали случая. Втората жена се казва Брийн Мериуедър. Трийсетгодишна, разведена, с едно дете — момченце на пет години, живеела е в Ист Сайд. Работила е като техник в Канал 75. За изчезването й е съобщено на десети юни тази година — в полицията се е обадила детегледачката. Не се е върнала след работа. Издирването й е поето от Полински и Силк. Искам рапортите им, Пийбоди. После лично ще говоря и с четиримата детективи.

— Веднага, лейтенант.

 

 

Тъй като Лансинг и Джоунс също работеха в Централното полицейско управление, не се наложи да напускат сградата — прехвърлиха се на няколко ескалатора, после на асансьора и се озоваха в отдела им.

Завариха ги да седят зад бюрата си и да се взират един в друг.

— Детективи Лансинг и Джоунс? Лейтенант Далас, детектив Пийбоди. Благодаря, че ни отделихте време.

— Аз съм Лансинг. — Широкоплещестият полицай с червеникава коса, който изглеждаше на около петдесет години, се ръкува с тях. — Ние, ченгетата, трябва взаимно да си помагаме. Предполагате, че вашият случай е свързан с някое наше разследване, така ли, лейтенант?

— Интересуват ме подробностите.

— Джоунс. — Дребничката трийсетинагодишна чернокожа жена също се здрависа с тях. — Годеникът на Марджори, Ройс Кейбъл, лично съобщи за изчезването й. Изглеждаше покрусен.

— За последен път е била видяна на първи април около полунощ, когато след приключване на работа е напуснала ресторанта — „Апетито“ на Петдесет и осма улица. Живеела е на около три пресечки от заведението, обикновено е изминавала разстоянието пеш. До дванайсет и половина годеникът й я чакал да се прибере, но заспал. Събудил се към два, обаче нея още я нямало. Буквално превъртял, обадил се на всички, за които се сетил. Рано сутринта дойде при нас. Жената е изчезнала три седмици преди сватбата — продължи Лансинг. — В подобни случаи първо се насочваме към две предположения — или дамата я е хванало шубето в последния момент, или се е скарала с годеника, той я е пречукал, после е съобщил за „изчезването“ й.

— Обаче и в двете насоки ударихме на камък. — Джоунс поклати глава. — Ще ви предоставим копия от нашите рапорти, записките ни, показанията на свидетелите. Всички твърдяха, че Кейтс трескаво се е подготвяла за сватбата. С Кейбъл живеели на семейни начала от осемнайсет месеца. Няма доказателства, че той е бил склонен към насилие.

— Подложи се и на детектора на лъжата. Изобщо не се поколеба, когато му го предложихме.

— Шестото чувство ми подсказва, че е била убита, лейтенант — промърмори Джоунс.

— Но до този момент нямахме абсолютно никакви улики.

— Не съм сигурна, че и сега ги имаме — отбеляза Ив. — Имате ли нещо против да разпитаме хората, които са включени в списъка на заподозрените?

— Не. — Лансинг подръпна долната си устна. — Ще ни кажете ли върху какво работите?

— Разследваме убийството в Сентрал парк — жертвата е била изнасилена и обезобразена, физически много прилича на онази Кейтс. Мисля, че престъпникът се е упражнявал върху жени, за да се усъвършенства.

— Гадост! — процеди Джоунс.

 

 

— Можем да се отбием при Полински и Силк, преди да разпитаме Ройс Кейбъл.

— Ами фитнес клубовете с дебеловратите мускулести младежи?

— Ще стигнем и до тях.

За да стигнат по-бързо до гаража, се качиха на претъпкания асансьор. Ив се насили да не забелязва лактите, които се забиваха в ребрата й, и прошепна на партньорката си:

— Мисля да дадем интервю на Надин.

— Защото едната жертва е работила в Канал 75 ли?

— Не само заради това. Мисля, че нашият як горделивец ще побеснее, ако по телевизията го обсъждат три жени. Още повече, че две от тях разследват убийството, извършено от него.

— Гениално, лейтенант!

Вратите на асансьора се отвориха, няколко души си проправиха път, за да слязат. Ив погледна светлинното табло, видя, че до гаража има още три етажа.

— Ще се погрижа интервюто да се проведе още днес следобед.

— В управлението ли?

— Не. В Сентрал Парк. Пфу, най-сетне стигнахме! — Ив изскочи от кабината.

— Лейтенант, чакайте. — Пийбоди я хвана за рамото и я накара да спре. — Трябва да ви кажа нещо.

— Добре, но побързай.

— Първо, след няколко секунди ще изпитате непреодолимо желание да ме целунете по устните. Не се притеснявайте, няма да си разваля мнението за вас.

— Детектив, не желая да споделяш с мен перверзните си мечти. Ако искаш да знаеш, и на сън не ми би хрумнало да те целувам, и то по устните!

— Затворете очи.

Ив произнесе спокойно, почти небрежно:

— Ти откачи ли?

— Добре де, добре. — Пийбоди се нацупи. — Не разбирате от майтап. — Прекоси гаража, застана пред мястото, на което началничката й паркираше колата си, театрално разпери ръце:

— Voila!

— Това пък какво е?

— Новата ви кола, лейтенант. Е, какво ще кажете?

За миг Ив онемя от изумление. Толкова рядко се случваше да изгуби ума и дума, че Пийбоди ознаменува събитието, като затанцува степ.

Ив бавно заобиколи елегантния морскосин автомобил, който блестеше като скъпоценен камък под светлината на силните лампи. Грамадните черни гуми бяха чисти, стъклата и никелираните части искряха.

— Това не е моята кола.

— Тъкмо напротив.

— Сериозно ли говориш?

— Да. — Пийбоди закима като доволна кукла на конци.

— Не думай! — Ив я тупна по рамото. — Как го постигна?

— Чрез правилна тактика — убеждаване, леко преувеличаване, много увъртане и мъничко помощ от един магьосник хакер.

— Накратко — посредством неетични и вероятно незаконни средства.

— Именно.

Ив сложи ръце на кръста си, погледна партньорката си в очите:

— Гордея се с теб. И то много.

— Ще ме целунете ли по устните?

— Е, не се гордея чак толкова.

— Няма ли да получа поне целувчица по страната?

— Сядай в колата!

— Ключовете ви, лейтенант. — Подаде й ги, заобиколи автомобила, но преди да се качи, добави: — И да знаете, че тази сладурана е върхът на сладоледа.

— Така ли? — Ив седна зад волана и неволно се усмихна — за пръв път нямаше усещането, че сяда върху неравна скала. — Да проверим на какво е способна.