Нора Робъртс
Видения в смъртта (6)

Шеста глава

Преди посещението при ясновидката Ив се отби в отдела по електроника. Неизменно изпитваше шок при срещата си със служителите от този отдел, които се обличаха като купонджии или богати безделници. Повечето носеха маратонки, дрехите им бяха във всички цветове на дъгата, разхождаха се напред-назад със слушалки на ушите, работеха в малките стаички без врати или на бюрата си.

Както обикновено, музиката беше оглушителна; Ив едва не се сблъска с един младеж, който танцуваше (поне така й се стори), докато боравеше с портативен компютър.

Тя бързо прекоси общото помещение и се втурна в кабинета на капитан Райън Фийни, за да се спаси от заобикалящото я безумие.

Но когато видя Фийни — човека, на когото винаги можеше разчита, буквално онемя. Капитанът още имаше лек тен от почивката край океана, червеникавата му прошарена коса стърчеше като наелектризирана, както обикновено изглеждаше печален и угрижен. Но за разлика от друг път не беше небрежно облечен, а носеше идеално изгладена и безупречно чиста риза с цвят на ягодов сироп.

Беше си сложил и вратовръзка. Вратовръзка! Цветът й беше като на трева, изгорена с електрически ток.

— Божичко, Фийни! Защо си се „издокарал“ така?

Той я погледна като мъченик, когото водят към кладата:

— Жена ми реши, че дрехите ми са прекалено безлични. Купи ми тези одежди и не миряса, докато не ги облякох.

— Приличаш на… на сводник.

— Знам и без да ми го кажеш. Погледни този панталон!

Ив ужасено затаи дъх, като видя панталона от трико в същия цвят като вратовръзката, който прилепваше към кльощавите бедра на Фийни.

— Господи! — прошепна — само това й дойде на ума.

— Подчинените ми младоци заявиха, че съм върхът. А ти какво ще кажеш?

— Ами… объркана съм.

— Кажи ми, че имаш работа за мен, че ще участвам в престрелка и дрехите ми ще бъдат окървавени. — Той сви юмруци, зае поза на боксьор. — Жената няма да ми трие сол на главата, ако скапя шикозните одежди при изпълнение на служебния си дълг.

— Имам работа за теб, но няма да ти се наложи да напускаш кабинета си, камо ли да участваш в престрелка. Съжалявам, но няма как да ти помогна. Защо поне не свалиш тази примка?

Фийни нервно подръпна вратовръзката:

— Не познаваш жена ми. Непрекъснато ще ме търси по видеотелефона, за да се увери, че съм кривнал от правия път. Панталонът върви и със сако, Далас.

— Горкичкият!

— Е, все някак ще го преживея. — Той тежко въздъхна. — На какво дължа посещението ти в моя свят?

— Имам нов случай. Убийство, придружено с изнасилване и обезобразяване.

— А, убийството в Сентрал Парк. Чух, че са възложили на теб разследването. Провеждаме стандартната проверка на видеотелефоните и компютрите, които е използвала жертвата. Необходимо ли ти е нещо повече?

— Засега не. Може ли да затворя? — Фийни кимна, тя затвори вратата, прекоси кабинета, приседна на бюрото. — Какво е мнението ти за използването на екстрасенси при полицейската работа?

Той подръпна носа си:

— Честно казано, не ми се е налагало, откакто съм в този отдел. Когато работех в „Убийства“, често се сблъсквах с хора, твърдящи, че са имали видения или са получи информация от отвъдното. Знаеш как е…

— Да, и сега е същото. Губим си времето с проследяване на „уликите“, посочени от откачалките, после продължаваме да работим, като се доверяваме на мизерните си пет сетива.

— Между другото не всички екстрасенси са „откачалки“, както ги наричаш. — Той отмести стола си и стана. — Колегите от повечето отдели използват като цивилни консултанти хора с паранормални способности. Някои дори са назначени на щат.

— Фийни, с теб дълго бяхме партньори.

Ирландецът й подаде чаша с кафе:

— Славни времена бяха, лейтенант.

— Никога не сме прибягвали до помощта на екстрасенс, нали?

— Така ли? Значи не се е налагало.

— Посети ме някаква врачка, която твърди, че в съня си е видяла убийството в Сентрал Парк.

Фийни замислено отпи от чашата си:

— Проучи ли я?

— Да — изглежда чиста като изворна вода. Регистрирана е, има разрешително за работа. Плюс препоръки от Луиз Димато.

— Докторката не е глупачка, която се хваща на въдицата на мошеници.

— Вярно е. Е, ако беше на моето място, щеше ли да приемеш помощта на врачката?

Той сви рамене:

— Знаеш отговора.

Ив смръщи вежди, втренчи се в кафето:

— Да, знам — трябва да се използват всички средства. Но исках да го чуя от някого, който е земен човек, не хвърчи в облаците и не вярва на бабини деветини. — Ив остави на бюрото чашата, от която беше отпила само веднъж. „Започвам да се разглезвам — помисли си. — Вече не харесвам заместителите на кафе.“ — Благодаря.

— Няма защо. Обади ми се, ако се отвори работа, при която човек да си изцапа дрехите.

— Непременно. Между другото, някой може да излее кафе върху одеждите ти. Вината няма да е твоя.

Фийни опечалено я изгледа:

— Ще се досети. Съпругите са най-добрите екстрасенси.

 

 

Тя повика Пийбоди да я придружи — ако използваше помощта на екстрасенс, първо трябваше да се допита до командира.

Уитни я изслуша, докато му съобщаваше подробностите, допълващи писмения рапорт, който вече беше му изпратила. Нито веднъж не я прекъсна, безмълвно седеше зад бюрото си и внимателно я наблюдаваше — едър чернокож мъж с късо подстригана прошарена коса. Въпреки че отдавна се беше откъснал от истинската полицейска работа, командирът си оставаше ченге до мозъка на костите.

Само веднъж изражението му се промени — той вдигна вежди, като чу името на Селина Санчес. Изчака Ив да свърши, кимна, облегна се назад:

— Хм, консултант-медиум. Не е в стила ти, лейтенант.

— Така е, сър.

— Засега от отдела за връзки с медиите държат фронта. Ще се постараем да запазим в тайна в какво точно се състои обезобразяването, както и описанието на оръжието. Ако решиш да привлечеш на помощ екстрасенс, този факт също няма да бъде съобщен на представителите на четвъртата власт.

— Госпожа Санчес настоява за това. Самата аз ще се чувствам неловко, ако за участието й научат хора извън екипа по разследването.

— Ясно. Между другото, името на тази Санчес ми се струва познато — може би съм я срещал на някое от светските празненства, на които ходя по задължение. Ще попитам жена ми — тя помни подобни подробности.

— Да, сър. Да изчакам ли, преди да се обърна за съдействие към госпожа Санчес?

— Не. Решението е твое. Детектив, какво мислиш по въпроса?

Пийбоди се изпъна като струна:

— Аз ли, сър? Ами… аз не съм толкова скептично настроена към хората с паранормални способности. В семейството ни има екстрасенси.

— И ти ли спадаш към тях?

Тя се поусмихна:

— Не, сър. Притежавам само пет сетива. Подкрепям мнението на лейтенант Далас, че си струва отново да разпитаме онази жена.

— Тогава го направете! Страхувам се, че рано или късно медиите ще научат за извадените очи на жертвата и ще ни побъркат от въпроси. Трябва да приключим случая, преди да гръмне новината.

 

 

Селина живееше в район на Сохо, където се намираха предимно галерии за модерно изкуство, скъпи ресторанти и мънички бутици. Това беше светът на младите, богати и добре облечени нюйоркчани, които предпочитаха интимните закуски в неделя сутрин, гласуваха за либералната партия и посещаваха постановки на езотерични пиеси, които уж харесваха, но всъщност не разбираха.

Уличните художници и кафенетата бяха на всяка крачка.

Селина живееше във висока сграда, която навремето е била триетажна шивашка фабрика, произвеждаща големи количества евтини, но елегантни облекла. Също като другите постройки в квартала и тази беше преустроена и основно ремонтирана, за да задоволи потребностите на онези, които можеха да си позволят къща в този район на града.

Откъм улицата се виждаха прозорците, напомнящи люкове на космическа совалка, и тесният балкон с парапет от ковано желязо, опасващ третия етаж.

— Не беше ли по-уместно предварително да си уговорим среща? — попита Пийбоди.

— Ако госпожата наистина е ясновидка, ще очаква посещението ни.

Пийбоди застана до входната врата и промърмори:

— Много сте саркастична, лейтенант.

— Брей, каква познавачка на характера ми си се извъдила! — Ив натисна звънеца. След секунда гласът на Селина прозвуча по домофона:

— Кой е, моля?

— Лейтенант Далас и детектив Пийбоди.

Дочу се звук, напомнящ въздишка.

— Качете се, ако обичате. Ще задействам устройството за отключване на вратата и асансьора. Живея на втори етаж.

Червената лампичка на охранителната камера се обагри в зелено. Ключалките изщракаха. Ив пристъпи във фоайето и се огледа. Вдясно имаше три апартамента. Вратата на асансьора вляво се отвори, двете с Пийбоди се качиха, кабината потегли нагоре и спря на втория етаж. Отвъд металната решетка стоеше госпожа Санчес. Косата й беше вдигната на кок и прикрепена с шноли, които приличаха на луксозни пръчици за хранене.

Носеше тесен панталон с крачоли малко над глезените и прилепнало късо бюстие. Беше боса, без грим и без бижута. Отвори вратата на жилището си, отстъпи назад:

— Страхувах се, че ще дойдете. Така и така вече сте тук, предлагам да седнем.

Посочи просторното помещение, в което се набиваше на очи грамадно виненочервено канапе със S-образна форма. В извивките бяха поставени две големи маси, на едната имаше продълговата купа, пълна със скални отломъци. До купата стоеше чаша от ковано желязо, в която беше поставена висока свещ.

Ив предположи, че дъските на пода са още от времето на шивашката фабрика, но са били изциклени и полирани, докато са се превърнали в лъскаво море с цвят на пчелен мед. Тук-там бяха нахвърляни пъстроцветни килимчета, на бледозелените стени висяха картини в ярки цветове.

През арките между помещенията се виждаха кухнята и трапезарията, в която спокойно можеше да се устрои галавечеря. Вътрешната метална стълба беше боядисана в тъмнозелено, парапетът имаше формата на пълзяща змия.

— Какво е това? — Ив посочи единствената затворена врата.

— Кабинетът, в който приемам. Влиза се от друго място. Хубаво е, че мога да работя у дома, но ценя спокойствието си. Никога не каня посетители в жилището си. — Отново посочи канапето и добави: — Желаете ли нещо за пиене? Отложих консултациите си за днес — не съм в състояние да работя. Когато позвънихте, тъкмо правех упражненията си по йога. С удоволствие ще пийна чай заедно с вас.

— Не, благодаря — отговори Ив.

— Щом ще си правите труда да приготвите чай, бих изпила една чаша — обади се Пийбоди.

Селина й се усмихна:

— Седнете. Няма да се бавя.

Ив обаче започна да обикаля дневната, след малко подхвърли:

— Жилището ви е много просторно.

— Да, изпитвам необходимост от пространство. Ще обезумея, ако остана повече време примерно в тясната ви канцелария в управлението. Разговаряли сте с Луиз.

— Тя обади ли ви се?

— Не, но правите впечатление на човек, който е свикнал да проверява информацията. Предполагам, уверили сте се в легалността на работата ми, разпитали сте Луиз и едва тогава сте решили отново да се срещнете с мен.

— Тя каза, че сте черната овца във вашето семейство.

Селина донесе поднос с малък бял чайник и изящни бели порцеланови чаши и чинийки. Кисело се усмихна и промърмори:

— Вярно е. Роднините ми се срамуват не само от дарбата ми, но и от факта, че благодарение на нея изкарвам прехраната си.

— Доколкото разбрах, произхождате от състоятелно семейство и парите не са ви необходими.

— Финансовите облаги не ме интересуват. — Селина прекоси дневната, остави подноса на масата. — Изпитвам удовлетворение от работата си. Предполагам, че и вие, лейтенант, спокойно можете да живеете без заплатата си. Но едва ли сте отказали да я получавате. — Наля чай в две чаши, подаде едната на Пийбоди. — Мисълта за Елиса ме преследва неотлъчно. Не искам да мисля за нея. Не желая да се замесвам в тази история. Но съм принудена.

— В нюйоркската полиция съществува практика по молба на ръководителя на разследването да се привличат цивилни консултанти, които могат да подпомогнат работата.

— Нима? — Госпожа Санчес вдигна вежда. — Преминах ли първоначалния тест?

— Засега. Ако желаете и можете да ни съдействате, трябва да подпишете договор. В него има клауза, която забранява да обсъждате с когото и да било подробности от разследването.

— И през ум не ми минава да го правя. Ако се съглася да ви съдействам, държа вие да подпишете документ, с който се задължавате да запазите в тайна от медиите участието ми в разследването.

— Да, казахте го и миналия път. Ще ви бъде изплатен хонорара, който се полага на нещатните сътрудници. — Ив направи знак на Пийбоди, изчака, докато партньорката й извади от чантата си документите. — Прочетете текста. Имате право да се посъветвате с адвокат, преди да подпишете.

— Вие ми давате думата си, аз — също. Не ми е необходим адвокат. — Все пак тя кръстоса крак върху крак, облегна се назад, внимателно прочете документа. — Нямам писалка.

Пийбоди извади своята писалка, подаде й я. Селина подписа документа, връчи писалката на Ив и след като и тя подписа, облекчено въздъхна:

— Ако сме приключили с формалностите, кажете какво да правя… И още нещо — тъй като явно ще работим заедно, предлагам да се говорим на „ти“.

— Дадено. — Ив извади записващото устройство. — Опиши за протокола какво точно си видяла.

Госпожа Санчес отново разказа страховития си сън, от време на време затваряше очи, сякаш се мъчеше да прогони кошмарните подробности. Ръцете й не трепереха, говореше привидно спокойно, но все повече пребледняваше.

— Къде бяхте, когато видяхте убийството? — попита Ив.

— В спалнята на горния етаж. Както винаги нощем бях включила охранителната система — всички врати са с аларми и камери. Ако желаеш, вземи дисковете като доказателство.

— Непременно. По този начин и двете ще бъдем на чисто. След онази нощ имахте ли други видения?

— Не. Само… само ме е страх, измъчва ме тревожно предчувствие. Предполагам, нервите ми са разклатени.

— Пийбоди, подай ми панделката. — Пийбоди безмълвно извади пликчето за веществени доказателства. — Тази панделка позната ли ви е, госпожо Санчес?

— Помолих да си говорим на „ти“. Казвай ми Селина… — Дори устните й бяха пребледнели. — Прилича на онова, което беше омотал около шията й.

Ив отвори пликчето, подаде й панделката:

— Вземи я. Кажи ми какво виждаш.

— Добре. — Селина остави чашата, нервно прокара длани по бедрата си. Дълбоко си пое дъх, взе панделката. Прокара я между пръстите си, без да откъсва поглед от нея. — Не мога… Не виждам… всичко е някак размазано. Може би трябва предварително да се подготвя, да остана сама… — Изглеждаше озадачена и безпомощна. — Смятах… Очаквах много повече. Сигурна бях, че ще разбера подробности. Знам, че я е убил с това. И двамата са го докосвали, но не виждам нищичко.

Ив взе панделката, пъхна я обратно в пликчето, подаде го на Пийбоди и продължи да разпитва екстрасенската:

— Според теб защо онази нощ си видяла само лицето на жертвата, не и на убиеца?

— Нямам представа. Може би съм свързана с убитата жена. Предполагам, Елиса не го е виждала ясно.

— Възможно е. Ако искаш, опитай още веднъж с панделката.

— Страхувам се, че пак ще бъде безрезултатно. Да речем, че ме оставите сама… — добави колебливо, когато Пийбоди отново извади пликчето.

— Забранено е.

— Странно, че не виждам нищо… — Все пак Селина отново взе панделката. Щом я докосна, очите й се разшириха и се изцъклиха. Хвърли на пода червената лента, сякаш изведнъж беше избухнала в пламъци. Притисна длан до гърлото си, задави се.

Ив внимателно я наблюдаваше, но Пийбоди скочи, хвана я за раменете и я разтърси:

— Събуди се!

— Задушавам се! Не мога да дишам.

— Можеш. Не се случва с теб. Поеми въздух, издишай го. Точно така — вдишвай, издишвай.

— Добре, добре. — Селина отметна глава, една-едничка сълза се плъзна по страната й. — Само минута и ще бъда наред. — С усилие отново си пое дъх, още стискаше клепачи. — Ти си безчувствена мръсница, Далас.

— Вярно е.

— Подложи ме на изпитание. Първата панделка беше за заблуда, не означаваше нищо.

— Купих я вчера, напръсках я със защитен спрей и я пъхнах в пликче за веществени доказателства.

— Освен това си умна. И не оставяш нищо на случайността. — Селина се беше поуспокоила, лицето й вече не беше мъртвешки бледо. С уважение изгледа Ив и добави: — Откровено казано, ако ме бяха убили, щях да искам някоя безчувствена мръсница да издирва престъпника. — Намръщено се втренчи в панделката, която Ив беше вдигнала от пода. — Не го очаквах. Затова ми въздейства толкова силно. Ако знам какво ме очаква, мога донякъде да се подготвя. — Протегна ръка. Ив пусна панделката в дланта й. — Смъртта й е била мъчителна. Чувствам ужас и болка. Не вижда лицето му… Замаяна е, наранена и се страхува, все пак се съпротивлява. Божичко, колко е силен! Едър, силен, безмилостен. Това не е лицето му. Не, не е. Изнасилва я бързо, почти милостиво бързо. Още пъхти и продължава да се забива в нея, когато тя усеща как нещо се затяга около шията й. Не знае какво е, но й е ясно, че ще умре. В съзнанието й проблясва една-единствена дума — „Вони!“ Последната й мисъл е за дъщеря й.

— Кажи ми нещо повече за него.

Селина се поизправи на креслото, дишането й постепенно се нормализираше.

— Мрази я. Страхува се от нея. Боготвори я. Но тези чувства не са за нея. Толкова много ярост, омраза и възбуда! Трудно ми е да ги понеса — усещам се така, сякаш някой нанася силни удари върху душата ми. Трудно е да проникнеш през лудостта. Знам обаче, че не му е за пръв път.

— Защо е взел очите й?

— Аз… тя трябва да остане в мрака. Не разбирам каква е причината, усещам само желанието му да я остави на тъмно. Съжалявам. — Тя подаде панделката на Ив. — Много ми е трудно, не мога да я държа дълго. Въздействието е прекалено силно. Налага се често да прекъсвам. — Лицето й блестеше от пот.

Ив кимна:

— Разбирам. Налага се да дойдеш с нас на местопрестъплението.

Селина притисна длан до корема си:

— Добре, но първо ще се преоблека.

— Ще почакаме.

След като тя излезе, Пийбоди тихичко подсвирна:

— Признайте, че е невероятна!

— Не отричам.

— Според мен не е мошеничка.

— Така изглежда. — Ив се изправи, закрачи напред-назад. Харесваха й не само просторното помещение, но и оскъдната, но елегантна мебелировка. Възхищаваше се от начина, по който Селина беше протегнала ръка да вземе оръжието на убийството.

— Защо сте така скептично настроена към нея? Защото е цивилно лице или заради необичайната й дарба?

Ив се обърна, изгледа партньорката си:

— И заради едното, и заради другото. Неприятно ми е, когато цивилни участват в разследването… не, не си прави труда да ми напомняш колко пъти Рурк е бил консултант. Не стига, че се налага да го използвам, ами започвам да свиквам с помощта му. Но да се върнем на госпожа Санчес и нейните ясновидски способности. Питам се каква ще е ползата от съдействието й. Какво научихме досега? Че убиецът е едър, силен и умопобъркан. Голямо откритие, няма що!

— Лейтенант, не очаквайте тя да ви продиктува името и адреса му. Тези неща не стават така.

— Защо, да му се не види? — Ив гневно пъхна ръце в джобовете си. — Ако тази жена наистина има видения, защо й убягват важните подробности? Защо не ни каже просто и ясно: „Престъпникът се казва Жесток Злодей и живее на улица «Убийство» № 13“? Това ще ни е от полза.

— Супер! Представете си колко светкавично ще приключваме разследванията. Шефовете ще назначат цял екип медиуми, наречен „ЯД“ — ясновидки-детективи, и… Всъщност идеята не ми допада. Ние с вас ще останем без работа.

Ив изпод око погледна към стълбището:

— А на мен не ми допада, че на тази госпожа може да й хрумне да бърника в мозъка ми.

— Няма, лейтенант. Почтените екстрасенси уважават правото на личен живот и не се намесват.

Ив си спомни, че бащата на партньорката й беше нарушил това правило. Разбира се, неволно, но все пак беше го нарушил. Може би затова сега се чувстваше толкова раздвоена.

— Харесвам я — добави Пийбоди.

— Да, симпатична е. Ще я заведем на местопрестъплението, ще видим какво ще излезе. После двете с теб ще се захванем с истинска полицейска работа.

 

 

Селина си беше сложила черен панталон и деколтирана синя блуза. На шията си носеше верижка с няколко кристални топчета.

— Те предпазват, подпомагат интуицията, отварят третото око — обясни тя, преди да влязат в парка. — Някои не вярват в тези им качества, но при настоящите обстоятелства съм готова да опитам всички средства. — Нагласи грамадните тъмни очила, които закриваха половината й лице. — Прекрасен ден. Слънчев и топъл. Примамва хората да излязат от домовете си, да напуснат работните си места. Обичам Ню Йорк през този сезон… Сигурно се досещате, че увъртам, за да отложа изпитанието…

— Претърсихме и заснехме с камера маршрута, по който се е движила жертвата — подхвана Ив. — Тръгнала е с кучето в тази посока, влязла е в парка приблизително на това място. — Тя пристъпи между дърветата.

— Толкова много хора са минали оттук след това — не знам какво ще усетя. Откровено казано, дарбата ми се проявява в пряк контакт с някого или с нещо. Поне по принцип е така.

След като навлезе на десетина метра в гората, Ив спря и се огледа. Наоколо нямаше никого — хората бяха на работа, по магазините, в ресторантите.

Мястото беше прекалено близо до улицата, за да се навъртат наркомани или да се продава дрога.

— Случило се е тук, нали? — Селина свали очилата, сложи ги в джоба си, загледа се в земята. — Сграбчил я е, завлякъл е навътре в гората. — Тя пристъпи напред, като се стараеше да диша равномерно. — Ударил я е в лицето, повалил я е, за миг е загубила съзнание. Виждам, че пръстта е разровена, предполагам, че тук е станало… — Тя отново си пое дъх, клекна, прокара длани над тревата и пръстта, после рязко отдръпна ръце. — Господи! — Стисна зъби, мускулчетата на челюстта й заиграха, отново докосна земята. — Тук я е изнасилил. Упражнява власт, унижава и наказва. В ума му се върти едно име… не е на жертвата. Замъглено е, не го виждам добре, но не е нейното. Той не наказва Елиса. — Пак отдръпна ръце, пъхна ги под мишниците си, сякаш да ги стопли. — Трудно ми е да елиминирам присъствието й и онова, което й е било причинено. Тя е моята връзка и не познава престъпника. Не знае защо постъпва така с нея. Той е само… — Селина вдигна глава, погледна Ив: — Виждам теб.

Ледени тръпки побиха Ив:

— Не се занимавай с мен. Не затова си тук.

— Имаш могъщо присъствие, Далас. Притежаваш остър ум, силни чувства, силна интуиция. Наслагват се върху всичко. — Селина печално се засмя, изправи се, предпазливо отстъпи от местопрестъплението. — Изненадващо е, че проявяваш такова недоверие към екстрасенсите, след като самата ти притежаваш необичайни психически способности.

— Не е вярно!

Селина нетърпеливо възкликна:

— Напротив! Смяташ ли, че каквото виждаш, чувстваш и знаеш се дължи само на интуицията ти? — Сви рамене и добави: — Независимо как го наричаш, това е особена дарба. — Разтърка раменете си и продължи: — Оттук я е взел на ръце. Образът е неясен, защото тя вече е била мъртва. Частица от нея още е в мен, но е прекалено малка.

— Не му е било лесно. Тя е тежала около шейсет и пет килограма.

— Извергът е много силен.

— Сигурно — иначе не би могъл да я носи.

— Гордее се със силата си — промълви Селина и тръгна напред. — Да, ясно долавям това чувство. Гордее се с тялото си, със силата си. Сега тя е много по-слаба от него.

— Не става въпрос за жертвата. — Ив се изравни с нея. — А за жената, която символизира.

— Може би. Твърде вероятно. — Селина отметна кичур коса, който беше се изплъзнал от кока й. Обиците й — три свързани златни халкички, тихичко издрънчаха. — Предполагам, че го виждаш по-ясно. Защото, за разлика от мен, не се страхуваш от него. — Тя спря, разгледа замъка. — Питам се защо е избрал тъкмо това място. То е сред забележителностите на парка. Можеше да я захвърли на друго място, при това щеше да му е много по-лесно.

Ив имаше собствено мнение по въпроса, но предпочете да не го сподели, а попита:

— Колко е висок?

— Много над метър и осемдесет. Набит е, но не е затлъстял. Мускулест е. Усетих мускулите му, когато я изнасили. — Седна на тревата и добави: — Извинете, но краката ми се подкосиха. Не съм свикнала с подобна работа. Тя изцежда силите. Питам се как се справяте вие, ченгетата.

— Просто си вършим работата.

— Така е. Възхищавам се и от двете ви. — Тя извади от чантата си някаква кутийка, отвори я и обясни: — Тук си държа лекарствата. Главата ми ще се пръсне от болка. За днес приключих. Съжалявам, но не мога повече. Като изцедена съм. — За изненада на Ив ясновидката се просна на тревата. — Знаеш ли какво щях да правя, ако не бях с вас?

— Нямам представа.

Селина погледна часовника си:

— Ммм, да. Франсин. Тъкмо сега щях да имам консултация с Франсин. Отделям й по един час седмично, защото ми е симпатична. Тя е красива, глупава и богата жена, която страда от неизлечимо желание да се омъжва. Възнамерява да сключи брак за пети път, въпреки че я съветвам да не го прави. Не ме послуша и когато се омъжи за трети и за четвърти път. — Тя извади от джоба си стилните тъмни очила и си ги сложи. — По време на сеанса винаги се разплаква, твърди, че трябва да следва зова на сърцето си. — Устните й се разтегнаха в кисела усмивка, сложи ръка на гърдите си. — Казва още, че този път щяло да бъде различно. И наистина ще бъде. Съпруг номер пет, който се интересува само от парите й, ще й сложи рога — всъщност вече я мами с друга, но тя отказва да повярва, ще вгорчи живота й, после ще я напусне, като й отнеме гордостта, самоуважението и солидна част от имуществото. — Поклати глава, надигна се и седна. — Бедната Франсин! Това е най-трагичният случай, с който си позволявам да се занимавам.

— Как разбирате, че случаят е трагичен, когато се запознавате с даден човек? — попита Ив.

Селина се усмихна:

— Длъжна съм да прозра истината. Ако пропусна нещо и го разбера по-късно, гледам да помогна на клиента, после се оттеглям. Мразя да гледам как ближните ми се измъчват, а още по-важно е, че аз не желая да страдам. Непонятно ми е защо хората държат да причиняват или да издържат страдания. Аз съм повърхностна личност — добави и се протегна като котка, която се препича на слънце. — Но допреди няколко дни бях напълно доволна от живота.

Пийбоди протегна ръка да й помогне да стане. Селина разгледа дланта й, усмихна се:

— Може ли да погледна? Само на повърхността — няма да се задълбочавам, да разкривам тайни. И двете с партньорката ти сте интересни личности.

Пийбоди избърса ръка от панталона си, отново я подаде:

— Защо не?

Селина се изправи, но задържа дланта й:

— Ти си човек, на когото може да се разчита. Имаш яки плещи и в прекия, и в преносния смисъл, лоялна си към роднини, приятели и колеги. Гордееш се със значката си и с работата си. Внимавай! — Тя се засмя и пусна ръката на Пийбоди. — Отваряш се като врата. Нямах намерение да надничам в личния ти живот. Но той е голям сладур — добави и й намигна.

Пийбоди се изчерви:

— С него скоро ще се преместим в нов апартамент. Ще живеем заедно.

— Моите поздравления. Сигурно си много щастлива. — Все така усмихната, тя се обърна към Ив. Вдигна вежди.

— Не! — отсече Ив.

Селина се засмя, пъхна ръце в джобовете си:

— Много скоро ще ми имаш повече доверие. Благодаря — каза на Пийбоди. — Ти премахна лошия вкус в устата ми. Ще се поразходя, после ще взема такси. Трябва да се отърва от главоболието, преди да се прибера у дома. — Заобиколи пътеката, по която бяха дошли, тръгна в обратната посока. Изведнъж спря, обърна се. От усмивката й нямаше и следа. — Ще се случи скоро. Следващото убийство. Нямам представа откъде го знам, но съм сигурна. Ще бъде много скоро.

Ив я проследи с поглед; още не беше напълно убедена в паранормалните й способности, но знаеше, че предсказанието й е вярно.