Нора Робъртс
Видения в смъртта (5)

Пета глава

Не й беше трудно да последва съвета на доктор Майра, тъй като единственото й желание беше да прекара няколко часа в забрава. След няколко минути си беше у дома.

Лятото още царуваше отвъд портала на грамадното имение — накъдето и да се обърнеше човек, виждаше невероятно красиви цветя, наглед безкрайни тучни морави и високи дървета с разклонени клони, които хвърляха дебели сенки.

Над тях властваше къщата с кулички и елегантни тераси, напомняща и замък, и крепост, но всъщност — нейният дом.

Най-хубавото я очакваше вътре — легло, надписано с нейното име.

Остави колата пред входната врата, изведнъж се сети, че е пропуснала да се обади на онези некадърници, дето трябваше да й осигурят ново превозно средство, затова като слезе, гневно ритна вратата. Бавно затътри крака нагоре по стъпалата и влезе в къщата.

Той пак се спотайваше. Съмърсет беше световен шампион по спотайване. Дебнеше във фоайето — кльощав върлинест мъж в черно, вирнал до небето сополивия си нос, около краката му се умилкваше тлъстият котарак. Според Ив икономът на Рурк никога не пропускаше възможност да й отправи язвителна забележка.

— Появявате се по-рано от очакваното, освен това изглежда, че не сте унищожили нито една дреха, което е направо невероятно. Ще си отбележа това събитие в календара.

— Заяждаш се и когато закъснея, и когато подраня. Като нищо ще те приемат в Дружеството на професионалните проклетници.

— Настоящото ви превозно средство, което дразни окото, е неправилно паркирано.

— И твоята физиономия, която дразни окото, още не е била смачкана от юмрука ми. Не забравяй да си го отбележиш в календара, гаден червей такъв!

Съмърсет беше готов да й отговори подобаващо, но си замълча, защото под очите й се бяха вдълбали сенки от умора и тя вече вървеше към стълбището. „Дано веднага си легне“ — помисли си той.

— Засега й стига! — заяви, посочи стълбите и Галахад последва Ив.

Тя възнамеряваше първо да отиде в кабинета си, да напише рапорт въз основа на записките и заключенията си, да се обади в лабораторията, после да въведе данните в компютъра и да провери вероятностите.

Но сякаш по тяхна воля краката я отведоха в спалнята, а Галахад се шмугна покрай нея. Изкатери се по стъпалата към подиума, подскочи и с грацията на летящо буре със сланина се пльосна на леглото. Настани се удобно и впери в Ив разноцветните си очи.

— Добре, разбрах намека — промърмори тя. — Ще последвам примера ти.

Съблече якето си, хвърли го на канапето, свали кобура с оръжието и го запрати върху якето. Седна на страничната облегалка, свали тежките си обувки и реши, че е готова за сън.

За разлика от Галахад не скочи на леглото, а едва изпълзя по ниските стъпала. Легна по корем, без да обръща внимание на котарака, който удобно се настани на задните й части, насили се да изключи съзнанието си. И потъна в съня като камък, хвърлен в дълбок кладенец.

 

 

Почувства идването на съня. Усети как се процежда от нея като кръв от рана. Потръпна, сви юмруци. Ала не беше в състояние да го надвие, да му попречи да я пренесе в миналото.

Не беше в хотелската стаичка в Далас, от която най-много се страхуваше. Беше тъмно, нямаше я примигващата червена неонова реклама, студът не сковаваше тялото й. Вместо това бе обкръжена от сенки, усещаше някаква лепкава топлина и противната миризма на гниещи цветя.

Чуваше гласове, но не разбираше думите. Чуваше плач, ала не знаеше откъде идва. Струваше й, се, че се намира в лабиринт — завиваше и се натъкваше на стени, на стотици врати, до една затворени и заключени.

Луташе се из безкрайните коридори, не можеше нито да намери изхода, нито да проникне в сърцето на лабиринта. Сърцето й биеше до пръсване. Знаеше, че нещо я преследва в мрака, нещо страховито, което всеки момент ще се нахвърли върху нея.

Длъжна беше да се обърне и да се изправи срещу него. От опит знаеше, че е по-добре да застанеш лице в лице с преследвача и да го сразиш. Но се страхуваше, страхуваше се до смърт, затова побягна.

Съществото гърлено се изсмя.

Тя посегна към оръжието си, но ръката й трепереше толкова силно, че едва го извади от кобура. Казваше си, че ако съществото я докосне, ще го убие.

Ала продължаваше да бяга.

Нещо изскочи от сенките, тя ужасено изпищя, политна назад и падна на колене. Ридаеше толкова силно, че едва дишаше; все пак вдигна оръжието, постави на спусъка пръста си, овлажнен от пот.

И видя, че преследвачът е дете.

— Той счупи ръката ми. — Момиченцето на име Ейбра притискаше ръката си към тялото си. — Татко ми я счупи. Защо му позволи?

— Не съм му позволила. Не бях аз. Не знаех какво ти е сторил.

— Боли ме.

— Знам. Много ми е мъчно за теб.

— Направи така, че вече да не ме боли.

Към нея се спуснаха още сенки, обкръжиха я, придобиха форма. Едва сега Ив разбра, че се намира в приюта, наречен „Надежда“, в стая, пълна с жени с насинени лица и деца с печални очи и сломени души.

Взираха се в нея, гласовете им изпълваха съзнанието й.

— Той ме нарани с нож.

— Той ме изнасили.

— Той ме изгори с нажежено желязо.

— Погледни ме, погледни лицето ми. Преди време бях красива.

— Къде беше, когато той ме хвърли по стълбището?

— Защо не ми се притече на помощ, когато крещях?

— Не мога. Не мога.

Елиса Мапълуд, сляпа и окървавена, пристъпи по-близо:

— Той ми взе очите. Защо не ми помогна?

— Това и правя. И ще продължа да ти помагам.

— Прекалено късно е. Той вече е тук.

Зазвъняха аларми, проблеснаха светлини. Жените и децата отстъпиха назад, застанаха като съдебни заседатели, които се канят да произнесат присъдата. Малката Ейбра поклати глава:

— Твой дълг е да ни защитиш. Но не можеш.

Мъжът влезе в стаята — усмихваше се злорадо, очите му злобно блестяха. Беше баща й.

— Погледни ги, момиченце. Виж колко са много, ще има и други. Мръсниците си го просят, какво са им виновни мъжете?

— Не ме доближавай! — Тя отново се прицели. Но ръцете й трепереха. Цялата трепереше като лист. — Не се доближавай до тях!

— Така ли говориш на собствения си баща, момиченце? — Той замахна, зашлеви я през лицето и я повали по гръб.

Жените зажужаха като пчели, впримчени в кошер.

— Пак ще се наложи да ти дам урок, та да ти дойде умът в главата.

— Ще те убия! Ще те убия както преди.

— Нима? — Той се ухили. Стори й се, че зъбите му са заострени като на вампир. — Значи съм длъжен да ти отвърна със същото. Татко се върна у дома, безполезно курве такова!

— Стой далеч от мен! — Тя вдигна оръжието… и видя, че е само малък нож, стискан от трепереща детска ръчица. — Не! Не! Моля те, недей!

Ив се помъчи да пропълзи далеч от него, далеч от жените. Той посегна към нея, както човек посяга да вземе ябълка от фруктиера, и счупи ръката й.

Проряза я болка, напомняща нажежена мълния, тя закрещя, но писъците й бяха немощни като на ужасено дете.

— Ще има още много като тях. Ще има още много като нас.

Той легна върху нея.

 

 

— Ив, събуди се! Събуди се! — Миг преди тя да закрещи, Рурк я беше взел в прегръдките си. Побиха го ледени тръпки, като видя мъртвешки бледото й лице, широко отворените й очи, замъглени от шока и болката. Изведнъж му се стори, че тя не диша. — Събуди се веднага!

Вцепененото й тяло се огъна като лък, тя си пое дъх, сякаш се давеше:

— Ръката ми! Той ми счупи ръката!

— Не! Сънувала си. Скъпа, било е само сън. Върни се при мен. — Макар да трепереше силно като нея, той я притискаше до гърдите си, полюшваше я като малко дете. С периферното си зрение долови някакво движение; вдигна глава и видя как Съмърсет се втурна в спалнята. Като зърна изражението му, побърза да го успокои: — Няма страшно, тук съм.

— Ранена ли е?

Рурк поклати глава, приглади косата на съпругата си, която безутешно ридаеше на рамото му:

— Не. Отново е сънувала кошмар. И то много страшен. Ще се погрижа за нея.

Съмърсет тръгна към вратата, но преди да излезе, се обърна:

— На всяка цена й дай успокоително.

Рурк кимна, изчака иконома да излезе, затвори вратата, отново зашепна на Ив:

— Страшното мина, миличка. Вече съм при теб.

— Беше много тъмно, всички се бяха се скупчили около мен.

— Вече не е тъмно. Включих осветлението. Искаш ли да го усиля?

Тя поклати глава, още по-силно се притисна до него:

— Не им помогнах. Не го спрях, когато се появи. Влезе в стаята също както преди… Ръчичката на момиченцето беше счупена също като едно време моята. Той пак ми счупи ръката. Усетих как костта изпращя.

— Не е вярно. — Рурк я целуна по челото и я накара да легне, макар че тя упорито се беше вкопчила в него. — Погледни, Ив, погледни тук. Нищо ти няма. Виждаш ли? — Въпреки че тя се съпротивляваше, прокара длан от китката до рамото й. — Костта не е счупена. Сънувала си.

— Беше толкова реално! Почувствах… — Тя сви ръка в лакътя, втренчи се в нея. Въображаемата болка още пулсираше в цялото й тяло. — Почувствах го.

— Знам. — Беше чул писъците й. Видял беше ужаса в изцъклените й очи. Зацелува ръката й, китката й, лакътя. — Знам. Легни и се успокой.

— Добре съм — промърмори тя. И наистина щеше да бъде, но след малко. — Искам да остана тук още няколко минути. — Тя сведе поглед към Галахад, който се промъкна между тях. Погали го, но ръката й още трепереше. — Сигурно съм му изкарала ангелите.

— Ами! Иначе щеше да избяга. Заварих го да удря глава в рамото ти. Предполагам, че е искал да те събуди.

— Моят герой! — Сълза капна на опакото на дланта й, но в момента не я беше грижа, че има свидетели на „размекването“ й. — Смятам, че е заслужил порция черен хайвер. — Дълбоко си пое дъх, погледна Рурк в очите: — Ти също.

— А ти ще изпиеш един транквилант. — Преди да Ив да запротестира, той хвана брадичката й. — Недей да спориш! И не ме карай насила да ти го излея в гърлото. Този път ще направим компромис и ще си разделим успокоителното. Необходимо ми е почти колкото на теб.

Едва сега тя забеляза в какво състояние е съпругът й — очите му бяха като сини огньове на фона на мъртвешки бледото му лице.

— Добре. Съгласна съм.

Той стана, приближи се до автоготвача, поръча две напитки. Ив взе чашата, която й подаде, после бързо ги размени:

— В случай, че само в моята има транквилант. Човек никога не знае какво може да очаква от теб.

— Имаш право. — Рурк се чукна с нея, сякаш вдигаше тост, на един дъх изпи течността. След като и тя стори същото, взе чашите и ги остави настрани. — Все пак държа да изтъкна, че те познавам прекрасно и знам колко си мнителна. Ако бях пуснал транквилант само в едната чаша, щях да я задържа, защото предчувствах, че ще ги размениш.

Ив понечи да възрази, стисна устни и процеди през зъби:

— Много си умен, няма що!

— Но не съм те измамил. — Той се наведе, целуна я по носа. — С теб се старая да играя по правилата.

— Изплаших те. Извинявай.

Рурк отново я хвана за ръката, стисна дланта й:

— Съмърсет каза, че си се прибрала малко преди пет часа.

— Да, исках да полегна, бях капнала от умора. — Погледна към прозореца и добави: — Май доста съм спала, а? Виждам, че се свечерява. Колко е часът?

— Наближава девет. — Рурк знаеше, че тя няма отново да заспи, не и веднага, макар да му се искаше точно обратното. Жадуваше да легне до нея, да я прегърне и да се унесат в сън, който ще заличи кошмара. — Трябва да хапнеш нещо — отсече. — Аз също. Искаш ли да вечеряме тук?

— С удоволствие. Но първо ми се иска нещо друго.

— Какво?

Тя обгърна с длани лицето му, коленичи, притисна устни до неговите.

— Ти си най-ефикасният транквилант. Благодарение на теб се чувствам пречистена… пълноценна и силна. — Прокара пръсти през косата му, отвърна на прегръдката му. — Помагаш ми и да помня, и да забравя. Бъди до мен.

— До теб съм. — Рурк целуна слепоочията, страните, устните й. — И винаги ще бъда.

В полумрака двамата коленичиха на широкото легло, Ив леко залитна. Той знаеше, че бурята е преминала, но любимата му жена още не беше на себе си. Можеше да я успокои, да й възвърне душевното равновесие. Тя обърна глава, зацелува шията му, усещайки вкуса, аромата на мъж.

Рурк разбираше какво й е необходимо, какво иска от него и какво се стреми да му даде. Любов — бавна, нежна, деликатна. В него още всичко трепереше, но съпругата му щеше да го накара да забрави ужаса.

Устните му прокараха диря по страната й, впиха се в нейните. Жадно и безмълвно. А тя, тази силна жена, измъчвана от миналото си, сякаш се разтопи в прегръдките му. Притиснати един до друг, сърце до сърце, бавно се понесоха към спокойствието. Рурк знаеше, че този път пулсът й се е учестил не от страх, а от удоволствие.

Накара я да легне, погледите им се срещнаха, тя се усмихна.

Без да откъсва очи от лицето й, Рурк разкопча ризата й, усети как пръстите й, които вече не трепереха, разкопчават неговата риза. Смъкна дрехата й, за да прокара длан по раменете й. По гладката светла кожа, изненадващо деликатна за толкова силно тяло. Ив замърка от удоволствие, опря ръце на гърдите му.

Наведе се, притисна устни до ухото му и прошепна:

— Мой.

Една-единствена дума, която го разтърси до дъното на душата.

Хвана дланите й, целуна ги едната, после другата:

— Моя!

Легнаха с лице един към друг, докосваха се така, сякаш за пръв път бяха заедно и не познаваха телата си. Продължителни лениви милувки, които едновременно успокояваха и възбуждаха. Страст, която запалваше малки огньове.

Ив вече не трепереше, възвърнала беше увереността си.

Усети устните му върху гърдите си, доволно въздъхна. Затвори очи и се отдаде на блаженството. Помилва косата на съпруга си — великолепната черна грива, сякаш изтъкана от коприна, прокара длани по гърба му — мускулест и силен.

Чу го да шепне ирландската думичка „агра“, която означаваше „любов моя“. Помисли си: „Слава богу, наистина съм неговата любов!“ И повдигна бедра, за да му даде повече.

Възбудата беше като бавно и дълго изкачване, докато въздишките прераснаха в стонове, удоволствието се превърна в трепетно очакване. Когато Рурк я изведе на върха, тя изпита усещането, че е понесена от топла синя вълна.

— Изпълни ме. — Придърпа надолу главата му, докато устните им отново се срещнаха. — Изпълни ме.

Той виждаше очите й — сега бяха отворени, потъмнели от страст, влажни от сълзи. Плъзна се в нея, почувства как тя го обгръща целия.

Движеха се ритмично, обгърнати от интимност, която стопляше сърцето му. Отново я целуна по устните и бе готов да се закълне, че вдъхна частица от душата й.

А когато тя прошепна името му, нежността го сломи.

През прозорчето над леглото Ив се взираше в нощното небе. Наоколо всичко бе замряло, спокойно можеше да повярва, че отвъд прозореца има само празнота. Че съществуват само тази стая, това легло и този мъж.

Може би това беше едно от предназначенията на секса. Да те изолира поне за малко от света, за да останеш сама с любовника си. Да ти даде възможност да се съсредоточиш върху задоволяването на физическите си потребности… и ако имаш късмет с любимия, и на емоционалните. Ив често си казваше, че би полудяла, ако не бяха тези мигове на усамотение и чувственост.

Преди да са запознае с Рурк, използваше секса като терапия, за „изпускане на парата“. Но не разбираше интимността на акта, на пълното взаимно отдаване. Едва след като позна любовта му, разбра какво блаженство е душевният мир след съвкуплението.

— Имам да ти разказвам много — промърмори.

— Давай.

Тя поклати глава:

— Почакай. — Ако останеше още малко в прегръдките му, имаше опасност да забрави, че извън тази стая, извън приказния дом живеят хора, които се е заклела да закриля. — Трябва да стана. Не ми се иска, но няма как.

— Обещай, че ще хапнеш нещо, преди да започнеш работа.

Ив неволно се усмихна — ах, този Рурк! Грижеше се за нея като за малко дете!

— Добре. Дори ще поръчам вечеря за двама ни.

Той вдигна глава, замислено присви невероятните си сини очи:

— Наистина ли?

— Приятелче, нима смяташ, че не мога да боравя с някакъв смотан автоготвач? — Леко го плесна по задника. — Отмести се, ако обичаш.

Рурк се подчини и промърмори:

— Каква е причината — секса или транквиланта?

— Причината за какво?

— За преобразяването ти в домакиня.

— Ако много знаеш, ще останеш без вечеря.

Той се поусмихна — знаеше, че дори да е най-покорният и любвеобвилен съпруг на света, пак го очаква пица за вечеря.

Ив извади халат от гардероба си, приближи се до дрешника, подаде халат и на съпруга си, който изненадано я наблюдаваше.

— И не забравяй, че чета мислите ти — добави. — Мразя, когато ме иронизираш, дори и мислено.

— Предлагам да млъкнеш и да донесеш бутилка вино.

— Не, избери ти, нали си специалист по виното.

Рурк я остави изпитателно да се взира в автоготвача и отвори панел в стената, зад който се съхраняваха бутилките с вино. Предполагаше, че съпругата му предпочита да се занимава с нещо, за да забрави кошмара, който още я преследваше. Избра бутилка кианти, отвори я и остави виното да „подиша“.

— Значи тази вечер ще работиш — подхвърли.

— Да. Майра е съставила психологически профил на убиеца, искам да го проуча подробно. Налага се да напиша и рапорт за хода на разследването. Още не съм проверила процентите на вероятност. Освен това ми предстои да направя справка с очните банки и центровете за трансплантация. Разбира се, това е загуба на време, защото престъпникът едва ли е продал „трофеите“ си. Но в нашата работа всички възможности трябва да бъдат елиминирани.

Тя взе от автоготвача двете чинии и ги сложи на масата в къта, който служеше като дневна.

— Какво си сервирала, скъпа?

— Храна. На какво ти прилича?

Рурк наклони глава:

— Във всеки случай не прилича на пица.

— О, значи смяташ, че умея да програмирам машината само да приготви пици, така ли? — заяде се тя. Беше избрала пилешко, мариновано с вино и розмарин, с гарнитура от ориз и аспержи.

— Брей, да се не надяваш — промърмори той. — Излиза, че съм избрал неподходящо вино.

— Няма да ни приседне — заяви Ив, донесе панерче с хляб.

— Да започваме.

— Не, жалко е за изисканото меню. — Рурк отново отвори панела, от отделението за изстудяване взе бутилка пули фюз. Отвори я, остави я на масата заедно с две чаши. — Всичко изглежда много вкусно. Благодаря, скъпа.

Тя си взе парченце от пилешкото и обяви:

— Ммм, не е лошо. Въпреки че изобщо не може да се сравни с пържените картофки, които хапнах на обяд. — След като Рурк потръпна, както беше очаквала, се засмя и добави: — Дано да не се задавиш от храната, която Чарлс и Луиз ще ни поднесат на прословутата вечеря. — Набоде още едно парченце месо и продължи да разсъждава: — Не мислиш ли, че е странно? Представи си само — Чарлс и Луиз, Пийбоди и Макнаб ще вечерят като добри приятели в апартамента на Чарлс! И то след като при последното си посещение там Макнаб се сби с домакина!

— Едва ли отново ще се стигне до там, но ако се случи, ти ще ги разтървеш. Освен това отношенията между четиримата изобщо не ми се струват странни. Хората се събират и разделят, намират нови партньори в любовта и живота. Чарлс и нашата Пийбоди бяха и си останаха приятели.

— Да, обаче Макнаб подозира, че са упражнявали креватна гимнастика.

— Може би. Но знае, че дори да е така, вече не го правят.

— Все пак мисля, че ще бъде доста неловко.

— Може би само отначало. Чувствата между Чарлс и Луиз са много дълбоки.

— Ето още нещо, което не разбирам. Как е възможно тя да се примирява, че любимият й чука за пари други жени, а после ляга с нея?

Рурк развеселено се усмихна, отпи от виното си:

— Господи, каква моралистка си, лейтенант!

— Сарказмът ти е неуместен. Ще видим колко си свободомислещ, ако се откажа от работата си и стана лицензирана компаньонка. Трудно ще задържа клиенти, защото до един ще ги пребиваш от бой.

Той кимна, после промълви:

— Когато се запознахме и се влюбих в теб, ти не беше компаньонка, а ченге. Едва ли ще разбереш какво ми струваше да се примиря с този факт.

— Имаш право. — Хрумна й, че думите му са подходяща прелюдия към онова, което възнамеряваше да сподели с него. — Само мога да предполагам. И все пак си мисля, че доста си се променил от тогава. Мисълта ми е, че не си користолюбив и безскрупулен бизнесмен, а човек, склонен към компромиси в името на любовта.

— По време на пропиляната ми младост, лейтенант, щеше да ме преследваш като хрътка. Не че щеше да ме заловиш, но щеше да опиташ.

— Ако те бях преследвала… — Тя махна с ръка, взе чашата си, отпи глътка вино. — Днес бях в „Докас“.

— Така ли? — Рурк изненадано я изгледа. — Трябваше да ми се обадиш. Щях да намеря време да те придружа.

— Бях там служебно. Исках да поразпитам Луиз за една екстрасенска, която твърди, че е нейна приятелка, а днес тя беше дежурна в приюта.

Рурк я изчака да продължи, но като разбра, че тя няма намерение да продължи, попита:

— Какво мислиш за „Докас“?

— Мисля… — Ив остави вилицата си, отпусна ръце на коленете си, сплете пръсти. — Не намирам думи, с които да изразя колко те обичам. И колко се гордея с теб заради благородното ти дело. Опитах се да общувам с горките жени, но знам, че не бях на ниво.

Рурк й протегна ръка, изчака тя да стисне дланта му — признанието й го беше трогнало от дън душа.

— Идеята нямаше да се осъществи, ако не беше ти. Отчасти го направих и заради себе си, разбира се.

— Грешиш. Може би по-рано си осъществил замисъла заради мен. Заради двама ни. Но идеята отдавна е била вкоренена в съзнанието ти. Съжалявам, че едва сега посетих „Докас“.

— Не се извинявай.

— Страхувах се да отида. Някакъв подъл вътрешен глас ме съветваше да не стъпвам там. Не знаеш какво ми струваше да прекрача прага на приюта. Сърцето ми се късаше… — Ив пусна ръката му. В този момент не искаше подкрепа — длъжна беше да се справи сама. — Нямаш представа колко мъчително бе да видя онези жени и деца, да усетя страха им. И надеждата им. Но се случи нещо по-страшно — връхлетяха ме спомени от миналото…

— Ив…

— Моля те, не ме прекъсвай. Видях едно момиченце… знаеш ли, понякога ми се струва, че съдбата нарочно те сблъсква с нещо мъчително и наблюдава как ще се справиш… Ръката на детето беше в гипс — баща му я счупил.

— Господи!

— Малката ме заговори, отвърнах й нещо, не помня какво. Виеше ми се свят, ушите ми бучаха, стомахът ми беше свит на топка. Страхувах се, че ще повърна или ще припадна. Но издържах, не се предадох.

— Настоявам повече да не стъпваш там, щом обстановката ти оказва подобно въздействие.

Ив поклати глава:

— Чакай, още не съм свършила. Закарах Пийбоди до дома й, срещнах се с Майра, върнах се тук. Бях капнала от умора, умирах за сън. И наистина заспах, но отново ме връхлетя кошмар. Знаеш колко ужасяващо ми въздействат тези сънища, обаче в този кошмар се намирах в приюта. Заобиколена бях от изтормозените жени и пребитите деца. В един глас те ме питаха защо не съм попречила на насилниците, защо съм им позволила да причиняват зло. — Тя вдигна ръка в знак, че не иска Рурк да я прекъсне, макар да виждаше страданието си, отразено в неговото лице. — Той беше там. Усетих кога дойде. Каза, че ще има още много като тези жени. И още мнозина като него. Бях безсилна да му попреча. Когато посегна към мен, вече не бях аз… по-точно отново бях дете. Също като преди той счупи ръката ми и ме изнасили.

За миг Ив млъкна, отпи глътка вино, за да разкваси пресъхналото си гърло.

— Но има и още нещо. Убих го, както преди. И ще продължа да го убивам, каквото и да ми струва това. Защото той казва истината. Винаги ще има изтормозени, жестоко пребити жени и деца. Не съм в състояние да възпрепятствам всички злодеи. Но мога да си гледам съвестно работата и да попреча на някои от тях. Длъжна съм! — Въздъхна и продължи: — Отново ще отида там. И този път няма да се страхувам, нито ще ми призлее… а пък ако се случи, ще го преодолея. Ще се върна в приюта, защото разбрах, че онова, което си направил и продължаваш да правиш, е начин да спреш побоите и изнасилванията. Счупената ръка на момиченцето ще зарасне. Ще зарасне и раната в душата му, защото ти му даваш шанс за нов живот.

Рурк проговори едва след няколко секунди:

— Ти си най-невероятната жена, която познавам!

— Да. — Ив стисна ръката му. — С теб сме страхотна двойка.