Нора Робъртс
Видения в смъртта (4)

Четвърта глава

„Изобщо не прилича на приют“ — помисли си Ив. Поне отвън зданието изглеждаше като скромна, но добре поддържана жилищна сграда за хора със средни доходи. Ако си направеше труд да я разгледа, случайният минувач нямаше да види нищо забележително, освен липсата на портиер.

Именно това беше целта — жените и децата, които търсеха убежище тук, предпочитаха да не се набиват на очи.

Но опитното ченге веднага щеше да забележи и да одобри първокласната охранителна система. Камерите бяха скрити в орнаментите, всички прозорци бяха с предпазни щори.

Ако опитното ченге познаваше Рурк, щеше да знае, че на всяка външна врата са монтирани сензори, улавящи всяко движение, и скъпи аларми. Влизането в сградата ставаше посредством идентификация на дланите, въвеждане на специален код или разрешение от охраната. Самите охранители — вероятно хора и дроиди — дежуреха двайсет и четири часа в денонощието; при всеки опит за незаконно проникване входовете се заключваха автоматично.

Приютът беше не само убежище, ами истинска крепост.

Благодарение на анонимността приютът „Докас“ (което на ирландски означаваше „надежда“) беше охраняван като Белия дом.

Ив се запита дали ако знаеше за съществуването на подобни убежища, щеше да се приюти в някое, вместо да броди по улиците на Далас — момиченце, пребито до смърт, травматизирано и на границата на лудостта.

Не. Страхът щеше да я накара да избяга далеч от надеждата.

Дори и сега, когато знаеше истината, се почувства неловко, като застана пред вратата. „Много по-лесно е да се криеш в задните улички — помисли си, — защото знаеш, че в мрака дебнат плъхове. Знаеш и ги очакваш.“

Все пак вдигна ръка да позвъни.

Преди да натисне звънеца, вратата се отвори.

На прага застана доктор Луиз Димато — русокоса млада жена, която бе толкова енергична, че приличаше на малко динамо.

Носеше семпла черна блуза и панталон в същия цвят, отгоре беше наметнала светлосиня престилка. На едното й ухо висяха две златни халкички, на другото — само една. Не носеше пръстени, само обикновен ръчен часовник.

Не изглеждаше като заможна дама, въпреки че беше много богата.

Беше красива като картинка, изящна като кристална чаша за шампанско и родена бунтарка, чийто смисъл на живота бе, образно казано, да се бие в окопите.

— Крайно време беше! — възкликна, хвана Ив за ръката и я дръпна в коридора. — Започвах да си мисля, че трябва да се обадя на 911, за да те принудя да дойдеш тук. Здрасти, Пийбоди. Изглеждаш супер!

Пийбоди засия:

— Благодаря. — След доста експериментиране беше открила онова, което наричаше „детективска елегантност“ — семпли панталони и блузи в интересни разцветки, съчетани с гуменки или маратонки.

— Благодаря, че ще ни отделиш време… — подхвана Ив.

— В интерес на истината времето никога не ми стига. Ще ми се денонощието да беше поне двайсет и шест часа. Може би щеше да ме устрои. Да ви разведа ли из моите владения?

— Трябва ни…

— Хайде, ела. — Луиз стисна дланта й. — Ела с мен, няма да те ухапем. Ремонтът приключи, новото оборудване и обзавеждане са налице, обаче Рурк настоява да отпусне още пари за допълнително разкрасяване и още по-скъпа апаратура. Знаеш ли, Далас, този човек е моят бог.

— Да, той обича тази роля.

Луиз се засмя, хвана под ръка Пийбоди:

— Едва ли е необходимо да казвам, че охранителната система е съвършена.

— Няма съвършени охранителни системи.

— Не говори като ченге! — скастри я Луиз. — Тук са общите помещения. Кухнята — между другото храната е много хубава — трапезарията, библиотеката, стая за развлечения и друга, която наричаме „семейна“.

От помещенията се чуваше говор на жени и деца; изведнъж Ив се почувства още по-неловко. Неизвестно защо подобно бърборене винаги я изнервяше. Помисли си, че ако се съди по миризмата, тук живеят предимно жени и момичета, въпреки че преди малко беше видяла две момченца, които тичаха към кухнята. Миришеше на цветя, политура за мебели и на лак за коса, на лимон, ванилия и бонбони — аромат, който тя винаги свързваше с групички от жени.

Просторните помещения бяха боядисани в ярки цветове и обзаведени с удобни мебели; имаше обособени кътове за провеждане на разговори, други — за онези жени, които предпочитаха да останат сами.

От пръв поглед Ив разбра, че „семейната“ стая е най-предпочитана от обитателките на приюта. Тук се бяха събрали близо дузина жени на различна възраст и от различни раси — седяха на пода или на канапетата заедно с деца, също на различна възраст и от различни раси. Някои разговаряха помежду си, други гледаха телевизия или подрусваха бебета на скута си.

Ив се запита защо майките все подрусват бебетата, след като според нейните наблюдения непрестанното движение смущава храносмилането на пеленачетата и причинява повръщане и други неприятни последствия, изискващи смяна на памперсите.

Освен това друсането не допадаше на всички бебета. Едно гукаше радостно, но две-три издаваха звуци, наподобяващи вой на сирената на линейка. Обаче това явно не безпокоеше никого, особено по-големите деца, които си играеха или се караха кой да вземе предпочитаната играчка.

— Госпожи, моля за малко внимание! — Разговорите стихнаха, жените погледнаха към вратата. Хлапетата начаса млъкнаха. Само бебетата продължиха да гукат или да пищят. — Искам да ви запозная с лейтенант Далас и детектив Пийбоди.

Като разбраха, че новодошлите са от полицията, жените реагираха почти мигновено — спогледаха се изплашено, машинално придърпаха децата по-близо до себе си, лицата им станаха безизразни.

Мъжете, които ги тормозеха, бяха техни врагове, доктор Димато — тяхна съюзница, но ченгетата можеха да принадлежат и към първата, и към втората категория.

— Лейтенант Далас е съпруга на Рурк и за пръв път ни гостува — добави Луиз.

Някои жени се поотпуснаха, дори плахо се усмихнаха, но повечето продължаваха недоверчиво да наблюдават новодошлите.

Едва сега Ив забеляза, че присъстващите се различават и по друго, освен по възраст и раса — лицата на едни бяха покрити с пресни синини, белезите на други вече заздравяваха, крайниците на някои бяха гипсирани. Бяха потърсили убежище тук, докато оздравеят и съберат сили да продължат да живеят.

Ив знаеше какво изпитват, самата тя се чувстваше като тях; изведнъж я побиха тръпки, стори й се, че някой стисна гърлото й. Идваше й да побегне, но забеляза погледа на Луиз и се насили да промърмори:

— Домът ви е много хубав.

— Истинско чудо! — възкликна някаква жена, стана и накуцвайки, прекоси стаята. Вероятно беше на около четирийсет години, ако се съди по лицето й, наскоро беше претърпяла жесток побой. Подаде ръка на Ив и добави: — Благодаря.

Ив не искаше да се здрависа. Не желаеше по никакъв начин да се обвързва с тези нещастници, ала нямаше избор, освен да стисне ръката на непознатата, която, какъв ужас, я гледаше с благодарност.

— Не съм направила нищо — смотолеви.

— Достатъчно е, че сте съпруга на Рурк. Ако по-рано се бях осмелила да избягам и да потърся убежище в подобен приют или да се обърна към полицията, дъщеря ми нямаше да пострада. — Тя се поизвърна и махна на къдрокосо момиченце с гипсирана ръка: — Ела да поздравиш лейтенант Далас.

Малката се подчини и макар да се притисна към майка си, любопитно изгледа Ив:

— Полицаите пречат на лошите да те бият. Понякога, де.

— Да, опитват се.

— Татко ми направи нещо, от което много ме заболя, затова се махнахме от къщи.

Костта се счупва със страховито пращене. Ужасяваща болка, от която ти се повдига и пред очите ти причернява.

Докато се взираше в момиченцето, Ив отново изживя кошмара. Искаше й се да се отдръпне, да избяга далеч. Далеч от потресаващия спомен.

— Вече си в безопасност — промърмори; ушите й така бучаха, че не позна собствения си глас.

— Той бие мама. Като се ядоса, я пребива от бой. Обаче този път не се скрих в стаята, както мама ми каза, затова той удари и мен.

— Счупи й ръката! — Жената се просълзи. — Едва тогава разбрах какъв изверг е. Не биваше да го допусна…

— Не се обвинявай, Марли — меко каза Луиз.

— Може да останем при доктор Димато — продължи малката. — На мен много ми харесва — никой не те бие, не ти крещи и не те замеря с разни неща.

— Да, тук е много хубаво — обади се Пийбоди най-вече да отвлече вниманието от Ив. Началничката й изглеждаше много зле. — Сигурно ти е много интересно, а?

— Ами да. Всеки си има задачи, освен това трябва да си учим уроците. Като свършим, можем да играем. Знаеш ли, една жена ражда в стаята си.

— Наистина ли? — Пийбоди погледна Луиз.

— Да, болките започнаха преди малко. Няма страшно — при нас работят на щат гинеколог и акушерка. Между другото, Марли, постарай се да не стъпваш на болния крак поне още двайсет и четири часа.

— Добре, но вече почти не ме боли. Чувствам се много по-добре… във всяко отношение.

— Луиз, налага се спешно да поговорим — намеси се Ив.

— Ей сега, само да… — Луиз млъкна, като видя изражението й. — Хей, прилоша ли ти?

— Глупости! Не разполагам с много време… това е всичко.

— Да отидем в моя кабинет. — Докато вървяха към стълбището, Димато уж случайно хвана китката на Ив. — Пулсът ти е учестен, пребледняла си като платно. Какво ще кажеш набързо да те прегледам, после ще поговорим.

— Уморена съм, нищо повече! — Ив издърпа ръката си. — Спим по два часа в денонощието. Не ми трябва лекар, а информация.

— Няма да отговарям на въпросите ти, докато не изгълташ протеинова напитка.

Иззад затворените врати на втория етаж също се чуваха гласове. И плач.

— Тук се провеждат психотерапевтичните сеанси — обясни Луиз. — Понякога са много мъчителни и за лекаря, и за пациентката. Мойра, може ли за момент?

Две жени стояха пред вратата на кабинета. Едната се обърна, за миг погледна доктор Димато, после се втренчи в Ив. Промърмори нещо на приятелката си, сърдечно я прегърна и тръгна по коридора.

Ив я познаваше — Мойра О’Баниън — жената, която беше родом от Дъблин, познаваше майката на Рурк и след повече от трийсет години му беше казала, че всичко, свързано с детството му, е било лъжа, подсилена от убийство.

Стомахът й се преобърна.

— Мойра О’Баниън, Ив Далас и Дилия Пийбоди.

— Радвам се отново да се видим. Надявам се, че Рурк е добре.

— Да, добре е. — Потта се стичаше по гърба й като студена мазнина.

— Мойра е истинско съкровище. Най-безсрамно я откраднах.

Мойра се засмя:

— Има нещо вярно. Намисли ли си нещо доктор Димато, непременно го постига. Дошли сте да разгледате приюта ли?

— Не… тук сме по работа.

— В такъв случай няма да ви преча. Как е Джана?

— Има разкритие едва четири сантиметра. Има доста време до раждането.

— Повикайте ме, когато е готова. Всички с нетърпение очакваме бебето. — Мойра се усмихна на Пийбоди. — Радвам се, че отново видях и двете ви, надявам се по-често да ни посещавате. Специални поздрави на Рурк — каза на Ив и им направи път.

— Невероятна е! — заяви Луиз, докато се качваха към следващия етаж. — Нямате представа какво направи за толкова кратко време. Привлече на работа повечето от най-добрите терапевти, лекари, психиатри и психотерапевти в Ню Йорк. Благославям деня, в който ти влезе в клиниката ми, Далас. Тогава направих първата крачка по лъкатушещата пътека, която ме доведе тук. — Отвори някаква врата, направи им знак да влязат. — Да не говорим, че благодарение на теб се запознах с Чарлс. — Тя се приближи до шкафа, в който беше вграден минихладилник. — Което ми напомня, че най-сетне отдавна планираното празненство май ще се осъществи. Смятайте се за поканени — ще се съберем вдругиден вечерта в апартамента на Чарлс, защото ми се струва по-уютен. Нали ще доведеш и Макнаб, Пийбоди?

— Естествено. Ще си изкараме страхотно.

— Рурк вече прие поканата. — Луиз им подаде по една малка бутилка с протеинова напитка.

Ив предпочиташе чаша леденостудена вода; искаше й се да изтича до прозореца, да се надвеси навън, да вдъхне чист въздух.

— В момента разследваме тежко убийство — промърмори.

— Разбирам. На лекарите и ченгетата често се налага да променят плановете си. И все пак ще те очакваме, стига да не се случи нещо извънредно. А сега седни и изгълтай напитката. С аромат на лимон е.

По-лесно беше да се подчини, отколкото да спори, освен това изпитваше необходимост от нещо подсилващо, затова отпи от бутилката.

Кабинетът на Луиз беше съвсем различен от онзи в клиниката — по-просторен, по-елегантно обзаведен.

— Работното ти място е много стилно — отбеляза Ив.

— Рурк настоя, но, честно казано, приех с удоволствие. Целта беше да създадем уютна обстановка, та жените и децата да се чувстват като в собствен дом.

— Добре сте се справили. — Пийбоди седна и отпи от бутилчицата. — Наистина е много уютно.

— Радвам се, че ти харесва. — Луиз наклони глава, загледа се в Ив. — Хм, май се пооправи. Вече не си толкова бледа.

— Благодаря, докторе. — Ив пусна празната бутилка в прореза на машината за рециклиране. — Какво ще кажеш за Селина Санчес?

— О, забележителна жена! Познавам я цяла вечност… няколко години учихме заедно. Родителите й са въшливи с пари и много консервативни… също като моите. Също като мен тя е черната овца, ето защо беше съвсем естествено да се сприятелим. Защо се интересуваш от нея?

— Тази сутрин дойде в управлението. Твърди, че е медиум.

— Вярно е. — Луиз се намръщи, взе бутилка с газирана вода. — Селина е много талантлив екстрасенс и отличен професионалист. Близките й така и не свикнаха с необичайната й дарба и се срамуват от нея, затова, както вече казах, тя е черната овца. Защо е идвала при теб? Знам, че дава само частни консултации, понякога по време на някое празненство устройва сеанси.

— Твърди, че е станала свидетелка на убийство.

— Господи! Пострадала ли е?

— Не е била на местопрестъплението, а е имала видение.

— Ясно. Сигурно преживяването е било ужасно.

— Значи й вярваш. Ей така, безрезервно, а? — Ив щракна с пръсти.

— Щом си е направила труда да дойде при теб, за да ти го разкаже, значи наистина е видяла убийството. — Луиз замислено отпи от бутилката с газирана вода. — Селина не крие дарбата си, но е истинска професионалистка, при това всичко около работата й е прозрачно.

— Какво разбираш под „прозрачно“?

— Ами… първо, на нея й харесва да бъде екстрасенс, второ, насочила е способностите си повече към забавлението, отколкото към психотерапията. Досега не съм чувала да се замеси в нещо подобно. Кой е убит?

— Една жена е била пребита, изнасилена и убита в Сентрал Парк.

— А, да, чух за това по телевизията. — Луиз седна зад полираното елегантно бюро. — Информацията беше доста оскъдна. Ти ли го разследваш?

— Да. Селина разказа много подробности, за които нямаше как да знае, защото са неизвестни на медиите. Гарантираш ли за нея?

— Да. Безусловно. Може ли да ви помогне?

— Не съм сигурна. Какво знаеш за частния й живот?

Луиз отново отпи от бутилката, позамисли се и отвърна:

— Не обичам да клюкарствам по адрес на приятелите си, Далас.

— Когато отговаряш на въпросите на полицията, не клюкарстваш, а даваш информация.

Доктор Димато въздъхна:

— Както вече споменах, тя произхожда от богата и консервативна фамилия, роднините й не я одобряват. Само човек с много силен характер може да се опълчи срещу семейния бойкот. Предтечите на баща й са аристократи от Мексико, но няколко години семейството е пребивавало в Уисконсин заради работата на бащата. Сега родителите й живеят в Мексико, а тя избяга в Ню Йорк още когато беше в колежа. Първо, харесваше този град, второ, искаше да бъде на хиляди километри разстояние от семейството си, но на същия континент. — Сви рамене и отново се замисли, сетне продължи: — Селина е много… целенасочена личност. В колежа изучаваше парапсихология и предмети, свързани с тази наука. Искаше да разбере колкото е възможно повече за дарбата си. Много е праволинейна и за разлика от повечето екстрасенси разсъждава логично. Лоялна е. Човек трябва да е лоялен, за да поддържа дългогодишно приятелство с много хора. Освен това е много етична. Никога не е използвала таланта си за своя облага. Познавала ли е убитата?

— Не. Както тя се изрази, не я е познавала в този живот.

— Ммм. С нея често сме разговаряли на тази тема… връзките между миналото, настоящето и бъдещето. Знам, знам какво ще кажеш, но имай предвид, че тази теория се приема дори сред някои научни кръгове.

— Какво ще кажеш за другите й връзки?

— Имаш предвид интимните ли? Няколко години живя с един композитор. Беше прекрасен човек, но помежду им не се получи. Разделиха се преди около година. — Тя сви рамене. — Много жалко. Харесвах го.

— Как се казва този човек?

— Лукас Грейнд. Доста е талантлив. Няколко негови песни са се превърнали в хитове, свири в един оркестър, участва и във видеоклипове.

— Защо се разделиха?

— А, не! Започвам да се чувствам така, сякаш клюкарствам. Какво общо има връзката им с твоето разследване?

— Всичко има общо, докато не се убедя в противното.

— Ами… накратко казано, любовта им постепенно угасна. Вече не бяха щастливи заедно, затова всеки тръгна по пътя си.

— По взаимно съгласие ли се разделиха?

— Не съм чувала Селина да злослови по негов адрес, въпреки че съм доловила известна горчивина, която е съвсем естествена. С нея не се виждаме много често — нямам достатъчно време да поддържам приятелство с когото и да било, но ми се струва, че не беше сломена от раздялата. И двамата приеха факта, че вече не се обичат.

— Споменавала ли е пред теб Елиса Мапълуд?

— Това е убитата жена, нали? Не, никога не я е споменавала. За пръв път чух името тази сутрин в новинарската емисия по телевизията.

— А имената на Лутър и Дийн Вандърли говорят ли ти нещо?

— Прочутият познавач на антикварни предмети Вандърли! — Луиз заинтригувано вдигна вежди. — Бегло познавам съпрузите. Мисля, че един от чичовците ми редовно играе голф с бащата на Лутър. Възможно е Селина да се е запознала с тях на някое светско празненство Защо питаш?

— Жертвата е била тяхна домашна прислужница.

— О, така ли? Предположенията ти са прекалено невероятни, Далас.

— Никога не се знае от кой храст ще изскочи заек.

 

 

— Трябва да се гордеете — заяви Пийбоди, след като отново се качиха в колата.

— Моля?

— Това е истински рай за изтормозените жени. — Тя се обърна да погледне приюта. — Трябва да се гордеете с приноса на Рурк.

— Имаш право. За разлика от повечето богаташи, той отделя много големи суми за благотворителност. — Ив понечи да включи двигателя, но Пийбоди сложи ръка на рамото й. — Какво те прихваща?

— Вече сме партньорки, нали?

— Да — както не пропускаш ежедневно да ми напомняш.

— Приятелки сме.

Ив смутено се размърда на седалката, нервно забарабани с пръсти по волана:

— Нямаме време за сантиментални излияния!

— Хората имат своите тайни. Но приятелите и партньорите трябва да бъдат откровени помежду си. Признайте, че се страхувахте да отидете в приюта.

„Господи, нима съм толкова прозрачна? — помисли си Ив. — Нима хората ме четат като отворена книга?“

— Глупости! Нали отидох там?

— Защото сте смела и правите онова, което не ви се иска. Онова, което повечето хора избягват. Искам само да знаете, че ако нещо ви тежи, спокойно можете да го споделите с мен, та да ви олекне на душата. Думичка няма да кажа на никого, ще бъда гроб.

— Случайно да правя нещо, което вреди на работата?

— Не, разбира се. Обаче…

— Слушай, драга, случва се да имаш лични проблеми, които не могат да се разрешат с приятелски разговор и солидна порция сладолед. — Тя потегли рязко, на косъм се размина с някакво такси и профуча през кръстовището на жълта светлина. — Затова се наричат „лични“!

— Добре.

— Твоя си работа, ако възнамеряваш да се цупиш, задето не плача на рамото ти! — Зави по някаква странична уличка, без да мисли накъде шофира. — Истинските ченгета се стягат, вършат си работата, не търсят някой да ги милва и да ги успокоява. Не желая да играеш ролята на съпричастна приятелка, та да си излея душата пред теб! Затова си дръж езика зад зъбите, ясно? — Рязко изви волана, паркира редом с друга кола и без да обръща внимание на клаксоните, натискани от разгневени шофьори, включи светлинния надпис „По служба“. — Стой далеч от мен, че ще ти се стъжни! Не съм ти искала нито мнението, нито съчувствието, мамка му!

— Извинете, лейтенант.

— Уморена съм — прошепна Ив и се втренчи в предното стъкло. — Толкова съм уморена, че никакви протеинови напитки не могат да ми помогнат. Освен това съм изнервена. Може би затова мозъкът ми не работи както трябва. Не проумявам куп неща… просто не мога.

— Няма нищо, лейтенант. Не се сърдя. Обещавам повече да не нахалствам.

— Не нахалстваш — призна Ив. — И не ме зашлеви, въпреки че го заслужавам.

— Щяхте да отвърнете на удара, а вашата ръка е по-тежка.

Ив невесело се засмя, прокара длани по страните си, насили се да погледне в очите Пийбоди:

— Ти си моя партньорка и приятелка. Бива те и за едното, и за другото. Имам… май се налага да се обърна към психотерапевт, за да разреша проблемите си. Ако забележиш, че поведението ми възпрепятства разследването, непременно ми кажи. Иначе те моля като партньорка и приятелка да не си пъхаш носа в личните ми работи.

— Добре.

— Така. А сега да изчезваме, иначе има опасност да предизвикаме бунт, да ни извлекат от колата и да ни стъпчат.

— Съгласна съм.

Известно време мълчаха, после Ив промълви:

— Ще те оставя у вас. Необходима ни е почивка.

— Да разбирам ли, че ще се приберете у дома, за да работете сама по случая?

— Не. — Ив се поусмихна. — Ще се видя с Майра, след това ще отида да се наспя. Може да поработя, но чак довечера. Ако не можеш да стоиш със скръстени ръце, потърси информация за панделката. И провери алибито на Ейбъл Мапълуд за нощта на убийството.

— Добре. Ще приемем ли предложението на Санчес да ни съдейства?

— Ще си помисля и ще ти кажа утре.

 

 

Тъй като наистина се чувстваше много объркана, Ив си каза, че ще й е от полза да разговаря с психотерапевт. А може би беше тъкмо обратното. Така или иначе нямаше начин да отложи срещата с Майра.

Психиатърката нямаше да се разсърди, но секретарката й щеше да направи исторически въпрос.

Ето защо, вместо да се строполи на леглото и да поспи, тя седеше на едно от удобните кресла в кабинета на Майра и държеше чаша с билков чай, който ненавиждаше.

Както обикновено тъмната коса на психиатърката беше оформена в красива прическа. Известна беше слабостта й към едноцветните елегантни костюми. Днес носеше млечнозелен костюм и троен гердан от тъмнозелени мъниста.

Очите й бяха сини като удобните кресла, погледът й — неизменно мил и любезен, не пропускаше дори най-незначителните подробности.

— Капнала си от умора. Май снощи изобщо не си мигнала.

— Спах един-два часа. Но преди малко изгълтах цяло шише подсилваща протеинова напитка.

— Добре, обаче сънят е по-важен за нормалното функциониране на организма.

— Слушам, докторе. Какво мислиш за убиеца?

— Жесток, изпълнен с гняв. Тези емоции са насочени към жените. Мисля, че неслучайно е използвал червена панделка. Аленият цвят е отличителен за леките жени. Наблюдава се двойнственост в отношението му към представителките на срещуположния пол. От една страна, уличниците трябва да бъдат използвани и захвърлени, от друга страна, позата на мъртвата и мястото, на което е захвърлена, издават страхопочитание към жените. Религиозна поза, замък — мадона, кралица, уличница. Внимателно е подбрал символите.

— Но защо е точно Мапълуд?

— Смяташ, че не е била случайна жертва ли?

— Сигурна съм, че я е издебнал от засада.

— Била е самотна и беззащитна. Имала е дете, не и съпруг. Може би това има някакво значение. Възможно е и по външност, и по начин на живот да е приличала на жената, която е оказала някакво въздействие върху него. Убийства, придружени с изнасилване и обезобразяване най-често се извършват от мъже, които са били малтретирани, унизени или предадени от жена със силен характер. Майка, сестра, учителка, съпруга, любовница. Почти съм сигурна, че този човек не е способен на продължителна сексуална връзка с жена.

— Понякога убийците са само извратени изверги.

— Така е. — Майра отпи от чашата си. — Но винаги има причина, Ив, била тя истинска или въображаема. Изнасилването по-скоро е акт за доказване на превъзходство, отколкото на насилие или необходимост от секс. Насилствено проникване за задоволяване на нагона, което причинява болка и ужас. Но убийството препраща на друго ниво усещането за превъзходство, то означава върховен контрол над друго човешко същество. А удушаването е много лично, много интимно.

— Мисля, че той е изпитал удоволствие от жестокия акт. Стягал е панделката около шията й и я е наблюдавал как умира.

— Да, и аз смятам така. Няма как да разберем дали е свършил, тъй като липсва семенна течност, обаче според мен той не е импотентен. Може би само насилието го възбужда, но ако не беше стигнал до оргазъм, вътрешните и външните травми по трупа щяха да са повече.

— Не стига ли, че й е извадил очите?

— Това отново е някаква символика. Убиецът има слабост към символите. Ослепил я е, тоест тя вече няма власт над него, защото не го вижда… или го вижда само по начин, желан от него. Предполагам, че този символ е най-важен за него. Извадил е очите й, вместо да ги избоде, което е щяло да отнеме по-малко време и да е по-жестоко, при това е действал много прецизно. Очите са важни за него. Носители са на някакво значение.

„Имала е сини очи — помисли си Ив. — Сини като полските цветя. Дъщеря й ги е наследила от нея.“

— Може би ги присажда — подхвърли колебливо. — Представи си, че е очен лекар, консултант, лаборант…

Майра поклати глава:

— Едва ли. Съмнявам се, че може да работи с жени. Най-вероятно живее сам и упражнява професия, при която или работи сам, или с мъже. Много е организиран, същевременно обича да рискува. Освен това е горделив. Не само е нападнал и убил жертвата на обществено място, ами я е оставил на видно място.

— Все едно казва: „Вижте какво мога и треперете от страх.“

— Именно. Ако убийството на Елиса Мапълуд е символично, тогава той още не е приключил с деянията си. Както вече казах, действа методично и организирано, което означава, че вече е набелязал следващата си жертва. Наблюдава я, изучава навиците й, ежедневието й, подготвя план за убийството.

— Отначало се усъмних в баща й. Има досие при нас, но разполагаме със сведения, че по време на престъплението е бил извън града. Разбира се, ще проверим информацията, обаче интуицията ми подсказва, че убийството не е на лична основа.

— Да, заради символите — кимна Майра. — Освен ако не приемем, че означават връзката между баща и дъщеря. Предполагам, че убиецът не е познавал Мапълуд, за него тя е само въплъщение на онова, което разпалва омразата му.

— Ще проверим процента на вероятност. Опитваме се да разберем и откъде е купена панделката, обаче е доста трудно — печално добави Ив. — Между другото, какво е мнението ти за екстрасенсите?

— Тъй като дъщеря ми е надарена с паранормални способности…

— О, да, забравих. — Ив отново се замисли. Майра търпеливо я изчака. — Тази сутрин имах необичайно посещение… — подхвана тя и й разказа за Селина.

— Имаш ли причина да се съмняваш в думите й?

— Не, само дето не вярвам на тези щуротии. Проверихме я, всичко около нея изглежда напълно легално. Неприятно ми е да призная, но онова, което ни съобщи, засега е единствената правдоподобна следа.

— Ще разговаряш ли отново с нея?

— Да. Личните ми предубеждения и скептицизмът не бива да влияят на работата ми. Щом се налага, ще прибегнем до помощта й.

— Навремето предубежденията ти пречеха да се посъветваш с мен.

Ив я погледна, сви рамене:

— Може би поради същата причина. Прекалената ти прозорливост ме плаши.

— Не са ми необходими нито прозорливост, нито паранормални способности, за да преценя, че не само си капнала от умора, ами си и много натъжена.

Някога Ив щеше да посрещне с пренебрежение „диагнозата“ и да си излезе. Но с течение на времето с Майра се бяха сприятелили, бе свикнала да й се доверява.

— Оказа се, че Луиз Димато добре познава ясновидката, били са съученички. Трябваше да я поразпитам по-подробно, затова днес отидох в приюта.

— А!

— Това „А!“ е по красноречиво от всякакви думи — типичен трик на психиатър. — Ив остави чашата на масичката, изправи се, закрачи напред-назад, като машинално подрънкваше монетите в джоба си. — Възхитена съм от работата, която се върши там. Невероятно е, че Рурк стои зад идеята и осъществяването й, но още по-невероятни са причините, които са го подтикнали. Разбира се, отчасти го е сторил заради себе си — доста е изстрадал като малък, и заради тормоза, на който бях подложена. Но си давам сметка, че е най-вече заради нас двамата. За да ни напомня какви сме били и какво представляваме сега.

— Да. За двама ви.

— Господи, обичам го повече от… невъзможно е да изпитвам същото към другиго. И все пак, макар да знаех какво би означавало за него да участвам в благотворителното му дело, до днес не бях ходила в приюта.

— Мислиш ли, че той не разбира причината?

— Да, невероятно е колко добре ме познава и разбира, затова се чувствам още по-неловко. Това наистина е убежище за нещастните жени и децата им, а названието е избрано много точно. Още като влязох, ми прималя. Разтреперих се от страх. Искаше ми се да избягам от жените с белези и синини от побоите, от безпомощните дечица. Представяш ли си, имаше едно момиченце със счупена ръка! Може би беше на около шест години — не умея да преценявам възрастта на децата.

— Ив…

— Сякаш усетих счупването на костта, стори ми се, че чувам ужасяващия звук. С нечовешко усилие се овладях да не падна на колене и да закрещя.

— От това ли се срамуваш?

„Да се срамувам ли?“ — запита се Ив. Не знаеше дали изпитва срам, гняв или смесица от двете.

— Все някога трябва да го преодолея — промърмори.

— Защо?

Ив рязко се извърна, смаяно я изгледа:

— Ами… защото…

— Превъзмогването и забравата не са еднозначни понятия. — Майра говореше отривисто — искаше й се да стане и да прегърне жената срещу себе си — жест, който беше неуместен и положително щеше да остане неразбран. — Да, трябва да се помъчиш да го преодолееш Само така ще оцелееш, ще живееш спокойно и пълноценно. Вече си го постигнала, дори нещо повече. Но никой не те принуждава да забравиш побоите, изнасилванията, тормоза. Искаш от себе си невъзможното, скъпа.

— Приютът е истински рай за тези жени.

— И в този рай си видяла дете, което някой се е опитал да сломи. Гледката ти е причинила неописуемо страдание, въпреки това не си избягала.

Ив въздъхна, отново седна:

— Пийбоди сякаш прочете мислите ми. Като излязохме, постъпи като истинска приятелка, предложи да споделя тревогата си. Как, мислиш, постъпих?

— Прегриза й гърлото, предполагам — поусмихна се Майра.

— Точно така. Нарекох я какво ли не, чак ме е срам да го повторя.

— Гледай да й се извиниш.

— Вече го сторих.

— С нея сте прекрасен екип. А извън работата сте и приятелки. Няма да е зле да го изтъкнеш.

— Не виждам каква ще е ползата и за двете ни.

Майра отново се усмихна:

— Е, тъкмо ще имаш тема за размисъл. Прибери се у дома, Ив. Гледай да се наспиш.