Нора Робъртс
Видения в смъртта (3)

Трета глава

— След като привлякох вниманието ви… — Селина притисна пръсти до слепоочията си, сякаш да прогони силно главоболие. — Ще ми предложите ли чаша кафе?

Ив само отпи от чашата си. Разбира се, не бяха съобщили на пресата подробности за жестокото убийство, камо ли че очите на жертвата са били извадени. Обаче винаги се намираше по някой полицай, който да се раздрънка пред любопитните репортери.

Направи й впечатление, че Селина говори без какъвто и да било акцент. Треперещият й глас беше дрезгав и някак предизвикателен.

— Откъде получихте тази информация, госпожо Санчес?

— Видях всичко и повярвайте, гледката беше ужасяваща.

— Видели сте жертвата в Сентрал Паркли?

— Да, но не в парка. Бях си у дома. Дойдох да свидетелствам. Ще ви бъда много задължена, ако ме почерпите с чаша кафе.

Ив кимна на Пийбоди и продължи да разпитва странната персона:

— Познавахте ли Елиса Мапълуд?

— Не. Преди да продължим, искам да знаете, че никога не съм сътрудничила на полицията, нито пък имам желание.

Докато говореше, тя непрекъснато жестикулираше, което наведе Ив на мисълта, че това й навик. По едно време преплете пръсти и отново отпусна ръце на скута си, сякаш да ги усмири.

— Не желая да виждам през очите ви, лейтенант! Не искам да живея с тези ужасяващи картини, запечатани в съзнанието ми! Имам постоянна клиентела — давам частни и групови консултации. Не съм побъркана, нито търся слава, макар че, доколкото ви познавам от описанието на Луиз, сигурно ме мислите за психарка, която иска да се прочуе.

— Откъде познавате Луиз Димато?

— Бяхме съученички и останахме добри приятелки. Благодаря. — Тя взе чашата, която й подаде Пийбоди. — Вие сте много по-склонна да приемате паранормалните явления, детектив. Имате ли родственици екстрасенси?

— Ами…

— Да не се отклоняваме от темата — намеси се Ив. — В момента говорим за вас.

— Добре. — Селина опита кафето и се усмихна за пръв път, откакто беше влязла. — Ммм, чудесно е! Честно казано, подейства ми добре — изпитвах необходимост от стимулант, който да ме посвести. Сънувах нещо.

— Аха!

Селина се усмихна по-широко:

— Язвителността ми действа успокояващо. Кой знае… Луиз каза още, че ще ви харесам, лейтенант Далас. Невероятно, но ми се струва, че ще излезе права.

— Много се радвам. И така, какво ви води при нас?

— Вече ви казах — един сън. Сънувах някаква жена — млада, привлекателна, със светлокестенява коса, ако не се лъжа. Права коса, която стигаше до раменете й. Под светлината на уличните лампи изглеждаше светлокестенява. Жената излезе от жилищна сграда, водеше на каишка пухкаво бяло кученце. Беше по джинси и тениска. Размени няколко думи с портиера на сградата, но не чух какво си говорят, бях прекалено далеч.

Жената прекоси улицата — широка улица, може би булевард, кученцето палаво подскачаше пред нея. В съня ми сърцето ми се преобърна от страх. Исках да й извикам да се върне, да изтича обратно в сградата, ала не можех да говоря. Наблюдавах я как заедно с кученцето навлезе в парка. Видях я как потърка раменете си, помислих си, че сигурно съжалява, задето не е взела жилетка. Напоследък нощем става доста хладно. Реших, че може би ще се върне за връхна дреха и опасността ще премине. Ала тя не го стори. — Селина отпи от кафето, ръцете й отново трепереха. — Продължи към парка, кученцето нетърпеливо опъваше каишката. Върху нея падна сянка, но тя не я видя, не подозираше какво я очаква. Той я нападна в гръб, жената не го виждаше, заобиколена беше само от сенки. Чакаше я, наблюдаваше я, както я наблюдавах и аз. Усетих възбудата и лудостта му — тъмночервени като съсирена кръв, и нейния страх, който беше някак сребрист. Червени сенки, сребриста светлина. — Остави чашата на бюрото, но ръката й трепереше толкова силно, че чинийката издрънча. — Не се занимавам с подобни неща. Не искам да го правя!

— Така и така вече сте тук. Довършете, ако обичате.

Селина беше пребледняла като платно, очите й бяха изцъклени.

— Удари я, изрита кученцето и то избяга. Жената опита да се съпротивлява, но той беше много силен. Удари я в лицето, повали я на земята. Непознатата закрещя, но мръсникът продължи да я удря. Продължи да… — Тя се задъха, притисна ръка до сърцето си. — Продължи да я удря и да я рита, докато я влачеше все по-навътре сред сенките. Едната й обувка се изхлузи. Той стегна около шията й панделка. Червена панделка… червеното символизира власт и смърт. Стягаше я все по-силно, жената се мъчеше да си поеме въздух, да се съпротивлява, обаче не можеше да го надвие. Той разкъса дрехите й. Наричаше я „гадина, мръсница, курва“. Изпълнен беше с омраза, докато я изнасилваше. Продължи да стяга панделката, докато жената престана да се движи. Беше мъртва.

Сълзи обливаха лицето на Селина; отново беше отпуснала ръце на скута си, пръстите й бяха преплетени като жици.

— Доказа й за какво я бива. Доказа кой е по-силният. Обаче още не беше свършил. Събра дрехите й, напъха ги в малка чанта. Нарами трупа и тръгна навътре в парка. Силен е… много силен. Старае се да бъде във върхова форма. В края на краищата няма нищо по-важно от това. — Мургавата посетителка говореше почти шепнешком, упорито се взираше в една точка. — Край едно езеро се издига замък. Той е владетелят на замъка. Той е владетел на всичко. Мята мъртвата на рамото си, слиза по полегатия скалист бряг. Внимателно я оставя върху камъните. Тук ще й хареса. Може би този път ще остане. — Все така втренчена в една точка, Селина допря дланите си, притисна ги между гърдите си. — „Почивай в мир, курво.“ Той изважда очите й. Господи, господи, изважда очите й, пуска ги в торбичка, която прибира в чантата. Кръв се стича по лицето на мъртвата. Ръцете му са окървавени. Навежда се и я целува… Събудих се… събудих се от усещането за ледените му окървавени устни, притиснати до моите.

Ръчният часовник избръмча, сигнализирайки изтичането на десетте минути. Селина подскочи и сякаш се изтръгна от унеса.

— Какво направихте? — попита Ив.

— Какво ли? Отначало така треперех, че не можах да помръдна. После взех успокоително. Насилих се да си внуша, че съм сънувала кошмар, нищо повече. Знаех, че се заблуждавам, но исках да е кошмар, не видение. Изплаших се, защото досега дарбата ми не ме беше отвеждала на толкова тъмно и ужасно място. Взех транквилант, за да притъпя съзнанието си, да прогоня страшните картини. Постъпих като страхливка, ала никога не съм претендирала, че съм смела. Не желая да съм смела, не и за нещо толкова ужасно! — Отново взе чашата с кафе и продължи: — Сутринта пуснах телевизора. По принцип избягвам новинарските емисии, обаче нещо ме подтикваше да проверя, да разбера дали подозрението ми ще се оправдае. Видях репортажа. Показаха и снимката на красивата жена със светлокестенява коса. Съобщиха името й… Не исках да идвам тук. Повечето полицаи сте скептици по рождение. Може би затова се справяте с работата си. Но нещо ме подтикваше отвътре, затова дойдох.

— Твърдите, че в това… видение е присъствала жертвата. Обаче не сте видели насилника, така ли?

— Видях… неговата същност, казано в преносен смисъл. Видях някаква форма. — Тя с усилие преглътна. — Изплаших се както никога досега. Откровено казано, нямаше да ви посетя. Щях да се опитам да забравя съня. Изведнъж се почувствах нищожна и отвратителна. — Тя вдигна ръка, машинално заопипва верижката на шията си. Ноктите й бяха лакирани в крещящо червено, полумесеците бяха подчертани с бял лак. — Обърнах се към вас, защото Луиз много ми е говорила за прочутото ченге Ив Далас. Ще се опитам да помогна.

— По какъв начин?

— Може би ще разбера повече за убиеца, ако имам някаква негова вещ, нещо, което е докосвал… не знам точно. — За миг лицето й се изкриви от раздразнение. — Не съм специалистка в тази област. И без това ми е трудно, а вие изобщо не ме улеснявате.

— Работата ми не е да ви улесня, госпожо Санчес, а да водя разследване.

— Тогава ме разследвайте колкото щете! — избухна Селина. — Не мога да ви кажа повече, отколкото ми е известно. Знам, че извършителят на престъплението е едър здравеняк или поне се мисли за такъв. Знам, че е силен, много силен. Знам още, че тази Елиса Мапълуд не е първата му жертва, няма да е и последната.

— Откъде знаете?

— Няма как да го обясня, за да го разберете. — Тя се приведе, заговори още по-настойчиво. — Усетих излъчването му. Мразеше жертвата, а омразата едновременно го възбужда и го плаши. Омраза и страх, омраза и страх. Това са чувствата, които властват в него. Мразил е всичките си жертви, страхувал се е от тях. Нямам представа защо видях тази жена, защо зърнах сянката на убиеца й. Може би с нея сме се срещали в някой предишен живот или ни предстои да се срещнем в бъдещо съществуване. Но изпитвам страх, какъвто досега не съм познала — страхувам се, че някак си съм свързана с убиеца! Искам да ви помогна да го заловите, иначе има опасност да полудея.

— И колко ще ни струва помощта ви?

Устните на Селина се разтегнаха в невесела усмивка:

— Хонорарът ми е много висок, и то заслужено. Обаче съм готова да ви съдействам безплатно. При едно условие.

— А именно?

— При никакви обстоятелства да не споменавате името ми пред медиите. Никой не бива да знае, че съм замесена, освен хората, участващи в разследването. Не само защото е лоша реклама и неизбежно ще предизвика интереса на определен род клиенти, каквито избягвам, но най-вече защото се страхувам от престъпника.

— Ще ви потърсим, ако решим да ви привлечем. Благодаря за предложението.

Селина печално се усмихна и се изправи:

— Винаги ли сте толкова сурова?

— Сама си отговорете. Нали сте ясновидка?

— Не чета мисли. — В гласа на мургавата посетителка се прокрадна раздразнение, тя нервно отметна косата си. — И не предсказвам съдбата на хора без тяхното разрешение.

— Бъдете сигурна, че никога няма да ви разреша. Извинете, но ни чака работа, госпожо Санчес. Ще имаме предвид предложението ви. Ще ви потърсим, ако се наложи.

— Май Луиз сгреши. Изобщо не ви харесвам! — заяви Селина, врътна се и излезе.

— Доста бяхте груба с нея — промърмори Пийбоди. — Не й ли вярвате?

— Не съм казала нищо подобно. Ще преценя, след като разберем повече за нея. Погрижи се да получа пълна информация.

— Лейтенант, никой няма да й издаде лиценз, ако има досие при нас.

— Грешиш — лиценз не се издава само на хора с присъди — поправи я Ив и тръгна към вратата. — Проучи я до десето коляно. И се свържи с Луиз Димато. Любопитна съм защо ни изпрати тази странна птица.

— Умна идея. Като всички ваши идеи, лейтенант — побърза да добави Пийбоди, когато началничката й я прониза с поглед. — Ако всичко е наред с нея, ще се възползвате ли от помощта й?

— Ще повикам на помощ дори двуглава говореща маймуна, стига да ни помогне да заловим изверга. Но засега ще се придържаме към баналните и скучни правила за полицейската работа.

 

 

Първата им спирка беше в моргата. Ив знаеше, че може да разчита на главния съдебен лекар Морис да й даде необходимите сведения без досадни бюрократични увъртания.

Намери го в една от залите за аутопсия — както обикновено носеше престилка, предпазваща шикозния му сиво-син костюм с жилетка. Отблизо се виждаше, че жилетката е украсена с ръчно нарисувани в абстрактен стил голи жени.

Ненапразно Морис минаваше за един от най-големите капацитети по модата.

Лъскавата му черна коса беше сплетена на дълга плитка. Лицето му още беше загоряло от почивката на някой екзотичен остров. Дланите му, напръскани с предпазен спрей, бяха изцапани с кръв и телесни течности. Докато работеше, си подсвиркваше весела мелодия.

Вдигна глава и се усмихна, като видя Ив и Пийбоди — тъмните му бадемовидни очи заблестяха зад предпазните очила.

— Лейтенант, заради теб за малко щях да загубя двайсетачка.

— Така ли? Защо?

— Обзаложих се с Фостър, че ще цъфнеш преди единайсет часа. Защо се забави толкова?

— Посети ме някаква ясновидка. Какво мислиш за екстрасенсите?

— Мисля, че във всеки човек по рождение са заложени дадени умения, някои от които засега са необясними. Според мен деветдесет процента от ясновидците са долни лъжци и мошеници.

— И аз мисля така, само дето според мен процентът е по-висок. — Ив погледна трупа на масата. — Какво виждаш?

— Нещастна млада жена, която, в зависимост от философските ти убеждения, вече не вижда нищо или сега вижда всичко… Тежка травма. Причинена преди смъртта. Направо я е смазал, Далас. След изнасилването няма дори следа от телесните му течности — бил е подготвен. Смъртта е настъпила вследствие удушаване с панделката. Очите са извадени след това, и то много професионално. Явно нашият човек се е упражнявал.

— Какво означава „професионално“? Искаш да кажеш, че е работа на хирург ли?

— Ако убиецът е хирург, със сигурност не е бил първенец на випуска. Мисля, че е използвал лазерен скалпел, но доста неумело. Наблюдават се няколко излишни разреза. — Подаде на Ив предпазни очила и добави: — Искаш ли да видиш?

Тя безмълвно ги сложи, заедно с Морис се наведоха над трупа.

— Погледнете тук. И тук. — Той кимна към монитора — нарочно беше увеличил изображението, та и Пийбоди да вижда добре. — Разрезите не са прецизни. Според мен ръката му леко трепери. Открих и течност. Вероятно неволно е засегнал със скалпела лявото око — сигурно от лабораторията ще потвърдят предположението ми.

— Ще видим.

— По трупа открих петна от трева, пръст, няколко косъма, които не са от човек — нищо повече. Ще изчакаме заключението на Дики, но предполагам, че космите са от кучето. Кръвта е само нейна.

— Много жалко. Ами някакви влакна?

— Да, под ноктите и по тялото. По всичко личи, че отчаяно се е съпротивлявала. Изпратих ги в лабораторията, но ми се струва, че са от плат, най-вероятно от дрехите й. Няколко може би са от ризата на престъпника, защото и по тях има от защитния спрей.

Ив се изправи, свали очилата:

— Виждал ли си нещо подобно?

— От моята висота, Далас, човек вижда всичко. Обаче тъкмо с такъв случай не съм се сблъсквал. А ти?

— Не и съчетание от тези елементи.

Ала интуицията й подсказваше, че отново ще ги види.

 

 

— Санчес е чиста, лейтенант. Не е попадала в ареста, няма криминално минало. — Пийбоди разлистваше разпечатките, докато Ив шофираше към къщата на семейство Вандърли. — Интересува ли ви биографията й?

— Само най-важното.

— Родена е на 3 февруари 2026 година в Медисън, Уисконсин. Ужас! Родителите й живеят в Канкун. Е, там поне не е толкова кошмарно. Няма братя и сестри. Посещавала е само частни училища. Не се е омъжвала. Три години е живяла на съпружески начала с някакъв мъж, но връзката им се е разпаднала преди около четиринайсет месеца. Няма деца. Официално е регистрирана като ясновидка. Има частна практика.

— Откога има разрешително?

— Издадено е преди петнайсет години. И в това отношение е чиста. Срещу нея са били заведени няколко граждански дела, но винаги е била оправдавана от съда. Съвсем нормално е за нейната професия. Хората се вбесяват, когато развоят на събитията не им е по вкуса, и бързат да подадат молба в съда.

— О, да — готови са да подадат оплакване срещу облаците, ако завали, докато са на пикник.

— Госпожа Санчес е много търсена от големите клечки. Канят я на празненства и на конференции. Дава частни консултации. Изкарва добри пари — около седем-осем пъти повече от някаква си детективка в отдел „Убийства“. От дванайсет години живее в Сохо. Има и къща в Ойстър Бей. Според мен жената е напълно почтена.

— Ще видим. Свърза ли се с Луиз?

— Днес е в приюта.

— О! — Ив тайно се надяваше доктор Димато да е в клиниката, не в приюта за малтретирани жени, основан от Рурк, където самата тя още не беше стъпвала. — Първо ще отидем в дома на жертвата. Ако ни остане време, на връщане ще се отбием да поговорим с Луиз.

— Изгарям от желание да посетя „Докас“ — подхвърли Пийбоди. — Според Чарлс, доктор Димато е изцяло погълната от работата там.

— Поддържаш ли връзка с Чарлс?

— Ами да, чуваме се от време на време.

„И това ако не е шантаво, здраве му кажи“ — помисли си Ив. Чарлс беше професионален компаньон, настоящ любовник на Луиз и бивше гадже на Пийбоди, с която не беше спал.

Всъщност сложните взаимоотношения между мъжете и жените неизменно й се струваха странни. Отнасяше се и за връзката й с Рурк.

— Имаме ли напредък в издирването на магазина, откъдето е купена панделката?

— Да, ако сметнете за напредък факта, че само в Манхатън има повече от трийсет магазина, в които се предлага този артикул. Разговарях с производителите и търговците. Червени панделки се продават в магазини за шивашки материали, в големите универсални магазини ги използват за опаковане на луксозни стоки. Много трудно ще разберем откъде убиецът се е снабдил с „оръжието“ си.

— Ако беше лесно, всеки щеше да бъде ченге.

 

 

Изобщо не й беше лесно да разпита повторно Дийн Вандърли. Жената изглеждаше изтощена, болна, смазана от умора и тревога.

— Извинете, че ви притесняваме, но трябва да поговорим — смотолеви Ив.

— Да, знам. Съжалявам, но съпругът ми още не е пристигнал — полетът му има закъснение. Щях да се справя по-добре, ако беше тук. Все пак ще се постарая да ви помогна. — Покани ги да седнат в дневната. Вместо домашна роба, сега носеше черен панталон и широка бяла блуза, ала още не беше сресала косата си, още беше боса. — Изобщо не съм мигнала, вече съм на края на силите си. Научихте ли нещо? Намерихте ли виновника?

— Още не. Разследването започна, скоро ще имаме резултат.

— Знаех си, че е глупаво да се надявам. — Домакинята смутено се огледа. — Май трябваше да приготвя кафе или чай… да ви предложа закуска…

— Не си правете труда. — Пийбоди говореше спокойно, дори нежно, с тон, какъвто Ив никога не постигаше със същата лекота. — Ако искате нещо, с удоволствие ще ви го донеса.

— Не, благодаря. Вони… отново заспа. Легна си при Зана и заспа. Не знам дали наистина разбира, че повече няма да види майка си. Плака толкова много, че се изплаших да не й стане нещо. Накрая заспа от изтощение, затова я накарах да си легне при Зана, та като се събудят, да бъдат заедно, не сами в стаите си.

— За нея трябва да се погрижи детски психолог, госпожо Вандърли.

— Знам — кимна Дийн. — Обадих се на един-двама души, задействах нещата. Искам… трябва… Господи, с Лутър трябва да уредим погребението на Елиса. Не знам към кого да се обърна, обаче искам да правя нещо. — Потрепери и добави: — Трябва да правя нещо, иначе ще полудея.

— Някой от нашите психолози ще се срещне с вас — намеси се Ив.

— Благодаря. Свързах се и с нашите адвокати, за да уредят да станем настойници на Вони, и то възможно по-скоро. Няма да допуснем да я отведат от единствения дом, който е имала. Разговарях с родителите на Елиса… тоест с майка й и с пастрока й. Майка й… — За миг сълзите я задавиха, ала тя поклати глава, сякаш да си напомни, че не може да си позволи лукса да плаче. — Ще пристигнат следобед, тогава ще обсъдим подробностите.

— Елиса щеше да ви е благодарна, че се грижите за дъщеря й. И че ни помагате да си вършим работата — каза Ив.

— Да. — Дийн изпъна рамене. — Надявам се.

— Какво знаете за баща й — Ейбъл Мапълуд?

— Според мен е човек с много труден характер. Но двамата с нея някак си се разбираха. Още не съм се свързала с него, за да му съобщя трагичната вест. Знам, че живее някъде на Запад, но дали беше в Омаха, Айдахо, Юта или… толкова съм объркана. — Тя вдигна ръце и прокара пръсти през косата си. — Няколко пъти идва в Ню Йорк на гости на брат си. Честно казано, мисля, че го изнудваше за пари. Майката на Елиса обеща да му се обади.

— Интересува ни адресът му. Рутинна процедура.

— Ще се погрижа да получите информацията. Знам и че искате да огледате жилището на Елиса. Момичетата спят в стаята на Зана, няма опасност да ги събудите. — Тя понечи да стане, но Пийбоди сложи ръка на рамото й:

— Защо не останете тук да си починете? Знаем къде са стаите на жертвата.

— Включи записващото устройство, Пийбоди — нареди Ив, щом влязоха в малката дневна, обзаведена с мебели в ярки цветове. На пода бяха разхвърляни играчки, наблизо имаше кошче с възглавничка — навярно „леглото“ на кученцето.

Прекосиха помещението и влязоха в спалнята.

— Нека хората от отдела по „Електронна обработка на информацията“ прослушат записите на видеотелефоните и компютъра й — обърна се Ив към партньорката си. Приближи се до гардероба, започна да преглежда съдържанието на чекмеджетата.

Вече си беше създала впечатлението, че Елиса Мапълуд е била уравновесена, спокойна и трудолюбива. Огледът на жилището само потвърди мнението й. На масичките бяха поставени няколко рамкирани фотографии най-вече на малката Вони, имаше много цветя и украшения, по които си падат жените.

Дрехите в гардероба бяха само дамски — предимно спортни, имаше два по-скъпи костюма и два чифта официални обувки.

Ив прослуша записите на видеотелефона в спалнята; последна беше се обадила майката на Елиса — двете си бъбреха, разменяха си клюки, говореха за Вони, която накрая се включи в разговора с „бабинка“.

— Лейтенант, май открих нещо. — Пийбоди показа някаква кошничка. — Беше в шкафа под телевизора в дневната.

— Какво представлява?

— Кошничка с материали за шев и плетиво. — Тя извади панделка, навита на кълбенце. Не беше червена, но иначе приличаше на панделката, с която беше удушена жертвата. Ив пристъпи да я вземе, в този момент в стаята влезе момиченце. Беше дребничко, пухкавото му личице беше обрамчено от къдрава коса — толкова руса, че изглеждаше побеляла. Детето търкаше очи с юмручетата си.

— Това е на мама! — извика. — Не трябва да й се пипат нещата без разрешение.

— Ами…

— Оставете на мен, лейтенант — прошепна Пийбоди, подаде кошничката на Ив, клекна до малката. — Здравей, ти ли си Вони?

Момиченцето наведе глава:

— Мама ми е казала да не говоря с непознати.

— Правилно. Обаче с полицаите можеш да говориш, нали? — Тя извади значката си, подаде я на детето. — Мама разказвала ли ти е за полицаите?

— Да. Те помагат на хората и хващат лошите.

— Точно така. Аз съм детектив Пийбоди, а това е лейтенант Далас.

— Какво е лай’нант?

— Професия — отвърна Пийбоди, без да й мигне окото. — Означава полицай, който залавя много лоши хора.

— А, така ли? Мама я няма никъде. Леля Дийн спи. Ще ми помогнеш ли да намеря мама?

Пийбоди се спогледа с Ив, после подхвърли:

— Хайде да намерим леля Дийн.

— Нали ти казах — тя спи! — Гласът на малката изтъня, устните й затрепериха. — Каза ми, че един лош човек направил нещо на мама и тя няма да си дойде. Искам си мама! Искам да се прибере веднага!

— Вони…

Момиченцето се изтръгна от ръцете на Пийбоди и застана пред Ив:

— Лошият направил ли е нещо на мама?

— Ела с мен, миличка…

— Искам тя да ми каже! — Малката посочи с пръст Ив. — Тя е лай’нант.

„Господи! — помисли си Ив. — Сега я втасах!“ — Кимна на партньорката си да доведе госпожа Вандърли, събра цялата си смелост и клекна до момиченцето:

— Да, миличко, направил й е нещо лошо.

— Защо?

— Не знам.

В големите очи на малката, сини като камбанки, проблеснаха сълзи:

— При лекаря ли е отишла?

Ив си помисли за Морис, металната маса, яркото безпощадно осветление в моргата.

— Не… — промърмори нерешително.

— Докторите лекуват хората. Трябва да отиде на лекар. Щом не може да се прибере вкъщи, ще ме заведеш ли при нея?

— Не, Вони. Мама е на едно място, където няма да ни пуснат. Мога само да намеря лошия човек, който й е сторил зло, за да го накажат.

— Ще го накажат да не излиза от стаята си ли?

— Да. За да не може повече да прави злини.

— Тогава тя ще се върне ли вкъщи?

Ив безпомощно вдигна поглед и въздъхна с облекчение, когато Дийн се втурна в стаята и извика:

— Вони! Ела с мен, съкровище!

— Искам мама!

— Знам, миличко, знам. — Дийн прегърна малката, която облегна главичка на рамото й и заплака. — Заспала съм. Боже мой, как можах!

— Съжалявам, че се налага да ви разпитваме в този труден момент. Знаете ли откъде са купени материалите в тази кошничка?

— А, намерили сте кошничката й за ръкоделие… Елиса беше много сръчна, умееше да изработва красиви предмети. Няколко пъти пазарувахме заедно. Тя дори се опита да научи и мен, но се оказа безнадеждно. Чакайте да си помисля в кои магазини ходихме… Има един на Трето авеню, нарича се „От игла до конец“… бяхме в склад за шивашки материали близо до площад „Юниън“ и в търговския център „Скай“. Съжалявам, че не мога да ви бъда от помощ. — Докато говореше, тя милваше Вони. — Елиса имаше навика да се отбива във всеки такъв магазин, рядко излизаше, без да купи нещо.

— Знаете ли откъде се е снабдила с тази панделка? — Ив й показа кълбенцето.

— Нямам представа.

— Налага се да вземем компютъра й и другите комуникационни устройства. Мислите ли, че е използвала само тези в нейното жилище?

— Може да се е обадила на майка си по някой от другите видеотелефони, обаче работеше само на персоналния си компютър. Извинете, но трябва да се погрижа за Вони.

— Разбира се. — Ив отново огледа панделката.

— Май попаднахме на важна следа — обади се Пийбоди.

— Не знам дали е важна, но е следа. — Тя пусна панделката в пликчето за веществени доказателства. — Да разберем откъде е купена.

Върнаха се в дневната. В този момент външната врата се отвори. Влезе мъж с невероятна златиста коса — беше блед, изглеждаше изнурен. Дийн, която седеше на канапето и прегръщаше Вони, скочи и се втурна към новодошлия:

— Лутър! О, Лутър!

— Скъпа моя. — Той я прегърна заедно с детето, отпусна глава на рамото й. — Сигурна ли си, че не е станала грешка?

Дийн поклати глава и се разрида, след като часове наред беше се сдържала.

— Извинете за безпокойството. Аз съм лейтенант Далас.

Вандърли вдигна глава:

— Да. Да, познавам ви. Дийн, миличка, заведи Вони в спалнята. — Целуна и двете и се отдръпна.

— Моите съболезнования, господин Вандърли.

— Не бъдете толкова официална, казвайте ми Лутър. Мога ли да ви бъде полезен с нещо?

— Да — ако е възможно, да отговорите на няколко въпроса.

— Разбира се. — Той погледна към вратата на спалнята. — Прибрах се възможно най-бързо, но ми се стори, че измина цяла вечност. Дийн ми съобщи по телефона… но още не ми е ясно… Елиса отишла да разходи кучето и е била… жена ми каза, че е била изнасилена и убита. Изнасилена и убита в парка.

— Госпожа Мапълуд щеше ли да сподели с вас, ако някой я безпокоеше, създаваше й неприятности?

— Да — без колебание отвърна той. — Ако не на мен, със сигурност щеше да каже на Дийн. Бяха много близки. Тя е… беше член на семейството ни. — Лутър седна на канапето, отпусна глава на облегалката.

— А вие близък ли бяхте с госпожа Мапълуд?

— Питате дали с Елиса сме били любовници, нали? Предположих, че ще ми зададете този въпрос, и си казах, че не трябва да се обидя… но повярвайте, не ми е лесно да го преглътна. Не изневерявам на съпругата си, лейтенант. Освен това не бих си позволил да се възползвам от една уязвима жена, от която се възхищавах и която се претрепваше от работа, за да осигури сносен живот за дъщеричката си!

— Не исках да ви засегна — въпросът е рутинен. Защо смятате, че госпожа Мапълуд е била уязвима?

Лутър уморено потърка очи, отпусна ръка:

— Беше самотна майка, която е била подлагана на тормоз от съпруга си, зависеше от мен заради заплатата и защото й осигурявах покрив над главата. Не че не можеше да си намери друга работа. Беше много съвестна, всеки щеше да я назначи с удоволствие. Но другаде дъщеричката й едва ли щеше да израсне като в собствен дом, заобиколена от хора, които я обичат. Тя беше готова на всичко заради Вони.

— Бившият й съпруг заплашваше ли я?

Лутър кисело се усмихна:

— Вече не. Беше силна жена и го беше сложила на място. Още преди години.

— Хрумва ли ви за някого, който би искал да й причини зло?

— Не, за никого. Честна дума. Честно казано, трудно ми е да повярвам, че е убита. Знам, че сте тук, за да си вършите работата, но моментът не е много удобен. Първо искам да успокоя жена ми и двете деца. Възможно ли е да се отбиете по-късно?

— Добре. Ще вземем това. — Ив му показа панделката, навита на кълбенце. — Разбира се, ще ви дадем разписка.

— Не е необходимо. — Той се изправи, прокара длани по страните си. — Чувал съм, че сте много способна.

— Вярно е.

— Разчитам на вас. — Лутър й подаде ръка. — Всички разчитаме на вас.

 

 

На път за центъра на града обиколиха всички магазини за шивашки материали в Манхатън. Ив заяви, че не проумява защо хората си правят труда да изработват художествени произведения, след като спокойно могат да си ги купят. Пийбоди се усмихна и докосна гранче яркожълта прежда:

— Нямате представа какво удовлетворение изпитваш, когато сам изработиш нещо. Несравнимо е удоволствието да избираш цветовете, материалите, модела, да му придадеш индивидуалност, да видиш как оживява под пръстите ти.

— Брей, ти си имала душа на поетеса!

— Не съм поетеса, но в семейството ми всички са художници-приложници. Изработването на предмети е в съзвучие с философията на „Свободна епоха“. И аз съм доста сръчна, но за съжаление почти не ми остава време. Още пазя покривчицата за чайник, който на десет години изплетох с помощта на баба.

— Дори не знам какво е това.

— Кое — покривчица за чайник или плетене?

— И двете. Не, не ми казвай, не ме интересува. — Ив се загледа в полиците и витринките, отрупани с материали и ръчно изработени предмети. — Повечето продавачки, с които разговаряхме, си спомнят Елиса Мапълуд. Чудно защо в тези магазини не работят мъже.

— Шиенето и плетенето още са работа и хоби предимно на жените. Жалко. Моят чичо Джонас плете прекрасно и твърди, че това е една от причините да бъде в цветущо здраве, въпреки че е на сто и седем… или на сто и осем години.

Ив не си направи труда да отговори, а тръгна към изхода на магазина:

— Досега всички твърдят, че не са виждали някой да безпокои Елиса… нито пък друга клиентка. Никой не е разпитвал за нея, не се е навъртал в магазините, които е посещавала. И все пак панделката е от същия вид като онази, с която жертвата е била удушена. Трябва да има някаква връзка.

— Престъпникът може да я е купил отвсякъде и по всяко време. Възможно е да я е видял в някой от магазините, а по-късно се е върнал да я купи. Да не забравяме редовните изложби на произведения на художествените занаяти. Може би с Елиса са се запознали на такава изложба. Обзалагам се, че редовно ги е посещавала, вероятно е водила и децата.

— Хм, имаш право. Непременно попитай съпрузите Вандърли. — Ив застана на тротоара, пъхна палци в предните си джобове и се загледа в хората, които минаваха край нея. — Не бързай да им се обаждаш, остави ги да се посъвземат. Съвсем близо сме до приюта. Дали да се отбием и да разпитаме Луиз за вещицата?

— Не всички ясновидки са магьосници и обратното… Хей, павилион за закуски!

— Чакай, чакай! — Ив притисна длани до слепоочията си, загледа се в небето: — Имам видение как се тъпчеш със соева наденичка.

— Щях да си взема плодова салата, но след като ми внушихте мисълта за наденичка, с удоволствие ще си я хапна.

— Знаех си. Вземи ми пържени картофки и туба с пепси.

— Знаех си, че пак ще се храните на аванта — отвърна Пийбоди. Но толкова се радваше на обяда, че дори не се оплака, задето трябваше да плати и сметката на началничката си.