Нора Робъртс
Видения в смъртта (22)

Двайсет и втора глава

Ив поиска да й отпуснат дроиди, кучета, специалисти по издирване и необходимата техника за откриване, идентифициране и извозване на труповете.

Знаеше, че издирването ще бъде бавно и много мъчително.

Помоли за съдействие Морис и настоя той да подбере екипа си. Очакваше реакцията на Тибъл и Уитни и не се изненада, когато те заявиха, че ще присъстват на есхумирането.

Засега медиите бяха в неведение, но Ив знаеше, че много скоро ще надушат зловещата история и отвратителният карнавал ще започне.

Необходимо й беше време да си събере мислите, да се подготви, затова прие предложението на Рурк да я закара до фермата с един от реактивните си хеликоптери — така избегна пътуването с другите ченгета и въпросите им.

Небето беше прихлупено, дъждът се лееше като из ведро, сякаш природата подсилваше кошмара. Мълния проряза небето на север; „Дано бурята не се премести насам“ — помисли си Ив.

По време на полета Рурк мълча и така й помогна да се поовладее, да събере сили за предстоящото изпитание. Никога нямаше да свикне с подобна процедура. Никога!

Убивал беше жените в по-малката спалня — вероятно неговата. Вратата беше с тежки старомодни ключалки, несъмнено поставени от майката, за да държи като затворник момченцето. Да го заключва в тъмното, както майка й я е заключвала.

Проснал я е гола на леглото с мръсен дюшек и я убил. Убил е и другите, в които е виждал възкръсналата си майка.

Дюшекът беше покрит със засъхнала кръв, на пода бяха разхвърляни червени панделки и разкъсани женски дрехи.

— Приберете всичко в пликове за веществени доказателства — нареди Ив на „метачите“. — Дрехите може би ще ни улеснят при идентифицирането на жертвите. Като приключите, лаборантите да вземат проби от кръвта. Ще удостоверим самоличността на всяка жена, която ненормалникът е довел тук.

— Лейтенант. — Към нея се приближи човек от екипа по издирването. Носеше защитен костюм, но още не беше сложил маската и филтъра. — Открихме няколко.

— Колко са досега?

— Току-що кучетата намериха седмата, но явно има още.

— Идвам веднага.

Фийни изтича след нея. Костюмът му, несъмнено избран от жена му, беше покрит с паяжини и мръсотия.

— В мазето намерихме багер робот. Сравнително нов модел. Използван е.

— Естествено. Защо да копае с лопата, като може да използва багер, и то багер, който ръмжи като истински мъж. Съседите сигурно са чули шума.

— Ще изпратя няколко униформени да ги разпитат.

— Да, още сега. — Тя облече защитен костюм, взе маската и излезе под дъжда.

„Намерили са седмата — помисли си. — Но не са свършили. Знам точно колко ще бъдат.“

Дроиди щъкаха из задния двор. Едно куче излая, изпъна се, размаха опашка, задуши земята. Полицаят, който го водеше, му направи знак да седне.

Бяха намерили осмата жертва.

Ив се приближи до Уитни, който беше разпънал голям черен чадър:

— Сър, да започнем ли есхумирането?

— Осем… — промълви той, сякаш не беше чул въпроса й. Взираше се във флагчетата, отбелязващи местонахождението на труповете, лицето му беше като издялано от гранит. — Не ме питай, лейтенант, ти ръководиш операцията.

— Страхувам се, че изваждането на труповете ще обърка кучетата. Предпочитам да изчакаме, докато открием останките на всички жертви.

— Добре… Ето я и деветата — промърмори той.

Работата продължи — в къщата и в задния двор. Десетки ченгета със сиви защитни костюми се движеха като призраци. Кучетата лаеха, дроидите сигнализираха… броят на флагчетата, забити в земята, нарастваше.

След като изминаха трийсет минути, без да намерят нов гроб, Ив нареди:

— Отведете кучетата. Докарайте земекопните машини. И прожектори — добави, докато прекосяваше двора. — Хората да се разделят на два екипа. Морис.

— Казвай, лейтенант.

— Спешно да се идентифицират останките! Възможно най-бързо.

— Вече имам зъбните снимки на изчезналите жени, но тук са заровени повече жертви. — Той мрачно се огледа. — Подвижната лаборатория е оборудвана с достатъчно техника, за да ги сравним с останките. Идентифицирането на останалите ще отнеме малко повече време.

— Под пръстта и калта земята е камениста — отбеляза Рурк. — Багерите роботи доста ще се озорят при изкопаването.

— Можеш ли да управляваш такъв багер?

— Разбира се.

— Осигурете му машина! — извика тя, отново се обърна към съпруга си: — Започни от южната страна на парцела. Морис, прикрепи към него някого от хората си. Ще ми се да свършим по-бързо.

Нахлузи маската, включи филтърното устройство, тръгна към първото флагче. Застана неподвижно като кучето преди малко и зачака.

— Стигнах до останките — обяви операторът и изключи робота. Започна „фината“ работа, сензорите отчитах наличието на плът и кости пот тънкия почвен слой.

Ив видя първо ръцете, преплетените пръсти… по-точно останките от пръсти. Дори филтърът не изолираше напълно миризмата, предизвикана от разложението. Въпреки това тя се наведе да разгледа трупа.

Косата на жената беше дълга. По-дълга, отколкото приживе. Една от загадките на смъртта бе, че косата продължава да расте, след като животът угасне. Изцапана беше от пръстта, но някога е била светлокестенява.

„Намерихме те — помисли си Ив. — Ще ти върнем името. Онзи, който причини смъртта ти, е заловен и затворен. Повече не мога да направя за теб.“

— Кога е погребана? — обърна се към Морис.

— Преди няколко месеца, най-вероятно преди шест. Ще ти съобщя повече подробности след аутопсията.

— Извадете я — промълви Ив и тръгна към следващото флагче, забито в земята.

 

 

Свечери се, небето, което през целия ден бе затъмнено от гъстите дъждовни облаци, още повече притъмня. Студеният влажен въздух беше наситен със зловещата миризма на смърт. Трупове в чували лежаха до зейналите дупки, други бяха положени на брезенти, закрити от навеси, хората от екипа на съдебния лекар работеха върху идентифицирането им.

Дворът приличаше на масов гроб.

Хеликоптерите на телевизионните станции кръжаха като лешояди, прожекторите осветяваха разкопаната земя. Разнесе се слух, че безброй репортери са си устроили лагери на моравите пред къщите на съседите. „Много бързо надушиха сензацията“ — с горчивина си помисли Ив. Бездушните камери заснемаха кошмарната гледка, която достигаше до телевизионните приемници в целия щат… в цялата страна. В целия свят.

Хората седяха в домовете си и гледаха новинарските емисии. И се радваха, че са на топло и сухо, че са живи.

Някой й донесе кафе, тя го изпи машинално, без да усети вкуса, взе още една пълна чаша и отиде при Рурк.

— Това е третата, която изравям. — Той бръсна от лицето дъждовните капки. Изключи машината, и отстъпи встрани, за да направи място на хората, които довършваха изваждането на труповете. — Имаше право. По-страшно е от най-ужасните ми кошмари.

— Почини си. — Тя му подаде кафето.

Рурк свали маската — и без това не беше от полза. Беше блед, лицето му лъщеше от пот. И бе мрачно като гроб.

— Като умра, не искам да ме погребат — промълви. — Знам какво казват свещениците: „Пепел в пепелта, пръст в пръстта“, но аз не искам да гния в земята. Когато си отида, нека ме кремират — огънят пречиства.

— Може би ще подкупиш Бог и ще живееш вечно. Със сигурност имаш повече пари от Него.

Той се насили да се усмихне:

— Струва си да опитам. — Изпи кафето и се огледа… не искаше, но ужасът наоколо като че ли привличаше погледа му. — Господи, Ив!

— Направил си е собствено гробище.

— По-скоро е устроил масово избиване.

Двамата замълчаха, заслушаха се в траурното барабанене на дъжда по найлоновите чували.

— Морис е идентифицирал чрез зъбните снимки няколко от жертвите. Марджори Кейтс и Брийн Мериуедър от Ню Йорк. Лена Грийнспан, трийсетгодишна, майка на две деца, която е живеела в едно от предградията. Сари Паркър, двайсет и осемгодишна, преподавателка в местното училище. Предполагам, че някои от жертвите са бездомни жени и проститутки, но ще установим самоличността им. Колкото и време да ни отнеме, ще идентифицираме всички.

— Има значение кои са били, къде са живели, кои са били хората, които са ги обичали. Трябва да има, иначе ще бъдат само гниеща плът и кости.

— Да — промълви тя, докато гледаше как прибират в чувал поредната жертва. — За мен са много повече.

 

 

След като приключиха, Ив свали защитната дреха, хвърли я върху купчината костюми, които щяха да бъдат дезинфекцирани. Единственото й желание беше да вземе душ. Да стои с часове под горещата вода, после да спи непробудно часове наред.

Но имаше още работа.

Извади от джоба си второто тонизиращо хапче, преглътна го без вода, докато вървеше към хеликоптера, където я чакаше Рурк.

— Моля те да ми изпълниш едно желание — промълви той.

— След всичко, което направи тази нощ, имаш право да поискаш каквото ти дойде на ум.

— Хм, ще го запомня, гледай да не се отметнеш. Засега обаче имам само едно желание — когато приключиш разследването, да ми отделиш два дни. Можем да си останем у дома или да заминем където поискаш, но искам да отделиш това време… заради двама ни. За да… бих казал, за да се отърсим от този ужас, но знам, че няма да го забравим. Никога. — Той дръпна коженото ремъче, с което беше завързал косата си. — Искам да останем сами, за да възвърнем равновесието си.

— Няма да е веднага. Не мога да замина, докато Пийбоди не се възстанови напълно.

— Подразбира се от само себе си.

— Да. — И тъй като със съпруга й често се разбираха без думи, само посочи хеликоптера и го заобиколи. Може би беше глупаво да го използва като параван, но наоколо имаше още много ченгета. Беше дала официалното си изявление пред медиите, обаче най-напористите репортери още стояха пред къщите на съседите, сякаш се надяваха да видят още ужасии.

Тази вечер нямаше да чуят нищо повече от нея, държеше частният й живот да си бъде само неин, не да стане достояние на любопитните.

Прегърна Рурк през кръста, допря страна до неговата:

— Да постоим така за малко.

— С удоволствие.

— Потресена съм. Никога не си подготвен за подобно нещо. Колкото и да си закален. Знаеш, че както и да бъде наказан престъпникът, няма да изкупи вината си. Зле ми е. И не само физически. — Обърна глава, отпусна я на рамото му. — Затова ще изпълня желанието ти… и аз мечтая за тези два дни. Нека заминем някъде, където ще бъдем само двамата, Рурк. Да отидем на острова. — Стисна ръката му, опита се да се представи белезникавия пясък, напомнящ захар, синята вода… и да заличи от съзнанието си картината на разкопания двор и чувалите с трупове. — Ако отидем там, няма да ни трябват дори дрехи.

Той тихичко въздъхна, оброни глава върху нейната:

— Ще бъде прекрасно.

— Трябва да довърша работата от тази вечер. Ще са ми необходими още ден-два, после заминаваме.

Рурк й помогна да се качи в хеликоптера:

— Не е ли по-добре тази вечер да си починеш, а утре да продължиш? Виждам, че се тъпчеш с хапчета, не знам дали ще издържиш.

— Ще спя като къпана, когато приключа напълно. — Тя сложи предпазния колан, после, докато машината се издигаше към тъмното небе, се обади по видеотелефона, за да провери как се чувства Пийбоди.

 

 

Слязоха от асансьора, Селина ги посрещна на вратата на жилището си:

— Далас, Рурк! Изглеждате изтощени.

— Имаш право, наистина сме на края на силите си. Знам, че е късно. Извинявай.

— Няма нищо. Заповядайте, влезте. Искате ли нещо за пиене? Вечеряли ли сте?

— Още дълго няма да се сетя за храна. Но ще ти бъда благодарна, ако ни предложиш по един стол.

— И чаша чай.

— Да, ще й дойде добре — каза Рурк, преди Ив да възрази. — И на двама ни ще ни дойде добре.

— Ей сега. — Селина забърза към кухнята — беше боса, дългата й роба стигаше до глезените й. — Как е Пийбоди? — провикна се, докато програмираше автоготвача.

— Добре, доколкото може да е добре човек в нейното състояние. Вече е в отделна стая… по-точно в нещо като дворец, който Рурк издейства за нея. Ще остане още няколко дни в болницата, после ще я изпишат и лечението ще продължи в домашни условия, докато тя се възстанови напълно.

— Радвам се. Не знам дали сте се чули с Майра, но днешният сеанс беше по-успешен и ако искаш, утре ще помогна на художника при съставяне на фоторобота. — Тя влезе с подноса с чашите и спря, като видя изражението на Ив. — Какво се е случило?

— Днес следобед установихме самоличността му. Заловихме го.

— Господи! — Селина остави подноса, ръцете й се разтрепериха. — Сигурни ли сте? Не мога… не мога да повярвам.

— Сигурни сме. Затова дойдохме. Сигурно не си гледала телевизия.

— Не. Исках да прочистя съзнанието си. Как го заловихте? Кога?

— Извинявай, че не ти се обадих, но всичко стана прекалено бързо.

— Няма значение. Важното е, че сте го хванали. Вече е затворен на сигурно място, нали? — Селина въздъхна, взе чайника. — Новината много ме изненада. Мислите ми са объркани, не усещам нищо, освен облекчение. Как го открихте?

— Свидетелите, които са го видели да напада Пийбоди, го описаха доста подробно, също и колата му. Това много ни улесни. Заловихме убиеца. За по-малко от час си призна всичко.

— Виждам, че си уморена, но сигурно си и много доволна. — Тя им подаде чашите. — В крайна сметка го арестувахте благодарение на полицейското издирване.

— И защото имахме късмет.

— Май не направих Бог знае какво.

— Напротив. Направи много.

— Имаш талант — намеси си Рурк. — И го използва.

— Както знаете, нямам власт над уменията си.

— Позволи ми да не се съглася. — Ив отпи от чая си. — Много умело си се възползвала от таланта си, когато уби Аналиса Съмърс.

— Какво? — Чашата на Селина затрака в чинийката. — Какво каза?

— Предполагам, че виденията ти са започнали отпреди доста време — наблюдавала си Джон Блу. Видя ли как той убива майка си, Селина? Толкова отдавна ли го следиш? Кога ти хрумна идеята да го използваш, за да се отървеш от съперницата си?

Ясновидката пребледня като платно:

— Чудовищно! Това е чудовищно и несправедливо. Обвиняваш ме в убийство, така ли? Смяташ, че съм отнела живота на горката Аналиса ли? Заловихте убиеца, нали? Откъде-накъде обвиняваш мен?

— Заловихме убиеца на петнайсет жени. Петнайсет, Селина! Направил си беше колекция от очите им. През последните часове изкопавахме труповете, заровени в двора във фермата на майка му. Обзалагам се, че знаеш къде се намира. Открихме тринайсет трупа. Тринайсет, включително останките на майка му, които са идентифицирани. Тринайсет жени, върху които се е упражнявал. — Лицето на Ив бе като издялано от камък, студено като лед, само страните й бяха поруменели от гняв. — Видя ли как ги е убивал? Като добавим Лили Нейпиър и Елиса Мапълуд, стават точно петнайсет.

Селина вдигна треперещите си ръце, скръсти ги на гърдите си:

— Не вярвам на ушите си. Мисля, че от преумора си превъртяла.

— Почти, но не съвсем. Ако бях превъртяла, щях да те смажа от бой, както Блу преби партньорката ми.

— Как смееш да ме обвиняваш, след като сама дойдох при теб, предложих помощта си! При това обвиненията ти са съвсем неоснователни — само защото не ти излиза сметката с труповете. Безобразие! Веднага напусни дома ми. Иначе…

Тя понечи да стане, но Рурк я блъсна обратно на стола.

— Стой мирно, Селина. — Гласът му беше убийствено спокоен. — С Ив изживяхме кошмарни мигове и може да изпуснем нервите си. На твое място бих кротувал.

— Сега пък ме заплашвате! Ще се обадя на моя адвокат.

— Не ти трябва адвокат — още не съм ти прочела правата! И това ще стане, тогава можеш да си извикаш адвоката, засега обаче само разговаряме.

— Тонът ти не ми харесва.

— Знаеш ли на мен какво не ми харесва? Да ме използват. Не ми харесва да съм оръжие в ръцете на егоистична мръсница ясновидка, която е намислила да убие приятелката на бившето си гадже.

— Ти чуваш ли се какво говориш? Когато Аналиса беше убита, бях взела приспивателно и не съм излизала оттук.

— Не е вярно — намеси се Рурк. — Разбира се, записите от охранителната камера доказват, че не си напускала сградата през входната врата и не си използвала асансьора. Интересното обаче е, че от няколко месеца на долния етаж вече не живеят наематели.

С тази информация разполагаха благодарение на Съмърсет, който явно умееше да борави с компютър.

— Не си подновила договора им.

— Никой не може да ми забрани…

— Планът ти е бил много простичък, но ефикасен — продължи Рурк. — Излязла си от твоя апартамент, изключила си охранителните камери, слязла си по стълбището в другото жилище и си слязла по аварийната стълба. Само дето си допуснала фаталната грешка да оставиш отпечатъци от пръстите си. Лично проверих — има отпечатъци по вратата, прозореца, стълбата.

— Къщата си е моя — заяви ясновидката, но ръцете й неспокойно запърхаха — ту ги отпускаше на скута си, ту докосваше гърлото или косата си. — Отпечатъците ми са навсякъде.

— Аналиса се различаваше от жените, които Блу избиваше. Разликата не бе очебийна, но се забелязва — каза Ив. — Косата й беше твърде тъмна, прекалено къса. Да не говорим за котенцето. Той не използваше помощни средства, за да убива. Но ти си търсила начин да отвлечеш вниманието на жертвата. Не си огромен и силен мъж. Трябвало е да отвлечеш вниманието на Аналиса, да я повалиш, за да няма възможност да се съпротивлява.

— За бога! Той я е изнасилил. Каквато и безумна идея да е възникнала в болния ти мозък, не можеш да ме обвиниш, че съм изнасилила жена.

— Едва ли ти е било приятно. Какво използва? Произвеждат какви ли не устройства. Някои са толкова реалистични, че почти не се различават от истински мъжки…

— Моля те!

Ив потупа Рурк по коляното:

— Извинявай.

— Никога няма да го докажеш — заяви Селина.

— Грешиш, драга. — Ив се приведе, за да се гледат в очите. — Знаеш, че ще го докажа. Също както знаеше, че ще заловя Джон Блу и без твоята помощ. Искала си да го хвана, но не преди да очистиш Аналиса. А сега слушай внимателно: имаш право да мълчиш…

— Това е пълна лудост! — възкликна Селина, след като Ив й прочете правата. — Ако съм искала да убия Аналиса, нямаше да дойда при вас, да предложа помощта си.

— Напротив. Постъпи много умно. В подобни случаи е хубаво да бъдеш вътре в нещата, да имаш достъп до най-новата информация.

— Ще повикам моя адвокат.

— Моля. — Ив посочи видеотелефона. — След това най-важната мисия в живота ми ще бъде да докажа вината ти. Уморена съм. Искам това разследване най-сетне да приключи. И тъй като чувствам умора, съм склонна на отстъпки. — Видя как ясновидката за миг се обнадежди. — Блу няма полза да лъже, Селина. Знае колко жени е убил и какво е направил на всяка. Жертвите му са петнайсет. Не е бил в Грийнпийс парк през нощта на убийството на Аналиса. Има желязно алиби.

— Тогава е бил…

— Някой друг ли? — подхвърли Ив. — Да, наистина е бил друг. Някой, който е знаел подробностите, неизвестни на медиите. Който е можел да ги използва, за да подражава на серийния убиец. Но този някой не е бил мъж. През онази нощ в Грийнпийс парк не е имало мъж. Била си само ти. Лукас се е влюбил в друга жена и те е изоставил.

— Не е вярно. Разделихме се по взаимно съгласие. Освен това той не е излизал с нея, докато бяхме заедно.

— Да, така е. Лукас е свестен, почтен човек. Не те е мамил. Но се е запознал с нея, преди да се разделите. Между другото, той го потвърди. Каза, че като я видял, нещо в него трепнало. Обзалагам се, че си разбрала какви са чувствата му още преди той да ги осъзнае. Сигурна съм, че си използвала всеки удобен случай да четеш мислите му.

— Обясних ти, че не го правя. Никога не се натрапвам.

— Лъжеш. Гледаш на дарбата си като на забавление, нищо повече. Интересна, забавна и доходна игра. Веднъж ми каза, че си повърхностна и беше напълно откровена. Разбрала си, че Лукас вече не е влюбен в теб, че започвате да се отчуждавате. Прекалено горда си да признаеш поражението, затова си допуснала да се разделите като приятели. После жената, която той е обикнал, загива от ужасна смърт, а ти си готова да го приемеш с отворени обятия, да го утешиш. Пророни ли няколко крокодилски сълзи, като отиде при него днес следобед?

— Защо да не отида? Редно беше, с него си останахме приятели…

— Не ми казвай какво е редно! — Гласът на Ив беше като плющене на камшик. Селина рязко вдигна глава. — Знаела си с какво се занимава Джон Блу много преди да дойдеш в полицията. Наблюдавала си го как убива една след друга невинни жени. Възползва се от тях, от него, от мен. Една продавачка в магазин за шивашки материали в другия край на града — между другото, постъпила си умно, като си избрала магазин в отдалечен квартал — те е запомнила, Селина. Ти си интересна жена, набиваш се в очите. Продавачката си спомни, че преди четири месеца си била в магазина и си купила три метра червена панделка.

Селина вече не беше бледа — лицето й беше пепелявосиво.

— Това… това не е доказателство, че…

— Смяташ, че всички улики са косвени и може би имаш право. Но като цяло доказват вината ти. — Тя заизброява на пръсти: — Средство, мотив, възможност. Познаваш жертвата, знаеш подробности за другите убийства, лесно можеш да се снабдиш с „оръжието“, използвано от Джон Блу. Ще докажем, че си купила панделката от онзи магазин. Ще отнеме малко време, но бъди сигурна, че ще го докажем. И тогава панделката ще се превърне в примка около твоята шия. — Изчака, докато Селина възприеме думите й, и добави: — Само ти си имала мотив и възможност да убиеш Аналиса. Хванахме те на тясно. Приеми го достойно. Може да си всичко друго, но не и страхливка.

— Не, не съм. — Селина взе чашата с чай, с отвращение сбърчи нос. — Предпочитам бренди. Ще ми налееш ли? — обърна се към Рурк. — Бутилката е на полицата до умивалника. Двойно, ако обичаш.

Той кимна, отиде в кухнята.

— Много го обичаш — промърмори ясновидката. — Бих казала — до полуда.

— Говори си каквото искаш.

— Какво ще направиш, как ще оцелееш, ако те разлюби? Ако си даваш сметка, че си се превърнала в бреме за него, в задължение, което не знае как да избегне, защото е почтен и състрадателен и не иска да те нарани. Ще издържиш ли?

— Не знам.

— Позволих му да си отиде. — За миг Селина стисна клепачи, а когато ги отвори, очите й бяха бистри, спокойни. — Внушавах си, че трябва да постъпя като разумна съвременна жена, не да правя драми. Но ме болеше. — Тя притисна юмрук до сърцето си. — Непоносимо. Още по-силно, отколкото когато той се влюби в Аналиса. Знаех, че повече няма да се върне при мен, че нямам шанс пак да ме обикне, докато тя е жива.

Вдигна очи, когато Рурк й подаде чашата с бренди.

— Мъжете ни превръщат в техни робини, дори когато не го искат. Първото видение… сама го потърсих. Не знам защо — бях толкова нещастна и гневна, толкова самотна, че „отворих“ съзнанието си. И го видях — съвсем ясно, както сега виждам вас. Видях Джон Блу и какво направи. — Завъртя чашата между пръстите си, отпи от брендито. — Не беше майка му. Нито първата жертва. Не знаех колко жени е убил до този момент. Жертвата беше Брийн Мериуедър. Не видях отвличането й, само как я свали от камионетката. Беше тъмно. Много тъмно. Ръцете и краката на жената бяха завързани, устата й — запушена. Усетих страха й. Той я занесе в къщата, включи всички лампи. Видях всичко, което й причини в онази ужасна стая, и как после я зарови в задния двор.

— Тогава ти е хрумнала идея как да отстраниш съперницата си.

— Не знам. Честна дума. Чудех се какво да правя, колебаех се. Първата ми мисъл беше да отида в полицията, кълна се. Но не го направих. Запитах се кой е този човек и как извършва деянията си…

— Започнала си да го наблюдаваш — прекъсна я Рурк. — За да получиш отговор на въпросите си.

— Да. Беше ми любопитно, същевременно изпитвах отвращение, но лесно прониквах в съзнанието му и… изучавах поведението му. Казах си: „Защо да не убие и Аналиса? Всичко ще бъде като преди, ако я убие.“ Хрумна ми да му платя да я очисти, но беше твърде рисковано. Освен това този тип е ненормален, нищо не му струваше да се обърне срещу мен. Постепенно в главата ми се зароди план. После Блу уби Елиса Мапълуд. Отне живота й в тук, в града. Тогава се уверих, че планът ми може да проработи.

Тя вдигна глава, погледна Ив:

— Не предложих помощта си само за да получавам информация. Важно беше да знам как ръководиш разследването, след колко време ще откриеш убиеца, какво мислиш за мен. Донякъде ми се искаше да го заловиш по-бързо, преди аз да… Заклевам се, че наистина ми се искаше. Затова ти казах всичко, което бях видяла, надявах се да го намериш и да го спреш, докато не съм…

— Аха, ясно. Обвиняваш ме, че съм се забавила, затова си очистила Аналиса.

— Не е точно така. Съгласих се доктор Майра да ме хипнотизира преди убийството, нали? Сама го предложих. Помолих я веднага да повторим експеримента, обаче тя отказа.

— Значи и тя има вина за престъплението ти.

— Да. До известна степен. Всичко щеше да бъде различно, ако нещата бяха се развили другояче. Казвах си, че ако благодарение на мен го заловиш по-бързо, значи така е било писано. Ако през онази нощ Аналиса не беше минала през парка, щях да се откажа от плана си и да ти съобщавам всичко, свързано с Блу, което виждах. Но тя избра прекия път — поличба, която очаквах. До известна степен се превъплътих в Джон Блу, за да не мисля какво правя. Същевременно приех ролята на страничен наблюдател, който вижда ужасите, но не се намесва. После… стана твърде късно да се откажа. Нямаше връщане назад. — Селина потръпна, отпи от брендито. — Аналиса ме видя. Зърна ме само за миг и се вцепени от изненада. Ала вече не можех да спра. За съжаление. — Тя въздъхна. — Кога разбра за мен?

— Още щом научих за връзката й с Лукас Грейнд.

— О, не! — Тя пренебрежително махна с ръка. — Не отричам, че си много умна, но тогава още нямаше представа. За всеки случай прочетох мислите ти, когато бяхме при доктор Майра и след като Блу нападна Пийбоди.

— Чудесно. Но не си въобразявай, че само ти можеш да блокираш проникването в твоето съзнание. Веднъж ти казах, че дъщерята на Майра е екстрасенска и привърженичка на учението на уиканите. Тя ми даде полезни указания.

— Подвела си ме, за да ме използваш.

— Точно така. За съжаление не реагирах достатъчно бързо, иначе Пийбоди нямаше да е в болницата.

— Нямах представа, че той възнамерява да убие и нея. Когато разбрах, веднага те потърсих, но не можах да се свържа с теб. Харесвам Пийбоди.

— И аз. Предполагам, не изпитваш същото към другите жени, които ненормалникът е очистил.

Селина вдигна рамене:

— Не ги познавах.

— Но аз ги познавам.

— Направих го в името на любовта. Всичко, което сторих, бе заради любовта ми към Лукас.

— Глупости! Направила си го заради себе си. За да задоволиш тщеславието си, желанието си да упражняваш контрол. Никой не убива в името на любовта, Селина — това е само оправдание, измислено от престъпниците. — Ив се изправи. — Стани!

— Ще убедя съдебните заседатели, че съм била заслепена от любовта. Толкова страдах, че изпаднах в състояние на лудост. Ние, хората с паранормални способности, сме много по-податливи към душевни разстройства. Лудостта ме обсеби, докато Джон Блу проникна в мен и уби Аналиса.

— Ясно. Ти си невинна. Продължавай да си го внушаваш. Селина Санчес, арестувана си. Ще ти изброя обвиненията. — Ив направи знак на Рурк, той тръгна към асансьора. — Предумишлено убийство, изнасилване и обезобразяване на Аналиса Съмърс. Съучастие в изнасилването, убийството и обезобразяването на петнайсет жертви.

— Петнайсет ли? Нямате право да ме обвинявате заради неговите престъпления. — Селина се опита да се обърне, но Ив й сложи белезниците и отсече:

— Можем! И ще го направим! Искаш ли да се обзаложим, че съдебните заседатели ще повярват на мен, не на теб? — Тя погледна Макнаб и Фийни, които слязоха от асансьора. — Ще бъдеш обвинена още в опит за убийство на служителка от полицията. Отведи я в ареста, детектив.

Макнаб хвана под ръка Селина:

— С най-голямо удоволствие.

— Въпреки че детектив Пийбоди отсъства, в рапорта ще бъде отразено, че е извършила ареста.

Той понечи да каже нещо, прокашля се и промърмори:

— Благодаря, лейтенант.

— Прибери се у дома, момичето ми — каза й Фийни, хвана другата ръка на Селина. — Остави я на нас.

Ив се заслуша в шума на слизащия асансьор, после промърмори:

— Трябва да изпратя тук екип от отдела по електроника. Да видим още какво ще научим, та да сме сигурни, че госпожа ясновидката дълго ще остане зад решетките… — Потърка зачервените си клепачи, изведнъж отсече: — Не, тръгваме си! И утре е ден!

— Ах, музика за ушите ми! — Рурк натисна копчето за повикване на асансьора. — Между другото, постъпи адски благородно, като „преотстъпи“ на Пийбоди задържането на Селина.

— Заслужила го е. Знаеш ли, хапчето още действа. — Тя изпъна рамене, пристъпи в кабината на асансьора. — Очите ми се затварят, обаче тялото ми е напрегнато като струна.

— Знам как да ти помогна, но нека се приберем у дома. — Наведе се, страстно я целуна. — Ще затвориш очи, а пък аз ще се погрижа за тялото ти.

— Хм, струва ми се примамливо. — Тя излезе от къщата, прикрепи към вратата полицейското заключващо устройство. — Дъждът спря — промълви.

— Още е мъгливо.

— Няма значение, хубаво е.

— Ти я харесваше — добави Рурк.

— Не отричам. — Ив спря, загледа улицата; някакво такси мина край тях и разплиска дълбоките локви. — И още я харесвам, макар да знам какво е сторила.

Съпругът й я хвана за раменете, тя го прегърна през кръста.

— Мислиш ли, че го обича? Че обича този Лукас? — промълви Рурк.

— Не. — Тя вече знаеше какво означава истински да обичаш. — Само си въобразява. — Настани се на предната седалка, прозина се, затвори очи и се облегна назад, когато Рурк седна зад волана. Беше в сигурни ръце.

Вече знаеше какво е любовта.