Нора Робъртс
Видения в смъртта (21)

Двайсет и първа глава

Рурк проговори едва когато се качиха в колата — този път Ив седна зад волана.

— Не знаех, че си падаш по модни аксесоари.

— Моля?

Той посочи очилата.

— А! На Мейвис са. Заех ги от нея, защото… — Тя въздъхна.

— Не крий очите си от мен. — Рурк свали очилата, наведе се, зацелува клепачите й.

Ив се поусмихна:

— По-кротко, приятел. — Прегърна го, облегна глава на рамото му. — Държах се, докато бях при Пийбоди, не исках да се размекна пред Макнаб. После обаче хубаво си поплаках, затова не се безпокой, че ще изпадна в истерия.

— Не се безпокоя. Беше подложена на нечовешко напрежение, но издържа, когато се увери, че нашето момиче ще се оправи. Забележително самообладание, лейтенант.

— Благодаря. — Толкова хубаво й беше в прегръдките му! Но сега не беше време за нежности. Отдръпна се и отсече: — Чака ни работа. Не ме гледай — очите ми са в ужасно състояние.

— Напротив, красиви са.

Ив забели „красивите“ очи:

— Аз не съм надрусаната Пийбоди.

— Докато стигнем до службата ти, няма да личи, че си плакала.

— Дано. — Все пак тя отново сложи очилата — за всеки случай.

Още преди да излязат от гаража, комуникаторът й избръмча.

— Далас.

— Идентифицирах го.

— Наистина ли? Върхът си, Фийни! Препрати данните на компютъра в колата ми. С Рурк сме на път за управлението. Можеш ли да дойдеш?

— Ще те чакам в канцеларията ти. Погледни този красавец.

Ив програмира маршрута и включи автомобила на автоматично управление, за да разгледа спокойно снимката.

— Ето те и теб, мръснико! Джон Джоузеф Блу. Трийсет и една годишен. — Тъй като при автоматичното управление не можеше да шофира с превишена скорост и да преминава кръстовищата на червен светофар, тя изключи устройството и пусна сирената. — Чети информацията — извика на Рурк. — Само най-същественото!

— Мъж от смесената раса, неженен. Живее сам. Няма братя или сестри. Без досие в полицията.

— Не може да бъде. Бас държа, че фигурира в списъка на малолетните престъпници, но досието му е закодирано. По-късно ще се занимаваме с това.

— Адресът му е Класън авеню в Бруклин.

— Бруклин ли? — Ив поклати глава и ловко задмина няколко коли наведнъж. — Не! Невъзможно е. Има някаква грешка.

— Това е записано в гражданския регистър. Лицето живее на Класън авеню от осем години. Собственик на сградата е фирма „Комптрейн“ ООД, регистрирана на същия адрес. Интересуват ли те подробностите?

— Да. Обаче съм сигурна, че той вече не живее в Бруклин.

— Слушай: „Комптрейн“ е малка компания за компютърен анализ на данни. С това се обясняват хакерските умения на твоя човек, лейтенант. Проучвал е жертвите от дома си, разполага с необходимата техника.

— Виж дали името му фигурира в списъците на клиентите на магазините за шивашки материали и на фитнес залите.

— Момент. От десет години е постоянен член на „Клубът на Джим“.

— Не сме му обърнали внимание заради адреса в Бруклин! Щяхме да се доберем до него, но по-късно. Нещо не се връзва. Не вярвам да пътува от Бруклин до центъра на града, за да проследява и убива жените. Пък и в този квартал има колкото щеш фитнес зали.

Ив с бясна скорост влезе в подземния гараж, намали само секунди преди да вкара колата в клетката. На Рурк изобщо не му мигна окото — изглежда, имаше по-стабилна психика от Пийбоди. Заедно затичаха към ескалатора, Ив разблъска хората, без да обръща внимание на протестите им, скочи на движещата се лента, Рурк я последва. Продължиха да се прехвърлят от ескалатор на ескалатор, тя разсъждаваше на глас:

— Значи има още едно жилище. Или не е на негово име, или го е взел под наем. Операцията ще се проведе от два екипа. Единият отива в Бруклин.

— А другият?

— Ще видим. — Тя скочи от ескалатора, тичешком прекоси общото помещение, без да отговаря на въпросите на полицаите, които се интересуваха за състоянието на Пийбоди, втурна се в канцеларията си. — Изведи на монитора пълната информация! — извика на Фийни.

— Вече го направих. Какви са тези очила?

— Мамка му! — Ив ги запрати на бюрото. — Майка… Инеза Блу, петдесет и тригодишна. Живее на „Фултън“. Пипнах те, гаден плъх!

Рурк, който работеше на джобния се компютър, задиктува:

— Инеза Блу, бивша компаньонка. Има едно дете — син.

— Ако ми намериш нейна снимка отпреди… да речем двайсет години, ще видим жена от бялата раса с дълга светлокестенява коса. — Тя потупа Фийни по гърба.

— Лейтенант! — Рурк посочи компютъра си. — Тя е в списъка на клиентите на „От игла до конец“.

— Искам подробно описание на покупките й през последните шест месеца. Обзалагам се, че ще попаднем на панделката. — Ив се обърна към Фийни: — Да започваме. — После се свърза с командира по видеотелефона.

След петнайсет минути вече беше в залата за съвещания и даваше указания на хората от двата екипа:

— Първият отряд отива в Бруклин. Брискол, предрешен като служител от фирма за доставки, ще провери дали заподозреният е в жилището. Запомнете, трябва да го обградите от всички страни. Търсим и черна камионетка „Сайдуиндър“, модел от миналата година, за която вече знаем, че е регистрирана на името на майката на заподозрения. Ако я забележите, не я пропускайте да мине. Бакстър, ти ръководиш операцията.

Вторият екип ще бъде разположен около жилището на „Фултън“. И за вас, момчета, важат същите указания. Юти ще изиграе ролята на доставчика. Аз поемам командването. Запомнете — трябва да действаме бързо и безкомпромисно. Всеки момент очаквам заповедите за обиск. Ако заподозреният не е вкъщи, ще го чакаме. Не бива да разбере, че го следим. Досети ли се, че някой от вас е ченге, ще разкатая фамилията на този някой. Ще го заловим още днес! Мислете му, ако прецакате нещо! Кихне ли някой, когато не трябва, лично ще му извия врата. Има ли въпроси?

— Само един — обади се Бакстър. — Заподозреният е много едър и силен, несъмнено ще окаже ожесточена съпротива. Възможно е да се наложи да прибегнем до крайни мерки, за да го заловим. Крайни мерки — натърти той. — Каквото и да ни струват в последствие.

Ив наклони глава:

— Искам го в съзнание, за да го разпитам. Другото… — Тя многозначително замълча, сетне добави: — Гледайте да не прекалявате. На работа! Фийни, идваш с мен.

 

 

Тя нареди на хората си да носят бронежилетки. Не вярваше, че престъпникът е въоръжен, но не искаше да рискува друго ченге да попадне в болницата.

— Не смяташ, че майката е съучастница, нали? — попита Фийни, докато седяха в микробуса, снабден с техника за наблюдение.

— Не. В регистъра на магазина е записано, че червената панделка, двайсет метра, е била доставена преди пет месеца на адреса на „Фултън“. Предполагам, че е имала запаси, които синът й е използвал, после е поръчал нова доставка от нейно име. Нито преди, нито след това тя е използвала куриерската служба на „Игла до конец“. Винаги е пазарувала от магазина. Това ме навежда на мисълта, че е мъртва или е затворена някъде.

Тя клекна и се изправи, за да се увери, че предпазното облекло не затруднява движенията й.

— Ако я е очистил, вероятно това го е подтикнало да продължи да убива. Или пък тя е ритнала камбаната и смъртта й е „пробудила“ стаената му жестокост. Все пак мисля, че я е убил. — Обърна се към Рурк и добави: — С теб влизаме през входната врата, щом се уверим, че онзи е в жилището, Фийни и хората му ще обкръжат сградата. Никой да не изключва комуникатора си, непрекъснато ще поддържаме връзка; всеки трябва да знае къде се намират колегите му и цивилният консултант. Къщата е доста голяма — продължи, докато се взираше през затъмненото странично стъкло на микробуса. — Една врата е под нивото на улицата, две — над него. Двама от вас по мой сигнал ще щурмуват долната врата. Искам да покривате всички врати и прозорци. Не очаквайте този тип да се предаде — бърз и ловък е, ще се опита да избяга.

— Хората са заели позиции — съобщи Фийни. — Юти да действа ли?

— Да.

Младият полицай, преоблечен като куриер, се появи иззад ъгъла. Подпря велосипеда на един уличен стълб, грабна пакета, изтича към вратата на къщата. Позвъни, като непрекъснато подскачаше, сякаш в ритъма на музика, звучаща в слушалките му. От домофона се разнесе глас:

— Какво искаш?

— Имаш доставка, приятел. Трябва да се подпишеш. Мамка му, взе да вали!

Първите едри капки дъжд вече тупкаха по тротоара, когато вратата се отвори.

— Внимание! — изкомандва Ив.

— Сгрешил си адреса — каза Блу. — Тук е номер 803, не 808.

— А, така ли? На мен ми заприлича на осем. Ти ли си…

Онзи тресна вратата. Юти се обърна, посочи задника си, издаде звук, все едно целуваше някого, и заподскача обратно към велосипеда.

— Заподозреният е в жилището. Вероятно не е въоръжен. — Ив кимна на съпруга си, заедно слязоха през страничната врата на микробуса. Рурк носеше малък таран. Фийни подкара микробуса, тя приклекна зад някаква кола.

— Дъждът ще ни намокри — промърмори, изпъна рамене.

— Ако искаш да знаеш, лейтенант, ще проникна през вратата и без таран. И то много по-бързо и безшумно.

— Нямаме време за отключване на брави. — Тя кимна, като чу в слушалките гласа на Фийни. — Влизаме! Давай! — Все така приведена, бързо прекоси улицата, изтича нагоре по стъпалата; с периферното си зрение забеляза придвижването на хората си. — Действай! — извика на Рурк.

Само с два силни удара той разби вратата, полицаите извадиха оръжията си, втурнаха се в къщата.

Осветлението беше включено на максимална степен, Ив чу тропот на стъпки. Затича към мястото, откъдето идваше звукът, видя Блу да се качва по стълбището.

— Полиция! Не мърдай! — извика и затича към него. — Обкръжен си! Не можеш да избягаш. Спри или ще стрелям.

Онзи се обърна; лицето му беше зачервено от тичането и от гняв, примесен с паника. Изведнъж се вцепени — въпреки че не виждаше очите му, Ив разбра, че я е познал.

Хвърли се върху нея.

Тя задейства лазерното си оръжие, в този момент и Рурк изстреля един заряд. Блу залитна, отстъпи назад. Но само след секунда отново нападна, сякаш притежаваше неизчерпаемата енергия на човек, натъпкан със силен наркотик:

— Гадина! Нарани ме!

Ив потисна импулсивното си желание отново да стреля; вместо това се засили и го изрита в лицето.

От носа и от устата му рукна кръв, той се олюля, ала не падна.

— Не стреляй! — извика тя на Рурк и на полицаите, които тичаха нагоре по стълбата. — Майната ти! — процеди, когато Блу отново понечи да се нахвърли върху нея. — Писна ми от теб! — Приведе се, с две ръце стисна оръжието, с все сила го заби в тестисите на нападателя.

Онзи изкрещя пронизително — звук, от който й стана драго на сърцето. Падна на колене, после тупна на пода.

— Ха така, мирувай! Заподозреният е заловен. Донесете ми по-големи белезници — извика тя, допря оръжието си до страната на убиеца. — Яко момче си, Блу, но ако стрелям оттук, ще ти отнеса половината лице. Което според мен ще те разкраси, но ти едва ли си на същото мнение.

— Да видим дали тези ще ти станат. — Фийни прекрачи убиеца, изви ръцете му зад гърба, сложи му белезници, а онзи заплака като дете. — Е, малко са ти тесни, но нямаш друг избор.

— Закарайте го в ареста, прочетете му правата. — Ив понечи да стане, потръпна, отново приклекна.

— Да ти помогна ли, лейтенант?

— Благодаря. — Тя хвана протегнатата ръка на Рурк, прехвърли тежестта на другия си крак. — Сигурно съм разтегнала мускул, когато ритнах мръсника.

— Важното е, че улучи право в целта. Но другата маневра ми допадна още повече.

— Първата беше за Пийбоди. Втората…

— Знам. За всички негови жертви. — Макар да знаеше, че съпругата му мрази прояви на нежност на публично място, той не издържа, наведе се и я целуна. — Ти си моята героиня.

— Разкарай се!

— Лейтенант — провикна се един полицай. — Елате в мазето да видите нещо.

— Идвам.

 

 

Никога нямаше да забрави кошмарната гледка. Въпреки ужасите, които вече беше виждала или й предстоеше да види.

Изглежда, преди няколко години мазето е било преустроено в нещо като апартамент. Според нея именно тук бе живял и работил убиецът. Малкият кабинет беше обзаведен с всичко необходимо, включително мини автоготвач и хладилник: имаше три мощни компютъра, едната стена беше заета с полици, претъпкани с дискове. Осветлението беше толкова силно, че пареше очите.

Блу беше си устроил и нещо като тренировъчно помещение с огледални стени и необходимите уреди, спаринг-партньор му беше дроид, едър почти колкото него. И тук светлината беше непоносима.

В третата стая също имаше огледала, ярките лампи се отразяваха от блестящите им повърхности. Пред отворената врата се виждаше помещението за фитнес.

Това беше спалнята му — стая на малко момченце с играчки, с полици, отрупани с играчки, и тапети, на които бяха изобразени космически пришълци. Тясното легло беше застлано с кувертюра с мотиви на междупланетни воини в пълно бойно снаряжение.

Имаше само един стол — също малък като за дете, към него бяха прикрепени белезници за китките и глезените, на страничната облегалка беше завързана яркочервена кърпа.

„Затваряла го е в мазето — помисли си Ив. — И въпреки играчките, тапетите и завивката все едно го е хвърляла в тъмница.“

Той не бе променил декора.

Само беше добавил нещо.

На едната стена върху метални скоби беше монтирана дълга полица. Изглеждаше нова, металните скоби блестяха като току-що купени от магазина.

На полицата стояха петнайсет стъкленици, пълни със светлосиня течност.

В светлосинята течност плуваха петнайсет чифта очи.

— Петнайсет! — прошепна тя и се насили да не извърне поглед. — Петнайсет!

 

 

Ив стоеше с Рурк в помещението за наблюдение. Блу беше в зала за разпит № 1, кракът и ръката му бяха приковани с вериги за масата.

Докато го водеха към залата, се съпротивляваше и крещеше като безумец… като обезумяло дете; успокои се едва когато усилиха осветлението до максималната степен. Притежаваше необикновена сила — ако се разгневеше, като нищо можеше да вдигне масата и да причини доста неприятности.

— Няма да го разпитваш сама. — Рурк не задаваше въпрос, а предупреждаваше.

— Не съм толкова глупава. Ще бъда с Фийни и двама униформени с телосложение на професионални футболисти. Държиш ли да гледаш разпита?

— Не бих го пропуснал за нищо на света.

— Свързали сме камерите с монитор в стаята на Пийбоди, за да гледат двамата с Макнаб. Ще го затворят в лудница. Бих предпочела да гние в затвора, но докторите го обявиха за душевноболен.

— Накарай го да ти каже къде са труповете.

Ив кимна:

— Ще си каже и майчиното мляко. — Махна на Фийни да я последва, отключи вратата на помещението за разпити, влезе, ирландецът и двамата униформени я последваха. Тя включи записващото устройство, продиктува необходимата информация, усмихна се. — Здрасти, Джон.

— Не съм длъжен да разговарям с теб, кучко.

— Не, не си. — Ив седна, преметна ръка през облегалката на стола. — Освен това за теб съм лейтенант Кучка. Не е задължително да говорим, можем да те изпратим обратно в ареста. Няма мърдане, Джон. Обвинен си в убийства, изнасилване, обезобразяване. Имаш достатъчно ум да разбереш, че ти е спукана работата. Може да ти хлопа дъската, но не си глупав.

— Не бива да го наричаш „луд“, Далас.

— Добре. — Тя се подсмихна. — Вероятно момчето ще ни разкаже тъжна история за ужасното си детство, за физически и душевни травми. Психиатрите ще се хванат. На мен изобщо не ми пука за детството му! Свършено е с теб, Джон. Ще те затворят някъде до края на живота ти. Ще си отидеш и ще ни оставиш очите. Каква е тази мания по очите?

— Да ти го начукам.

— Изнасилването не е чукане. Майка ти не ти ли го е казвала?

Блу се отдръпна, лицето му се изкриви от ярост:

— Не говори за майка ми!

„Напипах ти слабото място“ — помисли си тя.

— Ще правя каквото си поискам, ясно? Тук аз командвам. Аз съм шефът. Аз съм жената, която ти смаза топките и те арестува. Ти посегна на партньорката ми, Джон, затова ще говоря, докато заквичиш като свиня! — Удари с юмрук по масата, приведе се към него. — Къде са труповете, Джон? Къде си ги заровил?

— Да ти го начукам, курво!

— Няма да ме умилостивиш с комплименти.

— Успокой топката, Далас. — Фийни я потупа по рамото. — Джон, ако ни съдействаш, ще бъде от полза за теб. Знам какво си преживял, влизам ти в положението.

Ив презрително изсумтя.

— Видяхме белезниците, Джон. Представям си какво ти е било, когато си бил малък. Много си изпатил, може би не си съзнавал какво правиш. Нещо отвътре те е тласкало… Помогни си, младежо. Покажи, че съжаляваш, че изпитваш угризения. Кажи ни къде са другите жени. Ако доброволно ни съдействаш, прокурорът ще го приеме като смекчаващо вината обстоятелство.

— Кучката каза, че ще ме затвори, задето съм пречукал няколко пачаври. Как ще си помогна, ако ви издам мястото?

— Виж какво, полицайката, която си нападнал, ще прескочи трапа…

— Името й е Пийбоди! — намеси се Ив. — Детектив Дилия Пийбоди. Простреля те, нали, Джон? Улучи те. — Вдигна вежди, като видя как Блу машинално притисна ръка към гърдите си. — Много боли, а?

— Нищо ми няма. — Той се втренчи в огледалото, изпъна рамене. — Погледни ме. Неуязвим съм.

— Така ли? Тогава защо избяга? Защо побягна като подплашен заек?

— Трай, кучко! Направих каквото трябваше.

— Да говорим спокойно като разумни хора. — Фийни продължаваше да играе ролята на доброто ченге. — За теб е много важно, Джон, че детектив Пийбоди е жива. Положението ти щеше да бъде много тежко, ако беше загинала, но сега е съвсем различно. Можем да ти помогнем, стига да се разкаеш и ни съдействаш. Трябва да знаем къде са труповете на другите жертви, за да съобщим на семействата им. Помогни ни и ние ще се застъпим за теб пред прокурора.

— Направих каквото трябваше. Защо да вкарвате в затвора човек, който е изпълнил дълга си?

Ив извади от джоба си червена панделка:

— Защо си ги удушавал с панделка? — Преметна я около шията си и видя как очите му се изцъклиха. — Харесва ли ти на шията ми? Иска ли ти се да хванеш краищата и да я стегнеш?

— Първо теб трябваше да пречукам.

— Имаш право.

Той не откъсваше поглед от панделката, по челото му бяха избили едри капки пот.

— Къде е майка ти, Джон?

— Да не си посмяла да говориш за нея!

— Обичала е да шие и да бродира. Често е ходила в магазина „От игла до конец“. Обаче отдавна никой не я е виждал. От месеци… почти от година. Първо нея ли уби, Джон? Взел си панделка — от онези, с които е изработвала разни неща, стегнал си я около шията й. Изнасилил си собствената си майка! Изнасилил си я, удушил си я, извадил си очите й!

— Беше курва.

— Какво ти причини тя, Джон?

— Получи си заслуженото. — Той отново се втренчи в огледалото, кимна. — Заслужаваше го. Всеки път.

— Защо?

Ив вече знаеше, че зрението му е нормално — беше направила справка за резултатите от медицинския преглед. Разковничето трябваше да се търси в силното осветление. Ярки лампи и тъмни очила… Очи в стъкленици.

— Тук е прекалено светло — подхвърли. — Компютър, намали с петдесет процента силата на осветлението.

— Недей! — Потта вече се стичаше на ручейчета по лицето му. — Няма да говоря в тъмното!

— И без това не отговаряш на въпросите ми. Осветлението да се намали на трийсет процента.

— Включи го! Включи го! Не ме оставяй в тъмното. Не исках да видя…

Гласът му изтъня, заприлича на гласа на изплашено момченце, което моли за пощада. В Ив нещо потрепна, но тя побърза да го потисне.

— Какво видя? Кажи, Джон! Кажи ми и отново ще стане светло.

— Пачаврата е гола в леглото. Позволява на онзи да я опипва, опипва го. Не го направих нарочно… не исках…

— Какво ти направи тя?

— Завържи кърпата около очите си! Стегни я! Сополанко такъв, няма да ме шпионираш, докато работя! Пак ще те заключа! Ще те заключа в тъмното. Следващия път може да ти извадя очите, че да не зяпаш където не трябва! — Блу се замята, белезниците издрънчаха. — Не искам в тъмното! Не съм глупав слабак!

— Какво се случи в парка?

— Само си играехме. Играехме си двамата с Шели. Позволих й да ми го пипне. Олеле, колко боли, когато мама го удря с пръчка! Пари, много пари… тя го изтърка с четка и прах за пране. Каза, че другия път ще изсипе отгоре киселина. Затваря ме в тъмното, нищо не виждам, не мога да изляза! — Той опря глава на масата и зарида.

— Ти стана силен, нали, Джон? Стана силен и й отмъсти.

— Не трябваше да ме обижда! Не трябваше да ми се подиграва, да ме нарича какво ли не. Не съм изрод. Не съм слабак. Аз съм мъж.

— Доказа й, че си мъж, така ли? Мъж, който изнасилва курвите, когато пожелае. Затворил си й устата.

— И още как! — Блу вдигна глава; продължаваше да плаче, но очите му налудничаво блестяха. — Да видим дали ще й хареса! Сега вижда само каквото аз искам. Нищо повече! Сега аз командвам. И като я видя пак, знам какво да направя.

— Къде е тя, Джон? Къде е трупът й?

— Много е тъмно тук. Призлява ми.

— Кажи ми къде е тя и пак ще стане светло.

— Погребах я, както му е редът. Обаче тя все се връщаше. Много е тъмно в земята. Сигурно не й харесва. Затова я зарових в двора. Така й се пада! Нека помни какво ми причини!

— Къде я погреба?

— Във фермата на баба. Харесваше я. Може би един ден ще живее там.

— Къде е фермата?

— Близо е. Обаче нищо не остана. Вече не е ферма, само стара къща. Съборетина със здрави ключалки на вратите. Тя и теб ще заключи там, да знаеш! Нищо чудно да остави плъховете да те изгризат, задето си била непослушна. Баба все я е заключвала, та да й вкара ум в главата и да се държи възпитано! — Той се поклащаше напред-назад, опъваше веригите, зъбеше се като див звяр, беше плувнал в пот. — Не искаше да я продаде! Алчната пачавра не искаше да я продаде и да си ми даде моя дял. Не ми даваше нищичко. Нямало да си пръска за някакъв урод парите, изкарани с пот на челото. Затова си ги взех. Взех си ги сам. Ще й го върна тъпкано на пачаврата!

Ив нареди на осветлението да се включи на максимална степен.

Блу примигна, сякаш излезе от транс:

— Нищичко няма да ти кажа!

— Вече каза достатъчно.