Нора Робъртс
Видения в смъртта (20)

Двайсета глава

Не си направи труда да търси място за паркиране, а остави колата редом с някакъв микробус, който изглеждаше така, сякаш не е помръдвал от това място поне половин година. Включи светлинния надпис „По служба“ и слезе, без да обръща внимание на подвикването на шофьора на таратайката зад нея: „Гадни ченгета!“ Ако беше в настроение, щеше да го спре и да си поговори с него. Но сърцето й беше натежало, кървавите петна на отсрещния тротоар сякаш я привличаха като с магнит. Неохотно прекоси улицата, наведе се да ги разгледа:

— Издебнал я е от засада като другите жертви. Може би веднъж-два пъти я е проследил, разбрал е къде живее, а тя не е разбрала, че има „опашка“… Не — поправи се веднага. — Не е толкова лесно да се добереш до адреса на ченге. Дори да си спец по компютрите, информацията за служителите в полицията е закодирана. Убиецът или е опитен хакер, или наистина я е проследил. — Спомни си интервюто с Надин и пресконференцията. Двата пъти бе изтъкнала ролята на Пийбоди в разследването. — Колко време е необходимо на един хакер да се добере до закодиран адрес?

— Зависи от таланта и от компютъра му… — промърмори Рурк; взираше се в петната от кръв и мислеше за Пийбоди — млада жена, солидна като скала, но и толкова нежна и мила. — От един час до няколко дни.

— Само един час ли? Господи, защо изобщо закодираме информацията?

— Грешиш. Това е от голямо значение. Щом някой се опита да източи данни за полицейски служител, от агенция „Компютърна охрана“ веднага разбират, че се случва нещо нередно. Накратко, рискът е много голям, освен ако не ти пука или знаеш как да разкодираш информацията тайно от охраната. Имаш ли доказателства, че убиецът е опитен хакер?

— Не, само предполагам. Познавал е ежедневието и навиците на жертвите, знаел е адресите им. С изключение на една всички жени са живеели сами.

— Елиса Мапълуд е живеела със семейство Вандърли.

— Така е, обаче господин Вандърли много често пътува в чужбина и жените остават сами в апартамента. Вероятно престъпникът го е имал предвид. Несъмнено ги е проследявал. Приятелките на Мериуедър казаха, че тя няколко пъти е забелязала в метрото някакъв плешив здравеняк, който я наблюдавал. От друга страна, е събирал информация по електронен път. Вярно, че обича да рискува, но не прекалено. Ако отговаря на описанието, той не остава незабелязан, дори се набива на очи. Мериуедър го е забелязала. Ето защо смятам, че е хакер.

— Подготвя се „от разстояние“, така ли?

— Може би. Вероятно. Нападението на Пийбоди не е било подготвено така старателно; тя не се вписва в представата му за жената, на която отмъщава. Искал е да докаже, че може всичко, защото е бил вбесен. Или е почувствал заплаха. — Тя вдигна глава, загледа се в прозорците на сградата. — И още нещо…

— Не я е проучил обстойно, затова не е знаел, че тя живее с мъж, който също е от полицията. Не познава и квартала, за да предвиди, че някой може да го види и да се притече на помощ на жертвата.

— Имаш право — не я е проучил. Бързал е, подтикван от гнева и усещането, че сме по следите му. — Ив огледа улицата. — Пийбоди обикновено пътува с метрото и щеше да забележи, ако някой я следи — има набито око и вродена интуиция. Извергът не я е издебнал от засада като другите жени.

— Което означава, че се е добрал до адреса й чрез Мрежата — така е спестил време и е елиминирал риска да го забележат.

— Точно така. Освен това според правилника се води отчет за всеки детектив, който дава допълнително дежурство; когато я изпратих с Фийни, въведох в компютъра задачата и местоназначението. Щом се е добрал до адреса й, нищо не му е струвало да научи къде ще бъде тя в определен момент.

Рурк я хвана за брадичката й, накара я да го погледне:

— Ив!

— Не обвинявам себе си — промълви тя и си помисли: „Поне се опитвам.“ — Само се опитвам да разбера какво се е случило. Престъпникът научава адреса й, знае, че тя ще закъснее. Щом е научил толкова подробности, сигурно му е известно и че няма кола и вероятно се придвижва пеш. Паркира камионетката наблизо и търпеливо я изчаква. Много нагъл тип — преспокойно я изчаква да се прибере.

— Доста е било рисковано. Улицата е добре осветена, нападнал я е на около петстотин метра от нейната сграда. Освен това тази жертва е полицейска служителка, при това въоръжена. Действал е безразсъдно, не като с другите жени — отбеляза Рурк.

— Точно така. Защото го е било яд на нея… на мен. Искал е да докаже, че е недосегаем. Но изобщо не е подозирал, че ще окаже съпротива. В крайна сметка тя е само жена, не може да се опре на як мъжага като него. Казвал си е, че ще я повали, ще я хвърли в камионетката и ще отпраши. — Тя клекна, докосна петната от кръвта на партньорката си. — Къде е смятал да я закара? На същото място, където е отвел жените, които се смятат за безследно изчезнали ли?

— Пийбоди го е видяла и ще го опише още по-добре от Селина.

— Стига да не й попречи травмата на главата, която в някои случаи води до частична амнезия. Иначе съм сигурна, че ще го познае, където и да го види. Както вече казах, тя има набито око за подробностите. Благодарение на нейното описание ще го заловим. Дано по-скоро излезе от комата. И дано не е загубила паметта си. — Ив се изправи. — Да проверим какво са видели свидетелите. Първо ще разпитаме жената.

— Еси Форт. Двайсет и седемгодишна, неомъжена. Помощничка в адвокатската фирма „Дрискол, Манинг и Форт“, специализирана в данъчното право.

Тя неволно се усмихна:

— Много си бърз.

— Правим каквото можем. — Той натисна бутона на звънеца с надпис „Форт. Ап. № 3“.

Докато чакаха, Ив се обърна, прецени на око разстоянието между входната врата и мястото, на което убиецът беше нападнал Пийбоди. Някакъв мъж се обади по домофона:

— Какво обичате?

— Аз съм лейтенант Далас от нюйоркската полиция. Трябва да разпитаме госпожица Форт.

— Покажете ми… — Още преди човекът да довърши изречението, Ив вдигна значката си към охранителната камера.

— Благодаря. Качете се, ако обичате. — Той натисна бутона за отключване, а когато слязоха от асансьора на третия етаж, ги чакаше на вратата на апартамента. — Еси е вътре. Аз съм Майк. Майк Джейкъбс.

— И вие сте видели случилото се, нали, господин Джейкъбс?

— Да. Стана така — С Еси и Джиб излязохме оттук, имахме среща с гаджето на Джиб. И видяхме… Ама и аз съм един, не се сещам да ви поканя. Заповядайте. — Той отвори по-широко вратата. — Останах да пренощувам тук. Не ми се щеше Еси да остане сама. Направо не беше на себе си… Ей сега ще дойде, облича се. — Погледна към затворената врата и попита: — Пребитата жена беше от полицията, нали? Жива ли е?

— Засега се държи.

— Слава богу. Майчице, онзи направо я размаза! — Майк приглади къдравата си руса коса. — Тъкмо търсех из шкафовете кутията с кафе. Ще пийнете ли и вие?

— Не, благодаря. Господин Джейкъбс, искам да запиша показанията и на двама ви, да ви задам няколко въпроса.

— Разбира се. Полицаите снощи ни разпитаха, но много набързо. Само изчакайте да приготвя кафето. Снощи почти не мигнахме, трябва ми нещо по-силничко да ме разбуди. Седнете, ако обичате. Ще помоля Еси да побърза.

Ив не я сдържаше на едно място, но седна на страничната облегалка на кресло с яркочервена тапицерия и се огледа. Преобладаваха наситените цветове, имаше странни абстрактни картини. На масичката стояха отворена бутилка с вино и няколко чаши, вероятно останали неприбрани от предишната вечер. Може би този Майк и Еси се познаваха отскоро, може би снощи е била първата им среща.

Но той беше пренощувал при нея, не я бе оставил сама. И според Макнаб беше се притекъл на помощ на Пийбоди. Може би не мислеше, че полицаите са гадове.

Вратата на спалнята се отвори, на прага застана слабичка и крехка жена. Лъскавата й гарвановочерна коса беше късо подстригана, тъмносините й очи изглеждаха уморени.

— Извинете. Майк каза, че от полицията са дошли да вземат показанията ни. Започнах да се обличам, но днес действам доста бавно, още не мога да дойда на себе си.

— Аз съм лейтенант Далас. Познавате ли жената, която пребиха?

— Знам, че работи в полицията. Виждала съм я на улицата. Забелязах, че вече не носи униформа.

— Повишиха я. Сега е детектив и моя партньорка.

— О! — Еси се просълзи — може би от съчувствие, може би преумората се казваше думата. — Горкичката! Ще се оправи ли?

— Ами… — Мъката отново стисна Ив за гърлото. Съчувствието на непознатите й въздействаше още по-силно. — Не знам. Ако обичате, разкажете подробно какво видяхте.

— Аз… ние… тъкмо излизахме. — Тя взе червената порцеланова чаша, която й подаде приятелят й. — Благодаря. Майк, разкажи ти.

— Добре. Ела да седнеш. — Настани я на един стол, приседна на страничната облегалка. — Както вече казах, имахме среща с приятелката на Джиб. Щом излязохме, чухме крясъци и тъпи удари. Нападателят беше много едър. Истински великан. Жената лежеше на тротоара, а онзи я тъпчеше и крещеше. Тя сви крака, ритна го, той отскочи. Всичко се случваше много бързо, а ние така се шашнахме, че няколко секунди не реагирахме.

— Беше толкова внезапно… — Еси поклати глава. — Смеехме се, шегувахме се, изведнъж видяхме как онзи бие жената. Грабна я, преметна я през рамо… аз изпищях.

— Писъкът й сякаш ни изтръгна от вцепенението — кимна Майк. — Честно казано, определени моменти ми се губят. Мисля, че извикахме, после с Джиб хукнахме към нападателя. Той се огледа и я запрати на земята. Хвърли я като чувал с картофи.

— Никога няма да забравя звука. — Еси потрепери.

— Мисля, че преди да падне на тротоара, тя стреля по нападателя, видях проблясъка от оръжието й. Нали, мила? — Той погледна приятелката си, която кимна. — Не знам дали го улучи. Падна и се претърколи, все едно пак щеше да стреля или се мъчеше да стане.

— Но не можа — промълви Еси.

— Онзи скочи в камионетката. Движеше се много бързо, обаче Джиб твърди, че го е видял да придържа ръката си, затова мисля, че е бил ранен. Така или иначе подкара колата. Джиб хукна след него. Не знам какво щеше да прави, ако беше го настигнал. Но жената беше тежко ранена, казахме си, че е по-важно да се погрижим за нея. Не посмяхме да я вдигнем; тъкмо се обаждах на 911, дотича другото ченге… младежът.

„Стреляла е по него! — помисли си Ив. — Била е пребита, със счупени кости, но е стреляла. И е запазила оръжието си!“

— Опишете камионетката.

— Беше черна или тъмносиня. Почти съм сигурен, че беше черна. Нова-новеничка или много добре поддържана. Лейтенант… извинете, забравих името ви.

— Далас.

— Стана за секунди. Ей така. — Той щракна с пръсти. — Всички крещяхме, тичахме… истинска суматоха. Погледнах регистрационния номер, но беше твърде тъмно, не видях нито една цифра. Страничните стъкла и на задната врата бяха черни. Може нарочно да са били боядисани или закрити с нещо, но съм сигурен, че имаше стъкла.

— Не се притеснявайте, че спомените ви са откъслечни, господин Джейкъбс — всяка подробност е от голямо значение за нас. Кажете ми, видяхте ли лицето на нападателя?

— Да. Като се развикахме, той се обърна към нас. Снощи с Еси се опитахме да „сглобим“ впечатленията си. Ей сега се връщам. — Той излезе.

— Беше като чудовище от кошмар — промълви Еси. — Цяла нощ не мигнах — все ми се струваше, че виждам лицето му и чувам ужасния звук, когато запрати жената на тротоара…

Майк се върна, подаде на Ив лист хартия:

— Постарахме се, дано ви помогне.

Сърцето й лудо затуптя:

— Вие ли направихте скицата?

— Да. Преподавател съм по рисуване. — Той се поусмихна. — Видяхме лицето му само за секунда-две, но ми се струва, че има прилика.

— Господин Джейкъбс, ще ви помоля да ме придружите в Централното полицейско управление и да съдействате на колегата за изготвянето на фоторобота.

— Разбира се. Имам час в девет, но ще предупредя, че съм зает. Веднага ли тръгваме?

— Ще бъде от полза, ако дойде и господин Джибсън. Тримата ще помогнете на нашия художник да постигне почти стопроцентова прилика.

— Ще кажа на Джиб да ни чака… къде?

— Аз ще ви закарам. Предайте на вашия приятел да отиде на трети етаж, сектор Б. Ще уредя да го пуснат и придружат.

— Дайте ми десет минути.

Ив стана:

— Господин Джейкъбс, госпожице Форт, дължа да ви благодаря от името на нашия отдел и от мое име за всичко, което сте направили снощи, и за съдействието ви днес.

Майк сви рамене:

— Всеки би го сторил.

— Не. Не всеки.

 

 

Ив си каза, че след толкова несполуки късметът й най-после е проработил, когато завари на работа любимия й полицейски художник Янси. Не че колегите му не си вършеха работата, но той умееше да предразположи свидетелите и да ги накара да си спомнят дори най-незначителните подробности.

— Има ли нещо ново за Пийбоди? — попита Янси.

Ив беше престанала да брои колегите, които днес я спираха по коридорите и й задаваха същия въпрос.

— Още е в кома.

Той погледна скицата и гневно възкликна:

— Ще пипнем този скапаняк!

Ив вдигна вежди; освен с таланта си художникът беше известен с благия си нрав.

— Разбира се. Възможно ли е бързо да съставиш фоторобот по тази скица?

— Зарязвам всичко и започвам веднага. — Той пъхна листа хартия в прореза на скенера.

— Имай предвид, че е напръскал лицето си с няколко пласта изолиращ спрей и чертите са изопачени. Знам, че не бива да те питам, но колко време ще ти отнеме?

— Ще ми се да можех да ти кажа. — Янси кимна към приемната, където чакаха свидетелите. — Склонни ли са да съдействат?

— Да. Невероятни са. Ако имаше повече като тях, щях да се превърна в непоправима оптимистка.

— Значи ще свърша по-бързо. — Той отново разгледа скицата. — Колегата художник е доста кадърен. Както вече казах, зарязвам всичко, за да свърша твоята поръчка, лейтенант.

— Благодаря.

Искаше й се да остане, да наблюдава, някак да ускори работата. Искаше й се да бъде в болницата при Пийбоди, някак да ускори оздравяването й. Искаше й се наведнъж да дръпне всички нишки, които водеха към убиеца.

— Не можеш да бъдеш навсякъде, Ив.

Тя погледна съпруга си:

— Или умееш да четеш мисли, или поведението ме издава. Струва ми се, че тъпча на едно място. Виждам целта, ала не помръдвам. Обади се в болницата и гледай да омагьосаш някоя сестра да ти даде информация. Не знам защо, но жените в бели престилки пощуряват, като ме видят.

— Според мен реакцията им е естествена. Неприятно е, когато някой ги заплашва да извади мозъка им през носа.

— Според мен трябва да ме поздравят за оригиналната идея. Мамка му, напрегната съм като струна! — Тя потрепери и тръгна към нейния отдел. — Проклети хапчета! Слушай, Рурк, обади се в болницата, провери какво прави Съмърсет. След това поговори с Фийни, аз ще свърша останалото. Да ти осигуря ли помещение за работа?

— Не е необходимо.

— Далас! — Селина стана от скамейката и се втурна към Ив. — Казаха ми, че всеки момент ще дойдеш. Търсих те, изпратих ти съобщение по електронната поща, но ти не отговори.

— Бях много заета.

— Как е Пийбоди? — Селина я хвана под ръка.

— Държи се. Извинявай, но съм затрупана с работа. Все пак ще ти отделя няколко минути. Ела в канцеларията ми. — Тя се обърна към Рурк: — С теб ще се видим по-късно.

— Добре.

— Съжалявам, че се натрапвам. — Селина прокара пръсти през разкошната си коса. — Обаче не съм на себе си.

— Всички сме разстроени — промълви Рурк. — Тази ужасна нощ ми се стори безкрайна.

— Знам. Видях…

— Да влезем в канцеларията — прекъсна я Ив, въведе я в малкото помещение, затвори вратата. — Седни. — Макар да знаеше, че тъкмо сега не бива да прекалява с кофеина, не издържа на изкушението и нареди на автоготвача да приготви две кафета. — Какво видя?

— Нападението срещу Пийбоди. Господи, какъв кошмар! Бях във ваната. Смятах, че горещата вода ще ми помогне да се отпусна след напрегнатия ден… Видях я как върви по тротоара, сградите наоколо. Изведнъж той се нахвърли върху нея. Всичко се случи за части от секундата, осъзнах, че се мятам като риба във ваната. Опитах се да се свържа с теб.

— Бях извън управлението, а като разбрах за случилото се, отидох право в болницата. Изобщо не съм проверявала съобщенията.

— Онзи я повали. Зарита я жестоко, тя се съпротивляваше. Причини й неописуема болка. Беше ужасно. Изплаших се, че е мъртва, но…

— Не е. Засега се държи.

Селина с две ръце стисна чашата:

— Не прилича на другите. Не разбирам защо…

— Но аз знам. Довърши, ако обичаш. Интересуват ме подробностите.

— Всичко е като в мъгла. Това ме влудява. Помолих доктор Майра веднага да ме подложи на хипноза, но тя не се съгласи. Знам, сигурна съм, че ще видя повече. И така… чух викове, писъци… онзи запрати Пийбоди на тротоара, изтича до някаква кола, седна зад волана. Беше… беше нещо като камионетка. Може би черна, обаче не съм сигурна. В мрака цветовете трудно се различават. Беше ранен. Почувствах болката му.

— Пийбоди е използвала оръжието си.

— Така ли? Браво на нея! Той се страхуваше. Усетих… трудно е да го обясня, но усещам какво чувства. Страхува се. И не само да не го заловят, но и от нещо друго… може би се бои, че няма да успее да довърши мисията си… Ах, как искам да помогна! Поговори с доктор Майра, опитай се да я убедиш.

— Отказала е на теб, ще откаже и на мен. — Ив седна на бюрото, забарабани с пръсти по коляното си. — Да речем, че ти дам вещ на жена, за която предполагам, че е била негова жертва, ще ти помогне ли да научиш повече подробности?

— Предполагам. — Очите на Селина възбудено заблестяха, тя се приведе. — Досега не съм го правила, обаче… Ако установя връзка, може да видя нещо.

— Ще гледам да ти осигуря такава вещ. Може би днес няма да присъствам на сеанса. Попаднахме на важна улика. Свидетелят на нападението на Пийбоди е видял убиеца.

— Слава богу. Идентифицирате ли го, ще го заловите. Слава богу.

— Ще се свържа с теб възможно най-бързо.

— Винаги съм на твое разположение. По всяко време на деня и на нощта. Повикаш ли ме, веднага ще дойда. Призлява ми, като си помисля за Пийбоди. Призлява ми от тази кървава история.

 

 

По някое време през безкрайната нощ Макнаб седна на стола до леглото на Пийбоди. Позволи си за малко да се отпусне, а когато умората надделя, хвана ръцете на любимата си и отпусна глава до гърдите й.

Така и не разбра какво го събуди — пиукането на мониторите, стъпките по коридора, слънцето, което надничаше през прозореца. Вдигна глава и се намръщи, защото вратът му беше се схванал от неудобната поза. Обърна се към Пийбоди — сърцето му се свиваше, като я гледаше как лежи неподвижно като мъртва, а лицето й е неузнаваемо от синините. Мъката стягаше гърлото му, затова се прокашля, преди да заговори.

— Сутрин е. Сутрин е, миличка. Слънцето изгря, обаче като гледам небето, май е на дъжд. Ъъъ… през цялата нощ идваха да те видят колеги. Ако не се събудиш, ще пропуснеш овациите. Щях да ти донеса цветя, но не ми се щеше да те оставя сама. Само отвори очи и ще хукна да ти купя най-големия букет на света. Не се мотай, ами ставай, душичко. — Хвана ръката й, притисна дланта й до страната си. За миг затвори очи — не можеше да гледа ожулените до кръв места от падането на тротоара. — Хайде, миличка, предстои ни много работа. Днес ще се местим в новото жилище. Закъде съм без теб?

Без да пуска дланта й, леко извърна глава като чу, че някой отвори вратата. Мейвис!

Тя се приближи до него, безмълвно докосна челото му.

— Как се промъкна край церберките?

— Казах, че съм й сестра.

Той затвори очи:

— Не си излъгала… Още е в кома.

— Бас държа, че усеща присъствието ти. — Мейвис се наведе, целуна го по страната. — Ей сега ще дойде и Леонардо — отби се да купи цветя. Тя ще се зарадва, като ги види.

— Тъкмо й казвах, че ще й донеса букет, но не исках да я оставям сама. Господи! — Макнаб извърна глава, притисна лице до рамото на Мейвис, помъчи се да овладее сълзите си.

Тя нежно милваше косата му, докато пристъпът премина.

— Ще поседя при нея, а ти вземи се поразходи, глътни малко въздух.

— Не мога.

— Добре.

Двамата замълчаха, загледаха Пийбоди, която лежеше все така неподвижно, само гърдите й ритмично се повдигаха и отпускаха.

— Луиз няколко пъти дойде да я види — промълви той. — Мисля, че с Чарлс цяла нощ не мръднаха оттук.

— Да, видях го в чакалнята. Къде е Далас?

— Тръгна по следите му. По следите на звяра, който едва не уби Пийбоди.

— Смятай, че го е спипала. — Мейвис го потупа по рамото, обърна се да придърпа един стол.

— Не! Остави на мен! Не бива да вдигаш тежко.

Сгъваемият стол беше съвсем лек, но тя му позволи да го сложи до леглото.

— Виж какво — промълви, — с Леонардо не можем да помогнем кой знае колко… обаче ако искаш, ще ви пренесем нещата.

— В никакъв случай. В твоето състояние е опасно…

— Не бери грижа за мен. Ще бъде супер — като оздравее Пийбоди, направо ще я пренесеш на ръце в новото жилище. Така или иначе тази работа трябва да се свърши, а ти не можеш да мръднеш оттук. Нека те заместим. Ще бъде нещо като подарък за двама ви.

— Ами… ще бъде чудесно. Благодаря, Мейвис.

— Съседите трябва да си помагат, нали така?

— Ама да не вземеш да вдигаш тежко, че бебчето ще пострада.

— Няма. — Тя поглади корема си.

— Струва ми се, че всеки миг ще рухна. Мигът минава, идва следващият и… — Той се ококори. — Струва ми се, че помръдна. Видя ли?

— Не, обаче…

— Раздвижи пръстите си! — Той се загледа в ръката й, която още стискаше. — Усетих как ги раздвижи. Хайде, Пийбоди, събуди се!

— Да, сега и аз видях. — Мейвис се вкопчи в раменете му, приведе се. — Гледай, мъчи се да отвори очи! Да повикам ли лекар?

— Почакай! — Макнаб стана, наведе се над леглото. — Отвори очи, душичко. Знам, че ме чуваш. Да не си посмяла пак да заспиш! Ставай, закъсняваме с преместването.

От гърлото й се изтръгна звук, нещо като лек стон и въздишка, а той си каза, че никога не е чувал по-прекрасна музика. Подутите й клепачи запърхаха, тя отвори очи.

— Здравей, съкровище! — За миг сълзите го задушиха; преглътна ги, насили се да се усмихне.

— Какво… стана?

— В болницата си. Всичко е наред.

— Болница… нищо… не помня.

— Няма значение. Боли ли те някъде?

— Ох… навсякъде. Какво ми е?

— Скоро ще се оправиш. Мейвис!

— Отивам да доведа лекаря. — Тя изтича в коридора.

Макнаб притисна устни до ръката на любимата си:

— Всичко е наред, честна дума, миличка Диди…

— Щяхме да… новото жилище.

— Скоро ще си бъдеш вкъщи, обещавам.

— Може ли първо да изпия нещо за болките?

Той се засмя през сълзи.

 

 

Ив се улови, че наднича над рамото на Янси, и се отдръпна.

— Не се притеснявай, свикнал съм. Да ти кажа право, ако всеки ми водеше като тези свидетели, работата ми адски щеше да се улесни. Даже щеше да ми е скучно. — Той се обърна към Рурк: — Използвам една от твоите програми.

— Забелязах. Засега е най-добрата на пазара, обаче работим върху усъвършенстването й. Но програмата не прави чудеса, ако операторът не е специалист.

— Благодаря за комплимента.

— Вие двамата, отложете четкането за друг път, а? — озъби се Ив.

— Кротко, маце, готов съм. Ето скицата, направена от свидетеля, а това е моята версия след разговора с очевидците. Още не е съвършена, но ще ми спести време.

— Цял Франкенщайн — промърмори Рурк.

— Поведението на субекта винаги влияе на описанията на свидетелите. Виждат как някакъв здравеняк пребива жена и го запомнят като исполин, почти чудовище. Но колегата художник умело е пресъздал основните характеристики — четвъртито лице, високо чело, плешив череп. Казахте, че се е напръскал обилно със защитен спрей, затова заложих този елемент при програмирането. Тъмните очила затрудняват идентифицирането — очите са най-характерното за всеки човек. Това е базата, върху която ще изградим фоторобота. — Той се обърна към компютъра и нареди: — Дай ми профил. Искам триизмерно изображение на черепа.

Ив наблюдаваше как Янси дава указания, а програмата сектор по сектор изгражда изображението.

— Уши, шия… Завърти изображението, дай другия профил. А сега анфас. Форма на устата, носа… Триизмерен образ, цвят на кожата. Така! Това е най-близкият портрет предвид досегашната информация. За последния етап трябва да разчиташ на съчетанието от собствената ти преценка и тази на програмата. Компютър, отстрани очилата.

Ив се втренчи в безокото лице, изведнъж я побиха тръпки.

— Поразително! — заяви Рурк.

— Да.

— Възможно е очите му да са увредени — продължи Янси, — но заради идентификацията ще използвам най-вероятната форма. Цветът им няма значение, макар да смятам, че са черни предвид смуглата кожа и тъмните вежди. Компютър, увеличи изображението. Ето какво се получава.

Ив разгледа фоторобота. Сурово четвъртито лице, женствени устни, гъсти вежди, малки тъмни очи. Големият нос беше леко завит, ушите стърчаха от плешивия череп.

— Ето го мръсникът — промълви.

— Главата си залагам, че фотороботът е почти като снимка — заяви Янси. — Ще го препратя на служебния ти компютър. Направих и разпечатки. Да започна ли работа по идентифицирането?

— Изпрати информацията на Фийни. Няма по-бърз от него. Добре де, почти няма — добави, като видя усмивката на Рурк. — Браво, Янси! Върхът си.

— Свидетелите бяха върхът. — Подаде й сноп разпечатки. — Предай на Пийбоди, че й стискаме палци.

— Непременно. — Тя одобрително го потупа по рамото и забързано излезе от лабораторията. — И аз ще се заема с идентифицирането, Фийни може би ще ме изпревари, но трябва да започнем веднага. Щом го… — Мамка му! Мамка му! — Извади бръмчащия комуникатор. Видя на екранчето номера на Макнаб и се вцепени. Машинално хвана ръката на Рурк. — Далас.

— Излезе от комата!

— Идвам веднага.

 

 

Щом влезе в интензивното отделение, затича по коридора, а когато една сестра се опита да я спре, изръмжа:

— Не ме пипай, че ще ти се стъжни!

Втурна се в стаята на Пийбоди. И се вкамени.

Партньорката й седеше, подпряна на възглавниците, усмивка озаряваше насиненото й лице. Плотът под прозореца приличаше на градина — цветята бяха толкова много, а ароматът им толкова силен, че не се усещаше типичната болнична миризма.

Макнаб държеше ръката на Пийбоди, сякаш беше залепен за леглото. Луиз стоеше от другата страна. На сгъваемия стол беше се настанила Мейвис с рокля в тъмночервено и зелено, която се конкурираше с цветята.

— Привет, лейтенант. — Въпреки че болната леко заваляше думите, тонът й беше невероятно бодър. — Здрасти, Рурк. Божке, като видиш такъв красив мъж, ти идва да го изядеш!

Луиз се засмя:

— Нормално е. — Обърна се към Ив и добави: — Не й обръщай внимание, натъпкаха я с болкоуспокояващи.

— Чудни лекарства — ухили се Пийбоди. — По-хубави са от шампанско.

— Как е?

— Много добре. — Луиз леко потупа болната по рамото. — Предстои да мине на скенер, ще й правят изследвания, ще я подложат на терапия. Известно време ще бъде под непрекъснато наблюдение. Но състоянието й е стабилизирано. Ако не настъпи влошаване, след няколко часа ще я преместят в друго отделение. Дано се задържи така до края на деня, тогава спокойно ще можем да кажем, че всичко е наред.

— Видяхте ли лицето ми? Леле, какво съм плашило! Тази гад ме е смазал. Докторите ми направиха пластична операция… изградиха отново скулата ми. Не знам защо като си правиха толкова труд, не ме поразкрасиха. И челюстта ми е разместена, затова говоря особено. Обаче изобщо не ме боли. Тия лекарства са божествени. Искам още.

— Не може ли да се намали дозата? — промърмори Ив.

— Много сте лоша, лейтенант. — Долната устна на Пийбоди затрепери като на капризно дете.

— Спешно трябва да взема показанията й. Но не мога да разчитам на нея, докато е в това състояние.

— Ще попитам лекуващия лекар. Във всеки случай тя не бива да се преуморява.

— Диди не може без болкоуспокояващите — обади се Макнаб, след като Луиз излезе.

— Налага се да я разпитам.

— Знам. — Той въздъхна и се усмихна на Пийбоди, която съсредоточено разглеждаше пръстите на свободната си ръка.

— Като надрусана е.

— Как мислите, защо хората нямат по шест пръста? Щеше да е супер. Здрасти, Мейвис.

— Здравей, Пийбоди. — Мейвис прекоси стаята, прегърна Ив през кръста и прошепна: — Всеки пет минути ми казва „Здрасти“. Много е сладка… Ще отида при Чарлс и Леонардо, докато с нея си говорите. Да се обадя ли на този-онзи, че е прескочила трапа?

— Благодаря, вече съобщихме на колегите. Благодаря за всичко, Мейвис.

Певицата и Луиз се разминаха на вратата.

— Ще намаля дозата на болкоуспокояващите, но само за малко. — Луиз посегна към банката на системата. — Разполагаш с не повече от десет минути, Далас. Засега медикаментите против болка са й много необходими.

— Може ли първо да целуна Рурк? Моля ви, нека го целуна!

Ив забели очи, но той се засмя, приближи се до леглото:

— Какво ще кажеш аз да те целуна, красавице?

— Тъкмо сега не съм много красива — закокетничи тя.

— За мен си по-красива от филмова звезда.

— Ааах, супер! Какво ще направиш?

Рурк се наведе, нежно я целуна по устните.

— Ммм. — Тя го помилва по страната. — По-хубаво е дори от лекарствата.

— Помниш ли кой съм? — обади се Макнаб.

— О, да, ти си кльощавият пич. Луда съм по кльощавия! Много е сладък. Има най-готиния задник на света. Само да го видите гол!

— Луиз, по-бързо! — изпъшка Ив. — Смили се над мен.

— Ей сега.

— Цяла нощ не мръдна оттук. Много те обичкам, сладък. Чувах как ми говориш. Разрешавам и на теб да ме целунеш. Всички да ме целунат, защото… ох, ох.

— Отдръпнете се — нареди Ив. — Съсредоточи се, Пийбоди.

— Слушам, лейтенант.

— Разгледа ли убиеца?

— Да. — Гласът й потрепери. — Смаза ме, лейтенант. Нахвърли се върху мен като изчадие адово. Усещах как костите ми се прекършват, нещо в мен сякаш се късаше… Ужас! — Тя се вкопчи в чаршафа, за да не изохка отново — очевидно изпитваше силна болка. Ив хвана ръката й, леко я стисна. — Обаче го улучих. Сигурна съм, че го улучих. Може би в ръката или в рамото, но го гръмнах.

— Видя ли колата му?

— Не. Съжалявам. Стана толкова бързо…

— Няма значение. Каза ли ти нещо?

— Наричаше ме „пачавра“ и „мръсно курвенско ченге“.

— Ако отново чуеш гласа му, ще го познаеш ли?

— Разбира се. И още нещо. Стори ми се, че… изглежда странно, но ми се стори, че вика майка си. Или ме нарече „мамо“. А може би аз съм викала, защото, повярвайте, исках мама да ми помогне…

— Добре, добре, само не се вълнувай.

— Мога подробно да го опиша.

— Ще ти покажа рисунка, а ти ми кажи дали има прилика. — Ив задържа листа така, че партньорката й да го разгледа, без да помръдне.

— Той е. Лицето му беше напръскано с дебел пласт спрей, обаче е той! Хванахте ли го?

— Още не, но скоро ще ни падне в ръцете. Жалко, че няма да ме придружиш, защото си устройваш купон тук, ала ще го заловим, и то благодарение на теб.

— Ще ми кажете ли, когато го окошарите?

— Първо на теб ще съобщим. — Ив се отдръпна, кимна на Луиз и добави: — Ако слушаш лекарите, скоро ще те изпишат и си отидеш у дома.

— Благодаря. Аз… ехаа! — Медикаментите отново подействаха, тя се засмя. — Така е по-добре.

— Пак ще дойдем — каза Ив.

Макнаб я последва в коридора:

— Далас, дисковете от охранителните камери в метрото са безполезни, не си струва повече да се занимавам с тях, пък и вече го идентифицирахте. Каква е следващата ми задача?

— Да се наспиш.

— Има време.

Ив кимна:

— Тогава остани при нея. Ще ти съобщя, ако си ни необходим. Ей сега се връщам. — Тя изтича в тоалетната, седна на пода, закри с длани лицето си и най-сетне даде воля на чувствата си. Разтърсиха я ридания, главата й запулсира, гърлото я заболя.

Най-сетне пороят от сълзи секна, но сякаш отне и последните й сили.

Чу отварянето на вратата и понечи да стане, но като видя Мейвис, отново се облегна на стената. Вдигна ръце, отпусна ги.

— По дяволите!

— Знам. — Мейвис седна до нея. — Пийбоди изкара акъла на всички ни. Аз вече си поревах. Не ми обръщай внимание, поплачи си.

— Не ми останаха сълзи. — За миг тя отпусна глава на рамото на приятелката си. — Като се пооправи, ще изпратим Трина да й направи разните там процедури. Ще й хареса — понякога е много суетна.

— Супер идея! Ще си спретнем женски купон.

— Нямах предвид… добре, както кажеш. Случайно носиш ли тъмни очила?

— Иска ли питане! — Мейвис бръкна в големия джоб на блузата си, извади очила с тъмночервени рамки и зелени стъкла.

— Господи! — изпъшка Ив, после реши, че е по-добре да я видят с екстравагантните очила, отколкото с клепачи, подпухнали от плач.

— Много ти отиват!

— Да, ако играех в цирка. — Ив стана, помогна на Мейвис да се изправи. — Благодаря, ще ти ги върна. А сега ме извини — отивам да заловя мръсника.