Нора Робъртс
Видения в смъртта (2)

Втора глава

— Откога Елиса работи при вас? — Ив знаеше отговора, но се опитваше да предразположи Дийн, образно казано, да я преведе през равнината, преди да стигнат високите скали.

— От две години. Да, две години. Аз… ние… съпругът ми често пътува по работа, затова предпочетох прислужница, която да живее у дома, вместо приходящ персонал и дроиди. Мисля, че ми се искаше да имам компания… да не съм сама. Назначих Елиса, защото ми стана симпатична. — Дийн прокара длан по челото си, насили се да се овладее. — Разбира се, притежаваше и необходимите качества, обаче по-важното бе, че от пръв поглед взаимно си допаднахме. Държах да изпитвам симпатия към жената, която щеше да живее у дома и да стане част от семейството ни, иначе нямаше да се получи. Другият решаващ фактор беше Вони… Ивон е дъщеричката на Елиса и е на същата възраст като моето момиченце Зана. Двете се обичат като сестри. Божичко, Вони! — Притисна длани до устните си и този път се разрида. — Едва четиригодишна е! Още е толкова мъничка… Как да й кажа, че майка й е… Как да й го кажа?

— Ако желаете, ние ще й го съобщим — намеси се Пийбоди. — Ще поговорим с нея, после ще изпратим детски психолог от социалните служби.

— Вони не ви познава. — Дийн стана, прекоси кухнята, извади от едно чекмедже хартиени носни кърпички. — Ако го научи от непознат, още повече ще се обърка и ще се изплаши. Аз ще й го кажа. Трябва да намеря начин да й го кажа. — Избърса с кърпичката сълзите си. — Но ми е необходимо малко време да се овладея.

— Не бързайте — промълви Ив.

— С Елиса сме приятелки. Също като дъщерите ни. Взаимоотношенията ни не са… не бяха като между прислужница и работодателка. Родителите й… — Дийн дълбоко си пое въздух и отново седна до масата. „Браво на нея, държи се“ — помисли си Ив. — Майка й живее в центъра на града заедно с втория си съпруг. Бащата на Елиса е във Филаделфия. Трябва… трябва да се свържа с тях. Редно е аз да им съобщя трагичната новина. Ще се обадя и на Лутър…

— Сигурна ли сте, че не искате да им го съобщим вместо вас? — попита Ив.

— Тя щеше да го стори за мен. — Гласът на Дийн потрепери и пресекна, тя стисна устни, насили се да се овладее. — Щеше да се погрижи за детето ми, затова аз ще се погрижа за дъщеричката й. Щеше да… Господи, как можа да се случи!

— Споделяла ли е с вас, че има някакви проблеми? Че се безпокои, защото някой я преследва или я заплашва…

— Не. Не. Ако имаше нещо такова, щеше да ми го каже. Хората я харесваха.

— Имаше ли си приятел?

— Не. Не излизаше с никого. Много беше се напатила по време на развода; искаше само да създаде солиден дом за дъщеричката си и — както се изразяваше — да си почине от мъжете.

— Знаете ли дали е отблъснала чувствата на някой мъж?

— Не съм сигур… Изнасилена ли е била? — Тя сви юмруци.

— Още нямаме резултатите от аутопсията… — Ив не довърши фразата, защото Дийн се вкопчи в ръката й:

— Знаете какво се е случило, няма смисъл да го криете! С нея бяхме приятелки.

— Предполагаме, че е била изнасилена.

Ръката на Дийн потрепери, после тя пусна дланта на Ив:

— Заловете го! Заловете го и го накарайте да си плати!

— Така и ще направя. Ще ми помогнете, ако си спомните дори най-незначителната подробност, свързана с Елиса. Може би е казала нещо, което ще ни насочи към убиеца.

— Сигурна съм, че се е съпротивлявала — промълви Дийн. — Съпругът й я подлагаше на системен тормоз, но тя потърси помощ от психиатър и доби смелост да се разведе. Научи се да отстоява позициите си. Няма начин да не се е съпротивлявала.

— Имате право. Между другото, знаете ли къде е бившият й съпруг?

— Ще ми се да се пържеше в ада, но живее на Карибите с поредната си празноглава любовница. Имал магазин за леководолазни принадлежности. Представете си, изобщо не е виждал детето си! Елиса беше бременна в осмия месец, когато подаде молба за развод. Няма да му позволя да вземе Вони! — Очите й войнствено заблестяха, от гняв гласът й леко задрезгавя. — Ако се опита да получи попечителство, ще наема най-добрите адвокати и ще му попреча. Длъжна съм да го направя в името на Елиса.

— Знаете ли кога за последен път двамата са разговаряли?

— Мисля, че беше преди няколко месеца — негодникът за пореден път закъсняваше с издръжката за детето. Оплакваше се, че й дава всичките си пари, а тя живее в разкош. — Отново дълбоко си пое въздух. — Елиса не взимаше нито цент — внасяше парите в банката, та един ден да плати следването на Вони. На онзи тип изобщо не би му хрумнала подобна идея.

— Виждали ли сте го?

— Не, не съм имала това съмнително удоволствие. Доколкото ми е известно, от четири години не е стъпвал в Ню Йорк… Извинете, в момента съзнанието ми е замъглено, но ще се взема в ръце, обещавам. Ще се постарая да си спомня повече подробности — готова съм на всичко да ви помогна. Обаче първата ми работа сега е да се обадя на мъжа ми. Искам да поговоря с него… и да остана сама. Трябва да обмисля как да съобщя на Вони ужасната новина, когато се събуди. На Вони и на моето момиченце.

— Налага се да огледаме стаята и вещите й. Какво ще кажете за утре — удобно ли е?

— Разбира се. Щях да ви поканя да го сторите още сега, но… — Погледна към вратата и добави: — Не искам да събудя Вони — нека поспи още малко.

Ив стана:

— Обадете ми се сутринта да се уговорим.

— Добре… Извинете, но забравих имената ви.

— Казвам се Далас. Лейтенант Далас. Детектив Пийбоди.

— Да… Точно така. Като ви видях, се възхитих от роклята ви. Господи, все едно беше преди стотици години. — Изправи се, прокара длан по челото си. — Струва ми се, че ви познавам. Но дали защото сякаш сте тук отдавна, или наистина сме се срещали преди?

— Май веднъж се запознахме на някаква благотворителна вечеря.

— Благотворителна вечеря ли? О, да, разбира се! Рурк. Вие сте неговата съпруга. Наричат ви „ченгето на Рурк“. Толкова съм объркана, че не ви познах веднага.

— Няма значение. Съжалявам, че повторната ни среща е при такива обстоятелства.

Дийн очевидно беше се поовладяла — погледът й стана почти предизвикателен.

— На изисканите празненства често се обсъжда „ченгето на Рурк“. Хората малко се страхуват от жена му — казват, че е корава и непреклонна. Питам се дали тази характеристика отговаря на истината.

— Почти сто процента.

— Добре. Добре. — Дийн здраво стисна ръката на Ив. — Защото сега сте и моето ченге.

 

 

— През следващите дни й предстои тежко изпитание — отбеляза Пийбоди, докато асансьорът се спускаше към фоайето. — Струва ми се обаче, че ще се справи, след като се поокопити.

— Да, изглежда волева — кимна Ив. — Първата ни работа е да проверим къде е бившият съпруг. Представи си, че изведнъж му е скимнало да се върне в Ню Йорк. Ще разпитаме родителите и приятелите на жертвата. От съпрузите Вандърли ще разберем какво е било ежедневието й.

— Сигурна съм, че не е била убита случайно. Иначе престъпникът нямаше да си направи труда да я пренесе до езерото, да я нагласи в тази поза, да не говорим за прецизността, с която е извадил очите й. Дори ако престъплението не е било извършено за отмъщение, във всеки случай е било подготвено много старателно.

— Имаш право. — Прекосиха фоайето, излязоха от сградата и тръгнаха към патрулната кола. — Мапълуд често е разхождала кучето нощем. Вероятно убиецът е знаел за този неин навик и я е издебнал. Може би е знаел, че кучето няма да го нападне, или е бил подготвен да го обезвреди.

— Виждали ли сте тези пуделчета? Ей толкова големи са. — Пийбоди сви шепи.

— Но имат зъби, нали?

Преди отново да се качи на колата, Ив се огледа. Улиците бяха добре осветени, нощем патрулираше отряд от дроиди, сградите се охраняваха двайсет и четири часа в денонощието. По времето на извършване на престъплението по улиците са преминавали и превозни средства.

— Разхождала е кучето в парка. Предполагам, че не е влязла много навътре, движила се е по периферията, но все пак е влязла. Чувствала се е в безопасност. Живеела е тук, познавала е квартала. Може би е гледала да е близо до улицата, но явно не е била достатъчно близо. Престъпникът е действал мълниеносно. Сигурна съм, че й е устроил засада. — Ив слезе от тротоара и продължи да разсъждава на глас: — Оставя кучето да подуши дърветата, да си „свърши работата“. Топлата нощ е приятна за разходка и отмора. Може да са били приятелки с госпожа Вандърли, но тя все пак е била прислужница и е работила доста здраво — личи по ръцете й. Било й е хубаво да остане поне за малко сама, да се разхожда, да се почувства свободна. — С фенерчето си тя освети мястото, на което е била похитена жената и което сега беше заобиколено от полицейските заграждения. — Изчакал е, докато Елиса се отдалечи от улицата, убил е кучето или то е избягало.

— Убил ли го е? — жално възкликна Пийбоди.

Ив поклати глава:

— Пребива, изнасилва и обезобразява една жена. Такъв човек не би се спрял пред нищо, камо ли да убие някакво пале.

— Господи!

Ив тръгна обратно към колата. Налагаше се да се върне вкъщи, за да се преоблече. Отначало смяташе да вземе дрехите, които държеше в шкафчето си в службата, но домът й беше по-близо. Пък и така щеше да си спести „удоволствието“ полицаите от управлението да я видят в този вид. Аргумент, който изобщо не беше за пренебрегване.

— Ще отидем с патрулката у нас. Ще обсъдим информацията, с която разполагаме, ще подремнем няколко часа, за да ни се избистрят главите.

— Добре. Обаче знам каква е истинската причина — не искате момчетата да ви видят с шикозната рокля.

— Млъкни, Пийбоди!

 

 

Минаваше пет сутринта, когато Ив на пръсти влезе в спалнята. Съблече се в движение, като захвърляше дрехите си на пода, и гола се изтегна на леглото.

Не беше издала нито звук, но изведнъж Рурк я прегърна през кръста и я придърпа към себе си.

— Не исках да те събудя. Ще подремна един-два часа. Пийбоди се настани в любимата си стая за гости.

— Тогава заспивай. — Устните му леко докоснаха косата й.

— Само два часа — промърмори тя и затвори очи.

Стори й се, че изминаха едва няколко секунди, изведнъж усети миризмата на кафе. Съблазнителният аромат пропълзя в замъгленото й съзнание, както любовник пропълзява по увивното растение под прозореца на любимата си. Ив примигна, отвори очи и видя Рурк.

Винаги ставаше преди нея и както обикновено, носеше един от костюмите си, които тя наричаше модел „господар на света“. Но вместо да преглежда борсовите котировки, докато закусва, както му беше обичай, той седеше на леглото и се взираше в нея.

— Какво има? Случило ли се е нещо? Друго убийство ли… — Ив понечи да скочи на крака, но Рурк я хвана за рамото и я накара да остане в леглото.

— Не. Успокой се. Аз съм нещо като будилник, който поднася кафе. — Той видя как погледът й се замъгли от копнеж.

— Дай ми го!

Рурк й подаде чашата, изчака, докато тя жадно отпи първата глътка.

— Знаеш ли, скъпа, ако решат да причислят кофеина към наркотиците, ще ти се наложи да се регистрираш като наркоманка.

— Ако на някого хрумне подобна идея, ще го убия, без да ми мигне окото. С какво съм заслужила да ми поднасяш кафе в леглото?

— Обичам те.

— Знам. — Тя отпи още една глътка, ухили се и добави: — Глупчо такъв!

— Така няма да ме убедиш да ти налея още.

— Добре. Как ти харесва: „И аз те обичам“?

— Хм, може би ще склоня. — Той прокара палеца си по страната й, сърцето му се сви — сенките вече се бяха вдълбали под очите й. — Два часа сън не са ти достатъчни, лейтенант.

— Не мога да си позволя повече. Не се безпокой, ще си наваксам изгубения сън. След време. Отивам да взема душ.

Стана, грабна чашата и се затвори в банята. Рурк я чу как нареди на устройството да пусне душа с максимална сила и водата да бъде с температура четирийсет градуса. Поклати глава — не проумяваше навика й да прогонва съня с толкова горещ душ, че имаше опасност да се свари жива.

Щеше да се погрижи тя да хапне нещо — горещо се надяваше да не му се наложи да я завърже и да я нахрани насила. Тъкмо програмираше автоготвача, чу как някой тихо се промъква зад него.

— Бас държа, че в мозъка ти има чип, който сигнализира всеки път, когато някой дори помисли за храна. — Той погледна котарака, който се отъркваше в крака му. — Сигурен съм, че в кухнята вече са те нахранили.

Галахад замърка като автомобилен двигател и още по-силно се притисна до крака му. Рурк се престори, че не забелязва умилкването му; поръча за Ив пържени филийки, после програмира машината да приготви и пържен бекон за Галахад, към когото изпитваше необяснима слабост.

Ив, загърнала се в къса бяла хавлия, излезе от банята:

— Ще хапна нещо в службата… — Усети апетитната миризма, видя чинията с пържени филии. — Не е честно!

— Имаш право. — Той й направи знак да седне до него, но Галахад побърза да се възползва от предложението. — Не каня теб, шишко! — Рурк го побутна встрани. — Седни, скъпа. Спокойно можеш да отделиш петнайсет минути за закуска.

— Добре, тъкмо ще ти задам няколко въпроса. Както се казва, с един куршум — два заека. — Седна, обилно поля със сироп пържените филийки. Хапна един залък, прогони котарака, който се опитваше да се присламчи по-близо до чинията й, посегна за чашата си, в която Рурк отново беше налял кафе. — Жертвата е била прислужница в дома на Лутър и Дийн Вандърли.

— Имаш предвид собственика на прочутия антикварен магазин „Вандърли“ ли?

— Да, така ме информира компютърът. Добре ли ги познаваш?

— Купувах предимно от тях, когато обзавеждах тази къща и другите си имоти. Съветвах се най-вече с бащата, но познавам Лутър и съпругата му. Не бих казал, че сме близки приятели, по-скоро сме само познати. Лутър си разбира от работата и в момента изцяло се е отдал на управлението на фирмата. И двамата съпрузи са симпатични, жената е умна и очарователна. Заподозрени ли са?

— Лутър е бил в Мадрид по време на убийството — разбира се, информацията още не е потвърдена. Съпругата му не е сред заподозрените, освен ако не е най-добрата актриса на света — докато разговаряхме, разбрах, че с жертвата са били приятелки… доколкото е възможно приятелство между прислужница и господарка. Новината я потресе до дъното на душата й, но с усилие успя да се овладее. Честно казано, допадна ми.

— Доколкото познавам Лутър, бих казал, че е неспособен да изнасили жена, камо ли да избоде очите й.

— А смяташ ли, че е способен да флиртува с прислужницата под носа на жена си?

— Никога не се знае кога на някой мъж ще забълбукат хормоните и ще започне да флиртува с прислужницата, но Лутър е много над тези неща. Пък и със съпругата му изглеждаха много щастливи. Имат малко дете, нали?

— Да. Четиригодишно момиченце. На същата възраст е и дъщерята на жертвата… Тази сутрин Дийн Вандърли беше подложена на голямо изпитание.

— Жертвата била ли е омъжена?

— Разведена. Бившият съпруг живее на Карибите. Разбрах, че системно я малтретирал, затова подала молба за развод. Ще го проучим внимателно.

— Имала ли е любовник?

— Не, ако се вярва на Дийн. Предполага се, че Елиса Мапълуд е изляза в интервала между десет часа и полунощ да разходи пуделчето. Ще разберем точното време от записите на охранителните камери във фоайето на сградата. Навлязла в парка, където я е дебнел убиецът. Сигурна съм, че я е дебнел и е изчакал удобния момент. Пребива я, изнасилва я и я удушава, после я занася на скалите край езерото и довършва „работата“ си. Питам се дали за него очите символизират нещо. Нали знаеш баналната фраза, че очите са прозорци към душата… библейското „око за око, зъб за зъб“. Може би е някакъв извратен религиозен ритуал. Или просто убиецът е любител на отвратителни сувенири.

— Трябва да се консултираш с Майра.

— Разбира се. — Ив и без това смяташе да се обърне към най-добрата психиатърка, която изготвяше психологическите профили на престъпниците. — Още щом отида на работа, ще й се обадя. — Докато говореше, беше приключила със закуската. Стана и се приближи до дрешника, като продължаваше да разсъждава на глас: — Дано ни се усмихне щастието. Страхувам се обаче, че извергът няма да се задоволи само с това убийство.

— Защо смяташ така?

— Престъплението е извършено прецизно, което издава дълга подготовка. Символите са прекалено много — извадените очи, червената панделка, позата. Може би засягат именно Елиса Мапълуд, но подозирам, че по-скоро имат някакво значение за убиеца. Възможно е Елиса да е прототип на друга жена — по външност, социален произход и така нататък. Или пък му е стигало, че е жена, при това лесна жертва.

— Искаш ли да ти помогна при проучването на съпрузите Вандърли?

— Засега не, но може да се наложи.

— Само кажи и съм на твое разположение… Скъпа, не това сако! — Той примирено въздъхна, грабна сакото, което Ив напосоки беше извадила от дрешника, набързо огледа дрехите на закачалките и й подаде друго — кремаво на светлосини райета. — Довери се на вкуса ми.

— Не знам какво съм правила, преди да ми станеш консултант по модата — озъби се тя.

— Аз знам, но не желая да си спомням.

— Престани да се заяждаш!

— Мммм. — Рурк пъхна ръка в джоба си, докосна сивото копченце. Същото, което се беше откъснало от най-зле ушития дамски костюм, който беше виждал. Онзи, който Ив носеше, когато за пръв път я видя.

— След малко имам видеоконференция, после отивам на работа — предполагам, че ще бъде в кабинета си почти през целия ден. — Наведе се, нежно я целуна по устните и добави: — Пази моето ченге.

— Ще се постарая. Наскоро научих, че твоите приятели се страхуват от мен и ме смятат за корава и непреклонна. Какво ще кажеш по въпроса?

— Лейтенант, и твоите приятели са на същото мнение. Предай искрените ми поздрави на Пийбоди — добави той, преди да излезе.

— Ще запазя искреността и ще й предам останалото — провикна се Ив след него. Чу смеха му и си помисли, че заедно с кафето това са най-добрите средства, които я подготвят за предстоящия тежък ден.

 

 

Щом влезе в малкия си кабинет в Централното управление, първата й работа беше да уговори среща с доктор Майра. Пийбоди имаше задачата да провери дали Лутър Вандърли наистина е бил в Мадрид и да разбере къде се намира бившият съпруг на Елиса.

Ив въведе в компютъра данните, с които разполагаше, и се свърза с централната база данни, за да търси сходни престъпления.

Големият брой на убийства на сексуална основа, придружени с обезобразяване, не я изненада. Прекалено дълго беше работила в полицията. Не се стресна дори от броя на случаите, при които престъпникът беше увредил или извадил очите на жертвата.

Елиминира онези, при които извършителят още лежеше в затвора, и прекара цялата сутрин в проучване на случаите, при които престъпниците не бяха заловени или се бяха изплъзнали от правосъдието.

Видеотелефонът й не преставаше да звъни — явно репортерите бяха надушили следа. Само че щастието не им се усмихна — лейтенант Далас не отговаряше.

Докато компютърът обработваше въведените данни, тя прегледа информацията за жертвата. Елиса Мапълуд имаше само гимназиално образование, не беше посещавала колеж. Един брак, един развод, едно дете. През първите две години след раждането беше получавала помощи, отпускани на майки, които сами гледат децата си. Родителите й бяха се развели, когато била тринайсетгодишна. Майка й беше домашна помощничка, пастрокът й — работник. Баща й живееше в Бронкс, беше безработен и с досие в полицията. „Хм, заслужава си да обърна малко повече внимание на Ейбъл Мапълуд“ — каза си Ив и зачете дългия списък с обвинения, повдигнати срещу него — дребни кражби, пиянство и нарушаване на обществения ред, укриване на крадени вещи, физическо насилие, малтретиране на съпругата, участие в незаконни залагания, непристойно поведение на публично място.

— Виж ти! Скъпият Ейбъл май е завършен гадняр — промърмори тя.

Нямаше данни да е извършвал сексуално насилие, но това не изключваше възможността да се е пробвал и в такова „начинание“. Случваше се бащи да изнасилват дъщерите си. Знаеше го прекалено добре. Пребиваха ги, чупеха костите им, блудстваха със собствената си плът и кръв.

Сърцето й лудо затуптя, спомените, кошмарните спомени отново я връхлетяха. Бавно стана, наля си чаша вода, приближи се до тясното прозорче и отпи няколко глътки.

Знаеше какво е чувствала Елиса, докато извергът я е изнасилвал — болка и ужас, по-страшен от болката, унижение и потрес. Знаеше го от опит, защото самата тя беше жертва на изнасилвач.

Ала знаеше още, че не бива да позволи на спомените да й въздействат, да й попречат да разсъждава логично. Трябваше да използва горчивия си опит, за да залови убиеца и да го изправи пред правосъдието, иначе нямаше да е достойна да носи значката на детектив.

„Време е да изляза от кабинета и да се захвана с истинска работа“ — каза си.

— Лейтенант!

Тя не се обърна, не се запита кога е влязла Пийбоди, колко време я наблюдава как се мъчи да се овладее.

— Провери ли дали Вандърли е в Мадрид?

— Да, лейтенант. Наистина е бил там, както каза съпругата му. Вече пътува обратно за Ню Йорк. След като е разбрал какво се е случило, отменил срещите си за последния ден от престоя си. Преди да замине тази сутрин, е имал съвещание в седем часа местно време. Няма начин да е убил Мапълуд и като по чудо да се е върнал в Мадрид.

— Какво научи за бившия съпруг?

— Казва се Брент Хойт. Вън от подозрение е — цялата нощ е прекарал в изтрезвителното.

— Така… Бащата на жертвата, Ейбъл Мапълуд, има досие при нас. Трябва да си поговорим с този хубавец. Но първо отиваме в дома на семейство Вандърли.

— Лейтенант, една жена настоява да се срещне с вас.

— Важно ли е?

— Ами…

— Нямам време за празни приказки. — Ив се обърна. — Пътьом ще се отбием в моргата — да видим какво ще ни каже Морис. След това ще се върна за срещата с Майра.

— Добре, но жената много настоява да я приемете. Твърди, че разполага с важна информация и изглежда напълно нормална.

— За разлика от кого? Защо веднага не каза, че иска да съобщи нещо във връзка с разследването?

— Защото… — Пийбоди се поколеба — питаше се дали да остави Ив сама да разбере, или да пази кожата си. Предпазливостта надделя. — Жената твърди, че е ясновидка.

Ив спря като поразена от гръм:

— Какви ги дрънкаш? Изпрати я при отговорника за връзки с обществеността. Смятах, че вече си достатъчно опитна да не ми водиш откачени.

— Има официален документ за медиум. Освен това каза, че сте приятелки.

— Нямам приятелки врачки и не възнамерявам да имам!

— Не, била позната на твоя приятелка.

— Мейвис е заобиколена от откачалки, обаче аз не ги допускам тук.

— Не става дума за Мейвис. Жената казва, че е приятелка на Луиз Димато. На съвсем нормалната и известна доктор Димато. Освен това личи, че е много изплашена, лейтенант. Ръцете й треперят.

— Хм, така ли? Ще й отделим десет минути. — Ив настрои ръчния си часовник да сигнализира след определените минути. — Доведи я.

Седна зад бюрото си и мрачно си помисли: „Ето какво се случва, когато се сприятелиш с някого. Въпросният някой си намира други приятели, които някак си се натрапват в живота ти, пречат на работата ти. Докато се усетиш, си заобиколен от многобройна тълпа.“

Освен това се оказваше, че поне на половината им хлопа дъската.

Е, не всички медиуми бяха психари или мошеници. Някои — много малко на брой, наистина притежаваха способности, чужди на обикновените хора. Всеизвестно бе, че от полицията понякога прибягваха до помощта на екстрасенси.

Но тя беше против тази практика. Предпочиташе да използва по-традиционните методи на разследване и съвременните компютърни технологии, внимателно да проучва веществените доказателства и да се осланя на дедукцията. Разбира се, интуицията, късметът и мъничко грубост също бяха от полза.

Поне за нея.

Отново й се пиеше кафе. Взе поредната чаша, приготвена от автоготвача, и се обърна да посрещне непознатата.

Жената изглеждаше напълно нормална. Дългата й кестенява коса стигаше почти до кръста й — приличаше на копринена наметка, сякаш подарена й от Твореца. Имаше гладка смугла кожа, в светлозелените й очи се четеше страх, ала погледът й не беше на умопобъркана. Лицето й беше сексапилно, но издаваше силен характер, имаше чувствени устни и орлов нос. „Много е екзотична. В жилите й тече испанска или мексиканска кръв — помисли си Ив. — Предците й са се пържили под жестокото слънце и са свирили на китара.“

Прецени, че жената е на около трийсет и пет години и е висока приблизително метър и седемдесет. По стегнатите й мускули личеше, че се старае да поддържа отлична физическа форма.

Носеше панталон с крачоли, отрязани до коляното, и дълга риза — ансамбълът с цвят на мак се допълваше от пръстени с красиви камъни и дълги обици, напомнящи съединени златни капки.

— Лейтенант Далас. Това е Селина Санчес.

— Седнете, госпожо Санчес. Съжалявам, но не разполагам с много време, затова бъдете кратка.

— Добре. — Мургавата жена седна, скръсти ръце на скута си. Дълбоко си пое въздух и изтърси: — Той взе очите й.