Нора Робъртс
Видения в смъртта (19)

Деветнайсета глава

Мъжът ръмжеше и виеше като див звяр. И плачеше като дете, докато сновеше пред очите, втренчени в него. Мръсницата беше го ранила!

Това беше забранено! Онези дни безвъзвратно бяха отминали, вече никой нямаше право да му причинява болка. Никога. Обърна се към огледалната стена, за да си вдъхне увереност. Кой ще дръзне да се противопостави на човек с тяло като неговото?

Като малък растеше прекалено бързо, скоро се източи много над другите момчета.

„Знаеш ли колко ти струват дрехите, урод такъв? Да вземеш по-скоро да печелиш, иначе ще си ходиш гол. Няма да си хвърлям парите за тебе.“

— Извинявай, мамо. Не съм виновен.

Не! Не! Нямаше защо да се извинява. Изобщо не съжаляваше. Не се срамуваше от ръста си. Изобщо не беше урод.

Положи много усилия да заякне. Тренираше до пълно изтощение, докато постигна мечтата си — силно тяло, с което се гордееше, което вдъхваше уважение. И страх у жените.

„Шишкав си, безхарактерен, пълно нищожество.“

— Вече не съм, мамо. — Ухили се злобно, сви ръката си, която не бе засегната от изстрела на мръсницата, мускулите му заиграха. — Вече не.

Но докато се кипреше пред огледалото, възхищавайки се от физическата си форма, която бе постигнал с цената на дълги години усилен труд, видя как се смалява и се превръща във високо и кльощаво момченце с хлътнали страни и блуждаещ поглед.

Гърдите му бяха покрити с дълбоки белези от жестоките удари с камшик, половите му органи бяха ожулени до кръв от четката, с която ги изтърка мама. Косата му, дълга до раменете, беше сплъстена от мръсотия, защото тя не му позволяваше да я мие.

— Пак ще ни накаже — каза момченцето. — Отново ще ни затвори в тъмното.

— Не! Няма! — Той се извърна от огледалото. — Няма. Погрижил съм се повече да не го прави. — Хвана наранената си ръка, отново се заразхожда из стаята, надявайки се да облекчи болката. — Този път тя ще бъде наказана. Бас държа, че ще бъде наказана. Видях й сметката на гадната полицайка, нали? Нали?

Беше я убил. Абсолютно беше сигурен, че я е прекършил като суха съчка. Но парещата болка в ръката — от рамото чак до пръстите, бе непоносима, сякаш в плътта му забиваха нажежени игли.

Притисна я до гърдите си, изстена… Чувстваше се едновременно голям и като беззащитно момче.

Мама ще целуне болното място и ще го излекува.

Мама ще го напляска и ще го заключи в тъмното.

— Още не сме свършили.

Това беше гласът на момченцето… на тъжното и отчаяно момченце.

Да, оставаше му още работа. Щеше да бъде наказан, ако не я свърши. Мама щеше да го затвори в тъмното и да го държи там дни наред, докато той почти ослепее. Щеше да го гори с кибрит, да го шиба с камшик, гласът й да се забива в мозъка му като нажежен шип.

Не трябваше да захвърля ченгето, но всичко стана прекалено бързо — писъка на жената, хората, които затичаха към него, болката в ръката му.

Трябваше да побегне. Момченцето извика: „Бягай!“ Нямаше избор.

— Нямах избор. — Падна на колене пред очите, които безмилостно се взираха в него. — Следващия път ще се справя по-добре. Обещавам.

Стоеше на колене под светлината на ярките лампи, които никога не се изключваха, и ридаеше.

 

 

Не я сдържаше на едно място. Толкова беше притеснена, че дори забрави омразата си към автоматите за храна и напитки и си взе кафе. Взе чашата с противната горчива течност, отиде до прозореца и също като Макнаб се загледа навън. Насили се да направи разбор на свършеното досега и на работата, която предстоеше, но така и не можа да се съсредоточи — мислите й все бягаха към операционната — представяше си безжизненото тяло на Пийбоди, проснато на масата, над което са надвесени лекари с лица, скрити от маските, и с окървавени ръце.

Ръце, покрити с кръвта на Пийбоди.

Чу стъпки и се обърна. Но вместо Рурк или някой от безликите лекари в чакалнята се втурна Фийни; модната му риза беше измачкана, страните му бяха пламнали от притеснение.

Погледна я и когато тя само поклати глава, отиде да седне до Макнаб. Заговориха тихо — ирландецът се опитваше да успокои Макнаб, младежът отговаряше едносрично.

Ив излезе в коридора. Не издържаше да бездейства и да бъде в неведение.

Рурк се зададе откъм операционната; като видя изражението му, краката й се подкосиха:

— Нали не е…

— Не. — Той взе чашата й, защото ръцете й се разтрепериха. — Още е в операционната. — Остави чашата, стисна дланите й.

— Какво е състоянието й?

— Има три счупени ребра, които са пробили белия дроб, дълбока рана на рамото и фрактура на бедрената кост. Вътрешни увреждания, особено на бъбреците, далакът й е спукан. Опитват се да го закърпят, ала може да се наложи да го отстранят.

„Ужас!“ — помисли си тя и промълви:

— Ако го извадят, ще го заменят, нали? Вече могат да заменят всички органи. Но по изражението ти разбирам, че това не е всичко.

— Счупил е скулата й, долната й челюст е разместена.

— Много лошо, но и това може да се…

— Най-сериозна е травмата на главата. — Докато говореше, той ритмично прокарваше длани по ръцете й, не откъсваше поглед от лицето й. — Много е сериозна. — Лекарят от спешното отделение беше му обяснил, че пациентката изглежда така, сякаш е претърпяла челен удар с макси автобус.

— Казаха ли какви са шансовете й да оживее?

— Не. Уверявам те, че в операционната са най-добрите лекари; ако се наложи ще повикаме и специалисти от други болници. Ще направим всичко необходимо да спасим живота й.

Сълзите задавиха Ив — не можеше да говори, затова само кимна.

— Доколко да бъда откровен с него?

— Моля?

— Питам за Макнаб. — Рурк започна да масажира раменете й, изчака, докато тя се поовладя. — Какво да му кажа?

— Всичко. Трябва да знае цялата истина. Той… — Гласът й пресекна, вкопчи се в ръката на съпруга си, сякаш да почерпи от силата му. — Божичко! О, боже!

— Пийбоди е млада, силна и здрава. Има много големи шансове да оцелее и ти го знаеш.

„Какво знам? Че някакъв изверг я е пребил до смърт!“ — помисли си Ив.

— Иди да му кажеш — промълви. — Фийни е с него. Кажи на двама им.

— Ела и ти. — Рурк нежно я целуна по челото, по страните. — Остани при тях. Ще чакаме заедно.

— Не, предпочитам още малко да остана тук. — Тя се отдръпна, но хвана ръцете му и за миг ги стисна. — Необходимо ми е време да се овладея… искам да се обадя на няколко души. Ако не правя нещо, ще полудея.

Рурк отново я прегърна, притисна я до себе си:

— Няма да я оставим да умре.

Измина един час, всяка минута изглеждаше безкрайна. Фийни надникна от чакалнята:

— Научи ли нещо ново?

Тя поклати глава. Ту се разхождаше по коридора, ту се облягаше на стената. Помещението постепенно се изпълваше с полицаи — униформени, детективи, цивилни служители — някои останаха да чакат, други бяха дошли да разберат има ли някакви новини за състоянието на колежката им.

— Близките й…

— Уговорих ги да не тръгват за насам, докато не научим нещо повече. — Ив отпи от поредната чаша с отвратително кафе. — Ще им се обадя, щом приключи операцията. Не им казах цялата истина, за да не ги изплаша. Може би сгреших, но…

— Засега не могат да сторят нищо.

— Точно така. Наложи ли се да пътуват дотук, Рурк вече е уредил транспорт. Как е Макнаб?

— Държи се на косъм, но все пак се държи. Хубаво, че дойдоха момчетата — присъствието им го окуражава. — Фийни присви очи. — Свършено е с този мръсник, Далас! След като посегна на колежка, всички ченгета в града ще работят без почивка, докато го спипат.

— Да, това му е краят — кимна Ив. — Аз ще го заловя.

Остана облегната на стената, извърна глава едва като чу потропване на токчета. Очакваше го.

Надин забързано вървеше по коридора, последвана от двама униформени.

„Тъкмо навреме — помисли си Ив. — Една словесна схватка ще отвлече мислите ми от състоянието на Пийбоди.“

Ала репортерката спря пред тях, сложи едната си ръка на рамото на Ив, другата — на рамото на Фийни:

— Как е тя?

С тази постъпка показваше, че поставя приятелството преди кариерата си на прочута телевизионна репортерка.

— Операцията започна преди около два часа, но още продължава.

— Докторите казаха ли кога… — Надин млъкна, после добави: — Глупаво е да питам — те винаги мълчат като риби. Налага се да поговорим, Далас.

— Говори.

— Насаме. Извинявай, Фийни.

— Не се сърдя. — Той се върна в чакалнята.

— Има ли къде да поседнем?

— Да. — Ив седна на пода, невъзмутимо отпи от кафето си.

Репортерката нервно затропа с крак, после сви рамене и седна до нея:

— Ще съобщя за Пийбоди само каквото ми разрешиш. Правя го заради нея.

— Благодаря.

— Тя е и моя приятелка, Далас.

— Знам. — Сълзите пареха очите й, тя стисна клепачи. — Знам.

— Ще излъчим само информацията, която ще ни дадеш. А сега да поговорим за горилите, които си прикрепила към мен.

Ив погледна двамата униформени — яки и опитни полицаи, както бе наредила.

— Какво за тях?

— Как да работя, когато двама командоси ме следват неотлъчно?

— Твой проблем.

— Не мога…

— Нападнал е Пийбоди, нищо чудно да устрои засада и на теб. Заедно се появихме по телевизията. Исках само да го предизвикам, нищо повече. Не очаквах, че ще набележи Пийбоди.

— Предполагаше, че ще избере теб, нали?

— Ами да, беше логично. Аз ръководя разследването, да му се не види! А той напада партньорката ми. Следователно и ти си потенциална мишена. Сега разбирам какво се върти в болния му мозък — иска да ми внуши, че може да убива хората ми под носа ми. И че рано или късно ще очисти и мен.

— Да речем, че имаш право, Далас. Само че ми е невъзможно да събирам информация и да правя репортажи, когато две униформени ченгета са се лепнали за мен като гербови марки. Никой няма да пожелае да разговаря с мен.

— Намери начин! — сопна се Ив. — Не ми пука какво можеш и какво не можеш. Няма да му позволя да се добере до друга моя приятелка. Няма!

Надин погледна лицето й, изкривено от ярост, и предпочете да си замълчи. Облегна се на стената, взе чашата на Ив, отпи глътка:

— Пфу! На вкус е като топла урина! — Отпи още веднъж и добави: — Не, по-гадно е.

— След първите пет литра свикваш с вкуса.

— Вярвам ти, не желая повече да експериментирам. — Надин й подаде чашата. — Да не мислиш, че искам онзи луд да ме спипа? Знам как да се пазя. Особено след инцидента преди около година, когато ме нападна откаченият убиец. Не съм забравила кой ме спаси тогава. Освен това съм умна и притежавам чувство за самосъхранение, затова приемам, че от време на време някой трябва да бди над мен. — Тя се понамести по-удобно на твърдия дървен под. — Пък и онзи отляво е доста привлекателен.

— Забранявам да правиш секс със служителите ми по време на дежурството им.

— Ще се опитам да се въздържа. Преди да тръгна, ще се отбия при Макнаб.

Докато Ив се питаше дали да стане и пак да закрачи по коридора, или да затвори очи и да се помъчи да заспи, Рурк излезе и клекна пред нея:

— Какво ще кажеш да отскочим до центъра и да донесем храна за всички? Иначе има опасност да се отровят от помията, която предлагат автоматите.

— Искаш да ми намериш някаква работа ли?

— Не само за теб, но и за себе си.

— Добре.

Той се изправи, подаде й ръка, за да й помогне да стане.

— Ужасно се притесних. Смятам, че вече трябваше да… — Тя погледна към асансьорите и видя Луиз и Чарлс, които бързаха по коридора.

— Има ли нещо ново? — попита той.

— Не. Последната информация е отпреди час.

— Отивам в операционната. — Луиз сложи ръка на рамото на спътника си. — Ще ме пуснат, защото съм медицинско лице.

— Най-сетне ще разберем нещо повече — промърмори Ив.

— С какво да помогна? — Чарлс се вкопчи в ръката й. — Намери ми някаква работа.

Тя го погледна в очите. „Приятелството е нещо много сложно — помисли си. — И се проявява най-силно в моменти на изпитание.“

— С Рурк мислехме да отскочим до някой ресторант и да донесем храна за всички.

— Аз ще отида. Само да се обадя на Макнаб и веднага тръгвам.

— Приятелства, сложни взаимоотношения… все едно са преплетени окръжности — промълви Рурк, докато гледаше как Чарлс си пробива път през групата полицаи, за да се приближи до Макнаб. — Един съвет от мен, лейтенант. — Обгърна с длани лицето й, нежно я целуна по челото. — Не е зле да намериш свободна скамейка и да подремнеш.

— Няма да мога.

— Предположих.

Тя продължи да чака. Струваше й се, че е попаднала във водовъртеж, докато отговаряше на обажданията или се обаждаше на Уитни, Майра, роднините на Пийбоди. Продължаваха да идват полицаи. Едни си тръгваха, други оставаха. Служители от отдела по електроника и от отдел „Убийства“, униформени и високопоставени ченгета.

— Повикай Макнаб — прошепна на Рурк, като видя Луиз. — Действай дискретно. Нека първо разберем какво е състоянието на Пийбоди.

Страхуваше се да не чуе най-лошото, но стисна зъби и стана да посрещне лекарката, която носеше светлозелена хирургическа престилка.

— Рурк ще доведе Макнаб, няма да се наложи да повтаряш.

— Добре. След малко ще се върна в операционната, само исках да ви съобщя какво става.

Рурк се приближи, следваха го Макнаб и Чарлс. „Първата от преплетените окръжности“ — помисли си Ив.

— Свършиха ли? — нетърпеливо попита младежът. — Тя добре…

— Операцията продължава. Засега всичко върви нормално. Екипът се състои от първокласни хирурзи, Иан, а Диди се държи. — Тя хвана ръцете му. — Въоръжи се с търпение. Уврежданията са много сериозни, всъщност тя ще претърпи няколко операции. Жизнените й показатели са добри, прави се всичко възможно да бъде спасена. — Луиз въздъхна.

— Колко още ще продължи? — намеси се Ив.

— Най-малко два-три часа. Както вече казах, положението й е критично, но тя се държи. Макнаб, ще помогнеш, ако дадеш кръв. Връщам се в операционната. Когато приключат, ръководителят на екипа ще ви съобщи повече подробности, междувременно ще ви държа в течение.

— Може ли и аз да вляза при нея? Ще си сложа престилка и…

— Не. — Луиз се наведе, целуна го по страната. — Отиди да дадеш кръв. Забрави лошите предчувствия, мисли позитивно. Помага, повярвай ми.

— Добре. Отивам.

— И аз ще дойда — обади се Фийни, кимна към чакалнята. — Колегите също. Накрая ще имате толкова кръв от ченгета, че ще се чудите какво да я правите.

 

 

След като даде половин литър кръв — би предпочела да я загуби при нараняване, отколкото да й я изтеглят със спринцовка — Ив се върна в чакалнята и седна до Рурк, хвана го за ръката. Беше позамаяна от загубата на кръв, затова се облегна назад и затвори очи. Като в просъница си спомни първата си среща с Пийбоди — тогава още униформена полицайка.

Помежду им лежеше труп. Оттогава помежду им все имаше мъртвец…

Спомни си как издейства да я назначат в отдел „Убийства“ като нейна помощничка и как отначало Пийбоди й късаше нервите, като непрекъснато повтаряше „Слушам“ и „Тъй вярно“.

Оказа се обаче, че въпреки почтителното си отношение към по-висшестоящите, младата жена е и доста устата. Не цепеше басма никому, отстояваше позициите си. Беше много схватлива, имаше мозък като бръснач и набито око. Накратко, качества да стане отлично ченге.

„Господи, колко още ще чакаме?“ — запита се отчаяно.

Отново се върна в миналото.

Пийбоди се влюби в детектив, който се оказа подлец и предател. Разклати самочувствието й, нарани я дълбоко. Сетне Макнаб с подскоци влезе в живота й… Чарлс също, но с плавна танцова походка. Ала въпреки наглед странния любовен триъгълник, Макнаб винаги бе на първо място в сърцето й.

После в отношенията им настъпи криза. Размениха си горчиви думи, разделиха се. Държаха се като куче и котка. След време отново се събраха. Може би това бе истинската любов — преодоляваше всички препятствия и в крайна сметка възтържествуваше…

— Ив. — Гласът на Рурк я изтръгна от размислите й. Тя отвори очи, примигна. Луиз стоеше на вратата, около нея вече бяха се струпали ченгета, нетърпеливи да чуят последната информация.

— Операцията приключи. Ще настанят Пийбоди в интензивното отделение, след малко хирурзите ще се срещнат с вас.

— Издържа! — Гласът на Макнаб беше прегракнал от умора и вълнение. — Издържа!

— Да. Състоянието й още е много тежко, ще я сложат на системи… Тя е в кома.

— Господи!

— Не се плаши, Иан. Случва се след подобни тежки травми. По този начин организмът си почива, възстановява силите си. Резултатите от скенера са добри, обаче е рано за прогнози. Следващите няколко часа ще бъдат критични, затова тя ще бъде под непрекъснато наблюдение.

— Диди ще излезе от комата.

— Да се надяваме. Известно безпокойство буди състоянието на бъбреците, но най-важното е, че тя издържа операцията.

— Нали може да я видя? Ще ми разрешат ли?

— Да. Но след малко.

— Добре. — Той сякаш се поуспокои. Гласът му престана да трепери. — Ще остана при нея, докато излезе от комата. Не бива да е сама, когато се събуди.

— Чудесно. Имайте предвид, че в стаята й не бива да влизат наведнъж повече от двама души. Бъди до нея. Тя ще усети присъствието ти.

 

 

Ив изчака да дойде редът й, заедно с Рурк влезе в интензивното отделение, а Макнаб остана пред вратата. Тя събра сили, подготви се психически за изпитанието.

Ала нищо не можеше да я подготви за ужасната гледка.

Бяха положили Пийбоди на тясно легло, прикачили бяха към нея какви ли не апарати и тръбички. Предполагаше се, че равномерното тихо бръмчене на мониторите действа успокояващо, но Ив още повече се изнерви.

Въпреки това би могла да го понесе. Безброй пъти бе ходила в болницата да посети жертви на насилие и ранени колеги, знаеше какво да очаква.

Ала не подозираше какво ще почувства, като види как вярната й партньорка и приятелка лежи като труп, а лицето й е насинено до неузнаваемост. Завита беше до брадичката с бял чаршаф. Кой знае какви наранявания, шевове и превръзки се криеха отдолу.

— Синините ще бъдат излекувани — промълви Рурк. — Досега лекарите имаха по-важна работа.

— Обезобразил я е! Гад мръсен!

— Ще си плати за всичко. Погледни ме, Ив. — Той хвана ръцете й. — И аз като теб се чувствам отговорен за нея. Ще бъда до теб, докато пипнеш мръсника. Дай ми възможност да участвам.

— Чувствата не бива да взимат превес при разследването — това е основно правило. И най-голямата глупост, която съм чувала! — Тя се отдръпна от него, пристъпи до леглото. — Никой не може да възпре гнева ми, защото това е прекалено лично. На онази гад няма да й се размине, след като дръзна да посегне на нея. Да, Рурк. — Обърна се да го погледне, отново се втренчи в Пийбоди. — С теб ще бъдем заедно, докато го заловим! — Наведе се и прошепна на партньорката си: — Ще го разкатая заради теб, Пийбоди. Обещавам. — Посегна да я помилва, поколеба се, накрая леко докосна косата й. — Ще се върнем при теб. — Изчака Рурк да целуне неподвижната жена по страната и по устните, отново прошепна: — Скоро. Ще се върнем скоро.

Пред стаята чакаха Макнаб и Фийни.

— Буквално я е смазал. — Хлътналите очи на младежа приличаха на пещери, изпълнени с гняв и страх.

— Наистина.

— Искам да участвам в залавянето му, лейтенант, но… не мога да я оставя. Не и докато излезе от комата.

— Според мен това е най-важното ти задължение.

— Не искам да стоя със скръстени ръце. Ако имам подръка компютър, ще продължа да преглеждам дисковете от охранителните камери в метрото.

— Ще ти осигуря работа — кимна Ив.

— Аз пък ще ти осигуря компютър. — Фийни сложи ръка на рамото му. — Остани при нея, синко. Ще ти донеса всичко необходимо.

— Благодаря. Снощи нямаше да издържа, ако не бяхте… благодаря.

Фийни го изчака да влезе в стаята, дълбоко си пое дъх, очите му свирепо заблестяха:

— Ще изпържим изверга!

— И още как! — процеди Ив.

Тя мечтаеше да се прибере вкъщи, да вземе душ, за да се освежи след безсънната нощ, да подреди мислите си. Щом прекрачиха прага, пред тях се изпречи Съмърсет:

— Как е детектив Пийбоди?

„Вярно, че е гадняр — помисли си тя, — но в момента прилича на гадняр, който не е мигнал цяла нощ и е смазан от безпокойство.“

— Издържа операцията. Изглежда като премазана от товарен влак, но издържа. В интензивното е — добави Рурк. — Още е в кома, обаче лекарите се надяват скоро да излезе от това състояние. Макнаб е при нея.

— Мога ли да помогна с нещо?

Ив вече се изкачваше по стълбището, но се обърна:

— Умееш ли да боравиш с нерегистрираната компютърна система?

— Естествено.

— Рурк ще дойде с мен, ти ще се заемеш с издирването на информация. Ще взема душ, после ще ти обясня какво да търсиш.

— Кажи ми какво търсиш — промърмори Рурк, като влязоха в спалнята.

— Първо да го обмисля.

— Мисли на глас, докато сме под душа.

Тя събра сетни сили и гневно присви очи:

— Възнамерявам да взема душ, за да се освежа, приятелче.

— Няма нищо по-освежаващо от секс под душа. Е, от мен да мине, следващия път ще си наваксаме.

Ив не престана да говори, докато горещата вода прогонваше умората й. Макар че мразеше всякакви лекарства, изпи хапче-стимулант, пъхна в джоба си още няколко.

— Може би съм на погрешна следа, но искам да проверя всички възможности.

— Да. Независимо дали грешиш или не, ще преобърнем всички камъни, за да видим какво се крие под тях. Обаче първо ще се нахраниш.

— Пътьом ще хапнем висококалорийни десертчета.

— Не. Настоявам да се нахраниш като хората. Тялото ти е като двигател, а храната е горивото. Едва шест сутринта е — добави, докато програмираше автоготвача. — Ако искаш да разпиташ свидетелите, трябва да изчакаш да се събудят.

Ив си каза, че той има право, пък и ако започнеше да спори, щеше да загуби повече време. Затова седна и насила започна да се храни. По едно време промърмори:

— Каза на Макнаб, че знаеш как се чувства човек, който се страхува да не загуби любимата си. С мен си го изживял няколко пъти. Може би положението не беше толкова сериозно, обаче…

— Почти толкова — прекъсна я той.

— Така е. Питам се… как издържаш. — В гласа й се прокраднаха нотки, които подсказаха на Рурк колко тежко е приела случилото се с Пийбоди. — Как го преодоляваш?

Той само взе ръката й и я целуна, без да откъсва поглед от лицето й. Отново сълзи парнаха клепачите й, гърлото й се сви. Затова извърна очи.

— Не смея да се отпусна. Все едно ако се успокоя, ще се разпадна на парчета. Не мога и да спра. Трябва да правя нещо, да се движа напред и да си повтарям, че ще има възмездие. Каквото и да ми струва. — Тя отмести чинията си, изправи се. — Би трябвало вместо „възмездие“ да кажа „правосъдие“. Виновникът наистина ще бъде изправен пред съда. Но не съм сигурна, че ще бъде достатъчно, дори да бъде наказан с цялата строгост на закона. А щом не съм сигурна, щом изгарям от желание за мъст, би трябвало да преотстъпя другиму разследването. Обаче няма да го направя. Не мога.

— И ще продължиш да си поставяш непосилни задачи.

Ив взе значката си. Няколко секунди се взира в нея, после я пъхна в джоба си и промълви:

— Да вървим, време е. — Даде подробни указания на Съмърсет, после тръгна към колата, като мърмореше: — Не е за вярване, че го моля да извърши престъпление.

— Едва ли ще е първото в живота му.

— И че го моля да участва в полицейска операция.

— Е, това вече ще му е за пръв път.

— Сигурна съм… Аз ще шофирам. От проклетите хапчета съм като надрусана.

— Ах, каква увереност вдъхваш в човека, който ще се вози до теб!

— Трябва да правя нещо, иначе ще експлодирам. Ти взе ли нещо, та си толкова бодър?

— Още не.

Ив седна зад волана:

— Какво ли питам, ти си свръхчовек.

— Въпрос на метаболизъм, скъпа. По обяд вероятно ще ми се наложи да изгълтам ободряваща таблетка, ако, разбира се, още не сме свършили.

— Не знам дали ще приключим толкова бързо. Дай ми точния адрес — свидетелят живее близо до Пийбоди. — Погледна го и добави: — Благодаря.

— Няма защо. Освен това не го правя за теб.

— Знам. — Тъй като изпитваше необходимост от близостта му, Ив хвана ръката му, докато колата минаваше през портала. — И все пак благодаря.