Нора Робъртс
Видения в смъртта (18)

Осемнайсета глава

Рурк, издокаран с елегантен тъмен костюм, няколко пъти обиколи новата служебна кола на Ив, която стоеше на обичайното място в подземния паркинг на Централното полицейско управление.

— Едва сега имам възможност да разгледам новата ти придобивка, лейтенант. Крайно време беше да смениш онази таратайка.

— Да, не е лоша. Върши ми работа.

— Дано. Знам колко се измъчи с предишната. — Той почука предния капак. — Отвори го.

— Защо?

— За да огледам двигателя.

— Какъв е смисълът? Важното е, че работи. И да го гледаш, и да не го гледаш, няма да промениш нищо.

Той снизходително се усмихна:

— Скъпа Ив, забележителна е липсата на интерес и дори неприязънта ти към механизми и други устройства. Между другото, типична женска черта.

— Внимавай какво говориш, приятел.

— Не ти ли е интересно да разбереш какво има под капака? Какво задвижва колата, за да изпълнява предназначението си?

— Не — отсече тя, макар думите му да бяха предизвикали любопитството й. — Освен това вече закъсняваме. Стига празни приказки. Да тръгваме.

— Както кажеш. Дай ми ключовете. — Той вдигна вежди, като видя гримасата й. — Щом не ми позволяваш да я разгледам, поне ми разреши да шофирам.

„Прав е“ — помисли си тя. Отгоре на всичко й правеше услуга, зарязваше работата си, за да й помогне. Подаде му ключовете, заобиколи колата и се настани на седалката до шофьора.

— Нюйоркската полиция оценява съдействието ти и така нататък, и така нататък.

— Моля те, не ми благодари толкова прочувствено. — Рурк седна зад волана, нагласи седалката, разгледа таблото. Помисли си, че устройството за комуникации и миникомпютърът не са от най-качествените. Не проумяваше защо големите клечки в полицията икономисват и не осигуряват на служителите си първокласни автомобили.

Включи двигателя, наостри уши, доволно кимна:

— Имаш късмет — тази кола е доста по-мощна. — Усмихна й се и добави: — Извинявай, че се забавих.

— Не се притеснявай. Свърших това-онова, не съм седяла със скръстени ръце. Пък и Фийни се освободи едва преди двайсетина минути, затова и двамата с Пийбоди също закъсняват.

— Ами тогава да побързаме и да наваксаме закъснението. — Бавно подкара към изхода на паркинга, огледа улицата в двете посоки.

И се стрелна между две коли.

— Господи, Рурк!

Той продължи да шофира така, сякаш слаломираше между таксита, автомобили, автобуси и други превозни средства, мълниеносно се стрелна през поредното кръстовище миг преди светофарът да превключи на червено.

— Хм, тази хубавица я бива — промърмори одобрително.

— Ако обезобразя хубавицата още първата седмица, ще ми дадат друга кола на куково лято.

— Сигурно. — Той включи механизма за вертикален полет, плавно заобиколи висока сграда. — Малко е тромава на завоите, но можеше да е по-зле.

— Ако те спре пътна полиция, няма да използвам служебното си положение, за да те спася от солената глоба.

— Сензорите са добри — продължи той, все едно не чуваше заплахите й. — И така, къде отиваме?

Ив въздъхна с облекчение — май изпитателния пробег на автомобила бе завършил и щяха да преминат към истинската работа. Продиктува първото име и адрес от списъка и добави:

— Как предпочиташ — маршрутът да бъде показан на предното стъкло или на монитора на таблото?

— И мониторът ще свърши работа.

— Покажи маршрута на монитора — нареди тя и неволно се усмихна, когато компютърът безропотно се подчини. — Изключих гласовата функция на този умник — похвали се. Ще ми бърбори само когато пожелая. Жалко, че и хората нямат устройство, което можеш да изключиш. — Тя издиктува маршрута.

— Как мина сеансът със Селина? — попита Рурк.

— Как да ти кажа… Тя се справи, научихме още няколко подробности, но очевидно изживяването е доста мъчително за нея. Майра забрани следващия сеанс да се проведе по-рано от двайсет и четири часа.

— Значи върви бавно.

— Точно така. А убиецът няма намерение да забави темпото, дори напротив. Едно е ясно — не преследва просто жени, а жени, които в болното му съзнание упражняват контрол върху него.

— В преносния смисъл.

— Страхувам се, че съм „натиснала погрешен бутон“ с интервюто, което дадох на Надин, и с пресконференцията.

— Не се упреквай. Каквото и да направиш, той ще продължава да убива, докато не го заловиш.

— И аз така мисля. Обещавам да го пипна. И то много скоро.

 

 

Първи в списъка й беше някой си Рандъл Бийм, който не беше очарован от посещението на служителка от нюйоркската полиция.

— Вижте к’во, имам си работа. Вече трябваше да съм на едно място. К’во искате?

— Ако ни разрешиш да влезем, Рандъл, ще ти обясним и дори може да отидеш навреме, закъдето си се запътил.

— Мамка му! Ако човек има в досието един-два тупаника, ченгетата все му висят на вратата. Що така бе, хора?

— Наистина е пълна загадка. — Ив го избута, влезе, огледа стаята — малка и разхвърляна като на всеки мъж, който живее сам, но сравнително чиста. На прозорците имаше завеси, което бе изненадващо, на изтърбушения диван бяха поставени няколко красиви възглавнички. Долавяше се миризмата на нещо, заради което хората от отдела за борба с наркотиците можеха да посетят Рандъл, но тя не искаше да го стряска, преди да го разпита.

Физически Бийм не отговаряше на описанието на убиеца. Беше висок около метър и осемдесет и доста мускулест. Но определено не носеше обувки четирийсет и шести номер, лицето му беше тебеширенобяло като на човек, който е прекарал доста време в затвора, дългата му кестенява коса беше завързана на конска опашка.

Въпреки това трябваше да го разпита. Може би имаше приятел, брат или близък, който да се окажеше престъпникът. Издиктува му датите, на които бяха станали убийствата, и добави:

— Интересувам се къде си бил през тези три нощи.

Той я изгледа накриво:

— Че откъде да знам?

— Не можеш да ми кажеш къде си бил снощи, така ли?

— А, за снощи ли питаш? Снощи след бачкане се кефих.

— Браво.

— След бачкане с едни мои апапи отидохме в „Раундхаус“ — туй е един бар на Четвърто авеню. Ударихме по няколко бири, хапнахме, поиграхме на билярд. Тъдява се навъртат мацки — от ония, дето се чукат за пари. Имах мангизи, затуй си хванах една — викат й Лоел — и се усамотихме за малко. После изпих още няколко бири и се прибрах тука. Хабер нямам по кое време ще да е било. Днеска ми е почивният ден, та не бързах да ставам рано.

— Тази Лоел и приятелите ти ще потвърдят ли алибито ти?

— Сто на сто. Лоел виси там почти през цялото време — попитай я. Мож’ да питаш и Айк… Айк Стийнбърг, с него бачкаме заедно. И той беше там. К’во е станало?

— Не питай, ами кажи къде си бил през другите две нощи.

Той нямаше представа къде е бил през нощта на убийството на Нейпиър, но отказа да обясни какво е правил през нощта, когато престъпникът бе отнел живота на Мапълуд.

— Имах си една работа. Бях тука докъм единайсет. Излязох с… едни хора… да пием кафе. Прибрах се… де да знам кога е било… май след дванайсет. Сега обаче трябва да вдигам гълъбите.

— Каква е била тази „работа“, Рандъл?

Той запристъпва от крак на крак, наведе глава, страните му пламнаха.

— Че що да ти казвам?

— Защото имам значка, а ти — досие и ако продължиш да задаваш тъпи въпроси, ще проявя силен интерес към наркотика, който надушвам.

— Да ви се не види и ченгетата! Все тормозите хората.

— Имаш право. Толкова ми е хубаво, че всяка сутрин ставам с песен на уста.

Рандъл въздъхна:

— Ако разберат момчетата, лошо ми се пише.

— Ще бъда олицетворение на дискретността.

Той вдигна глава, изгледа я, после извърна очи към Рурк, сви рамене:

— Да не останете с погрешно впечатление. Не съм обратен или нещо такова. Главата ми не го побира защо им е на някои пичове да се чукат помежду си, след като жени има под път и над път. Ама аз съм на принципа „Гледай си твоя живот, а другите да правят каквото щат.“

— Дълбоко проникновена философия, Рандъл. Говори, престани да увърташ.

Той подръпна носа си, пак запристъпва от крак на крак:

— Работата е там, че когато за последно ме арестуваха, ме изпратиха на психиатър, щото много лесно съм кипвал. Затуй престанах да се бия. Ама да знаете, че никогаш не съм ударил някой, дето не си го е заслужавал.

Ив си каза, че може би в нея има нещо сбъркано, защото този тип започваше да й става симпатичен.

— Чувството ми е познато — промърмори.

— Рекоха, че трябва да ходя на някаква там… терапия. Записах се на курс по художествени занаяти.

— Моля?!

— Не съм педал, да знаете. — Той наперено изгледа Рурк, сякаш го предизвикваше да оспори твърдението му.

— Вие ли ушихте завесите? — учтиво попита Рурк.

— Да. И к’во от това? — Рандъл стисна юмруци.

— Чудесна изработка. Материята и цветовете са подбрани отлично.

— Тъй ли мислиш? — Той дълго се взира в Рурк, после извърна поглед към прозореца, сви рамене. — Ами да, добре се получиха. Отначало бая ми беше криво, обаче после взе, че ми хареса. Изработването на разни неща действа успокояващо. В един магазин, викат му „От игла до конец“, има клуб и хора, които ни показват как да правим това-онова. Там бях онази вечер, за която ме питаш. Като член на кръжока ползвам отстъпка за материалите, използвам машините и разните там пособия. Правичката да си кажа, приятно ми е. Като видиш какво си направил, ти става някак драго.

— Инструкторът и другите членове ще потвърдят ли показанията ти?

— Естествено. Ама ако вземете да ги разпитвате и издрънкате за досието ми, ще стане кофти. Харесал съм си една-две мацки и ми се ще да ги забия, обаче ако разберат за криминалното ми минало, няма да ме погледнат.

— Както вече споменах, аз съм олицетворение на дискретността. И още един въпрос — някой твой приятел знае ли за хобито ти?

Лицето му се изкриви от ужас:

— Не, за бога! Ако разберат, че шия завеси и възглавнички, ще ме скъсат от майтап, а пък мене ще ме засърбят ръцете и сто на сто ще ступам някой. После психиатърът пак ще ми трие сол на главата, задето съм се разбеснял.

— Имаш право — кимна Ив.

 

 

— Разбра, че той не е престъпникът, още щом отвори вратата. — Рурк седна зад волана.

— Да, обаче съм длъжна да спазвам процедурата. Рандъл твърди, че приятелите му не подозират за увлечението му по ръкоделието, но е възможно някой да знае. Също и колега или партньор по билярд. Дори съсед. — Тя въздъхна, сви рамене. — Престъпникът спокойно може да открадне панделката или да я купи от името на Рандъл. Знам, че изглежда прекалено невероятно, но не бива да пренебрегвам дори най-незначителната подробност. Да видим какво ще каже следващият.

 

 

Продължи да обикаля от адрес на адрес, защото това бе работа, която трябваше да се свърши, но не възрази, когато Рурк обяви, че е крайно време да хапнат нещо. Нито се възпротиви, когато той избра изискан френски ресторант със свещи на масите и надути сервитьори.

Щом каза името си, веднага им предоставиха сепаре и ги обслужиха като кралски особи. Ив презрително сбърчи нос, но призна, че кухнята е отлична.

Въпреки това неохотно ровичкаше в чинията си и почти не докосна храната.

— Какво те мъчи? — Рурк докосна ръката й. — Не е само разследването, нали?

— Ох, какво ли не се върти в главата ми!

— Сподели, може да ти олекне.

— Казах на Пийбоди за… разказах й за детството си.

Той стисна дланта й:

— Питах се дали някога ще събереш смелост да го споделиш с нея. Сигурно е било мъчително и за двете ви.

— Партньорки сме. Трябва да се доверяваш на партньора си. Имам по-висок чин от нея и очаквам безпрекословно да изпълнява нарежданията ми. Знам, че ще се подчинява, и то не заради чина ми.

— Но не си й го казала само заради това.

— Имаш право. — Тя го погледна. — При разследване на подобни престъпления не се чувствам съвсем уверена. Страхувам се, че ще допусна грешка, ако прекалено се взирам в подробностите, или ако ги пренебрегна, защото ми навяват ужасни спомени.

— Никога не пренебрегваш детайлите.

— Понякога ми се иска да не се взирам толкова и това е опасно. С Пийбоди сме заедно по цял ден, тя е добро ченге. Ще разбере, че не съм във форма, затова реших, че трябва да знае причината.

— Съгласен съм. Но има още една причина да й се довериш.

— Тя ми е приятелка. Най-близката, ако не броим Мейвис. Обаче с Мейвис е различно…

— Нека аз изброя разликите. — Надяваше се да я разсмее и успя.

— Не е ченге, а… Мейвис бе първата, на която разказах за миналото си; първата, на която можех да се доверя. Редно беше да споделя с Фийни, с него също бяхме партньори. Ала по онова време си спомнях само откъслечни епизоди, освен това…

— Той е мъж.

— Споделих с теб. Ти също си мъж.

— Да, но не олицетворявам баща ти — промълви Рурк, изгледа я изпод око, видя как посяга за чашата с вода.

— Може би… Не, разбира се. Но до известна степен във Фийни виждах именно бащата, когото бих искала да имам… Така или иначе не му казах. Признах пред Майра, обаче стана някак случайно, освен това не й казах всичко, пък и тя е лекарка. Засега съм стоварила цялото бреме върху двама ви с Пийбоди.

— Значи Пийбоди знае, че…

— Че съм го убила ли? Да. Каза, че се надява да съм го нарязала на парченца. Разплака се. Господи! — Тя закри с длани лицето си.

— Това ли те мъчи? Че е изпитала съчувствие към теб ли?

— Не й го признах, за да ми съчувства.

— Приятелството и партньорството не означават само взаимно доверие, а привързаност, дори обич. Ако тя не беше изпитала съчувствие и гняв заради момиченцето, изтезавано от баща си, нямаше да ти бъде приятелка.

— Да, може би. Ще споделя с теб още нещо, после ще продължим обиколката на хората от списъка. Днес присъствах на хипнотичния сеанс. Майра няколко пъти ми предложи да се подложа на хипноза — не ме е насилвала, само намекна, че потиснатите спомени ще изплуват на повърхността и веднъж завинаги ще се освободя от тях. Предполагам, че ако знаеш истината, по-лесно ще се контролираш… Боя се обаче, че няма да мога, дори ако това означава никога повече да не сънувам кошмари.

— Да разбирам ли, че си обмисляла подобна възможност?

— Не съм се отказала окончателно, но засега предпочитам да не го правя. Хипнозата толкова прилича на теста, на който подлагат всяко ченге, убило човек при изпълнение на служебните си задължения. Изпитанието е ужасно, но го издържаш. Защото си длъжен. Все едно да кажеш: „Моля, изтезавайте ме, отнемете ми волята, защото може би след това ще ми стане по-добре.“

— Ако държиш да научиш повече и си против хипнозата, има други начини.

— Можеш да изровиш подробности за миналото ми, както стори за себе си. — Тя отново посегна за чашата с вода. — Обмисляла съм този вариант, но… май не ми се ще да рискувам… страхувам се от истината. Стига ми ужасното разкритие, че от социалните служби са го държали под око, знаели са какво ми причинява, но не са си мръдвали пръста, за да си продължат наблюденията и експериментите.

Рурк изтърси груба ругатня по адрес на социалните служби. „Такъв език не приляга на изискания френски ресторант“ — с горчив хумор си помисли тя.

— Бездушието им горчиво ме разочарова — продължи. — Запитах се дали съм готова да пожертвам живота на цивилно лице само и само да заловя някой престъпник.

— Никога няма да го направиш.

— Имаш право. Не и нарочно. Но има хора, които минават за солидни граждани, дори за стълбове на обществото, които биха пожертвали ближните си, за да осъществят амбициите си. Случва се всеки ден на всякакви нива. Действа се или се бездейства уж в името на по-висши цели, резултатът е един — хора жертват други хора.

 

 

Пийбоди слезе от мотрисата на метрото, вдигна ръка да прикрие прозявката си. Още нямаше единайсет, но беше капнала от умора. Поне не я измъчваше глад — Фийни с удоволствие беше се съгласил за малко да прекратят обиколката, за да вечерят. Беше си поръчала панирани пилешки хапки — поне така бяха записани в листа с менюто; страхуваше се да помисли какво се е криело под панировката, но в интерес на истината храната беше доста вкусна.

За съжаление обикалянето от адрес на адрес беше пълен провал, но когато човек работи в полицията, трябва да приема еднакво и провалите, и успехите.

Докато се изкачваше по стъпалата към улицата, извади джобния си компютър.

— Ето я и нея! — Лицето Макнаб се появи на екранчето. Той се усмихваше толкова широко, че имаше опасност устните да стигнат до ушите му. — Да те очаквам ли скоро, хубавице?

— Само на няколко пресечки съм. Скъсахме се от ходене, обаче ударихме на камък.

— Животът е суров.

— Именно. Ти успя ли да свършиш нещо?

— Сладурче, ще ме разцелуваш, като видиш какво съм направил. Всичко е опаковано, готови сме да се изнесем.

— Наистина ли? Честно? — Тя затанцува по тротоара. — Като си помисля колко работа имаше… сигурно си капнал.

— Страстната целувка, която ми дари на раздяла, поддържаше духа и силите ми.

— Хей, да не си изхвърлил моите…

— Не, разбира се. Животът ми е мил. Опаковах всичко, дори плюшеното ти зайче.

— Благодаря. Ще бъда при теб след пет минути. Подготви се за още една страстна целувка.

— Не знам как ще издържа цели пет минути.

Пийбоди се засмя, пъхна видеотелефона обратно в джоба си. „Животът е прекрасен — помисли си. — Какво ти прекрасен, направо е вълшебен!“ Напоследък беше се поизнервила покрай търсенето на апартамент, уреждането на формалностите по наемането, купуването на мебели и най-вече от перспективата да споделя леглото си с мъж до… може би до края на живота си, ала сега притесненията й бяха изчезнали.

Знаеше, че не е сгрешила. Усещаше се сигурна.

Нищо, че от време на време Макнаб я вбесяваше. Беше схванала, че всички мъже си придават важности, за да поддържат самочувствието си.

Беше влюбена. Беше детектив. Партньорка й беше най-добрата служителка не само в нюйоркската полиция, ами в целия свят. Напоследък беше свалила килограм и половина. Всъщност беше само един килограм, но ако продължаваше в този дух, скоро щеше да стане фина и елегантна.

Като наближи сградата, видя, че апартаментът й… досегашният й апартамент е ярко осветен. Всеки момент Макнаб щеше да застане на прозореца, да й махне и да й изпрати въздушна целувка — ако го стореше друг, щеше да изглежда нелепо, но всеки екстравагантен жест на любимия й караше сърцето й да пърха.

И тя щеше да му изпрати целувка и да не се почувства като кръгла глупачка.

Закрачи по-бавно, очаквайки Макнаб да застане на прозореца, да сбъдне фантазията й.

Така и не забеляза приближаването на нападателя.

Всичко се случи за части от секундата. Мъжът беше едър — по-едър, отколкото тя си го представяше — и много пъргав. Щом зърна лицето му и черните очила, скриващи очите му, тя си помисли: „Свършено е с мен.“

Машинално се поизвърна, посегна за оръжието си в кобура.

Усещането беше, все едно е попаднала под копитата на разярен бик — по лицето и по гърдите й заваляха удари, причиняващи нетърпима болка. Чу пращене от счупване, като в просъница осъзна, че нещо в нея се е прекършило.

Мозъкът й престана да работи. Подчинявайки се на инструкциите, които й бяха набивали в главата по време на обучението, зарита ожесточено с надеждата, че ще отблъсне нападателя, ще се отскубне от хватката му.

Все едно риташе солидна скала.

— Пачавра! — Той се надвеси над нея; черните очила скриваха очите му, лицето му беше покрита с дебел пласт изолиращо вещество, изменящ чертите му.

Секундите се нижеха бавно, сякаш капеше гъст сироп. Крайниците й тежаха като натъпкани с олово. Засили се отново да го изрита — движеше се като на забавен каданс, при всяка глътка въздух паренето в гърдите й се усилваше. И въпреки страха се мъчеше да запомни всяка подробност.

— Мръсно курвенско ченге! Хубаво ще те подредя.

Ритна я, тя премаля от болка, ала пак се опита да извади оръжието си. Постепенно я обземаше вцепенение, същевременно чувстваше безмилостните удари. Подушваше миризмата на кръвта си.

Той я вдигна леко, все едно беше парцалена кукла. Този път Пийбоди чу… усети как нещо се разкъса.

Някой изпищя. Миг преди да я запратят в мрака, тя натисна спусъка.

 

 

Макнаб пусна един от любимите дискове на Пийбоди с музика, изпълнявана на флейта; докато разговаряха преди малко, му се стори, че тя е на края на силите си. Добре, че беше приключил с опаковането. Тъй като беше прибрал дори чаршафите, тази нощ щяха да спят в спални чували. Сигурно ще е вълнуващо да прекарат последната нощ в стария апартамент, сгушени на пода като лагеруващи хлапета.

Да, ще бъде супер!

Наля чаша вино на Пийбоди. Представяше си как тя ще го посреща с чаша вино, когато на него му се наложи да закъснее. Малки жестове между мъж и жена, които живеят на семейни начала — поне така предполагаше. И на двамата беше за пръв път, още не бяха усвоили „етикета“. „Практиката ще ни подскаже какво да правим“ — помисли си. Хрумна му да застане на прозореца, та щом зърне Пийбоди, да й изпрати целувка. В този миг чу писъка.

Препъвайки се в кашоните, прекоси дневната, втурна се към прозореца. Сърцето му престана да бие.

Машинално извади оръжието си и комуникатора, затича към вратата:

— Полицай има нужда от помощ! До всички патрулни коли, полицай спешно се нуждае от помощ! — Докато тичаше надолу по стълбището, продиктува адреса. Не преставаше да се моли.

Пийбоди лежеше по корем на тротоара, кръвта й обагряше сивия бетон. Мъж и жена бяха приклекнали до нея, друг човек тичаше към тях.

— Отдръпнете се! Отдръпнете се! — Той ги заблъска. — Аз съм полицай. О, Господи! Божичко, Диди! — Искаше му се да я вземе в прегръдките си, но не смееше. Притисна треперещите си пръсти до шията й. Напипа пулса й, сърцето му лудо затуптя. — Така… така. Ранен полицай! — извика в микрофона на комуникатора. — Ранен полицай. Изпратете линейка. Мамка му, побързайте! — Докосна дланта й, потисна желанието да я стисне. Насили се да се овладее. — До всички патрулни коли! Престъпникът шофира черна камионетка; отдалечава се в южна посока.

Не беше разгледал превозното средство, за да го опише по-подробно. Погледът му бе прикован само в любимата му. Понечи да съблече ризата си, за да я завие, но някакъв мъж му подаде сакото си:

— Вземете, тази дреха топли повече. Тъкмо пресичахме улицата, видяхме…

— Дръж се, Диди. Не се предавай, Пийбоди! — Едва сега забеляза оръжието в ръката й. Вдигна поглед, огледа насъбралите се. Очите му бяха безмилостни като на акула. — Кажете ми имената си! Искам да знам какво сте видели.

 

 

Сърцето на Ив биеше до пръсване, докато тя тичаше по коридора на болницата.

— Пийбоди. — Показа значката си на дежурната сестра. — Детектив Дилия Пийбоди. Как е?

— В операционната е.

— Интересува ме състоянието й.

— Не мога да ви отговоря, защото не съм в операционната.

— Ив! — Рурк я хвана за рамото, преди тя да прескочи бюрото и да удуши медицинската сестра. — Макнаб сигурно е в чакалнята. Да отидем при него.

Тя се насили да си поеме въздух — страхът и гневът я задушаваха.

— Изпрати някого в операционната да провери какво е състоянието й! — изръмжа. — Разбра ли?

— Ще направя каквото мога. Изчакайте в помещението в дъното на коридора.

— Успокой се, скъпа — промърмори Рурк, прегърна я през кръста и я поведе към чакалнята. — Знам, че не ти е лесно, но се успокой.

— Само след като разбера какво става с нея! — Влезе в чакалнята и се вцепени.

Беше сам. Не предполагаше, че ще го завари сам. Обикновено тези помещения гъмжаха от хора, измъчвани от тревога за близките си. Но видя само Макнаб, който стоеше до прозореца и се взираше навън.

— Детектив!

Младежът рязко се обърна, но като видя кой е, надеждата, изписана на лицето му, се замени с печал.

— Лейтенант. Закараха я. Закараха я в… Казаха, че… Не знам.

— Иан. — Рурк се приближи до него, прегърна го през раменете, накара го да седне. — Ей сега ще ти донеса нещо за пиене. Поседни, овладей се. Тя е в сигурни ръце. След малко ще отида да проверя как е.

— Кажи ми какво се случи. — Ив седна до Макнаб. Забеляза, че носи пръстени на палците си. И че ръцете му са изцапани с кръв. С кръвта на Пийбоди.

— Бях в апартамента. Тъкмо приключих опаковането, тя се обади да ми каже, че след минути ще си бъде у дома. Била е само на няколко пресечки. Само на няколко пресечки. Защо не отидох да я посрещна? Трябваше! Ако бях отишъл, нямаше да е сама. Пуснах стереоуредбата и отидох в кухнята да налея чаша вино за Диди. Разбрах, че става нещо, едва когато чух писъците. Не викаше тя. Не е имала време да изпищи.

— Макнаб!

Тонът й накара Рурк да се обърне. Канеше да се намеси, да я принуди да остави на спокойствие бедния младеж, но изведнъж забеляза промяната в нея.

Тя хвана окървавената ръка на Макнаб, стисна я:

— Иан. Съчувствам ти, но трябва да ми кажеш каквото знаеш. Не са ми известни никакви подробности.

— Аз… ей сега. Дай ми само минута. Става ли?

— Добре. Изпий… каквото ти е донесъл Рурк.

— Имаше само чай. — Рурк остави чашите на масичката, обърна се към младежа: — Пийни глътка чай, Иан. Чуй какво ще ти кажа. — Задържа ръката си на коляното му, докато Макнаб го погледна. — Бил съм в твоето положение. Знам какво е животът на най-любимия ти човек да виси на косъм. Стомахът ти се свива, сърцето ти така е натежало, че сякаш ще пропадне. Страх като този не се поддава на описание. Не можеш да сториш нищо, освен да чакаш. И да ни позволиш да ти помогнем.

— Бях в кухнята. — Младежът притисна до очите си опакото на дланите си. После взе чашата. — Сигурно бяха изминали две-три минути, откакто тя ми се обади. Може би тъкмо беше излязла от станцията на метрото. Чух писък на жена, викове. Изтичах до прозореца и видях… — Той отпи от чая, сякаш беше лекарство. — Видях Диди… лежеше по корем, двама мъже и една жена тичаха към нея. За миг зърнах камионетка, която профуча в южна посока. — Млъкна, прокашля се. — Спуснах се надолу по стълбището. Не помня кога съм извадил комуникатора и оръжието. Повиках линейка… коленичих до Диди. Беше в безсъзнание, лицето й беше окървавено, кръв течеше и от раната на главата й. Дрехите й бяха разкъсани. — Той затвори очи. — Проверих пулса й. Беше жива. В дясната си ръка стискаше оръжието. Мръсникът не беше успял да й го вземе.

— Значи не го видя.

— Не. Записах имената и кратките показания на тримата свидетели, после се качих в линейката. Трябваше да бъда с Диди! Оставих свидетелите с униформените, които пристигнаха първи. Не можех да я оставя, Далас.

— Разбира се. Какво каза, че е било превозното средство? Видя ли номерата?

— Камионетка в тъмен цвят… може би черен или тъмносин. Не видях регистрационните номера, беше прекалено тъмно. И свидетелите не са ги видели. Единият — казва се Джейкъбс, твърди, че камионетката изглеждала нова-новеничка. Може би е била модел „Сайдуиндър“ или „Слипстрийм“.

— Ами нападателя? Видели ли са го?

Погледът му стана суров:

— Да. Описаха го подробно. Много висок и едър мъж, плешив, с тъмни очила. Ритал я е, буквално я е стъпкал. Вдигнал я, вероятно е искал да я натовари в камионетката. Но жената запищяла, мъжете затичали към него. Онзи я хвърлил и скочил в колата. Само че преди това Диди стреляла в него. Може би го е улучила или той е залитнал. Свидетелите не бяха сигурни какво точно се е случило. Нямах време да ги разпитам по-обстойно, трябваше да се кача на линейката.

— Добре. Справил си се отлично.

— Далас.

Тя забеляза, че младежът отчаяно се мъчи да не се разридае. Помисли си, че ако това се случи, и тя ще ревне.

— Успокой се — промълви.

— Казаха… медиците казаха, че положението й е критично. Докато пътувахме за болницата, й даваха първа помощ. От тях разбрах колко тежко е ранена.

— Ще ти кажа нещо, което и сам знаеш. Тя не е човек, който се предава. Ще видиш, че ще оцелее.

Макнаб кимна, преглътна сълзите си.

— Държала е оръжието си. Не му е позволила да й го вземе.

— Куражлия е нашата Пийбоди. Рурк?

Той кимна, отиде да потърси дежурния лекар и ги остави да чакат.