Нора Робъртс
Видения в смъртта (17)

Седемнайсета глава

Дики Беренски, на когото враговете бяха лепнали прякора Тъпака, седеше пред компютъра и очевидно бе погълнат от работа.

Но като застана зад него, Ив видя на монитора куп оскъдно облечени жени с пищни форми, които се биеха с мечове помежду си — накратко, Дики се забавляваше с компютърни игрички.

— Много се трудиш, гледай да не се преумориш.

Вместо да отговори, той махна с ръка пред екрана. Хубавиците оставиха оръжията, поклониха се дълбоко, при което разкриха напълно и без това разголените си гърди, и се провикнаха: „Винаги сме на ваше разположение, господарю.“

— Божичко, не е за вярване! Беренски, да не си дванайсетгодишен?

— Какво ми опяваш? Ами ако програмата е веществено доказателство за някое престъпление?

— О, да! Неколцина юноши са мастурбирали, докато са пукнали — това ти е „престъплението“. За разлика от теб, аз нямам време за губене.

— Човек като мен, който се скъсва от работа, има право на десетина минути отдих. Забрави ли, че ти осигурих безценна информация за обувката?

Информацията наистина беше ценна, затова Ив потисна желанието да сплеска яйцевидната му глава.

— Да, обаче сега спешно ми трябва анализа на космите, които бяха полепнали по дланта на Аналиса Съмърс.

— Работа, все работа… Няма ли да ми кажеш нещо за душата? — Той се завъртя на стола. — Възложих работата на Харво, тя е специалистката в тази област. Какво ти специалистка, направо е гениална, нищо, че не ми бута.

— Веднага ми стана симпатична. Къде да я намеря?

Дики вирна костеливия си пръст:

— По този коридор, после наляво. Ще я познаеш, защото е единствената червенокоса. Още не ми е изпратила доклада, значи не е свършила.

— Ще проверя докъде е стигнала.

Пийбоди поизостана и прошепна на Беренски:

— Тази игра има ли я с мъже, вместо с жени?

Дики се ухили:

— Естествено.

— Супер!

Ив влезе в една от лабораториите — помещение със стени от матово стъкло, и видя червенокосата.

— Ти ли си Харво?

— Същата. — Жената вдигна поглед — очите й с цвят на пролетна трева се открояваха на фона на млечнобялото й лице, тънките й устни бяха очертани с оранжево червило в тон с косата й, прибрана на опашка и напомняща фонтан, бликащ от главата й. Късите й нокти бяха лакирани на диагонални червени и черни ивици. Вместо престилка носеше широка черна туника. — А ти си Далас, нали?

— Същата. Това е партньорката ми детектив Пийбоди.

Лаборантката кимна, направи им знак да влязат:

— Добре дошли в покоите на Ърса Харво, Кралицата на влакната.

— Имате ли някаква информация за мен, Ваше величество?

Харво се подсмихна, премести стола си малко вляво.

— Нишки, подобни на косми, са били открити по тялото на жертвата и на местопрестъплението — каза, посочи космите, запечатани в диск с прозрачен гел. Пъхна го в компютъра, на монитора се появи многократно увеличено изображение.

— Подобни на косми ли?

— Именно. Не са нито косми от човек, нито от животно. Тъпака ми възложи анализа, защото от пръв поглед разбра, че са изкуствени. Този човек е истински гений, жалко, че в живота е такъв гадняр.

— Подкрепям те с две ръце по отношение на второто определение.

Харво отново се засмя:

— Освен това съм и Принцеса на нишките. — Тя още повече увеличи изображението. — Това, което виждаме, е било произведено фабрично.

— Косми от перука ли са?

— Съмнявам се. Повече прилича на козина, отколкото на коса. Предполагам, че нишките са от плюшена играчка или от животинче дроид. Съставът им отговаря на федералните стандарти за безопасност на детските играчки.

— Играчка ли?

— Да. Сега ще анализирам оцветителите и материалите… — На екрана се появиха странни форми и текст. — Интересуват ли те подробностите?

— Не, въпреки че сигурно са много интересни. Времето ни притиска. Какво е заключението?

— Чрез моите магически способности научих кой е производителят на фибрите и за какво се използват, когато са боядисани в сиво, а именно — за изработване на дроиди котки и котенца, дори по-големи животни. Производител е фирмата „Петко“. Ако те интересува, ще проверя къде се предлага продукцията им.

— Ние ще се заемем. Браво, Харво.

— Освен всичко друго съм и Богиня на бързината и ефикасността. О, за малко щях да забравя — по нишките нямаше и следа от почистващи препарати или от пръст. Котенцето е било ново-новеничко.

 

 

— Какво мислиш, детектив?

— Чудя се как Харво си прави косата, че да стърчи така. Жестока прическа. Но предполагам, че това не ви вълнува.

— Ни най-малко.

— Може някой да е подарил дроида на Съмърс. Трябва да разпитаме приятелките, с които е вечеряла след театъра. Или пък някой да е загубил играчката в парка, тя я е видяла и я е взела. Това вече няма как да го разберем. Ударим ли на камък с приятелките, ще обиколим магазините за такива дроиди и ще потърсим съвпадение с някое от имената в списъците, които вече се обработват в отдела по електроника — може би ще ни излезе късметът и ще се окаже, че котенцето е на убиеца.

— Съгласна съм. Ще се придържаме към този план — добави Ив, докато вървяха обратно към управлението. — Ще се отбия при Фийни да проверя докъде е стигнал, после отивам при Майра, за да присъствам на хипнотизирането на врачката.

— Смятате, че довечера онзи ще нападне друга жертва ли?

— Смятам, че ако не се доберем до някаква сигурна следа, ако Селина не получи просветление и ако жените не престанат да бродят из парковете посред нощ, много скоро Морис ще има нова гостенка.

 

 

На път за отдела на Фийни тя накара служител от „Наркотици“ да й вземе туба пепси от автомата за напитки. Със задоволство отбеляза, че новият й метод действа безотказно. Машините не й правеха номера и не я предизвикваха да ги разбие на пух и прах. „И вълкът сит, и агнето цяло“ — каза си.

Макнаб работеше в стила на колегите си от отдела по електроника — тоест, разхождаше се напред-назад, танцуваше и бърбореше в микрофона към слушалките му. Като я видя, заподскача към нея:

— Хей, лейтенант, къде е закръглената ти партньорка?

— Ако говориш за детектив Пийбоди, тя работи. Като повечето от нас.

— Ами аз… такова… исках да питам дали може ще я освободиш по-рано. Ще ни се довечера да приключим опаковането и утре да се хванем с пренасянето.

Изглеждаше толкова щастлив, че не й дойде на ум нито една саркастична фраза. Подозираше, че ако той продължи да говори, думите ще излизат от устата му под формата на мънички сърчица.

Запита се дали пък не върлуваше някакъв любовен грип, от който са се заразили всички около нея — Пийбоди и Макнаб, Чарлс и Луиз, Мейвис и Леонардо.

Като се замисли, си даде сметка, че и с Рурк не бяха си казали крива дума от… доста време.

— Не мога да ти обещая. Възложила съм й важна задача, а след като говоря с Фийни, сигурно ще се отвори още работа, затова… Какво?

Лицето му помръкна — само за секунда, но тя забеляза промяната в изражението му.

— А, нищо. Абсолютно нищо. Я да се хващам пак за работа, че шефът ще ме изпържи яко. — Той нареди на програмата да продължи и се отдалечи, подскачайки като кенгуру.

— Мамка му! — промърмори Ив и тръгна към кабинета на Фийни.

Ирландецът също беше със слушалки, работеше едновременно на два компютъра — даваше им команди, от които тя вероятно щеше да се възхити, ако разбираше какво означават. Приличаше на диригент, на когото се подчинява целият оркестър — съсредоточен и малко луд.

Днес носеше риза с цвят на яйчен прах, но Ив с облекчение забеляза, че дрехата е поизмачкана и „украсена“ с петно от кафе.

Щом я видя, направи същата физиономия като Макнаб.

— Мамка му! — повтори тя.

Фийни нареди на компютрите временно да прекратят операциите, свали слушалките:

— Още веднъж проверявам всички данни, но онова, което ще ти съобщя, няма да те зарадва.

— Как е възможно да няма нито едно съвпадение? — Ив гневно завъртя капачката на тубата с безалкохолната напитка.

— Попаднахме на неколцина души, които са посещавали и магазините за шивашки пособия, и посочените фитнес клубове. Но с обувките ударихме на камък. Нито един от клиентите, които са си купили този модел, не фигурират в другите два списъка.

Тя се тръсна на един стол, забарабани с пръсти по страничната облегалка.

— Кажи ми нещо повече за съвпаденията.

— Двама мъже, които живеят в посочения район и са на предполагаемата възраст на убиеца, през последната година са пазарували в магазините за шивашки материали. Обаче нямаме доказателства, че са купили червена панделка. Още неколцина са посещавали фитнес залите. Но както вече казах, с обувките попаднахме в задънена улица.

— Той е купил и панделката, и обувките, ходи в някоя от залите. Сигурна съм.

— Добре, но това не означава, че е платил за оръжието на убийството и обувките. Човек, който изнасилва, удушава и изважда очите на жертвите си, няма да се спре пред някаква си кражба.

— Да, и на мен ми хрумна нещо подобно. И все пак… едно е да пъхнеш в джоба си панделка, навита на кълбенце, друго — незабелязано да изнесеш от магазина обувки, големи колкото скейтбордове. Може да ги е задигнал от камиона за доставка на стока. Дори не изключвам възможността да е шофьор на такъв камион. Без превозно средство не би могъл да пренесе Кейтс и Мериуедър. По същия начин може да се е снабдил и с панделката.

— Не е зле да се обиколят фирмите за доставка, да се проучат шофьорите.

— Да, ще се заема. Какво ще кажеш за малко истинска полицейска работа?

— Готов съм на всичко, само и само да се махна от това бюро.

Тя замислено отпи от тубата:

— Ако искаш, ще си разделим проучването на мъжете, чиито имена присъстват и двата списъка — така ще свършим по-бързо.

— Става, но след час-два. Тъкмо ще довърша тук.

— Благодаря. Пийбоди също ще тръгне по тази следа. Ще ми се не бъде сама, ако попадне на убиеца. Не че й нямам доверие, но е за предпочитане да бъде с по-опитен колега. Навит ли си да я придружиш?

— Разбира се. А ти какво ще правиш?

— Надявам се моят частен експерт-консултант да ми отдели малко време. Ще присъствам на сеанс на психотерапевтката и екстрасенската. Ако излезе нещо от тази авантюра, може би ще имам повече информация. — Тя стана, тръгна към вратата, но преди да излезе, се обърна: — Между другото, защо някой би си купил котка-дроид?

— За да не чисти котешката тоалетна.

— Хм, имаш право.

 

 

— Признавам, че съм неспокойна. — Селина се отпусна на креслото легло; светлината беше приглушена, звучеше тиха музика, напомняща ромоленето на вода, изливаща се в басейн.

Разпуснала беше дългата си къдрава коса, на шията си носеше сребърна верижка с няколко кристала във формата на жезли. Днес беше с черна рокля със строга кройка, която стигаше до глезените й. Докато говореше, машинално стискаше страничните облегалки.

— Опитай да се успокоиш. — Майра обикаляше около креслото — вероятно проверяваше показанията на уредите, които отчитаха жизнените показатели и мозъчните вълни.

— Вече се успокоих. Честна дума.

— Известно ли ти е, че сеансът се записва с видеокамера?

— Да.

— Доброволно ли се съгласи да бъдеш подложена на хипноза?

— Да.

— Ти ли настоя лейтенант Далас да присъства на сеанса?

— Да. — Селина се поусмихна. — Благодаря, че ми отдели време.

— Няма за какво. — Ив си наложи да не се върти на стола, макар да се чувстваше като на тръни. Досега не беше присъствала на хипнотичен сеанс и мъничко се страхуваше, макар че щеше да бъде само зрителка.

— Удобно ли ти е?

Ясновидката няколко пъти си пое въздух и го издиша. Пръстите й, вкопчени в страничните облегалки, се отпуснаха:

— Да. Колкото и да е невероятно.

— Искам да продължиш да вдишваш и да издишваш, но бавно. Въздухът, който прониква в белите ти дробове, е топъл и син, а когато излиза — чист и бял. — Майра взе малък монитор — на тъмносин фон блестеше сребърна звезда, която пулсираше ритмично като сърце. — Гледай звездата. Дъхът ти идва от звездата, връща се в нея. Тя е твоят център.

Ив смутено извърна поглед от екрана, насили се да мисли за разследването, да не чува успокояващия глас на психиатърката. Не вярваше, че може да я хипнотизират по случайност, но не искаше да рискува.

Времето минаваше бавно, чуваха се само монотонната музика, тихият глас на Майра, дълбокото дишане на Селина.

Ив се осмели за миг да погледне монитора — сега звездата го изпълваше, а погледът на ясновидката беше прикован в сребристите й лъчи.

— Бавно плаваш към звездата. Виждаш само нея, друго няма. Затвори очи и виж звездата в себе си. Остави се да те носи по течението. Спокойна си, лека си като перце. В абсолютна безопасност си. Сега ще заспиш, в съня си ще чуваш гласа ми. Ще можеш да ми отговаряш. Ще задържиш звездата в себе си и ще знаеш, че си на сигурно място. Започвам да броя; когато стигна до десет, ще заспиш.

Докато броеше, Майра отмести монитора и отново провери уредите, отчитащи състоянието на хипнотизираната жена.

— Спиш ли, Селина?

— Да.

— Спокойна ли си?

— Да.

— Чуваш гласа ми и реагираш на командите ми. Вдигни лявата си ръка. — Селина се подчини. Психиатърката кимна на Ив. — А сега я отпусни. В безопасност си.

— Да, в безопасност съм.

— Как се казваш?

— Селина Индига Тереза Санчес.

— Нищо лошо няма да ти се случи. Дори когато те върна в миналото и те помоля да видиш и да ми кажеш нещо, което ще те затрудни, пак ще бъдеш в безопасност. Разбираш ли ме?

— Да. В безопасност съм.

— Върни се в парка, Селина. В Сентрал парк. Вечер е, прохладна, но приятна вечер. Какво виждаш?

— Дървета, трева и сенки, през листата на дърветата проблясват светлините на уличните лампи.

— Какво чуваш?

— По улицата минават коли. Музика… чува се през един отворен прозорец. Неопънк. Не ми харесва. Стъпки. Някой прекосява улицата. Ще ми се тя да не влиза там.

— Виждаш ли жената? Жената идва към теб. Води на каишка кученце.

— Да. Да, виждам я. Виждам и кучето — пухкаво бяло животинче, което подтичва до нея. Тя му се усмихва.

— Опиши ми я.

— Хубавка е. Не е красавица, но е хубавка. Има кестенява коса… светлокестенява коса, която стига до раменете й. Очите й са… Не ги виждам, защото е тъмно. Може би са кафяви, но в тъмното не ги виждам. Белокожа е, изглежда в отлична физическа форма. Явно е щастлива. Говори на кучето като на дете: „Тази вечер няма да ходим далеч, миличко. Бъди послушно.“ — Селина изведнъж ахна и зашепна: — Там има някой. Някой, който дебне.

— Не се безпокой. Не може да ти стори нищо. Нито те вижда, нито те чува. Ти виждаш ли го?

— Ами… много е тъмно. Сенки. Крие се в сенките и дебне жената. Чувам дишането му, но тя не го усеща. Не, не го чува. Не знае, че я наблюдава. Трябва да се върне… да се върне на светлата улица, да се махне от сенките. Трябва! Обаче тя продължава да върви по алеята. Не подозира, че онзи е там, докато… Не!

— Не може да ти стори нищо, Селина. Слушай гласа ми. Нищо лошо няма да ти се случи. В безопасност си. Вдишвай синьото, издишвай бялото.

Дишането на Селина стана по-равномерно, но като заговори отново, гласът й все така трепереше:

— Той й причинява ужасни неща. Нахвърли се върху нея, удари я, кученцето избяга. Продължава да я удря. Жената се съпротивлява. Сини… очите й са сини. Сега ги виждам… виждам страха й, отразен в тях. Опитва се да избяга, но онзи е твърде силен, твърде бърз. Просва се върху нея, тежестта му я смазва, не й стига въздух да изкрещи.

— Виждаш ли го, Селина?

— Не, не искам! Не искам! Може да ме види. Тогава ще ми направи…

— Той не те вижда. Бавно плуваш по течението, той не те вижда. На сигурно място си.

— Не ме вижда.

— Точно така.

— Нищо не мога да направя, безпомощна съм. — Тя неспокойно се размърда на креслото. — Защо трябва да го виждам? Не мога да й помогна.

— Можеш! Погледни го и ми кажи как изглежда — така ще й помогнеш. Погледни го!

— Едър е. Много едър. И силен. Жената не може да го отблъсне, да се съпротивлява. Тя…

— Погледни го. Гледай само него.

— Той е… Целия в черно. Също като сенките. Ръцете му… виждам как разкъсва дрехите й. Нарича я „курва“. „Харесва ли ти, курво? Кой командва сега, гадино? Сега е твой ред!“

— Лицето му, доктор Майра — промърмори Ив. — Накарай я да опише как изглежда.

— Погледни го в лицето, Селина.

— Страх ме е.

— Не те вижда. Не бой се от него. Погледни лицето му. Какво виждаш?

— Гняв. Гняв. Изкривено е от ярост. Очите му са черни… черни… не ги виждам. Носи нещо, което ги скрива. Тъмни очила, прикрепени с каишка, която опасва черепа му. Главата му лъщи. Лицето му лъщи. Ужасно е. Изнасилва я. Безмилостно се забива в нея. Не искам… повече не искам…

— Гледай само лицето му.

— Закрито е с нещо. Може би е маска. Не, не е… блести. Намазал е лицето си с нещо лъскаво. Струва ми се, че кожата му е кафеникава. Може би е загоряла от слънцето. Не знам. — Тя се задъха, започна да върти глава. — Широко е и някак четвъртито.

— Веждите — подсказа Ив.

— Виждаш ли веждите му, Селина?

— Да. Много тъмни и гъсти… Господи, започва да я души! Все по-силно затяга около шията й червената панделка. Тя се задушава. Двете се задушаваме.

— Трябва да я извадя от хипнозата, наистина започва да се задушава — промълви Майра. — Селина, обърни се. Гледай само звездата. Виждаш ли я?

— Да, аз…

— Виждаш само нея. Само звездата. Красива е, успокоява те. Води те по обратния път. Към дома ти. Плаваш обратно… много бавно. Чувстваш се отпочинала, спокойна. Когато ти кажа, ще отвориш очи, ще се събудиш и ще си спомняш всичко, за което говорихме. Разбираш ли?

— Да. Искам да се събудя.

— Вече се събуждаш, преминаваш през пластовете на съня. Отвори очи.

Селина примигна:

— Доктор Майра?

— Аз съм. Не се движи. Ще ти дам да изпиеш нещо. Справи се чудесно.

— Видях го. — Тя обърна глава, погледна Ив. — Видях го, Далас. — Поусмихна се, протегна й ръка.

Ив стана, стисна дланта й, отстъпи встрани, изчака Селина да отпие от чашата, която й подаде доктор Майра, и попита:

— Ще го познаеш ли, ако го видиш?

— Лицето му е… — Ясновидката поклати глава, отново отпи от чашата. — Трудно ми е да го опиша. Очилата скриваха очите му, а онова, с което се беше намазал, изкривяваше чертите. По-лесно ми е да опиша телосложението му — висок, мускулест, излъчва груба физическа сила. Вече знам, че или е от смесена раса, или е силно загорял от слънцето. Черепът му е гол. Лъщи… предполагам, че косата е избръсната. Не разбирам с какво се е намазал.

— Най-вероятно се е напръскал със защитен спрей. Чу гласа му — долови ли някакъв акцент?

— Не… Не. Беше гърлен, но може би причината е необузданият гняв. Обаче говореше като робот и много тихо, нито веднъж не изкрещя, дори когато…

— Забеляза ли да носи пръстени или други бижута, имаше ли някакви татуировки, белези, петна по рождение?

— Не. Не видях. Да опитаме отново, а? Надявам се да…

— В никакъв случай! — Майра нареди на осветлението да се включи на максимална степен. — Следващият сеанс може да се проведе най-рано утре вечер. Съжалявам, Ив. С тези неща не бива да се бърза.

— Добре съм — запротестира Селина. — Дори по-добре, отколкото преди сеанса.

— Радвам се. Така и трябва да бъде. Искам да се прибереш вкъщи, да си починеш, да хапнеш нещо.

— Може ли да изпия голяма чаша вино?

— Разбира се. — Майра я потупа по рамото. — Постарай се да не мислиш за видяното, утре ще направим втората крачка.

— Усещам се така, сякаш наистина съм направила крачка напред. Утре няма да ми е толкова трудно. — Тя се обърна към Ив: — Разполагате ли със снимки, които да погледна преди следващия сеанс? Предполагам, че ще го позная, ако видя снимката му.

— Може би до утре ще имаме негова снимка.

Селина остави чашата:

— Така… Отивам си вкъщи и веднага ще пийна вино.

— Ще те изпратя. — На излизане Ив погледа часовника си — минаваше шест. Време беше за следващия ход.

— Може би когато този кошмар приключи, заедно с теб ще изпием по чаша вино — промълви Селина.

— С удоволствие. Какво е усещането, когато си под хипноза? Все едно, че са ти дали приспивателно и се наблюдаваш отстрани ли?

— Не… Всъщност сравнението е донякъде вярно. Но не си отделен от тялото си, ако разбираш какво имам предвид. Сякаш частица от разума ти знае, че си привързана със спасително въже и можеш да се върнеш.

— Хмм.

— Усещането е странно, не и неприятно. Говоря за усещането, докато те хипнотизират, не за картините, които видях. Повярвай, преживяването беше кошмарно, може би затова чувството е с горчив привкус. Обаче в общи линии не се различава от състоянието ми, когато получавам видения.

— Аха… почти разбрах.

— От сърце се надявам повече да не получавам подобни видения. Но ако се случи отново, ще се държа по-мъжки.

— И днес се държа мъжки… Виж, ще намериш ли сама изхода? Тези коридори са като лабиринт, затова ако искаш…

— Не ме придружавай, ще се оправя.

— Имам нещо спешно, извинявай.

— Оставаш ли? Доколкото разбрах, тук си от сутринта.

— Няма как — такава ни е работата.

— А ти се справяш блестящо. — Комплиментът на Селина бе съвсем искрен. — Ще се видим утре при доктор Майра. Обади ми се, ако се наложи да дойда по-рано, за да разгледам снимките.

— Непременно.

Ив хукна обратно към отдел „Убийства“. Застана пред бюрото на Пийбоди, направи й знак да я последва и тръгна към канцеларията си.

— Селина го описа криво-ляво. Съвпада с онова, което предположихме — този тип наистина е исполин. Или е от смесена раса, или…

— Каза го и преди.

— Дебелият слой защитен спрей я е подвел. Подозирам, че той използва вещество, което е полупрозрачно. — И така, мъж от смесена раса с шоколадова кожа или силен слънчев загар. Напълно плешив, вероятно бръсне косата си. Четвъртито лице, плътни вежди. Тя не е забелязала някакви отличителни белези или татуировки. Когато убива жените, носи тъмни очила.

— Божичко!

— Може би страда от някакво очно заболяване или пък това е поредният символ, възникнал в болното му съзнание. Значи трябва да проучим очните заболявания и други причини, поради които хората не търпят силна светлина.

— Зрението на наркоманите е чувствително към силна светлина.

— Този не е наркоман. Друг е въпросът, че сигурно се тъпче със стероиди, за да помпа мускули. А ти докъде стигна?

— Разговарях с приятелките на Съмърс — никой не й е подарил котенцето дроид. Издирвам магазина, от който е купена „играчката“, но засега не открих нищо.

— Довърши си работата, после имаш друга задача. Заедно с Фийни.

— С Фийни ли?

— Да, решихме да си разделим работата, за да свършим по-бързо… надявам се до довечера. Ти си в екип с него, аз — с Рурк. И без това настоява да ми помогне. Освен това така ще си спестя време да въвеждам в разследването друг детектив. — Замълча, седна на ръба на бюрото. — Виж какво, ако имаш късмет и откриеш мръсника, знай, че няма лесно да се даде.

— Моля? Да разбирам ли, че ме призовавате към предпазливост?

— Призовавам те да бъдеш нащрек. Спипате ли го, той ще се нахвърли върху теб, не върху Фийни.

— Защото съм жена.

— Точно така. Ще те очисти, ако му дадеш възможност.

— Значи няма да му я дам. Същото се отнася и за вас, лейтенант.

— Опиши го на Фийни, като се придържаш към онова, което ни каза Селина. Обаче имайте предвид, че може да носи перука, ето защо…

— Лейтенант, не съм новобранка.

— Да, да. Имаш право. — Ив скочи на крака — не я сдържаше на едно място. Умираше за кафе, но този път се въздържа и посегна към бутилката с вода. Днес беше прекалила с кафето, може би затова бе толкова изнервена. — Не ми се връзвай, просто усещам лоши вибрации.

— Да се обадя ли, като се прибера у дома, мамичко?

— Чупката!

— Слушам.

Ив седна пред компютъра, въведе информацията, получена по време на хипнотичния сеанс, написа рапорта за деня.

Рурк беше обещал да я вземе в седем и половина, дотогава имаше време да свърши още нещо. Възложи на компютъра да й даде пълни сведения за очни заболявания, причиняващи свръхчувствителност към светлина. Докато чакаше резултата, стана, приближи се до малкия прозорец.

„Лоши вибрации“ — помисли си, загледа се навън, в града, който толкова обичаше.

Не смяташе, че покрай Селина е развила способности на екстрасенс. Усещането нямаше нищо общо с паранормалното. По-скоро бе гласът на първичния инстинкт, който преди хилядолетия е подсказвал на първобитните хора кога да излязат на лов и кога да се скрият в пещерите.

Някои биха казали, че говори интуицията им, но според нея тази дума беше прекалено префърцунена. А в полицейската работа нямаше нищо префърцунено.

Вибрациите или емоционалната аура, както ги наричаха някои, бяха съчетание от инстинкт, богат опит и знания, които тя не желаеше да анализира.

Знаеше, че престъпникът е набелязал следващата си жертва. Но беше безсилна — можеше само да се пита кого и къде ще убие тази нощ.