Нора Робъртс
Видения в смъртта (16)

Шестнайсета глава

— Познавала е жертва, така ли? Горката! — съчувствено промърмори Пийбоди. — Лукас. Лукас Грейнд е бившето й гадже. Как не се сетих преди? Разбирам защо й е трудно, почти болезнено. Предполагам, именно това е причината за виденията. Паранормалните явления се подчиняват на определена логика.

— Понятията „паранормално“ и „логика“ взаимно се отричат.

— Не е вярно. Но някои хора са прекалено упорити и отказват да го приемат.

„Тръгнали сме да проучим откъде извергът е купил обувките — помисли си Ив. — Това е логично.“

— Кога ще ми позволите да карам новата кола? — подхвърли Пийбоди.

— Когато се научиш, че жълтият светофар е предупреждение да се стрелнеш през кръстовището, преди светлината да стане червена, не да намалиш скоростта половин километър по-рано.

— Принуждавате ме да изтъкна, че сте заплаха за живота на другите участници в движението.

— Как не! Такива като теб са заплаха. Караш като префърцунена дама на парти, която се срамува да вземе последната бисквитка, да не би някой друг да я иска. „Ама не, моля ви се — заговори превзето, — вземете я, настоявам.“ Мразя лигавщините. Искам ли бисквитата, взимам я. Престани да се цупиш, трябва да обсъдим нещо.

— Имам право на трийсет секунди цупене, след като шофьорските ми умения бяха подложени на толкова унищожителна критика. Освен това е невъзпитано да се взима последната бисквита.

— О, да. С превзетите ти приятелки я оставяте на сервитьора, който я излапва по пътя към кухнята.

Пийбоди гневно скръсти ръце, после си каза, че Ив може би има право. И че се е лишила от твърде много бисквити в името на добрите маниери.

— Какво искахте да обсъдим?

— Ами… да речем, че живееш с някакъв мъж.

Настроението на Пийбоди начаса се подобри.

— Наистина живеем на съпружески начала — заяви гордо.

— Пийбоди!

— Да, да, знам, че въпросът е хипотетичен. — Тя свъси вежди, когато партньорката й отново премина на жълта светлина. — Сега ще попитате дали е симпатяга и секси, купува ли ми сладки и позволява ли ми да изям последната, за да покаже колко много ме обича и държи на мен.

— Не се заяждай, че ще стане лошо. Представи си, че с този човек се разделите.

— А, това не ми харесва.

— Че на кого му харесва?

— Ще се разделим, защото съм излапала всички сладки и задникът ми се е увеличил ли?

— Пийбоди!

— Добре, добре. Опитвам се да разбера причината, лейтенант. Кой от двамата е скъсал, защо и… няма значение — побърза да добави, като видя физиономията на Ив.

— Разделяте се, всеки поема по пътя си. Оставете ли приятели?

— Може би. Зависи. Моля ви, не ми прегризвайте гърлото! Наистина е така. Някои се разделят, като се наричат какво ли не и се замерят с чупливи предмети, други — приятелски, по взаимно съгласие. Разбрахте ли?

— Не, но да кажем, че мъж и жена са се разделили по взаимно съгласие. По-късно той си намира ново гадже. Как ще реагираш?

— Пак зависи. Първо, дали още съм влюбена в него. Второ, дали другата жена е по-слаба, по-красива или по-богата от мен, циците й по-стегнати ли са. Тези фактори са от значение.

— Да му се не види, защо трябва да е толкова сложно?

— Защото е сложно.

— Глупости. Ходиш с някого, скъсвате, той си намира друга. Просто и ясно. Въпросът е винаги ли оставате приятели.

— Чакайте да си помисля. Преди да дойда в Ню Йорк, много си падах по един тип. Не живеехме заедно, но връзката ни беше сериозна. Почти година буквално бяхме неразделни. После се разделихме. Сърцето ми не беше разбито, но известно време ми беше много тъжно. Обаче с течение на времето всичко се преодолява. С въпросния младеж останахме приятели, от време на време се засичахме по купони…

— Още дълго ли ще обясняваш? Да взема ли стимулант, за да издържа до края?

— Вие попитахте. Той се хвана с друго гадже — кльощава блондинка с големи бомби и коефициент на интелигентност на заек. Обаче изборът си беше негов, нали така? Стана ми гадно, ала го преглътнах. Е, може би тайничко се надявах той да пипне венерическа болест, но в лека форма, че да не се стигне до там оная му работа да окапе. Ако с Макнаб някога отидем в родния ми град, и аз ще се изфукам с него. Така си е. Не трябва да се прави от мухата слон. — Изчака секунда и добави: — Още ли сте будна?

— Вече заспивам.

— Мисля, че грешите, ако мислите, че Селина прави някаква черна магия, за да отмъсти на Лукас, задето вече е с друга жена. По принцип не става така.

— Кое не става? Току-що поне шест милиона пъти каза „зависи“.

— Мисълта ми беше, че паранормалните способности не са черна или бяла магия. Първо, Селина не може да омагьоса един мъж и да го накара да избива жени, и то една от тях да е Съмърс. Второ, тя сама дойде при нас. Трето, ако се съди по наличните доказателства, Съмърс по собствена воля е влязла в парка и е била сама. Четвърто, според психологическия профил убиецът е единак, женомразец и хищник.

— Имаш право и по четирите точки. И все пак не ми допада логиката на паранормалното, която много ми прилича на поредица от съвпадения.

— Аз пък мисля, че има нещо, което ви смущава.

Ив дълго мълча, после каза:

— Имаш право. Не ми харесва обратът на разследването и това, че сме зависими от виденията на една екстрасенска или от хипнотични внушения. Не ми допада, че Санчес е прекалено зависима от мен, използва ме като морална опора.

— В хотел „Далас“ няма ли място за още една приятелка?

— Не. Всички стаи са заети. Може би ако някой от вас се пресели на друга планета или загине при злополука, ще приема другиго на негово място.

— Говорите на инат. Знам, че я харесвате.

— Какво от това? Задължително ли е да сме приятелки само защото я харесвам? Трябва ли да излизаме заедно? Длъжна ли съм да й дам последната бисквитка?

Пийбоди се засмя, потупа я по рамото:

— Успокойте топката. Ще преминете и това изпитание. Снощи изкарахте добре, нали?

Помощничката й ставаше прекалено дръзка — нямаше да е зле да я сложи на мястото й. Но сега нямаше време — трябваше да събере всичките си сили и енергия, за да намери място за паркиране.

— Да — смотолеви. — Обаче знам, че е уловка. Сега ще трябва да поканим цялата компания у дома. После ще ни поканите у вас и…

— Вече подготвяме тържество по случай новия апартамент.

— Виждаш ли? Виждаш ли? — Ив нарочно натисна газта и с шеметна скорост се понесе към току-що освободилото се място за паркиране. — Получава се омагьосан кръг. Качиш ли се веднъж на въртележката, няма слизане. Въртиш се до безкрай, докато други хора опитват да се качат. Сега пък трябва да ти купя подарък, защото с любовника ти сте се пренесли в ново жилище.

— В интерес на истината нямаме чаши за вино — заяви Пийбоди и заливайки се от смях, слезе от колата. — Знаете ли, лейтенант, имате късмет с приятелите, сред които съм и аз. Те са умни, забавни, лоялни. И много различни. Например Майра и Мейвис са като два противоположни полюса. Но и двете ви обичат. После ги каните на вечеря и вашите приятели се сприятеляват.

— А после си намират други приятели и на мен натрисат някого като Трина. — Ив машинално прокара длан по косата си — как ли щеше да се разкрещи Трина, като видеше саморъчната й подстрижка.

— Тя е невероятна — заяви Пийбоди, докато вървяха към магазина. — А вие имате за съпруг Рурк, следователно никога няма да ви липсват сладкиши.

Ив изпъшка:

— Чаши за вино ли каза?

— Ами да. Ще ни трябват, като поканим приятели.

 

 

Ив се чувстваше по на място в „Клубът на Джим“, отколкото в този луксозен магазин за облекло и обувки, предназначени за мъже гиганти.

Магазинът заемаше три етажа; в сутерена се предлагаха принадлежности за краката затова отидоха право там. „Не може ли да се каже простичко обувки и чорапи?“ — запита се тя.

Оказа се, че фразата „принадлежности за краката“ не включва само обувки и чорапи, ами домашни чехли, ботуши, калъфи и кутии за обувки, стелки с вградено отопление, бижута, които се носят около глезена, и още безброй продукти, предназначени за поддържане и грижи за краката.

„Да не повярваш, че съществуват такива измишльотини“ — помисли си тя.

Продавачът, към когото се обърна, се опита да й прави обичайните въртели, после подви опашка и отиде да повика управителя.

Докато чакаше, тя видя обувките, които я интересуваха. Взе едната и я разгледа — практична и наглед добре изработена. С удоволствие би носила подобни обувки.

— Какво обичате, мадам?

— Лейтенант. — Обърна се… и трябваше да отстъпи назад и да вирне глава, за да погледне човек в лицето.

Беше висок най-малко два метра и невероятно слаб — напомняше прътовете, около които се увиваха пълзящите растения в Грийнпийс парк. На фона на тъмната му кожа бялото на очите му изпъкваше още по-контрастно, зъбите му блестяха като късчета лед. Забеляза изумлението на Ив и се поусмихна — явно беше свикнал хората да реагират така.

— Мадам лейтенант — каза любезно. — Аз съм Кърт Ричардс, управителят на магазина.

— Бас държа, че сте били баскетболист, и то нападател.

Чернокожият изглеждаше поласкан.

— Познахте. Навремето играех за „Никс“. Често ме питат дали съм бил баскетболист, но малцина познават на какъв пост съм играл.

— Обичам баскетбола, но за съжаление не ми остава време да гледам мачовете. Смятам, че сте били звезда.

— Благодаря… ще ми се да мисля, че бях. Отказах се преди осем години. Този спорт е за младежи… както повечето спортове. — Взе обувката, която тя продължаваше да държи. В грамадната му шепа тежката обувка вече не изглеждаше толкова голяма. — Интересувате се от модел „Авъланч“ ли?

— Интересувам се от имената на клиентите, които са купили номер четирийсет и шест от този модел.

— Ясно. Вие сте от отдел „Убийства“.

— Явно освен отличен баскетболист сте и добър детектив.

— Гледах част от вчерашната пресконференция; предполагам, че посещението ви е свързано с парковите убийства.

— Така ли ги наричат?

— Да — заглавията са написани с големи червени букви. — Той стисна устни, огледа обувката. — Търсите човек, който носи четирийсет и шести номер от този модел, така ли?

— Ще ми бъде от помощ, ако ми дадете имената на клиентите.

— С удоволствие ще ви съдействам. — Той остави обувката на поставката.

— Също и имената на служителите, които са купили обувки от същия модел.

Чернокожият я изгледа, после промърмори:

— Хм. Явно съм късметлия, че нося четирийсет и осми номер. Ще изчакате ли в кабинета ми, докато подготвя информацията, или ще разгледате магазина?

— Предпочитам да почакаме в кабинета. Пийбоди… — Тя се огледа и се намръщи, като видя партньорката си, която беше се спряла пред щанда с чорапите. — За бога, детектив!

— Извинете — избърбори Пийбоди и се втурна към нея. — Брат ми и дядо ми са с големи стъпала, та си казах…

— Не се притеснявайте. — Ричардс махна на един продавач. — Ще ви ги опаковат. На излизане ще ги платите на касата.

 

 

— Нали знаете, Коледа наближава. — Пийбоди притискаше до гърдите си пакета с покупките и вървеше по петите на началничката си.

— Престани, ако обичаш!

— Ами така си е. Времето лети и ако пазаруваш своевременно, няма да превъртиш, дойде ли време за купуване на подаръци. Освен това чорапите са хубави, пък и бяха на разпродажба. Къде отиваме? Колата…

— Ще вървим пеш. Следващият магазин е само на шест преки оттук. Ходенето ще се отрази добре на фигурата ти — заприличала си на слон.

— Знаех си, че изглеждам дебела с този панталон! — Тя изведнъж спря, втренчи се в Ив. — Казахте го нарочно, за да ми го върнете, задето купих чорапите. Така ли е?

— Няма да ти отговоря. — Комуникаторът й избръмча, тя го извади от джоба си. — Далас.

— Преминахме първото ниво — избърбори Фийни — както обикновено дъвчеше любимите си захаросани бадеми. — Открихме някои съвпадения. Преминаваме към следващия етап, при който ще елиминираме жените, роднините и онези, които не отговарят на психологическия профил.

Ив ловко се провираше между потока от минувачи, без да прекъсва разговора:

— Изпрати ми всичко, с което разполагате досега, ако се наложи да направя допълнителна справка. Много благодаря за бързината, Фийни.

— Моите момчета се навиха да работят извънредно.

— Какво става с дисковете от камерите в метрото?

— Засега нищо. Върви много бавно, не храни особени надежди.

— Добре. По отпечатъка на местопрестъплението Дики е открил какви обувки е носил убиецът. Ще ти препратя доклада му. Слушай, ако се доберете до нещо ново, искам веднага да ме уведомиш.

— Дадено, малката. Колко са магазините, в които се продават тези обувки?

— Прекалено много, но ще се справим.

Спря на светофара, почти без да забелязва дима, вонящ на лук, който се издигаше от подвижния павилион за храна наблизо, човека до нея, който мърмореше за адски изчадия, нито на бърборенето на двете момичета зад нея, обсъждащи някакъв тоалет, с който всяка жена щяла да изглежда като богиня. Преди да дочака зелената светлина, заедно с цяла орда минувачи се втурна да пресече улицата и продължи да говори с Фийни:

— Той е нюйоркчанин. Обзалагам се, че пазарува в града. Ако се наложи да проверяваме предградията, магазините в другите щати и поръчките по Мрежата, ще ни отнеме няколко дни, ако не и няколко седмици. А мръсникът ускорява темпото.

— Да, чух вече. Ще продължим да се трудим. Обади се, ако ти потрябват помощници.

— Непременно. Благодаря.

Посетиха още два магазина, преди Ив да се смили над партньорката си и да купи от един подвижен павилион два сандвича със соеви наденички. Предложи да отидат в Сентрал парк — времето беше прекрасно, все едно бяха излезли на пикник. Седнаха на тревата, тя се загледа в замъка. Това беше отправната й точка.

Едър, могъщ човек. Господарят на замъка… Може би… А може би въображението я подвеждаше.

Втората жертва беше оставил на скамейка до паметника на почитани герои. Мъже, изпълнили дълга си. Олицетворение на мъжеството, прочули се с подвизите си пред лицето на голяма опасност.

Той си пада по символиката. Господарят на замъка. Сила пред лицето на опасността.

Третата жена беше оставена в зеленчукова градина под скулптурна композиция, изобразяваща фермери.

Солта на земята? Пречистена сол… Упрекна се, че вече започва да превърта, но продължи да разсъждава. Градина… трудиш се с пот на челото, за да дариш живот. Да дариш смърт.

Символика можеше да се търси и в слабостта към художествените занаяти — може би за него са олицетворение на самостоятелност, нещо, което правиш сам.

Много предположения… но в едно беше сигурна — самите паркове означаваха нещо за убиеца. Нещо му се е случило в парка, нещо, за което отмъщава при всяко убийство.

— Може би трябва да поровим в досиетата — промърмори. — Да проверим дали в миналото мъж е бил изнасилен в градски парк. Не, не мъж, а момче. Това е ключът. Сега той е голям, вече никой не може да го насили. Но като малък е бил безпомощен като жена. Когато си малък, няма как да се съпротивляваш. Трябва да станеш силен, за да не ти се случи отново. Предпочиташ да умреш, отколкото да ти се случи отново.

Пийбоди не беше сигурна, че Ив говори на нея, но все пак се осмели да подхвърли:

— Може би не е бил изнасилен, а бит и подложен на унижения. И то от жена, която е имала власт над него.

— Да… — Ив машинално разтри слепоочията си — започваше да усеща първите признаци на силно главоболие. — По вероятно е сега да отмъщава на някаква жена. И ако е бил тормозен от майка си или от сестра си, това не е отразено в полицейските досиета. Все пак ще проверим.

— Да речем, че жена, която е имала власт над него, го е подлагала на физически и сексуален тормоз; психиката му е изкривена от ранна възраст, а по-късно някакво събитие задейства стаената му омраза и той започва да си отмъщава.

— Смяташ, че действията му са оправдани, защото е бил малтретиран като малък ли?

Тонът на Ив даде знак на Пийбоди, че върви по тънък лед и трябва внимателно да подбира думите си.

— Не, лейтенант. Смятам, че е причина, също и мотив за престъпление.

— Няма причина да се убиват невинни хора; непростимо е да си цапаш ръцете с кръвта им, защото някой те е измъчвал. Без значение кой и кога. Адвокатите и психоаналитиците го използват като оправдание за престъпленията, но това не отговаря на истината. Истината е, че трябва да издържиш, да се противопоставиш — ако не можеш, с нищо не превъзхождаш онзи, който те е пребивал и унижавал. С нищо не си по-добър от най-долните човешки същества. Вземи ги тия глупости за жертвата, която трябва да взима други жертви, и си ги набутай в… — Тя се насили да млъкне, гневът бе като горчива отрова, която я задушаваше. Наведе глава, притисна длани до челото си. — Да му се не види! Май се поувлякох.

— Грешите, ако мислите, че му съчувствам или търся извинение за делата му.

— Не мисля. Речта, която току-що дръпнах, се дължи на… лични причини. — Беше й трудно, но трябваше да го направи. Време беше. Тя вдигна глава. — Очаквам от теб да ме следваш навсякъде без колебание. Очаквам да бъдеш редом с мен, да газиш в кръв, да издържиш кошмара и да поставяш дълга преди личната си безопасност. Знам, че ще го сториш не само защото чувството за дълг ти е вродено, но и защото аз те обучих.

Пийбоди мълчеше.

— Когато ми беше помощничка, бе различно… съвсем малко, но различно. Ала партньорите не бива да имат тайни един от друг.

— Била сте изнасилена.

Ив изумено я изгледа:

— Откъде ти хрумна?

— Стигнах до това заключение въз основа на наблюдения, асоциации, логически предположения. Мисля, че не греша, но не сте длъжна да го споделяте с мен.

— Не грешиш. Не знам кога ми се случи за пръв път. Спомените ми за този период от живота ми са доста мъгляви.

— Насилвали са ви неведнъж, така ли?

— „Насилвали“ е меко казано, Пийбоди. Думата означава много неща. Чуй истината. Баща ми редовно ме пребиваше — с юмруци или с каквото му попадне. Изнасили ме безброй пъти. И веднъж ми стигаше, защо да ги броя?

— А майка ви?

— Умряла е много млада, изобщо не си я спомням. Била е проститутка наркоманка, същата измет като тъй наречения ми „баща“.

— Ще ми се… ще ми се да кажа, че съжалявам, но и тази дума означава много неща. Наистина не знам как да ви утеша…

— Не го споделих с теб, за да ми съчувстваш.

— Знам.

— Бях вече осемгодишна — така ми казаха по-късно. Една нощ както обикновено бях заключена в мизерната стаичка в мизерния хотел, в който живеехме. Не бях хапвала нищо, знаех, че няма дълго да бъда сама, затова търсех нещо за хапване — залък хляб, парченце сирене. Треперех от студ, бяха обезумяла от глад, интересуваше ме само храната. Той се върна по-рано от друг път и не беше толкова пиян. Понякога, когато се напиеше до безпаметност, ме оставяше на мира. Но тази нощ не беше достатъчно замаян от алкохола… — Замълча за миг, опита да се овладее, иначе нямаше да й стигнат сили да продължи. — Удари ме, повали ме на пода. Молех се да ми се размине само с побоя, но знаех, че надеждата ми е напразна. Не плачи, Пийбоди. Няма да издържа, ако плачеш.

— Аз пък няма да го понеса, ако не плача. — Все пак тя избърса сълзите си с мъничката салфетка.

— Легна върху мен. Бърбореше, че трябва да ми даде урок. Болеше. Всеки път забравяш колко боли. Докато се случи отново и тогава болката е невъобразима. Помъчих се да му попреча. Знаех, че става по-лошо, ако се съпротивлявам, но повече не издържах. Опитах се да му се противопоставя. Той счупи ръката ми.

— О, боже! — Сега Пийбоди наведе глава, закри с длани лицето си. И зарида, като се мъчеше да не издава нито звук.

— Да знаеш само как пращи! — Ив се взираше в езерото, в красивите лодки, които се плъзгаха по огледалната му повърхност. — Как пращи счупената кост на дете! Обезумях от болка. Ножът, с който си отрязах сирене, беше на пода. Не усетих кога го сграбчих.

Пийбоди бавно вдигна глава, лицето й беше мокро от сълзите. Избърса ги с опакото на дланта си и прошепна:

— Проболи сте го! Кажете, че сте го нарязали на парченца.

— Почти. — Ив забеляза, че повърхността на езерото не бе гладка, както й се беше сторило — малките вълни се плискаха в брега, връщаха се, пак прииждаха… — Продължих да забивам ножа в тялото му, кръвта му ме обливаше. Ето казах го! — Тя въздъхна с облекчение. — Спомних си този епизод по-късно, малко преди с Рурк да се оженим.

— Полицията…

Ив поклати глава:

— Беше ме наплашил от ченгетата, социалните работници, накратко от всеки, който можеше да се намеси и да ме отърве от ада. Оставих го там, в мръсната хотелска стая. Бях в шок, не помня как съм измила кръвта, само знам, че вървях и вървях — сигурно изминах километри, после пропълзях в една задна уличка и загубих съзнание. Свестих се в болницата. Лекари и ченгета ми задаваха въпроси. Съзнанието ми беше замъглено, но дори да помнех какво се е случило, бях прекалено изплашена, за да им кажа. Майка ми сигурно беше ме родила на улицата, защото не фигурирах в нито един регистър. Не съществувах, докато не ме намериха на улицата в Далас. Затова ми дадоха името Далас… А теб моля за едно — да ми кажеш, ако забележиш, че миналото ми се отразява на работата ми.

— Наистина се отразява. Според мен именно затова сте толкова способно ченге. Преживяното ви помага безстрашно да приемате всяко предизвикателство. Каквото и да е изтърпял престъпникът, когото преследваме — дори да е по-страшно от вашата съдба. Той го използва като извинение да убива и унищожава, да причинява болка. А вие постъпвате тъкмо обратното — стремите се към правосъдие заради хората, чийто живот е бил отнет несправедливо.

— Не е геройство да си вършиш работата, Пийбоди. Просто изпълнявам дълга си.

— Все така казвате. Радвам се, че споделихте с мен. Това означава, че ми имате доверие и като партньорка, и като приятелка. Няма да ви подведа, обещавам.

— Знам. Стига сме циврили, ами да си гледаме работата.

Ив се изправи, протегна й ръка. Преди да стане, Пийбоди за миг задържа дланта й.

 

 

Ив отново отиде в моргата — за да огледа още веднъж трупа на Аналиса Съмърс и да изкопчи повече информация от Морис.

Завари го да изважда мозъка на някакъв мъртвец. Дори да не беше изконсумирала противната соева наденичка, пак щеше да й се повдигне от гледката, която обаче явно не правеше впечатление на съдебния лекар. Като я видя, той радушно се усмихна, махна й да се приближи.

— Я да те видим сега — можеш ли да кажеш от естествена или от насилствена смърт е хвърлил топа този юнак?

Морис обичаше да задава гатанки, затова тя покорно се наведе над трупа да го огледа по-отблизо. Беше започнал да се разлага, което означаваше, че смъртта е настъпила приблизително трийсет и шест часа, преди да го докарат в моргата и напъхат в хладилника. В резултат не представляваше красива картинка. Изглеждаше на около осемдесет години; предвид, че средната продължителност на живота беше сто и двайсет години, можеше да се смята, че умрял сравнително млад.

На лявата му страна имаше синина, очите му бяха почервенели от спуканите кръвоносни съдове. Любопитство й се възбуди, тя още по внимателно огледа трупа, търсейки други издайнически признаци.

— Как беше облечен?

— Носеше само панталона на пижамата си и един чехъл.

— Къде е било горнището на пижамата?

Морис се усмихна:

— На леглото.

— А мъртвецът?

— На кино.

— Моля?

Той се изкиска, махна с ръка:

— Шегичка. Бил е на пода до леглото.

— Имало ли е следи от влизане с взлом?

— Не.

— Сам ли е живеел?

— Да.

— На пръв поглед изглежда, че е получил масивен мозъчен кръвоизлив. — Тъй като ръцете му бяха напръскани със защитен спрей, тя му направи знак да отвори устата на мъртвеца. — Обърни устните му. — Морис се подчини, отдръпна се встрани, за да й даде възможност да се наведе. — Обаче на ваше място щях да разпитам прислужника или прислужницата, за да разбера кой му е дал чашката алкохол, който е причинил инсулта. Червеникавите петна по венците и от вътрешната страна на устните показват, че алкохолът е бил примесен с наркотик — предполагам, че токсикологичният анализ ще потвърди предположението ми. Ако човекът е искал да се самоубие, щеше да си облече и горнището на пижамата, после да се просне на леглото. Заключението ми е насилствена смърт. Къде е Съмърс?

— Не проумявам защо изобщо ме държат на работа, след като ти от пръв поглед познаваш причината за смъртта — промърмори уж сърдито съдебният лекар. — Почти сигурен съм, че токсикологичният анализ ще потвърди подозренията ни. Приключих със Съмърс, трупът е във фризера. Близките й и приятелят й дойдоха заедно сутринта. Бая се озорих, но не им позволих да я видят. Казах им, че е в интерес на разследването.

— Медиите още не са надушили, че онзи изважда очите на жертвите си; искам да го запазим в тайна и от най-близките — дори те могат да се изпуснат пред репортерите, особено в пристъп на гняв. Достъп до жертвите ще имат само онези, които изпълняват задълженията си във връзка с разследването.

— Искаш да я огледаш отново, така ли?

— Да.

— Чакай да се поизмия. Нашият приятел тук ще почака. — Той отиде до умивалника и докато отстраняваше от дланите си защитния спрей, отбеляза: — Травмите й са много по-сериозни, отколкото на другите две жертви.

— Жестокостта му ескалира. Знам.

— Също и темпото. — Морис поднесе дланите си под топлата въздушна струя, за да ги подсуши, после свали престилката и маската си и ги хвърли в контейнера.

— Приближаваме се до него. С всяка изминала минута скъсяваме разстоянието.

— Не се съмнявам. — Той й направи знак да го хване под ръка — изглеждаше невероятно изискан с безупречния си тъмносин костюм и червената вратовръзка. — Ще ми направите ли честта, мадам?

Ив неволно се засмя — само той можеше да я накара да се усмихне в компанията на мъртвите.

— Голяма работа си, Морис!

— Вярно е. — Заведе я в камерата за съхранение, направи справка в компютъра, отвори едно от чекмеджетата, изтегли платформата с трупа. Без да обръща внимание на разрезите при аутопсията, Ив огледа мъртвата.

— Този път побоят е бил много по-жесток. Ударите са нанесени най-вече по лицето и горната част на тялото. Хм, дали пък не сяда върху жертвата, докато я удря?

— Носът е счупен, липсват няколко зъба. Ударът по тила не е бил фатален. Тя може би се е свестила, може би не. Надявам се да е второто — така не е страдала толкова много — промълви Морис.

— Струва ми се, че този път изнасилването е по-брутално.

— Да, ако има степени на бруталността при изнасилване. Наблюдават се повече ожулвания, по-сериозна травма. В сравнение с другите жертви Съмърс е имала по-тясно влагалище, пък и убиецът явно е много надарен.

— Има и друга разлика. Очите! Не са отстранени умело като на втората жертва, но разрезите са направени от човек с твърда ръка, за разлика от първия път.

— Много си наблюдателна, Далас. Наистина започвам да се плаша за мястото си. Имаш право — и при трите жени убиецът е действал доста сръчно, обаче при Съмърс е малко по-различно.

— Добре, благодаря. — Ив се отдръпна, за да му даде възможност да прибере обратно трупа.

— Наистина ли сте на път да го заловите, Далас? Започвам да се потискам от присъствието на толкова хубави млади жени в моите владения.

— Ще ти кажа едно, Морис — ще направя всичко по силите си час по-скоро да го тикнем зад решетките.