Нора Робъртс
Видения в смъртта (14)

Четиринайсета глава

Докато разпитаха хората от персонала, дежурството им приключи. Ив си каза, че ако не иска да провали личния си живот, трябва да зареже всичко и да потегли към дома си.

— Ако бяхме разпитали тази Роуз Донъли, щяхме да приключим с бара — отбеляза Пийбоди. — Разбрах, че живеела наблизо.

— За съжаление днес бил почивният й ден. Все пак можем да се отбием при нея, после ще те закарам до вас и… — Тя извади джобния си видеотелефон, който настойчиво звънеше. — Далас.

— Дано да имаш малко време да поговорим. — Изнуреното лице на Селина запълни екранчето. — Ако искаш, ще дойда в управлението.

— Има ли нещо ново?

— Не. Обаче… ще ми се да поговорим… няма да ти отнема много време.

— И без това съм в центъра. След малко ще бъда при теб.

— Добре. Благодаря.

— Ще отида при Санчес — обърна се Ив към партньорката си. — Ако завариш вкъщи Донъли, вземи показанията й.

— Става. Ще се видим на вечерята. Хм, очертава ми се още трамбоване. — Пийбоди доволно потърка ръце. — Ще изконсумирам всичко, което не е заковано с гвоздеи.

Ив седна зад волана и потегли към Сохо. Докато шофираше, се свърза с Рурк:

— Здрасти. Боя се, че ще позакъснея.

— Не може да бъде!

— Днес всички сте в настроение за тъп хумор. Ще присъствам на вечерята. Но преди това за малко ще се отбия на едно място.

— Не се притеснявай. Ако „за малко“ стане „за по-дълго“, да се срещнем направо у Чарлс, а?

— Ще ти се обадя, но се надявам да не се стигне до там. Ако не друго, поне трябва да взема душ преди тържествената вечеря. Надявам се да свърша за един час. Може би.

— Добре. Между другото, гледах пресконференцията. Излъчиха я на живо, после даваха откъси от речите на кмета и Тибъл.

— Супер.

— Гордея се с теб.

— Ами… я не ме поднасяй!

— Помислих си, че ще се разтреперя, ако съм човекът, когото преследва тази жена с уморени очи.

— Няма да се разтрепериш дори ако опра оръжие до гърлото ти, но все пак благодаря за комплимента. И така, ще проведа последната среща и веднага ще тръгна за вкъщи.

— Аз също.

— А, така ли? — Тя изведнъж се пообнадежди. — Не разбрах, че още си на работа. Чудесно, прекрасно. Значи не само аз ще се претрепя от бързане. Доскоро.

Паркира пред сградата на ясновидката и още преди да позвъни, гласът на Селина прозвуча по домофона:

— Отключено е. Качи се направо.

„Май е доста изнервена“ — помисли си Ив, докато асансьорът се изкачваше до най-горния етаж. Селина я чакаше пред вратата:

— Благодаря, че дойде толкова бързо.

— Бях наблизо. Какво се е случило?

— Трябва да… ще пиеш ли нещо? Чай, чаша вино…

— Не, бързам да се прибера у дома. Канени сме на вечеря.

— А, така ли? — Селина нервно прокара пръсти през косата си. — Извинявай, не знаех. Все пак седни за малко. Приготвих чай. Трябваше да правя нещо, докато те чаках.

Не беше приготвила само чай, ами някакви малки сладки и сандвичи със сирене, все едно се канеше да си поговорят „по женски“. Само че Ив нямаше нито време, нито желание за празни приказки.

— Каза, че няма нищо ново. Защо настояваше да се видим?

— Не съм имала друго видение. — Тя седна, наля си чай. — Дори не отложих приемните си часове… Казах си, че трябва да опитам, да се върна към предишния си живот. Но след първите две посещения отмених другите. Не съм в състояние да се съсредоточа.

— Това само ще спъва работата ти.

— Няма значение. Мога да си позволя малко почивка. Редовните посетители ми влизат в положението, а колкото до новите… — Тя сви рамене. — Така ще им се сторя по-загадъчна. Но не в това е въпросът.

— А в какво?

— Ей сега ще ти обясня защо те повиках. — Селина наклони глава. — Не си по празните приказки, нали?

— Сигурно затова ги наричат „празни“.

— Хм, май имаш право. Първо, гледах пресконференцията. Смятах да не пускам телевизора, но после реших, че трябва да я гледам. — Кръстоса крак върху крак и добави: — След това ми хрумна нещо.

— Какво?

— Мога да направя нещо повече. Би трябвало. Затова получавам виденията. Не знам каква е причината, но определено я има. Правя минималното, обаче чувствам, че от мен се иска да сторя нещо повече. — Отпи от чашата си, отново я остави на масата. — Намислила съм да се подложа на хипноза.

Ив вдигна вежди. „Тъкмо когато си на върха на отчаянието — помисли си, — изниква нещо интересно.“

— Каква е ползата от хипнозата?

— Нещо в мен блокира спомена. — Селина посочи слепоочията си, после сърцето си. — Предпочитам да го наричам „механизъм за оцеляване“, но всъщност е страх. Нещо в мен не иска да видя, да си спомня случилото се, затова не мога.

— Аха. Пречи ти по същия начин, по който се въздържаш да надникваш в мозъците на хората без тяхно съгласие.

— Не. За мен въздържането е съзнателно действие, макар че с течение на времето е станало естествено като дишането. Случващото се сега е подсъзнателно. Човешкият мозък е могъщо и ефикасно оръдие, но не го използваме пълноценно. Може би защото не се осмеляваме. — Взе една от малките сладки, отхапа парченце. — Можем да блокираме нежелани спомени. Често се случва с хората, претърпели травма. Не могат или не желаят да си спомнят преживяването или подробности, свързани с него, защото се страхуват. Предполагам, виждала си нещо подобно в работата си.

„И в себе си“ — помисли си Ив. Години наред беше потискала спомена за случилото се в хотелската стаичка в Далас.

— Да.

— Под хипноза тези блокади могат да бъдат отстранени или свалени. Може би ще видя повече. Знам, че има и друго, предполагам, че ще го видя… под ръководството на някой, който е не само добър хипнотизатор, но има опит с екстрасенсите. Настоявам да присъства и лекар. Искам доктор Майра да ме постави под хипноза.

— Майра!

— След като ми спомена за нея, направих проучвания, тя е специалист във всички области, които са необходими. Освен това е криминолог, което означава, че знае какви въпроси да ми задава, накъде да ме води, когато съм под хипноза. Имаш й доверие, нали?

— Абсолютно.

— И аз ти се доверявам, Далас. Знай, че не се оставям в ръцете на всеки. Честно казано, страхувам се от този експеримент. Но повече се страхувам от бездействието. Знаеш ли кое е най-страшното?

— Не.

— Ужасявам се, че насила преминавам в друга област. Че онова, което притежавам, което съм, слиза по пътека, нежелана от мен. — Тя започна машинално да прокарва длан по ръката си, сякаш да успокои някакъв спазъм. — Трудно ми е да приема, че ще прекарам следващия етап от живота си, като виждам убийства и насилие, като се идентифицирам с жертвите. Досега ми беше хубаво. Страхът ми се подсилва от осъзнаването, че може би животът ми безвъзвратно ще се промени.

— Въпреки това настояваш да се свържа с доктор Майра, така ли?

Селина кимна:

— Нека е по-скоро. Боя се, че ако протакам, смелостта ще ме напусне.

— Добре, но искам да говоря насаме.

— Разбира се. — Селина занесе в кухнята чашите и чинийките, сложи ги в умивалника. После обгърна с длани лицето си, притисна пръсти до затворените си клепачи. С цялата си душа се надяваше да е готова за онова, което предстоеше.

— Селина!

— Да? — Тя подскочи, отпусна ръце, обърна се към Ив, която стоеше на вратата.

— Доктор Майра ще те приеме утре в девет сутринта. Настоява преди това да проведе консултация и да те подложи на медицински преглед.

— Добре. — Ясновидката изпъна рамене, сякаш наместваше товар или го смъкваше. — Така е редно. Ти… ще присъстваш ли?

— Да, ако се стигне до решение да бъдеш хипнотизирана. И още нещо — ще те разберем, ако се откажеш в последния момент.

Селина докосна кристала, който носеше вместо медальон, и поклати глава:

— Няма. Преди ти се обадя, дълго го обмислях. Няма да се откажа. Оттук насетне ще вървя само напред. Връщане назад няма.

 

 

Ив се втурна в къщата, тресна външната врата.

— Закъснявам! — извика, преди Съмърсет да проговори. — Обаче ще ти кажа нещо — невинаги закъснявам, но ти винаги си грозен. Кой от двама ни има проблем?

Докато говореше, тичаше нагоре по стълбището, затова, дори ако икономът благоволи да каже нещо, тя не чу отговора. На път за спалнята съблече якето си, свали кобура с оръжието и го хвърли на канапето. Подскачайки на един крак, изу тежките си обувки, смъкна ризата и се готвеше да влезе в банята, но чу шум от течаща вода.

Да му се не види, все пак Рурк беше се прибрал преди нея! Захвърли другите си дрехи и изкомандва:

— Пусни по-гореща вода!

— Вече го сторих, скъпа. Увеличих температурата още когато чух как леко като пеперуда пристъпваш в спалнята.

Тя подозираше капан — знаеше, че съпругът й ще бъде ужасно развеселен от писъците й, когато я плисне леденостудена вода, затова предпазливо протегна ръка под душа.

— Харесва ми, че си толкова доверчива. — Той я хвана за ръцете, придърпа я под силната водна струя. — Искаш ли да си останем вкъщи и да се любим страстно под горещия душ?

— Няма да стане. — Ив го блъсна с лакът, изля шампоан върху косата си. — Отиваме на вечеря. Ще водим глупави разговори, ще консумираме храна, която не сме избрали, и ще се преструваме, че не се питаме в коя стая Макнаб и Чарлс са се опитали взаимно да се пребият.

— Описа го толкова привлекателно, че нямам търпение да отидем! — Рурк започна да втрива шампоана в косата й.

— Какво правиш?

— Спестявам ти време… Хм, какво си направила с косата си?

Тя сви рамене:

— Нищо.

— Разправяй го другиму. Пак си се подстригвала сама.

— Косата ми влизаше очите.

— Невероятно! В нюйоркската полиция знаят ли, че имат служителка с очи на тила? Уведомено ли е ЦРУ?

— Я ме остави на мира, мога и сама! — Тя ядно го изгледа, усърдно затърка косата си. — Да не си посмял да кажеш на Трина!

Рурк лукаво се усмихна:

— Какво ще получа в замяна на мълчанието си?

— Една бърза чекия.

— Аха, разбрах. Говориш цинизми, за да ме отблъснеш. — Докосна брадичката й и добави: — Странно, но ефектът е обратен.

— Тя и без това ще разбере — промърмори Ив и подложи глава под водната струя. — Ще разбере веднага, щом й падна в ръцете. И ще ме накара да си платя. Ще ме намаже с разни гадости, ще ми прочете конско и ще боядиса зърната ми примерно в синьо.

— Хм, каква любопитна картина се оформя в развинтеното ми въображение!

— Не знам защо го направих. — Ив изскочи изпод душа и влезе в кабинката за изсушаване. — Нещо отвътре ме подтикна.

— Дано съдията ти повярва — подхвърли Рурк.

 

 

„Не сме много закъснели — мислеше си Пийбоди. — Пък и когато си ченге — вечно преуморено и недоспало — явяването навреме е непостижим лукс.“

Освен това отдели повече време за себе си, защото искаше да се разкраси. Очевидно бе успяла, ако се съди по възторжената реакция на Макнаб, който възкликна: „Супер си, маце!“ и я прегърна.

И той изглеждаше „супер“. Дългата му коса блестеше като коприна, божественият му задник беше стегнат в тесен черен панталон, украсен с флуоресцентни сребристи лампази.

Разбира се, носеха букетче от лилии за домакинята, което бяха купили от магазинче до метростанцията.

След съответната проверка ги пропуснаха в сградата. Докато прекосяваха фоайето, тя промърмори:

— Ще се държиш прилично, нали?

— Естествено. — Макнаб приглади яката на сребристата си риза и се запита дали не е сгрешил, като не сложи вратовръзка. Този Мънроу беше такъв сноб — крайно време беше някой да му покаже какво означава истински шик. — Че защо не?

Тя забели очи. Качиха се на асансьора, Макнаб продължи да мърмори:

— Престани да ми натякваш, задето едно време го ступах. Тогава ти спеше с него, аз бях пиян и ядосан. Сега е съвсем различно — не съм пиян и ядосан — уточни.

Пийбоди бухна косата си и съжали, че нямаше време да я накъдри, за да изглежда по-различно.

— Нито пък аз — промълви.

— Глупости — ти нямаше повод да се ядосаш и да се напиеш.

— Мисълта ми е, че не съм спала с Чарлс. Не изглежда ли задникът ми прекалено голям в този панталон?

— Какво?

— Задникът ми. — Тя изви врат, за да се види отзад. — Струва ми се, че изглеждам като слон.

— Какво искаше да кажеш? Че не си спала с него, откакто е с Луиз ли?

— Искам да кажа, че никога не съм спала с него. Да му се не види, защо няма огледало, че да разгледам дебелия си задник?

— Не е дебел! Престани да се занимаваш с глупости, ами отговори на въпроса ми. Как може да не си спала с него, след като излизахте заедно няколко месеца?

Пийбоди помириса лилиите:

— Ти спал ли си с всяко момиче, с което си излизал?

— Почти с всяко… Чакай да се разберем.

— Няма време, ще закъснеем — подхвърли тя, докато слизаше от асансьора.

— Голямо чудо! Твърдиш, че не си се чукала с компаньона? Никога ли?

— С Чарлс бяхме… приятели, нищо повече.

Макнаб я хвана за ръката:

— Тогава защо ми внуши, че се чукате?

— Не, ти си го внуши. — Тя забоде пръст в гърдите му. — И стана за смях на всички.

— Ти… той… — Макнаб отиде до края на коридора, върна се. — Защо?

— Защото с него бяхме приятели, а пък аз спях с теб, тъпако.

— Но с теб скъсахме, понеже…

— Понеже вместо да ме попиташ като човек, ме обсипа с обвинения и се държа като пълен простак.

— Съобщаваш ми го миг преди да влезем в дома на Чарлс!

— Да.

— Много си жестока, Пийбоди.

— Естествено, сладък. — Тя го помилва по страната. — Отдавна мечтаех за часа на разплата и го дочаках. Между другото, постъпи адски гадно, като нахлу в дома на приятеля ми и го преби, но колкото и да е странно, това ми допада. Затова проявих великодушие и ти простих, че спа с близначките.

— Не съм. — Той допря пръст до носа й. — Ядец!

— Не си ли?

— Щях и можех да го направя, защото с теб бяхме разделени. Обаче не ги желаех.

— Защо тогава се хвалеше наляво и надясно?

— Защото съм мъж. Мъжът трябва да запази честта си.

— Мъж като лайно на дъжд — промърмори тя, но се просълзи. — Прощавам ти, задето си смятал, че си лягам и с Чарлс, и с теб, все едно съм някаква сексуална тигрица.

— Съкровище, ти си моята сексуална тигрица!

— О! — Тя го прегърна, страстно се зацелуваха.

Зад тях се отвори вратата на асансьора.

— Отврат! Загубих апетит! — възкликна Ив.

— Лейтенант! — Пийбоди разнежено надникна иззад рамото на възлюбения си. — Сдобряваме се.

— Заключете се някъде и се сдобрявайте колкото щете! Макнаб, ръцете ти нарушават няколко закона за поведението на обществено място.

— Пардон! — Той все пак пощипна за последен път задника на Пийбоди.

— Започнахте ли работа върху дисковете от охранителните камери в метрото?

— Ив. — Рурк сложи ръка на рамото й, поведе я към апартамента на Чарлс. — Поне изчакай да влезем, преди да подложиш на разпит детективите. Пийбоди, изглеждаш невероятно.

— Благодаря. С нетърпение очаквах тази вечер.

След позвъняването на прага застанаха Чарлс Мънроу, лицензиран компаньон, и доктор Луиз Димато, потомка на богаташи, която беше се посветила на грижи за бедните.

Ив неохотно призна пред себе си, че са чудесна двойка. Той приличаше на филмов актьор, тя бе крехка като изящна порцеланова статуетка. Разбира се, оставаха най-странната двойка сред познатите й, но наистина изглеждаха създадени един за друг.

— Виж ти, всички пристигнахте едновременно! — Луиз се засмя, прегърна Ив, която беше най-близо. — Заповядайте. Все се виждаме по работа, днешната вечер е приятно разнообразие.

Целуна Ив по страната, възхити се от букета, поднесен от Пийбоди.

— Лейтенант Захарче! — Чарлс също я целуна, но по устните. Поздрави Пийбоди по същия начин, лукаво се усмихна на Макнаб.

Ив си помисли, че ги очаква доста странна вечер.

Отвориха бутилките вино, които Рурк беше донесъл. След десетина минути тя се даде сметка, че нито за миг не настъпва неловко мълчание, всички изглеждаха в отлично настроение. От нея се искаше само да запрати мисълта за разследването в някое отдалечено кътче на съзнанието си и за няколко часа да се наслади на удоволствието да има личен живот.

Красивата като картинка Луиз изглеждаше на седмото небе — седеше на страничната облегалка до Чарлс и току се навеждаше да му прошепне нещо. Облякла беше наситено розова блуза и черен панталон, не носеше обувки. Ив се изуми, като забеляза на пръста на крака й малка златна халка.

Чарлс пък непрекъснато протягаше ръка към нея, докосваше я, както мъж докосва жената, превърнала се в център на живота му.

Ив се запита дали в подобни мигове Луиз не го ревнува от жените, които му плащат да ги докосва. Ако се съдеше по нежните погледи, които двамата си разменяха, нищо подобно не й минаваше през ума.

Макнаб и Пийбоди пък седяха прегърнати на коженото канапе, смееха се и разговаряха без следа от неудобство.

Всички сякаш бяха членове на едно щастливо семейство.

Всички, с изключение на нея.

Едва щом си го помисли, Рурк се наведе, притисна устни до ухото й:

— Отпусни се.

— Опитвам се.

— Луиз шета цял ден — отбеляза Чарлс.

— Така е. — Тя отметна буйната си руса коса. — За пръв път двамата с теб сме поканили приятели. Освен това обичам да домакинствам.

Шетането, реши Ив, се състоеше в подреждането на цветя в прозрачни вазички, поставени на стратегически места в апартамента, и съчетаването им с купища бели свещи в различни форми и размери, излъчващи приглушена златиста светлина.

Вероятно беше избрала и музиката — ненатрапчива и романтична, в тон с осветлението. Масата вече беше подредена, пламъчетата на свещите се отразяваха в блестящите чаши.

Накратко, комбинацията от хубаво вино, превъзходни ордьоври и романтично осветление създаваха интимна атмосфера, подходяща за случая.

„Как се усвоява подобно изкуство? — запита се Ив. — Като посещаваш курсове, или импровизираш и се надяваш, че не си сгафил, или си купуваш дискове с указания?“

— Личи си, че си се потрудила — отбеляза Пийбоди. — Всичко е прекрасно.

— Много се радвам, че сме заедно. — Луиз се усмихна на гостите си. — Страхувах се, че не всички ще дойдете — особено ти, Далас. Следя по медиите развоя на разследването и знам, че не можеш да вдигнеш глава от работа.

— Непрекъснато ми се повтаря, че трябва да отделям време и за личния си живот. — Ив сви рамене. — Реших, че ако за малко се откъснеш от работата, после ще ти хрумнат нови идеи.

— Правилно решение.

— О, да. — Ив си взе красиво украсен сандвич от подноса с предястия. — Винаги съм права.

— Особено когато сритва нечий задник — ухили се Макнаб и посегна към скаридите с пълнеж.

— Най-лесно ми е да изритвам кльощави задници като твоя, младежо.

Луиз побърза да смени темата:

— Пътувал ли си скоро до Шотландия?

— Не. Роден съм там и като малък с нашите много пътувахме дотук и обратно. Преди пет години те решиха да останат в добрата стара Европа — сега живеят близо до Единбург. Намислил съм с Пийбоди да отидем да ги видим.

— Ще ме заведеш в Шотландия ли? — облещи се тя. — Да не лъжеш?

— Нашите трябва да се запознаят с моето момиче.

Пийбоди се изчерви.

— Отдавна мечтая да пътувам до Европа, да разглеждам разни там туристически забележителности и древни замъци…

Заговориха за пътувания в близки и далечни страни. По едно време Луиз подхвърли на Ив:

— Ела в кухнята да ми помогнеш.

— Аз ли? В кухнята?

— Само за минутка.

— А! Добре. — Влязоха в кухнята, Ив подозрително се огледа: — Нали няма да ме караш да готвя?

— За толкова глупава ли ме мислиш? Храната е доставена от един изискан ресторант. Трябва само да се постави в подходящи съдове, за да бъде поднесена на масата, което ще свърша и сама. — Луиз отпи от чашата си, изгледа Ив. — Обръщаш ли внимание на здравето си?

— Моля? Защо питаш?

— Изглеждаш уморена.

— Гадост! Цели пет минути се гримирах, а ти ме разконспирира.

— Лекарка съм и познавам дори само по погледа. Нямаше да се обидя, ако беше отклонила поканата ми за тази вечер.

— Изкушавах се, но в крайна сметка усетих, че повече не издържам. Може би трябваше поне за малко да се откъсна от работата. Може би трябва да се науча как от време на време да си давам почивка.

— Дано не забравиш това обещание. Е, няма да ви задържам до късно — ще имаш време да се наспиш.

— Ще видим… Как върви помежду ви с Чарлс?

— На седмото небе съм. Отдавна не съм била толкова щастлива.

— Личи си. И той ми се струва щастлив.

— Странно е как срещаш любовта, когато си престанала да я търсиш, нали?

— Не знам. Никога не съм я търсила.

— Каква жестока ирония на съдбата! — Луиз се засмя, облегна се на кухненския плот. — Не си мръдваш пръста, а забиваш мъж като Рурк!

— Той ми се изпречи на пътя. Не можах да го заобиколя, затова реших да го задържа. — Каза си, че дрънка безсмислици, после се поправи — беше просто разговор между приятелки.

— Намислили сме другия месец да заминем заедно на почивка. Ще отидем някъде в Мейн или във Върмонт, ще си вземем стая в кокетна странноприемница, ще погледаме дърветата в есенната им премяна…

— Ще гледате дърветата ли?

Луиз се засмя, направи й знак да се отдръпне, и се захвана със салатите.

— Разни хора, разни идеали — заяви Ив и на един дъх изпи виното в чашата си.

 

 

Мръсници! Пачаври!

Побеснял от гняв, той обикаляше от стая в стая. Беше настроил видеото така, че да повтаря записа на интервюто по Канал 75 и на пресконференцията.

Не можеше да се овладее.

Изпратили бяха жени по следите му. Жени обсъждаха и анализираха действията му, заклеймяваха го. Какво си въобразяваха — че ще търпи тази подигравка ли?

Виж ги само! Преструват се на света вода ненапита! Обаче той знае какви са в действителност. Знае от опит. Под престорената им благопристойност се крият евтини пачаври. Слабохарактерни и жестоки.

Сега той е силен. Вижда се от пръв поглед.

Той се обърна към една от огледалните стени, за да се полюбува на отражението си. Какво съвършено телосложение! Вярно, постигнато с цената на много усилия, но резултатът е фантастичен. Вече е истински мъж.

— Виждате ли? Виждате ли какъв съм?

Извърна се, протегна ръце — очите, плуващи в дузината стъкленици, се втренчиха в него.

Сега го виждаха. Тя го виждаше. Нямаше избор, освен да го гледа. Завинаги.

— Какво ще кажеш сега, мамо? Кой командва сега?

Очите бяха нейни… всички очи, които се взираха в него. Ала тя още беше на свобода — готова да го порицава, да раздава тежки плесници, да го налага с кожен каиш. Готова да го заключи на тъмно, за да не вижда. За да не знае.

Но той няма да я остави да си разиграва коня. Не, няма! Ще й отмъсти. Ще й покаже кой е по-силен. Ще им покаже на всички.

„Ще си платят. Синът на тази майка ще ги накара да си платят — мислеше си, докато се взираше в екрана. — Ще им покажа на какво съм способен!“

Тези трите! Приближи се до монитора, за да разгледа по-отблизо Ив, Пийбоди и Надин. Няма да им прости, ще си получат заслуженото. Понякога трябва да се отклониш от предначертания път, нищо повече. И така, тези трите трябва да бъдат наказани. Наказват те, когато не слушаш. Наказват те, когато слушаш.

Най-долната мръсница ще остави за накрая… да, точно така ще направи. Устните му се разтегнаха в зловеща усмивка, докато наблюдаваше Ив.

Така постъпват умните хора — оставят най-хубавото за накрая.

 

 

Неусетно изминаха два часа, прекарани в приятна компания. Почти сто и двайсет минути мисълта за убийствата престана да я преследва. Най-приятно й беше да наблюдава как Рурк общува с всички. Как се откроява между изискания Чарлс и нахакания Макнаб. Как прави комплименти на дамите, без да прекалява, как флиртува, без да прекрачва границата на добрия тон.

И то без никакво усилие. Или поне така изглеждаше. С нищо не издаваше, че мисли за работата си, за сложните сделки, които бяха част от живота му. Бе могъщ финансов магнат, който ежедневно продаваше и купуваше акции, компании и Бог знае още какво, ръководеше безброй предприятия, координираше безброй проекти; участваше в съвещания, взимаше важни решения, разместваше фигурите на грамадната шахматна дъска, олицетворяваща неговата империя.

Същият човек тази вечер забавляваше компанията с разкази за буйната си младост в Ирландия, които караха Макнаб да се превива от смях, беседваше с Чарлс за литература и изкуство…

Докато пътуваха с колата обратно към къщи, той докосна ръката й:

— Изкарахме много приятно.

— Смятах, че ще бъде по-гадно.

— Истински комплимент за домакините!

Ив се засмя, протегна крака. В един момент беше усетила, че наистина се отпуска. След това наистина й беше приятно.

— Наистина беше комплимент.

— Знам, скъпа Ив.

— Странен човек си ти, Рурк.

— Да, обаче чаровен.

— Боже, защо ме наказваш? Заобиколена съм от хитреци и всезнайковци!

— Както се казва, от един дол дренки.

Тя помълча, после промърмори:

— Интересно ми беше да наблюдавам как водиш празни разговори.

— Грешиш, скъпа. Безсъдържателни разговори се водят по време на служебните вечери. Тази вечер бяхме сред приятели, с които ми беше драго да общувам.

— Виж ти! Човек се учи, докато е жив. — Ив облегна глава на седалката. Беше уморена, но не смазана от изтощение. — Признавам обаче, че през цялото време те слушах с неотслабващ интерес. Нито веднъж не ми доскуча.

— Скъпа Ив! — Той взе ръката й, притисна я до устните си и ловко прекара колата през портала към имението. — Обожавам те!

— О, да. Забелязах, че умееш да ухажваш дамите.

— Приятно ми беше да бъда в компанията на две влюбени двойки.

— А пък на мен ми призляваше, като гледах как се натискат и се лигавят. Въздухът сякаш беше нажежен от сексуално желание. Какво ли ще бъде, ако се разменят?

— Скъпа, какво ти става? Според мен това е доста нестандартна идея.

Ив се поусмихна:

— Представям си Пийбоди с Чарлс и Макнаб с Луиз — ама че идиотска комбинация…

— Представи си Пийбоди с Луиз.

— Пфу! Ти си перверзник, Рурк!

— Ами, само ти играя по свирката. — Влязоха в къщата, той я хвана за ръка и я поведе към спалнята. — Май се посъвзе, лейтенант, умората те напусна.

— Имаш право. Всъщност се чувствам прекрасно. — Тя затвори с крак вратата. — Атмосферата у Чарлс подейства и на мен. Какво ще кажеш за малко бурен секс?

— Страхувах се, че няма да предложиш.

Ив го прегърна през шията, обви бедра около кръста му. Позамисли се, присви очи:

— Докъде можеш да ме занесеш?

— Със сигурност ще стигна до леглото.

— Не, питам докъде ще стигнеш, особено ако… — Тя се отпусна в ръцете му, но Рурк дори не залитна. — Така е по-трудно, нали?

— Все пак смятам, че ще стигна до леглото, където се надявам да се посъвземеш.

— Признавам, че си в добра форма, обаче ще капнеш, ако се наложи да ме носиш така на разстояние двайсет-трийсет метра.

— Не, няма да ми се наложи, защото още не съм те удушил.

Ив стегна мускулите си, отново се вкопчи в него, докато той се изкачваше на подиума:

— Извинявай, няма вече да правя така. Тази вечер няма да има убийство в спалнята. — Дори след като Рурк я сложи на леглото, тя не отслаби хватката около шията му. — Докосвай ме.

Рурк се усмихна, леко я ухапа по брадичката, копринената му коса помилва страната й:

— Щях да го направя и без да ми кажеш.

— Не. — Тя отново се засмя, легна върху него. — Харесва ми, когато го правиш спонтанно, без да се замислиш. — Наведе се, за миг го целуна по устните, вплете пръсти в неговите, накара го да вдигне ръце. — Ето това ми харесва.

— Ами наслаждавай се тогава.

— Дали пък да не го направим бързо, иначе пак може да ме налегне умората. — Без да пуска ръцете му, тя зацелува ту шията, ту устните му. Изви гръб с грациозността на котка, разкопча ризата му, прокара длани по гърдите му. — Да, в прекрасна форма си. — Наведе се да го целуне на мястото, на което преди миг бяха дланите й.

Под пръстите и устните й сърцето му ускори ритъма си. Рурк я желаеше. Колко невероятно — нямаше миг, в който да не я желае.

Мускулите на корема му потръпнаха, когато го целуна и там… той подскочи като ужилен, когато езикът й се плъзна под колана на панталона му. Ив свали ципа, освободи мъжествеността му. И започна да го изтезава.

Отдръпна се леко, за да му помогне свали блузата й, хвана ръцете му и ги притисна до гърдите си.

Тя тихо изстена, отметна глава. Ръцете му бяха силни, гладки и опитни. Прокара ги от сърцето до корема й, от корема до слабините й и я докосна на най-интимното място.

— Позволи ми. Позволи ми да… — Привдигна се, впи устни в нейните; стонът й премина в хлип, всяка докосване бе като отпечатък с нажежено желязо.

Ту отчаяно се вкопчваха един друг, ту ги обземаше безразсъдство. Потни тела притиснати едно до друго, устни и ръце, жадуващи за нови ласки. Страстни ухапвания, нокти, забити в плътта, милувка на кадифени езици.

Ив трепереше, когато седна върху него. Ръцете и погледите им отново се срещнаха. Тя го пое в себе си. И извика.

Останала без дъх, опря чело до неговото и с последни сили прошепна:

— Почакай. Премного е… почакай малко.

— Не е. — Устните му обжариха нейните. — Никога не е премного.

И никога нямаше да бъде. Тя се надигна и го завладя.