Нора Робъртс
Видения в смъртта (13)

Тринайсета глава

Ив се заключи в канцеларията си, отпусна глава на бюрото и подремна един час. Събуди се и едва ли не с разочарование видя на монитора, че резултатите от лабораторните изследвания са били изпратени. Този път нямаше повод да ругае Дики Тъпака.

Прегледа информацията, изслуша записа на обаждането на Пийбоди, която съобщаваше, че е уредила срещи с Морис и Майра, после прегледа електронната и гласовата си поща. Съобщението от командира гласеше, че в шестнайсет часа започва пресконференция и присъствието й е задължително. Тя очакваше нещо подобно. И ако не побързаше, имаше опасност да отиде неподготвена, отгоре на всичко да закъснее.

Прокара длани по лицето си, свърза се със съдебния лекар. Като обикновено Морис беше в моргата, но този път се намираше в кабинета си.

— Какво ще кажеш? — без предисловия попита тя.

— Тъкмо се канех да ти изпратя доклада; накратко, краткият живот на Лили Нейпиър е бил прекъснат по същия начин като живота на Елиса Мапълуд, и то според мен от същия убиец. Ударите по лицето и торса са били по-силни, което ме кара да мисля, че яростта му нараства. — Морис се приведе и отвори друг файл. — Поздравявам те — както обикновено заключението ти от първоначалния оглед на местопрестъплението и трупа е много точно. Ще добавя само, че няколко часа преди смъртта си жертвата е консумирала свинско с ориз и е била анемична. Във влагалището нямаше семенна течност, намерих само влакна. Предполагам, че са от бикините й и са попаднали вътре по време на изнасилването. Под ноктите й наистина има трева и пръст, както си предположила при огледа. Съпротивлявала се е, забивала е пръсти в земята. Не намерих косми, освен нейните.

— Космите, които бяха полепнали по дрехите на Мапълуд, се оказаха от куче и катеричка — обясни Ив. — За кучето е ясно — нали го е разхождала, а космите от катеричка вероятно са полепнали, когато онзи я е повалил на тревата в парка. Лабораторните изследвания показват, че нишките под ноктите й са от някакъв черен плат. Уликата ще ни послужи, когато заловим убиеца, но засега е безполезна.

— За съжаление в повечето случаи лудите не са глупци.

— Да, така е. Благодаря, Морис.

Понечи да се свърже с Майра, но усети, че кръвната й захар рязко пада. За съжаление нямаше под ръка скрито шоколадче, затова бе принудена да прибегне до автомата в коридора. Застана пред машината и я загледа с неприкрита омраза.

— Не работи ли?

Ив вдигна глава, видя психиатърката.

— А, не. Щях да си взема нещо за хапване и да те потърся в работата.

— Повикаха ме за консултация и реших да се отбия при теб.

— Тъкмо навреме. — Ив се поколеба, извади няколко жетона. — Направи ми услуга, вземи ми едно десертче от онези за повишаване на енергията.

— С удоволствие. — Майра й направи знак да си прибере жетоните. — Аз черпя.

— Благодаря. — Ив ги пъхна обратно в джоба си. — Избягвам досега с тези машини, освен ако не е абсолютно наложително. Провеждам един експеримент…

— Хм, интересно. Какво предпочиташ — с есенция на карамел или на плодове?

— На карамел. Остана ли ти време да прочетеш доклада за Нейпиър?

— Само го прегледах. — Психиатърката натисна съответния бутон, при което автоматът с особено надменен тон, както се стори на Ив, започна да възхвалява десертчето, после изрецитира съставките му и количеството на калориите.

— Би трябвало да има копче за изключване на дрънкането на този тъпак — промърмори Ив. Разкъса опаковката, отхапа парченце от десертчето. — Необходимо ли ти е повече време да се запознаеш с подробностите по случая?

— Да, но още сега мога да ти кажа нещо, което вероятно си се досетила. Този тип ще убива още — „усладило“ му се е. Периодът между двете престъпления е твърде кратък, ето защо е логично да се предположи, че е набелязал и проследил други жертви. В рапорта ти от местопрестъплението е посочено, че по тялото на жената няма наранявания, предизвикани от съпротивата й, и че преди смъртта е претърпяла жесток побой.

— Била е по-дребничка от Мапълуд. Доста деликатна. Предполагам, че първо я е ударил в лицето и е счупил челюстта й. Нямала е сили да се съпротивлява.

— Ако се съди по натъртванията и нараняванията, убиецът се е вбесил от липсата на съпротива. Това е човек с изкривена психика, който демонстрира изключителната си сила и власт, ако жертвата оказва отпор.

— Не е удоволствие да пребиеш някого, който не чувства болка.

— В случая е точно така. Жената го е разочаровала.

— Щом е разочарован, може би изгаря от желание отново да убие, и то скоро, за да получи удовлетворение. — Ив отново отхапа от десертчето и закрачи напред-назад по коридора. Психиатърката търпеливо я чакаше да свърши. — В четири часа започва пресконференцията. Трябва ли да предупредя всички жени с дълга кестенява коса да не излизат вечер? Господи! Усещам, че затварям обръча около него, но малко не ми достига. Докато търся начин да го вкарам в капана, той ще отнеме още един човешки живот.

— Може би — спокойна каза Майра. — Може да убие няколко жени, преди да го заловиш. Но смъртта им ще тежи на неговата съвест, не на твоята.

— Знам, обаче…

— Обаче се ужасяваш от мисълта, че в този град има жена, която не подозира намерението на един психопат чрез насилие да сложи край на живота й. Да я обезобрази… Трудно ти е да приемеш, че може да успее въпреки усилията ти.

— А още по-трудно ми е да приема, че докато той планира убийство, довечера трябва да присъствам на някаква тъпа вечеря.

— Скъпа моя. — Майра я хвана за раменете, дръпна я встрани от потока хора, преминаващи по коридора. — Имаше време, когато изцяло се беше посветила на работата и нямаше личен живот.

— Официална вечеря. — Ив протегна ръце, сякаш държеше везни. — Залавяне на сериен убиец. Втората везна натежава, не мислиш ли?

— Не е толкова просто и ти го знаеш. — Упорито вирнатата брадичка на Ив я предизвика да каже още нещо, което не предполагаше, че някога ще изрече. — Доскоро смятах, че ти остават две, най-много три години до края на кариерата ти. Докато се наведеш над поредния труп и загубиш разума си. Щеше да бъде трагедия не само за теб, но за отдела и за целия град.

Кръвта на Ив се смрази, побиха я тръпки:

— Няма да го допусна.

— Не зависи от теб. Преди две години ти дойде при мен за рутинен тест, на който се подлагат всички полицаи, убили заподозрян.

— „Заподозрян“ е неточно определение за човека, който държеше окървавен нож, а малката лежеше пред него в локва кръв.

— Едва не се провали на теста. Не заради убийството на заподозрения, което бе оправдано и необходимо, но заради детето. Спаси те само невероятната ти воля. И двете с теб знаем истината.

Ив неволно се върна назад във времето. До края на живота си нямаше да забрави как тичешком изкачи стъпалата и как нечовешките писъци, раздиращи въздуха, като гвоздеи се забиваха в главата й. И онова, което видя, когато разби вратата.

Беше закъсняла. Момиченцето приличаше на кукла. Мъничка кукла с изцъклени очи в ръцете на чудовището.

— Още е пред очите ми. Казваше се Манди… — Тя въздъхна. — Някои случаи завинаги оставят отпечатъка си…

— Знам. — Майра не можа да се въздържи, окуражаващо стисна рамото на Ив, леко прокара длан до лакътя й. — Изпълнила си дълга си, но не успя да спасиш детето. И едва го преживя. Имала си и ще имаш също толкова тежки преживявания. Ще ти кажа нещо, което ще ти се стори невероятно, но е вярно — фактът, че вече имаш личен живот, че довечера ще отидеш на празненство, макар че и тогава ще мислиш за работата си, може да не означава, че си съвършено ченге или съвършена личност, но ще ти помогне още дълги години да останеш в полицията.

— Навремето подобно изказване щеше да ме вбеси.

Майра се поусмихна:

— И това знам.

— Може би имаш право… Защо правя от мухата слон? В крайна сметка отивам на вечеря, а човек така или иначе трябва да се храни, нали? — Погледна опаковката от десертчето, която още стискаше, и невесело се засмя. — Понякога.

— Ще се запозная с подробностите по второто убийство и ще ти се обадя, ако ми хрумне нещо. Освен това ще дам предимство на това разследване и ще бъда на твое разположение по всяко време на деня и нощта.

— Благодаря. — Ив смачка опаковката на топка, запрати я в най-близкото устройство за рециклиране. — Благодаря за десертчето и за моралната подкрепа.

Отби се в банята, наплиска лицето си с ледена вода. После извади комуникатора си:

— Пийбоди!

— Лейтенант. — На екранчето се появи съненото лице на по-младата жена — явно се беше възползвала от възможността да подремне.

— Ставай, детектив! Пресконференцията започва след петнайсет минути пред управлението.

— Ясно. Само да си зашлевя няколко плесници, за да се събудя.

— Ела веднага. Аз ще те наплескам.

— Боже, колко сте любезна!

Ив неволно се усмихна и прекъсна връзката. Може би не беше толкова лошо от време на време да се отваря към хората…

 

 

Според нея пресконференциите бяха досадни, водеха до загуба на ценно време и в крайна сметка й въздействаха като смущение в храносмилането.

Всичко беше грижливо режисирано от отдела за връзки с обществеността — представителите на медиите щяха да бъдат посрещнати на стъпалата пред Централното управление, с което се правеше намек, че полицията е поела всичко в свои ръце. Кметът даде кратко изявление, после предостави трибуната на началника на полицията.

Както обикновено изказването на Тибъл беше стегнато и смислено. Той изглеждаше властен, загрижен и гневен. Тъкмо какъвто трябва да бъде полицай № 1, когато в обществените паркове вилнее сериен убиец, който изнасилва и обезобразява невинни жени. Носеше тъмносив костюм, елегантна синя вратовръзка, на ревера му блестеше малка златна значка с емблемата на нюйоркската полиция.

Накратко, изработил си беше стереотип, който му прилягаше като ръкавица. След изявлението отказа да отговаря на въпросите на журналистите, все едно казваше: „Ние сме ръководители, работим в името на реда и законността, но изпращаме нашите воини да ги поддържат.“

„Умен ход — помисли си Ив. — Така се предоставя възможност на Уитни да вземе думата.“

Въпреки че не разполагаха с нова информация, пресконференцията целеше да хвърли прах в очите на репортерите, да им подхвърли кости, които да гризат, и да убеди гражданите, че висшестоящите органи са си на мястото и си гледат работата.

„И наистина е така — каза си тя. — Ню Йорк е прекрасен град, който се управлява с желязна ръка. Вярно е, че има тъмни ъгълчета и лоши страни, но като цяло е прекрасен град. Никога не го забравяй. Човек не бива да забравя ценностите, въпреки че ежедневно гази в калта.“

Затова през този слънчев септемврийски ден можеше да стои на стъпалата пред дома си и да си мисли, че въпреки безсмисленото насилие и жестокост, Ню Йорк е прекрасен град.

— Предоставям възможност на лейтенант Далас, която ръководи разследването на двата случая, да отговори на въпросите ви. — Уитни се обърна към нея. — Заповядайте, лейтенант.

„Както винаги стриктно спазваме йерархията“ — помисли си тя, импулсивно хвана под ръка Пийбоди и въпреки съпротивата й я накара да се качи на подиума:

— Командир Уитни ви осведоми най-подробно за хода на издирването. С партньорката ми детектив Пийбоди ще добавим само, че сме посветили всичките си усилия на разследването, не пренебрегваме нито една възможност, проследяваме дори най-невероятните улики.

Въпросите изригнаха като гейзер горещ въздух. Тя остави да я облеят, напосоки посочи един репортер.

— И двете жертви са били обезобразени. Смятате ли, че става въпрос за ритуални убийства?

— Нито едно от доказателствата, с които вече разполагаме, не дава индикация за ритуално убийство. Смятаме, че Елиса Мапълуд и Лили Нейпиър са били умъртвени от един и същ престъпник, който действа сам и по собствена воля.

— Ще обясните ли какво разбирате под „обезобразяване“?

— Не желаем да разкриваме подробности, които могат да забавят или дори да попречат на разследването и бързото залавяне на извършителя.

— Обществеността има право да знае всичко.

„Как не им писна да размахват една и съща износена бухалка?“ — каза си Ив.

— Обществеността има право да бъде защитавана и ние правим всичко възможно да изпълним дълга си, да осигурим спокойствие на гражданите на Ню Йорк; полицията и градската управа полагат усилия за откриване, залавянето и изправянето пред съда на виновника за смъртта на Елиса Мапълуд и Лили Нейпиър.

А мислено добави: „Нямате право да вдигате рейтинга си и да се нахвърляте като лешояди върху мъртъвците.“

— Какво е общото между двете жертви?

— Пийбоди — промърмори Ив, чу как партньорката й преглътна, но побърза да отговори: — Убити са по един и същ начин. И двете са жени от една и съща раса и възрастова група. И двете са нападнати в обществен парк.

— Имате ли някакви улики?

— Както изтъкна лейтенант Далас, засега се въздържаме от разгласяване на подробностите, което може да възпрепятства, дори да провали разследването.

— Бихте ли нарекли убиеца „сексуален хищник“?

Ив реши, че отново трябва да вземе думата.

— Две жени — подхвана с търпение, което й струваше много усилия — са били пребити, изнасилени и убити. Смятам, че и сами можете да си направите заключение.

— Смятате ли, че той подготвя ново убийство?

— Ще опишете ли оръжието, с което са били извършени престъпленията?

— Имате ли заподозрени?

— Да очакваме ли скорошни арести?

— Ще затворите ли повечето паркове?

— Обезобразяването от сексуален характер ли е?

Досега погледът на Ив бе суров, но в очите й вече започваха да проблясват гневни искрици. Вдигна ръка да прекъсне пороя от въпроси, и подхвана с леден тон:

— Питам се как интелигентни хора като вас не разбират значението на фразата: „Засега се въздържаме от разгласяване на подробностите.“ Питам се защо губите и вашето, и нашето време, като задавате въпроси, на които нямаме нито възможност, нито право да отговорим? Реших да ви спестя усилията и да споделя с вас всичко, което знам.

Репортерите притихнаха, сякаш очакваха да чуят нови десет божи заповеди.

— Първо ще повторя имената на двете убити жени, за да не ги забравите. Защото нито аз, нито партньорката ми, нито който и да е служител в нашия отдел ги е забравил. Казват се Елиса Мапълуд и Лили Нейпиър. Животът и на двете е бил отнет несправедливо и чрез насилие. Били са нападнати близо до домовете си в нашия град. По същия жесток начин са били нарушени правата им. Именно тези права защитаваме. Ще продължим разследването, като използваме всички възможни средства, докато заловим виновника и го тикнем зад решетките. Работя за Елиса Мапълуд и Лили Нейпиър и сега възнамерявам отново да се заема за работата си.

Обърна се и влезе в управлението, без да обръща внимание на въпросите, с които я обсипаха.

Ченгетата и цивилните сътрудници, които бяха във фоайето, я посрещнаха с бурни ръкопляскания.

— Мамка му! — през зъби процеди тя.

— Бяхте зашеметяваща — обади се Пийбоди, която я следваше по петите. — Честно.

— Няма полза да си изкарвам яда на тях или да изнасям проповеди.

— Мисля, че грешите. Приятелите и роднините на Мапълуд и Нейпиър ще ви бъдат благодарни не само за добрите думи, но и за начина, по който ги казахте. Освен това речта ви беше нещо като недвусмислено послание към убиеца — че го преследваме и няма да спрем, докато не го заловим.

— Да. За това имаш право.

— И тъй като ми доставя удоволствие да наблюдавам как разкъсвате на парченца най-нахалните репортери, ще ви простя, задето без всякакво предупреждение ме хвърлихте в дълбокото.

— Справи се отлично.

— Вярно е — кимна Пийбоди и млъкна, защото към тях се приближаха Тибъл и Уитни.

— Лейтенант, детектив. — Началникът на полицията им кимна. — Изненада ме, Далас. Днес не си намръщена и мълчалива както обикновено.

— Не съм, сър.

— Доволен съм — постави ги на мястото им. Довиждане.

Уитни го изчака да се отдалечи:

— В момента кметът закрива пресконференцията. Обяви едноминутно мълчание в памет на двете жертви. — Той погледна към вратата, изражението му беше необичайно цинично. — Великолепно хрумване и идеален завършек за вечерните репортажи по телевизията. А ти се успокой и се хващай за работа — добави.

— По-спокойна не мога да бъда — отсече Ив, след като той последва Тибъл. Погледна часовника си. — Рано е за хората, които са били в смяната на Нейпиър, но може да разпитаме О’Хара. — Джобният й видеотелефон иззвъня. Тя се намръщи, като видя името на Надин, изписано на екранчето. — Направих изявление, отговорих на всички въпроси. Повече не ми досаждай, Надин!

— Не те търся като репортерка. Отдели ми само пет минутки.

„Способна е да се промъкне без разрешение, да увърта, но не и да лъже“ — помисли си Ив.

— След малко ще бъдем в гаража. Можеш ли да се промъкнеш там?

Репортерката иронично се усмихна:

— Ако обичаш, не ме обиждай.

— Ще бъдем на първо ниво, трета секция. Не закъснявай, няма да те чакаме нито секунда.

Предупреждението се оказа излишно — когато слязоха в гаража, Надин вече беше там и дори лакираше ноктите си, за да подчертае, че чака отдавна.

— Знам, че това е твоето място за паркиране — подхвана, — но откога имаш такава кола?

Ив прокара длан по лъскавия син автомобил. Някой ден, когато бе сигурна, че никой не я наблюдава, може би щеше да го целуне.

— Откакто моята хитра партньорка подкупи когото трябваше.

— Сподели, Пийбоди.

— А, не беше трудно. Дадох само няколко снимки на Далас под душа и работата се опече.

— Брей, много си била духовита! — намръщи се Ив. — А ти какво искаш, Надин? Нямам време за губене.

— Брийн Мериуедър — изрече репортерката, изведнъж стана сериозна.

— Имаш информация за нея ли?

— Не съм сигурна. Поразпитах тук-там. Много предпазливо, не съм вчерашна — побърза да добави, преди Ив да я скастри. — Знам как да задавам въпроси и разбирам значението на фразата: „Засега се въздържаме от разгласяване на подробностите.“ От друга страна, след като вече подозирам, че Брийн също е станала жертва на „вашия човек“, отговорите придобиват нов смисъл. Няколко вечери, преди да изчезне, тя е казала нещо странно пред колежките си.

— Така ли? Какво?

— Разговаряли по време на почивката — обичайните женски приказки. Една от колежките се оплакала, че в града не са останали истински мъже, самоотвержени рицари и прочие глупости. Брийн я поканила някоя вечер да пътува заедно с нея с метрото. Напоследък пътувала по едно и също време с някакъв едър мълчалив тип, подхвърлила изтъркания виц за това как по дължината на пръстите може да се съди за размера на мъжкия член. Казала, че ако твърдението е вярно, този мъж сигурно е голяма работа, защото дланите му са колкото подноси.

— Това ли е всичко?

— Не. — Надин отметна косата си. — Колежките я взели на подбив, питали я колко му е голям и прочие простотии. Брийн казала, че с удоволствие го преотстъпва на онази, дето си търсела мъж, защото непознатият не бил неин тип. Не харесвала плешивите, пък и този може би щял да излезе откачен, защото никога не свалял тъмните си очила. Дори посред нощ не ги свалял.

— Интересно.

— Според мен тя е описала убиеца.

— Не се пали толкова, Надин. Много хора нощем пътуват с метрото. Някои са мъже. От тези мъже някои са високи и широкоплещести. Но все пак възможността не е за пренебрегване…

— Мотрисите са оборудвани с охранителни камери.

— Така е — промълви Ив. Болно й беше да вижда надеждата в погледа на приятелката на изчезналата жена. — Но дисковете със записите се сменят на всеки трийсет дни. Брийн е изчезнала отдавна.

— Все пак можеш да…

— Ще проверим и тази следа.

— Тъмните очила, Далас! Този човек е превъртял на тема очи.

— И на мен ми хрумна същото. Ще видим дали от този храст ще изскочи заек.

— Добре — промърмори Надин, макар да личеше, че изгаря от желание да каже и да поиска още нещо. — Обещай да ми се обадиш, като научиш нещо.

— Непременно.

Репортерката кимна, взе се в ръце, отново погледна колата:

— След колко време ще я смачкаш?

— Млъкни! — За да избегне по-нататъшни разговори, Ив седна зад волана. Включи двигателя, даде на задна скорост, излезе от гаража и незабавно се свърза с Фийни: — Научих нещо интересно.

— Аз също. Чуй: „Нека усмивката бъде твоят чадър — със сигурност ще си намокриш глупавия задник.“

— Боже! Ще се постарая да го запомня. А сега сериозно. Брийн Мериуедър, изчезнала е преди време, предполага се, че е убита. Няколко дни преди изчезването си е споделила с колежки за някакъв едър мъж, който напоследък пътувал заедно с нея с метрото. Надълго и нашироко описала колко големи са ръцете му и разни други органи. Казала още, че е плешив и не сваля тъмните си очила.

— Дисковете от охранителните камери вече са подменени, може би дори са унищожени. — Фийни замислено подръпна долната си устна. — Все пак си струва да се обърнем към управлението на метрото и да издирим дисковете от този период, ако съществуват. После ще ги подложим на компютърна обработка, ще изчистим изображенията… Иска се много късмет, но има вероятност да попаднем на следите на убиеца.

Докато ирландецът говореше, Ив се мъчеше да не гледа ризата му — днес беше се издокарал в светлозелено.

— Ще помоля Уитни да ти отпусне още хора и всичко, каквото е необходимо.

— Благодаря, и сам мога да си ги изпрося. Веднага изпращам две момчета.

— Дръж ме в течение.

— На Макнаб ще му изпаднат очите — отбеляза Пийбоди след края на разговора. — Ето какви задачи ти се падат, когато работиш в отдела по електроника.

— Не мрънкай. Разберем ли как изглежда мръсникът, ще го вкараме в капана.

Ала тя знаеше, че няма да е нито толкова лесно, нито толкова бързо. Не им трябваше късмет, а истинско чудо.

 

 

Бар „О’Хара“ беше малка и сравнително чиста ирландска кръчма, много по-автентична от скъпите заведения в центъра на града, чиито собственици се опитваха да пресъздадат специфичната атмосфера, като облепваха всичко с четирилистни детелини и принуждаваха сервитьорите да говорят с престорен ирландски акцент.

Осветлението беше приглушено, дървеният бар — солиден, сепаретата — големи и уютни, около масите бяха подредени високи столчета.

Човекът, който наливаше в халбите бира „Харп“, „Гинес“ и „Смитуик“, работеше с лекота, подсказваща, че върши тази работа още от детството си.

Имаше грубовато лице и червеникава коса, очите му бяха очи на ченге, които не пропускат нищичко.

Ив предположи, че именно той е собственикът на заведението.

— Никога не съм пила бира „Гинес“ — отбеляза Пийбоди.

— И сега няма да пиеш.

— Да, знам, че е забранено да консумираш алкохол, когато си на работа. Обаче някой ден ще опитам. Само дето халбите изглеждат грамадни, пък и цената е соленичка.

— Получаваш нещо качествено за парите си.

— Аха. Ето, че пак научих нещо.

Ив се приближи до бара. Червенокосият подаде поредните пълни халби на чакащите, после благоволи да погледне новодошлите.

— Полицаи — промърмори.

— Имате набито око, господине. Вие ли сте О’Хара?

— Същият. Баща ми беше полицай.

— Къде?

— В добрия стар Дъблин.

Ив веднага забеляза напевния му акцент, който понякога се долавяше в говора на Рурк.

— Откога сте в Америка?

— Пристигнах тук като двайсетгодишен хлапак да диря късмета си. И успях, слава на бога.

— Така изглежда.

Той престана да се усмихва:

— Дошли сте заради Лили, нали? Ако ви потрябва помощ — моята и на хората ми — на драго сърце ще ви съдействаме. Важното е да пипнете мръсника, дето уби доброто момиче. Майкъл, ела да ме заместиш — подвикна на един сервитьор, после посочи едно сепаре: — Елате да поседнем. Ще пиете ли по една бира?

— На работа сме — кисело промълви Пийбоди, а червенокосият се ухили:

— Бирата е полезна почти колкото майчиното мляко, но ще ви налея нещо безалкохолно. Ей сегичка ще дойда.

— Симпатично заведение. — Пийбоди се настани в сепарето и се огледа. — Някой път ще дойдем заедно с Макнаб. Има ли безалкохолна бира „Гинес“?

— Че защо да я пиеш, ако е безалкохолна?

О’Хара донесе две бутилки газирана вода и халба бира, седна срещу двете посетителки.

— За нашата Лили. — Вдигна чашата си за наздравица. — Бог да я прости.

— Спомняте ли си в колко часа си тръгна онази вечер?

Той отпи от бирата.

— Знам, че сте ченгета, ама още не сте ми се представили.

— Извинете. — Ив извади значката си. — Лейтенант Далас. Това е детектив Пийбоди.

— Ченгето на Рурк. Така и предположих.

— Познавате ли Рурк?

— Само по име. По-възрастен съм от него, пък и навремето… се движехме в различни среди. Баща ми го познаваше лично — добави и се поусмихна.

— Не се и съмнявам.

— И на него му е провървяло тук, нали?

— Да речем, че е така. Господин О’Хара…

— Познавам го само по име — прекъсна я той, приведе се и я погледна в очите, — обаче много съм слушал за него. Казват, че желае и притежава най-доброто. Туй отнася ли се за неговото ченге?

— Дошла съм при вас като ченгето на Лили, господине. И ще направя всичко по силите си онзи да си получи заслуженото.

— Тъй, тъй. — Той се облегна назад, отново отпи от халбата. — Хубав отговор, лейтенант… Лили си тръгна към един и половина. Нямахме много клиенти, затуй я пуснах да си върви по-ранко. Няма да си простя, че не накарах някой да я изпрати до тях. Трябваше да съобразя, след като прочетох във вестника за другата жена. Обаче не сетих.

— Имате набито око. Забелязали ли сте сред посетителите човек, който да ви се стори подозрителен?

— Мило момиче, поне веднъж в седмицата тъдява се навърта по някой, дето не му е чиста работата. Тъй е в кръчмите, та не ми е чудно. Обаче не съм виждал човек, дето да ме накара да се притесня за моите момичета.

— Моля ви да помислите — става въпрос за висок и едър мъж, истински здравеняк — продължи Ив. — Вълк единак, не разговаря с никого. Вероятно носи тъмни очила. Не би седнал на бара, освен ако няма избор. Предпочита да седне на маса, обслужвана от Лили, и с поведението си да покаже, че не иска да го безпокоят.

— Щях да го забележа. — О’Хара поклати глава. — Тук съм почти всяка вечер, но все пак се случва да ме няма.

— Искаме да поговорим с хората, които са работили в смяната на Лили.

— Да видим… Единият е Майкъл, дето сега ме замества на бара. И Роуз Донъли, Кевин и Маги Ланиган. А, и Пит, който работи в кухнята. Питър Магуайър.

— Интересуват ни и имената на постоянните клиенти, които са били тук онази вечер.

— Хубаво. Ще ви запиша имената им, ще ги попитам за адресите. Ако искате, разпитайте Майкъл — умно момче е и може едновременно да работи на бара и да отговаря на въпросите ви.

— Благодаря.

— Ще ви кажа още нещо за Лили. Беше доста срамежлива, та все я взимахме на подбив, ама тя не ни се връзваше, щото беше кротка като мушица. Опознаеше ли някого, се отпускаше и ставаше по-общителна. Все се усмихваше, помнеше имената на клиентите и какво пият. Не беше красавица, обаче бе най-милото същество на света. Няма да я забравим.

— Ние също.