Нора Робъртс
Видения в смъртта (12)

Дванайсета глава

— Помолих Фийни да провери дали живущ в района членува в някой от посочените фитнес клубове и е клиент или служител в магазина за шивашки принадлежности. За целта обаче трябва да му предоставим списъци с имената на тези хора.

— Фийни ще провери съвпаденията много по-бързо от нас. Въпреки това ще е необходимо доста време, предвид големината на района и броя на хората, накрая ще се наложи да „пресеем“ съвпаденията — мнозина предпочитат да пазаруват в кварталните магазини и да посещават най-близката зала за фитнес.

— Ето защо предлагам да насочим вниманието си към онези, които отговарят на психологическия профил на престъпника. И така, започваме с неженените мъже.

— Ясно. Той най-вероятно живее сам и е на възраст между трийсет и петдесет години…

— Според мен е около трийсетгодишен — прекъсна я Ив. — Почти на една и съща възраст с жертвите.

— Защо мислите така?

— Не знам… интуицията ми го подсказва. Даа, може би това е ключът. Жертвите са на възрастта на жената, която олицетворяват, която той всъщност убива. Сега е пораснал, с нея са на равна нога. Вече може да й отмъсти. — Ив вдигна рамене. — Май започнах да говоря като Майра.

— Има нещо такова. Но теорията изглежда правдоподобна. И така, да предположим, че престъпникът е на около трийсет години. Знаем, че е силен, с големи стъпала. Според цивилната консултантка той има големи длани и е висок над метър и осемдесет.

Без да откъсва поглед от уличното платно, Ив промърмори:

— Май много-много не вярваш на цивилната консултантка.

— Напротив. Но виденията й не са факти. Трябва да се съобразяваме с неопровержимите доказателства, а останалото да приемаме скептично.

— Браво, така те искам!

— Тя не си измисля, реакцията й при докосване на панделката беше абсолютно неподправена. Скъса се да повръща в тоалетната — така се изплаших, че още малко и щях да повикам линейка. Все пак е опасно изцяло да се довериш на виденията.

— Нима?

— По отношение на сарказма сте ненадмината, лейтенант. Мисълта ми е, че виденията може да изопачават действителността.

Ив любопитно я изгледа:

— Например?

— Възможно е в очите на Селина престъпникът да е необичайно висок, едър, с големи длани и така нататък, защото е много могъщ. Не само в прекия смисъл, за което свидетелства начинът му на действие, но и в преносния. Да речем, във финансово или друго отношение. Или пък тя го вижда така, защото се страхува от кървавите му дела. Таласъмът от приказките е почти великан.

— Добре — промърмори Ив, докато се оглеждаше за свободно място за паркиране. — Продължавай.

— Знаем номера на обувките му и че е по-едър от обичайното. Оттук следва, че може би е и по-висок от нормалното. Знаем, че е много силен, за да пренесе труп на разстояние от петдесетина метра и да се изкачи с него по стръмна скала. Накратко, добиваме автентична представа за външността му благодарение на полицейската работа, не на разни там видения.

— Полицейската работа потвърждава ли виденията или виденията потвърждават резултатите от дедукцията?

— И двете… — Пийбоди стреснато ахна, защото партньорката й изведнъж превключи на вертикален полет, за да вмести колата в току-що освободило се място до тротоара. След като по чудо оцеляха, тя добави: — Цивилните консултанти са полезни инструменти, но трябва да знаем как да ги използваме.

Ив се взираше в непрекъснатия поток от коли, за да издебне момент, в който да слезе от автомобила, без да бъде премазана.

— Тя не вижда лицето му — отбеляза.

— Нищо чудно престъпникът да носи маска. Или пък тя толкова се страхува, че подсъзнателно блокира образа му.

Ив стъпи на тротоара:

— Способна ли е на това?

— Ако има достатъчно силна психика и се страхува прекалено много. А тя наистина се страхува. Селина не е полицай като нас, лейтенант — продължи Пийбоди, докато вървяха по улицата. — И ние често виждаме убийства, но това е нормално за нашата професия — който се страхува от страшни гледки, не става полицай, камо ли да постъпи в отдел „Убийства“. Избрах тази професия, защото винаги съм искала да живея и работя в Ню Йорк. Мечтаех да бъда ченге, и то ченге, което открива отговорите на важни въпроси, работи за хората, подложени на насилие, и против насилниците. А вие?

— И с мен беше почти същото.

— Така… Но Селина не е имала избор. Не си е казала: „Брей, защо не стана медиум, ще бъде супер.“ Приела е природната си даденост и я използва да помага на хората.

— Което е достойно за уважение. — Ив накриво изгледа някакъв бездомник с мърлява табелка на шията, който с удоволствие позираше на туристите.

— Да. Но ето че я връхлита видението за кърваво убийство. Според мен тя най-много се страхува, че няма да й е нито за пръв, нито за последен път. Представяте ли си какво й е?

— Сигурно се е скъсала да повръща.

Пийбоди се изкиска:

— Заслужаваше златен медал. Мисълта ми е, че тя се мъчи да ни помогне с цената на невероятен психически и физически тормоз. В крайна сметка не е нейна работа да залови престъпника, а наша.

— Съгласна съм. — Ив спря пред магазина за шивашки материали. — Дори при най-благоприятните обстоятелства, когато медиумът е обучен за полицейска работа, привличането му в разследването е проблематично. В този случай въпросните обстоятелства не са налице. Обаче Селина е неразривно свързана с убийствата. Нито тя, нито ние имаме избор. Ще я използваме, ще й задаваме въпроси, ще се съобразяваме с виденията й. А ти ще й държиш главата, когато повръща. — Тя понечи да отвори вратата на магазина, но спря за миг: — Защо избра Ню Йорк, Пийбоди?

— Много ясно — ако мечтаеш да се бориш с престъпността, избираш голям град, където тя е силно застъпена.

— Такива градове има много.

— Нито един не може да се сравни с Ню Йорк.

Ив замислено се загледа в непрекъснатата върволица от превозни средства, задръстващи улицата. Водачите натискаха клаксоните, без да ги е грижа за забраната на градските власти. Собственикът на подвижен павилион за храна сипеше цветисти ругатни по адрес на някакъв клиент, който го беше разгневил.

— Имаш право, Пийбоди.

 

 

— Хм, доста необичайно искане — колебливо промърмори управителката на магазина.

Намираха се в мъничката й канцелария, обзаведена с бюро и един стол, покрит с нещо, което според Ив бяха парченца плат, съшити така, че да образуват нещо като икона на властен и вероятно безумен бог на цветовете.

Управителката беше на около четирийсет години, страните й бяха румени като ябълки, усмихваше се непрекъснато, дори когато кършеше ръце и изглеждаше объркана.

— Имате ли списък на клиентите, госпожо Чанси?

— Разбира се. Разбира се, че имаме. Повечето са постоянни, затова държим да ги уведомяваме за разпродажбите и други мероприятия. Например миналата седмица предлагахме…

— Госпожо Чанси, интересува ни само списъкът.

— Хм. Да. Вижте какво… лейтенант. Лейтенант сте, нали?

— Познахте.

— Разбирате ли, никога не са ми отправяли подобно искане и не знам как да постъпя.

— Аз ще ви улесня — предоставяте ни списъка, а ние ви благодарим за съдействието.

— Но… на клиентите няма да им е приятно, ако разберат, че съм разкрила самоличността им. Представете си, че отидат при конкуренцията!

Помещението бе толкова тясно, че Пийбоди успя незабелязано да побутне началничката си, след което с подобаваща сериозност заяви:

— Обещаваме да бъдем дискретни, госпожо Чанси. Разследваме тежко престъпление и разчитаме на помощта ви. Не възнамеряваме да съобщаваме на клиентите как сме научили имената им.

— О, разбирам — избърбори жената, но продължи да стърчи посред мъничкото помещение и да хапе устните си, разтегнати в усмивка.

— Каква прекрасна изработка. — Пийбоди докосна покривката, съшита от разноцветни парченца плат. — Ваше дело ли е?

— Да. Много се гордея с тази си работа.

— Има защо. Невероятна е.

— Благодаря. Занимавате ли се с приложно изкуство?

— Да, но не много активно. Надявам се в бъдеще да отделям повече време на любимото си хоби, още повече, че скоро ще се пренеса в ново жилище. Искам то да бъде отражение на интересите ми.

— Много правилно решение, скъпа! — ентусиазирано възкликна управителката.

— Направи ми впечатление какъв богат асортимент предлагате. Щом се настаня в новата квартира, отново ще ви посетя, но като клиентка.

— Прекрасно! Позволете да ви дам малко повече информация за нашия магазин. Организираме курсове, ежемесечно устройваме семинари за хора с различни интереси. — Тя извади диск от кутия, облепена с маргаритки от плат.

— Благодаря — кимна Пийбоди.

— Знаете ли, лейтенант, практикуването на художествените занаяти представлява не само изработване на красиви предмети, но дава отражение върху стила и личността ви в традицията на вековна култура, освен това действа като терапия. Мисля, че всеки с вашата професия задължително от време на време трябва да си позволи почивка и да пречисти душата си.

— Имате право. — Пийбоди едва се сдържа да не прихне, задето управителката я беше повишила в чин. — Напълно ви подкрепям. Ще ви препоръчам на много мои приятели и колеги.

— Наистина ли?

— Разбира се. А сега ще ни предоставите ли списъка, госпожо Чанси? — Пийбоди подкупващо се усмихна. — Ще ви бъдем признателни за съдействието, което оказвате на нюйоркската полиция.

— О, така ли? След като го поставяте по този начин… — Тя се покашля. — Обещавате ли да бъдете дискретни?

— Разбира се — отвърна Пийбоди, без да престава да се усмихва.

— Ей сега ще ви направя копие.

 

 

Като излязоха на улицата, усмивката й стана самодоволна, запристъпва гордо. След няколко секунди се обърна към началничката си:

— Е?

— Какво?

— Не бъдете такава сухарка. — Пийбоди закачливо я сръга с лакът. — Похвалете подчинената си.

Ив спря пред един подвижен павилион. Очертаваше се ден, през който кофеинът ще да я крепи на крака.

— Две туби пепси — каза на продавача.

— Едната да е диетична — намеси се Пийбоди и добави, обръщайки се към Ив: — Гледам да ограничавам калориите.

Ив сви рамене, извади от джоба си няколко кредитни жетона. Още след първата глътка си каза, че може би все пак светът няма да загине.

— Справи се чудесно, Пийбоди. Отне ти повече време, отколкото да разбия носа на Чанси в бюрото й, но беше по-елегантно.

— След като вече сме партньорки, ще играя ролята на гласа на разума, става ли?

— Ще видим. Защо толкова се прехласна от стола?

— Изработването на покривки от съшити парчета плат е цяло изкуство — те могат да бъдат по-обикновени или набиващи се на очи. Използваните материи не ми допаднаха, но изработката беше първокласна.

— Брей, всеки ден човек научава по нещо. Само че тъкмо тази информация е безполезна за мен. Размърдай се, Пийбоди. По-живичко. Тъкмо ще свалиш килограмите, натрупани от тъпкането с разни боклуци.

— Може да се тъпча, но ходя на фитнес. Което означава, че днес имам право на десерт. Намислили ли сте какво ще облечете довечера?

— Довечера ли? Мамка му!

— Според мен не можете да отидете в този вид. Трябва да отидем — продължи тя, преди Ив да проговори. — Освен ако не се случи нещо извънредно, фактът, че ще прекараме два-три часа в компанията на колеги, няма да попречи на разследването, лейтенант.

— Много ти разбира главата! — Докато вървеше към фитнес центъра, Ив отпиваше от тубата с пепси. — И без това се чувствам ужасно неловко на тези купони, ами снощи не мигнах, а броят на труповете продължава да расте. Навремето животът ми беше много по-лесен.

— Ммм.

— Така е, повярвай ми. Защото в него не присъстваха толкова много хора.

— Ами ако трябва да го опростите, изхвърлете някого. Например Рурк. С Макнаб сме се разбрали — ако Рурк е свободен, ще се опитам да го сваля, а Макнаб ще свали вас.

Ив се задави от последната глътка пепси. Партньорката й услужливо я потупа по гърба:

— Пошегувах се. Не разбирате ли от майтап, лейтенант?

— Вие с Макнаб сте извратени!

— Може би. — Пийбоди се ухили. — Обаче ни е хубаво заедно.

 

 

„Клубът на Джим“ се помещаваше в подземие, до което се стигаше по мръсно стълбище и след преодоляването на тежка метална врата. Ив предположи, че ако желаещ да стане член на клуба не може да се справи с вратата, става за смях и на бърза ръка го изритват на улицата.

Първото, което се забелязваше беше миризмата — миризма на мъж, но в лошия смисъл. Удряше в носа като юмрук, увит в потен бандаж.

Стените бяха олющени, но се предполагаше, че са били боядисани в стоманеносиво някъде по времето, когато Ив беше се родила. Таванът беше покрит с петна от влага, подът бе така просмукан с пот и кръв, че изпаренията се надигаха като воняща мъгла.

Тя предположи, че за посетителите на „клуба“ вонята ухае като парфюм.

Уредите бяха най-необходимите, нищо луксозно. Щанги, гирички, боксови круши, няколко чувала с пясък. Имаше няколко обемисти машини, вероятно произведени през миналия век. Пред единственото огледало с повредена амалгама някакъв тип с телосложението на товарна ракета правеше упражнения за бицепсите.

Друг беше на лежанката и вдигаше щанга с размерите на гигантска секвоя. Не носеше предпазен колан — вероятно тук подобно нещо би се изтълкувало като глезотия.

Трети разярено удряше боксовата круша, сякаш налагаше бивша съпруга прелюбодейка.

Всички носеха развлечени сиви трикотажни панталони и ризи с откъснати ръкави. „Все едно са с униформи — помисли си Ив. — Липсва им само надписът на гърдите: «Аз съм лошо момче».“

Щом двете влязоха в подземието, всичко замря. Онзи с бицепсите застина пред огледалото, щангистът намести щангата на опорите, боксьорът, облян в пот, остана с ръка, допряна до боксовата круша.

В тишината се чуваха тежки тупвания от съседното помещение, някой крещеше:

— Лявата да е водеща, тъпако!

Ив огледа мъжагите и се обърна към боксьора, защото беше най-близо:

— Залата има ли управител?

За нейно удивление здравенякът, който тежеше поне сто и двайсет килограма, се изчерви като скромна девойка и запелтечи:

— Ъъъ… не. Само Джим. Той е собственикът. Тъкмо сега има спаринг мач с Бинър, госпожо.

Тя прекоси помещението. Онзи с щангите седна и враждебно я изгледа:

— Джим не пуска тука фусти.

— Джим сигурно не знае, че половата дискриминация е забранена.

— Дискриминация ли каза? — Онзи се ухили злобно. — Няма никаква дискриминация. Той просто не приема фусти.

— Аха, схванах разликата. Я да видим колко вдигаш… Хм, сто и четирийсет килограма. Сигурно и толкова тежиш, а?

Чернокожият исполин избърса потта от лицето си:

— Оня, дето не може да вдигне собственото си тегло, е момиче.

Ив кимна, отключи щангата, нагласи я, направи му знак да стане:

— И аз вдигам толкова. Изчезвай! — Тя се изтегна на лежанката.

Боксьорът изтича до нея:

— Госпожо, гледайте да не се контузите.

— Няма страшно, малкия. — Ив хвана здраво металния прът, десет пъти бавно вдигна щангата. Закрепи я на поставките, стана от лежанката: — Явно не съм момиче. — Кимна на здравеняка срамежливец и тръгна към съседното помещение.

— Още не мога да вдигна собственото си тегло — прошепна Пийбоди. — Сигурно ще ме сметнат за момиче.

— Тренирай повече и ще успееш.

Единият боксьор на ринга беше чернокож с толкова лъскава кожа, че изглеждаше като намазан с масло. Бедрата му бяха като дънери, мускулите на гърдите му приличаха на хълмчета от стомана. Имаше страхотно дясно кроше, но се издаваше, като преди удара отпускаше лявото си рамо.

Противникът му приличаше на скандинавски бог и беше много пъргав. Едва като пристъпи по-близо, Ив забеляза, че не е човек, а дроид.

Треньорът, който също носеше униформен сив анцуг, тичешком обикаляше ринга, крещеше наставления и ругатни.

Беше висок около метър и шейсет и вероятно беше прехвърлил петдесетте. Носът му изглеждаше така, сякаш често е влизал в съприкосновение с нечий юмрук. Когато отново отвори уста да изкрещи на един от боксьорите, под светлината блесна сребърен зъб.

Ив изчака края на рунда, и видя как чернокожият гигант с наведена глава изтърпява обидите, които андроидът му подхвърляше, след като вече беше в безопасност отвъд въжетата.

— Извинете за прекъсването — подхвана тя.

Джим рязко се извърна:

— Не позволявам тука да идват жени. — Той подаде хавлиена кърпа на чернокожия, после тръгна към Ив, по-точно се затъркаля като малък танк. — Чупката!

Тя му показа значката си:

— Да започнем отначало, а?

— Жени ченгета. Още по-гадно от обикновени жени. Клубът си е мой, нали така? Човек може да прави каквото си ще на собствена територия, без някаква женка ченге да му нарежда да приема фусти в клуба. — Докато говореше, все повече се разпалваше и подскачаше като човече на пружина, очите му се изцъклиха, главата му се повдигаше и спускаше като на кълвящ гълъб. — По-скоро ще закрия заведението, отколкото да търпя някакви фръцли да ми се перчат и да питат къде е шибаната вода с лимон.

— Хм, май и двамата с теб имаме късмет, че не съм дошла да те прибера за нарушаване на закона за дискриминацията.

— Дискриминация ли! Друг път! Това е сериозна тренировъчна зала, не някакъв клуб за лигли.

— Забелязах. Аз съм лейтенант Далас, това е детектив Пийбоди. Работим в отдел „Убийства“.

— Е, тогаз хич нямате работа тука. Напоследъка не съм претрепал никой.

— Ох, камък ми падна от сърцето, Джим. Случайно да имаш канцелария?

— Защо?

— За да си поговорим на спокойствие, вместо да ти сложа белезници и да те закарам на разпит в управлението. И преди да изтърсиш някоя глупост, ще ти кажа, че не съм дошла да те тикна зад решетките. Не ме интересува дали не допускаш жени в тая дупка или устройваш оргии под душовете. Разбира се, ако имаш баня, което, ако се съди по миризмата, е малко вероятно.

— Имам баня. Имам канцелария. Клубът си е мой, ще го управлявам както намеря за добре.

— Чудесно. Какво предпочиташ — в твоя кабинет или в моя?

— Проклети фусти! Ей, ти! — Джим заканително размаха пръст на чернокожия боксьор, който още стърчеше посред ринга. — Един час ще тренираш с въжетата, та дано да научиш какво да правиш с двата си леви крака. Аз отивам да поговоря с ченгетата. — Фръцна се и забърза в неизвестна посока.

Двете го последваха, Пийбоди промърмори:

— Всичко тръгна назад, откакто дадоха на жените право да гласуват. Бас държа, че този ден е отбелязан с черно във вечния календар на скъпия Джим.

Изкачиха се по ръждясалите метални стъпала, които водеха към втория етаж. Острата миризма на пот и плесен, от която очите се насълзяваха, издаваше местоположението на душовете.

Дори Ив, която не обръщаше внимание на подобни подробности, утвърдително кимна, когато партньорката й прошепна: „Отврат!“

Джим влезе в помещение, което вероятно минаваше за кабинет заради бюрото в дъното, почти затрупано от боксови ръкавици, предпазители за зъбите, листове хартия и използвани салфетки. Стените бяха окичени със снимки на един по-млад Джим по боксови гащета. На една той държеше купа. Едното му око беше затворено, носът — окървавен, торсът — покрит със синини — явно победата не е била лесна.

— През коя година завоюва титлата? — попита го Ив.

— Четирийсет и пета. На дванайсетия рунд свалих Хари в кома. Чак след три дни дойде на себе си.

— Намерил с какво да се хвали. Виж какво, разследваме убийствата на две жени, които са били изнасилени и удушени.

— Хич нищичко не знам по тоя въпрос. — Той хвърли на пода купчина мръсни дрехи и се настани на освободения стол. — Женил съм се два пъти. След втория опит се отказах от фустите.

— Мъдра постъпка. Смятаме, че убиецът живее, работи или често посещава този район.

— Не може ли да си по-точна? Ама какво ли питам? Неспособността да се вземе решение е типично женска черта.

— Разбирам защо съпругите ти са те зарязали, Джим. Ти си голям чаровник. И така, имаме две жертви. Били са изнасилени, удушени и обезобразени само защото са жени.

Нахаканата му усмивка помръкна:

— Ей затова гледам само спортните програми. Да не мислиш, че се разхождам из квартала, пребивам и изнасилвам разни там женски? Ако ме обвиняваш в нещо, по-добре да викна адвоката ми.

— Както искаш. Не си заподозрян, обаче смятаме, че престъпникът, който е убил не само тези две жени, но и други, фанатично поддържа кондицията си. Едър е и много силен. Такива типове със сигурност посещават и твоята дупка.

— Ама вие какво искате от мене? Идва някой да вдига щанги, а пък аз от вратата да го питам дали после няма да удуши някоя женска, тъй ли?

— Като съзнателен гражданин трябва да съдействаш на полицията и да ми предоставиш списъка на членуващите в твоя „клуб“.

— Сбъркала си адреса, госпожо. Знам ги аз разните там закони и законченца. Нищо не съм длъжен, докато не ми представиш официална заповед.

— Да опитаме нещо друго. — Ив се пресегна, извади от чантата на Пийбоди паспортната снимка на Елиса Мапълуд. — Така е изглеждала едната жертва. Преди онзи да се заеме с нея. Няма да ти покажа на какво прилича после. Няма да я познаеш, не и след онова, което извергът й е сторил. Жената има четиригодишна дъщеричка.

— Божичко! — Той извърна поглед, намръщено се втренчи в стената. — Познавам си клиентите. Да не мислиш, че ще пусна тука някой откачен убиец? По-скоро ще разреша на жени да използват уредите.

— Искам списъка на постоянните клиенти.

Джим изпуфтя:

— Не понасям изнасилвачите. Ако не можеш да издържиш, без да си го завреш някъде, в квартала се навъртат сума проститутки. Според мене изнасилването е по-лошо от убийството.

Зарови из хаоса на бюрото си, докато измъкна старомоден портативен компютър.

 

 

Пийбоди жадно си пое въздух, когато отново се озоваха на улицата:

— Това изпитание дълго няма да го забравя. Обонянието ми още е в шок. Сигурно ще се възстанови едва след седмица. И залите, които посетихме вчера, не бяха цвете за мирисане, но „Клубът на Джим“ печели златния медал.

— Предстои ни още едно посещение на подобно заведение. Но пътьом ще се отбием във втория магазин за шивашки материали.

Пийбоди изчисли извървяното разстояние, както и разстоянието, което им предстоеше да изминат, и заяви:

— Довечера ще си позволя два десерта.

 

 

Изминаха повече от два часа, докато се сдобият с всички списъци. Вероятно щеше да им отнеме и повече време, но заместник-управителката на магазина се почувства толкова поласкана, че може да съдейства при разследване на убийство, че с готовност им предостави пълна информация.

Вторият фитнес клуб беше по-чист и с много повече клиенти, неприятната миризма не беше толкова натрапчива. Обаче управителят каза, че трябва да поиска разрешение от собственика, който пък отказа съдействие, докато не дойде в клуба и лично да се справи с положението.

Въпросният собственик се оказа светлокож азиатец исполин с късо подстригана прошарена коса. Подаде ръка на Ив и пое дланта й с предпазливостта на гигант, който си дава сметка за невероятната си сила.

— Чух за тези убийства. Ужасяваща история.

— Така е, сър.

— Заповядайте да седнем.

Кабинетът му беше малък като канцеларията на Джим, но изглеждаше така, все едно е бил почистен и обзаведен не само през последния четвърт век, но и през последната седмица.

— Разбрах, че искате списък на нашите членове.

— Да. Подозираме, че убиецът посещава клуб като вашия.

— Не ми се ще да мисля, че имам клиент, който би могъл да извърши подобно чудовищно деяние. Не че отказвам да ви сътруднича, лейтенант, но предпочитам да се консултирам с моя адвокат, преди да ви предоставя поверителна информация.

— Както желаете, господин Линг. Ще вземем разрешително. Ще отнеме известно време, обаче ще получим необходимия документ.

— А междувременно той може да убие друга жена. Разбрах подтекста, лейтенант. Ще ви дам списъка, но имам следната молба — ако ви е необходимо още нещо, да се обръщате към мен, не към управителя. Ще ви дам номера на частния ми видеотелефон. Мъжете също клюкарстват. Не желая да загубим клиенти, защото се страхуват, че редом с тях тренира сериен убиец.

— Разбира се, господин Линг. — Тя изчака, докато собственикът нареди на компютъра да копира на дискета списъка на членовете на клуба, и попита: — Не приемате ли жени?

— Не отказваме достъп на представителки на нежния пол — отвърна той с лека усмивка. — В противен случай ще попаднем под ударите на закона за половата дискриминация. Но колкото и да е странно, в момента в клуба не членуват дами.

— Виж ти! Каква изненада!

 

 

— Ще предадем данните на Фийни и ще подремнем един-два часа — заяви Ив, докато вървяха по коридора към отдел „Убийства“. — Вероятно ще се наложи да се срещнем с Морис и Майра, освен това ако до три следобед нямаме резултати от лабораторните анализи, ще трябва да пришпорим Дики Тъпака.

— Да уговоря ли срещите?

— Не, аз ще… — Ив млъкна, като видя исполина, който чакаше на скамейката пред отдела. — Да, свърши и тази работа. После си вземи два часа отпуск. — Изчака, докато партньорката й влезе в общото помещение, пъхна ръце в джобовете си и се приближи до посетителя: — Привет, Крак.

— Здрасти, Далас. Хубаво, че не се забави. Ченгетата се изнервят, като видят наоколо едър и красив чернокож.

Безспорно беше едър. И чернокож. Но за красив не можеше и дума да става. Тъкмо обратното — дори родната му майка би се изплашила от грозотата му, а след като се беше татуирал, гледката беше още по-страховита. Върху прилепналата сребриста тениска носеше дълго манто от лицева кожа. Тесният черен панталон подчертаваше дългите му мускулести бедра. Черните ботуши с дебели подметки прибавяха още два-три сантиметра към и без това внушителния му ръст.

Беше собственик на сексклуб, където напитките бяха почти смъртоносни, музиката — пламенна, а повечето клиенти бяха прекарали повече време в затвора, отколкото на свобода.

Лепнали му бяха прякора Крак, защото той твърдеше, че такъв звук се чува, когато удря една в друга главите на враговете си. Само преди няколко месеца Ив го беше прегръщала, докато той безутешно ридаеше до трупа на убитата си сестра.

— Дошъл си само да стряскаш ченгетата ли? — подхвърли Ив.

— Нищо не те плаши, бяло момиче. Имаш ли малко свободно време? Ще ми се да идем някъде, дето няма да ни подслушват.

— Дадено. — Тя го поведе към малката си канцелария, затвори вратата.

— Доживях доброволно да вляза в полицейски участък — промърмори Крак и се поусмихна.

— Ще пиеш ли кафе?

Той поклати глава, обърна се и погледна през прозореца:

— Много ти е кофти работното място, шефке.

— Вярно е, но си е мое. Няма ли да седнеш?

Чернокожият исполин отново поклати глава:

— Тц. Отдавна не сме се виждали, а?

— Така е. — Замълчаха за миг, спомниха си трагичните обстоятелства при последната им среща.

— За последно те видях, като дойде да ми кажеш, че сте хванали мръсника, дето очисти сестричката ми. Тогава не ти казах почти нищо.

— Нямаше какво да ми кажеш.

Той вдигна рамене, после някак се изгърби:

— Думите напираха, обаче не можех да ги изговоря.

— Преди няколко седмици се отбих в заведението ти. Барманът каза, че си заминал някъде.

— Не издържах тук след смъртта на милата ми сестричка. Трябваше да се махна поне за малко. Попътувах, видях свят. Ама така и не ти благодарих за каквото направи за мен и малкото ми момиче. Думите не щяха да излязат.

— Не е необходимо да ми благодариш.

— Беше истинска красавица.

— Така е. Не съм губила близък човек, но…

Той рязко се извърна:

— Всеки ден губиш по някого. Представа си нямам как издържаш. — Въздъхна и добави: — Мъжът ти ми писа как сте засадили в парка дръвче в памет на сестричката ми. Трогнат съм. Отидох да го видя и някак ми поолекна на душата. Затуй дойдох да ти благодаря.

— Няма за какво.

— Има — ти направи за нея каквото трябваше, исках да ти го кажа. Исках да ти кажа, че го знам и никога няма да го забравя. Обаче животът продължава — все някак трябва да го избутам. Та дойдох да ти съобщя, че когато се отбиеш в бара, вече ще бъда там и ще троша глави както преди.

— Радвам се, че се върна.

— Длъжник съм ти, да знаеш. Ако ти потрябва нещо, само кажи. Между другото, сладурче, нещо не ми харесваш. Да не би да се скапваш от работа?

— През последните дни наистина ми се събра доста.

— Май е време за малко да заминеш някъде, душко.

— Може би. — Тя наклони глава, огледа го. — Голям мъж си.

— Чак сега ли забеляза, захарче? — Крак се потупа по чатала. — Имам писмено свидетелство, че размерът си го бива.

— Не се и съмнявам. Но дръж голямото куче на каишка. — Ив говореше машинално, мисълта й беше на друго място. — Я кажи, ако един едър красив чернокож иска да поддържа формата си, ходи ли редовно на фитнес?

— Имам си собствени уреди. — Той многозначително й намигна. — Ама два пъти седмично ходя в зала. Така се дисциплинират умът и тялото.

— Бил ли си в „Клубът на Джим“?

— Скапана дупка.

— И аз така чух. Какво ще кажеш за „Културисти“?

— Кофти е, щото няма мацки. Защо да си показвам суперското тяло пред разни мъже, дето отгоре на всичко ми се пускат? Налага се да троша нахални ръчички и да си губя ценното време. Ходя в „Зоната“ — там след тренировката правят цялостен масаж, ако ти се прииска.

— Но познаваш и другите фитнес клубове и нищо не ти пречи да ги посетиш, ако решиш, нали?

Устните му се разтегнаха в усмивка:

— Ама разбира се, стига да ме помоли едно кльощаво бяло момиче, дето е и ченге.

— Търся мъж, висок около метър и деветдесет, много едър — може би тежи около сто и трийсет килограма. Мрази жените. Вълк единак. Много силен.

— Ако изневеря на любимия си клуб и надникна тук-там, може би ще видя такъв човек.

— Може би. А после да ми се обадиш, а?

— Ще видим какво ще стане.