Нора Робъртс
Видения в смъртта (11)

Единайсета глава

Малко след пет сутринта Ив влезе в отдел „Убийства“. Както обикновено, по време на нощните дежурства съставът беше намален, детективите отговаряха на повикванията по видеотелефоните, наваксваха с писмената работа. Или спяха. Тя направи знак на партньорката си да я последва в канцеларията й:

— Трябва да се обадя на Уитни.

— По-добре вие, отколкото аз.

— Междувременно се свържи със Селина. Предай й, че ще изпратя двама цивилни да я придружат дотук, за да даде показания. Искам я точно в осем. После ти разрешавам да поспиш няколко часа.

— Няма да ви карам да повтаряте. Вие няма ли да си починете?

— Да. Ще подремна в кабинета си.

— В кой кабинет?

— Не си пъхай носа в моите работи. Бягай да свършиш каквото ти наредих.

Щом остана сама, Ив се втренчи във видеотелефона и мислено си заповтаря нещо като мантра: „Дано се обади командирът, не жена му, дано се обади командирът, не жена му. Божичко, помогни ми да се обади командирът, не жена му.“

Най-накрая събра смелост, седна зад бюрото си и се свърза с дома на Уитни. Едва се сдържа да не възкликне радостно, когато на монитора се появи умореното лице на командира.

— Извинете, че ви събудих, сър. Извършено е още едно убийство, този път в Мемориал парк. Жертвата е двайсет и осемгодишна жена от бялата раса. Била е изнасилена и обезобразена. Престъпникът е действал по същия начин като при убийството на Мапълуд.

— Отцепихте ли местопрестъплението?

— Да, сър. Забраних достъпа на цивилни в парка, поставих охрана на входовете.

— Забранила си достъпа ли?

— Да, сър. Налага се паркът да бъде затворен за период от десет до двайсет и четири часа.

Уитни тежко въздъхна:

— Което означава, че се налага да събудя кмета. В осем часа искам на бюрото си подробен рапорт, а в девет ще ми рапортуваш лично.

— Слушам, сър.

Ив се загледа в празния екран. Нямаше начин да подремне дори за половин час.

Въведе в компютъра бележките си и записите от местопрестъплението. Предчувстваше, че я очаква тежък ден, затова програмира автоготвача да приготви цяла кана силно кафе, после седна да изглади рапорта си.

Препрочете го, за да се увери, че не е пропуснала нито една подробност, възложи на компютъра стандартната процедура по изчисляване на възможностите, резултатите приложи към рапорта. Съхрани информацията и направи копия за командира, Пийбоди и доктор Майра.

Стана и прикрепи към таблото снимките на Лили Нейпиър и на трупа й.

В седем и петнайсет настрои ръчния си часовник, просна се на пода и подремна двайсет минути. Подкрепи се с още една чаша кафе, взе душ в банята до общата съблекалня. Изкуши се да вземе хапчета за ободряване, но се отказа, защото от тях се изнервяше и се чувстваше особено.

Каза си, че ако ще се тъпче с кофеин, то по-добре да е само чрез кафето.

Реши да разпита Селина в някоя от залите за съвещания, вместо в канцеларията си и тъй като Пийбоди още не беше се появила, лично се обади да запази помещение.

След това се свърза с дежурния сержант и нареди незабавно да й съобщят, когато дойде Селина Санчес. Тъй като не понасяше помията, която тук минаваше за кафе, нареди на автоготвача да приготви още една кана от ароматната напитка и я занесе в залата за съвещания.

Дежурният й позвъни тъкмо когато Пийбоди се появи и задуши като куче:

— Господи, какъв божествен аромат! Налейте ми кафе в чинийка и ще го излоча.

— Първо вземи от автомата кифли или нещо друго за хапване — нареди Ив. — Пиши ги на сметката на отдела.

— Поръчвате храна! Сигурно сънувам!

— Санчес всеки момент ще бъде тук. По-живо, ако обичаш.

— Това е лейтенант Далас, която познавам и обичам.

Щом партньорката й излезе, Ив извади джобния си видеотелефон и се свърза с Рурк.

Той отговори почти мигновено.

— И така, тя е… — Ив присви очи. — Къде си?

— Упражнявам се във влизане с взлом посред бял ден.

— Казах ти да не предприемаш нищо, докато не ти се обадя.

— Хммм. — Рурк се усмихна и продължи да се занимава с видеотелефона в спалнята на Селина. — Изглежда, отново проявих неподчинение. Очаквам при първа възможност да бъда сурово наказан.

— Да му се не види, колко пъти да ти…

— Какво предпочиташ — да си бъбрим, или да продължа работа?

— Продължавай.

Рурк се поизвърна от камерата и се усмихна. Имаше навик да дразни съпругата си и вероятно беше твърде дребнав, защото това му доставяше удоволствие.

Беше видял как някаква кола спира пред сградата на Селина и от нея слизат двама души, които макар да носеха спортни ризи и панталони, пак изглеждаха като ченгета.

Престъпникът винаги надушваше полицаите. Дори ако беше бивш престъпник.

И въпреки че безрезервно се доверяваше на неговото ченге, Рурк предпочиташе сам да върши някои работи.

Десет минути след като ясновидката излезе и замина с придружителите си — винаги изчакваше, да не би полицаите да се върнат за нещо забравено — той изключи с дистанционно устройство охранителната й камера и преспокойно прекоси улицата.

За по-малко от три минути се справи с ключалките и преспокойно влезе в апартамента.

Малко по-късно вече беше проверил автентичността на повикването. Селина казваше истината — беше се обадила по видеотелефона в спалнята й няколко секунди след два през нощта.

Крайно време беше неговото ченге да повярва на тази жена.

Трудно му бе да устои на желанието да се поогледа, въпреки че Ив изрично му го беше забранила. В крайна сметка това му беше в природата. Като ченге тя никога нямаше да разбере тръпката от това да правиш нещо забранено.

Озърна се, погледът му беше привлечен от картините — оригинали, чувствени, експресивни. Цветовата гама в спалнята красноречиво говореше за женско присъствие.

Каза си, че ако случайно се качи на втория етаж, на практика излиза от спалнята, както му беше поръчала Ив.

Допадаха му стилът на обзавеждане и просторните пометения, всичко говореше, че обитателката на жилището е самоуверена жена, която знае как иска да живее и го е постигнала. Хрумна му, че ще бъде интересно да я покани на някоя от деловите си срещи, а след това да чуе мнението й за партньорите му.

Излезе също тъй лесно, както беше влязъл. Погледна часовника си — щеше да бъде в служебния си кабинет навреме за първата среща за деня.

 

 

Рурк не й се обади. Ив познаваше съпруга си и сръчните му пръсти. След като не се свърза с нея по персоналния й видеотелефон, тя разбра, че казаното от ясновидката се потвърждава — наистина се е обадила от спалнята си приблизително в два след полунощ.

„Е, поне това знаем със сигурност“ — помисли си. Нямаше съмнение и в душевното състояние на жената, която влезе в залата.

Страните й бяха хлътнали, беше прежълтяла като човек, който още не се е възстановил след тежко и продължително боледуване.

— Далас.

— Седни. Пийни чаша кафе.

— Да… едно кафе ще ми дойде добре. — Ясновидката седна до масата и с две ръце взе голямата чаша. Пръстените й издрънчаха в евтиния порцелан. — След като ви се обадих снощи, взех транквилант, обаче не ми помогна. Тази сутрин изгълтах още един, но май пак не ми действа. Иска ми се да се натъпча с успокоителни и да изпадна в кома. Ала се съмнявам, че и това ще ми помогне.

— Със сигурност няма да помогне на Лили Нейпиър.

— Така ли се казва жертвата? — Селина отпи от чашата. Помълча. Отново отпи. — Тази сутрин не включих телевизора. Страхувах се, че ще я видя по новинарските емисии.

— Видяла си я снощи.

Екстрасенската кимна:

— По-страшно беше от миналия път. За мен. Психиката ми не издържа…

— Много трудно е на човек с твоята дарба да бъде свидетел на насилие или да го изпита на свой гръб — намеси се Пийбоди.

Посетителката признателно й се усмихна:

— Да. Точно така. Разбира се, не изпитвам физическото насилие като жертвата, но и това ми е предостатъчно. Пък и ако… когато сте психически свързани, чувствата „отекват“ в теб. Знам колко е страдала. Жива съм. Жива и здрава, пия кафе, а тя вече не е сред нас. Но знам колко се е мъчила.

— Разкажи ми какво видя — нареди Ив.

— Беше… — Селина вдигна ръка, сякаш да ги накара да млъкнат, докато се съсредоточи. — Миналия път беше като сън. Ярък и тревожен, но не му обърнах внимание, докато не видях по телевизията репортажа за убийството. Снощи беше различно — истинско видение, и то от най-силните, които съм имала. Все едно бях в парка и крачех редом с нещастната жена… Тя вървеше бързо, с наведена глава.

— Какво носеше?

— Тъмна къса пола — мисля, че беше черна. Бяла блуза с дълги ръкави, разкопчана на яката, а отгоре — пуловер. Обувки с нисък ток и дебели подметки… може би от гел, защото пристъпваше съвсем безшумно. Имаше и чанта. Чантичка, която носеше на дълга каишка през рамото.

— А той как беше облечен?

— В нещо тъмно. Не съм сигурна. Тя не подозираше, че някой я причаква в парка… в сенките. Беше тъмен, всичко, свързано с него, е тъмно…

— Чернокож ли е?

— Не… всъщност… не, не е. Виждам ръцете му, когато нанася ударите. Бели са, гладки. Дланите му са направо огромни. Удари я по лицето. Болката беше ужасна. Жената падна, болката отшумя. Тя… припадна. Убиецът продължи да я удря, дори след като тя изгуби съзнание. По лицето… навсякъде. „Харесва ли ти? Харесва ли ти курво?“ — Очите на Селина се изцъклиха, бледозелените ириси станаха почти прозрачни. — „Кой командва сега, гадино?“ Изведнъж престава да я удря, леко я пляска по страните… Свестява я. Иска да е в съзнание за онова, което ще последва. Усещам неописуема болка. Не знам дали я изпитва тя или той, но е нетърпима.

— Не те боли — промълви Пийбоди, преди Ив да се намеси. — Болката не е твоя.

— Да… — Селина дълбоко си пое дъх. — Разкъсва дрехите й. Жената не е в състояние да се съпротивлява, силите са я напуснали. Все пак се опитва да го отблъсне, но той извива ръката й. Нещо в нея се пречупва. Объркана е, чувства се като животно, хванато в капан. Звярът я изнасилва… отново тази разкъсваща болка. Тя не го вижда. Прекалено тъмно е, болката я зашеметява. Отново изпада в безсъзнание. Там, в непрогледния мрак, се чувства в безопасност, там няма болка. Не усеща кога онзи я убива. Тялото й реагира, гърчи се конвулсивно. И това… това го възбужда. Предсмъртните й конвулсии го довеждат до оргазъм… Зле ми е. — Селина притисна до устните си опакото на дланта си. — Извинете. Гади ми се. Трябва да…

— Спокойно, ела с мен. — Пийбоди скочи, подаде й ръка. — Ела с мен.

След като излязоха, Ив стана, приближи се до прозореца, отвори го и се облегна на перваза. Дълбоко си пое въздух, за да се успокои.

Много добре знаеше какво изпитва ясновидката. Знаеше какво е отново и отново да виждаш кошмара. И гаденето, което го съпровождаше.

Постепенно шумът, жизнеността на града прогониха усещането — пред погледа й премина въздушен трамвай, претъпкан с пътници, над сградата закръжи рекламен дирижабъл, от високоговорителя изригваха примамливи предложения за нови стоки, туристически атракции…

Краката още не я държаха, затова остана до прозореца; вслушваше се в бученето на витлото на някакъв хеликоптер, писъка на клаксоните на колите, преминаващи по улицата, пуфтенето на въздушен автобус.

За нея какофонията на мегаполиса бе като божествена музика, като песен, която разбираше и й даваше усещането за принадлежност.

В този град никога не се чувстваше сама; благодарение на значката си никога не беше безпомощна.

Вярно, че не можеше да забрави болката, но знаеше какво я предизвиква и това я зареждаше с нови сили.

Затвори прозореца, отново седна до масата, наля си още кафе.

Пийбоди доведе обратно ясновидката. Селина се беше постарала да заличи следите от преживяното — сложила си беше ярко червило и грим на клепачите. Ив с насмешка си помисли, че жените се притесняват за най-невероятни неща в най-невероятни моменти.

Щом Селина седна, Пийбоди постави пред нея малка бутилка с вода:

— За предпочитане е пред кафето.

— Да, имаш право. Благодаря. — Тя признателно стисна дланта на Пийбоди. — Благодаря и за това, че ми помогна да се овладея.

— Няма защо.

— Сигурно ме мислиш за лигла — обърна се Селина към Ив.

— Грешиш. Аз… тоест ние ден след ден виждаме какво са способни взаимно да се причинят хората. Гледката на кръв не е най-страшното — по-страшно е осъзнаването за един безсмислено прекъснат човешки живот. Не е лесно. Никога няма да е лесно. Но ние не виждаме самото убийство… как го извършва. Не усещаме болката на жертвата, не сме принудени да живеем с кошмара.

— Напротив. — Селина бръсна сълзите си. — Току-що откри начин да го преживееш. Сега е мой ред. — Отпи глътка вода. — Мисля, че я съблече след… това. В този момент нещо в мен се съпротивляваше на видението, стараеше се да го прогони. Но мисля, че той взе дрехите й, които бе разкъсал при изнасилването. Занесе я… не, не беше тя, да му се не види!

Тя отново изпи глътка вода, няколко пъти дълбоко си пое въздух.

— Мисълта ми е, че за него жертвата олицетворява друга жена. Нея вижда, нея наказва. Наказва жената, която го е измъчвала. В тъмното. Той се страхува от мрака.

— Убива нощем — промърмори Ив.

— Налага се. За да превъзмогне страха си.

— Може би. Продължавай.

— Прекъснах видението, защото повече не издържах. И се свързах с теб. Давам си сметка, че трябваше да изчакам до края — вероятно щях да видя нещо, което да ни е от помощ. Обаче изпаднах в паника и се съпротивлявах, докато го прогоних.

— Намерихме я по-бързо, защото ти ми се обади. Така успяхме да предпазим непокътнати уликите. Много ни помогна.

— Дано. Попаднахте ли на следите му?

— Надявам се.

Ясновидката затвори очи:

— Слава богу. Ако имате нещо негово, ще се опитам да го видя.

— Разполагаме с оръжието, с което е извършил убийството.

Селина поклати глава:

— Ще опитам, но се страхувам, че ще бъде като преди — онова, което виждам… усещам, е самият акт и чувствата, свързани с него. За да го видя, ми трябва нещо, което извергът е докоснал с голи ръце, държал е или е носил.

Ив сложи панделката на масата:

— Все пак опитай.

Ясновидката навлажни с език устните си, колебливо протегна ръка, докосна панделката.

Изведнъж рязко отметна глава и забели очи. Още миг и щеше да се свлече на пода, но когато се плъзна от стола, пръстите й отслабиха хватката, тя изпусна панделката.

Ив скочи и я прихвана, преди да се строполи на пода.

— Усещам само него. От нея няма и следа. Всичко нейно се е заличило, когато е стегнал панделката около шията й. Усещам само неговата ярост, страх и възбуда. Все едно са ме полазили насекоми-кръвопийци. Ужасно е!

— Какво прави той, след като свърши с жената?

— Излиза на светло. Вече може да се върне на светло. Не знам какво означава… Главата ми! Главата ми ще се пръсне от болка.

— Ще ти дадем нещо против главоболие, после ще уредя да те изпратят до вас. Пийбоди?

— Ела, Селина. Искаш ли първо да си починеш?

— Не. — Тя се облегна на рамото на Пийбоди. — Единственото ми желание е да се прибера у дома.

— Селина. — Ив закри с ръка червената панделка. — Мисля, че ще се почувстваш по-добре, ако поговориш с доктор Майра — нашата психиатърка.

— Благодаря за предложението, но…

— Дъщеря й е екстрасенс.

— О!

— Шарлот Майра. Много е способна. Може би ще ти олекне, ако поговориш с някого, който разбира… състоянието ти.

— Може би. Благодаря.

След като остана сама, Ив взе червената панделка, разгледа я. Запита се дали ясновидските способности на Селина са дар божи или проклятие.

„Нито едното, нито другото“ — каза си, отново пъхна червената ивица плат в пликчето за веществени доказателства. Панделката беше само оръдие за извършване на престъплението, нищо повече.

Тъкмо събираше сили да стане, на вратата се почука, влезе командир Уитни.

Тя скочи на крака:

— Сър, току-що приключих разпита на Селина Санчес и възнамерявах да дойда при вас.

— Седни. Откъде взе кафето?

— Приготви го моят автоготвач.

— Значи няма да ме отрови. — Той се взе чаша, наля си, седна срещу Ив. Безмълвно отпи от кафето, без да откъсва поглед от лицето й. — Май изобщо не си си лягала.

— Подремнах един-два часа, сър.

— Личи си. Хрумна ми, докато четях рапорта ти. От близо единайсет години си под мое командване, нали, лейтенант?

— Да, сър.

— И след толкова време не сметна, че е оправдано… дори разумно, когато наредих да бъдеш при мен в девет часа, да ме информираш, че едва се държиш на краката си, отгоре на всичко си насрочила важен разпит за осем часа, така ли?

Явно командирът очакваше откровен отговор, затова тя се позамисли, после отвърна:

— Да, сър.

Уитни потърка челото си:

— Така и предположих. Опита ли от тези? — Посочи кифлите.

— Не, обаче са пресни… доколкото са пресни храните, с които е зареден автоматът.

— Изяж една пред мен.

— Моля?

— Хапни нещо. Заради мен. Изглеждаш ужасно.

Ив взе една кифла и промълви:

— Изглеждам точно както се чувствам.

— Обадих на кмета. Имам среща с него и с началника Тибъл след трийсетина минути. Настояха и ти да присъстваш.

— Къде е срещата, сър? В кметството или в „Кулата“?

— В кметството. Но ще уведомя господата, че е невъзможно да присъстваш, защото имаш важна работа извън управлението.

Тя не каза нито дума, ала изражението й накара командира да се усмихне.

— Признай какво си помисли. Не се опитвай да ме излъжеш, искам честен отговор.

— Нищо не си помислих, сър. Обаче ми се прииска да ви целуна краката.

Уитни се засмя, взе една кифла, отчупи половината и докато дъвчеше, промърмори:

— Ще стане голяма патърдия. Малцина се осмеляват да забранят достъпа в обществен парк.

— Налага се, докато „метачите“ си свършат работата.

— Знам какво ще каже кметът, след обичайните политически дрънканици — че според официалните рапорти извършителят използва защитен спрей, поради което хвърляш на вятъра парите на данъкоплатците и лишаваш гражданите на Ню Йорк от възможността да се разхождат в парка, докато гониш вятъра.

Ив не разбираше от политически машинации, но знаеше кога трябва да настоява на своето.

— Този път реагирахме твърде бързо и го изненадахме. Почти съм сигурна, че още е бил с жертвата, когато е пристигнала патрулната кола. Което означава, че кръвта й е била по дрехите, по ръцете му. Не е имал нито време, нито желание да я изчисти. Вече намерихме кървави следи — от мястото на убийството до мястото, на което е оставил мъртвата, а оттам — в източна посока. Ако го проследим…

— Мислиш ли, че само защото са ме закотвили зад бюрото, съм забравил какво е истинската полицейска работа? — прекъсна я командирът. — Всяко намерено парченце от мозайката води към следващото. Кметът няма да го разбере, обаче Тибъл знае какво е. Ще оправим положението, не бери грижа.

— Благодаря, сър.

— Какъв е следващият ти ход?

— Ще се обърна за съдействие към колегите от отдела по електроника. Подготвям списък на живущите в района около магазина за шивашки материали, който са посещавали жертвите, както и на хората, членуващи в няколко фитнес клуба. Сигурна съм, че сме на вярна следа. Ще ги пуснем в компютъра, ще елиминираме онези, които не отговарят на критериите, и ще открием убиеца. Фийни ще се справи много по-бързо от мен, пък и аз няма да си губя времето пред компютъра.

— Добре. Започнете веднага.

Излязоха заедно от залата, Ив се върна в канцеларията си.

Да се работи с Фийни беше удоволствие. Разбираха се с половин дума, не се налагаха подробни обяснения.

— Няма да стане бързо — предупреди я той. — Но ще се захванем веднага, след като ни дадеш информацията.

— По един или друг начин ще принудя собственика на магазина да ми предостави списъка на постоянните клиенти. Всъщност магазините са два — единият е извън периметъра, но все пак е близо. По същия начин ще се добера до имената на членовете на фитнес клубовете. Ще ти изпратя данните, които вече имаме, и непрекъснато ще те държа в течение.

— Става.

— Проверявам и банките за органи — донори и приемници. Мисля, че е загуба на време, но сме длъжни да предвидим и тази възможност. Щом науча нещо, веднага ще ти го съобщавам.

— Добре. И успокой, топката, Далас.

— Нима? Благодаря за комплимента.

Тя прекъсна връзката. Съхрани като зип-файлове наличната информация, дори бележките си, за да ги изпрати на Фийни. Ирландецът имаше ум като бръснач — може би щеше да забележи нещо, което тя е пропуснала.

Грабна якето, което беше забравила да облече, след като взе душ. Влезе в общото помещение и махна на Пийбоди:

— Тръгваме.