Нора Робъртс
Видения в смъртта (10)

Десета глава

Видеотелефонът на нощното шкафче пронизително изпищя; Ив опипом се пресегна към него, като мърмореше:

— Мамка му, мамка му!

Рурк нареди осветлението да се включи на минимално ниво.

Тя прокара пръсти през косата си, тръсна глава, за да се поразсъни.

— Блокирай видеото! — промърмори. — Тук Далас.

— Той я убива! Убива я!

Гласът беше толкова писклив, че Ив трябваше да погледне екранчето, за да разбере кой се обажда.

— Селина! Успокой се! Успокой се и ми кажи какво става.

— Видях… Случи се… случи се като с другите. Господи! Твърде късно е. Всичко е свършено.

— Къде? — Ив скочи от леглото и посегна към дрехите си. — В Сентрал парк ли? Той в парка ли е?

— Да. Не. В парк. По-малък. С желязна порта. И постройки. Мемориал парк.

— Ти къде си?

— Аз… вкъщи съм. В леглото. Не издържам онова, което става в главата ми!

— Не мърдай оттам! Чуваш ли? Не мърдай оттам!

— Добре. Аз… — Селина зарида.

Ив прекъсна връзката.

— Ще се обадиш ли в управлението? — попита Рурк.

— Първо ще проверя дали тази жена не си измисля. Добре де, двамата с теб ще проверим — промърмори, като видя, че и той се облича.

— Ами Селина?

— Сега нямаме време за нея! — отсече Ив и си сложи кобура с оръжието. — Всеки трябва сам да се справя с мислите, които го преследват. Да тръгваме.

Разреши на съпруга си да шофира колата. Разбира се, мъничко му завиждаше, че по-добре от нея управлява всякакви превозни средства, но моментът не беше подходящ за дребнави заяждания. По комуникатора се свърза с диспечера, съобщи, че има сигнал за извършено престъпление и нареди патрулна кола да я чака пред Мемориал парк:

— Предполагаемият извършител е едър и мускулест мъж, висок над метър и деветдесет. Ако униформените го забележат, да се опитат да го задържат. Лицето е въоръжено и опасно. — Тя се приведе, сякаш да ускори движението на колата, която се носеше към южния район на Манхатън. — Възможно е Селина да вижда нещо, което ще се случи. Да има нещо като… как се наричаше?

— Предчувствие.

— Точно така. — Ала тежестта в гърдите й подсказваше, че се самозаблуждава. — Да му се не види, вече съм по следите на престъпника! Сигурна съм!

— Ако тази вечер наистина е извършил убийство, не е чакал два месеца.

— Може би изобщо не е имало период на изчакване.

Заобиколиха откъм западния вход на парка, Рурк паркира зад патрулната кола.

— От колко места може да се влезе и излезе? — попита Ив. — Три-четири ли?

— Най-вероятно. Не знам с точност. Във всеки случай паркът е един от най-малките в града.

Тя извади оръжието си, мина под каменната арка и пристъпи навътре.

Около малко езерце бяха поставени скамейки. Под високите дървета се простираха цветни лехи, наблизо се издигаше бронзова статуя, изобразяваща огнеборци, издигащи флаг.

Заобиколи я и чу как някой повръща.

Изтича към мястото, откъдето се чуваше звукът — униформен полицай беше коленичил до леха с прекрасни бели и червени цветя.

— Полицай… — подхвана тя, но видя какво има на скамейката наблизо, подвикна на Рурк: „Погрижи се за него!“ и се приближи до втория униформен, който държеше комуникатора си. Показа му значката си: — Лейтенант Далас.

— Полицай Куикс. Намерихме я само преди минута. Тъкмо се канех да съобщя за убийството. Не видяхме никого. Само нея. Проверих пулса й, за да се уверя, че е мъртва. Трупът още е топъл.

— Отцепете района! — Ив се обърна. — Колегата ти ще може ли да свърши нещо?

— Ей сега ще се оправи, лейтенант. Новак е — добави и кисело се усмихна. — Всички сме минали по този път.

— Накарай го да се вземе в ръце, Куикс. Отцепете района, претърсете парка. Не я е убил тук, а на друго място. Аз ще съобщя за престъплението. — Тя извади комуникатора: — Диспечер, обажда се лейтенант Ив Далас.

— Слушам, лейтенант.

— Имаме убийство. Една жертва, жена. Местопрестъпление — Мемориал парк, югозападен сектор. Изпратете детектив Дилия Пийбоди и екип от криминалисти.

— Прието, лейтенант Далас. Край на връзката.

— Реших, че ще ти потрябва. — Рурк й подаде чантичката с приспособления за оглед на местопрестъплението.

— Благодаря. Не се доближавай. — Тя напръска дланите и обувките си със защитен спрей, прикачи на дрехата си записващото устройство, приближи се до жертвата и започна да диктува в микрофончето.

Рурк я наблюдаваше — както винаги беше удивен от професионализма й, същевременно сърцето му се свиваше от съчувствие към нея.

Погледът й изразяваше състрадание и гняв. Тя едва ли имаше представа, че очите я издават, пък и надали друг, освен съпруга й щеше да забележи. Но чувствата я разтърсваха, докато с привидно спокойствие документираше поредното деяние на безумеца.

Рурк знаеше, че тя не пропуска дори най-незначителната подробност, но не вижда само един труп, а злочесто човешко същество. По това се различаваше от другите ченгета.

„Тази е малко по-стройна от другите — мислеше си Ив. — По-деликатна е и може би по-млада. Но иначе прилича на останалите — дълга, леко чуплива кестенява коса. Може би е била красива, въпреки че не може да се прецени — толкова е обезобразена.“

Явно беше претърпяла по-жесток побой от Мапълуд. Вероятно това доставяше най-голямо удоволствие на безумеца… изглежда му беше трудно да се владее в подобни моменти.

Наказва я. Унищожава я. Заради онова, което тя символизира.

Която и да е била тази жена, извергът не е убил нея. Чие лице е виждал, когато е стягал панделката около шията й? Чии очи са се взирали в неговите?

След като направи запис на положението на трупа и видимите травми, тя раздели дланите на мъртвата, за да вземе пръстови отпечатъци.

— Лейтенант! — провикна се Куикс. — Мисля, че открихме мястото, на което я е убил.

— Отцепете го. И по-живо! Не искам никой да пристъпва наблизо, за да не унищожи уликите.

— Слушам, лейтенант.

— Идентифицирах жертвата. Лили Нейпиър, двайсет и осемгодишна. Адресът й е улица „Веси“ № 293, апартамент 5.

„Била си красива, Лили — помисли си тя, докато се взираше в снимката на монитора. — Нежна, крехка. Малко срамежлива.“

— Работила е в бар „О’Хара“ на улица „Олбани“.

„Прибирала си се вкъщи пеш, а, Лили? Живееш близо до бара. Нощта е топла, тъкмо ще спестиш пари от билета за автобуса. Прекосяваш парка и си у дома.“

Сложи предпазните очила, огледа ръцете, ноктите. Смъртта още не беше изсмукала топлината от тялото на мъртвата.

— Под ноктите има пръст, тревички. Надявам се да има и влакна или парченца кожа. Едната китка е счупена, вероятно и челюстта. Многобройни натъртвания и наранявания по лицето и тялото. Очевидно побоят е бил жесток. Изглежда, жертвата е изнасилена. Има следи от влагалищно кръвотечение. Наблюдават се синини от вътрешната страна на бедрата и по слабините. Прилагам като веществено доказателство космите, намерени в областта на слабините.

Постави ги в пликче за веществени доказателства, прикачи етикетче. Въпреки че й се повдигаше като на новобранеца, въпреки че й се искаше да закрещи, като си представяше изнасилването, стисна зъби и продължи работата си.

Без да свали очилата, се наведе, разгледа кървавите дупки на мястото на очите, и продължи да диктува:

— Разрезите са чисти, подобни на онези при Елиса Мапълуд.

— Лейтенант.

— Пийбоди. — Тя не се обърна; за миг й хрумна колко й липсва издайническото тропане на тежките униформени обувки, които партньорката й доскоро носеше. — Открито е мястото, на което е била убита. Пръв на местопрестъплението е бил полицай Куикс. Провери дали районът е отцепен. Вземи със себе си неколцина души от екипа, проверете дали има отпечатъци от стъпки оттук до другото място. И гледай никой да не стъпва там, докато не дойда.

— Слушам. Униформените ли са намерили жертвата?

— Не. — Ив се изправи. — Селина Санчес имаше друго видение.

Тя приключи огледа на трупа, тръгна към Рурк, който стоеше зад полицейските сензори, поставени от Куикс. „Бива го този полицай — помисли си. — Работи бързо, не ме безпокои с глупави въпроси и дърдорене.“

— Ако искаш, тръгвай си — обърна се към съпруга си.

— Ще те почакам — отвърна той. — Сега и аз съм замесен.

— Май имаш право. Ела с мен. Имаш набито око. Може би ще забележиш нещо, което пропускам.

Нарочно избра заобиколен път към „истинското“ местопрестъпление — ако убиецът беше оставил следи по тревата, не трябваше да бъдат заличени.

— Браво! — кимна на Куикс. — Къде е новобранецът?

— Изпратих го с двама колеги да затворят вратите на парка. Той ще се оправи, лейтенант, просто още е новак. Едва от три месеца е при нас, за пръв път вижда труп. Пък и гледката наистина беше ужасна. Искам да знаете, че момчето се държа мъжки, само накрая издаде багажа.

— Няма да го предложа за порицание, задето се е издрайфал, Куикс. Интересува ме видяхте ли нещо друго, освен трупа на скамейката.

— Влязохме в парка през вратата, през която сте минали и вие. Между другото, паркът има четири порти. Тръгнахме в южна посока — възнамерявахме да обиколим обекта, но почти веднага се натъкнахме на жертвата. Когато се обади диспечерът, бяхме наблизо — бяха ни изпратили да разтърваваме някаква семейна двойка. На улицата видяхме неколцина минувачи и наркомани, но никой не отговаряше на описанието.

— Откога работите в този квартал.

— Близо дванайсет години.

— Има ли наблизо някакъв бар, наречен „О’Хара“?

— Ами да. Заведението на Мик на „Олбъни“. Бива си го, храната е свястна.

— В колко часа затварят?

— В два след полунощ, а когато няма работа — и по-рано.

— Добре. Благодаря. Пийбоди, какво имаме?

— Кръв. Тук-там тревата е изтръгната от корените, на други места е стъпкана. Намерих две парченца плат, може да се от дрехи.

— Не съм сляпа. Интересува ме какво виждаш ти.

— Мисля, че я е причаквал до входа откъм южната страна — вероятно е възнамерявала да прекоси парка. Може да я е нападнал на улицата, но не ми се вярва, защото е прекалено рисковано. Нахвърлил се е върху нея, повалил я е, разкъсал е дрехите й, докато тя се е съпротивлявала… макар че, ако се съди по следите, жената не е оказала бог знае каква съпротива. Изнасилил я е. Не съм огледала трупа, но предполагам, че тя се е вкопчила в тревата. Тъй като очевидно е действал като при Мапълуд, смятам, че я е удушил тук, съблякъл я е и я е занесъл на другото място, където я е оставил в предпочитаната от него поза и е извадил очите й.

— Да, и аз мисля така. Само че според мен не я е нападнал до входа, а по-навътре, когато е решила да мине напряко. Смятам, че е поел голям риск. Униформените патрулират около и в парка, затова хората от квартала се чувстват в безопасност. Трябвало е да действа бързо, но той вече е „отработил“ тактиката. Смъртта е настъпила точно в дванайсет часа. Униформените са пристигнали двайсет минути по-късно. Мръсникът е „работил“ много сръчно — през тези двайсет минути е трябвало да я съблече, да я занесе на скамейката, да нагласи трупа в „молитвена“ поза, да извади очите й. За малко е щял да падне в ръцете ни.

— Нищо чудно още да е бил в парка, когато са дошли полицаите.

Ив се обърна към Рурк, вдигна вежди.

— Може да е чул спирането на патрулката, отварянето на вратите. Скрил се е зад дърветата. Няма да се учудя, ако с удоволствие е наблюдавал как са намерили мъртвата.

— Точно така. Имаш право.

— Току-що е приключил „делото“ си. Идва му сам да се потупа по рамото за добре свършената работа… — Рурк неволно погледна скамейката, на която лежеше мъртвата жена. — Чува, че някой се приближава, бърза да се скрие. Мисли си, че ако се наложи, ще убие натрапниците. Какво ли удоволствие е изпитал, че полицаите са я открили минути след убийството! Позволил си е да се порадва на гледката, после е избягал в противоположната посока, доволен от сръчността си.

Ив кимна — и на нея й беше хрумнала почти същата теория:

— Започваш да разсъждаваш като истинско ченге. Метачите да претърсят целия парк — всяка тревичка, всяко цветче, всяко дърво.

— Мръсникът използва защитен спрей, лейтенант — напомни й Пийбоди. — Нямаме неговата ДНК, кръвна група, нито едно косъмче. Как ще направим сравнение, ако открием нещо?

— Използва защитен спрей — повтори Ив. Вдигна ръка, показа петната от кръв по дланта си. — Аз също. Не търсим неговата ДНК, а на жертвата. — Отдръпна се, махна на Рурк: — Да се поразходим.

— Надяваш се да погледнеш през очите му. Да разбереш накъде е тръгнал, с какво се придвижва.

— Дори най-незначителната подробност ще ни е от помощ — промърмори тя. Искаше й се поне за малко да бъде далеч от очите на полицаите, някъде, където никой няма да подслушва разговора й с Рурк. Затова продължи да върви, докато излязоха от парка и се озоваха на тротоара. — Струва ми се, че той живее по-близо до това място, отколкото до Сентрал парк, където е убил Елиса Мапълуд. Но това е без значение за него. Готов е да отиде, където се наложи.

— А ти не дойде чак дотук, за да ми го съобщиш.

— Естествено. Виж какво, няма смисъл да ме чакаш. Имаме още доста работа тук, после трябва да отида в управлението.

— Deja vu.

— Ъхъ… Този тип работи само нощна смяна.

— Снощи спа само около един час.

— Ще подремна в службата. — Тя понечи да прокара длани по панталона си, за да избърше кръвта, но Рурк я хвана за китката.

— Почакай. — Отвори чантичката й с устройствата, извади парцал.

— Добре де. — Ив избърса кръвта, обърна се и се загледа през каменната арка. Силните прожектори осветяваха парка така, сякаш беше ден. „Метачите“ със защитни костюми се движеха като безмълвни изображения на екран. Скоро щяха да се повяват и репортерите, жадни за сензации, все някак трябваше да ги усмирят.

Не след дълго щяха да блеснат светлини в прозорците на околните сгради. Любопитните ще надничат навън и ще се питат какво става. Цивилните бяха не по-малка напаст от репортерите, трябваше да се мисли и за тяхното усмиряване.

Ив възнамеряваше да забрани достъпа в парка. Следователно й предстоеше и труден разговор с кмета.

Накратко, очакваше я безкраен празник.

— За какво се замисли, лейтенант?

— За какво ли не — крайно време е да подредя мислите си. Ще помоля Селина да дойде в управлението и подробно да ми опише… видението си. Разбира се, двама цивилни ще я придружат. Ще бъде при мен в осем сутринта… — Пъхна ръце в джобовете си, но побърза да ги извади, като си спомни, че не е избърсала защитния спрей. — Въпросът е, че…

Не довърши фразата, само продължи да се взира в парка. Рурк наклони глава:

— Че какво?

— Когато Селина ми се обади, каза, че си е у дома в леглото. Искам да се уверя, че не е излъгала.

— Не й ли вярваш?

— Не съм казала подобно нещо. Просто искам да се уверя, за да не мисля поне за това, нищо повече.

— И ако някой проникне в спалнята й, докато я няма, и прегледа записите на видеотелефона, на сърцето ти ще олекне, така ли?

— Да. — Едва сега тя го погледна. — Не е за вярване, че те моля да извършиш престъпление. Ако наистина си е била у дома, когато ми се обади, алибито й е желязно — свърза се с мен минути след като Нейпиър е била убита. Разбира се, мога да разпоредя официално прослушване на записите, да изпратя у тях специалист по електроника с разрешително за обиск, обаче…

— Има опасност да я обидиш.

Ив забели очи:

— Хич не ми пука, че ще се обиди, но не ми се ще да стана за смях. Освен това има опасност да настроя срещу нас жена, която може да се окаже ценен източник на информация.

— Разбрахме се. Ще бъда там в осем.

Тя изпитваше смесица от противоречиви чувства — облекчение и тревога.

— Ето какво — ще се свържа с теб, когато я доведат в управлението. Ей така, за по-сигурно. Ако те заловят…

— Скъпа Ив — подхвана той — говореше така, сякаш търпението му беше подложено на изпитание. — Обичам те повече от самия живот и смятам, че съм ти го доказал, и то нееднократно. Ето защо не проумявам защо непрекъснато ме обиждаш.

— И аз. Да се разберем — всичко трябва да стане много бързо. Прослушваш само записите, нищо повече. Ако алибито й се потвърди, не ми се обаждай. В противен случай ме търси по личния ми видеотелефон.

— Да си измислим кодови думи или шифър, а? — Ив го изгледа смразяващо, а той се ухили: — Да, да, знам какво ще кажеш: „Целуни ме отзад!“ — Засмя се, придърпа я, игриво ухапа брадичката й, после леко я целуна по устните. — Прибирам се у дома. А ти гледай поне малко да поспиш.

Тя тръгна обратно към арката, обратно към смъртта; съмняваше се, че ще може да изпълни съвета на съпруга си.

 

 

Уведомяването на близките на жертвите винаги беше ужасно преживяване, но някак си изглеждаше още по-кошмарно, когато трябваше да събудиш някого посред нощ. Ив позвъни на вратата на апартамента в Уест Сайд и стисна зъби — предстоеше й да отнеме парче от нечий свят.

Изчака няколко секунди и тъй като никой не отговори, реши да позвъни още веднъж. В този момент домофонът се включи:

— Ало? Кой е?

— Полиция. — Ив извади значката си, показа я пред екранчето. — Търсим Карлин Стипъл.

— Да му се не види, посред нощ е! Какво искате?

— Сър, трябва да поговорим.

Чу се изщракването на изключения домофон, последвано от дрънкане на вериги и ключалки. Човекът, който отвори вратата, носеше само широк памучен панталон, лицето му беше изкривено от гняв:

— Как си позволявате да звъните по никое време? Ами ако бяхте събудили децата?

— Извинете за безпокойството, господин Стипъл — обърна се Ив към човека, който според информацията беше зет на убитата жена. — Аз съм лейтенант Далас, това е детектив Пийбоди. Налага се да съобщим нещо на съпругата ви.

— Анди? — Жена с разрошена къдрава коса надникна през открехнатата врата на апартамента. — Какво има?

— Дошли са някакви ченгета. Започвам да съжалявам, че съобщихме за нелегалната търговия с дрога и наркоманите, дето се навъртат наоколо посред бял ден. Изпълнихме гражданския си дълг, а вместо благодарност, ни събуждате посред нощ!

— Не сме от отдела за борба с наркотици, господине. Търсим Карлин Стипъл.

Жената излезе на площадката, пристегна колана на халата си:

— Аз съм. Какво обичате?

— Лили Нейпиър ваша сестра ли е?

— Да. — По лицето й пробяга сянка — очевидно изпита лошо предчувствие. — Защо питате?

— Съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но сестра ви е мъртва.

— Не. — Произнесе едносричната дума с въпросителна интонация.

— Господи! Боже мой! — За секунди Анди Стипъл се преобрази от разгневен мъж в грижовен съпруг. Изтича до жена си, прегърна я. — Спокойно, скъпа — прошепна й, отново се обърна към Ив: — Какво е станало с Лили?

— Не — отново промълви Карлин.

— Разрешете да влезем, господине.

Той се отдръпна от вратата, покани ги в дневната, обзаведена с кресла и канапе с поизносена тапицерия на големи цветя.

— Ела да седнеш, миличка. — Прегърна жена си през кръста, поведе я към канапето. — Успокой се, до теб съм.

— Татко? — В стаята влезе къдрокосо момиченце и сънено примигна.

— Бягай обратно в леглото, Кики.

— Какво й е на мама?

— Легни си, съкровище. Ей сега ще дойда при теб.

— Жадна съм.

— Кики…

— Може ли аз да се погрижа за нея? — обади се Пийбоди.

— Ами… — Анди се поколеба, после кимна.

— Здрасти, Кики. Аз съм Ди. — Пийбоди пристъпи към малката, хвана я за ръчичката. — Ела да ти налея една чаша вода.

Ив побърза да успокои домакина:

— Партньорката ми умее да общува с деца. Дъщеричката ви ще бъде в сигурни ръце.

— Възможно ли е да сте сгрешили? — прошепна той.

— Не, сър.

— Катастрофа ли е станала? — Карлин облегна глава на рамото на съпруга си.

— Не. Сестра ви е била убита.

— Несъмнено от наркомани — горчиво процеди Стипъл.

— Грешите. — Ив изпитателно изгледа жената, забеляза колко е пребледняла, сълзите, които се стичаха по страните й. — Знам какъв удар е за вас и колко трудно ще го преодолеете. На връщане от работа сестра ви е била нападната в Мемориал парк.

— Винаги минава през парка. — Карлин слепешката посегна към ръката на съпруга си. — По-пряко е, пък и казват, че е безопасно.

— Сигурно я е нападнал някой крадец — промълви Стипъл.

„Стегни се — трябва да им кажеш истината — помисли си Ив. — И то веднага, иначе ще страдат повече.“

— Била е изнасилена и удушена.

— Лили? — Очите на Карлин се разшириха от ужас. — Лили? — Наклони се напред и щеше да се плъзне на пода, ако съпругът й не я беше задържал. — Не, не, не!

— Не биваше да се случва! — Стипъл, който също беше се просълзил, притисна жена си до гърдите си, взе да я полюшва като малко дете. — Не бива престъпниците да ограбват и да убиват беззащитни жени по улиците и в парковете!

— Да, сър. Имате право. Ще направим всичко възможно да заловим виновника. Необходима ни е помощта ви. Трябва да ви задам няколко въпроса.

— Сега ли? Не виждате ли в какво състояние е жена ми?

— Господин Стипъл. — Ив се приведе, та той да види състраданието в погледа й. — Обичахте ли вашата балдъза?

— Естествено!

— Искате ли виновникът за смъртта й да бъде наказан?

— Наказан ли? — просъска той през зъби. — Искам го мъртъв!

— А пък аз искам да го заловя. Да му попреча може би да върши нови злодеяния. Ще го намеря, обещавам. Но може би с ваша помощ по-бързо ще се добера до него. Преди да е убил нечия друга сестра.

Стипъл дълго се взира в нея, после промърмори:

— Ще ни оставите ли насаме за малко?

— Разбира се.

— Ако желаете, отидете в кухнята. — Той посочи вратата.

Ив влезе в тясното помещение, напомнящо корабен камбуз. От двете страни на плота, заместващ маса, бяха поставени скамейки с възглавнички за сядане в жълто и синьо. Завесите бяха жълти със син кант. Подложките за чинии бяха в същите два цвята. Ив придърпа една, разсеяно прокара пръсти по гледката повърхност.

— Лейтенант Далас? — Стипъл застана на вратата. — Готови сме. Но преди това ще приготвя кафе — на всички ще ни дойде добре.

 

 

Седнаха в дневната, скоро дойде и Пийбоди, която беше приспала момиченцето. Карлин изглеждаше покрусена, но се насилваше да се владее.

— Знам какво изпитвате — подхвана Ив, — затова ще се помъчим да бъдем кратки.

— Ще ми разрешат ли да я видя?

— Още не, съжалявам. Сестра ви е работила в бар „О’Хара“, така ли?

— Да. Назначиха я преди около пет години. Работата й харесваше, шефът се отнасяше добре с нея, заведението е близо до дома й, освен това получаваше щедри бакшиши. Харесваше й да работи вечер и да е свободна през деня.

— Имаше ли си приятел?

— Сега — не. От време на време излизаше с някого, но така се напати по време на развода, че малко се страхуваше от мъжете.

— Какво стана с бившия й съпруг?

— Рип ли? Ожени се повторно, сега живее във Върмонт. Мисля, че беше любовта на живота й, но тя не беше неговата. Нещата помежду им не потръгнаха. Не се разделиха със скандали, все пак беше много тъжно.

— Не мислете, че той е убиецът — намеси се Стипъл, в гласа му прозвучаха гневни нотки. — Направил го е някой откачен наркоман. Само ще си загубите времето да разпитвате един почтен човек. Вярно, че е глупак, но е почтен за разлика от мръсника, който…

— Анди! — Карлин изхлипа, вкопчи се в ръката му. — Недей! Моля те.

— Извинявай… извинявай. Побеснявам, като си помисля, че виновникът се разхожда на свобода, докато ние седим със скръстени ръце. Вероятно сега ще ме попитате къде съм бил тази нощ и прочие щуротии. Мамка му! — Той наведе глава, закри с длани лицето си. — Мамка му!

— Веднага щом отговорите на въпросите ни, ще ви оставим насаме. Оплаквала ли се е сестра ви, че някой я… притеснява?

— Не. — Докато говореше, Карлин машинално милваше косата на съпруга си. — Споделяла е с мен, че някои от посетителите в бара я задиряли, но всичко било в кръга на шегата. Лили е… беше много стеснителна, обаче в бара се чувстваше спокойна. Заобиколена беше от симпатични хора — знам го, защото от време на време ходим там. Беше кротка, на мравката път правеше… Трябва да се обадя на нашите. Преди време се преселиха в Южна Каролина — имат корабче, преустроено в жилище… Божичко, как да им съобщя, че Лили е мъртва? Как да кажа на Кики?

— Още не мисли за това — намеси се Стипъл, преди Ив да проговори. Вдигна глава, очевидно беше се поовладял. — Едно по едно, миличка. — Обърна се към Ив: — Сега се сещам, че ви видях по телевизията, като съобщаваха за другата убита жена. Има ли нещо общо между престъпленията?

— Работим върху тази възможност.

— Онази жена беше… — За малко щеше да каже „обезобразена“, но се осъзна навреме, още по-крепко прегърна жена си и добави: — Беше убита в Сентрал парк, нали?

— Да. Госпожо Стипъл, сестра ви занимаваше ли се с плетене, бродерия, изработване на предмети?

— Лили ли? — Тя неволно се усмихна. — Не. Нямаше интерес към подобни занимания. Това е една от причините за раздялата й с Рип. Той искаше съпругата му да е домошарка, а нея хич не я биваше да върти домакинство.

— Забелязах в кухнята красиви възглавнички, които май са ръчно изработени.

— И завивката на Кики е много красива — намеси се Пийбоди.

— Аз имам слабост към художествените занаяти. Като забременях с Дру — Дру е синът ни, реших… тоест ние решихме — поправи се и хвана ръката на мъжа си — да се откажа от работата си и да се посветя на децата. Обаче бързо разбрах, че трябва да се занимавам с още нещо, да си намеря хоби. Започнах с изработване на завивки от съшити парченца, после взех да шия гоблени, да плета и така нататък. Честно казано, доставя ми удоволствие.

— Откъде купувате материалите?

— Не разбирам какво е общото между моето хоби и смъртта на Лили.

— Госпожо Стипъл, откъде купувате материалите?

— От няколко места. — Тя изреди няколко магазина от списъка на Ив.

— Лили понякога придружаваше ли ви?

— Да, често пазарувахме заедно. Сестра ми обичаше да обикаляме магазините, да бъде повече време с мен и децата. Излизахме поне веднъж седмично.

— Благодаря за съдействието.

— Но… Само това ли е? — смотолеви Карлин. — Можем ли да помогнем с още нещо?

— Ще видим. Ще ви държим в течение, госпожо Стипъл. По всяко време можете да се обаждате в Централното полицейско управление, там ще ви свържат с мен или с детектив Пийбоди. Още веднъж приемете най-искрените ми съболезнования.

— Ще ви изпратя — обади се Анди. — Карлин, иди да нагледаш децата. — Той изчака жена му да излезе и добави: — Извинете, задето избухнах.

— Няма значение.

— Да ви попитам… И Лили ли е била обезобразена като другата жена? Карлин не бива да я види, ако…

— Да. Съжалявам.

— Как?

— Засега нямам право да ви съобщя повече подробности. Информацията е поверителна.

— Искам да ми се обадите, когато го пипнете. Искам…

— Знам какво искате. Сега обаче най-важното е да обърнете повече внимание на съпругата и децата си. Другото оставете на нас.

— Не познавахте Лили… Ако знаете какво съкровище беше…

— Не. Обаче сега я познавам.