Нора Робъртс
Видения в смъртта (1)

Първа глава

Издържала беше цялата вечер, без да убие никого. Лейтенант Ив Далас, ченге до мозъка на костите си, смяташе, че въздържанието й бе проява на необичайно силна воля.

Денят й беше минал сравнително спокойно. Сутринта се яви да свидетелства в съда — рутинно и досадно задължение, после се захвана с писмена работа — купчини формуляри и рапорти, които притъпяваха мозъка. Изпратили я бяха само на едно местопроизшествие — групичка приятели се качили на покрива на жилищна сграда в Уест Сайд да си устроят нарко-купон, но се скарали кой да вземе последната доза, съдържаща смес от синтетичните наркотици „Баз“, „Екзотика“ и „Зум“.

Спорът бил разрешен, след като единият купонджия полетял от покрива — алчно стискал в юмрука си заветната доза.

Вероятно не беше усетил болка, дори когато беше се разплескал на Десето авеню, но със сигурност бе развалил купона.

Свидетелите, между които беше и добрият самарянин от съседната сграда, позвънил на телефон 901, твърдяха, че човекът, когото изстъргаха от тротоара и прибраха в чувал, доброволно е застанал на ръба покрива, затанцувал буги, загубил равновесие и с налудничав кикот полетял надолу.

Което вероятно го е изненадало и е останало незабравимо за пътниците във въздушния трамвай, които също бяха станали свидетели на последния танц на Джаспър Маккини.

Някакъв турист, изпаднал в неуместен възторг, бе успял да заснеме инцидента с джобната си видеокамера.

Показанията на свидетелите съвпадаха със заключението на съдебния лекар, следователно случаят беше приключен със заключението „смърт по непредпазливост“. Според Ив това беше смърт поради глупост, но в официалните бланки нямаше такава графа.

В резултат на полета от осмия етаж на купонджията Джаспър, тя напусна Централното полицейско управление един час след приключването на дежурството й, след което попадна в едно от поредните досадни задръствания в центъра на града, тъй като „временната“ кола, която й беше пробутал някой чиновник от отдела за конфискувани превозни средства, се движеше със скоростта на накуцващо трикрако сляпо куче.

Да му се не види, в крайна сметка рангът й даваше право на свястна кола! Не по нейна вина за две години беше унищожила два служебни автомобила. Както вървяха нещата, може би поне за малко трябваше да даде воля на чувствата си и още сутринта да извие врата на някой досаден и тъп бюрократ. Струваше си да опита — ако не друго, щеше да се позабавлява.

Прибра се вкъщи с два часа закъснение и мигновено трябваше да се преобрази от сурово ченге от отдел „Убийства“ в шикозна съпруга на финансов магнат — съвсем нелека задача. За беда, не се справяше с ролята на съпруга така добре, както с полицейската работа.

Предполагаше, че изглежда шик, защото мъжът й беше избрал тоалета, дори бельото й. Рурк винаги знаеше какво облекло е подходящо за случая.

Тя знаеше само, че носи някаква зелена дреха, обшита с блестящи камъни, при това доста разголена.

Нямаше време да спори с него, разполагаше с броени минути да сложи роклята и обувките — също зелени и украсени с лъскави камъчета. Токчетата, тънки като игли, бяха достатъчно високи, че почти да се изравни по ръст със съпруга си.

Да бъде лице в лице с Рурк не представляваше проблем. Не и когато при всяко обръщане виждаше пламенните му, неземно сини очи и лицето му, сякаш нарисувано от ангел художник. Трудно е любезно да разговаряш с непознати, докато тръпнеш от страх, че всеки миг ще се спънеш и ще паднеш по задник.

Обаче тя издържа геройски не само бързото си преобразяване в светска дама, бързото пътуване със совалка от Ню Йорк до Чикаго, ритуала с пиенето на коктейли, когато от скука мозъкът й едва не се разтопи, въпреки превъзходното вино, но дори официалната вечеря, на която Рурк беше поканил цяла дузина клиенти, а на нея й се наложи да играе ролята на домакиня.

Нямаше представа какви са деловите му отношения с тези хора, защото съпругът й притежаваше или имаше акции във всички възможни предприятия по света, затова тя дори не се стараеше да ги запомни. По време на изпитанието, продължило четири часа, й се изясни само едно — че всеки от присъстващите спокойно може да получи първа награда за досадник.

Все пак жертви нямаше.

Което означаваше няколко точки в актива й.

Сега единственото й желание беше да се прибере у дома, да свали зелената блестяща дреха, да се просне на леглото и да прекара в дълбок сън шестте часа, които й оставаха, преди отново да се върне на работа.

Лятото на 2059 година беше дълго, горещо и кърваво. Наближаваше есента, когато най-сетне температурата щеше да спадне. Дано тогава хората престанеха да изпитват необходимостта взаимно да се избиват. Само че това едва ли щеше да се случи.

Щом седна на удобното кресло в частната совалка, Рурк положи краката й на скута си, свали обувките й.

— Хич не си прави илюзии, приятелче — процеди тя. — Сваля ли тази… дреха, повече няма да я облека.

— Скъпа Ив! — В мелодичния глас на Рурк се долавяше акцент, напомнящ за ирландските му предци. — Подобно изявление ме навежда на определени мисли. Очарователна си с тази рокля, но ще бъдеш още по-съблазнителна без нея.

— Откажи се! Няма начин да ме принудиш отново да се накипря, отказвам и да сляза от совалката само по това, което твоя милост нарича „бельо“. Ето защо стой мире… Божичко!

Очите й едва не изскочиха от орбитите, когато Рурк притисна палци до сводовете на стъпалата й.

— Дължа ти най-малкото един масаж — усмихна се той, а Ив отново се отпусна на креслото и изстена. — Заради онова, което направи за мен тази вечер. Знам колко ненавиждаш подобни мероприятия. Благодарен съм ти, че докато опитвахме ордьоврите, не зашемети Макинтайър с електрошоковата си палка.

— Говориш за онзи тип с многото големи зъби, дето цвилеше като магаре, нали?

— Именно. Вярно, че има големи зъби, но и много пари. — Рурк повдигна единия й крак, зацелува пръстите й. — Още веднъж благодаря.

— Няма защо. Предлагаме комплексно обслужване — промърмори тя, а наум добави: „Струва си за парче като теб!“ Изгледа го през притворените си клепачи — елегантен мъж, висок близо метър и деветдесет. Не я вълнуваха само мускулестото му тяло или лицето му, от което дъхът й спираше, а умът и изискаността му. Накратко — всичко.

Обаче най-хубавото беше, че той не само я обичаше, но и я разбираше. Често спореха — винаги имаше нещо, за което да са в разногласие, ала по този въпрос винаги бяха на едно мнение.

Рурк не очакваше от нея като по чудо да се превърне в съвършената съпруга на магнат, да даде повече, отколкото е способна. Ив знаеше, че на негово място много мъже щяха да разсъждават различно. Той беше собственик или главен акционер на финансови холдинги, фабрики, заводи, супермаркети и Бог знае още какво на Земята и на други планети. Богатството му беше абсурдно голямо, притежаваше и неограничената власт, неизменно съпътстваща парите. Повечето мъже с неговото положение очакваха съпругите им изцяло да са на тяхно разположение и да зарязват всичко, за да се появят в обществото под ръка с техния повелител и господар.

Рурк нямаше подобни претенции.

Ив си даваше сметка, че на всяко светско празненство, удостоено с присъствието й, се падат поне още три, които е пропуснала.

Нещо повече — безброй пъти Рурк съобразяваше програмата си с нейния график или безвъзмездно помагаше като консултант при разрешаването на заплетени случаи. Като се замислеше, всъщност той беше много по-добър съпруг на ченге, отколкото тя — жена на милиардер.

— Може би аз ти дължа масаж — замислено промърмори тя. — С теб се живее лесно.

Рурк прокара пръст по стъпалото й:

— Имаш право.

— Въпреки това няма да сваля роклята. — Ив седна обратно на креслото, затвори очи. — Събуди ме, като се приземим.

Тъкмо задрямваше, когато комуникаторът във вечерната й чантичка избръмча.

— Втасахме я! — Тя не отвори очи, но придърпа чантичката. — Кога ще пристигнем в Ню Йорк?

— След петнайсетина минути.

Ив кимна, извади комуникатора и го включи:

— Далас.

Съобщение от диспечера. Лейтенант Ив Далас, явете се при замъка „Белведере“ в Сентрал Парк. Униформените са на местопрестъплението. Убийство, една жертва.

— Свържете се с детектив Дилия Пийбоди. След трийсет минути ще я чакам на местопрестъплението.

Прието. Край.

— Мамка му! — Ив прокара пръсти през косата си. — Хвърли ме с колата до парка и продължавай към къщи.

— Не съм от хората, които хвърлят съпругата си. Ще те придружа и ще почакам, докато приключиш.

Тя намръщено огледа елегантната си рокля:

— Мразя да ходя на работа с официални дрехи. Сега седмици наред момчетата ще ме скъсат от майтап.

 

 

Всъщност изживяването беше по-неприятно от очакваното, защото беше принудена отново да нахлузи обувките с невъзможно високи и тънки токчета и да прекоси обширна затревена площ, за да стигне до алеите в Сентрал Парк.

Замъкът беше построен на най-високия хълм, тясната му кула се извисяваше в тъмното небе, в подножието му каменистата почва отстъпваше място на езерото.

Ив си каза, че гледката определено привлича туристите, които денем фотографират замъка или го заснемат на видеофилм. Ала с падането на нощта подобни места в града се превръщаха в убежище на бездомници, наркомани, нелицензирани проститутки, тръгнали на лов за клиенти, и хора, които нямат друго занимание, освен да си търсят белята.

Настоящата градска управа непрекъснато изтъкваше колко грижи се полагат за поддържане на чистотата в парковете и в мемориалните комплекси. В интерес на истината дори от време на време отпускаха суми за извършване на тази дейност. В парковете плъзваха доброволци, които помагаха на служителите от отдел „Чистота“ да съберат отпадъците, да заличат графитите, да полеят насажденията и така нататък.

После настъпваше всеобщо успокоение, всеки от кметската управа се захващаше с други дела, докато положението отново станеше нетърпимо.

В момента паркът беше сравнително чист, нямаше натрупана смет, ето защо служителите от нощната смяна на отдел „Чистота“ не си даваха много зор.

Олюлявайки се на тънките токчета, Ив някак си се добра до загражденията около местопрестъплението. Силните полицейски прожектори бяха насочени към замъка, наоколо беше светло като през деня.

— Не ме чакай — обърна се тя към Рурк. — Ще помоля някой да ме закара вкъщи.

— Няма да мръдна от тук!

Ив знаеше, че е безсмислено да спори; сви рамене, извади значката си и премина през загражденията.

Никой не се осмели да изкоментира облеклото й. Вероятно репутацията й на ченге, което не си поплюва, караше униформените да си държат езика зад зъбите, но беше изненадващо, че дори зад гърба й нито един полицай не посмя да се ухили, камо ли да се изкиска.

Още по-изненадващо беше, че партньорката й се доближи до нея, без да подхвърли язвителна забележка за официалната й рокля.

— Тежък случай, лейтенант.

— Какво имаме?

— Жена от бялата раса на около трийсет години. Заснех местопрестъплението. Тъкмо щях да се заема с идентифицирането на жертвата, но ми съобщиха, че сте пристигнали. — Вървяха редом, Пийбоди пристъпваше леко с удобните си маратонки, Ив се поклащаше на високите токчета, от които изпитваше нетърпима болка в сводовете на стъпалата. — Убийство на сексуална основа. Жертвата е изнасилена и удушена. Но престъпникът не се е задоволил само с това.

— Кой я е намерил?

— Две хлапета. Господи, лейтенант! — Пийбоди, която явно се беше облякла набързо, за миг млъкна и прокара длан по изнуреното си лице. — Измъкнали се тайно от къщи, искали да се позабавляват. Само че „приключението“ им е излязло през носа. Свързахме се с родителите им и със социалната служба. Сега са в патрулната кола.

— Къде е жертвата?

— Ей там. — Пийбоди поведе Ив по пътеката и посочи мястото. Мъртвата лежеше на скалите над тъмната неподвижна вода в езерото. Беше гола, само около шията й беше завързана тънка червена панделка. Притиснатите й една в друга длани бяха между гърдите й, сякаш жената нашепваше молитва или молеше за милост.

Лицето й беше окървавено. „Кръв — помисли си Ив, — която е изтекла, след като извергът е извадил очите й.“

 

 

Принудена беше да свали обувките, иначе рискуваше да си счупи врата. От чантата с пособия, която Пийбоди й подаде, извади флакон със защитен спрей, напръска дланите и босите си стъпала. Макар да беше захвърлила идиотските обувки, доста се затрудни, докато слезе по нанадолнището — ама че нелепа ситуация, да прескача камънаци и да оглежда труп, докато е издокарана с дълга тясна рокля!

Чу как ефирната материя се скъса, но изобщо не се трогна.

— Божичко! — потръпна Пийбоди. — Ще съсипете прекрасната рокля.

— Бих дала месечната си заплата за джинси, риза и нормални обувки — ядно промърмори Ив. Постара се да забрави нелепото си облекло и се обърна да огледа трупа. — Не я е изнасилил тук. Търси се още едно местопрестъпление. Дори ненормален не би изнасилил жена върху скалите, след като наблизо има тревни площи. Направил го е някъде другаде. Убил я е или я е зашеметил на друго място. После я е донесъл тук, значи е мускулест здравеняк… или убийците са били поне двама — жената тежи около шейсет и пет килограма. — Тя запретна роклята си, но не да предпази материята от скъсване, а да не остави следи на местопрестъплението. — Да вземем пръстови отпечатъци и да я идентифицираме.

Докато Пийбоди се занимаваше с отпечатъците, Ив още веднъж огледа разположението на трупа.

— Нарочно е поставил така ръцете й. Какво ли иска да изрази? Молба? Молитва? Покой? Какво е посланието? — Приклекна и продължи огледа. — Видими доказателства за физическо и сексуално насилие. Синини по лицето, торса, над лактите… изглежда, жертвата се е съпротивлявала. Забелязвам нещо под ноктите. Жената се е опитвала да избяга, да издраска нападателя. Онова под ноктите й не е кожа, прилича на някакви влакна.

— Казва се Елиса Мапълуд — обади се Пийбоди. — Адресът й е в Сентрал парк уест.

— Значи е била убита недалеч от дома си. Не прилича на жена от богаташки квартал. Няма педикюр, ръцете й са загрубели, дланите — мазолести.

— Според нашата база данни тя е работила като домашна прислужница.

— Да, връзва се.

— Трийсет и двегодишна. Разведена. Господи, има четиригодишна дъщеричка!

— Мамка му! — възкликна Ив и продължи да оглежда мъртвата. — Наранявания от вътрешната страна на бедрата и около влагалището. Около шията й е завързана червена панделка. — Панделката се беше вдълбала в кожата, плътта около нея беше подпухнала, провисналите краища стигаха до гърдите.

— Кога е настъпила смъртта, Пийбоди?

— Един момент. — Партньорката й провери показанията на устройството. — В двайсет и два часа и трийсет минути.

— Преди три часа. А кога са я открили хлапетата?

— Малко след полунощ. Полицаят, който пръв е пристигнал на местопрестъплението, се е погрижил за малчуганите, огледал е трупа, без да го докосва, в един без петнайсет е съобщил на диспечера за убийството.

— Така… — Ив се подготви психически за онова, което предстоеше; сложи предпазните очила и се наведе над обезобразеното лице. — Престъпникът не е бързал. Работил е прецизно, все едно е хирург, който прави трансплантация. Значи очите са го интересували. Побоят и изнасилването са били само прелюдия. — Отдръпна се, свали очилата. — Да я обърнем, искам да огледам гърба й.

Не забеляза нищо особено, освен посмъртни петна и следи от трева по задните части и бедрата.

— Не я е нападнал в гръб, явно не му е пукало, че ще го види. Ударил я е и я е повалил на тротоара или на паважа. Не, на пътека, посипана с чакъл. Виждаш ли драскотините по лактите й? И така, поваля я на земята. Тя се съпротивлява, опитва се да извика. Може би дори е изкрещяла, но престъпникът неумолимо я влачи към някакво уединено място, където ще се позабавлява с нея, без някой да му попречи. Прекарва я през тревната площ, пребива я до несвяст, изнасилва я. Завързва панделката около шията й, убива я. След това настъпва моментът да осъществи истинската си цел. — Ив отново сложи очилата. — Сваля не само разкъсаните й дрехи и обувките й, но и бижутата й, по които могат да я разпознаят. Донася я тук. Нагласява трупа в желаната поза. Изважда очите на мъртвата, действа извънредно прецизно. Уверява се, че позата не е променена. Измива кръвта… може би дори се е изкъпал в езерото. Накратко — почиства терена, грабва „трофея“ и изчезва.

— Смятате, че става въпрос за ритуално убийство ли?

— Не знам… обаче съм сигурна, че този тип изпълнява някакъв собствен ритуал. Свърших, да я закарат в моргата. — Ив се изправи. — Да видим дали ще намерим мястото, на което я е убил.

 

 

Рурк наблюдаваше как съпругата му отново нахлузи обувките. Помисли си, че сигурно ще се чувства по-добре без тях, но лейтенант Далас едва ли би склонила да се разхожда босонога.

Въпреки огърлицата с диаманти, официалните обувки и великолепната рокля — вече поокъсана и изцапана, Ив изглеждаше като типично ченге. Висока и стройна жена, солидна като скалите, на които току-що беше се покатерила да разгледа поредната ужасяваща картина. Ала в бадемовидните й, златистокафяви очи не се четеше ужас. Беше бледа като платно, безмилостната светлина на прожекторите подчертаваше изваяните й черти. Ветрецът откъм океана разрошваше късата й, неравно подстригана коса, златистокафява като очите й.

Тя спря, размени няколко реплики с един полицай. Рурк знаеше, че говори делово, с престорено равнодушие, и гласът й не издава чувствата й.

Видя я как махна с ръка, а пълничката Пийбоди, която беше облечена много по-подходящо, кимна. След миг съпругата му се отдели от групичката полицаи и тръгна към него:

— Прибери се у дома. Предстои ни много работа.

— Така и предположих. Изнасилване, удушаване, обезобразяване. — Рурк вдигна вежда, като видя как тя присви очи. — Старая се да знам всичко, което е свързано с „моето ченге“. Мога ли да помогна с нещо?

— Не. Не желая цивилни да се забъркват в разследването — отнася се дори за теб. Убийството не е извършено тук, трябва да открием другото местопрестъпление. Вероятно довечера няма да се прибера.

— Искаш ли да ти донеса или да ти изпратя други дрехи?

Макар да беше човек с неограничени възможности, пак не беше в състояние с едно щракване на пръстите да преобрази вечерната рокля и официалните обувки в риза, панталон и тежки ботуши, затова тя поклати глава:

— Имам резервни дрехи в шкафчето в службата. — Огледа изцапаната и разкъсана рокля, покрита с петна от телесни течности, и печално въздъхна. Колкото и да се стараеше, проклетата дреха беше съсипана… а доколкото познаваше Рурк, сигурно беше хвърлил сума ти пари за глупавия тоалет. — Извинявай за роклята.

— Няма значение. Обади ми се, когато ти е възможно.

— Добре.

Ив се насили да не потръпне — Рурк много добре знаеше какво й струва това — когато той докосна трапчинката на брадичката й, наведе се и леко я целуна по устните.

— Късмет, лейтенант.

— Благодаря.

Докато вървеше към лимузината, той чу как съпругата му повиши глас:

— Разпределете се на екипи от по двама души и се разпръснете. Стандартно търсене на веществени доказателства.

 

 

Ив предполагаше, че престъпникът едва ли е носил надалеч жертвата. Безсмислено е да губи време, да рискува някой да го види. Но тъй като им предстоеше да претърсят Сентрал парк, едва ли щяха да свършат бързо, освен ако не извадеха невероятен късмет.

Щастието се усмихна на Ив след по-малко от трийсет минути.

— Чакай! — С вдигане на ръка накара Пийбоди да спре, после клекна. — Тук пръстта е разровена. Подай ми предпазните очила. Даа — добави, като ги сложи. — Има и кръв. — Приведе се и запълзя като хрътка, която е надушила следа. — Районът да се отцепи! Повикай метачите — да видим какво ще открият. Погледни. — Извади пинсети от чантичката с приспособленията. — Отчупен нокът. — Вдигна го към светлината: — На жената е. Не си се предала лесно, нали, Елиса? Съпротивлявала си се до последен дъх.

Прибра нокътя в пликче за веществени доказателства и приклекна:

— Влачил я е по тревата. Ясно се вижда къде е забивала пети, опитвала се е да му попречи. Едната й обувка се е изхлузила, затова само едното й стъпало е мръсно и покрито с петна от трева. Обаче убиецът се е върнал за обувката. Отнесъл е и дрехите на жертвата. — Изправи се и добави: — Ще претърсим района в радиус от десет пресечки — може би се е отървал от мръсните, окървавени и разкъсани дрехи. Дано получим описанието им, но и така сме длъжни да ги потърсим. Обаче си мисля, че си ги задържал — промълви едва чуто. — Запазил си ги като сувенир.

— Живяла е на две пресечки от тук — обади се Пийбоди. — Похитил я е близо до дома й, довлякъл я е тук, „свършил е работата си“, после я е изхвърлил при езерото.

— Ще се разпределим по групи и ще претърсим всеки сантиметър от района. След това ще разпитаме съседите й.

Пийбоди се покашля, огледа вечерната рокля на партньорката си:

— Така ли ще работите, лейтенант?

— Имаш ли по-добро предложение?

 

 

Колкото и да не й пукаше, докато вървеше към дроида, охраняващ сградата, в която бе живяла жертвата, тя се почувства глупаво заради съсипаната елегантна рокля и обувките с невероятно високи токчета.

За щастие поне носеше значката си — където и да отидеше, никога не се разделяше с нея.

— Лейтенант Далас, детектив Пийбоди от нюйоркската полиция. Идваме във връзка с Елиса Мапълуд. Тук ли живее?

— Ако обичате, легитимирайте се.

В този ранен час портиерът изглеждаше бодър и спретнат, може би защото не беше човек, а дроид. Носеше елегантна униформа, обточена със сребристи ширити, беше проектиран да изглежда като петдесетинагодишен човек с посребряла коса на слепоочията, вероятно за да пасва със сребристите ширити.

— Благодаря, документите ви са наред. Госпожа Мапълуд е прислужница, която живее в дома на господин и госпожа Лутър Вандърли. За какво става въпрос?

— Тази вечер видяхте ли госпожа Мапълуд?

— Смяната ми е от дванайсет вечерта до шест сутринта. Днес не съм виждал госпожата.

— Налага се да поговорим с работодателите й.

— Господин Вандърли е извън града. За посещения трябва да се регистрирате на рецепцията. По това време регистрацията се извършва чрез компютър. — Отключи вратата, придружи посетителките във фоайето и ги осведоми: — Задължителна втора проверка на документите, ако обичате.

Ив побесня от гняв, но поднесе значката си към електронното устройство, монтирано на луксозната рецепция във фоайето, издържано в черно и бяло.

Самоличността ви е потвърдена, лейтенант Ив Далас. Каква е целта на посещението ви?

— Налага се да разпитам госпожа Лутър Вандърли във връзка с домашната прислужница Елиса Мапълуд.

Ако обичате, изчакайте да се свържа с госпожа Вандърли.

Докато чакаха, дроидът остана наблизо и не откъсваше поглед от тях. Отнякъде се чуваше тиха музика. Уредбата се беше включила още когато прекосяваха фоайето. Ив предполагаше, че е настроена да се активира при влизането на всеки човек. Обаче не й беше ясно защо на хората е притрябвало да слушат музика, за да прекосят някакво помещение.

Осветлението беше приглушено, цветята — свежи. Мебелировката беше оскъдна, но елегантна — тук-там бяха поставени кресла и канапенца, ако на посетителя му се приискаше да поседне и послуша музика. Асансьорите бяха два, четири охранителни камери заснемаха всяко кътче от фоайето.

Очевидно семейство Вандърли бяха въшливи с пари.

— Къде е господин Вандърли? — обърна се Ив към дроида.

— Това официален разпит ли е?

— А, не, питам само от любопитство. — Тя размаха значката си пред очите му. — Разбира се, че е разпит, тъпако!

— Господин Вандърли е по работа в Мадрид.

— Кога замина?

— Преди два дни. Трябва да се върне утре вечер.

— Какво… — Тя млъкна, защото компютърът сигнализира:

Госпожа Вандърли ще ви приеме. Моля, вземете асансьор А до петдесет и първи етаж. Госпожата живее в мезонет Б.

— Благодаря. — Още докато прекосяваха фоайето, чийто под беше застлан с плочи, подредени като шахматна дъска, вратата на асансьора се отвори. — Защо благодарим на компютрите? — промърмори Ив. — Вероятно изобщо не им пука.

— Предполагам, че е вродено у нас. Сигурно затова и машините ни благодарят. Били ли сте в Мадрид?

— Не… Може би… Не, не съм! — промърмори колебливо — през последните две години беше пътувала къде ли не. — Сигурна съм — отсече решително. — Знаеш ли кой е измислил обувките, които нося, Пийбоди?

— Вероятно самият Господ Бог. Невероятни са, лейтенант.

— Господ Бог ли? Дрън-дрън! Аз пък ти казвам, че са дело на човек, лукав човек от плът и кръв, който тайно ненавижда всички жени. Като създава подобни обувки, той изтезава омразните дами и при това си пълни джобовете.

— С тях краката ви изглеждат дълги три метра.

— О, да, най-голямата ми мечта е да имам триметрови крака! — кисело промърмори Ив и слезе от асансьора, който спря на петдесет и първи етаж.

Вратата на мезонет Б беше широка колкото камион; отвори я дребна трийсетинагодишна жена по тъмнозелена домашна роба. Дългата й червеникава коса със златисти кичури беше разчорлена — явно тя току-що беше станала от леглото.

— Какво се е случило, лейтенант Далас? Господи, това Леонардо ли е?

Тъй като жената се взираше в роклята й, Ив почти веднага се досети, че става въпрос за марката на дрехата.

— Вероятно — промърмори. Леонардо не беше само моден дизайнер, по чиито модели бяха луднали дамите от висшето общество, но и любовник на най-добрата й приятелка. — Бях на едно… мероприятие. Партньорката ми, детектив Пийбоди. Вие ли сте госпожа Вандърли?

— Да, казвам се Дийн Вандърли. На какво дължа посещението ви?

— Ще разрешите ли да влезем, госпожо?

— Разбира се. Извинете, объркана съм. Когато се обадиха, че някакви полицаи искат да разговарят с мен, първата ми мисъл беше, че нещо лошо се е случило с Лутър. После се досетих, че той ми се обади от Мадрид. Всичко е наред с него, нали?

— Идваме във връзка с Елиса Мапълуд.

— Елиса ли? Тя отдавна си легна. Няма начин да й се е случило нещо неприятно. — Жената скръсти ръце. — За какво става въпрос?

— Кога за последен път видяхте госпожа Мапълуд?

— Ами… около десет часа, после веднага си легнах — имах ужасно главоболие. Защо питате?

— За съжаление имаме лоши новини — вашата прислужница е мъртва. Била е убита през нощта.

— Не… не може да бъде! Тя е в стаята си.

От опит Ив знаеше, че не бива да спори.

— Щом сте толкова сигурна, проверете — подхвърли.

— Четири часът след полунощ е. Разбира се, че Елиса си е в леглото. Стаята й е ей там, до кухнята.

С грациозна походка тя прекоси просторната дневна, обзаведена със старинни мебели — откакто беше с Рурк, Ив беше започнала да разбира от антики. Накъдето и да се обърнеше човек, виждаше полирано дърво, елегантни линии, наситени цветове, сложни плетеници и блестящо стъкло. От дневната се влизаше в друго голямо помещение — грамадният телевизор беше вграден в стената, компютърната система се намираше в голям шкаф. „Не, в бюфет“ — поправи се тя. Така Рурк наричаше старинните луксозни шкафове.

Трапезарията беше разположена под ъгъл, в дъното се намираше кухнята.

— Моля, почакайте тук!

„Вече е изнервена — помисли си Ив. — Изнервена и изплашена.“

Дийн Вандърли отвори голямата врата в дъното, която вероятно водеше към апартаментчето на прислужницата.

— Брей, този мезонет е голям като дворец! — прошепна Пийбоди.

— Да — много пространство, много ценни вещи. — Ив се огледа. Всичко в кухнята беше черно или сребристо, впечатлението беше много драматично. Навсякъде блестеше от чистота — дори цял екип „метачи“ нямаше да намерят и прашинка.

Помещението много приличаше на кухнята в къщата на Рурк. Ив така и не свикна да приема кухнята като своя територия. Там беше царството на Съмърсет и тя с удоволствие му отстъпваше правото на владение.

— Сетих се, че съм ги виждала.

Пийбоди, която любопитно разглеждаше грамадния автоготвач, се обърна:

— Познавате семейство Вандърли ли?

— Казах, че съм ги виждала. Май беше на един от идиотските приеми, на които ме завлякоха насила. Рурк ги познава. Името им не ми говореше нищо — мамка му, кой може да запомни имената на толкова много хора? Обаче като я видях, се сетих, че са ме запознали с нея.

Госпожа Вандърли тичешком се върна в кухнята:

— Елиса я няма. Не разбирам… Няма я в леглото, нито в другите помещения. Вони спи… Вони е дъщеричката й. Не мога да си го обясня…

— Често ли е излизала нощем?

— Не, разбира се. Само с… Миньон! — Тя се втурна обратно в апартаментчето на прислужницата.

— Коя е пък тази Миньон? — процеди Ив.

— Може Мапълуд да е обърнала резбата и да е имала любовница.

— И Миньон я няма! — Дийн беше пребледняла като платно; притисна длан до гърлото си, ръката й трепереше.

— Коя е Миньон?

— Нашето пуделче! — Домакинята говореше бързо, сякаш изстрелваше думите. — Всъщност то е повече кучето на Елиса. Купих го преди няколко месеца за момичетата, обаче то веднага се привърза към нея. Да, сигурно го е завела на разходка… често излизат късно вечер. Боже мой, боже мой!

— Госпожо Вандърли, защо не седнете? Пийбоди, налей чаша вода на госпожата.

— При злополука ли е загинала? Кажете ми, не ме измъчвайте! — Още не плачеше, но Ив знаеше, че скоро ще се разридае.

— Нападнали са я в парка.

— Нападнали? — Произнесе думата бавно, сякаш не я разбираше. — Нападнали?

— Била е убита.

— Не. Не!

— Пийнете глътка вода, госпожо. — Пийбоди й подаде чашата.

— Не мога. Не мога. Сигурни ли сте, че не грешите? Само преди няколко часа разговаряхме, тя седеше ей тук. Посъветва ме да взема хапче против главоболие и да си легна. Така и направих. Момичетата отдавна си бяха в леглата. Елиса ми приготви чай и ми каза да си легна. Как е станало? Какво се е случило?

„Моментът не е подходящ да й разкажем подробностите — помисли си Ив. — И без това е потресена.“

— Пийнете малко вода — повтори, докато под око наблюдаваше как Пийбоди затвори вратата към жилището на прислужницата. Очевидно беше си спомнила за момиченцето. Ако случайно се събудеше, детето не биваше да чуе разговора им.

А когато сутринта отвореше очи, животът му щеше безвъзвратно да се с променил.