Нора Робъртс
Сега и завинаги (11)

Единадесета глава

Втори дубъл, помисли си Бекет, докато потропваше по вратата на Клеър. Този път носеше свеж букет от бели маргаритки. Нямаше смисъл да предизвиква съдбата със същите цветя като предната седмица.

Чувстваше се малко странно не само заради усещането за дежавю, но най-вече заради напрегнатото очакване на вечерта заради отлагането.

Просто една вечеря, повтори си той. Трябваше да престане да й придава такова огромно значение в мислите си, иначе щеше да оплеска всичко. Толкова често си бе представял как ще мине, сякаш се канеха да отлетят за Париж да вечерят в… където и да вечеряха хората в Париж.

Трябваше да я попита дали някога е била там. Беше пътувала много повече от него. Може би говореше френски. Дали не бе учила езика в училище? Май си спомняше… Мили боже, стига толкова, сопна се той мислено.

Не знаеше дали да затанцува от радост, или да побегне, когато тя най-сетне отвори вратата.

Клеър явно също не искаше да предизвиква съдбата, реши той. Беше с различна рокля, този път с розови и бели волани, комбинирана с тънка розова жилетка с ръкави до лактите. И отново му се прииска да я целуне на онова местенце.

Дали не трябваше да й донесе розови рози? Беше ли това някакъв сигнал?

— Явно ще ме разглезиш. — Тя се пресегна към цветята. — Ще очаквам цветя всеки петък.

— Реших да сменя вида им.

— Добро решение и благодаря. Влез. Ще ги сложа във вода, преди да тръгнем. — Междувременно хвърли поглед на малката подаръчна торбичка в ръката му. — Още ли има?

— Не е за теб. — За да не я вземе, той я скри зад гърба си. — Стига ти толкова. Това е подкуп, за да не повърнат върху краката ми. Игра за плейстейшън. Разгледах внимателно какво имат децата, докато бяхме заедно онзи път, и не забелязах точно тази. Къде са те? Да не си ги заключила в килера?

— Не, но може родителите ми вече да са го направили. Ще спят у баба си и дядо си.

— О. — Веднага си представи какви неща можеха да правят заедно сам-самички в къщата.

Забави малко, приятел, не това е целта. Бавно и полека, стъпка по стъпка. Последва я в кухнята и проследи с поглед как слага цветята във ваза.

— Тихо е — отбеляза той.

— Знам. Никога не мога да реша дали е прекалено зловещо, или просто блаженство, когато децата не са тук през нощта. Май е зловещо блаженство.

— Нали не те е страх да оставаш сама в къщата? — Би могъл да й предложи да остане през нощта да спи в детската стая.

Или другаде.

— Не и ако не се изкуша да чета някоя книга с ужаси. Това ми е слабост, а после се налага да спя на светната лампа. Така и не разбрах как светлината те пази от вампири, духове или демони. Ето. — Отстъпи крачка назад да огледа цветята. — Много са красиви. Ще тръгваме ли?

— Да, най-добре. — За да спре да мисли за леглото й на горния етаж и че децата ги няма.

— Това не е пикапът ти — отбеляза тя, когато излязоха.

— Не. Мама отказа да ме пусне на среща с теб, поне този път, с пикапа и ми даде ключовете си. Почувствах се като в гимназията.

— Кога ти е вечерният час?

— Знам как да се промъкна тайничко вкъщи.

Клеър се замисли над това, докато той се настаняваше зад волана.

— Наистина ли? Промъквал си се тайно у дома като хлапе?

— Разбира се. Невинаги успявах, никой от нас не можеше, но трябваше да опитаме. — Погледна я за миг, докато потегляше. — Ти не си ли?

— Не, не съм и сега се чувствам ограбена.

— Ако искаш, когато се върнем, ще ти помогна да влезеш през прозореца.

— Изкушаващо е, но просто не е същото, когато имаш ключ. Какво си правил, та се е налагало да се промъкваш тайно?

Той помълча дълго.

— Разни неща.

— Хмм. Сега ще се притеснявам, че някой ден момчетата ще решат да правят разни неща и после да се промъкват скришом. Но не тази вечер. Най-големият ми проблем с тях сега е, че Мърфи е решил, че животът му не е пълноценен без куче, и всички са се обединили срещу мен.

— Не харесваш ли кучета?

— Харесвам ги и те наистина трябва да си имат куче. Някога.

— Това да не е майчин жаргон за „ще видим“?

— Близо си — призна тя. — Обмислям го, защото е хубаво да имат куче. Направо обожават мопса на родителите ми, Луси, както и котарака Фидо.

— Родителите ти имат котарак на име Фидо? Защо не го знам?

— Той се мисли за куче, затова не го разпространявай много. Както и да е, мисля, че е добре да си имат куче и затова се чувствам гузна, че нямат. Но после си казвам, господи, а кой ще го учи на хигиенни навици, ще го обучава, ще го мъкне при ветеринаря, ще го храни и разхожда и всичко останало? Опитах се да ги убедя да си вземем котенце, но не става. Котенцата, както Лиъм ме осведоми с леко отвращение, са за момичета. Не знам откъде ги измислят такива.

Тя вдигна вежди и изгледа профила му.

— Съгласен ли си с него?

— Котенцата наистина са за момичета. Виж, котараците стават и за двата пола.

— Знаеш, че това е смешно.

— Не аз измислям правилата. Какво куче искат?

— Не знаят — въздъхна, понеже момчетата вече надделяваха над възраженията й по темата. — Просто са влюбени в представата за куче. Освен това твърдят, че едно куче ще ме пази от лошите, когато те не са у дома. — Тя сви рамене. — Бих отишла до приюта и бих взела някое оттам, ще спася животинчето, но как можеш да си сигурен, че кученцето, което си спасил, няма да се превърне в огромно злобно куче, което лае пощальона и тормози съседите? Трябва да проуча кои породи са подходящи за семейства с деца.

Бекет спря на паркинга пред ресторанта.

— Познаваш кучето на Рай.

— Всички познават Глупчо. — Обърна се и се загледа в профила му. — Райдър го влачи навсякъде. Голям сладур е.

— Страшно добро куче. Знаеш ли как Рай се сдоби с него?

— Не, май не знам.

Слязоха от колата и той заобиколи, за да я хване за ръка.

— Беше бездомно животно, на шест или седем месеца според ветеринаря. Райдър отишъл на парцела си една вечер след работа, за да поработи малко по къщата, която строеше. Стъмвало се и тъкмо приключвал, когато кучето допълзяло при него. Слабо като скелет, с окървавени лапи, треперело от студ. Ясно било, че от доста време е в гората. Най-вероятно някой го бил захвърлил там.

Симпатиите й към Глупчо мигновено се удвоиха.

— Горкичкото.

— Райдър решил, че не може да го остави просто така, затова го прибрал у дома — той живееше при мама, докато не довърши къщата си. Казал си, че ще го нахрани, ще го поизчисти, ще го приюти за през нощта. А на сутринта щял да го заведе до приюта. Това бе преди шест години.

Колко мило, помисли си Клеър, което не бе обичайното прилагателно да опишеш Райдър Монтгомъри.

— Явно е било любов от пръв поглед.

— Помня, че разпитахме наоколо, в случай че е избягал или се е загубил. Нямаше каишка, нито маркер, а и никой не го потърси. Но мога да ти кажа, че още на другата сутрин Райдър щеше да остане с разбито сърце, ако някой го беше потърсил.

— И въпреки това го е кръстил Глупчо.

— С много любов и както много често се оказва, напълно основателно. Монтгомъри, резервация за седем и половина — каза той на салонния управител, когато влязоха в ресторанта.

Клеър обмисляше чутото, докато ги водеха към масата им.

— Казваш го, за да ми покажеш, че породата няма никакво значение.

— И при хората, и при кучетата, бих казал, че е по-важно как си отгледан, отколкото какво е потеклото ти.

Странно, но това я подсети за Сам Фриймънт, а дори и самата мисъл я ядоса.

— Но знам, че някои породи са по-подходящи за деца — добави Бекет.

— Смешното е, че двамата с Клинт си говорихме да вземем куче веднага щом Хари се роди. Решихме да изчакаме около година, за да може да растат заедно. После се оказа, че Лиъм е на път, а и трябваше да се съобразим със следващата мисия на Клинт и го отложихме.

Той понечи да каже нещо, но се появи сервитьорът им с менюто, листа със специалитетите и предложения за коктейли.

Няколко минути разглеждаха менюто мълчаливо.

— Притеснява ли те, когато говоря за Клинт?

— Не. Просто никога не знам какво да кажа. Той беше добър човек.

— Така е. — Тя взе решение. Да сложи всичко на масата, да каже каквото имаше да се казва. Нищо помежду им нямаше да е истинско, освен ако не го направеше сега. — Беше любов от пръв поглед — започна тя. — Винаги ми е казвал, че и за него е било същото. Просто мигновено, сякаш… ето те и теб, хайде да започнем да планираме остатъка от живота си заедно. Главозамайващо усещане за едно момиче на петнайсет.

— Главозамайващо е на всяка възраст, но да, особено тогава.

— Никога не съм имала и капчица съмнение. Никога не съм се притеснявала или колебала. Понякога спорехме и сме имали не малко драматични моменти. Но въпреки това, никога не съм се тревожила. За разлика от родителите ми. Сега определено ги разбирам много по-добре, отколкото някога. Но той беше добър човек и те го виждаха. Те също го обичаха.

— Двамата бяхте двойка за пример в гимназията. К и К. Главната мажоретка и звездата на футболния отбор.

— Опияняващо — повтори тя. — Бяхме заедно две години, преди да… бъдем заедно. И отново бях уверена. Не се притеснявах. Когато замина за базов лагер, плаках цяла нощ. Не защото се тревожех, а защото ми липсваше, сякаш ми бяха отрязали крайник.

Сервитьорът се появи отново и взе поръчката им.

— Била си толкова млада — подкани я да продължи Бекет.

— И смела. Безстрашна. Омъжих се за него, заминах и оставих дома си, семейството и приятелите си без грам съмнение или съжаление. — Тя се засмя. — Кое ли е било това момиче?

— Винаги съм те смятал за много смела.

— Е, научих какво е страх, когато се появи Хари. Кой е този малък човек? Ами ако сбъркам нещо? Ако се разболее или нарани? Но дори и тогава не се съмнявах, че ще се справим с всичко.

Клеър взе чашата си с вода и се усмихна, докато отпиваше.

— Искахме четири деца или евентуално пет. Луди глави. Представи си пет деца. Сигурно щяхме да имаме толкова, ако той беше жив и сега.

— Била си щастлива.

— О, да. И понякога зверски самотна и смазана. Тогава се промъкваше и страхът в душата ми. Но си казвах, че съм прекалено заета за такива неща. И се гордеех с него. Мразех да сме разделени, да знам с какво се среща всеки ден, всяка нощ. Но той беше роден за войник също като баща си и брат си. Знаех това, когато се омъжих за него.

Сервитьорът донесе виното и след ритуалното опитване Клеър пийна голяма глътка.

— Хубаво е. А още по-хубавото е, че то е знак, че някой ще ми поднесе храна, която не съм сготвила сама.

— Имаш още за разказване. Трябва да довършиш.

— Да, трябва. — И беше благодарна, че той й позволява да го направи. — Хари си играеше, а Лиъм плачеше в креватчето си. Страдах от сутрешно гадене и затова се налагаше да го оставя да плаче, докато малко ми мине. Знаех, че съм бременна. Още не си бях направила тест, но знаех.

Поспря за миг, само за малко.

— Беше се върнал в Ирак само преди три седмици. Така и не успях да му кажа, че чакаме още едно дете. Това е най-голямата ми мъка. Нямах възможността да му го кажа. Той никога не видя Мърфи, не докосна лицето му, не помириса косата му, не чу смеха му. Мърфи никога не е имал баща. Лиъм не помни татко си. Хари, в най-добрия случай, има смътни спомени. Клинт беше добър баща. Любящ, забавен, грижовен. Но те нямаха никакво време.

— Времето никога не стига.

Тя кимна с разбиране и сложи длан върху неговата. Той също бе загубил баща си.

— Да, сигурно е така. Една сутрин се появиха на вратата. Разбираш в мига, в който ги видиш. Офицерът, военният свещеник. Знаеш го, без да кажат и дума. Светлината помръква и въздухът не ти стига. За миг сякаш всичко потъва.

Бекет стисна ръката й.

— Съжалявам, Клеър.

— Държах Лиъм. Бях забравила, че съм го вдигнала, когато почукаха на вратата. Той плачеше, понеже му никнеха зъбки и беше неспокоен, а и имаше лека температура. Хари стискаше крака ми. Сигурно е усетил нещо, защото и той се разплака. А в корема си носех бебе. Клинт го нямаше. Другите военни съпруги дойдоха вкъщи да помогнат, да ме утешат. Аз се разпаднах на хиляди късчета. Връхлетяха ме страхове и тревоги и толкова ужасна, тежка скръб. Не мислех, че ще преживея всичко това.

Той си я представи сама, с две малки деца, бременна и току-що овдовяла.

— Кой би могъл? Как успя?

— Знаех единствено, че трябва да се върна у дома. Децата трябваше да са у дома. Това бе единственото решение за нас и то беше правилното. Тук мога да си спомням за Клинт, за това колко го обичах и постепенно приех факта, че сме имали това, което ни е било писано да имаме. Нито повече, нито по-малко. Сега имам нещо друго. Мога да мисля за него, да говоря за него. Трябва да го правя, момчетата го заслужават. Също както заслужават, както и аз, живота, който сме си изградили сега.

— Не знам дали това ще ти помогне, но знам, че когато изгубихме татко, всички просто се вцепенихме, предполагам. Правехме механично всичко, което бе нужно, ден след ден, занимавахме се с ужасните практични неща. Постепенно сякаш се озоваваш на някакво друго място. Отчасти ти е познато, отчасти — не. Продължаваш в нова посока и знаеш, че не би могъл да го постигнеш без човека, когото си загубил.

— Да. — Сега можеше да му е благодарна, че я разбира. — Когато мислиш за баща си или говориш за него, това ти напомня за живота му. Същото е и с мен. Ти познаваше Клинт. Имаме общо минало, което включва и него, затова, след като се виждаме с теб, не е нужно да се чувствам неловко или неудобно.

Бекет се замисли и реши да действа импулсивно.

— Помниш ли господин Шрьодер?

— Преподаваше ми по американска история. Мразех го.

— Всички го мразеха. Беше негодник. Двамата с Клинт и още няколко момчета увихме къщата му с тоалетна хартия.

— Ти ли беше? И Клинт също е участвал? — Облегна се на стола си и се разсмя. — О, боже, толкова добре си го спомням. Сигурно бяхте използвали стотина ролки. Къщата приличаше на гигантска мумия.

— Няма смисъл да правиш нещо наполовина.

— Определено не бяхте пестили усилия. А и той бе истински негодник.

— Оуен го организира, както можеш да предположиш. Аз, Оуен, Рай. Още двама приятели, чиито имена трябва да запазя в тайна, тъй като сме се заклели.

— Клинт никога не ми е казвал нищо, а всички говореха за това седмици наред.

— Клетвата си е клетва. Трябваха ни около петдесетина ролки и ни отне адски много време да си ги набавим. Ако някой влезеше в магазина и си купеше толкова много тоалетна хартия наведнъж, веднага щеше да бъде разкрит. Затова купувахме по малко от различни места и измъквахме някоя и друга ролка от домовете си. Имахме строг график, разпределение на задачите, часови на пост и определени маршрути за бягство. Беше внимателно планиран удар, същинска прелест.

— Бяхте неизвестните герои на гимназията. Ако знаехме, щяхме да организираме парти във ваша чест.

— Направихме си го сами около месец по-късно. Излязохме на пикник в гората, близо до нашата къща и се напихме с бира и прасковен шнапс.

— Това е отвратително.

— Да, вярно. Хубави времена бяха.

— Чарли Рийдър. — Тя посочи с пръст гърдите му и в зелените й очи блесна тържествуващо пламъче. — Единият от другите двама сигурно е бил Чарли. Двамата с Клинт бяха неразделни.

— Не мога да потвърдя, нито да отрека.

— Чарли Рийдър — повтори тя. — Винаги си търсеше белята в онези години. Сега е полицай. Човек никога не знае къде ще го отвее вятърът. Харесва приключенски романи и пие кафето си черно, с добавка от еспресо.

— Явно можеш да опознаеш хората според това, какво търсят в книжарницата.

— И аз имам своите тайни. Знам например, че всички братя Монтгомъри обичат да четат, както и какво точно четат. И че всички пиете прекалено много кафе. Знам, че ти и Оуен си падате по сантименталните картички за Деня на майката и за рожден ден, докато Райдър предпочита забавните.

Вдигна чашата си и му хвърли многозначителен поглед.

— И това е само върхът на айсберга.

— Това е едно от предимствата да си търговец в малък град.

— Определено. И познавам поне половин дузина клиенти, които планират да си резервират нощувка в хотела за специален повод, макар да живеят наблизо. Ще направите голям удар, Бекет.

— Ще бъде чудесно Лизи да си има компания.

— Кой? О, твоят призрак. Вече Лизи ли я наричаш?

— Ами, сближихме се. Как мислиш, че ще се справи с това Хоуп?

— Хоуп ще се справи, това е една от силните й страни. — Призраците според Клеър бяха художествена измислица, затова сега нарочно смени темата. — Как върви ремонтът на апартамента?

— Трябва да е готов другата седмица. Лизи има какво да научи от Ейвъри, която витае като дух там. След много натяквания — или да кажем, уговорки — е убедила Оуен, че е нужно нещо повече от едно боядисване, затова ни отнема малко по-дълго време.

Говориха си през цялото време, докато вечеряха. Чудесна следваща крачка, каза си Бекет, в плана за бавното напредване на отношенията им. Може би щеше да предложи да идат на кино другия път, с лека вечеря след това. Без да бързат, както си му е редът.

— Беше прекрасно. — Тя въздъхна от удоволствие, докато отиваха към колата. — Не мога да си спомня кога за последно съм вечеряла навън като възрастен човек.

— Можем да го направим пак. — Отвори й вратата. — Когато поискаш.

Още утре, помисли си тя, после изпита леко угризение. Не можеше да прекара две нощи подред без децата си. Затова най-добре да се възползва максимално от случая.

— Ще проверя графика си и ще видя какво мога да измисля.

Обърна се, предоставяйки му идеална възможност да я целуне. Когато той не го направи, тя се качи в колата.

Може би вечерята го бе убедила, че иска да си останат само приятели. Да я води на вечеря понякога, да бъде приятел с децата, когато има време и желание за това.

Не можеше да го вини. Срещите бяха тъкмо за да дадат възможност на човек да прецени какво иска от една връзка и дали изобщо иска такава. А една връзка с нея включваше хиляди усложнения, мислеше си тя, докато пътуваха обратно към дома й.

За които усложнения тя определено му бе напомнила, говорейки за децата. Вероятно бе говорила за тях прекалено много. Кой ли мъж би искал да слуша безброй разкази за случки с децата на среща с жена?

Ами всичко, което му бе разказала за Клинт? Бе се надявала да му обясни защо е заминала и защо се е върнала. Каква е била преди и коя е сега. И да бъде откровена с него относно това, колко силно е обичала Клинт Брустър.

А кой ли мъж иска да слуша за починалия съпруг на жената, докато са на среща?

Защо не бе говорила за книги? Ами, всъщност бяха говорили и за това, спомни си тя. Но можеше да е само за книги или филми, за нещо неангажиращо и подходящо за среща, нали?

Може би ако отново излезеха някога, би могла предварително да си подготви списък с подходящи теми за разговор. Изненада се колко много искаше още — от Бекет, с Бекет. Беше я накарал отново да се почувства жена — с всички сетива и нужди.

Безопасни теми, напомни си тя. Започваше отсега.

— Канех се да ти кажа, че четох анотация на най-новата книга на Майкъл Конъли.

— С Хари Бош ли?

— Точно така. Мисля, че ще ти хареса. И съм поканила една млада авторка на трилъри, на среща с читатели другия месец. Може да се отбиеш. Много е добра, а освен това имаме уговорка и с един местен автор.

Говориха за книги през целия път. Така беше по-добре, каза си Клеър. Щеше да поработи върху поведението си на среща. Знаеше как да води разговор, който не включва деца.

Просто нямаше много възможности за това.

Когато паркира пред дома й, тя се замисли за тишината. Би могла да поработи върху уебсайта цял час без прекъсване. Или да се наслади на неизразимото удоволствие от една дълга вана. Би могла да прави каквото си поиска, без никакви грижи и отговорности.

— Нощите захладняват — тихичко отбеляза тя, докато я изпращаше до вратата. — Направо е студено. Лятото никога не продължава достатъчно.

— А зимата е прекалено дълга.

— Но тази ще бъде специална. Хотелът — поясни тя, когато той я погледна неразбиращо. — Ще го отворите през зимата.

— Точно така. Както изглежда, ще мръзнем здраво, докато обзавеждаме.

— Заслужава си. Много бих искала да помогна. Всъщност, направо изгарям от желание.

— Колкото повече ръце, толкова по-добре.

— Значи разчитай на мен. Прекарах си много добре.

— Аз също. — Той се наведе напред, леко я докосна по раменете и я целуна бавно, замечтано.

Не, о, не, помисли си тя, докато кожата й пламваше. Един мъж не целува по този начин жена, с която иска да бъдат само добри приятели. Не беше забравила правилата чак толкова.

— Най-добре влизай — тихо каза той, — преди да замръзнеш.

Тя му се усмихна и отключи вратата.

— Ще ти се обадя.

Тя го зяпна озадачено, когато той направи крачка назад. Нямаше ли да влезе? Нима всички сигнали бяха променили значението си, откакто бе излизала на срещи?

— Не забравяй да заключиш навсякъде — добави той.

— Няма. Лека нощ. — Отвори вратата.

Чакай малко. Поеми инициативата, нали така й бе казала Ейвъри? Да влезе сама, макар да не искаше да остава сама, никак не се връзваше с тази заръка.

— Хм, Бекет, извинявай, знам, че е глупаво, но имаш ли нещо против да влезеш? Празна къща. — Вдигна леко рамене в безпомощен жест, който я накара да се смути.

— Разбира се. Трябваше сам да ти предложа. Зловещо блаженство — добави той, докато пристъпваше вътре. — Ще проверя задната врата.

Беше го подмамила и не съжаляваше за това. Щеше да съжалява, призна си тя, ако се окажеше, че греши и той не иска да остане. Да бъде с нея.

Щеше да се почувства унизена.

Но ако не го разбереше сега, щеше да полудее от любопитство.

Мразеше да не знае отговора.

— Всичко е наред. — Той се върна откъм кухнята. — Нито един злодей не се мярка наоколо. Но все пак е добре да си вземеш куче. Къщата никога няма да е празна. Добре ли си?

— Да, благодаря. Да ти донеса ли питие?

— По-добре не. Трябва да тръгвам.

— Искам да те попитам нещо.

— Какво?

— Когато ме целуна на вратата, целувката означаваше, че искаш пак да вечеряме някой път, или нещо повече? Защо на мен ми се стори, че е нещо повече?

— Повече?

Тя плъзна длани нагоре по гърба му и го целуна, както й се искаше.

— Почувствах я така.

Той опря чело в нейното.

— Клеър.

— Бекет, не ме карай да те моля да се качиш и да провериш дали някой не се крие в килера. — Обхвана страните му с длани. — Просто ела горе.

Отстъпи крачка назад и му протегна ръка. Той я улови, стисна я здраво.

— Исках да бъда с теб, когато нямах право да го искам.

— Стига ми да искаш да си с мен сега.

Тръгнаха заедно нагоре.

— Не исках да те притискам. Мислех, че ще ти е нужно време да свикнеш с идеята, да бъдеш сигурна.

— Имам навик бързо да решавам. — В спалнята тя се обърна с лице към него. — Приятели сме отдавна, но трябва да ти призная нещо. Знаеш, че мога да видя хотела от прозореца в офиса си.

— Да.

— Когато през пролетта имаше много топли дни, ти понякога работеше на открито, на онова скеле и на покрива. Без риза. Тогава те гледах.

Тя се засмя леко, вперила поглед в очите му.

— Мислех си за теб и се питах какво ли би било. Сега мога да разбера.

Сложи ръце върху гърдите му.

— Ето нещо, което не съм правила отдавна.

— Ще си го припомниш.

Тя отново се засмя, спокойна и уверена.

— Това също, но имах предвид, че отдавна не съм събличала мъж. Да видим дали помня как се прави.

Свали сакото от раменете му, плъзна го надолу по ръцете му, после го метна към табуретката до гардероба й.

— Дотук добре — реши тя.

Разкопча първото копче на ризата му, после второто. И той се озова разкъсван между удоволствието и копнежа.

— Мислех, че ще бъдеш стеснителна.

Тя разтвори ризата му.

— Така ли? — Наклони глава настрани. — Отдавна не съм невинна девойка на петнайсет.

— Не става дума за това, не само.

— О, майка на три деца, млада вдовица. — Смъкна ризата му и я хвърли върху сакото. — Сигурно си чувал как се правят малките момченца.

— Само слухове.

— Страшно обичам децата си. — Прокара ръцете си по голите му гърди и затвори очи, наслаждавайки се на усещането. — И много ми харесваше начинът, по който се правят.

Обърна се и повдигна косата, която бе оставила пусната върху раменете си.

— Би ли ми помогнал?

Той смъкна ципа сантиметър по сантиметър. Беше като сън, помисли си той, толкова унесен и сладостен. И като най-ярката действителност. Гореща и възбуждаща.

Тя прекрачи роклята, която падна на пода, и отново се обърна към него. Докосна го.

Не беше сън, вече не, а съвсем истинска и желаеща го, както и той я желаеше. Не беше сън, щом можеше най-сетне да усети гладката й кожа и как сърцето й бие ускорено и диво под ръката му.

Тя беше тази, която го привлече към леглото. Пръстите й се заровиха в косата му, галеха гърба му, докато устните им бяха преплетени. Движеше се под него, сексапилна и гъвкава, невероятно изкусителна. Мислеше си, че я познава, беше сигурен в това. Но никога не бе подозирал, че тази открита и жадуваща жена се крие вътре в нея. Тази жена спря дъха му и можеше да го замъкне в ада или в рая, когато си поиска.

Жива. Всичко в нея бе живо и пулсиращо, и жадуващо. Загрубелите му длани я галеха навсякъде, пробуждаха за живот кожата й, кръвта й, сетивата й. Не можеше да се насити — на мускулите по ръцете му, на силата и тежестта на тялото му, на формите му. На дъха им, който се сливаше в едно в поредната дълбока целувка, преди устните му да се озоват върху гърдата й.

Дъхът й експлодира в дълга въздишка. Наслада и желание — тя се остави на усещанията и потъна в тях.

Съблякоха се един друг. Без думи, бяха прекалено нетърпеливи, за да говорят, преди да се строполят обратно на леглото. Тя се обви около него, надигна се. Предложение. Желание.

Когато той потъна в нея, тя извика силно, вик на облекчение и на освобождение. Той се помъчи да удържи самоконтрола си, докато я усещаше как потръпва, и отново, и отново. Но тя пак се надигна и с този единствен мощен изблик прекърши волята му.

Грабна я и яхна тази гореща, надигаща се вълна на непоносима нужда, докато собственото му освобождение не го разтърси, изчерпан напълно.

Клеър не можеше да си поеме въздух и не беше сигурна дали не е останала без дъх от плач или радостен вик. Неимоверно силно искаше да извика и да се разплаче.

— Мога да се справя по-добре — измърмори той, заровил лице в косата й.

— Хм?

— Мога по-добре. Малко избързах този път.

— Не, аз избързах и много благодаря, че поддържаше темпото. О, мили боже, Бекет. — Сега усети, че думите й прозвучаха като доволно мъркане на котка. Още по-добре. — Моля те, не мърдай още. Остани.

Прегърна го здраво, за да не му позволи да мръдне.

Той остана — с удоволствие — но се надигна на лакти.

— Виж се само, Клеър Мърфи, извинявай — Брустър, цялата си разрошена и пламнала. Толкова си хубава.

— Харесва ми да съм разрошена и пламнала, и толкова хубава. Ами виж се ти, Бекет Монтгомъри, ухилен и адски самодоволен.

— Разбира се. Току-що правих секс със собственичката на кварталната книжарница и любимка на целия град.

Тя се засмя задавено и го ощипа по задника.

— По-добре недей да се хвалиш пред работниците си.

— Мислех да публикувам обява в градския вестник.

Харесваше й да се взира в лицето му, сега толкова спокойно, в очите му — толкова сини и дълбоки.

— Непременно кажи, че съм била страхотна.

— Самата истина. — Наведе се и я целуна. — Направо ме срази.

— Хубаво е да знам, че не съм загубила форма.

Той целуна шията й отстрани, за да си даде малко време. Не искаше да си я представя с друг, дори и с мъжа, за когото се бе омъжила. Вероятно бе глупаво от негова страна, определено бе много егоистично. Но точно в този миг и на това място просто не искаше.

Остана да лежи неподвижно за миг, докато чувството премине.

— Искам да те видя утре.

— О, Бекет, не мога да изляза пак утре. Момчетата.

— Няма нужда да излизаме някъде. Или можем да ги изведем.

— Утре следобед са поканени на детски рожден ден. Това е традиция, която започва отсега и продължава всяка събота. Би могъл да дойдеш на вечеря в неделя. Ще трябва да е малко по-рано, защото са на училище на другия ден.

— В колко?

— Пет и половина?

— Тук съм.

Търколи се встрани и хвана ръката й, когато седна.

— Трябва да тръгвам.

Тя обви тялото си с ръце и потрепери престорено.

— И ще ме оставиш в тази празна къща сам-сама и без куче.

Той се ухили.

— Не те е страх.

— Не, измамих те, но трябваше някак да те вкарам в леглото.

— И благодаря за което.

— А сега ще ме караш да ти се моля да останеш, така ли?

— Колата ми е отвън на алеята. Знаеш, че хората ще я видят, особено ако е още там на сутринта.

Развеселена, че той е загрижен за репутацията й, тя седна до него.

— Бекет?

— Да?

— Хайде да им дадем повод да приказват.