Нора Робъртс
Сега и завинаги (7)

Седма глава

Както бе уговорено, Оуен пристигна във „Веста“ точно в девет и половина, за да се срещне с Хоуп и да поговорят. Тъй като бе обещала да стои настрани, Ейвъри се занимаваше със сутрешните си задачи — запали пещите за пиците, приготви сосовете в очакване на съботните клиенти, преди ресторантът да отвори в единайсет.

Когато Оуен влезе, Хоуп седеше до бара, пиеше кафе и преглеждаше записките си.

Оуен премести куфарчето в лявата си ръка и й протегна дясната.

— Хоуп.

— Оуен.

— Радвам се да те видя отново. Благодаря ти, Ейвъри.

— В името на общото благо — обади се тя откъм печката.

— Кафе?

— Би било чудесно. Аз ще си сипя. — Тъй като се чувстваше като у дома си, той отиде до каната, която тя бе приготвила на кафемашината, сипа си в чаша и добави захар. — Искаш ли да седнем? — предложи той. — Е, как мина пътуването?

— Не беше зле. — Тя зае мястото си, като го оглеждаше преценяващо, както бе сигурна, че прави и той. Очите му, ясни и сини, бяха вперени право в нейните. — Тръгнах достатъчно рано, за да избегна трафика.

— Не пътувам често до столицата. Натовареният трафик е една от причините. — Усмивката раздвижи и смекчи чертите на лицето му. — Темпото тук е доста по-забавено.

— Да, така е. Градчето е красиво. — Тонът й бе преднамерено безизразен. — Винаги ми е било приятно в този край, когато идвах на гости на Ейвъри и Клеър.

— Доста е различно от Джорджтаун.

Явно се проучваха взаимно, реши тя. Е, тя знаеше правилата на тази игра.

— Търся промяна. Реконструирането и реновирането на сграда като хотела, с неговата дълга история, сигурно е доста различно от обичайната работа, с която се е нагърбвала компанията „Монтгомъри Фемили Кънстракшън“ в миналото. Ти и семейството ти сте ремонтирали стари сгради и преди, включително и тази, в която се намираме сега, но не и в такъв мащаб. Вероятно е голямо предизвикателство.

— Така е.

— А да притежаваш хотел с всичките му изисквания, дейности, специфични нужди, това е голяма промяна в сравнение с по-традиционната роля на наемодател.

„Кой кого интервюира?“, запита се той и реши, че я харесва.

— Обмисляхме го дълго, обединихме вижданията си и създадохме единна концепция. Ще я превърнем в реалност.

— Защо точно хотел?

— Обзалагам се, че си проучила историята на сградата.

— Това не обяснява защо семейството ти е избрало точно тази концепция.

Огледа я преценяващо, докато тя го разпитваше. Трябваше да й даде няколко точки преднина — за външния вид, като начало. Изглеждаше убийствено и знаеше как да го използва. Добре оформената й прическа подчертаваше очите й. Кройката и ръждивочервеният цвят на костюма прилягаха отлично на тялото й и внушаваха контрол и авторитет.

Имаше големи топли очи, забеляза той, контрастиращи с хладния й вид.

Страхотна комбинация.

— Първоначално е бил крайпътен хан — обясни той, — място, където пътниците да си починат, да отморят конете си и да похапнат. С времето различните собственици са го разширявали и надстроявали. Името се е променяло, но повече от век е било хотел. Отново ще го превърнем в такъв, ще уважим историята му. И същевременно ще го пренесем в двадесет и първи век.

— Проучих подробно някои от основните елементи. — Сега тя се усмихна и хладината се стопи.

Той й даде още няколко точки.

— Забавляваме се с този проект. Районът може да предложи много на туристите. Антиетам, Кристалните пещери, Харпърс Фери и още много неща. В момента посетителите няма къде да отседнат в Бунсборо. След като това се промени, ще привлечем тук хора, които биха искали да похапнат, да пазаруват, да разгледат забележителностите. Искаме да им предложим уникално преживяване в красиво място с изключително обслужване.

— Изключително, индивидуално, традиционно. Интересна концепция е да наречете стаите с имената на литературни двойки.

— Влюбени двойки. Всяка стая ще има свой собствен облик, собствено излъчване. Двойките са сред основните клиенти на всеки хотел. Бихме искали да привлечем младоженци по време на медения им месец, двойки, които празнуват годишнина или специален повод. Да им осигурим запомнящо се преживяване, за да ни посетят отново и да разказват на приятелите си.

И стига толкова за нас, помисли си той и отпи от кафето си.

— Биографията ти определено те прави подходяща за мениджърската позиция.

— Нося и папка с документите, които ти изпратих по електронната поща, ако я искаш.

— Разбира се.

— Искате управителят да живее в хотела.

— Един хотел не може да се управлява от разстояние. Осигуряваме апартамент с две спални на третия етаж. Има всекидневна, баня, малка кухня, но управителят ще има достъп до основната кухня, както и до пералното помещение.

— Тя или той — ще трябва да готви.

— Само за закуска.

— Бих казала, че се нуждаете от нещо повече. Щом предлагате нощувка със закуска, ще е добре да има и домашни бисквити, кексчета или някакви други закуски, които да предложите през деня. Вино и сирена — вечер.

— Би било добре.

— На Ейвъри й хрумна, че би могла да предложи на гостите ви доставка на храна, ако не искат да излизат.

Оуен хвърли поглед назад към откритата кухня.

— Хитро. Бихме могли да сложим менюто на ресторанта й в папките на всяка стая. Хитро — повтори той и си отбеляза в бележника.

— Има много практически въпроси, Оуен. Списък със задълженията, заплата, почивни дни. Поддръжка на домакинството, пране, бюджет, дребни ремонти. Всеки, който се нагърби с работата, ще се нуждае от помощник. Никой не може да работи двайсет и четири часа петдесет и две седмици в годината.

— Тогава да поговорим и за това.

Докато обсъждаха конкретните въпроси, се появи Джъстин. Днес беше с ментовозелени рамки на очилата, за да подхождат на кецовете й. Махна за поздрав на Ейвъри и се запъти към масата.

— Ти би трябвало да си Хоуп. Джъстин Монтгомъри. — Ръкува се с младата жена, преди да погали рамото на Оуен. — Как вървят нещата?

— Има много въпроси — отвърна й Оуен. — И доста свежи идеи.

Хоуп се поизправи на стола си, за да срещне погледа на Джъстин.

— Вие вече имате безброй такива. Впечатлена съм колко от дребните детайли вече са изчистени. Имате доста изчерпателен план за хора, които не са се занимавали с този бизнес.

— Направихме анкети сред приятели и роднини, както и наши познати, които пътуват много. Попитахме ги какъв би бил мечтаният хотел за тях. Предполагам, че ще научим още много неща, след като отворим, но бихме искали веднага да отговорим на повечето очаквания.

— Да ти донеса ли кафе, Джъстин? — извика Ейвъри.

— Ще си взема газирана напитка от хладилника. На крак съм от шест — обясни тя, докато отиваше натам. — Мозъкът ми не може да изключи. Мислех си, че Оуен ще ти обясни всички подробности, изискванията на позицията и така нататък. Реших да се отбия за минутка, преди да идем да разгледаме отсреща, за да ти кажа аз какво търся.

— Разбира се.

— Без съмнение търсим способен човек, който знае как да работи с хора, да реагира на всяка ситуация. Но ти нямаше да изкараш и ден в „Уикъм“, ако не беше наясно с всичко това. Аз искам нещо повече.

Вперила поглед в Хоуп, Джъстин отвори бутилка диетична кока-кола.

— Търся човек, който да пусне корени тук, който да приеме хотела и града като свой дом. Този, който може да го направи, ще бъде по-щастлив в работата си и ще върши по-добра работа тъкмо поради тази причина. Ще отработим ежедневните задачи и различните задължения. Но трябва да харесваш мястото. Или ще се влюбиш в него, или няма да се получи нито за теб, нито за нас.

Тя се усмихна.

— Знам, че Оуен си мисли, че е по-важно да се справяш с компютърните програми за резервациите, да поддържаш изрядна документацията, да имаш база данни за клиентите и да знаеш как да оправиш стая, ако има спешен случай. Предполагам, че можеш всичко това, както и още много неща, иначе Ейвъри изобщо нямаше да те препоръча. Но това не е само бизнес за нас. Това място има нужда от любов. Ние му даваме много. Искам да го поверя в ръцете на човек, който може да му даде също толкова. И да може да прави хубави гофрети.

— Не знам дали съм подходящият човек — внимателно отвърна Хоуп. — Не съм сигурна дали това е точното място или работа за мен. Животът ми е… доста объркан в момента. Но знам, че съм заинтригувана. И вече се влюбих в идеята ви и в целта, която сте си поставили.

— Добре е за начало. Защо не идем отсреща да поразгледаме? Двамата с Оуен можете да поговорите за детайлите и след това.

— Много бих искала да го видя.

— Аз ще дойда след малко — обади се Ейвъри. — Веднага щом Франи пристигне.

— Задната врата е отворена. — Оуен взе куфарчето си и стана. — Рай и Бек ще поработят на обекта още няколко часа тази сутрин.

— Ще ти е нужно въображение — подхвана Джъстин, щом излязоха навън. — Изминахме доста път, но има още много, преди сградата да заблести.

— Начинанието е мащабно. Красива каменна зидария. — Хоуп се любуваше на стените, докато вървяха по страничния тротоар.

Джъстин говореше за вътрешен двор там, където Хоуп виждаше строителни отпадъци и спечена кал. Но верандите изглеждаха многообещаващо с лъскавите си дървени парапети.

Влязоха във фоайето и Хоуп изслуша Джъстин, която обясняваше за плочките и масите, за картините и цветята, а после минаха под една широка арка и се озоваха в помещението, което щеше да служи за трапезария. С окачен таван, разделен на квадрати от дървени летви — бели летви върху тъмнокафяво, обясни Джъстин. Маси от полирано дърво, без покривки, с малка ваза цветя върху всяка. Малка арка от оригиналната каменна зидария, оставена гола на задната стена, с голям резбован бюфет пред нея. Полилеи от ковано желязо с мотиви на дъбови листа и големи кълба цветно стъкло във формата на жълъди.

Хоуп почти успя да го види в небоядисаните стени, грубия под и бъркотията от строителни материали. Представи си го достатъчно добре, за да е сигурна, че ще имат нужда от помощни масички, може би под прекрасните странични прозорци.

Продължиха по коридора, покрай голи каменни стени, голи тухли, подминаха бъдещото перално помещение, офиса, и се озоваха в кухненския бокс.

Отново се заслуша в описанието, опита се да види шкафчетата, много от които щяха да са със стъклени вратички, за да се олекоти визията на масивното тъмно дърво. Гранитни плотове и кухненски уреди от неръждаема стомана — вградена в стената фурна, а готварската печка щеше да е в свободно стоящия сервизен плот в средата, който щеше да е от светло дърво, за да контрастира с тъмното.

— Кухнята няма ли врата?

— Ще я оставим отворена. — Пъхнала палци в предните джобове на панталона си и с вдигнати върху косата очила, Джъстин огледа помещението. — Искаме гостите да се чувстват като у дома си още в мига, в който прекрачат прага. Ще поддържаме хладилника зареден със студени напитки — сода, сок, минерална вода.

— Нещо като голям минибар?

— Нещо такова. Гостите могат спокойно да се възползват. Няма да таксуваме хората за всяка дреболия. След като пристигнат, цената на стаята покрива всичко. Ако искат чаша кафе преди закуска — или по което и да било време — и управителят не е на разположение веднага, могат да си го приготвят сами тук или да използват машината, която ще вземем за библиотеката на втория етаж. Няма да е зле да има и купа сезонни плодове. Или бисквити.

— Тя вече се сети за бисквитите — обади се Оуен.

— Видя ли, на една вълна сме. Това е основната идея. Да могат да се отпуснат, да се наслаждават, да се чувстват като у дома си.

Хоуп усети как нещо я сгрява и топлината я обзе цялата, когато минаха към рецепцията. Едва успяваше да види нещо от множеството кашони и инструменти, но започна да си представя. Два големи кръгли фотьойла в пастелнозелено пред изградената от тухли камина. Нямаше да има бюро, нито висок плот, а дълга, специално направена за управителя маса. Подът щеше да е застлан с плочки, които да си подхождат с настилката в кухнята и фоайето, а многобройните прозорци осигуряваха светлина.

Знаеше, че задава много практически въпроси относно регистрацията, компютрите, складовите помещения и охраната, но докато да приключат с първото ниво и да минат нагоре, вече разбираше защо всички в семейство Монтгомъри се бяха влюбили в това място.

— Съдейки по шума, другите ми момчета са на третия етаж. — Джъстин й хвърли поглед през рамо. — Защо не започнем оттам и от апартамента на управителя? Ще можеш да се запознаеш с останалите от семейството.

— Идеално.

Усети някакво леко притегляне наляво, докато поемаха по стълбите към третия етаж.

— „Елизабет и Дарси“ — обади се Джъстин, когато тя се поколеба на мястото си. — И двете стаи в предната част на сградата имат достъп до верандата над главната улица.

За миг й се стори, че усеща аромат на орлови нокти, и се обърна да надзърне вътре. И подскочи, когато Ейвъри извика отдолу.

— Горе ли сте?

— Отиваме към третия етаж — отвърна й Оуен.

— Забавих се повече, отколкото очаквах. — Ейвъри изтича по стъпалата към тях. — Какво мислиш?

— Голям е и отлично замислен. Засега видях само стаята за гости със специални нужди на първото ниво от хотелските стаи. Ще се качим на третия етаж и ще разглеждаме надолу.

— Можеш да видиш твоя апартамент.

Хоуп само поклати глава снизходително и продължи нагоре, стиснала временния парапет. Развинтено въображение, помисли си тя и рязко дръпна ръка. Би могла да се закълне, че докосва гладък метал.

— Там е апартаментът на управителя. — Джъстин посочи. — А това е „Мансардата“, в която някой работи.

Хоуп пристъпи подире й. Чу свистенето и глухото тупване на пневматичен чук, преди да го види. Слънцето блестеше през прозореца, където работеше той. За миг не можа да различи лицето му и остана само с впечатлението за сила и увереност, докато чукът продължаваше да бумти.

Той прокара длан по дървото — същия панел, който бе забелязала на первазите на прозорците на долния етаж. После свали инструмента си и се завъртя.

Впери в нея хладен и преценяващ поглед. Някъде наблизо бумтеше друг пневматичен чук. Джъстин заговори и ги представи един на друг, но Хоуп чуваше само някакво жужене. Едва различи името му и усети мигновено и глупаво облекчение, че това не е Бекет.

Райдър.

Пое ръката му — на опакото имаше зарастваща драскотина, усети силната му и загрубяла длан, преди той да я дръпне отново.

— Как си?

— Благодаря, добре. — Но не бе напълно сигурна. Топлината стана по-осезаема, сякаш се концентрира само там. Имаше чувството, че мозъкът й пулсираше от множеството детайли и образи.

Внезапно отчаяно й се прииска да седне и да изпие нещо, каквото и да било, просто да е студено.

— Добре ли си, скъпа?

Погледна към Джъстин, чийто глас сякаш идваше от дъното на дълъг тунел.

— О… пих прекалено много кафе тази сутрин — успя да промълви тя. — Малко съм обезводнена.

Райдър отвори капака на хладилна чанта и измъкна бутилка вода. След като тя само я изгледа втренчено, той разви капачката.

— Ами, пий.

— Благодаря.

За първи път забеляза кучето — прелестно грозноватото кафеникаво куче — което седеше с вирната глава и я оглеждаше.

— Това е чудесен детайл — каза тя, за да не изгълта бутилката на един дъх. — Панелите на перваза.

— Да, добре се получи се.

— По дяволите, свършиха ми мунициите. Ти имаш ли… — Бекет се приближи. — О, здравейте.

— А това е Бекет — представи го Джъстин. — Развеждаме Хоуп из хотела.

— Да, здравей. Мисля, че се запознахме набързо преди няколко години. Добре дошла в „Мансардата“. Тъкмо бях отсреща в онова, което може да стане твоят апартамент. Е… Клеър не е ли с вас?

— Обадих й се, преди да дойда — отвърна Ейвъри. — Трябвало да се отбие в книжарницата, имали някакъв проблем с интернета.

— Нека ти покажа и останалата част от този апартамент, преди да идем отсреща. — Джъстин махна с ръка. — Това ще бъде салонът, ще има достъп до верандата на третия етаж през вратата в дъното на коридора. Спалнята е отзад, а банята — в съседство.

Хоуп я последва по късия коридор, после зяпна удивено.

— Това е огромно помещение. Много ми харесва преградната стена.

— Заслугата е на сина ми, архитекта. Плот с две мивки от тази страна и душ ето там. Ваната, която е прелестна, ще бъде от другата страна на стената. Тук се стремим към повече разкош, сложни шарки по плочките, мозаечни детайли, кристални стенни аплици с матиран никел за акцент. Съвременно, с малко препратки към Стария свят.

„Мансардата“ щеше да бъде олицетворение на лукса, реши Хоуп, с голямо легло с четири пищно гравирани колони в спалнята, скъпи малки табуретки в долния му край и изискана тоалетка.

Предчувстваше, че ще успеят да направят така, че мястото да си заслужава да се качиш чак догоре.

Отново се почувства уверена, когато минаха в апартамента насреща. Отново същите красиви прозорци. Мъничка кухня, но Оуен беше прав — нямаше да й е нужна по-голяма. Беше в съседство с всекидневната, която тя реши, че може да превърне едновременно в уютно и функционално място. Далеч не бе голям, колкото апартамента, с който разполагаше сега, въпреки втората спалня, но имаше достъп до верандата и до големия, красиво проектиран хотел.

Апартаментът определено бе напълно достатъчен, размишляваше тя, докато крачеше из него. И поне два пъти по-голям от първото й самостоятелно жилище.

Което също бе на третия етаж, спомни си тя.

Място за гардеробна все щеше да намери. Просто щеше да използва втората спалня, тъй като офисът й щеше да е на долния етаж. Ако искаше да приюти някой гост, би могла…

И кога бе решила, че иска тази работа, това жилище?

— Хубаво, практично жилище и отново ще кажа, с много добро разположение.

— Ако се споразумеем за останалото, можеш да си избереш какъвто цвят искаш за стените. — Джъстин й се усмихна. — Можем да излезем и да видим „Уесли и Лютиче“, другия ни голям апартамент. Той разполага с отделен външен вход.

— Много бих искала да го видя.

Всичко много й харесваше, но знаеше, че не бива да се впуска в нещо, преди да е уточнила детайлите, да са се договорили за условията, и преди да е обмислила всичко.

Това би било драстична промяна — в географски и социален план и по отношение на кариерата й. Не би могла да вземе подобно решение, без да го обмисли задълбочено.

— Ще бъде забележително. — Отново се намираше във фоайето и го оглеждаше за последно. — Всяка стая е специална или ще бъде такава. А и сградата има такава индивидуалност, такова хубаво излъчване.

— Би ли могла да се влюбиш в нея? — попита Джъстин.

Хоуп поклати глава и леко се засмя.

— Мисля, че вече съм влюбена.

— Искаш ли работата?

— Мамо, наистина трябва да…

Джъстин само му махна с ръка да замълчи.

— И двете би трябвало да… Да. — Бе ужасяващо да го изрече гласно, но бе абсолютно вярно. — Наистина я искам.

— Наета си.

Ейвъри извика силно, сграбчи слисаната Хоуп и затанцува с нея в кръг. После сграбчи Джъстин и направи същото. Когато се запъти към Оуен, той вдигна ръце.

— Това е за момичета.

Затова само го удари по рамото.

— Толкова съм щастлива. Вълнувам се, Хоуп! — Отново улови ръцете на Хоуп и заподскача.

— Аз… госпожо Монтгомъри, сигурна ли сте?

— Джъстин. Двете се разбираме отлично. Сигурна съм. Оуен и братята му скоро ще ни настигнат. А сега, какво ще кажеш да обядваме заедно във „Веста“, да кажем към дванайсет и половина? Ще пийнем малко вино и ще поговорим.

— Да, разбира се.

Клеър почука на вратата и я побутна.

— Не бях сигурна, че още сте тук. Задържаха ме. Ако нещо вървеше по план, то други три се объркваха тази сутрин. Обиколихте ли вече всичко?

— Всяка една стая — отвърна Ейвъри, ухилена широко.

— Ами, добре.

— Аз ще те разведа из стаите, които още не си видяла. — Джъстин постави ръка на рамото на Хоуп. — Но първо поздрави новата ни управителка.

— Ти… Сериозно ли? Наистина? О, Хоуп!

Хоуп си каза, че се чувства замаяна, защото Клеър бе спряла дишането й с прегръдката си. А не защото току-що бе взела едно от най-сериозните решения в живота си, по-скоро на базата на емоциите и инстинктите си, отколкото в резултат на анализ и рационално мислене.

Тъй като жените бъбреха скорострелно, Оуен се измъкна и се върна на горния етаж.

Завари братята си да обсъждат как точно да се разположи плотът за двете мивки в банята на „Мансардата“.

— Мама я нае.

— Естетически би било по-добре, ако… — Бекет спря насред изречението. — Какво?

— Казах, че мама нае Хоуп Бомон.

— Как така я е наела? — Райдър напъха ролетката обратно в колана си с инструменти. — Не може просто така да я наеме.

— Е, направи го. — Оуен прокара пръсти в косата си. — На мига. Не можах и думичка да обеля при всички радостни писъци и танци, особено след като се появи и Клеър и се включи във веселбата.

— Клеър е тук?

— Не се разсейвай! — сопна се Райдър. — Как, по дяволите, допусна това да се случи?

— Хей, не обвинявай мен. Хубавото е, че Хоуп е отлично квалифицирана, но…

— Квалифицирана е да се разпорежда в някакъв лъскав хотел в столицата, където има на разположение служители и пари в излишък. Господи, изкачи два етажа по стълбите и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. — В тона му се долавяше презрение. — Сигурно защото се размотава из строителен обект в обувки с тънки токчета, високи поне дванайсет сантиметра. Беше облечена с костюм, за бога.

— Е, нали се явява на интервю за работа.

— Тя е градско момиче. Управителят ще бъде ключова фигура и от него ще зависи дали това място ще си стъпи на краката. Ти и мама поговорихте с нея за пет минути и вече е назначена на заплата.

— Проведох почти едночасово интервю с нея днес, без да броим разговора ни по телефона от онзи ден. Прочетох автобиографията й, проверих я. — Колкото повече възразяваше Райдър, толкова повече Оуен защитаваше страната на майка си. — Тя е умна и познава бизнеса. Повдигна конкретни въпроси, за които дори не ни е минало през ум още, и направи предложения.

— Предложенията са лесни. Трудно е да ги приложиш на практика. Какво ще стане, когато някой разлее кафето си на пода? Ще повика чистачката ли? Ние нямаме чистачка.

— Ти изобщо прочете ли автобиографията й? — сопна му се Оуен. — Тя работи, откакто е навършила шестнайсет. Била е сервитьорка, докато е ходила на училище.

— Голяма работа. Това е било в гимназията. Говорим за сега. Какво стана с обсъждането на ключовите елементи в този проект и гласуването?

— Питай мама — предложи му Оуен. — Но ако беше поставено на гласуване, аз щях да подкрепя мама.

Спорът бе затвърдил позицията му.

— Супер. Ами ти? — Райдър забоде показалец в гърдите на Бекет.

— Да, Бекет — обади се Джъстин откъм вратата на апартамента, — ти какво мислиш?

Всички замръзнаха по местата си, включително и Клеър, която се бе качила с Джъстин. В мига, в който се опита да отстъпи крачка назад и да ги остави насаме, по-възрастната жена стисна здраво ръката й.

— Не, всичко е наред. Няма да ни отнеме много време. Райдър явно има възражения относно избора ми на управител. Разбирам, че Оуен няма такива.

— Може би бих предпочел да… Не, нямам — реши Оуен.

Мъдро.

— Бекет?

Хванат натясно, Бекет поглеждаше от майка си към Клеър и обратно.

— Размених само две думи с нея. Наистина е ключова позиция, както изтъкна Рай. Най-важната тук. Но четох автобиографията й и съм съгласен с Оуен, че е отлично квалифицирана. Очевидно ти е направила силно впечатление, иначе нямаше да я наемеш. Така че… явно си имаме управителка.

— Значи всичко е решено. Сега, преди да заведа Клеър да разгледа „Уесли и Лютиче“, искам да ви кажа на вас, тримата глупаци, че имате голям късмет, че Хоуп не се върна с мен. Можеше да си промени мнението относно работата с трима груби и заядливи мъже. А ти. — Тя посочи Райдър. — Давам ти шест седмици, след като тя започне да работи тук, за да се извиниш, задето се усъмни в преценката ми.

— Мамо…

— Само това исках да ви кажа — прекъсна го тя, като отново го посочи с пръст. — Хайде, Клеър.

Клеър им хвърли извинителен поглед и последва ядосаната им майка.

— Супер — измърмори Бекет и потри лице с длани. — Направо бе супер.

— „Явно си имаме управителка“ — изимитира го Райдър.

— Съгласи се с това, само защото се надяваш да ти излезе късметът с Клеър.

— Господи, млъкни вече. И няма нищо общо с Клеър. — Или почти. — Квалифицирана е, мама я харесва. Толкоз.

— Дори не я познаваме.

Макар и самият той да бе доста раздразнен в този момент, Бекет кимна.

— Значи ще я опознаем. Разполагаме с онзи апартамент срещу църквата „Сейнт Пол“. В момента е свободен. Ще я настаним там, ще започне да работи с мама и Оуен за известно време. Ще поръчва нужните запаси, ще организират инвентаризацията, такива неща. Тя ще усети какъв е животът в малкия град, а ние ще я опознаем по-добре.

Райдър отвори уста да възрази заради принципа, но после размисли.

— Идеята доста си я бива. Ако се огъне или просто обърка тотално нещо, ще разберем, преди да е твърде късно.

— А и ако аз мога да прехвърля част от телефонните разговори, списъците и черната работа на нея, ще имам повече време да се занимавам тук и в работилницата. Ще й предложим апартамента и малка почасова сума като заплащане. — Оуен кимна. — Може да се получи. Ако се съгласи.

— Кажи на мама — предложи му Райдър. — Тя ще я убеди да приеме.

— Аз ще ида да й кажа. Идеята беше моя — добави Бекет и хукна.

Свари ги в края на външните стълби.

— Хей! Почакайте малко. Успя ли да видиш всичко този път? — попита Клеър, докато слизаше.

— Да. Ще бъде прекрасно. Хрумнаха ми нови идеи. — Тя потупа тетрадката си. — Двете с Джъстин ще ги обсъдим, щом успея малко да ги организирам. Благодаря, че ме разведе. Наистина е време да тръгвам.

— Можеш ли да изчакаш секунда, мнението ти може да е важно в случая. Мамо, какво ще кажеш да помолиш Хоуп да се премести тук сега, или веднага щом й е възможно? Бихме могли да й предложим апартамента от другата страна на улицата. Така ще има време да свикне с града, да опознае района. И би могла да помага на теб и на Оуен със задачите, с които сте се нагърбили.

Джъстин леко смъкна слънчевите си очила и го погледна над тях.

— Чия е идеята?

— Ами, моя, но Рай и Оуен…

— Бива си я. Ти си любимият ми син, поне временно. Ще поговоря с нея по време на обяда. Ще се чуем скоро, Клеър. Просто ми изпрати част от предложенията си за рекламната брошура, когато решиш, че си готова.

— Непременно.

— Ще се обадя на Каролий. — Джъстин извади телефона си и се отдалечи.

— Съжалявам за семейните разправии.

— Имаме си достатъчно наши. Райдър наистина ли не иска Хоуп?

— Просто е ядосан, че мама не се консултира с него. — Бекет реши да не споменава за коментарите му за градското момиче с костюм и дванайсетсантиметрови токчета. — Виж, мислех си да се отбия по-късно и да ти помогна с работата из двора.

— В двора ли?

— Да окося моравата. Липсва ми косенето.

— О, много мило, но вече я окосих сутринта.

— Тази сутрин ли? Все още е сутрин.

— Децата никога не спят до късно в събота, особено през лятото. Предимството на този факт е, че мога да свърша доста неща преди обяд. Което е хубаво, тъй като съботата за мен е ден за всичко, а неделята — за довършване на онова, което не съм успяла. Но благодаря.

— Можеш да разчиташ на мен. Наистина.

— Ще го имам предвид. Трябва да вървя да взема момчетата от майка ми и да идем на пазар. Много се радвам, че наемате Хоуп. Ще бъде идеална за хотела, а и хотелът ще й се отрази добре. Е, ще се видим скоро.

— Да. Ела тук. — Дръпна я встрани от стълбите, под верандата. — Не можах да направя това вчера.

Докосна с устни нейните леко и спокойно. Продължи целувката малко повече, когато свободната й ръка се обви около рамото му.

— Това е по-хубаво от помощ за моравата — измърмори тя.

— Можеш да имаш и двете по всяко време.

Тя мислено си отбеляза, че и за двете ще й трябва време да свикне.

— Ами, ще се видим в понеделник сигурно.

Той погали с длан слънчевите кичури на опашката й.

— Ще ти се обадя по-късно.

— Добре.

Щеше да й е нужно време да свикне с всичко, мислеше си, докато се качваше в колата си. Телефонни обаждания, целувки, срещи в петък вечер. Все едно отново бяха в гимназията — е, освен че имаше деца, трябваше да ходи на пазар, чакаше я пране за прибиране и чекова книжка, която трябваше да балансира.

Хвърли последен поглед на хотела, докато се отдалечаваше с колата. Сградата бе на това място повече от два века, замисли се тя. И в известен смисъл променяше всичко.