Нора Робъртс
Сега и завинаги (6)

Шеста глава

— Благодаря, че ще ме закараш до нас — подхвана Клеър, докато вървяха към пикапа му. — Особено като виждам колко си уморен.

— Не съм уморен. Просто беше скапан ден.

— Проблеми с хотела?

— Досадни неприятности, които ме карат да предпочитам цял ден да размахвам чук, вместо да говоря по телефона. Дано си струва в крайна сметка — добави той и хвърли бегъл поглед на хотела.

— Ще си струва. А сега и магазин за сувенири. Вълнуващо е.

— Ще бъде още по-вълнуващо след шест месеца. — Отвори вратата откъм седалката до шофьора и махна оттам папка, дебел тефтер и стара мърлява кърпа.

— Става дума предимно за боядисване, нали?

Той се обърна и я изгледа сериозно.

— Какво?

— Първо, никога не е само боядисване, не и с мама. Второ, ухаеш наистина страхотно.

Чуха клаксон. Бекет се извърна и махна на един от дърводелците, който тъкмо минаваше край тях с колата си. Клеър се качи в пикапа.

— Остава ли уговорката за петък вечер?

— Алва е свободна и ще гледа децата.

— Добре. — Остана до вратата за миг, наслаждавайки се на факта, че Клеър седи в колата му и двамата правят планове за петък вечер. — Седем часът добре ли е?

— Да, супер.

— Добре — повтори Бекет, после затвори вратата и заобиколи към шофьорското място. — Е, вълнуват ли се децата от започването на училище?

— Лиъм само за това говори. Мърфи е много развълнуван, особено заради кутията си за обяд с любимите му рейнджъри. А Хари още се преструва, че му е все едно.

Бекет потегли от паркинга, хвана зеленото на светофара и зави наляво.

— Ами ти?

— Вече имаме нови обувки, раници, кутии за обяд, моливи и боички, тетрадки. Лудото препускане из мола е зад гърба ми и това е голямо облекчение. След като и Мърфи ще е на градина по цял ден, много от проблемите с намирането на детегледачка отпадат, а това доста улеснява живота ми.

— Чувам премълчаното „но“.

— Но… бебчето ми тръгва на детска градина. Сякаш само преди ден го носех на ръце, а сега той ще носи раничка на гръб. Хари вече е преполовил началното училище. Струва ми се невероятно. Така че, ще ги оставя в понеделник сутрин, ще се прибера у дома и ще си поплача хубаво. И това е.

— Винаги съм си мислел, че моята майка е танцувала от радост в мига, в който сме се качвали в училищния автобус.

— Щастливият танц идва веднага след хубавия плач.

— Ясно. — Спря на малката алея зад нейния миниван.

— Не мога да те поканя на вечеря. Ейвъри и Хоуп ще дойдат.

— Няма нищо. Мама смята да ни подкупи с вечеря.

Тя се поколеба и го погледна косо.

— Би могъл да влезеш за малко, ако имаш минутка да пийнеш нещо студено.

— Имам минутка. — За да изпита и двамата, той се наведе да отвори вратата й и остана така, загледан в очите й, в проблясващите зелени оттенъци в сивите й ириси. — Хубаво е. Да съм близо до теб, без да се преструвам, че не се опитвам да съм близо.

— Странно е да знам, че искаш да бъдеш.

— Хубаво странно или лошо странно?

— Хубаво и странно — отвърна тя и слезе.

Не познаваше добре къщата й. Беше влизал няколко пъти. Тя бе наела Райдър да й помогне с ремонта, скоро след като я бе купила, и той бе ударил едно рамо.

Само си търсеше повод.

През годините тя бе канила гости на барбекю в задния двор, така че бе виждал градината и кухнята.

Но не знаеше как функционира цялата къща в ежедневието. Това бе нещо, което го интересуваше в една сграда и хората, които живееха или работеха в нея.

Отпред бе засадила цветя, приятна и добре поддържана комбинация от растения, които леко страдаха от онова, което майка му наричаше „болестта на късното лято“. Миниатюрната й морава се нуждаеше от косене.

Трябваше да й помогне за това.

Беше боядисала входната врата в наситеносиньо и в средата имаше голямо месингово чукче във формата на келтски възел.

Отвори я и се озоваха директно във всекидневната, в която имаше малък диван с дамаска на сини и зелени райета и два фотьойла в зелено. Останките от верижна катастрофа на множество колички „Мачбокс“ бяха разпилени по паркета.

Етажерките за книги, в чиято направа се бе включил, заемаха една цяла стена. Хареса му, че тя ги е оползотворила, като ги е напълнила с книги, семейни снимки, разни дреболии.

— Ела насам, към кухнята.

Той се спря на вратата на малко помещение, чиито стени бяха покрити с карти и плакати. Пъстри кутии бяха пълни с играчките, които не бяха разпилени по пода. Забеляза кръглите детски възглавници-кресла, които си променяха формата, малки масички и цялата бъркотия, която създаваха три малки момчета.

— Хубаво е.

— Имат си свое място, което да споделят и да са далеч от мен.

Тя продължи надолу по коридора, подминавайки миниатюрното сервизно помещение под стълбите, и се озоваха в комбинираната кухня и трапезария.

Бели кухненски уреди и тъмни дъбови шкафчета. Имаше и свежи летни плодове в дървена купа върху малкия бял плот между печката и хладилника, който на свой ред бе облепен с детски рисунки и на който стоеше и месечният й работен календар. Около квадратната дървена маса имаше четири стола.

— Децата сигурно са отзад. Дай ми само минутка.

Отиде до вратата и извика през мрежата против насекоми.

— Здравейте, момчета!

Отговориха й с викове и писъци и от мястото си Бекет забеляза как грейна лицето й.

— Клеър! Защо не се обади да дойда да те взема?

— Докараха ме с кола. Няма проблем.

Бекет чу проскърцване на стол, след което на вратата се появи Алва Райденур.

Беше му преподавала по алгебра предпоследната година в гимназията и по висша математика през последната. Както и тогава, сребърните рамки на очилата й бяха кацнали върху носа, а косата й — сега чисто бяла — бе плътно пристегната на кок.

— Виж ти, Бекет Монтгомъри. Не знаех, че работиш като таксиметров шофьор.

— Само кажете докъде да ви закарам, госпожо Райденур. За вас няма да включа апарата.

Тя отвори вратата с мрежата и момчетата се нахвърлиха върху Клеър с разказите си за приключенията от деня, с въпроси, молби и оплаквания.

Алва ги заобиколи и забоде пръст в рамото на Бекет.

— Кога ще бъде завършен онзи хотел?

— Няма да е съвсем скоро, но когато стане, аз лично ще ви разведа навсякъде.

— Ще го запомня.

— Имате ли нужда от помощ за колата?

— Не. Съпругът ми успял да я закара в сервиза. Как е майка ти?

— Заета и гледа и на нас да ни създава работа.

— Както си е редно. Никой не иска да има мързеланковци наоколо. Клеър, аз ще вървя.

— Ще ви закарам до вкъщи, госпожо Райденур.

— Живея през две къщи, Бекет. На саката ли ти приличам?

— Не, госпожо.

— Вие, момчета! — Използва гласа си на бивша учителка и трите хлапета веднага млъкнаха. — Дайте възможност на майка ви да си отдъхне. Искам да чуя всичко за първия ви учебен ден, когато ви видя следващия път. И, Лиъм? Събери онези колички в дневната.

— Но Мърфи…

— Ти ги свали, ти ще ги събираш. — Тя намигна на Клеър. — Тръгвам.

— Благодаря, Алва.

— О, обещах им бисквити и мляко, ако не се бият поне половин час. Успяха да се въздържат.

— Значи бисквити и мляко.

— Ти и братята ти бихте ли се днес? — обърна се Алва към Бекет.

— Не и през последния половин час.

Тя се засмя гласно, докато се отдалечаваше.

Мърфи задърпа ръката на Бекет.

— Искаш ли да видиш моите Звездни рейнджъри?

— Имаш ли Червения рейнджър от „Мистична сила“?

Очите на момчето се разшириха. Можа само да кимне отсечено, преди да хукне от стаята.

— Измий си ръцете — извика подире му Клеър. — Сега вече я загази — измърмори тя на Бекет. — Измийте се — нареди на другите две момчета, — ако искате бисквити.

Очевидно искаха, тъй като се втурнаха към банята.

— Звездните рейнджъри са последната мания на Мърфи. Има пластмасови играчки, филми, пижама, тениски, костюми и всякакви кораби. През април направихме тематично парти за рождения му ден със Звездните рейнджъри.

— Някога ги гледах по телевизията. Бил съм на дванайсет сигурно, така че казвах, че са лигави. Но ги гледах постоянно.

Докато говореше, я наблюдаваше как изважда от шкафа малки чинийки и ги оставя на масата. Звездни рейнджъри, Спайдърмен и Върколакът.

— Коя е за мен?

— Моля?

— За мен няма ли бисквити с мляко и чинийка със супергерой?

— О. Разбира се. — Очевидно изненадана, тя отново се пресегна към шкафа и избра още една чинийка. — Хан Соло.

— Идеално. Бях предрешен като Хан Соло за Хелоуин.

— На колко беше тогава?

— На двайсет и седем.

Тя се засмя, доставяйки му удоволствие, и когато остави чинийката и четири цветни пластмасови чаши на масата, той улови ръката й.

— Клеър.

— Имам всички. — Мърфи мъкнеше голяма пластмасова кутия, отрупана с фигурки на рейнджърите. — Виж, имам си рейнджърите от „Могъщия морфин“ и „Ярост в джунглата“, и виж, имам даже и Розовия рейнджър, нищо че е момиче.

Бекет приклекна и взе един от Зелените рейнджъри.

— Това, братле, е невероятна колекция.

Безкрайно сериозен и с широко отворени очи, Мърфи само кимна.

— Знам.

 

 

Остана близо час. Клеър би го целунала отново, дори и само заради това, че забавлява толкова добре децата й. Изобщо не изглеждаше отегчен или ядосан от разговора, който се въртеше изцяло около супергероите, техните суперсили, партньорите им и враговете им. Но той не я целуна.

Естествено, че не я целуна, каза си наум тя, докато пъхаше във фурната картофите, нарязани на четвъртинки и поръсени със зехтин и подправки. Би било крайно неловко с трите хлапета, които го бяха наобиколили.

Постави дъската за рязане върху мивката, за да може да наглежда децата, които се бяха заплеснали с игралната дъска, подарена им от баба и дядо, и се зае да кълца чесън за маринованото пиле.

Толкова им бе харесало да си играят с мъж у дома.

Винаги можеха да разчитат на баща й, разбира се, както и на таткото на Клинт, когато им гостуваше, а също и на Джо, съпруга на Алва. Но всъщност си нямаха никого на възрастта на баща им.

Така че си бяха прекарали чудесно последния час.

Сега закъсняваше леко с подготовката за вечерята, но нямаше значение. Щяха да хапнат по-късно от планираното. Вечерта бе доста приятна и можеха да вечерят на верандата, а после момчетата можеха да потичат малко в задния двор преди лягане.

Тя забърка подправките заедно, заля пилешките гърди с маринатата, покри купата и я остави настрани.

Клеър обичаше да се занимава в кухнята и да слуша гласовете на момчетата в топлата привечер, лаенето на съседското куче, да усеща аромата от фурната и от малката си леха с подправки. Което й напомни, че през уикенда трябваше да се заеме с плевене и подкастряне.

Спомни си, че трябваше да се захване и с прането, което бе отложила, защото бяха останали до късно във „Веста“ предната вечер.

Когато бе целунала Бекет в сумрака на хотела.

Беше глупаво да мисли толкова за това, каза си тя. Бе целувала и други мъже, откакто Клинт бе загинал.

Е, двама, така че множественото число бе уместно. Сина на съседите на майка й, който бе много порядъчен счетоводител, живеещ и работещ в Брунсуик. Три срещи с него, две доста приятни целувки. И никакъв особен интерес или химия и от двете страни.

После приятеля на лелята на Лори, адвокат от Хагерстаун. Страхотно изглеждащ мъж, спомни си тя. Доста интересен, но много огорчен от наскоро развелата се с него жена. Една среща, една напрегната целувка за лека нощ. Дори й бе изпратил цветя с извинение, че цяла вечер й е говорил за бившата си.

Колко ли време бе минало оттогава, запита се тя. Мислено се зае да изчислява, докато белеше морковите. Хари бе паднал от колелото си с три гуми и си бе счупил млечното зъбче на сутринта, преди тя да излезе на среща със счетоводителя, значи е бил на около пет.

Господи, вече бяха минали повече от три години, осъзна сега. А срещата й с адвоката бе в деня, след като бе преместила Мърфи от бебешкото му креватче в голямото, значи е бил на три. Преди около две години.

Кое ли бе по-показателно, фактът, че измерваше времето по дребните случки в живота на децата си, или това, че дори не се бе замисляла да излиза на срещи цели две години?

Вероятно едното бе свързано с другото.

Вече бе сложила пилето да къкри във вино и подправки, когато чу отварянето на входната врата и поздрава на Ейвъри.

— Идваме с подаръци.

— Влизайте! — Клеър хвърли последен поглед през прозореца, преди да побърза към предната част на къщата. — Хоуп. — Тя сграбчи жената в прегръдките си. — Изглеждаш фантастично.

Което неизменно бе вярно. Излъчваше елегантност и стил в свободната си лятна пола и блузата с волани в наситеночервено.

— О, радвам се да те видя. — Хоуп отвърна на прегръдката й и силно я притисна на свой ред. — Толкова време мина. Господи, нещо ухае божествено.

— Вечерята, която малко закъснява. О, слънчогледи.

— Не можах да им устоя.

— Обожавам ги. Елате отзад.

— Къде са моите мъже? — Хоуп разтърси трите подаръчни торби, които държеше.

— Знаеш, че не е задължително да им носиш подаръци.

— За мен също е много забавно.

— Хей, аз донесох вино. — Ейвъри потупа чантата в ръката си. — Което също ще бъде забавно. Хайде да го отворим и партито започва.

Хоуп се запъти направо към градината и се засмя, когато хлапетата се втурнаха към нея и торбите с подаръци. Клеър ги гледаше през вратата с мрежа против насекоми, докато Ейвъри отваряше виното.

Децата обожаваха Хоуп, мислеше си Клеър, със или без подаръци. А тя наистина изглеждаше фантастично. Секси тяло, което се допълваше от дрезгав глас, къса, безукорно подстригана тъмна коса с бретон, оформен на остри кичури, който подхождаше на високите й скули и дългите и гъсти мигли, под които грееха очите й.

Клеър знаеше, че тя поддържа тялото си с ежедневни усилени тренировки и успяваше да изглежда едновременно атлетична и умопомрачително женствена.

— Господи, много е красива.

— Знам. Лесно е да я намрази човек. — Ейвъри подаде на Клеър чаша вино. — Но ние сме над тези неща. Обичаме я, въпреки красотата й. Трябва да я убедим да приеме работата.

— Но ако реши, че не я иска…

— Имам силно предчувствие. — Ейвъри посочи корема си. — Прословутото вътрешно чувство на Мактавиш. Никой не може да спори с него. Тя е нещастна във Вашингтон.

— Нищо чудно — измърмори Клеър и усети как у нея отново се надига ненавист към противния негодник, който беше бивше гадже на приятелката й.

— Спомена ми нещо за връщане обратно във Филаделфия или да си опитала късмета в Чикаго, но аз знам, Клеър, знам, че не това трябва да направи. Тя трябва да е тук, с нас.

— Е, мога да дам своя принос, като опиша цветно хотела и похваля братята Монтгомъри. Но в крайна сметка решението ще бъде нейно. — Прегърна Ейвъри през кръста. — Но е много хубаво, че двете сте тук сега.

Беше прекрасно, мислеше си Клеър по време на вечерята, докато всички се наслаждаваха на храната, приготвена от нея, а слънчогледите грееха начело на масата.

Остави момчетата да изразходват енергията от вечерята и прекомерното си вълнение чак до мръкнало.

— Ще ги прибера по клетките им за вечерта.

— Искаш ли помощ с връзването? — предложи Ейвъри.

— Не, ще се справя.

— Добре, защото след обилната вечеря и сладоледа с пресни ягоди, аз не съм сигурна дали мога да помръдна.

Клеър извика момчетата и получи очакваните протести и оплаквания.

— Имахме сделка — напомни им тя. — Кажете „лека нощ“.

Подчиниха й се, увесили глави и тътрещи крака като трима каторжници, поели към затвора си.

Докато се върне, приятелките й бяха разтребили масата.

— Бих казала, че не биваше да го правите, но много се радвам, че сте го свършили. — Отпусна се тежко на стола си и посегна към виното, което Ейвъри доля в чашата й.

— О, колко е хубаво. Би било чудесно, ако можехме да го правим, когато си поискаме.

— Ейвъри не спира да ми хвали този хотел, откакто съм дошла.

— Е, значи е мой ред. — Предварително подготвена, Клеър се поизправи на мястото си и се наведе леко напред. — Не е просто място за пренощуване. Мисля, че ще има очарованието и топлотата на малкия хотел, но съчетани с елегантността на бутиков хотел. Разгледах части от него, получих представа за общата картина и видях плановете и снимките на мебели и аксесоари. Още съм замаяна.

— Да живееш на мястото, където работиш. — Хоуп вдигна рамене. — Това си има своите предимства и недостатъци.

— О, стига, Хоуп, та ти почти живееш в „Уикъм“.

— Може би. — Тъй като не можеше да отрече факта, тя само въздъхна шумно. — Негодникът и госпожица Големи гърди са официално сгодени.

— Заслужават се взаимно — измърмори Ейвъри.

— О, да. Както и да е, тя дори се намъкна в офиса ми предишната седмица и искаше да обсъждаме сватбените им планове, тъй като събитието ще се състои в хотела.

— Кучка.

— Отново ще повторя, о, да. — Хоуп чукна леко чашата си с тази на Ейвъри. — Вчера ме повика големият шеф. Искал да обсъдим договора ми, който почти изтича. Предложи ми повишение на заплатата, което отказах с обяснението, че ще си подам оставката. Той беше искрено удивен.

— Наистина ли си е въобразявал, че ще останеш, след като синът му се отнесе с теб по този начин? — не повярва Клеър.

— Явно. Когато осъзна, че говоря сериозно, удвои сумата. — Повдигна вежда и отново приготви чашата си за тост. — Удвои я, без да му мигне окото. Което бе изключително удовлетворяващо. Почти колкото и възможността да му откажа отново. Това толкова го ядоса, че ме освободи от задължението да изкарам договора си докрай.

— Уволнил те е?

— Не, не ме е уволнил. — Хоуп се усмихна на разгневената Клеър. — Просто се споразумяхме, че след като и бездруго ще напускам след няколко седмици, мога да си събера багажа още на секундата. Така че — приключих.

— Как се чувстваш? — Клеър се наведе към нея и стисна ръката й.

— Добре съм. Наистина. Имам насрочено интервю за работа в Чикаго другата седмица, както и едно във Филаделфия, и друго в Кънектикът.

— Остани при нас.

Хоуп на свой ред стисна ръката на Клеър.

— Не отхвърлям възможността, иначе нямаше да съм тук. Признавам си, че това, което тези хора правят, звучи интригуващо. Искам да го видя, да го усетя. Да бъда толкова близо до теб и Ейвъри, е голямо предимство, но работата трябва да ми е по сърце.

— Приляга ти точно като някой от скъпите ти костюми. Недей да се осланяш само на думите ми. — Ейвъри сви рамене и се облегна безгрижно на стола си. — Ще видиш.

— Харесва ми града, или по-скоро винаги ми е харесвало да прекарам тук ден-два, когато съм ви идвала на гости. Е, кажете ми нещо повече за семейство Монтгомъри. Ейвъри ми ги представи в основни линии. Майка, трима синове. Загубили са баща си, който е основал бизнеса преди десетина години. Притежават няколко различни имота в града и околностите.

— Те спасиха стария хотел. Обсъждаше се да бъде съборен до основи, толкова зле беше положението. А това би било истинско престъпление.

— Спомням си как изглеждаше последните няколко пъти, когато съм идвала — отбеляза Хоуп. — Спасяването му е цял подвиг.

— Имат набито око и талант. И тримата са страхотни дърводелци и мебелисти. Те направиха тази веранда.

— Райдър е най-големият — продължи Ейвъри. — Той е ръководителят на този проект. Оуен е по детайлите, следи цифрите, говори по телефона, среща се с подизпълнители. Или поне с повечето. Бекет е архитект. Клеър може да ти разкаже повече за него, понеже той си пада по нея.

— О? — Хоуп отново вдигна вежда. — О, така ли?

— Така е — продължи Ейвъри, преди Клеър да каже нещо.

— Целували са се страстно и горещо в мрачните, обитавани от духове коридори на хотела.

— Сериозно? Чакай, духове ли? Не, едно по едно. — Хоуп размаха ръце пред лицето си, сякаш да разчисти полето. — И така, разкажи ми всичко за Бекет Монтгомъри. Виждала съм го за кратко в ресторанта ти, Ейвъри, но ми е останало само впечатлението, че е много секси.

— Много секси е съвсем точно, но Клеър разполага с повече детайли, благодарение на страстната целувка.

— Изобщо не биваше да ти казвам за снощи — обърна се Клеър към Ейвъри.

— Как ли пък не. Той е страхотен, и тримата са такива. Има офис и апартамент над ресторанта.

— О, да, точно така. Сега си спомням. Срещала съм се и с Оуен, колкото да си кажем „здрасти“. Поне двама от тримата са готини.

— Райдър също продължава традицията. Както и да е, да се върнем на Бекет. — Ейвъри се ухили на Клеър. — Има диплома от университета на Мериленд, като през лятото работеше в семейния бизнес, после няколко години чиракува в една фирма в Хагерстаун. Сега е изцяло ангажиран със семейната строителна и предприемаческа фирма, като се занимава с архитектурните проекти и все още си слага колана с дърводелски инструменти, когато имат нужда от него. И много му отива при това.

— Може би ти трябва да излезеш с него.

Ейвъри само продължи да се усмихва на Клеър над виното си.

— Мен никога не ме е гледал с онзи влажен поглед. Пада си по Клеър още от гимназията. Сам й го е казал.

— Ооо.

Ейвъри леко тупна Хоуп по ръката.

— Нали ти казвам. Имат среща в петък вечер.

— Къде?

Клеър се размърда на стола си.

— Не знам. Сигурно ще идем на вечеря. Ще ме вземе в седем. Това означава вечеря.

— Какво ще облечеш?

— Не знам. Господи, не знам. Не помня как се прави всичко това.

— Тук сме да ти помогнем — увери я Хоуп. — Ще се качим горе и ще изберем нещо.

— Дори не съм сигурна, че имам нещо, което е подходящо за срещи. Всичко в гардероба ми е дрехи за мама и облекло за работа в книжарницата.

— Аз харесвам дрехите ти — възрази Ейвъри.

— Ще видим кое какво е. И ако не намерим нищо, което да ти хареса, ще идем на пазар.

— Нямам особено време за…

— Клеър, била си на покупки с мен. — Хоуп вдигна пръст. — Знаеш, че мога да подбера тоалет, включително обувки, аксесоари и подобаващо бельо, само в рамките на двайсет минути.

— Има истински талант — потвърди Ейвъри. — Видя ли, забавно е. Можем да го правим непрекъснато, когато Хоуп заживее в града. Знам какво трябва да направиш! Трябва да се преместиш още сега. Ела да живееш при мен, докато хотелът не е завършен. Идеално е. Можем пак да сме съквартиранти. Ще опознаеш района, хората, ще разучиш из основи хотела, преди наистина да заработиш в него.

— Прибързаните планове винаги са били твоя специалност. Дори не съм видяла онова място още. А и дори и ако реша, че искам тази работа толкова силно, колкото и чифт нови обувки на „Маноло Бланик“, няма никаква гаранция, че ще ме вземат. Може пък майката и синовете й да изпитат мигновена омраза към мен.

— Няма как да стане, прекалено прозорливи са. Особено Джъстин. О, о! — Ейвъри размаха чашата си с вино. — Чу ли за магазинчето за сувенири?

— Бях там по-рано днес — потвърди Клеър. — Сградата е точно до книжарницата — обясни тя на Хоуп. — Наемателят им се изнесе и сега ще го превърнат в магазин за сувенири, специално предлагащ творби на местните художници и занаятчии. Ще бъде свързан с хотела.

— Отлична идея.

— Имат много такива — увери я Ейвъри.

— Аха. Кажи ми сега за духовете, които витаят в сградата.

— Става дума за жена, която харесва аромата на орлови нокти. Само това знам. — Ейвъри сви рамене. — Най-старата част от сградата е първата каменна постройка в този град. От края на осемнадесети век. Така че тя би могла да е още от онези времена. Знаеш ли какво? Оуен трябва да я проучи. Точно това прави той — проучва нещата.

— Оуен е мъжът, с когото говорих. Който се занимава с детайлите. Този призрак с предпочитание към орловите нокти създавал ли е някакви проблеми?

— Не съм чувала за такива. А щях да чуя, или пък Клеър. Работниците често хапват в моя ресторант и си купуват кафе от „Обърни нова страница“. Щяха да приказват, ако имаше нещо, повярвай ми. Може би ще я усетиш, когато идем да разгледаме утре. Клеър, трябва да дойдеш.

Клеър се съсредоточи отново в разговора и извърна поглед от помръкващата светлина над моравата в задния двор, която имаше нужда от косене.

— Не мисля, че семейство Монтгомъри ще искат три момчета да тичат наоколо. Освен това не е безопасно.

— Няма да се бавим. Мога да помоля Франи да ги наглежда за половин час. Тя е на смяна утре.

— Не знам… Чакай да помисля. Може да ги оставя за малко при майка ми. За много малко — добави тя. — Още имаме доста неща за приготвяне за училище, а трябва да свърша разни неща из градината и къщата.

— Обиколката започва в десет.

Клеър мислено преговори задачите си за следващия ден.

— Може да се уреди. Ще бъда там, стига да успея.

— Дадено. Сега. — Хоуп потри ръце. — Хайде да си поиграем на преобличане.