Нора Робъртс
Сега и завинаги (4)

Четвърта глава

Въоръжена с тетрадка, която вече бе разграфила, Клеър прекоси главната улица. Помощта й за описанията на стаите нямаше да й отнеме много време или усилия, но я караше да се чувства част от проекта. Макар и с малка роля. Освен това щеше да помогне в избора и доставката на някои от книгите и дивидитата.

Зачуди се как ли ще изглежда библиотеката. Дали щеше да има камина? Може би ако успееше да изиграе добре картите си, щяха да й позволят да участва в подреждането й.

Влезе през задния вход, насред ударите с чук, стържене на триони и ехо на строителни работи. Чу някой да подвиква дружески и небрежно „начукай си го сам, Майк“, както и ответния вик „бих, но сестра ти го направи страхотно снощи“.

Смехът изпревари само със секунди появата на Бекет. Той се закова на място, зяпна я, после издиша шумно.

— Дама на терена — извика той силно. — Извинявай.

— Няма проблем. Мислех, че вече имате дами на терена.

— Мама и Каролий разглеждат третия етаж. А и те бездруго вече са свикнали. Така че, ами, добре. О…

Изглеждаше разсеян, осъзна тя, и зает. Както и леко смутен.

— Ако моментът не е удобен, мога да…

— Не, само да превключа. Можем да започнем оттук.

Облекчена, че няма да се налага да обуздава любопитството си за по-късно, тя се завъртя в кръг.

— Какво ще има тук?

— Стоиш в средата на фоайето — с двойни стъклени врати, откъдето влезе преди малко — с изглед към вътрешния двор. Подът ще бъде покрит с плочки, приятен дизайн, а в средата ще има килим в същия десен, който да подсили ефекта от голямата кръгла маса под полилея. Осветителните тела ще бъдат модерни и стилни, от природни материали. Изглеждат като разтопени бели стъклени сфери. Мама иска да има огромен и впечатляващ букет свежи цветя на масата. Там ще има няколко ниски, меко тапицирани столове.

— Кажи ми, че ще запазите открити тухлите на стената.

— Да. Столовете и плочките имат леко френско излъчване, дамаската е жълто-зелена, а по страните има бронзови нитове, така че е смесица от рустикален и френски стил. Мама все още се колебае каква да е масичката към столовете. В ъгъла може би ще има още един стол и мисля, че ни трябва и нещо на отсрещната стена.

Тя я огледа внимателно, опитвайки се да си представи картината.

— Малка помощна масичка може би.

— Може би. Картините и другите произведения на изкуството тепърва ще се избират, но всичко ще бъде от местни творци и ще включим пълен списък на творбите и имената на създателите им, както и цени, в пакетната услуга за всяка стая.

— Чудесна идея. — Той изброяваше всичко толкова бързо, че тя реши, че бърза. Водеше си бележки, възможно най-сбито, стараейки се да следва темпото му. — Значи това е просто място, откъдето се минава? Може да се седне на чаша кафе или чай, или пък вино? Не каза нищо за бюро или регистрация, затова…

— Това ще го има на рецепцията. Входът ще бъде директно откъм уличния тротоар. Ще те заведа там. Тръгваш наляво оттук и влизаш в салона. — Той махна небрежно към малко антре. — В момента е затрупан с инструменти и материали. Дълъг е и малко тесен. Служел е за коридор.

— Салон за… какво?

— За почивка. Нещо като осъвременен бар — отворен тип, предполагам. Ще има кожен диван и фотьойли. Големи и удобни, ниски табуретки за страничните стени. Мама избра жълтия цвят.

Той за пръв път се усмихна и сякаш се отпусна.

— Мислех, че Рай ще я прати да я освидетелстват.

— Масленожълта. Кожа с маслен цвят. — Опита се да си представи какво е да имаш жълт кожен диван, сети се за децата. Просто нямаше как. — Обзалагам се, че ще бъде разкошно.

— Двете с Каролий са убедени, че ще придаде на мястото вид на изискан градски бар. Ще има някаква маса за карти или други игри с лимоненозелени кожени фотьойли — продължи той. — Трийсет и два инчов плосък телевизионен екран. Три осветителни тела на тавана — отново с природни материали, мотиви с дъбови листа. Все още избистряме детайлите.

— Не мога да повярвам колко далеч сте стигнали и как можете да обзавеждате хотел, който още е в строеж. — Тя пишеше бързо в тетрадката си, докато говореше. — Трябваше да предположа, че Джъстин няма да се спре на дамаски на цветя и карета.

— Иска да го превърне в бижу — всичко трябва да е точно и бляскаво. Ще се постараем да й го осигурим.

Развълнувана, Клеър вдигна поглед.

— Хубаво е това, което имате помежду си. Всички вие. Именно това искам за себе си и за момчетата. Любов, екипна работа и разбирателство.

— Виждал съм те с момчетата. Вече имаш това, което искаш.

— Понякога се чувствам като звероукротител в цирк с три манежа, обитаван от демони. Сигурно и майка ти го е изпитвала.

— Мисля, че ако я попиташ, ще ти отговори, че още е така.

— Това едновременно ме успокоява и плаши.

Да, той изглеждаше зает, разсеян — и на всичкото отгоре страхотно секси. Но не беше права, че е объркан. Отлично познаваше всяко ръбче и бляскава страна на бижуто, което създаваха.

Спомни си, че го бе сънувала една нощ, не толкова отдавна, и смутено извърна поглед.

— Какво има там?

— Стаята за хора със специални нужди и главният вход за трапезарията.

— Коя ще бъде специалната стая?

— „Маргарет и Пърси“.

— „Аленото цвете и бялото“^[1]. Като стана дума за френски стил. — Тя прелисти тетрадката си. Бекет наклони глава и забеляза, че е озаглавила отделните части с имената на стаите. — Може ли да я видя?

— Можеш да опиташ. Вътре също има струпани материали. Тя е най-малката — поясни той, докато я водеше по късия коридор. — Трябваше да се съобразим с плана на сградата и изискванията на Асоциацията на хората със специални нужди. Ще има две големи легла с нощно шкафче помежду им, а върху него ще стои една страхотна стара лампа с орнаменти, която е била на баба ми.

— Ще сложите семейни вещи?

— Тук-там, стига да подхождат. Мама иска така.

— Мисля, че идеята е чудесна и много специална. Леглата сигурно ще бъдат под прозорците, нали?

— Точно така. Таблите ще са тръстикови, а зад тях ще декорираме стената, за да има повече стил и усамотение. В долния край ще сложим тръстикови табуретки с луксозни меки възглавнички и скъпи постелки за легло. На тази стена ще има голямо и пищно огледало, което ще виждаш на влизане. Стените ще са в кремаво, с гипсови первази на тавана, който ще бъде в бледосиньо.

— Син таван. — Странно, но това й се стори много романтично. Зачуди се, защо никога не й е хрумвало да боядиса таваните у дома в друг цвят, а не чисто бели.

Май бе забравила как да бъде романтична.

— Звучи ми много френско. Досега не съм те питала какво ще използвате по отношение на спалното бельо.

— След значителни и често разгорещени дебати се спряхме на луксозни чаршафи — в бяло или как му казват, екрю, в зависимост от стаята. Пухкави завивки от екопух, подходящи за всеки сезон, покрити от още един чаршаф, вместо покривка или каквото там друго се използва. Ще има много възглавници, декоративни ленени възглавници в неутрални тонове, може би допълнителни спални чували, както и кашмирени одеяла.

— Кашмирени одеяла? Непременно ще си резервирам стая. Паунови пера.

— Това някаква ругатня ли е?

— Трябва да има паунови пера някъде. Знам, че се смята, че носят лош късмет, но имат толкова френско излъчване и са толкова пищни.

— Отбелязвам си го. Паунови пера. Това е най-проблемната ни стая, но мисля, че ще се получи добре.

— Вече ми харесва. Къде е банята? — Тя успя да прекрачи няколко кофи и летви и влезе.

— Внимавай — предупреди я той и я подхвана за ръка. — Няма вана, а просторна душ-кабина. Ще има масажиращи струи, дъждовна вода, кранчета и дръжки от МБ.

— МБ?

— Извинявай. Матиран бронз. Всички общи части ще имат такива акценти. Мивката ще представлява голяма кристална купа върху рамка от ковано желязо. Огромна е и много красива. Плочките ще бъдат кремави и бледозлатисти с декоративни елементи на лилии.

— Mais oui^[2] — възкликна тя и го накара да се усмихне.

— Намерих подходящи железни етажерки за стена, които се завинтват здраво. Разпоредбите на асоциацията и мястото налагат някои ограничения.

— Това не става за рекламна брошура. По-скоро „специалните нужди получават изключителни удобства. Величието на отминала епоха с всички удобства… не, удоволствия. Удоволствия на съвремието“.

Тя побърза да нахвърли още бележки, направи крачка назад и се блъсна в купчина кутии от боя.

— Внимателно. — Бекет обви талията й с ръка, за да я подкрепи, а тя сграбчи рамото му, за да запази равновесие.

За втори път този ден стояха толкова близо, с докосващи се тела и вперили поглед един в друг. Но този път светлината бе приглушена, замъглена от сините брезентови платна. Наподобяваше лунна светлина.

Беше прегърната, помисли си тя, леко замаяна. Прегръщаше я мъж, Бекет, и то по начин, който не бе точно приятелски или само като опора. По начин, който предизвикваше дълбоко потръпване, някакво бавно завихряне на чувства.

Нещо, което страшно много приличаше на страстен копнеж.

Надигна се като приливна вълна, докато наблюдаваше как погледът му се спуска към устните й и остава там. Усети аромат на орлови нокти. Лунна светлина и орлови нокти.

Пламнала, тя се приближи още повече, представяйки си това първо докосване, първо вкусване, първо…

Погледът му рязко се вдигна към очите й и сякаш я изтръгна от странен сън.

Мили боже, тя за малко да…

— Трябва да се връщам. — Гласът й прозвуча почти пискливо. — Аз трябва да… свърша нещо.

— И аз. — Той отстъпи назад като човек, който се отдръпва от оголена жица. — Имам да свърша нещо.

— Ами, добре. — Тя излезе от стаята с изкуствената лунна светлина и внезапното ухание на лято и диви лози. — Така.

— Така. — Той напъха ръце в джобовете си.

Така беше по-сигурно, реши тя, иначе можеше пак да му се нахвърли.

— Ще нахвърлям няколко идеи за стаите, които видях.

— Би било чудесно. Виж, мога да ти дам папката. Имаме специална папка с чертежи и снимки на осветлението и мебелите, на обзавеждането в баните и всичко останало. Тази, която е тук, трябва да си остане на обекта, но имам една в апартамента си, която мога да ти заема за няколко дни.

— Добре. — Клеър си пое въздух, овладя се. — Много бих искала да я прегледам.

— Мога да я оставя в книжарницата ти или у вас по някое време.

— Както ти е удобно.

— И можеш да дойдеш пак, когато намериш малко време, ако искаш да разгледаш останалите стаи. Ако мен ме няма, Оуен или Рай биха могли да те разведат наоколо.

— Чудесно, това е страхотно. Е, май е време да тръгвам. Майка ми скоро ще доведе момчетата в книжарницата, а все още имам да… свърша някои неща.

— Пак ще се видим.

— Да.

Той я проследи с поглед и изчака вратата да се затвори зад гърба й, без да изважда ръце от джобовете, без да пуска свитите си юмруци.

— Идиот — измърмори той. — Ти си един проклет идиот.

Така я бе уплашил, че тя не смееше да го погледне в очите и нямаше търпение да се махне от него. Само защото бе искал — просто я бе пожелал.

Майка му обичаше да казва, на него и на братята му, че са достатъчно големи, за да не бъдат наранявани от желанията си.

Но не беше така. Това желание остави болезнена празнина дълбоко в него.

Щеше да стои далеч от нея няколко дни, докато раната заздравее. И докато тя отново се почувства спокойна с него. Щеше да накара някой от работниците да й занесе папката — да пази дистанция.

Желанията му може и да го нараняваха, но той бе достатъчно голям, за да ги контролира.

Отново долови уханието на орлови нокти и би се заклел, че чу съвсем тихичък женски смях.

— Не започвай и ти.

Ядосан изтрополи нагоре по стълбите и отиде да тормози работниците.

 

 

Тъй като не бе готова да иде в книжарницата и да се изправи лице в лице със служителките си, Клеър хукна към „Веста“. Зад тезгяха, ръсеща сирене върху една пица, Франи, заместничката на Ейвъри, я посрещна с усмивка.

— Здрасти, Клеър. Къде са моите приятели?

— С майка ми. Ейвъри тук ли е?

— Отзад е. Случило ли се е нещо?

Господи, как ли изглеждаше?

— Не, нищо. Само… само искам да си поприказвам с шефката ти за момент.

Стараейки се да си придаде небрежен вид, Клеър се запъти към закритата част от кухнята, където Ейвъри режеше прясно омесено тесто и го слагаше в купи да втасва. Стив, чиято основна задача бе миенето на съдовете, трополеше нещо край голямата двойна мивка, а един от сервитьорите събираше чаши от стелажа.

— Трябва да поговоря с теб, когато имаш свободна минутка.

— Говори. В момента ушите ми са напълно свободни. — И тогава Ейвъри я погледна бегло и забеляза израза на лицето й. — О. Искаш да поговорим. Дай ми пет минутки. Иди вземи нещо безалкохолно от хладилника и за двете ни. И без това трябва да взема някои продукти от мазето.

— Ще сляза долу и ще те почакам.

Грабна две бутилки джинджифилова бира и излезе през вратата към задното стълбище. Отново се озова навън и под сградата — можеше да чуе разговорите и смеха на хората на верандата над нея — после влезе в просторното мазе с нисък таван, в което бяха струпани каси с безалкохолни напитки, бутилки бира и вино.

Хладно е, каза си тя. След това отвори бутилката джинджифилова бира и отпи жадно.

Лунна светлина и орлови нокти, помисли си тя ядно. За нея това бе поредната приказка. Беше зряла жена и майка на три деца. Знаеше, че е невъзможно.

Но наистина, беше ли забелязвала някога наистина колко силни и прекрасно очертани са устните на Бекет? Беше страхотен — това също го знаеше. Всички Монтгомъри бяха такива, но беше ли забелязвала досега колко наситеносини са очите му на лунна светлина?

— Нямаше никаква лунна светлина, глупачке. Беше недовършена стая, тъпкана с кутии от боя, дървени летви и платнища. За бога!

Беше завладяна от цялата романтична атмосфера, това е. Бледожълта кожа, сини тавани, паунови пера и кашмирени одеяла.

Всичко бе толкова изискано, толкова далеч от нейното битие на практични, достъпни и подходящи за деца вещи. А и не беше направила нищо все пак. Да искаш нещо за миг, не бе като да го направиш.

Закрачи нагоре-надолу, после рязко се завъртя, когато вратата се отвори.

— Какво има? — попита Ейвъри. — Изглеждаш така, сякаш ченгетата са по дирите ти.

— За малко да целуна Бекет.

— Не могат да те арестуват за това. — Ейвъри взе неотворената джинджифилова бира. — Как, къде и защо не го целуна?

— Отидох да разгледам още няколко стаи и бяхме в „Маргарет и Пърси“…

— О-ла-ла.

— Престани, Ейвъри. Сериозно говоря.

— Виждам, скъпа, но това, че почти си целунала един много привлекателен, необвързан мъж, който си пада по теб, съвсем не се равнява на трагедия.

— Той не си пада по мен.

Ейвъри отпи и поклати глава.

— Абсолютно категорично съм на друго мнение. Но, моля те, продължавай.

— Беше просто… Вътре имаше толкова много неща и аз се спънах в нещо, леко залитнах, а той посегна да ме хване.

— Къде по-точно?

Клеър наведе глава назад и зяпна в тавана.

— Защо ли говоря с теб?

— С кого другиго? Но сериозно, къде те хвана? За ръка, за рамо, за дупето?

— За кръста. Прегърна ме през кръста и аз… не знам точно какво стана, но се озовахме там, а и устата му беше близо, имаше странна светлина и мирис на орлови нокти.

— Орлови нокти? — Лицето на Ейвъри грейна. — Видяла си призрака.

— Не съм, защото няма никакви призраци.

— Нали ти си помирисала орловите нокти.

— Само така ми се стори. Просто се увлякох. В онази романтична стая — или поне ще бъде такава, както ми я описа той, светлината беше странна и аз почувствах… нещо, което не съм изпитвала от много, много време. Не мислех за нищо, просто се оставих на мига.

— Каза „почти“.

— Защото точно преди да се докоснем, той ме погледна, сякаш съм го сритала в слабините. Беше слисан. — Дори и сега, в присъствието на Ейвъри, унижението и онази предателска вълна от желание я завладяха отново. — И аз спрях, а после и двамата почнахме да се извиняваме. След това той се дръпна на разстояние, сякаш съм заразна. Изложих себе си и го притесних.

— Ще ти кажа какво мисля. Според мен, ако беше продължила, никой от двамата нямаше да се изложи и вместо да тичаш при мен с вид на човек, ограбил беззащитна старица, щеше да изприпкаш с танцова стъпка и песен на уста.

Ама, наистина, защо ли изобщо говореше с Ейвъри за това?

— Първо, Бекет ми е приятел, само… Не, първо, нямам никакво време и възможност за песни и танци. Най-важни за мен са момчетата и бизнесът ми.

— Което е напълно в реда на нещата и което, както и по-рано съм казвала, в никакъв случай не изключва онова, което засега ще наричаме „песни и танци“. — Шеговитата й усмивка изчезна и Ейвъри стисна леко ръката на приятелката си. — Господи, Клеър, тази част от живота ти не е свършила. Имаш право да пееш и танцуваш, особено с човек, когото харесваш и на когото имаш доверие. Почувствала си нещо, а това е важно.

— Може би. Но сега, когато отново се замисля, наистина смятам, че е било само заради фалшиво романтичната атмосфера. Представата за стаята в главата ми, светлината, въображаемото ухание, както и докосването. Всичко ще се оправи — реши тя. — Бекет не е от мъжете, които биха го приели прекалено сериозно. Случи се толкова бързо, че той сигурно вече го е забравил.

Ейвъри понечи да отвърне, но реши да запази мнението си за себе си. Засега.

— Както и да е, стаите ще бъдат фантастични, а той ще ми даде да разгледам папката с чертежи и снимки. Ще мога да опиша подробно всичко на Хоуп, когато пристигне. Честно казано, Ейвъри, трябва да е луда, за да не се възползва от шанса да работи тук.

— Със сигурност — обади се Ейвъри и си помисли, че има две луди приятелки.

 

 

Бекет реши да даде на Клеър малко време, да спазва дистанция, за да не си помисли тя, че той отдава прекалено голямо значение на онова, което би могъл да нарече „специален миг“. Бе изпратил своя екземпляр от работната папка на хотела в книжарницата по един от работниците на обекта и бе заръчал да предаде, че той ще си я вземе оттам след няколко дни, не е спешно.

Преустанови обичайното си отбиване за кафе сутрин в продължение на няколко дни и посвети работните си дни изцяло на хотела и на един друг проект в близкия Шарпсбърг. Докато се върнеше обратно в Бунсборо, работниците приключваха за деня, а братята му вече заключваха обекта.

— Тъкмо навреме. — Райдър излезе навън с Глупчо по петите му. — Тръгнали сме към ресторанта отсреща, съвещание с пица и бира.

— Любимото ми съвещание. Говори ли с приятелката на Ейвъри? — обърна се той към Оуен.

— Да. Ако искаш подробности, ти плащаш бирата.

— Аз платих миналия път.

— Не, аз купих бирата последния път — поправи го Райдър.

— Той плати последния път. — Оуен забоде пръст в гърдите на Райдър.

— Може би. — Бекет се опита да си спомни точно, докато вървяха по тротоара под скелето. — Кога за последно си платил ти?

Оуен го изгледа самодоволно и леко смъкна слънчевите си очила.

— Освободен съм от шест поредни пъти, понеже уредих крана за строежа. Остават ми още два.

Спомни си споразумението, което бяха сключили, когато Оуен бе договорил много изгодна сделка за използван строителен кран. Машината им бе спестила много време и пот, така че си заслужаваше. Понечи да оспори, после се отказа. Щом Оуен твърдеше, че му остават още два пъти да не плаща нищо, значи беше точно така.

Бекет хвърли поглед към „Обърни нова страница“, докато пресичаха улицата и слушаше с половин ухо как братята му обсъждат електрически бойлери. Вероятно трябваше да й даде още един ден, замисли се той. Да стои далеч, да й даде достатъчно време да разгледа папката, съвсем спокойно, като между приятели.

Сякаш „специалният миг“ не се беше случвал.

Но беше. Проклет да е, беше се случил.

— Някакъв проблем ли има?

— Какво? Не.

— Тогава разкарай това ядосано изражение от лицето си. — Райдър завърза здраво кучето за предната веранда на ресторанта. — Ще ти донеса вечеря — каза му той и отвори вратата.

Озоваха се във „Веста“ в часа за ранна вечеря. Семейства и малки групички тийнейджъри бяха окупирали сепаретата, няколко двойки седяха на по-малките маси и похапваха паста или разглеждаха менюто, докато двама от редовните посетители седяха на високите табуретки до бара за по бира след работа.

Бекет и братята му размениха поздрави и усмивки с познатите си наоколо.

— Поръчай ми един „Хайнекен“ — подхвърли Оуен и се запъти към закритата кухня.

— Да седнем отзад — предложи Райдър. — Ако седнем тук, без да искаме, ще се заприказваме с всички.

— Става. — Бекет спря една сервитьорка, поръча бирата, после тръгна след брат си по късия коридор към залата в задната част на ресторанта. Две момчета от гимназията се състезаваха на видеоигрите и разменяха задължителните обиди.

— Плочките са доставени в магазина — подхвана Райдър, когато Бекет се настани до него на масата. — Или поне повечето. Все още чакаме няколко от специалните модели. Ще планираме доставката след две седмици. Оуен е говорил с тях за поставянето. Могат да започнат в края на следващата седмица, ако проектът, с който са ангажирани, е в график. Или в противен случай — в началото на другата.

— Това е добре за нас.

— Искам да планираме поставянето на останалите подови настилки веднага след това. Тази жега все ще намалее. Тогава можем да върнем работниците към монтирането на перилата на верандите и да започнем с боядисването на външните стени.

Оуен се присъедини към тях точно когато и бирата пристигна.

— Готови ли сте да поръчате? — попита сервитьорката.

— „Пицата на боеца“ — поръча си Райдър.

— Аз няма да ям толкова много месо. — Оуен поклати глава и отпи от бирата си.

— Женчо.

— Ти си яж чудовищната задръстваща артериите с холестерол пица — отвърна му Бекет, после се обърна към Оуен: — Да си разделим една голяма с пеперони и лютиви чушлета?

— Става. И малко рулца от раци.

— Добре. Как вървят нещата с хотела?

— Движим се по график — увери я Оуен.

Тя насочи молива в ръката си към гърдите му.

— Ще свалите ли скоро онзи брезент?

— Все някога.

— Страшно разпалва любопитството. — Тя вдигна очи към тавана и отиде да донесе поръчката им.

— Трябва да знаете, че този брезент предизвиква страхотно големи очаквания, на които може да не успеем да отговорим подобаващо.

Райдър само вдигна рамене.

— Освен това пази улицата чиста от строителни отпадъци, както и работниците от най-големия пек. Разкажи му за Градската принцеса.

— Хоуп Бомон — подхвана Оуен. — Умна, начетена. Зададе точните въпроси, включително и няколко, за които не се бях сетил или до които още не съм стигнал. Има секси, плътен и кадифен глас. Готина е.

— Има секси глас. Значи е назначена. — Райдър се облегна с бира в ръка.

— Просто си ядосан, защото вероятно ще се наложи да се обърнем към външен човек.

— Щеше да е хубаво, ако се справим изцяло с местни ресурси — замислено отбеляза Бекет. — Но имаме нужда от точния човек. Освен това, ако приеме работата и се премести да живее тук, след десет-двайсет години и тя ще е местна.

— Ще знаем повече след събота. Имаме среща с нея в събота сутринта — продължи Оуен. — Ще я разведа из хотела. Потърсих сведения за нея в интернет. — Извади две тънички папки от куфарчето си и подаде по една на всеки от братята си. — Има снимки от светски събития в столицата — на тях е с онзи тип, който я е зарязал. Както и една сериозна статия в местния вестник за хотела, в която пише и за нея, цитират нейни думи. Рай я нарече „Градската принцеса“, защото семейството й е от Филаделфия и навремето е спечелила няколко конкурса за красота там.

Бекет понечи да отвори папката, да хвърли поглед на снимките, когато по коридора отекна трополенето на тичащи крака. Трите момчета на Клеър се изсипаха вътре, като пуснати на свобода затворници. Задъхани, с блеснали очи, те бъбреха оживено за видеоиграта, преди Хари да забележи братята.

— Здрасти! Здрасти! Всички получихме по долар.

— Какво ще кажеш да ми дадеш малък заем?

Лиъм се ухили на въпроса на Бекет.

— Можем да си поръчаме пица и да играем на игрите.

Мърфи се приближи до масата и огледа тримата мъже.

— И вие може да играете, ако имате един долар. Или мога да поискам от мама да ви даде и на вас.

Хлапето направо го разтапяше и затова Бекет го вдигна в скута си.

— Сигурен съм, че Оуен има един долар. Защо не го… — Той замлъкна рязко, когато се появи Клеър.

Изглеждаше леко зачервена и притеснена.

— Извинете. Изплъзнаха ми се. Говорите по работа — продължи тя, забелязала папките. — Значи просто ще ги изведа навън, докато…

— Мамо! — Хари бе възмутен от абсолютното и ужасяващо предателство от нейна страна.

— След като сме седнали тук, отзад, напълно в реда на нещата е да е малко шумно — изтъкна Райдър. — Няма проблем. Седни при нас.

— Тъкмо обяснявах на Бек, че имаме среща с твоята приятелка в събота — обади се и Оуен.

— Ейвъри току-що ми каза, затова и изтървах тримата за секунда.

— Как върви рекламната брошура?

— Имам някои идеи.

— Има страхотни идеи — потвърди Ейвъри, която тъкмо влизаше. — Подхвърли ми няколко.

— Просто отделни фрази и изречения. Бих искала да поразгледам още, да почувствам атмосферата.

— Трябва да отидеш още сега. Бекет, най-добре я заведи в хотела сега.

— Ейвъри — измърмори тихо Клеър, стараейки се да прикрие шока си.

— Не, сериозно говоря. Там е пусто. Сигурно ще е по-лесно и по-полезно да огледаш вътре без цялото трополене и стържене на триони. — Тя се усмихна мило. — Не мислите ли?

— Разбира се. — Мърфи бе изоставил Бекет и се бе включил в играта на братята си. И сега той не знаеше какво да прави с ръцете си. — Да, сигурно.

— Прекъснах срещата ви, а и момчетата са с мен.

— Ние ще ги наглеждаме. Аз ще им поръчам пица. — Ейвъри размаха ръце, за да ги подкани. — Така ще можеш да споделиш идеите си с Хоуп, когато пристигне утре. Аз ще седна на мястото ти, Бек, и няма да плащаш за бирата. Аз ще я изпия. — Тя грабна бутилката, отпи глътка и се усмихна. — Тази вечер не съм на работа.

Тъй като нямаше друг избор, Бекет стана.

— Съгласна ли си?

— Явно. — Клеър изгледа гневно Ейвъри, преди да й обърне гръб. — Излизам с Бекет за малко — каза тя на синовете си. — Слушайте Ейвъри, Райдър и Оуен. И се дръжте прилично.

— Добре, мамо, добре. — Лицето на Хари бе яростно и той продължи да се взира в екрана.

Двамата с Бекет минаха през ресторанта и излязоха заедно. Вятърът разроши косите й, когато вдигна глава да погледне събиращите се облаци.

— Идва буря — отбеляза тя.