Нора Робъртс
Сега и завинаги (20)

Двадесета глава

Докато крачеше из празната къща на Клеър, Сам изпитваше странна тръпка на задоволство. Можеше да влиза и да излиза, когато му скимне, където си пожелае и когато му е угодно. Разгледа снимките, които тя бе поставила на масичките и на рафтовете, представяйки си как и той е на тях.

Скоро щеше да бъде. Трябваше само да я хване насаме и да я накара да осъзнае кое е най-доброто за нея. Докато най-накрая признае, че му принадлежи.

Един истински мъж вземаше онова, което иска, и макар той да бе търпелив с нея — може би прекалено търпелив — беше време тя да го разбере.

— Уроците започват тази нощ — каза той, докато се качваше по стълбите.

Виж само как живее, мислеше си той, в тази мизерна къщурка. Точно така би я нарекла майка му — мизерна къщурка в западнал мизерен градец.

Той щеше да промени всичко това.

Влезе в банята й, въздъхна, като видя колко е малка, колко семпли и евтини са душът и кранчетата. Едва ли е по-голяма от дрешника му у дома, пресметна той. Беше жалко с какво се задоволява тази жена. Надникна в шкафчето над мивката и кимна одобрително при вида на таблетките против забременяване. Добре, това беше хубаво, нямаха нужда от някакви грешки, които да поправят впоследствие.

Достатъчно зле беше, че вече има три разглезени хлапета, с които да се занимава. Едно прилично училище с пансион щеше да се погрижи за този проблем, щеше да е разумна инвестиция за разчистване на пътя.

След като разгледа и подуши всичките й кремове за лице, лосиони за тяло, мислено си отбеляза да помоли майка си да заведе Клеър в нейния салон за красота. Мил жест, помисли си той, както и поредният урок. Всяка жена, която бе свързана с него, трябваше да се представя подобаващо публично и в интимна обстановка.

Замислен над това, той пристъпи в спалнята й.

Беше се постарала да я направи уютна с наличните й средства. Наистина се бе опитала да направи най-доброто с ограничения си бюджет. Представи си колко ще му бъде благодарна, когато той започне да я издържа и й покаже как може да живее добре.

Дали беше правила секс с Монтгомъри в това легло? Щяха да поговорят за това — о, да, непременно. Трябваше й здрава ръка в това отношение, но той, разбира се, щеше да й прости. Жените бяха слаби.

Отвори гардероба й, докосна роклите, блузите. Спомняше си как я е виждал облечена в повечето от тях, представяше си как изглеждаше, докато вървеше по улицата или буташе пазарската количка в супермаркета, или стоеше зад плота на глупавата си книжарница.

Имаше нужда от изцяло нов гардероб. Представи си колко ще е развълнувана и доволна, когато той й помогне в избирането на новите й дрехи. Вероятно щеше да се наложи той лично да подбира тоалетите, докато тя привикне към новото си социално положение.

Да, така щеше да е най-добре. Щеше да я научи как да се облича.

Любопитен, отиде до скрина и отвори чекмеджетата, докосна бельото, разгледа го. Очевидно се нуждаеше от напътствията му относно нощниците и онова, което да облича под новите си дрехи. Една жена, неговата жена, със сигурност трябваше да демонстрира стил и класа, дори и в най-интимните си моменти.

Натъкна се на корсет и бикини много различни от всичко останало — секси и прелъстителни. Пулсът му се ускори, докато галеше материята с пръсти и си я представяше облечена в тях заради него.

После осъзна, че не са заради него. Беше ги носила заради Монтгомъри. Разкъса част от дантелата по корсета. Нямаше повече да ги носи, реши той. Щеше да я накара да ги изгори. Трябваше да му се извини — не би приел друго, освен извинение — и да изгори развратното бельо, което бе обличала за Монтгомъри.

После щеше да носи каквото й купи той, каквото й каже да носи. И да му бъде благодарна.

Гневът кипеше в главата му яростно. За малко да не чуе лая на кучетата.

Затвори чекмеджето тихо, внимателно, и се пъхна в гардероба й само миг преди да чуе отварянето на вратата на долния етаж и виковете на малките непрокопсаници, които хукнаха из къщата като побеснели.

Те също щяха да бъдат превъзпитани, закани се той. Скоро щяха да свикнат да живеят по неговите правила, ако си знаеха интереса.

 

 

Нейните малки супергерои се втурнаха като един към задната врата, за да пуснат вътре кучетата. Само пет минутки, каза си тя, когато в къщата се възцари пълен хаос. Щеше да им даде и още пет, за да се укротят малко преди лягане.

Нямаше да са единствените деца в началното училище на Бунсборо на следващата сутрин, които са си легнали доста късно и са прекалили със захарта на вечеря.

Остави торбите с лакомства от Хелоуин далеч навътре върху плота — за да не бъдат достигнати от любопитни кучета и палави деца — и се замисли колко й се иска да си свали перуката, да махне костюма от себе си и да изтрие грима от лицето си.

Беше забавно за малко, призна си тя. Но вече бе готова забавленията да приключат. Остави момчетата да се наприказват за страхотната вечер, да поиграят с кучетата на гоненица, но после каза тежката си дума.

— Добре, момчета, време е за лягане.

Получи очакваните възражения, оплаквания, оправдания и опити за преговори, но се държа твърдо, както заради тях самите, така и заради себе си.

Искаше да се напъха в удобната си пижама, да поседи малко на тишина, може би с чаша чай и хубава книга.

— Явно не държите особено да ходите в игралната зала в неделя.

— Много искаме! — Хари я изгледа слисано и ужасено.

— Момчета, които спорят с майките си, не ходят на такива места. Искам да ви видя по пижами. И всички да си измиете зъбите много старателно тази вечер. Хайде, дружина.

Подкара ги нагоре и остана за миг на прага на стаята им, за да се увери, че са започнали с преобличането.

— Не хвърляйте костюмите си на пода. Сложете ги в кутиите — сериозно говоря. Аз също отивам да си сложа пижама.

— Може ли да идем в игралната зала с костюмите си? — попита Лиъм.

— Ще видим. Засега ги приберете.

Отиде в спалнята си, понечи да смъкне перуката от главата си, но за миг зърна отражението си в огледалото. Не можа да сдържи усмивката си.

— Е, може и да не си Хали Бери, но съвсем не си за изхвърляне.

Свали перуката и въздъхна шумно и с облекчение.

В гардероба, сдържайки дишането си, с очи, приковани в малката пролука между двете вратички, Сам се чудеше какво ли прави тя. В мига, в който разбра, сърцето му препусна бясно.

Беше проникнал в къщата й като крадец, а сега се свираше в гардероба като… даже не искаше и да си го помисля. Ами ако тя отвореше вратите? Какво щеше да й каже? Или да направи?

Тя го бе докарала до това положение, това ужасно положение, а сега…

Мигът отмина, когато тя смъкна нелепия костюм от раменете си и свали надолу тясната си пола. Косата й се разпиля свободно по гърба й, докато сгъваше полата и я слагаше върху една табуретка.

Носеше обикновен бял сутиен, обикновени бели бикини. Досега не бе осъзнавал колко възбуждащо може да е обикновеното бяло бельо.

Знаеше какво прави тук, напомни си той. Вземаше онова, което искаше.

Посегна да отвори гардероба.

— Мамо! Хари не ми дава пастата за зъби!

— Има достатъчно за всички. Идвам след минутка.

Хлапетата, спомни си той и внимателно отпусна треперещата си ръка. Беше ги забравил. Трябваше да бъде търпелив още малко. Да изчака, докато си легнат.

Трябваше да чака. Да дебне.

Клеър свали бикините си и ги метна в коша за пране, преди да си сложи памучен клин. Разкопча сутиена си и хвърли и него за пране, след което си сложи избеляла тениска.

Дочула звуци, които определено не приличаха на миене на зъби, тя грабна набързо четката си за коса.

Хари и Лиъм мигновено прекратиха битката с мечове, за която използваха четките си за зъби, а Мърфи престана да имитира избухването на бомби, докато пускаше една от кучешките топки в мивката, която бе напълнил почти до ръба.

Полудели от възбуда, кучетата скачаха върху него и се мъчеха да хванат мократа топка.

— Измихме си зъбите. — Мърфи й отправи ангелската си усмивка. — Ще измия топката, защото цялата е олигавена.

— Пусни водата да се оттече, Мърфи. — Наведе се към Лиъм. — Отваряй уста.

Когато зяпна, тя го подуши и долови отчетливия аромат на плодовата им паста за зъби.

— Минаваш. Марш в леглото. Хари.

Той вдигна очи към тавана, но отвори уста за проверка.

— И ти си чист. В леглото.

Грабна една кърпа и се зае с Мърфи.

— Топката вече е чиста.

— Сигурна съм. А пижамата ти е мокра.

Остави четката си за коса, за да свали мокрото му горнище, после подсуши ръцете и раменете му, сладкото му малко телце.

— Отваряй уста.

— Много добре се измих. — Той отвори уста и издиша шумно, за да й докаже.

— Отлично. Иди да си облечеш друго горнище.

— Трябва да сменя и долнището, иначе няма да са комплект.

— Мърфи… — Прехапа език, за да не издаде нетърпението си. Още две минути и щяха да са в леглата. — Разбира се. Само побързай.

Използва същата кърпа, за да подсуши плота и пода, после я метна да съхне, преди да иде в коша за пране.

Когато отиде в спалнята на момчетата, завари Мърфи в едното от кучешките легла с Йода, докато Бен мърдаше под завивките на Хари. Лиъм се бе изтегнал в своето легло с унесен, полузаспал поглед.

— Мърфи, не можеш да спиш в кучешкото легло.

— Но той е самотен.

— Не е. Бен може да спи при него.

— Но, мамо! — Хари стисна кучето, докато тя се питаше колко ли пъти е чула тези две думи през дългия ден.

— Кучето не може да спи на горното легло, Хари. Може да падне или да се опита да скочи и да се нарани. Сигурна съм, че не искаш да пострада. Хайде, късно е.

Успя да свали кучето на пода и го остави в собственото му легло, докато Мърфи — издаващ много убедително престорено хъркане — гушкаше Йода.

— Няма начин. — Клеър вдигна момчето и го сложи на долното ниво на двуетажното легло. — Стойте си по местата — нареди тя на кучетата, после целуна Мърфи, Лиъм и Хари. — И това важи и за момчетата, както и за кучетата. Лека нощ.

Беше изминала едва половината път до спалнята си, когато чу драскането на кучешки нокти по пода и приглушения смях на Мърфи, когато, както не бе трудно да се досети, кучетата се сгушиха под завивките му.

Още на следващия ден щяха да започнат със строгата дисциплина, обеща си тя. Сети се за четката за коса и се върна до банята. Среса се по пътя към стаята си. След като почистеше грима от лицето си, щеше да слезе да си направи чай. Да нагледа още веднъж момчетата и после да си почине.

Трябваше да напише текста на рекламната брошура за хотела, но беше прекалено изморена. Щеше да започне рано на другия ден.

Зърна някакво движение, докато отиваше към малката баня до спалнята си, и рязко се извърна. Четката падна с трясък на пода, когато Сам пристъпи иззад вратата и я затвори.

— Ще пазиш тишина. — Говореше спокойно, с усмивка на лице. — Не искаш да будиш синовете си. Може да пострадат.

 

 

Във „Веста“ Бекет отпи глътка от бирата си. Беше му хубаво да си почива в компанията на Ейвъри и да си бъбрят просто така.

— Ще ходиш ли на партито у Лиза и Чък? — попита го тя.

Само на няколко пресечки от тях, помисли си той, а и много от приятелите му, както и двамата му братя, щяха да са там.

— Ще го пропусна.

— О, значи не искаш да се забавляваш без гаджето си?

— Многознайка. Какво е твоето извинение?

— Канех се да ходя, но краката ми ме предадоха. Какво ни става, Бек? Винаги сме били готови за купон.

— Права си. Имам предложение. Може ти да си ми дама. Ще идем за час. Бъфи и Дърводелецът Х трябва да си пазят репутацията.

— Може ли да ме носиш на гръб дотам и обратно? — попита тя, тъкмо когато Хоуп влизаше.

— Надявах се още да си тук.

— Проблем ли има? — попита я Бекет.

— Не мога да вляза в хотела. Ключът ми не може да отвори проклетата врата, а на горния етаж светват разни лампи. Исках да проверя, да видя дали няма някакво късо съединение, но не мога да отключа глупавата врата.

Бекет се изправи, докато тя обясняваше, и надникна през витрината на ресторанта. Прозорците към верандата на стаята „Елизабет и Дарси“ просветваха, сякаш вътре бляска светкавица.

— Напоследък е в особено настроение. — Забеляза вдигнатите вежди на Хоуп и сви рамене. — Само отбелязвам. Ще ида да проверя.

— Идвам с теб. Тази история с ключа адски ме подразни. Нищо му нямаше само преди няколко часа.

— Чакайте ме! — Ейвъри хукна след тях. — Аз съм убийцата на вампири, забравихте ли?

— Не мисля, че ще намериш вампири в хотела — отбеляза Бекет, докато пресичаха улицата.

— Никога не се знае. Освен това своенравните призраци са фасулска работа за Бъфи.

Бекет извади връзката си с ключове и я стисна в ръка, докато заобикаляха по тротоара към задния вход на сградата.

— Може ли да пробваш моя? — Хоуп му го подаде. Бекет го пъхна в бравата, завъртя го. И погледна към Хоуп, когато ключалката щракна и вратата се отвори плавно.

— Казвам ти, че не ставаше преди пет минути. Ако твоят призрак ми погажда някакви номера, просто не знам защо ми е ядосана.

— Вече ти казах. — Бекет включи осветлението в рецепцията. — Напоследък е в странно настроение.

В този момент лампата, която току-що бе светнал, започна да примигва. На горния етаж вратите се затръшнаха с гръмовен трясък.

— Ама че настроение — измърмори под нос Ейвъри.

— Ще ида да видя какво става. Вие стойте тук.

— Как ли пък не. — Но Ейвъри стисна здраво ръката на приятелката си, докато двете следваха Бекет по петите. — Може да е заради Хелоуин. Нейният начин да отбележи деня.

— Не ми звучи много празнично настроена — вметна Хоуп.

— Мисля, че беше малко тъжна през последните няколко дни — обади се Бекет.

Когато приближи до стаята „Елизабет и Дарси“, вратата към верандата рязко се отвори. Вътре светлините примигваха като в дискотека.

— По-скоро е ядосана.

— Може би ни трябват ловци на духове — прошепна Ейвъри.

— Добре, Лизи, престани вече! — Бекет повиши глас и даде израз на раздразнението си. Влезе в стаята и в този миг гореща пара нахлу на талази откъм банята. — Какво, по дяволите, става? Не ти харесват шарките на плочките ли, или проклетата вана? Смени стаите тогава.

— Бекет. — Хоуп постави длан върху ръката му и я стисна здраво, докато продължаваше с треперещ глас. — Погледни огледалото в банята.

През облаците пара той видя как се появяват букви, сякаш някой пише с пръст върху запотеното огледало.

— „Помогни“ — прочете той. — Лизи, ако си в беда… — Гласът му пресекна, когато видя следващите букви.

Помогни на Клеър. Побързай!

— О, боже. — Ейвъри се извърна и хукна, но Бекет прелетя край нея. — Обадете се в полицията. Извикайте братята ми. Веднага. Кажете им да идат в дома на Клеър.

— Аз ще звънна в полицията. — Хоуп набираше номера в телефона си, докато тичаше.

— А аз — на Оуен. И идваме с теб.

 

 

Само не викай, нареди си мислено Клеър. Момчетата щяха да чуят и да дойдат. Не можеше да поеме този риск.

— Влязъл си с взлом в дома ми.

— Какъв друг избор ми остави? Време е двамата с теб да проведем личен разговор, да разбереш как ще бъдат нещата оттук нататък. Защо не седнеш?

— Не искам да сядам.

— Казах да седнеш. Едно от нещата, които трябва да разбереш, е, че ще правиш каквото ти се каже, когато ти кажа.

Тя приседна на ръба на леглото.

— Сам, направил си грешка, като си влязъл в дома ми без позволение. Ако си тръгнеш сега, ще оставим нещата така. Просто една грешка.

— Не, ти направи грешка, когато насъска ченгетата срещу мен. — Той вдигна ръце. — Е, мога да преглътна това, но ще трябва да се научиш да ме слушаш. Не забравяй кой съм.

— Знам кой си.

— А аз знам, че ти липсва самочувствие. И че именно затова се правеше на недостъпна и ме накара да се изпотя, докато стигна до теб. Не ти ли обръщах внимание, когато се върна тук? Бях безкрайно внимателен и търпелив, като се има предвид в каква каша се беше забъркала. Да избягаш така с онзи Клинт Брустър.

— Клинт беше мой съпруг.

— А сега е мъртъв, нали? Остави те с две деца на ръце и трето в корема, та трябваше да се върнеш тук с подвита опашка, в това мизерно градче.

Гневът се опитваше да вземе връх над страха, но тя го овладя. Ако го предизвикаше, той можеше да я нарани. Само господ знаеше какво може да стори на момчетата, ако не го спреше.

— Върнах се у дома. Родителите ми са тук. Аз…

— Изобщо не биваше да заминаваш. Но това са минали работи. Ти ме подведе, Клеър.

— Как те подведох?

— Мислиш, че не знам какво целеше всеки път, когато ми се усмихваше? Когато ми казваше, че не можеш да излезеш с мен на вечеря или просто на разходка с колата? Забелязах как ме гледаше. Не бях ли търпелив? Не бях ли?

Гласът му се извиси почти във вик, затова тя кимна.

— Моля те, нека не будим децата.

— Тогава започни да внимаваш. Искам тези игрички да престанат веднага. Можеш да ме притискаш само до един момент, Клеър. Използва Монтгомъри, за да ме накараш да ревнувам, а това не ти приляга. Не искам дори да разговаряш с него повече. Ясно ли е?

— Да.

— Добре. А сега…

— Мога да му се обадя веднага, да скъсам с него. — Тя се изправи и тръгна към вратата.

Той сграбчи ръката й, блъсна я обратно.

— Казах, че няма повече да говориш с него. Сядай, докато не ти наредя друго.

— Съжалявам. — Наведе се и взе четката за коса, стисна я в ръка, докато сядаше на ръба на леглото. Като оръжие изобщо не струваше, помисли си тя, загледана в ръката си.

— Така е по-добре. — Той издиша шумно и отново се ухили. — Ето какво ще направим. Ще си събереш нещата в една чанта — не ти трябват много вещи. Съвсем скоро ще ти купя нови. Но ще ти трябва най-основното за тази вечер. Заминаваме на малка екскурзия само двамата. Ще си починем няколко дни. Вече съм направил резервация за една от частните вили в курорт, който харесвам. Там ме познават, така че се приготви за кралско посрещане.

Тя се ужаси, като видя познатата й широка усмивка и намигането му.

— Ще видиш колко много мога да ти дам, Клеър. Трябва само да правиш каквото ти казвам, да си научиш урока и да ми дадеш онова, което и двамата желаем от толкова време.

— Звучи чудесно. Трябва да се погрижа някой да дойде да гледа децата. Ще се обадя на майка ми. Тя ще…

— Децата, децата. — Яростта обагри лицето му в червено. — Писна ми да слушам за тях. Сега спят, нали? На сигурно място са в леглата си с лигавите им кучета. Ще се обадя на майка ми, когато стигнем в курорта. Тя ще се погрижи някой да дойде да ги гледа. Има едно много добро училище с пансион в щата Ню Йорк. Ще ги запишем в него при първа възможност. Ще трябва да запомниш, че никой не е с предимство пред мен. Мога да бъда щедър и да платя образованието на деца от чужд мъж, но няма да ги поставяш на първо място, преди мен и моите нужди. Разбра ли ме?

— Идеално. Да си събирам ли нещата?

— Да. Ще ти кажа какво е подходящо. — Тонът му се смени и стана снизходителен. — Не се срамувай от това, с което разполагаш в момента. Ще те заведа на пазар. Ще имаш много време да се забавляваш, да бъдеш с мен и да се радваш на живота, който ще ти осигуря, без онези хлапета и книжарницата да ти се пречкат.

Тя бавно стана на крака. Страхът се бе уталожил и празнотата бе запълнена с ярост. Можеше само да се моли това да не проличи. Да остави децата си сами? Първо щеше да го прати в ада.

— Искам да ти благодаря. — Беше свела поглед и се надяваше да изглежда смирена, докато предпазливо пристъпваше към него. — Бях толкова объркана и неуверена. Но сега всичко ми е ясно.

Вдигна поглед право в очите му. Засили се и замахна с четката с цялата си сила, насочи цялата си ярост към ухиленото му лице. Когато от устата му бликна кръв, тя скочи към вратата. Единствената й мисъл бе да стигне до децата си да ги предпази.

Стисна здраво дръжката на вратата, когато той я задърпа обратно. Страхът отново я обзе, парещ като кръвта по лицето му, докато я събаряше на пода. Зарита го, опита се да му издере очите, но той я удари толкова силно през лицето, че пред очите й изскочиха звезди.

— Кучка! — Удари я с опакото на дланта си и болката прониза скулата й. — Виж какво направи. Какво ми причини. Давам ти всичко, а ти не искаш да се възползваш. Сега ще те науча.

Когато разкъса тениската й, тя издра лицето му с нокти. Той се надигна, шокът и болката се смесваха с кръвта по лицето му.

Тя се претърколи и се помъчи да се освободи от хватката му и внезапно тежестта му изчезна. Тя запълзя по пода, хлипайки, докато се мъчеше да се изправи на крака и да изтича при децата си.

Нечии ръце се обвиха около нея.

— Клеър, Клеър, Клеър. — Ейвъри я стискаше здраво, докато тя престана да се бори. — Вече си добре.

— Дечицата ми.

— Шшш. Хоуп отиде да ги види. Шшш.

— Трябва да… — Звуците най-после стигнаха до блокиралите й сетива. Облегна се на Ейвъри и извърна глава.

В долния край на леглото Сам беше проснат на пода, а Бекет беше отгоре му. И юмрукът му удряше отново и отново по вече разкървавеното му лице.

— О, господи. Господи. — Тя замаяно се опита да застане на собствените си крака и Хоуп се озова до Ейвъри, подкрепяйки я.

Само след секунди дотичаха Оуен и Райдър, а Райдър задържа ръката на брат си, който понечи да влезе вътре.

— Трябва да го махнем от него.

Райдър сви рамене.

— Нека му дадем още минутка.

— Боже господи, Рай.

Макар Хоуп да изгледа строго и одобрително Райдър, Оуен се освободи от хватката му.

— Стига, Бек. Престани. Спри, по дяволите. С него е свършено. Помогни ми тук, за бога, Райдър, преди той да убие копелето.

И двамата едва успяха да го откъснат от мъжа на пода. Но само един поглед към Клеър му стигаше, за да прехвърли вниманието си другаде.

— Наранил те е. — Приближи се бавно към нея, докосна нежно зачервеното й лице. — Ударил те е.

— Аз го ударих по-силно. А после и ти… Бекет. — Вече трепереше силно и се хвърли към него. — О, господи, Бекет.

— Полицаите. — Хоуп хвърли поглед към прозореца, откъдето се чуваха сирените. — Ще сляза и ще ги осведомя какво е станало, ще се опитам да ги убедя да пазят тишина, за да не събудят децата. О, ще им кажа, че ще ни трябва линейка.

Погледна към изпадналия в безсъзнание и окървавен Сам.

— Но няма нужда да бързат.

Зърна за миг жестоката усмивка на Райдър, преди да излезе от стаята.

— Ще те заведа долу, далеч от него. — Бекет вдигна Клеър на ръце. — Можеш да ни разкажеш какво стана долу.

Тя кимна и облегна глава на рамото му с надеждата, че стаята ще спре да се върти.

— Ейвъри.

— Ще ги погледна пак. Не се тревожи.

— Той каза, че ще заминем извън града — каза Клеър на Бекет, докато той я носеше надолу. — На екскурзия, просто ще оставим децата у дома сами… докато ги запише в училище с пансион, за да не му се пречкат.

— Няма да докосне нито теб, нито децата. Никога повече.

— Каза ми и да си събера нещата, да се приготвя. Именно тогава го фраснах с четката за коса с всичка сила. Мисля, че му избих един зъб.

— Първо огледайте горе — каза той на Чарли Рийдър, с когото се разминаха в дъното на стълбите. — Ударила си го с четка за коса?

— Само това имах.

— Не. — Той я притисна силно, седна и отново я притисна в скута си. — Имаш много повече.

Бекет седя до нея, докато даваше показания, и дори не погледна към Сам, когото изнесоха, прикован с белезници за носилката. Хоуп й донесе чай, докато един от фелдшерите промиваше ожулените кокалчета на ръката му.

След като полицаите снимаха разбития прозорец и го отбелязаха в доклада си, Райдър отиде да вземе инструменти, за да го поправи.

Когато ченгетата си тръгнаха, Ейвъри излезе откъм кухнята.

— Направих супа. Когато съм разстроена, готвя, така че всички ще ядете супа.

Докато тя сипваше в купички в кухнята, Райдър се отпусна тежко на един от столовете край масата.

— Сега, когато ченгетата ги няма, изплюй камъчето и казвай направо онова, което премълча пред тях. Как разбра, че Клеър е в беда?

— Лизи. — Бекет улови ръката на Клеър и разказа цялата история.

— За мъртва е доста умна — отбеляза Райдър и хвърли бегъл поглед на Хоуп. — Управителката ни ще си има доста работа.

— Управителката си има име — осведоми го тя.

— И аз така си мислех.

— Двете с Хоуп оставаме тук тази нощ. — Ейвъри сложи купичка пред Оуен. — Няма да мога да спя, ако се прибера у дома. Оставаме.

— Много бих искала. — Клеър издиша дълбоко. — Елизабет ви е казала, че имам нужда от помощ. И ти дойде. — Тя извъртя ръката си и сплете пръсти с тези на Бекет. — Всички дойдохте. Това определено е много повече от четка за коса.

Бекет не си тръгна, докато тя не заспа. После метна спалния чувал на Хари с картинка на Спайдърмен в пикапа си и тръгна към хотела.

Постла го на пода в „Елизабет и Дарси“.

— Тя е добре. Добре е благодарение на теб. Наранил я е, но щеше да е много по-зле, ако ти не ни беше предупредила.

Седна и смъкна работните си ботуши.

— Той е в болница, под охрана. Ще се озове в килията, веднага щом докторите го изпишат. Някой от нас му е счупил челюстта — или Клеър с вярната й четка, или аз. Простил се е с коронките си и с два зъба. Носът му е разбит. Мисля, че се отърва леко.

Изтощен, но и напрегнат, той се излегна на пода.

— Както и да е, реших да преспя тук тази нощ, ако нямаш нищо против. Сметнах, че може да искаш компания, а и аз не искам да се прибирам у дома. Май съм първият гост — поне жив такъв — на хотел „Бунсборо“.

Остана да лежи загледан в тавана. Стори му се, че усети хладен допир до пулсиращите си кокалчета на пръстите, после лампата, която бе забравил да угаси в банята, угасна сама.

— Благодаря. Лека нощ. — Затвори очи и заспа.

 

 

В неделя сутрин по негово настояване деца и кучета се натовариха в пикапа.

— Щяхме да ходим да играем — напомни му Хари. — Така обеща.

— Да, следобед. Първо искам да ви покажа нещо. Не е далеч.

— Явно е голяма тайна.

Той погледна Клеър. Тя бе прикрила синините с грим, но знаеше, че момчетата ги бяха видели. Също така знаеше, че тя им бе казала истината, макар и не с всички подробности.

Излязоха от града, заслушани в караницата на Лиъм и Хари, докато Мърфи пееше на кучетата, които вече се бяха научили да вият в дует.

Нормално, каза си той. Всичко изглеждаше толкова нормално. Но по лицето на Клеър имаше синини.

— Мога и сам да ги заведа на видеоигрите, ако искаш да останеш и да си починеш.

— Бекет, той само ме удари няколко пъти. Заболя ме и определено беше страшно, но само толкова. И всичко свърши. — Говореше тихо, стараейки се да не надвишава звука от радиото.

Той не вярваше, че за него някога ще свърши. Не и напълно.

— Хоуп е говорила с нейна приятелка, психиатър във Вашингтон — продължи Клеър. — Тя й казала — доколкото може да прецени, без да е говорила с човека и да го е наблюдавала — че това е типично поведение на преследвач с примесен нарцисизъм. Вманиачавал се е все повече и повече в мисълта за мен, бил е убеден, че аз искам да бъда с него, но само го разигравам и в добавка имам и деца, които са пречка. Било е едно, докато не съм имала връзка с никого, но отношенията ми с теб са довели до един вид психически срив. В общи линии просто е откачил. Сега отива в затвора. Ще получи помощ. Все още не ме е грижа дали ще получи, или не, но ще му окажат такава.

— Стига помощта да е зад решетките и докато е в затворническа униформа, нека му помагат, колкото си искат.

— Напълно съм съгласна с теб. — Тя се озърна наоколо. — Майка ти не живее ли някъде в този район?

— Недалече оттук. Не, няма да ходим там, за да се суети около теб отново.

— Слава богу. Вчера понесох достатъчно загриженост от страна на приятели, роднини, съседи и полицаи. Искам днес да се чувствам и да бъда съвсем нормална и скучна жена.

Той отби по един чакълен път, зави надясно и потегли направо по склона.

— Райдър живее в онази посока, а Оуен — натам — добави той и показа с жестове. — Не много далеч, но не и прекалено близо.

Спря пред частично построена къща, а дори и тези части бяха недовършени.

— Осем акра. Прелестно малко поточе в далечния край, откъм къщата — или онова, което някой ден ще бъде къща.

— Земята е твоя. Красива е, Бекет. Ти си луд, щом не си я довършил и не живееш тук.

— Може би.

Децата и кучетата изскочиха навън. Имаше много място за тичане, отбеляза той, докато те правеха точно това. Знаеше къде възнамерява да огради двора, къде да засади дървета, които да хвърлят сянка, и къде иска да има градина, и къде иска да има много други неща.

— Всички тези дървета твои ли са? — попита Хари. — Може ли да дойдем тук на палатка?

— Сигурно можем.

— Тук вече тегля чертата. — Клеър вдигна ръка. — Аз не ходя на пикник и не искам да спя в никакви палатки.

— Кой те е канил? — Бекет грабна топката от ръцете на Хари и я метна надалеч, при което четирикраките и двукраките им приятели хукнаха да я гонят.

— Това е страхотен начин за повдигане на настроението — увери го Клеър, докато крачеше без посока и обикаляше наоколо. — Много по-добър от нормалното и скучно ежедневие. Тук е красиво и спокойно. Трябва да ни покажеш къщата, да ни обясниш как ще изглежда, когато я довършиш.

Той улови ръката й и не й позволи да тръгне към къщата.

— През изминалата седмица няколко пъти идвах тук, гледах какво съм започнал и така и не съм довършил още. И се питах защо не съм го направил. Обичам това място и атмосферата му. Как изглежда сега и как ще изглежда после.

— Кой не би го харесал?

Очите му, дълбоки и сини, и внезапно напрегнати, срещнаха нейните.

— Надявам се, че това е вярно, защото разбрах защо не съм я довършил досега и какво съм чакал. Чакал съм теб, Клеър. Тях. Нас. Искам да я довърша за теб, за тях, за нас.

Ръката й внезапно омекна в неговата.

— Бекет.

— Мога да променя плановете. Да добавя още две спални, стая за игра.

Махна със свободната си ръка, докато последните листа за сезона се вихреха около тях.

— Мисля, че трябва да направя застлана с големи плочи площадка ето там, за да могат да карат колела, може би да сложа баскетболен кош. Трябва им повече място, на децата и на кучетата. Искам да им го дам. Искам да ти дам онова, което ти желаеш, само трябва да ми го кажеш. Трябва да им дам каквото искат, да имат всичко, което мога да им дам. Искам теб, Клеър, и всички вас. Моля те… По дяволите. Трябва да почакаш.

— Какво? — Устата й остана отворена. — Бекет.

— Извинявай, само за минутка. — Побърза да иде при децата, които сега събираха пръчки, за да ги хвърлят на кучетата. — Хари.

— Дъвчат ги. Те дъвчат пръчките. Виж.

— Хари, бях ти обещал нещо. Казах ти, че ще питам първо теб, преди да помоля майка ти да се омъжи за мен. Искам да ми кажеш дали си против да й предложа.

Хари се загледа в пръчката в краката си, докато братята му стояха до него, вперили погледи в Бекет.

— Защо искаш да го правиш?

— Защото я обичам. Обичам я, Хари. И вас обичам, момчета, и искам да бъдем едно семейство.

— Лошият човек се опита да я нарани — обади се Мърфи. — Но ти дойде и двамата с мама го победихте, и после го вкараха в затвора.

— Да, и няма защо повече да се тревожите за това.

— В нейното легло ли ще спиш? — поиска да разбере Лиъм.

— Това е част от брака.

— Понякога и ние обичаме да спим там, когато има гръмотевици или сънуваме лоши сънища.

— Значи ще ни трябва голямо легло.

Изчака, докато тримата се споглеждаха. Знаеше какво е това — негласното разбирателство между братя.

— Добре, стига тя да иска.

— Благодаря. — Стисна ръката на Хари, после го прегърна и гушна и останалите двама. — Благодаря ви. Пожелайте ми късмет.

— Късмет! — викна подире му Мърфи.

Ако не беше нервен, Бекет щеше да се смее, докато вървеше обратно към Клеър.

— Какво беше това?

— Мъжки разговор.

— О, я стига, Бекет, започваш да ми приказваш за спални и площадки за игра, а после просто отиваш да си побъбрите по мъжки?

— Не можех да довърша, без да съм взел разрешение от Хари. Имахме уговорка, а мъжете трябва да държат на дадената дума.

— Ами, браво на теб, но…

— Трябваше да поискам съгласието му, преди да те помоля да се омъжиш за мен. Той каза, че няма нищо против, стига ти да искаш. Моля те, поискай. Не ме карай да изглеждам като идиот в очите на децата.

Ръката й, която се бе вдигнала да отметне косата, замръзна насред жеста.

— Поискал си благословията на сина ми, който няма и девет години?

— Да, той е най-големият.

— Разбирам.

Тя се извърна.

— Обърках всичко. Обичам те. Трябваше да започна с това. Кълна се, че с теб правя повече грешки, отколкото с всяка друга жена. Обичам те, Клеър. Винаги съм бил влюбен в теб, но сега е различно. Всичко е толкова дълбоко. Ти си стъпила здраво на земята, силна и умна. Обичам те такава, каквато си. Обичам и момчетата, искам да го знаеш.

— Знам, че ги обичаш. — За миг остана взряна в дърветата и голите им клони, с леко премрежени от влага очи.

— Бих могла да те обичам и без това, защото любовта понякога е необяснима. Но не бих могла да се омъжа за теб, ако не ги обичаше и не беше добър с тях. Обичам те, Бекет. — Когато се обърна, очите й отново бяха сухи. — Ти им донесе кучета, които не знаех, че искам да имаме, и беше толкова улисан да ме уговаряш, че не забеляза как хлътвам по теб. Обичам те, Бекет, без капчица съмнение, без никакви притеснения. И ще се омъжа за теб по същия начин.

Тя се хвърли в прегръдките му.

— О, нямаш и представа какво те чака.

— Обзалагам се, че имам.

— Скоро ще разберем, защото… Какво е това в джоба ти? И не казвай, че просто се радваш да ме видиш.

— О, забравих. — Измъкна малка торбичка. — Купих ти нова четка за коса.

За миг тя остана смаяна. После постави длани на лицето му.

— Как не се досетих?

Той я повдигна и я завъртя във въздуха. И докато я притискаше силно до себе си, вдигна палец за поздрав към момчетата.

Нейните момчета — неговите — техните момчета се развикаха и заподскачаха, след което хукнаха към тях, докато кучетата лаеха подире им.