Нора Робъртс
Сега и завинаги (2)

Втора глава

Можеше да се справи с това. Усмихна й се в отговор спокойно и дружески, докато тя слизаше надолу по стъпалата, а дългата й руса коса, хваната на конска опашка, се полюшваше. Винаги му напомняше за слънчоглед — висок, свеж и весел. Сивите й очи имаха зелени оттенъци, които ги караха да блестят винаги, когато устните й, силно извити в средата, се повдигаха в усмивка.

— Не съм те виждала от няколко дни — отбеляза тя.

— Бях в Ричмънд. — Имаше лек слънчев загар, помисли си той, който придаваше на кожата й златист блясък. — Пропуснах ли нещо?

— Да видим. Някой е откраднал градинския гном от двора на Карол Текър.

— Господи. Истинска престъпна вълна.

— Тя предлага награда от десет долара за връщането му.

— Ще си отварям очите.

— Нещо ново в хотела?

— Започнахме с гипсокартона.

— Това вече го знаем. — Тя махна небрежно с ръка. — Разбрах го вчера от Ейвъри, която го е научила от Рай, когато се отбил да хапне пица.

— Майка ми е подготвила нова поръчка на мебели и вече минава на тапицериите и платовете.

— Е, това вече е новост. — Зелени точици заблестяха в сивите й очи — това направо го убиваше. — Много бих искала да видя какво избира. Знам, че ще е много красиво. И чух да разправят, че щяло да има старинна медна вана.

Бекет вдигна три пръста.

Очите й се разшириха; зеленото стана по-наситено на фона на опушеносивото. Съвсем скоро щеше да има нужда от допълнително кислород.

— Три? Къде намирате тези неща?

— Имаме си начини.

Тя погледна Лори и въздъхна тежко, по женски.

— Представи си да се излежаваш в огромната медна вана. Толкова е романтично.

За нещастие той мигновено си я представи как смъква красивата си лятна рокля с червени макове върху синьо поле и се топва в медната вана.

А това, напомни си той, съвсем не означаваше, че се справя с положението.

— Как са децата? — попита той и извади портфейла си.

— Много добре. Започваме да се приготвяме полека за училище и са много развълнувани. Хари се преструва, че не е нищо особено, и се прави на всезнайко, понеже ще бъде в трети клас. Но двамата с Лиъм охотно споделят с Мърфи огромния си житейски опит. Не мога да повярвам, че бебчето ми тръгва на детска градина.

Мислите за децата винаги го връщаха към реалността, помагаха му да я постави в категория, която не биваше да си представя гола. Майка.

— Я виж ти. — Тя потупа книгата на Мосли, преди Лори да я пъхне в торбичка. — Още не съм имала възможността да я прочета. Трябва да ми кажеш какво мислиш за нея.

— Разбира се. Някой път трябва да се отбиеш при нас, за да разгледаш.

Устните й се извиха в закачлива усмивка.

— Надничаме през страничните прозорци.

— Просто мини отзад.

— Наистина ли? Много ми се иска, но реших, че сигурно не искате да ви се мотаят разни хора.

— По принцип, да, но… — Прекъсна изречението, когато камбанките звъннаха и две двойки влязоха. — Както и да е, време е да вървя.

— Приятно четене — пожела му тя и се обърна към клиентите си. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Тръгнали сме на обиколка из района — обясни единият от мъжете. — Имате ли някакви книги за битката при Антиетам?

— Имаме. Елате да ви покажа. — Тя го поведе настрани, докато останалите от групичката се заеха да разглеждат наоколо.

Бекет я видя как слиза по няколкото стъпала към помещението, което наричаха пристройка.

— Ами, довиждане, Лори.

— Бек?

Той спря с ръка на дръжката на вратата.

— Книгите? Кафето? — Тя вдигна торбичката в едната ръка и картонената чаша в другата.

— О, да. — Бекет се засмя и поклати глава. — Благодаря.

— Няма проблем. — Лори въздъхна тихичко, когато той си тръгна, и се зачуди дали нейният приятел някога я следи с поглед, когато се отдалечава.

 

 

Клеър замъкна цяла количка с книги, опаковани за изпращане, до пощата. За миг си пое дълбоко въздух, докато минаваше отзад и пресичаше застлания с чакъл паркинг, и усети полъха на лекия бриз върху лицето си.

Каза си — надяваше се — че май ще завали. Може би един хубав и напоителен дъжд, който щеше да й спести времето, което иначе трябваше да отдели за поливане на градината и цветните лехи. Ако нямаше светкавици, можеше да остави момчетата да потичат навън под капките след вечеря и да изразходват малко енергия.

После да ги изтърка добре в банята, а след това, понеже беше тяхната киновечер, да направи пуканки. Трябваше да провери в графика и да види чий ред е да избере филма.

Воденето на график, както бе установила, помагаше да се намалят споровете, оплакванията и караниците, когато три малки момчета трябваше да решат дали да прекарат времето си в компанията на Спондж Боб, Звездните рейнджъри или тайфата от „Междузвездни войни“. В никакъв случай не успяваше да елиминира напълно споровете, оплакванията и караниците, но обикновено ги ограничаваше до по-поносимо ниво.

Остави готовите колети и побъбри няколко минути с пощенската служителка. Тъй като движението по шосе Трийсет и четири бе доста оживено в момента, тя се върна обратно до площада, натисна бутона на пешеходния светофар и зачака.

Имаше моменти, в които й се струваше, че се намира, поне от географска гледна точка, точно там, откъдето бе тръгнала. Всичко друго се бе променило, мислеше си тя, загледана в голямото синьо брезентово платно.

И продължаваше да се променя.

Бе напуснала Бунсборо току-що омъжена и само на деветнайсет. Толкова млада, мислеше си сега. Така развълнувана и уверена в себе си, толкова влюбена. Изобщо не се бе поколебала да замине за Северна Каролина и да заживее там с Клинт като съпруга на военен.

При това се бе справила много добре, отбеляза наум. Беше създала уютен дом, грижеше се за него, работеше почасово в една книжарница и бързаше да се прибере, за да сготви вечерята. Бе разбрала, че е бременна само няколко дни преди Клинт да бъде изпратен на първата си мисия в Ирак.

Тогава бе познала страха, спомни си тя, докато пресичаше към „Веста“. Но той бе изместен от наивния оптимизъм на младостта и радостта от факта, че носи дете в себе си — дете, което бе родила в родния си град, едва навършила двайсет.

После Клинт се бе върнал и двамата заминаха за Канзас. Бяха прекарали заедно почти цяла година. Лиъм бе роден по време на втората военна мисия на Клинт. Когато отново се бе прибрал у дома, той бе чудесен баща на двете им малки момчета, но войната бе отнела безгрижието и веселия му заразителен смях.

Тя не знаеше, че е бременна, когато го бе целунала на раздяла онзи последен път.

В деня, в който й бяха донесли знамето от ковчега на Клинт, Мърфи бе помръднал за първи път в корема й.

А сега, помисли си тя, докато отваряше стъклената врата, се бе върнала у дома. Завинаги.

Съзнателно бе избрала да дойде след обяда и преди подготовката на вечерята. Само неколцина клиенти седяха на тъмните, лъскави дървени маси, а едно семейство — не бяха местни, както отбеляза тя — се бе настанило в сепарето в дъното. Къдрокосото им бебе се бе излегнало удобно върху червените възглавници и спеше дълбоко.

Вдигна ръка, за да поздрави Ейвъри, докато приятелката й сипваше сос върху тестото зад тезгяха на отворената кухня. Клеър се чувстваше като у дома си тук, затова отиде да си сипе лимонада от машината и занесе чашата си до тезгяха.

— Мисля, че ще вали.

— Каза го и вчера.

— Днес не се шегувам.

— О, ами добре. Ще си взема чадър. — Ейвъри сложи накъсана на конци моцарела върху соса, която пък покри с пеперони, нарязани гъби и черни маслини. С бързи и ловки движения тя отвори една от големите фурни зад себе си и пъхна тавата. Извади друга пица оттам и я наряза.

Една от сервитьорките излезе с бодра крачка от закритата кухня, звънливо поздрави Клеър, после занесе пицата и чинии на една от масите.

Ейвъри въздъхна:

— Пфу.

— Натоварен ден?

— Бяхме затрупани с поръчки от единайсет и половина допреди половин час.

— На смяна ли си довечера? — попита Клеър.

— Уенди се обади, че е болна отново, така че явно ще карам двойна смяна.

— Май е имала предвид, че пак се е събрала с гаджето си.

— И аз щях да се разболея, ако бях заедно с онзи нещастник. Но пък прави страхотна пица. — Ейвъри измъкна бутилка с вода изпод тезгяха и махна с нея. — Вероятно ще се наложи да я освободя. Днешната младеж? — Тя вдигна към тавана ясносините си очи. — Нямат никаква трудова дисциплина.

— Опитвам се да си спомня името на младежа, с когото беше особено близка, когато те хванаха да бягаш от училище.

— Ланс Пофинбъргър — мимолетно увлечение. За което си платих прескъпо, за бога. Веднъж се издъних, само веднъж, и татко ме наказа да не излизам от къщи цял месец. Ланс работи в сервиза в Канфийлд като монтьор. — Ейвъри размърда вежди, докато отпиваше глътка вода. — Монтьорите са секси.

— Сериозно?

— А Ланс е изключението, което потвърждава правилото.

Вдигна телефона, прие поръчката, извади пицата и я наряза, така че сервитьорката й да може да я занесе на масата, докато сиренето още леко бълбукаше отгоре й.

Клеър се наслаждаваше на лимонадата си и гледаше как Ейвъри работи.

Двете бяха приятелки от гимназията, когато заедно бяха капитани на мажоретния състав. Конкурираха се, но приятелски. После бяха изгубили връзка, когато Ейвъри бе заминала в колеж, а Клеър скоро след това се бе преместила с Клинт във Форт Брат.

Бяха се сближили отново, когато Клеър, бременна с Мърфи и с две малки момчета на ръце, се бе върнала в родния си град. А Ейвъри, с червената коса и млечнобялата кожа на шотландските си прадеди, тъкмо бе отворила своя италиански семеен ресторант.

— Бекет мина по-рано.

— Осведоми медиите.

Клеър посрещна сарказма й със самодоволна усмивка.

— Каза, че мога да поразгледам хотела отвътре.

— Така ли? Чакай само да приготвя тази поръчка и ще отидем.

— Не мога, не точно сега. Трябва да взема децата след… — Тя погледна часовника си. — След час. А и имам още малко работа. Утре? Да кажем, преди нещата да станат напечени тук или в книжарницата?

— Става. Ще дойда около девет да включа фурните и да приготвя това-онова. Мога да се измъкна към десет.

— Нека бъде десет. Трябва да тръгвам. Да поработя, да взема децата, да приготвя вечеря, да ги изкъпя, после е време за киновечерта.

— Имаме страхотни равиоли със спанак, ако искаш да си спестиш готвенето.

Клеър понечи да откаже, после реши, че това е отличен начин да се предложи спанак на децата, а и ще си спести четиридесет и пет минути в кухнята.

— Става. Виж, родителите ми искат децата да преспят у тях в събота. Какво ще кажеш да сготвя нещо различно от пица, да отворя бутилка вино и да си направим една женска вечер само за големи.

— Може. Бихме могли и да си облечем секси роклички, и да излезем да си намерим някои големи мъже, с които да споделим вечерта.

— Бихме могли, но тъй като ще съм прекарала по-голямата част от деня в мола и по магазините в разправии с три момчета, които трябва да карам да мерят дрехи за училище, вероятно просто ще застрелям първия мъж, който ме заговори.

— Значи женска вечер у дома.

— Идеално.

Ейвъри сама опакова храната за вкъщи и я записа на сметката на Клеър.

— Благодаря. Ще се видим утре.

— Клеър — извика Ейвъри, когато тъкмо бе стигнала до вратата. — В събота ще донеса и бутилка вино, и нещо много сладко за десерт. И ще си взема пижамата.

— Още по-добре. На кого му трябва мъж, когато си има най-добра приятелка?

Клеър се засмя, когато Ейвъри мигновено вдигна ръка.

Излезе и почти се сблъска с Райдър.

— Двама от трима — каза тя. — Видях се с Бек по-рано. Сега ми липсва само Оуен, за да направя хеттрик.

— Отивам към къщата на мама. Двамата с Бек ще работят в ателието. Ще те закарам — ухили й се той. — Само да взема храната, която мама ми поръча, защото каза, че е прекалено горещо, за да се готви.

Клеър вдигна торбата си.

— Съгласна съм с нея. Поздрави я от мен.

— Непременно. Изглеждаш добре, красавице Клеър. Искаш ли да идем на танци?

Тя отвърна с широка усмивка на неговата, докато натискаше бутона за пешеходния светофар.

— Разбира се. Мини да ме вземеш заедно с момчетата в осем.

В това време светна зелено и тя само му махна, преди да пресече. Опита се да си спомни последния път, в който мъж наистина я бе поканил на танци.

Но не можа.

 

 

Работилницата на братята Монтгомъри беше голяма колкото къща и направена да изглежда като такава. Разполагаше с дълга покрита веранда — често затрупана с различни проекти в различен стадий на завършване — включително и с два стари дървени шезлонга, които чакаха да бъдат поправени и боядисани, и така вече близо две години.

Врати, прозорци, две мивки, кашони с плочки, керемиди, шперплат и други вещи и материали, запазени или останали от други ремонти, струпани безредно едни върху други, когато им бе свършило мястото за прибиране.

Тъй като безпорядъкът го подлудяваше, Оуен ги подреждаше на всеки няколко месеца, а после Райдър или Бекет домъкваха нещо ново и го захвърляха, където им падне.

Напълно ясно му бе, че го правят нарочно.

В основното помещение имаше работни маси, плотове, рафтове за материали, няколко огромни кутии за инструменти — на колелца и с множество отделения, купчини дървен материал, големи стари буркани и кутии от кафе — надлежно надписани от Оуен — за винтове, гайки, пирони.

Макар да не можеха да отговорят на високите стандарти на Оуен, мъжете поддържаха поне някакво подобие на ред.

Работеха добре заедно, на фона на рок музика, гърмяща от старата уредба, която бяха отмъкнали преди време от дома на родителите си, а два подвижни вентилатора раздвижваха топлия въздух наоколо, докато Бекет плъзгаше поредната летва кестеново дърво към острието на електрическия трион върху масата.

Обичаше да работи с дървото, да го усеща с ръцете си, да вдъхва мириса му. Кучето на майка му, кръстоска между голдън ретривър и лабрадор, на име Къс — съкратено от Атикъс — бе изтегнало масивното си тяло под масата и дремеше. Братът на Къс, Финч, носеше писклива гумена топка и я пускаше в краката на Бекет на всеки десет секунди.

Глупчо лежеше по гръб върху една купчина талаш, вирнал крака във въздуха.

Когато изключи машината, Бекет погледна надолу към дивите, развълнувани очи на Финч.

— Приличам ли ти на човек, на когото му се играе?

Финч отново захапа топката и я изплю върху ботуша на Бекет. Макар да съзнаваше, че така само насърчава безкрайното повторение, той я взе и я метна през отворената входна врата на работилницата.

Кучето хукна като полудяло от щастие.

— С тази ръка ли мастурбираш? — попита го Райдър.

Бекет избърса кучешките лиги в крачола на джинсите си.

— Сръчен съм и с двете.

Взе следващата летва кестеново дърво, която Райдър бе измерил и разграфил. А Финч се втурна обратно с топката и я пусна в краката му.

Продължиха работата си, като Райдър мереше и отбелязваше, Бекет режеше, а Оуен сглобяваше частите с лепило за дърво и скоби според проектите, закачени на шперплатовото табло.

Едната половина от етажерките за книги, високи от пода до тавана, които щяха да стоят от двете страни на камината в библиотеката, беше готова за заглаждане с шкурка и боядисване на вратичките на долните шкафове. Щом приключеха и с втората, както и с ламперията около камината, вероятно щяха да възложат по-фината обработка на Оуен.

Всеки от тях имаше своите силни страни, мислеше си Бекет, но никой не можеше да отрече, че Оуен бе най-педантичен в работата от тримата.

Изключи триона, хвърли топката на пощурелия Финч и забеляза, че навън е притъмняло. Къс се изправи с прозявка, протегна се и се облегна в крака му, за да се погали, преди да излезе навън.

Време за приключване, реши Бекет и отиде да извади три бири от хладилника в работилницата.

— Време за бира — обяви той и раздаде бутилките на братята си.

— Съгласен съм.

Райдър изрита топката, която кучето бе оставило в краката му, през отворения прозорец със същата точност, с която бе отбелязвал голове във футболната врата в гимназията.

Финч се затича и скочи подире й. Нещо се строши на верандата.

— Видя ли го? — попита Бекет, надвиквайки смеха на брат си. — Това куче е откачило.

— Страшен скок. — Райдър наплюнчи палеца си и го потърка в страничната преграда на етажерката. — Красиво дърво. Кестенът бе добро решение, Бек.

— Ще подхожда на подовата настилка. Диванът трябва да е кожен — реши той. — Тъмна и лъскава кожа, а по креслата трябва да е по-светла — за контраст.

— Все едно. Полилеите за тавана, които мама е поръчала, пристигнаха днес. — Райдър отпи глътка от бирата си.

Оуен извади телефона си, за да си го отбележи.

— Прегледа ли ги?

— Бях малко зает.

Оуен си отбеляза и това.

— Маркира ли кашоните? Сложи ли ги в склада?

— Да, да. Маркирани са и са в мазето на „Веста“. Осветителните тела за трапезарията — за тавана и за стените — също пристигнаха. Същото важи и за тях.

— Трябват ми товарителниците.

— На обекта са, Нанси.

— Трябва да съхраняваме надлежно всички документи, Джетро.

Финч доприпка отново, пусна топката и затропа с опашка като с чук.

— Да видим дали ще го направи пак — предложи Бекет.

Готов да услужи, Райдър изрита топката през прозореца. Кучето полетя след нея. Нещо навън се строши. Заинтригуван, Глупчо се надигна и се приближи, вдигайки лапи на перваза. След малко се опита да се покатери с пълзене навън.

— Трябва да си взема куче. — Оуен отпиваше от бирата си, докато наблюдаваха как задните крака на Глупчо драскат и подритват. — Ще си взема куче, веднага щом приключим с този проект.

Затвориха вратите, излязоха навън с бирите си и останаха да си приказват по работа още петнайсетина минути, като постоянно подхвърляха топката на неуморния Финч.

Щурците и светулките изпълниха моравата и дърветата наоколо със звук и светлинки. От време на време някой бухал събираше сили да се обади печално. Всичко това напомни на Бекет за други задушни летни вечери, в които тримата тичаха наоколо, неуморни като Финч. Под светещите прозорци на къщата на върха на възвишението — точно като сега.

Когато светлините примигнеха няколко пъти подред, беше време да се прибират — винаги им се струваше прекалено рано.

Беше мислил понякога с лека тревога за майка си, която стоеше сам-сама в голямата къща, закътана в горичката. Когато баща им бе починал — тежък удар за всички — и тримата се бяха пренесли у дома. Докато тя не ги изрита един по един след няколко месеца.

И все пак в продължение на почти цяла година поне единият от тях си намираше повод да остане да преспи в къщата веднъж седмично. Но простата истина бе, че тя се справяше отлично. Имаше своята работа, сестра си, приятелките си, кучетата. Джъстин Монтгомъри не просто обитаваше голямата къща. Тя живееше в нея.

Райдър кимна към къщата, където светеха лампите на верандата и кухнята — в случай, че те се приберат — както и в кабинета на майка им.

— Тя е там горе и рови в интернет за още мебели.

— И много я бива в това — отбеляза Бекет. — Ако не отделяше време, а тя има набито око, щяхме да сме принудени ние да го правим.

— Ти го правиш, независимо от това — изтъкна Райдър. — Господин „тъмна и лъскава кожа с контраст“.

— Част от работата на дизайнера, братле.

— Като заговорихме — намеси се Оуен, — трябват ни аварийни светлини и сигналният надпис за изхода.

— Търся. Няма да сложим някоя грозотия. — Бекет пъхна ръце в джобовете си и се запъна. — Ще намеря нещо подходящо. Ще си тръгвам. Мога да ви отделя по-голямата част от утрешния ден — обърна се той към Райдър.

— Носи си колана с инструменти.

 

 

Караше пикапа със смъкнати прозорци и се наслаждаваше на вятъра. И понеже по радиото звучеше песен на „Гу Гу Долс“ от ученическите му години, се замисли за Клеър.

Избра обиколен маршрут и мина по черни пътища, описвайки голям кръг. Защото му се искаше да покара повече, каза си той, а не защото така щеше да мине край дома на Клеър.

Не беше някакъв преследвач.

Намали леко, огледа малката къща, която се намираше в самите покрайнини на града, и забеляза, че — също като в неговия роден дом — в кухнята светеше, както и на предната веранда, и във всекидневната.

Не можеше да се сети за някакво извинение да се отбие, не че би го направил, но…

Представи си я как си почиваше след напрегнатия ден, може би четеше книга или гледаше телевизия. Радваше се на малко спокойствие, след като бе сложила децата да спят.

Би могъл да иде и да почука на вратата й. Да каже, че просто е бил наблизо и е забелязал, че у тях свети. Че си носи инструментите в камиона и би могъл да й помогне, ако има нужда от нещо.

Господи!

Отмина нататък. В целия му опит с женския пол единствено Клеър Мърфи-Брустър го караше да загуби ума и дума.

Биваше го с жените, напомни си той. Вероятно, защото просто ги харесваше — как изглеждат, как говорят, как ухаят — харесваше странния начин, по който мислят. От малкото момиченце, та чак до възрастната дама, той харесваше жените такива, каквито са.

Никога не изпадаше в затруднение какво да каже на някоя жена, освен на Клеър. Никога не се притесняваше какво трябва да каже или какво вече е казал. Освен с Клеър. Никога не бе изпитвал толкова силно привличане, без поне да направи първата крачка. Освен към Клеър.

Наистина щеше да му е по-добре с жена като сестрата на Дрю. Намираше я за привлекателна, тя обичаше да флиртува и не го караше да мисли и желае прекалено много.

Време бе веднъж завинаги да пропъди Клеър и симпатичните й хлапета от съзнанието си.

Спря на паркинга зад апартамента си, погледна нагоре към тъмните прозорци.

Най-добре да се качи, да свърши малко работа, после да си легне рано и да навакса със съня.

Вместо това пресече улицата. Искаше само да обиколи набързо, да види какво са свършили през деня Рай, неговите хора и подизпълнители. Не бе готов да остане насаме със себе си, призна си Бекет, а в случая настоящата обитателка на хотела бе за предпочитане.

 

 

В дома на Клеър могъщите трансформиращи се рейнджъри водеха битка със злите сили. Избухваха бомби, рейнджърите летяха, преобръщаха се, завъртаха се и атакуваха. Клеър бе гледала точно това филмче, както и безчет други от поредицата, толкова често, че би могла да каже точно кога ще избухне следващата бомба със затворени очи.

Това й даваше възможността да се преструва на завладяна от действието, докато мислено преглеждаше задачите си за деня. Лиъм се бе изтегнал на дивана с глава в скута й. Когато надникна, забеляза, че очите му са отворени, но се унасяше.

Щеше да заспи съвсем скоро.

Хари лежеше на пода, стиснал червен рейнджър в ръка. Неподвижността му й подсказваше, че вече бе заспал. Но Мърфи, нощна птица по природа, седеше до нея — нащрек и все така запленен от филма, както и първия път, в който го бе гледал.

Той можеше да остане буден и абсолютно бодър чак до полунощ, ако му позволеше. Напълно убедена бе, че когато филмът свърши, той щеше да се примоли за още един.

Клеър непременно трябваше да плати сметките, да довърши сгъването на прането и да хвърли кърпите в пералнята, докато се занимаваше с останалото. Трябваше и да започне новата книга, която бе взела у дома — и не само за удоволствие, макар че си беше такова, но и защото считаше четенето за съществена част от работата си.

Като се замисли какво още не бе свършила от задачите си за деня, осъзна, че тя ще е тази, която ще стои будна до полунощ.

Вината си беше само нейна, напомни си тя, след като се бе оставила момчетата да я уговорят за двойна серия.

Но пък те бяха толкова щастливи, а и тя се радваше, че може да прекара вечерта, сгушена с малките си мъже.

Прането винаги щеше да го има, каза си тя наум, но нейните момчета нямаше винаги да изгарят от желание да прекарат вечерта у дома в гледане на филми с мама.

Както се очакваше, веднага щом доброто победи злото, Мърфи й отправи умолителен поглед с големите си кафяви очи. Колко странно, замисли се тя, че единствено той бе наследил цвета на очите на Клинт, а гените им ги бяха комбинирали с нейната руса коса.

— Моля те, мамо! Не съм уморен.

— Получи два епизода, стига толкова — заяви тя и го перна лекичко с пръст по нослето.

Красивото му личице с чипо носле и няколко лунички по него се набърчи.

— Моля те! Само още един епизод.

Звучеше като прегладнял нещастник, който се моли за още една коричка хляб.

— Мърфи, времето за лягане отдавна мина. — Сега тя вдигна пръст, когато той отвори уста. — И ако се каниш да започнеш с хленченето, ще си го спомня следващия път, когато е ред на киновечерта ни. Хайде, качвай се горе и върви да пишкаш.

— Не ми се пишка.

— Въпреки това отивай.

Малкият се затътри като осъден на смърт към примката на палача, докато тя преместваше Лиъм на дивана. Повдигна отпуснатото му тяло и намести главата му на рамото си.

Гъстите му златисти къдрици, които тя обожаваше, ухаеха на шампоан. Тръгна с него по стъпалата към горния етаж и влезе в банята, където Мърфи, на когото уж не му се пишкаше, си припяваше, докато се облекчаваше.

— Остави седалката вдигната и не пускай водата!

— Нали трябва. Ти го каза.

— Да, но и Лиъм трябва да пишка. Отивай си в леглото, бебчето ми. Ей сега идвам.

С ловки движения, придобити с опита, Клеър изправи Лиъм на крака и го задържа с една ръка, докато с другата смъкваше шортите на пижамата му.

— Хайде да пишкаш, момко.

— Добре.

Той се олюляваше и докато се прицелваше, се наложи тя да придържа ръката му, за да избегне необходимостта от търкане на стените.

Вдигна нагоре долнището му и щеше да го съпроводя до леглото, но той се обърна и вдигна ръце.

Клеър го занесе до стаята му, която бе предвидена за родителска спалня, после го сложи в едното долно от двете двуетажни легла. Мърфи лежеше в другото долно креватче, свит на топка и гушнал любимата си плюшена играчка робот.

— Веднага се връщам — прошепна тя. — Отивам да взема Хари.

Повтори същото и с Хари — поне до банята. Той наскоро бе установил, че мама бе момиче, а момичетата не биваше да стоят в банята, докато пишка.

Клеър се увери, че е достатъчно буден, за да стои прав, и излезе. Леко трепна, когато чу трясването на тоалетната седалка, и изчака той да пусне водата.

Момчето излезе навън.

— Има сини жаби в колата.

— Хмм. — Тя знаеше, че той често сънува много ярки сънища, и само го заведе до леглото. — Харесвам синьото. Хайде качвай се.

— Червената кара колата.

— Сигурно е най-голяма.

Целуна го по бузата — той вече спеше — отиде да целуне Лиъм, после се обърна и се наведе към Мърфи.

— Затваряй очи.

— Не съм уморен.

— И все пак ги затвори. Може да настигнеш Хари и сините жаби. Червената шофира.

— Има ли кучета?

— Има, само ако поискаш. Лека нощ.

— Лека. Може ли да си вземем куче?

— По-добре засега само го сънувай.

Погледна за последно своите момчета, своята вселена, окъпани в сиянието на нощната лампа, изобразяваща Спайдърмен.

После слезе на долния етаж и се зае да отмята задачите в списъка си.

Малко след полунощ заспа с книга в ръка и на светеща лампа. Сънува сините жаби и червения им шофьор, морави и зелени кучета. И странно, осъзна тя, когато се разсъни, колкото да загаси лампата, сънува и Бекет Монтгомъри, който й се усмихваше, докато тя слизаше по стъпалата в книжарницата си.