Нора Робъртс
Сега и завинаги (18)

Осемнадесета глава

— Две кучета. — Ейвъри подреждаше сирена върху един поднос за откриването на магазина за сувенири. — Още не мога да го преглътна. Летящ старт, това правиш ти, Клеър.

— Така изглежда. Вчера сутринта трябваше само да приготвя три деца за училище, да ги нахраня, да им направя обяд или да им дам пари да си купят нещо. Тази сутрин, след като ги заварих всички на купчина — три деца и две кучета — в леглото на Мърфи, трябваше да приготвя за училище три деца, които бяха много убедени, че трябва да си останат у дома и да се грижат за кучетата. И това, след като ставах на два пъти през нощта, за да пусна кучетата навън.

— Пикочните им мехури ще пораснат.

— Да се надяваме. После трябваше да се погрижа да бъдат нахранени и напоени, да ги пусна на двора, после обратно вкъщи, после пак навън. После пък се почувствах виновна, че ги оставям сами в задния двор, затова отидох да ги нагледам, преди да дойда на работа, а след това пак — на обяд. Сега Мейзи се разправя с всички, докато аз се прибера от откриването на магазина. Сигурно трябва да изтичам до вкъщи и да ги нагледам как са.

— Ще се оправят. Децата и кучетата се разбират отлично. Много ми се иска да ги видя. Кажи ми пак как се казват.

— Мисля, че след дълго обсъждане, спорове и няколко несполучливи опита, накрая се спряхме на Бен — като Бен Кеноби — и Йода.

— Чудесно.

— Извинете ме, но се забавих повече, отколкото очаквах. — Хоуп побърза да се присъедини към тях в кухнята. — Докараха ни още мебели. Днес имате много хора — каза тя на Ейвъри.

— Обичайната голяма тълпа в петък вечер, но този път е подсилена от откриването, струва ми се. Хората искат да видят магазина и са решили първо да похапнат.

— Добра симбиоза, както се очакваше. С какво да се захвана?

— Мисля, че можем вече да занесем платата, така че Маделин да има всичко на разположение.

Понесли в ръце таблите, те излязоха през задната врата.

— Не мога да повярвам, че скоро идва ноември. — Хоуп тръсна глава да отметне косата си, която вечерният бриз развя. — Имам чувството, че току-що пристигнах в града.

— Приключваме октомври с гръм и трясък в нощта на Хелоуин — напомни й Ейвъри.

— И после бам, идва Денят на благодарността, а после и Коледа.

— О, само не казвай Коледа. — Клеър затвори за миг очи. — Още толкова много неща имам за правене.

— После е Нова година — продължи Хоуп, — и ще почнем да се подготвяме за откриването на хотела. Много са напреднали вече с вътрешния двор. Както и с поставянето на плочките. Трябва да видите. Може би ще имаме време да изтичаме дотам, преди да започнат тук.

— Много ми харесва тук. — Клеър спря за миг насред красивото дворче зад магазина за сувенири. — Ще ми се да можех да направя нещо такова и у дома.

— И защо не направиш? — обади се Ейвъри.

— Най-напред се сещам, че трябват пари. — Клеър изчака, докато Ейвъри прехвърли таблите си в една ръка, за да отвори задната врата. — Но може да започна да спестявам в специален за целта фонд.

Когато влязоха вътре, Маделин, чиято кестенява коса бе фризирана на красиви букли, а на ушите й се поклащаха дълги обеци, слезе по няколкото стъпала към офиса.

— Здравейте! Ейвъри, всичко изглежда чудесно. Толкова се вълнувам. Момичетата ми са горе, ще ви помогнат да оставите хапките на предвидените места.

— Маделин. — Клеър си пое дълбоко въздух. — Тук ухае страхотно.

— Заради свещите и ароматизаторите е — с марката на хотел „Бунсборо“. Тази вечер представяме аромата на стаята „Маргарет и Пърси“, с нотки на нар; няма как да сбъркаме с това.

— О, това се казва прекрасна гледка. — Клеър поспря за миг в кухненския ъгъл. — Толкова е стилно. Като го гледам, ми се иска да обзаведа наново цялата си кухня. Много ми харесва онази кана, о, ами тези купички! Май ще пазарувам тук за празниците.

Тя мина навътре, подаде таблата си на едно от момичетата и се загледа в красиво подредените бижута, впечатляващите картини, лъскавите глинени съдове.

— Свършили сте страхотна работа.

— Искам тази. — Хоуп стоеше пред картина, на която цъфнали вишни в пълния си разкош се открояваха на фона на синьо небе и се отразяваха романтично в накъдрено от вълнички езерце. — Искам я за апартамента си. Ще ми се да виждам пролетта всеки ден.

— Много ми харесва. — Ейвъри погледна към Клеър и получи утвърдително кимване от нейна страна. — Страхотна е и е продадена. Двете с Клеър искаме да ти направим подарък за новия ти дом, когато се настаниш в хотела.

— Наистина ли? О, господи. Приемам. — Прегърна и двете през кръста. — Вие сте най-добрите приятелки на света!

— Мога да сложа червена точка на картичката с името, за да отбележа, че е продадена, стига да сте убедени.

— Абсолютно — увери я Клеър.

— Първата ни продажба! Като не броим покупките на момичетата ми, моите и на Джъстин и Каролий. Дами, вече сме в бизнеса.

— С какво друго можем да помогнем, освен като харчим пари? — попита Ейвъри.

— Честно казано, вече сме напълно готови. Притеснени, развълнувани, но готови.

Ейвъри си погледна часовника.

— Ще се върнем след двайсет минутки за всеки случай. Нося си мобилния телефон, ако ви потрябва нещо междувременно. Хайде да изтичаме отсреща, за да може Хоуп да се похвали.

— Вече видях няколко неща, които знам, че ще искаме да купим за хотела, когато започнем да търсим аксесоари. — Хоуп продължаваше да оглежда, докато Ейвъри не я избута през вратата. — Още утре ще се върна тук с бележник в ръка. Видяхте ли онази купа от бамбук? Идеална е за кухненския кът.

Тя извади ключовете си.

— Можем да влезем през главния вход. Вратите трябва да пристигнат следващата седмица и успях да хвърля поглед на реставрираните пейки от тиково дърво, които Джъстин е купила за верандата.

Заключи веднага след тях.

— Хайде да се качим горе. Приключиха с плочките в стаята „Ник и Нора“. Трябва да ги видите. Аз минавам всяка вечер, след като работниците приключат. Знам, че и Бекет го прави, но имам чувството, че така е редно — освен това мога да видя какво са свършили през деня.

— Случвало ли ти се е… — Клеър хвърли поглед към стаята „Елизабет и Дарси“.

— Понякога долавям уханието й или дочувам нещо. Но мисля, че още малко се стеснява от мен. Само погледнете. Не е ли великолепно?

Задната стена блестеше в морскосиньо, цялата в стъклени плочки от горе до долу, в стъписващ контраст с шоколадовокафявото на пода. Големи плочки с широки успоредни ленти в кафяво добавяха нотка на изискан стил на другите стени.

— Никога не би ми хрумнало да съчетая тези цветове — размишляваше на глас Клеър. — Прекрасни са — елегантни, модерни, малко шик, предполагам.

— Точно така. И ще паснат чудесно на шоколадовокафявия таван и пастелносините стени в спалнята. Ами лампите? Страхотни са. Кристален полилей над ваната, кристални аплици от двете страни на огледалото.

Хоуп сложи ръка върху сърцето си.

— Кълна ви се, всеки ден все повече се влюбвам в това място.

— Влюбена съм в Бекет. — Когато приятелките й се извърнаха, Клеър леко се засмя. — Опа, май ми се изплъзна от устата, нали?

— Наистина влюбена? — попита Ейвъри. — Любов с главна буква ли?

— Точно тя. — Също като Хоуп преди малко, Клеър постави длан върху сърцето си. — Не мислех, и не вярвах, че пак мога да се влюбя. Не и от цялото си сърце. Предполагам, че не съм вярвала, че мога да изживея истинска любов два пъти. Не е същото като с Клинт. Не смятам, че може или трябва да бъде същото. Но чувството е също толкова силно, дълбоко и истинско. Не мога да повярвам каква щастливка съм.

— Ти и Бекет. — Ейвъри примигна с премрежени от влага очи. — Любов с голяма буква.

— О, не знам за него. Мисля, че спокойно мога да кажа, че е поне мъничко влюбен. Ние сме голям залък.

— Клеър, той си пада по теб открай време.

— Различно е. Любовта и с малка буква е страхотно чувство. Не търся нищо повече от него, никакви обещания, никакви клетви. Както казах, този път е различно. Разбирам много повече, отколкото бих могла да си представя на шестнайсет. Рискувам много.

— И можеш да предложиш много — допълни я Хоуп.

— Да, така е. Но… — Спомни си думите на Бекет от предишната вечер. — Любовта изисква грижи. Жена, три деца — а сега и две кучета? Това са доста грижи. Щастлива съм и така. Толкова се радвам, благодарна съм, че мога отново да чувствам по този начин. Да знам, че мога.

— Познато ми е това чувство. — Спомняйки си, Хоуп въздъхна. — Липсва ми.

— Явно и на мен ми е липсвало, но не съм го осъзнавала. И този път е малко страшничко. Може и да ви прозвучи глупаво, но донякъде ми харесва, че е така. Внася нов привкус.

— Щом си щастлива — отсече Хоуп, — и ние се радваме.

— Много съм щастлива. Влюбена съм в много добър, интересен мъж, който харесва децата ми. Това е фантастично, за бога.

— Винаги съм се възхищавала на вкуса ти за мъже — увери я Ейвъри.

Прозорчето на банята се отвори и въздухът, който нахлу вътре, ухаеше на орлови нокти.

— Бих казала, че тя също — прошепна Хоуп.

 

 

Едно от нещата, които Клеър харесваше в Бунсборо и които я караха да се радва, че е довела децата си да израснат тук, бе чувството за принадлежност към общността. Докато стоеше в новия магазин за сувенири и пийваше вино от малка пластмасова чашка, тя се видя и поговори с поне десетина души, които познаваше. Гледаше ги как разглеждат наоколо, оформят малки групички, после нови и споделят новини и впечатления.

Бащата на Ейвъри, едър мъж с буйна червена коса и добре оформена брада, прошарена със сиви нишки, се приближи до нея. Клеър леко наклони глава към широкото му рамо.

— Виж се само как си се издокарал.

Той се изчерви, очарователно свенлив.

— Джъстин каза „без работни дрехи“.

— Напълно съм съгласна, особено когато си един от изложените тук творци.

Изчервяването му стана по-силно, едрите му стъпала се поместиха смутено.

— О, аз не съм творец. Само един оксиженист с много свободно време.

— Уили Би, нужно е много повече от умело боравене с оксижен и свободно време, за да се създадат тези метални скулптури. А часовниците са просто прекрасни. Трябва да знаеш, че Хоуп вече е запазила онзи — тя махна с ръка, — както и онези папури, за хотела.

— Ще ги сложи в хотела ли? Сериозно?

— Иска часовника за трапезарията, пред каменната арка. Хората, които отсядат там, ще виждат творението ти.

— Не е ли странно? — Той се засмя кратко, озадачено.

Ейвъри си проправи път през тълпата.

— Не си вземайте от рачешките рулца засега. Почти свършиха. Ще донесат още.

— Много хора са дошли — отбеляза Клеър. — Маделин изглежда въодушевена и малко замаяна.

— Трябва да изляза навън. Имам чувството, че само аз заемам цяла стая.

— Стой си на мястото — нареди на баща си Ейвъри. — Маделин иска да поговориш с потенциалните купувачи, да им разкажеш за творческия процес.

— О, стига, Ейвъри.

— Няма стига, Уили Би. — Бодна пръст в широките му гърди. — Трябва да проверя и другите плата. Не го оставяй да избяга, Клеър.

— Слушам и изпълнявам. — Погледна го и сви рамене, но после го съжали. — Но можем да излезем пред вратата. Навън има доста потенциални клиенти, които са излезли на въздух.

— Хубаво е хората да се събират така. — Той си пое въздух, когато стъпиха на тротоара.

— Наистина е хубаво, нали? Тъкмо си мислех колко е приятно да видиш толкова познати лица, да побъбриш и размениш новини с някого.

Тя оглеждаше малките групички и толкова се бе съсредоточила върху хората наоколо, че дори не забеляза паркираната на съседната пряка кола, нито Сам Фриймънт зад волана й, който я наблюдаваше.

— Как са твоите момчета? Чух, че си се сдобила с двама нови членове на семейството. Джъстин ми каза — добави Уили Би.

— Момчетата са на седмото небе и поне засега са много отговорни по отношение на грижите за кученцата. Трябва да си призная, че са много по-забавни и не чак толкова трудни за отглеждане, колкото си представях, и отново трябва да добавя — поне засега.

— Няма да съжаляваш. Разбрах, че Бекет ги е донесъл.

— Направо в книжарницата — потвърди тя. — Хвана ме натясно.

— Трябва да знаеш, че Джъстин много се радва за вас с Бекет. Тя много харесва теб и момчетата.

— Знам. И като стана дума за тях, трябва да се прибирам и да освободя Мейзи.

— Значи само за миг да обърна гръб и вече си на моя територия. — Бекет излезе навън и леко тупна Уили Би по рамото.

— Безсилен съм пред красивите жени. Това насреща определено е красива гледка. — Той вирна брадичка към хотела. — Томи щеше много да се гордее.

Уили Би беше най-добрият приятел на баща му, още откакто и двамата са били момчета. И беше плакал със сълзи на погребението, спомни си Бекет. Вероятно и на него Томас Монтгомъри му липсваше толкова много, колкото и на жена му и синовете му.

— Да, така мисля. Сигурен съм, че би се радвал в подобна вечер.

— Определено. Много ми се ще да надникна и да видя кое как е вътре.

— Когато ти е удобно — отвърна му Бекет. — Знаеш, че си добре дошъл.

— Значи скоро ще се отбия, готов да се възхитя.

— Уили Би. — Джъстин се появи на прага, сложила ръце на кръста. — Връщай се вътре и говори с хората.

— О, стига, Джъстин. — Той въздъхна примирено. — Няма смисъл да споря. Дано не съборя нещо вътре.

— Толкова е сладък — заяви Клеър, когато възрастният човек влезе вътре.

— Висок е метър деветдесет и пет и вероятно тежи над сто и двайсет килограма. Как можеш да го наречеш „сладък“?

— Просто е такъв. Трябва да се прибирам, колкото и да ми се иска да остана още. Не забравяй, че ще дойда утре в седем.

— Чакай, чакай. — Хвана я за ръка и поклати глава. — Няма да шофираш сама до вкъщи.

— Бекет, говорим само за километър разстояние право надолу по главната улица.

— Ще те последвам с моята кола, ще се уверя, че си в безопасност у дома, и после ще откарам Мейзи до тях. Чу какво каза Уили Би. Няма смисъл да спориш.

Струваше й се прекалено и малко глупаво. Особено когато я накара да го придружи до пикапа му на паркинга на „Веста“, за да може да я закара с него до нейната кола, която беше зад книжарницата.

Знаеше, че я чака, докато заключи вратите, затова изключи за миг и отново включи лампата на верандата. Той свирна кратко с клаксона, преди да завие по алеята, за да остави Мейзи в дома й.

От отсрещната страна на улицата, няколко къщи по-надолу, Сам наблюдаваше дома й и видя как предната морава се облива в светлина, когато Клеър се приближи към вратата, както и когато детегледачката излезе след минутки.

Обмисли видяното и се ядоса, после видя как светва задният двор. Явно пуска помиярите навън, каза си той.

Кучета и предупредителни лампички. Заради него ли беше всичко това? Да не би да го смяташе за някакъв си крадец?

Не биваше да постъпва така, да се отнася така с него. Сигурно е дело на Монтгомъри, реши той. Тя бе прекалено деликатна, прекалено отстъпчива, за да каже на онзи нахалник да си гледа работата.

Той щеше да се погрижи за това. Както и за нея.

Знаеше от какво се нуждае тя. От мъж със солидно богатство, със стил, с положение в обществото. Който можеше да прати тези нейни хлапета в добро училище с пансион, за да не се налага тя да работи толкова много. Мъж, който можеше да я води на различни места, да я представи пред обществото.

Тя щеше да разбере. Той щеше да я накара.

Настани се удобно и зачака, наблюдаваше как светлините светват и угасват.

Остана близо час, загледан в осветените прозорци на спалнята й, както и след това, когато всички прозорци вече бяха тъмни.

Когато тръгна оттам с колата си, вече имаше план.

 

 

Тъй като повечето работници бяха заети, Бекет помогна да качат първата вана до втория етаж. Във всеки случай искаше да види дали на Лизи ще й хареса. След като сложиха на мястото й голямата бяла вана, той остана в помещението. Светли и топли тонове, отбеляза мислено той, докато разглеждаше плочките — това придаваше по-традиционна атмосфера тук, отколкото в някои от стаите. Отново си каза, че така има чудесен контраст с наситения тъмен цвят на матово бронзовите аксесоари за баня, а допълнителен чар внасяше стоящият на земята кран за пълнене на ваната, чиято горна част бе с формата на телефонна слушалка.

Изчака известно време, но явно Лизи се въздържаше от мнение, докато водопроводчикът не довърши останалото.

Слезе долу и отново се качи безброй пъти, мъкнейки вани, тоалетни чинии, мивки и душове. Всички бяха прецизно маркирани, забеляза той, от брат му или от Хоуп.

Молейки се мислено това да е последното му качване, той забеляза Хоуп да стои на вратата на складовото помещение на обекта с папка в ръка.

— Не знаех, че си тук.

— Бях в другия склад. Най-после има малко свободно място там. Отмятам какво е изнесено оттук, а после ще обиколя горе, за да се уверя, че всички аксесоари са на точното място.

— Маркирани са — напомни й той. — Оставяме всяко нещо на мястото му.

— Така казваш ти. — Тя му се ухили. — Трябва сама да се убедя. Всяка баня има безброй аксесоари. Душове, мивки, кранчета за мивките и ваните, подгряващи поставки за хавлии, сифони, огледала за тоалетките, закачалки за халатите. — Тя повдигна едната от стилно оформените си вежди. — Да продължавам ли?

— Не, защото съм замъкнал на гръб всичко изброено и още в добавка.

— Струва си. — Отпусна ръката с папката и намести елегантно завързаното си шалче. — Освен това можеш да си починеш на срещата с любимата довечера.

— И къде ще ходя?

Тя се засмя.

— Няма да ти кажа, сам ще разбереш. О, хрумна ми една идея. — Отвори чантата си, в която сигурно можеше да се побере някоя по-малка планета, и извади оттам нещо, приличащо на малък дневник или бележник, със стилизирани феички на корицата. — Ще го съгласувам и с майка ти, но ми хрумна, че можем да сложим малък дневник във всяка стая — тематично подбран. Този го взех назаем от „Обърни нова страница“. В тях гостите могат да записват коментарите си.

— На мен ми допада.

— Добре. И си мислех, че можем да купим хубава голяма книга за регистриране на гостите. Знам, че няма да използваме подобно нещо, но ако можем да намерим стилна такава, бихме могли да я сложим на бюрото в библиотеката и така ще има още едно място, където гостите могат да ни напишат нещо. А днес получих тази мостра.

Тя отново бръкна в безобразно голямата си чанта и извади кремава папка.

— За стаите — вътре ще сложим красива картичка с логото на хотела, с пожелания за приятен престой от името на персонала, както и списък с произведенията на изкуството, когато съставим такъв, меню от ресторанта на Ейвъри, допълнителна информация.

— Ти май се забавляваш невероятно много.

— Така си е, а чакай само да почна да купувам канцеларски принадлежности. О, така и така съм хванала един от вас, мислех върху някои неща снощи.

Тя отново бръкна в торбата и измъкна огромна тетрадка.

— Бекет! — провикна се Райдър откъм верандата на втория етаж. — Цял ден ли ще си стоиш там и ще си бъбриш с управителката, или ще свършиш малко полезна работа?

— Върви на майната си — любезно му отвърна брат му.

— Ще те оставя да вървиш. — Хоуп напъха бележника обратно в чантата си. — Но първо ми кажи нещо. Той ще ме нарече ли някога по име, или завинаги ще си остана „управителката“?

— Трябва да се притесняваш единствено, когато те нарече „проклетата управителка“.

— Май си прав.

Тя вдигна поглед нагоре със студено изражение на лицето, но беше напълно излишно, тъй като Райдър вече се бе прибрал.

 

 

За първи път от месеци Бекет се замисли да преустрои банята в апартамента си и да сложи вътре голяма вана. Може и да не бе маниак на тема фитнес, но смяташе, че е в доста добра форма. Или поне така си мислеше, преди да прекара цял ден в мъкнене на вани и тоалетни чинии, мивки, тоалетни шкафчета и само бог знаеше какво още по стълбите на няколко етажа — безброй пъти, — в резултат на което се чувстваше скапан.

Всичко го болеше.

Една гореща вана, мислеше си той, докато се събличаше и хвърляше потните и мръсни дрехи на пода в банята. А може би и нов душ с масажни струи, каквито слагаха в хотела.

Домашно посещение от професионален масажист би било още по-добре.

Едно бе сигурно, каза си той, докато се пъхаше под съвсем обикновения си душ, щеше да коригира плановете за къщата си и да добави някои напълно заслужени удобства към голямата баня.

Но пък с темпото, с което действаше на този фронт, щеше да е пенсионер, дълго преди да построи проклетата къща. Наистина трябваше да се заеме по-сериозно.

Обаче точно в този момент да построи каквото и да било, включително и кучешката колибка, която бе обещал на децата да започнат следващата седмица, му се струваше като дяволско наказание.

Някой прекрасен ден щеше да си остане пред чертожната дъска с проектите, чертожните инструменти и плановете, и само да казва на другите къде да коват пирони, да режат и да мъкнат мебели.

— Да, мечтай си — измърмори той и се опита да си представи как силните масажни струи обливат и отпускат уморените му мускули. Въображението му не помогна особено.

Сети се да прибере дрехите и мократа хавлия в коша за пране, след като си помисли, че Клеър може да реши да мине през банята, когато дойде да го вземе.

Гърбът му протестира при навеждането, но той само изръмжа.

Тъй като не знаеше къде ще ходят, се замисли какво да облече. Вероятно джинсите не бяха подходящ избор, макар че точно джинси и пуловер му се струваха идеални за изнуреното му тяло.

Спря се на черен панталон и всекидневна риза на малки сини и зелени карета. Ако беше абсолютно необходимо, би могъл да я допълни с вратовръзка и — моля те, господи, само не ме карай — сако.

Ако тя вече не бе планирала всичко, каквото и да бе, той би й предложил една спокойна вечер у дома, с храна от ресторанта и филми.

Но жена, която работеше цяла седмица у дома и в книжарницата, заслужаваше да се позабавлява навън в събота вечер.

Ако поискаше от него да идат на танци, може би щеше да се разплаче.

Озърна се в апартамента и реши, че е прилично чист и подреден, най-вече защото напоследък не бе прекарвал тук достатъчно дълго, че да разтури. Времето му бе посветено на Клеър, работата, семейните съвещания, кучетата, децата и затова излежаването на дивана с бира, чипс и гледане на спортния канал, почти напълно отсъстваше от ежедневието му.

Спря за миг, за да се запита дали му липсва, и установи, че не особено. Имаше си и добри страни на това да си зает, особено ако си зает с Клеър и веселата й банда, с работа, която много харесваше, с редовни срещи със семейството си. Време беше да спре да се окайва, реши той, и най-добре да се запаси с болкоуспокояващи мехлеми.

Отсечено потропване по вратата прекъсна плановете му да се изтегне на дивана само за пет минутки. Напомни си, че е време да престане да разсъждава като пенсионер, и отвори вратата.

Ейвъри и Хоуп, нарамили кутии, влязоха бодро и минаха покрай него.

— Все едно ни няма — подхвърли Ейвъри, докато крачеше решително към кухнята му.

— Какво…

— Здравей. — Клеър спря за миг, колкото да го целуне. — Само ще подредим всичко. Няма да ни отнеме много време.

— Добре. Какво ще подредите?

— Това-онова. Доста неща, които не бих могла да пренеса сама.

— Ние сме невидими. — Ейвъри разчисти сгъваемата масичка, която той понякога използваше и за хранене. — Не можеш да ни видиш.

Хоуп разгъна бяла покривка и застла с нея масата с едно уверено и отсечено движение, докато Ейвъри измъкне тирбушон от джоба си. Извади тапата на бутилка каберне и я остави върху сребърна стойка за вино.

— Реших да вечеряме у дома. Надявам се, че нямаш нищо против.

Озадачен, Бекет последва Клеър в кухнята и я видя как пъха покрит съд за печене във фурната му.

— Искаш да си останем у дома?

— Освен ако не ти е неприятно.

— Не, но…

Беше облякла рокля — къса и прилепнала, в много тъмно и наситено синьо, и носеше лъскави червени обувки с много високи и тънки токчета.

— Изглеждаш страхотно. — Долови някакво божествено ухание. — Какво има във фурната?

— Телешко задушено със зеленчуци.

— Наистина ли?

Очевидно доволна от себе си, тя се засмя.

— Говорих с майка ти и тя ми каза, че ти е любимо. Да се надяваме, че сготвеното от мен ще е добро, колкото и нейното.

— Направила си телешко задушено?

— Както и някои други нещица. Ако виното вече е дишало достатъчно, защо не си сипеш една чаша. Аз имам нужда от още малко подготовка тук.

— Разбира се, аз… — Замлъкна, забелязал позната форма на плота в кухнята. Приближи се и вдигна капака. — Ябълков пай? Шегуваш ли се? Изпекла си пай?

— Твърдят, че също ти бил любим. Обичам да пека пай, когато имам време.

— Клеър, сигурно ти е отнело цял ден да приготвиш всичко. Не очаквах…

— Защо? — Тя вирна глава към него. — Защо пък да не очакваш от време на време? Нали така ми каза?

— Май да. Просто… уха.

— Ти ме водиш на ресторант. Излизаме заедно с децата. Донесе им кучета и сложи предупредителни лампички в дома ми. Ти отделяш време и внимание за всички нас, Бекет. Исках да ти отвърна подобаващо.

Това го зашемети. Трогна го.

— Мисля, че това е най-хубавото нещо, което някой някога е правил за мен.

— Не знам дали е така, но за мен беше удоволствие. Какво стана с виното?

— Готово е.

Излезе от кухнята и забеляза, че Хоуп и Ейвъри бяха преобразили неговата нисичка сгъваема маса в бляскава маса за двама, на която имаше даже свещи и цветя. От стереото се носеше тиха музика.

Сипа вино и занесе чашите в кухнята, където Клеър подреждаше маслинки в красива табличка.

— Оттатък изглежда зашеметяващо. Наистина ли са невидими, или са си тръгнали?

— Само двамата сме. — Тя взе чашата и лекичко я чукна в неговата. — Да пием за това, че сме само двамата поне за една вечер.

— Не се сещам за нищо по-хубаво, Клеър. Благодаря.

— Бекет. — Тя се сгуши в прегръдките му. — Няма защо.

Не му позволи да й помага и трябваше да си признае, че се чувстваше много добре само да седи заедно с нея и да си приказват на чаша вино и специални леки хапки. Усети как тежестта и умората от деня полека се изпаряват, а когато седнаха на масата и преглътна първата хапка от нейното телешко задушено, изпита искрена благодарност.

— Определено е страхотно.

— С майка ти сверихме рецептите си. Доста са близки. Трябваше да се постарая — добави тя, — за да не си разочарован, че няма да излизаме.

— Клеър, днес съм премъкнал на гръб поне половин тон принадлежности за баня по стълбите в хотела. Когато се прибрах, се чувствах като осемдесетгодишен старец, блъснат от камион. Телешко задушено и ябълков пай у дома? Все едно е дошла Коледа.

— Чух, че си работил днес. Мислех, че всички почивате в събота.

— Обикновено, но искахме да качим всичко в баните, за да може водопроводчикът да започне с монтажа в понеделник сутрин.

— Става все по-реално, нали? Не е просто една сграда, колкото и красива да е тя. Вече се оформя и добива функционален вид, или поне е на път. Спомням си, когато сложихме рафтовете за книгите, плота, как отваряхме първите кашони с книги. Помня го много добре, онова усещане, че всичко вече е реалност. Че наистина е книжарница. Моята книжарница.

— В повечето дни има толкова неща за вършене, че просто гледаш да приключиш с едното и да се захванеш със следващото. Но да, има дни като този, когато изведнъж го осъзнаваш. Всичко е истинско. — Допълни чашата й с вино, после и своята. — Точно сега, докато седя с теб, мога да се върна назад към началото, към плановете ни и как стигнахме дотук и да си кажа, че реалността е хубава. Кажи ми, че ще останеш тази нощ?

Тя му се усмихна.

— Мислех си, че никога няма да ме помолиш.