Нора Робъртс
Сега и завинаги (14)

Четиринадесета глава

Хоуп не каза нищо, когато влязоха. Клеър понечи да заговори, но Ейвъри поклати глава. Разбрала жеста й, Клеър запази мълчание.

Навсякъде имаше струпани кашони и едва се минаваше между тях. Кухненски шкафове, отбеляза Клеър. Значи монтирането им щеше да започне скоро, но се притесни, че Хоуп няма да може да види и оцени по достойнство красивите плочки, тъй като кашоните и брезентът скриваха голяма част от тях.

Проправиха си път до голямата арка.

— Цветовете са хубави. — Тонът на Хоуп беше сдържан, но тя постоя за малко насред затрупаната стая, преди да продължи по късия коридор към фоайето.

Тук тя възкликна тихичко — от удоволствие и изненада.

— Добре, прекрасно е. Стилно и уникално, без да е претенциозно. Знаете ли дали е безопасно да се стъпва и в тази част?

— Оуен каза, че всичко, по което не можем да стъпваме, ще бъде преградено с предпазни ленти. — Тъй като искаше лично да види всичко, Ейвъри мина по плочките и светна работната лампа в една от баните. — Уха.

— Какво? — Хоуп пристъпи вътре и прокара длан по стилизираните шарки на стенните плочки. — Виж как подчертава детайлите на килима от плочки на пода, но без да ги повтаря. Много ми харесва.

— Искаш ли го?

Хоуп само изгледа иронично приятелката си.

— Сигурна съм, че има още какво да се види.

Запъти се към първата от стаите за гости и застана пред лентата, която преграждаше достъпа до банята.

Бяха сложили подовата настилка, отбеляза Клеър и си спомни за онзи първи миг с Бекет точно там. Спомни си внезапната и изненадваща страст. И аромата на орлови нокти.

Отстъпи назад и остави приятелките си да се дивят на цветовете и красивите плочки, а тя отиде в трапезарията.

— Изглежда страхотно — обади се Хоуп, когато дойде при нея. Загледа се за миг в тавана, преди да иде до прозорците на фасадата.

— Наистина ли не си сигурна?

Все така загледана навън, Хоуп вдигна рамене.

— Предполагам, че просто се чувствам извън стихията си и това ме притеснява. Всичко това е голяма промяна за мен и аз я искам — мисля, че се нуждая от нея. Но сега, след като направих крачката, се питам дали съм готова за толкова голяма промяна.

Извърна се от прозореца.

— Но в това място има нещо особено. Сякаш ми говори и ме кара да се замисля, че може би това е моята стихия сега. Чувствам, че съм постъпила правилно, когато съм тук, вътре. Вероятно ще се върна в апартамента отсреща и отново ще се паникьосам, но всичко е наред, когато съм тук.

Отново вдигна очи към дървения таван, когато чу стъпки от горния етаж.

— Ейвъри май се е качила горе без нас.

— Не, не съм. — Вперила поглед в тавана, Ейвъри също влезе.

— Сигурно е Райдър или Оуен — обади се Клеър.

— Може би, но не видях колите им нито отпред, нито отзад.

— Е, горе има някой и тъй като вратите са заключени, явно е човек с ключ. — За да разгадае мистерията, Хоуп излезе в коридора и застана в подножието на стълбите. — Ехо!

Гласът й отекна и последва тишина.

— Сигурно е призракът. — Ейвъри се ухили развеселена.

— Да проверим.

— Ейвъри… — Но тя вече тичаше нагоре. Примирена, Клеър я последва заедно с Хоуп, докато приятелката им продължаваше да подвиква.

— Не е ли страхотно, а? — Ейвъри стоеше на прага на стаята „Елизабет и Дарси“. — Усещате ли го? — Тя вдъхна дълбоко. — Мирис на лято. Орлови нокти.

— Имаш развихрено въображение. — Но Клеър скръсти ръце пред гърдите си, защото и тя го усещаше.

— Значи и моето въображение е поело в същата посока. Забележително. — Хоуп влезе в стаята. — Някой направил ли е проучване, за да разбере коя е била тя? Би могло да е… — Тя подскочи, когато вратата към верандата се отвори.

— Вижте!

— Вратата не е била затворена добре и заключена. Именно оттам е влязъл някой — упорито продължи Клеър.

— Някой, нарамил цял сноп орлови нокти? Не мисля. — Ейвъри отиде до вратата и я отвори по-широко. Затвори я. — И никак не е лесно да се качиш тук отвън и при това още по светло.

— Не усещате тъга тук, нали? — Хоуп обиколи стаята, отново отвори вратата и пристъпи навън. — Каквото и да е, който и да е… изпитва приятелски чувства.

— Не може да изпитва нищо, защото е само камък, тухли и дърво — сопна се гневно Клеър.

— Също като Хил Хаус. — Ейвъри снижи и удебели гласа си. — И онзи, който броди там, е съвсем сам.

— О, престани. — Този път Клеър се нахвърли върху нея. — Просто престани. Намираме се в стара сграда. Подът скърца. Трябва да поправят вратата. Това е всичко.

— Скъпа. — Ейвъри се пресегна и я хвана за ръка. — Защо си толкова разстроена?

— Стоиш тук и говориш за това място като за някакъв обитаван от духове хотел, а се чудиш защо съм разстроена?

— Да. — Стисна по-здраво ръката й. — Ако не вярваш в духове, ще си кажеш, че просто се шегуваме. Но няма да си разстроена.

— Не съм. Просто ми омръзна да ме въвличат в разговори за духове, сякаш те наистина съществуват.

— Добре. Аз не се ядосвам, че ти не вярваш. Защо ти се ядосваш, че аз вярвам?

— Права си. Напълно. Беше тежък ден, а тепърва трябва да се прибирам и да правя вечеря. Най-добре да си тръгвам.

— Ще дойдем пак друг път — обади се Хоуп.

— Не, вие останете, обиколете навсякъде. Съжалявам. Наистина съм уморена. Аз просто… — Гласът й пресекна, издавайки я. — Не вярвам във всичко това.

— Чудесно, няма проблем. — Ейвъри вдигна рамене леко подразнена. — Добре е да се качим горе, за да види Хоуп апартамента си.

— Не искам да вярвам. — Сълзи премрежваха погледа й и свиваха гърлото й. — Ако е възможно, защо Клинт не се е върнал?

— Клеър. — Преди тя да успее да се дръпне, Ейвъри я стисна в прегръдките си. — Съжалявам. Изобщо не помислих.

— Глупаво е. Аз съм глупачка. — Клеър се предаде и се остави на емоциите си, позволи на сълзите да се пролеят. — Глупаво е и да се ядосвам, но защо тя да може да се върне? Защо да може да остане?

— Ще ми се да знаех.

— Мърфи я видя.

Ейвъри сепнато се дръпна.

— Какво? Кога?

— Когато бяхме тук с Бекет. Уплаших се, когато го видях как тръгва нагоре и се усмихва на… нея. И страшно се ядосах. Защо той да може да види нея, Ейвъри? Не е ли редно да има шанс да зърне баща си? Поне веднъж? Само веднъж. По дяволите.

Излезе на верандата на въздух. Докато стоеше до перилата, Хоуп й подаде кърпичка. После я прегърна от едната страна, докато Ейвъри я притискаше от другата.

— Глупаво е да се ядосвам. — От устните й се изтръгна треперлива въздишка, докато попиваше сълзите си. — Безсмислено е да питам защо. Вече съм го правила и го оставих зад гърба си. Когато за пръв път заговориха за духове, аз не повярвах, затова ми беше любопитно. Както в някой роман. Просто интересна история и толкова. Но после Мърфи я видя.

— Имаш право да питаш защо — прошепна Хоуп. — Дори и да няма отговор.

— Досега не осъзнавах защо ме разстройва толкова. Или може би не съм можела да го призная.

— Махаме се оттук — предложи Ейвъри. — Ще се върнем в апартамента на Хоуп, ще поседим и ще си поприказваме.

— Не, вече всичко е наред. По-добре е да знаеш, да си го признаеш и после да се справиш с проблема.

Клеър се обърна и видя как вратата се отваря по-широко. И въздъхна дълбоко.

— Най-добре да се справя с това, тъй като тя явно няма да ходи никъде.

 

 

На сутринта Бекет се озова с братята си в пералното помещение. Ако Оуен не бе свикал съвещание, би могъл да поспи още поне час или два, тъй като възнамеряваше да работи у дома преди обяд.

Но Оуен си беше Оуен, каза си той, и съвещанията и графиците бяха любимото му забавление.

— Електротехникът ще дойде тази сутрин да инсталира екстериорните лампи тук, както и новите вътрешни осветителни тела в магазина за сувенири. Кашоните са маркирани, но трябва отново да провериш всички лампи, Бек. И преди да питаш защо — продължи Оуен, — имаме близо двеста осветителни тела за двете сгради. Не искам да губим време, пари и работни часове, за да разменяме впоследствие нещо, ако се окаже, че е отбелязано грешно.

— Добре. Ще го направя, преди да ида в офиса. И преди да попиташ, да, взел съм си списъка със задачи.

— И докато се занимаваш с това… — Той добави и още куп задачки към списъка на брат си.

— Какво, по дяволите, ще правиш ти, докато аз съм на проклетия телефон?

Оуен отгърна папката си. Дължината на неговия списък затвори устата на Бекет.

— Защо не възложиш част от тях на новата ни управителка? — попита Райдър.

— Защото й даваме няколко дни да се настани, за бога. Ще си заработи заплатата другата седмица, повярвай ми. — Оуен прелисти страница в папката си. — Това е списък, който съм започнал да правя за нея. И докато аз монтирам плота отсреща, ти какво ще правиш?

— Двама от работниците ми ще са отсреща. — Райдър провери своя списък. — Когато магазинът за мебели на старо отвори, ще идат да вземат бюрото, което мама е харесала там, и ще го домъкнат до офиса отсреща. Продължаваме с боядисването отвън сигурно до безкрайност, а и ще ги накарам да започнат вътре, ще подхванем фоайето, тъй като подовата настилка там е готова.

Той продължи да изрежда задачите си, докато Бекет пиеше кафе, а някой превключи радиото на канала с кънтри рок, когато работниците се появиха на обекта.

— Мама има среща в Хагерстаун — напомни им Оуен.

— Значи ще се отбие тук на път за вкъщи. Кажете на работниците, че големият шеф пристига. Това е всичко от мен.

— Слава богу.

Когато Бекет се прозя, Райдър се подсмихна лукаво.

— Да не би да си изтощен от гледането на децата снощи?

— Това да не е кодова дума за секс? — попита Оуен. — Трябва да ме осведомявате, ако ще говорим кодирано.

— Не, не е никакъв код и не, не съм изтощен. Просто не можах да спя добре. Вероятно, тъкмо защото гледането на деца не е кодова дума за секс.

Райдър не спираше да се подсмихва.

— Да не би да я болеше глава?

— Голям тъпак си — незлобиво подхвърли Бекет. — Не беше удобен момент — би било неудобно да спя с нея, докато хлапетата спят в съседната стая. Не са готови за това, особено след като Хари ме подложи на кръстосан разпит, задето съм целунал майка му.

— Сериозно? — Лукавата усмивчица на Райдър се разтегна в широка весела гримаса. — Браво на него.

— Да, няма как да не му се възхити човек, че се грижи за нея. Страхотни хлапета са. Мърфи иска да му направя ковчези за фигурките, за онези, които умрат в битка. Кой би помислил за това?

— Ще ми се ние да се бяхме сетили — размечта се Оуен. — Щеше да е готино. Можехме да ги погребваме в задния двор, да им правим малки надгробни плочи с емблемата на всеки отгоре им.

Страхотно, помисли си Бекет.

— И после ще се надигнат отново, заредени от някаква свръхестествена сила, за да търсят отмъщение.

— Може да гравираш емблемите им и на капака на ковчега. Всеки трябва да си има личен ковчег. Нали още пазиш онзи стар пирограф?

— Разбира се. Супер, това много ще му хареса.

— Докато вие двамата си играете с вашите играчки, аз ще ида да поработя. — Райдър закопча колана с инструментите на кръста си. — Наоколо има предостатъчно парчета шперплат — добави той, докато излизаше.

Оуен изчака Райдър да се отдалечи достатъчно и да се развика на работниците си, за да не може да го чуе.

— Нали знаеш, че ако започнеш да ги правиш, и той ще иска да се включи и ще си заплюе ковчезите на Върколака и Венъм, както винаги.

— Да, сигурно. А ти?

— Много ясно, че искам и аз. За мен са…

— Мои са Спайдърмен и Лунният рицар.

— По дяволите. Щях да си заплюя Спайдърмен.

— Закъсня.

— Батман и Жокера.

— Добро начало.

Мислеше да се прибере направо и да поработи в офиса, но се озова с работни ръкавици на ръцете, зает да помага да съборят старата ограда. После го извикаха по телефона отсреща, за да обсъдят с Маделин етажерките, които тя искаше да монтират на лявата стена на магазина за сувенири.

Когато излизаше, забеляза бръснаря, поседнал на пейката пред салона на Шери, и се спря да поприказват.

— Изглежда много добре. — Двамата се загледаха как електротехникът монтира единия от двата големи фенера, които стояха отстрани на входа. — Чух, че ще правите голямо парти, когато всичко е готово.

— И аз така чух.

— Минувачите направо ще си счупят вратовете да зяпат нагоре.

— Никой си няма като твоята гледка, Дик. — Телефонът звънна в джоба му. — Ще се видим пак. — Извади телефона, докато вървеше. — Какво има, Рай? Липсвам ли ти?

— Като обрив по задника. Момчетата тук имат въпрос относно декорациите по стената. Мама е в Хагерстаун, така че ти си този, който решава.

— Идвам.

Най-сетне влезе в офиса си почти в десет, вместо в девет, както бе планирал. Но нямаше значение. Всяка крачка, каза си той и си сипа последното останало кафе от сутринта в голяма чаша, е крачка напред.

Най-напред се зае с телефонните обаждания, защото най-много ги мразеше, после продължи с допълването на плановете за обзавеждането с още някои покупки.

След като изпрати обновения файл на всички по електронната поща, отвори нов файл.

Твърдо бе решил днес да довърши окончателно графичното оформление на табелата с името на хотела — и най-добре всички да я харесат.

Бяха се спрели на три възможни варианта за шрифт, тъй като никой не искаше да вземе крайното решение. Е, днес той щеше да го направи от името на всички.

Поигра си малко с всички, пробва различно разстояние между буквите, размер и цветове. Стана, поразходи се, отиде до прозореца и се вторачи в сградата, опитвайки се да си представи завършената табела. После се върна, провери наново размерите, пресметна, поигра си още малко.

Имаше нужда от храна, реши той и се обади долу в ресторанта за пица калцоне.

Това е, отсече мислено и отпечата едно копие. Занесе го до прозореца и го вдигна нагоре, притворил едното си око.

— И казваме, че е добре.

За повече въздействие и убедителност той седна отново пред компютъра си и поработи върху табелата за магазина за сувенири, като използваше същите палитра и шрифт.

— Да, отворено е — извика той, когато на вратата се почука. Понечи да стане и посегна към портфейла си. И денят му стана още по-ведър, когато видя Клеър да влиза с кутията за доставки по домовете.

— Работиш допълнително и във „Веста“? Сигурен съм, че получаваш страхотни бакшиши.

— Спестявам за нова кола. — Тя му подаде кутията с усмивка. — Бях долу, когато я опаковаха, и реших да я кача, тъй като и бездруго исках да поговоря с теб. Записана е на сметката ти.

— Чудесно. — Остави пицата настрани. — Ще си я разделим.

— Благодаря, но ще хапна набързо една салата и отивам да помогна на Хоуп за половин час. Но исках да…

— Не съм ти дал бакшиш. — Сложи ръце на талията й и я придърпа към себе си. — Ухаеш страхотно.

И изглеждаше така, отбеляза той, много по-спокойна и весела, отколкото беше напоследък след спора им за Лизи.

— Изпробвам новите лосиони, които мисля да продаваме. Този е с аромат на кайсия и мед.

— Купувам го.

Наведе се и се наслади на целувката, на кайсиите и меда, на Клеър. Прекалено дълго, мислеше си той, докато ръцете й се обвиваха около врата му. Прекалено дълго време бе минало, откакто я бе държал в прегръдките си, бе я имал.

— Отличен бакшиш.

— Това е само първата вноска. — Побутна я гърбом към вратата. — За останалото трябва да дойдеш с мен.

Продължи навън от офиса и влезе с нея в апартамента си.

— Бекет. — Тя се засмя, но той усети пресекналата й въздишка, почувства как потръпва, когато лекичко гризна със зъби долната й устна. — Не мога. Не можем. Посред бял ден.

— Обедна почивка.

— Да, но…

— Мисля за теб през цялото време. — Продължи да я насочва напред, докато устните му галеха шията й, а после отново се връщаха на устата й. — Как искам да бъда с теб отново, точно така. Ужасно е да те виждам и да не мога да те докосна.

— Знам. Аз…

— Позволи ми да те докосна.

Вече го правеше, ръцете му шареха по тялото й, разпалваха го, пробуждаха нужди, които заглушаваха здравия разум.

— Май мога да позакъснея.

Той плъзна длан под полата на роклята й, погали крака й, притисна я и отново слезе надолу.

— Определено мога да закъснея.

Падна по гръб на леглото, а сърцето й вече препускаше и тялото й бе пламнало. Истинска лудост, безотговорна, прелестна лудост, мислеше си тя, когато устата му се притисна към тялото й, когато зъбите му леко стиснаха зърното й, което сякаш бе още по-възбуждащо, защото беше през плата на роклята.

Издаде вик на изненада и шок, когато пръстите му отново се пъхнаха под роклята й и вътре в нея.

— Господи. О, боже.

— Просто се отпусни. — Самият полудял от страст, Бекет я водеше към върха, докато се наслаждаваше на топлата й шия. — Отпусни се.

Тя се изви под него, ръцете й стиснаха здраво омачканите чаршафи, очите й се премрежиха. Когато стигна до оргазъм, продължителният й, разтърсващ вик го прониза право в слабините.

И когато тя се отпусна безсилно, когато очите й се затвориха, Бекет смъкна джинсите си и вдигна нагоре полата й. И потъна в нея.

Шокираният й вик отново отекна, но сега ръцете й се впиха в хълбоците му, заби нокти в тях. Треперещите й устни прошепнаха името му, докато се взираше в очите му.

После тя обви с крака кръста му и отвърна също толкова страстно на тласъците му.

Напълно изтощени, двамата лежаха с преплетени тела, все още полуоблечени, едва поемащи си дъх.

— Трябва по-често да ти нося пица калцоне.

— Съгласен съм.

Клеър затвори очи, искаше й се да се наслади на усещането поне още малко.

— Това определено ми се случва за първи път.

Той повдигна глава.

— Имаш предвид през деня ли?

— Не, но по средата на работния ден — и все още съм с дрехите си. Почти всички.

— Малко бързах. — Наведе се и потърка с устни нейните. — Но мога да те разсъблека и да започна отначало.

— Не мисля, че силите ми, нито пък графикът ми за деня могат да понесат още един бакшиш. Но благодаря за щедростта.

— Най-добрата пица калцоне в целия окръг. По дяволите, аз ще отворя — каза той, когато на вратата на апартамента се почука.

И естествено не беше заключено, спомни си той, когато чу гласа на Ейвъри. Нахлузи джинсите си, а Клеър скочи и се зае да приглажда и оправя роклята си.

— Чакай малко! Идвам веднага.

Но тя вече бе стигнала до вратата, където стоеше с отворена уста и вирнат показалец.

— Правили сте секс по пладне! Вижте се само, гузни и с премрежени погледи. Тялото ми не може да понесе повече цялата тази ревност. Ще трябва да си наема мъж. Колко вземаш?

— Много смешно.

Клеър издърпа ластика от косата си и тогава осъзна, че е оставила чантичката си — с четката вътре — в офиса на Бекет.

— Ние тъкмо довършвахме…

— Доказателствата сочат, че вече сте свършили.

— Голяма шегаджийка е. — Бекет се обърна към Клеър и посочи с палец Ейвъри.

И тогава двамата просто се усмихнаха един на друг — като двойка, която току-що е правила секс в обедната почивка, помисли си Ейвъри.

— Почуках — каза им тя. — Първо на офиса, защото там поръча да ти донесат пицата — и където Клеър каза, че ще я занесе, защото искала да… — Ейвъри направи с ръце знак за кавички. — … „поговори с теб“.

— Така и направих. Виж, наистина трябва да си взема четката за коса. Ще се видим при Хоуп само след минутка.

— Не може да правите повече секс. Абсолютно сериозно ви го заявявам. Ще разбера, ако го направите, после ще се разплача и ще си отрежа косата. Не искаш да бъдеш отговорна за това.

— Само ще си пооправя малко косата. Идвам веднага. Обещавам.

Ейвъри не каза нищо, само посочи и двамата с пръст, изгледа ги с присвити очи и излезе.

— Вече мислех, че никога няма да си тръгне. Защо не…

— Не. — Клеър вдигна ръка с дланта напред. — Категорично не. Обещах. Трябва да си взема чантичката. Исках да поговоря с теб, да ти се извиня.

— За какво? — Последва я обратно в офиса.

— Задето бях толкова разсеяна, че дори не ти благодарих за гледането на децата снощи, както и че се държах заядливо, когато ми поправи мивката, а и задето ти се сопнах онази вечер, когато бяхме в хотела и после на вечеря… което е и причината за всичко останало.

Грабна чантата си и се озърна наоколо.

— Не мисля, че някога съм влизала тук, в офиса ти. Хубав е. Много ти подхожда. Това баня ли е?

— Да.

— Трябва ми огледало. — Тя влезе, но остави вратата отворена, докато привеждаше косата си отново в приличен вид. — Заедно с Ейвъри и Хоуп отидохме в хотела, докато ти беше с момчетата. И там, ами, чухме нещо на горния етаж, някакви стъпки. И усетихме уханието й. Вратата към верандата се отвори.

Свали ластика от китката си и завърза косата си на стегната опашка.

— Нахвърлих им се също като на теб. Не — реши тя. — Дори по-зле. Бях толкова ядосана.

Извади червило и сложи малко на устните си.

— Защо?

— Това е въпросът. И тогава осъзнах защо, или по-скоро приех отговора. Осъзнах, че съм ядосана, защото ако това е възможно, ако наистина се случва, ако има вероятност някой да се върне, тогава…

— О, по дяволите. Клинт. Изобщо не помислих за това, за него. Съжалявам.

— Не, аз съжалявам. Няма причина ти да мислиш за това. Както и аз няма защо да си изкарвам яда на теб, нито на Ейвъри и Хоуп. Само че така става, когато си разстроен. Изливаш си всичко върху хората, които са ти близки. — За да довърши лекия си грим, тя извади малко огледалце със сенки за очи.

— Това те наранява, а аз не те оставих на мира.

— Не си ме наранил ти, а ситуацията. А сега, когато знам защо се почувствах така, вече няма да ме боли.

— Просто така?

— Поплаках си хубавичко, след като сложих момчетата в леглата им снощи, и обмислих всичко. Не, вече няма да ме боли. — Пъхна обратно огледалцето в чантата си и излезе от банята. — Не знам защо някои хора се връщат — поне има такива истории. И не мога да знам защо Клинт не го направи. Или пък се е връщал, но аз не съм била готова или достатъчно отворена за това и не съм го видяла или почувствала. Но знам, че вече го няма и не мога да му се сърдя, нито пък на теб или… на който и да е там. Затова извинявай и благодаря, че разведе момчетата из хотела, че ми поправи проклетата мивка и че ги наглежда вчера, за да мога да си изясня всичко това.

— Моля, пак заповядай.

— Сега наистина трябва да тръгвам.

— Искам да те видя през уикенда.

— И аз искам да ме видиш през уикенда. — Хвърли се в прегръдките му и просто го притисна за миг. — Нека да си видя графика.

— Ще ти се обадя после.

— Добре. — Отиде до вратата, отвори я. — О, и още нещо. Благодаря ти за бакшиша.

Той отиде до прозореца и остана там, за да я види как пресича улицата. Направи го тичешком, с развети поли над пъргавите й крака. Когато стигна до отсрещния ъгъл, тя погледна назад, видя го на прозореца и му махна, преди да заобиколи към задния вход на сградата.

Той се замисли за нея, за любовта. Какво коства и какво дава. После занесе кутията с отдавна изстиналата си пица до микровълновата, за да я притопли.

 

 

Наближаваше краят на работния ден, когато отново отиде в хотела. Тъй като се бе замислил за други неща, най-напред помириса боята, преди да я забележи.

Трябваше да сложат още един пласт, но приглушеният сламен цвят вече грееше на светлината и подчертаваше тоновете на плочките. Чу стъргането на триони, тропота на чукове. Когато стигна до стълбите, отгоре се разнесе гласът на майка му.

Идеално, щеше да хване всички наведнъж.

Завари майка си и Каролий на втория етаж в стаята „Ив и Рурк“^[1].

— Здравейте. Надявах се да те хвана тук. — Той се запъти към банята.

— Виж само! — Майка му пъхна в ръката му някаква техническа скица. — Идеалната подгряваща поставка за кърпи за тази стая.

— Вече си…

— Не поръчах другата, защото не бях сигурна на сто процента. За тази — съм. Затоплящо се стъкло.

— Малко е…

— Скъпичка, знам, но е напълно подходяща. Има футуристичен вид.

— Доста е добра. — Бекет се загледа в картинката, като мислено си представяше останалото обзавеждане на стаята. — Подхожда на осветлението и на кранчетата за мивките и душа, които ще използваме тук.

— Хубаво, защото вече я поръчах. Но това не е голямата новина.

— Нали не си бременна?

Тя го перна през ръката.

— Каролий…

— Каролий е бременна?

— Какво те е прихванало? Не, и хубаво, че не е, защото тя ще бъде нашата помощник-управителка.

— Страхотно. — Изненадан, той погледна леля си. — Не знаех, че искаш да работиш тук.

— Направо изгарям от желание. — Очите на Каролий блестяха от вълнение. — Обичам това място, а и никак няма да съжалявам, че напускам почасовата си работа в онзи голям магазин. Много ме бива с хората, а и знаеш колко обичам да посрещам гости. Написах си работна автобиография.

— За какво ли? — Джъстин бутна сестра си с лакът.

— Това е бизнес, Джъстин. Семеен, но все пак бизнес.

— Гласувам „за“ относно назначаването ти — обади се Бекет. — Ще се справиш отлично.

— Видя ли? Единодушни сме.

— Толкова се вълнувам! Наистина обичам това място. Ще мога да идвам пеша на работа, вместо да шофирам чак до… — Тя спря насред думата и поклати глава. — Но ще трябва да видим дали двете с Хоуп се разбираме. — Каролий вдигна ръка и кръстоса пръсти. — Тогава ще го обявим официално.

— Е, тази новина засенчва моята.

— Клеър е бременна.

Бекет зяпна.

— Мамо, господи.

— Каквото повикало, такова се обадило, момчето ми. Каква е новината?

— Къде са другите?

— Горе в апартамента на Хоуп. Хванаха се да сложат плочките в кухнята и банята там, тъй като е лесно.

— Да ги извикаме тук и всички ще погледнем заедно.

Излезе от стаята и викна към горния етаж.

— Семейно съвещание, веднага. „Ив и Рурк“.

— Какво има, Бекет? — попита Джъстин.

— Нещо, което довърших днес. О, трябва ми работилницата за малко, само ти казвам. Трябва да направя малко ковчези.

Джъстин Монтгомъри трудно можеше да бъде изненадана, особено когато ставаше дума за синовете й, но сега се наложи да примигне.

— Ковчези ли?

— За децата, за фигурките им, които са загинали в битка. Сигурно ще ида да поработя там, когато… Добре, ето ги и тях.

— Какво става? — попита Оуен. — Тъкмо приключихме.

— И искам бира — обади се Райдър.

Глупчо се промъкна иззад него и обиколи стаята, за да подуши всички за поздрав.

— Можеш да почерпиш и мен. — Бекет отвори папката си и извади готовия модел на табелата. — Това е. Ако някой не я харесва, ще го убия с чука. Ще ми е мъчно за мама и Каролий, но ако се наложи, ще го направя.

Райдър се загледа сериозно и каза само:

— Аха.

— Какъв шрифт е използван?

— Този, който съм избрал — отвърна Бекет на Оуен. — Мога да те убия. Имам си и друг брат.

— Джъстин, виж цветовете. — Каролий се облегна на рамото на Бекет и се наведе напред.

— Точно каквито ги исках, това наситено тъмнокафяво върху кремаво-бежово.

— Показвам ви я в мащаб. Има достатъчно място да добавим уебсайта и телефоните, без да се блъскат в името.

— Не е зле. — Райдър кимна, почеса Глупчо зад ушите и се ухили на брат си. — Никак не е зле.

— Все пак трябва да знам името на шрифта. Ако останем с това…

— Оставаме — настоя Бекет.

— Трябва ми за документите, визитките, табелките на стаите, за ключодържателите…

— Добре, млъкни. — Бекет измъкна от папката един диск и го подаде на Оуен. — Всичко е вътре.

— Също като поставката за кърпи. — Джъстин прегърна Бекет през кръста. — Сигурна съм на сто процента.

— Направих проект и за магазина за сувенири, като реших да използваме вертикална табела и да я закрепим със скоби, ще има надпис и от двете страни.

— Много ми харесва! — Джъстин взе листа. — Каролий, хайде да видим дали Маделин още е там. Ще иска да я види. Браво. — Тя стисна лакътя на Бекет. — Отлична работа.

— Май ще те черпя бира — реши Райдър.

— Явно ще трябва.

— Ще се видим там. Трябва да се поизмия, тъй като не съм седял на бюрото си цял ден.

— Посочил ли си размера на шрифта на…

— Всичко е вътре, Оуен — увери го Бекет.

— Ще проверя. След като Рай ме почерпи с бира.

— Защо аз?

— Твой ред е.

— Глупости.

Двамата продължиха да спорят, докато се отдалечаваха.