Нора Робъртс
Сега и завинаги (12)

Дванадесета глава

В понеделник сутрин, далеч преди часа за отваряне, Клеър използва ключа си, за да влезе във „Веста“. Чу звука на огромния миксер за тесто и отиде направо в кухнята, където Ейвъри явно месеше тесто.

— Здравей! Исках да поговоря с теб преди… — Тя спря като закована и зяпна Ейвъри, която вече разточваше готовото и нарязано на топки тесто. — Косата ти! Тя е… Това цикламено ли е? Боядисала си косата си.

— Правила си секс.

— Аз… боядисала си косата си, защото аз съм правила секс?

— Не. Боядисах я, защото аз не съм правила секс. Е, добре де, не точно затова. — Тя въздъхна, докато разточваше. — Може би донякъде. Преди всичко, защото исках промяна. Нещо, което да ме провокира поне малко.

— Успяла си.

Ейвъри сведе поглед към недотам чистата си работна престилка и старите си кецове с удебелени гумени подметки.

— Затънала съм в рутина, Клеър. Не, самата аз съм отъпкан коловоз.

— Не си. Харесва ми. Цветът е… забавен.

— Мисля, че ми харесва. Донякъде. — Понеже ръцете й бяха изцапани с брашно и тесто, Ейвъри потърка брадичката си с рамо. — Изплаших се сама, когато се видях в огледалото в банята сутринта. Бях забравила и изведнъж… какво, за бога, е това! Както и да е, това е от онези измиващи се шампоани-оцветители. Ще го изтрая известно време и ще видим.

Клеър тайничко си отдъхна.

С отработени и уверени движения Ейвъри се зае да слага разточените кори да втасват в тавите.

— И така, относно секса. Правила си секс в петък вечерта и…

— И чак до събота сутринта.

— Самохвалството е присъщо на дребнавите и жестоките. Аз ли съм най-добрата ти приятелка, или не?

— Най-добрата приятелка на света. — Клеър докосна с пръст сърцето си.

— И какво получавам? Само някакво си кратко съобщение в телефона — Прекарах нощта с Б. Страхотно.

— Нали ти оставих на телефонния секретар песничката на Шаная Туейн, припева „чувствам се като жена“?

— Вярно, това ме разсмя, но това съвсем не е всичко, което се споделя с най-добра приятелка.

— В събота имаше детски рожден ден, а ти беше на работа тук до колко, до полунощ, нали?

— Почти.

— Не съм свикнала да правя много секс. В събота си легнах веднага след децата. А в неделя мога да кажа, че нямах никакво свободно време, а и ти пак беше на работа.

— Видя ли? Затънала съм в коловоза на рутината.

— Не си. — Клеър хвана Ейвъри за раменете, стисна я и леко я разтърси. — Но дойдох рано днес специално, за да поговоря с теб. Господи, наистина искам да поговоря с най-добрата си приятелка.

— Подмазваш ми се. Харесва ми. Моля, продължавай, докато аз се занимавам с останалото тесто.

— Не е ли страшно много за понеделник сутрин?

— Довечера има частно парти, а и имам заявка за шест големи пици. Сега говори!

— Беше страхотно. Всичко. Вечерята…

— Била съм на вечеря скоро. Не съм правила секс. Давай нататък.

— Ами…

Клеър й разказа за притесненията си, когато двамата с Бекет си бяха тръгнали от ресторанта, и как си бе променила плановете на вратата.

— Спретнала си му номера с „о, трябва ми голям и силен мъж, който да провери страшната и празна къща“?

— Така е.

— Гордея се с теб, да знаеш.

— Беше си втълпил, че ще искам да я караме бавно. Осъзнах, че ако не направя нещо, още ще сме на първа фаза по Коледа. Затова взех нещата в свои ръце и му показах какво искам.

Сините очи на Ейвъри блеснаха весело и с известна гордост.

— Чуй се само.

— Именно. — Доволна от себе си и от света като цяло, Клеър разтърси рамене. — Имам чувството, че част от живота ми, която е била заключена досега, се връща обратно. С него изпитвам усещания, които не съм имала много отдавна. Нямам предвид само чисто физически, макар че в това отношение всичко е просто идеално.

— Бавно и спокойно, или диво и неудържимо?

— Мисля, че докато си тръгна в събота сутринта, бяхме минали и през двете, както и някои допълнителни комбинации.

— Добре, сега вече ревнувам. — След като покри тавите, Ейвъри отиде до мивката, за да измие ръцете си от тестото. — Радвам се за теб, но ревнувам. Радвам се и за него. Бек винаги си е падал по теб.

— Това е единственият ми проблем. Аз не съм онази Клеър Мърфи, по която си е падал някога. Той трябва да поиска да бъде с жената, която съм сега.

— Мислиш, че изживява някаква своя стара фантазия?

— Не съм сигурна и не знам дали и той знае точно. Но засега няма да се тревожа за това. Харесва ми да се опознаваме кои сме сега. Нещата се променят. Искам да видя как ще се развият.

 

 

Бекет прекара следващите две седмици, прескачайки от един проект на друг, от работата в дърводелската работилница към проверката на доставките, като същевременно се мъчеше да отдели време да бъде с Клеър. Докато майсторите полагаха плочите на първия етаж, другите работници се занимаваха предимно с работа по външните стени.

После дойде денят, в който заедно с братята си застана пред централния вход и огледаха готовата входна арка и стълбището.

— Какво ви казах? — обади се Бекет. — Направо свети.

— Така и трябва, с толкова много пластове лак. — Райдър приклекна и погали дървото с длан. — Гладко като стъкло. И добре изсъхнало.

— Нали знаеш, че щом скейтбордистите видят тази рампа, ще я пробват веднага.

Райдър погледна към Оуен.

— Значи ще ступаме здраво неколцина и ще се постараем всички да го научат. Мисля, че е време да смъкнем това грозилище. — Той вирна палец към големия син брезент. — Да покажем на всички, какво са направили майсторите с хотел „Бунсборо“.

— Да го направим, но да опънем една предпазна лента между колоните — добави Бекет, — за не идват хората насам.

Вероятно един от най-удовлетворяващите моменти в живота му, реши Бекет, беше този, в който смъкнаха брезентовото платно в хладното септемврийско утро с уханието на есен във въздуха.

Училищни автобуси минаваха по улицата на път за скъпоценния си товар, докато той и братята му пресичаха отсреща, за да се насладят на гледката. Колите забавяха, докато шофьорите извръщаха очи към откритата фасада на сградата.

А тя беше красива — все още не напълно пременена за тържествено откриване, помисли си Бекет, но красива. Дълбокият и наситен цвят на дървото блестеше на фона на старата каменна зидария, в която изпъкваха оттенъци на златисто и кафяво. Солидна като размер, със стълбище, което заемаше цялата дължина на фасадата, тя изпъкваше на фона на по-светлите цветове на парапета и оградата. Надвисналата отгоре веранда придаваше допълнително очарование и стил към излъчването за достойнство.

— Знаете ли, човек работи тук — подхвана Оуен, — и вижда как се променя. Но я гледа отвътре или отгоре, затова не я вижда в действителност. Да го вземат дяволите, свършили сме отлична работа.

— Много си прав. Това е забележителен момент. — Райдър извади телефона си, фокусира върху сградата и направи снимка. — И вече е увековечен. Да се връщаме на работа.

— По-добре изпрати снимката на мама.

Оуен поклати глава и погледна Бекет.

— Вече говорих с нея тази сутрин. И бездруго ще идва насам. Нека я оставим да се наслади на цялостното изживяване.

— Така е по-добре — съгласи се Бекет. — Целият град ще приказва за нея. — Загледа се в очертанията и цветовете й, докато пресичаха обратно.

Вътре всички се разпръснаха по задачи — Оуен отиде да провери как върви слагането на плочките, Райдър се зае с окачения дървен таван в трапезарията. А Бекет тръгна към третия етаж, но се спря на втория, когато усети уханието на орлови нокти.

— Харесва ти, нали? — измърмори той и тръгна към стаята „Елизабет и Дарси“.

Воден от импулс, влезе вътре, а после отиде на верандата. Погледна към града отвисоко, по протежението на главната улица с магазините и къщите, с покритите веранди и тухлени тротоари. И отвъд, към блесналите поля, хълмистите възвишения и очертанията на планините в ясносиньото есенно небе.

— Хубаво е. — Не знаеше дали говори на себе си, на сградата, или на призрака. Все едно. — Така е правилно.

И други бяха стояли на тази веранда, когато улицата е била само един широк прашен път, по който са минавали коне и каруци. Когато войниците са се били в полята отвъд, по хълмовете и в планината. Сградата е била тук и когато мъртвите са били погребвани, и когато тревата отново е покрила със зелената си пелена гробовете.

— Ами ти? — запита се той, мислейки за аромата на орлови нокти. — Стояла ли си тук? Кога? С карета ли си пристигнала, или с кола? Как си починала? Защо си останала?

Явно не беше готова да сподели, реши той. Жените знаеха как да пазят тайните си.

Погледна към „Обърни нова страница“. Помисли си, че е прекалено рано Клеър да е там. Сега сигурно приготвяше момчетата за училище, занимаваше се със закуската и раниците им.

Дали си мислеше за него, докато вършеше обичайните сутрешни задължения? Дали поглеждаше през прозореца на офиса си, замислена какво ли прави той сега и кога ще успеят да се видят?

Дали понякога се будеше нощем от силен копнеж по него, както му се случваше на него?

Искаше му се да мисли, че е така.

Видя една от служителките в салона за красота на Шери да отключва входната врата и да поглежда за миг към хотела, а после просто остана на място и зяпна. Това го накара да се ухили широко, обзет от прилив на гордост.

Още не бяха приключили, помисли си той. Сградата имаше нужда от осветление, от пейки, саксии за цветя и още куп детайли. Но когато беше готова за парти, определено щеше да е красавицата на бала.

Когато влезе отново, забеляза някакво движение с периферното си зрение. Нещо като размазана фигура, която блесна за миг във въздуха — само за частица от секундата, и вече я нямаше, когато се обърна към нея.

Вратата, която бе затворил здраво, се отвори широко.

Бързо направи крачка назад, докато сърцето му биеше ускорено. Би могъл да се закълне, че долови много слаб смях.

— Да, много смешно. — Отиде и отново затвори вратата. В мига, в който тръгна да излиза, тя пак се отвори.

Той я затвори, тя се отвори.

Може би й харесваше чистият въздух или гледката, но не можеше цяла сутрин да си играе така.

— Добре, виж какво, не мога да я оставя отворена. Помниш ли гълъбите и техните изпражнения? Нека не им даваме възможност да се върнат отново тук.

Докато наблюдаваше, вратата се отвори няколко сантиметра — като закачка — после се затвори.

— Благодаря. — Изчака за миг — за по-сигурно — преди да излезе от стаята.

Току-що бе спечелил спор с един призрак, каза си той, докато се качваше. Това заслужаваше да се отбележи.

Малко след девет часа настроението му се повиши още повече, когато телефонът му звънна и на екрана му се появи книжарницата. Остави ролетката си настрани.

— Здравей.

— О, Бекет, прекрасна е. Току-що дойдох, качих се в офиса си и погледнах през прозореца. Кълна се, че не повярвах на очите си.

— Свалихме брезента преди няколко часа.

— Знам, че ми беше казал как ще изглежда, а и сама видях части от нея, но сега е много повече. Гледам как хората минават пеша или с колите си и спират да зяпат.

— И аз ги виждам. Току-що излязох на верандата на втория етаж. — Вдигна ръка за поздрав и се ухили.

— Чакай малко.

Чу по телефона някакво шумолене, приглушена ругатня. Чу — и видя — как се отваря прозорецът на офиса й. Тя се наведе през него — красива като цвете — и го накара да се усмихне още по-широко.

— Здравей, Бекет — чу гласа й в ухото си.

— Здрасти, Клеър.

— Сигурно се чувстваш като на най-високия връх на света.

— Поне на най-високото място над главната улица. Ела тук, трябва да видиш гледката, защото е направо страхотна. И непременно трябва да видиш пода на долния етаж, плочките са поставени.

— Не мога тази сутрин. Имам цял куп документи за попълване, които не можах да погледна снощи заради домашното по история, таблицата за умножение, тест по човекът и природата и един кошмарен сън.

— Тестовете и на мен ми докарват кошмари.

— Не беше заради това. Бяха извънземни, с пипала на октоподи.

— И това също.

— Лиъм. Толкова беше стреснат, че събуди братята си, а Мърфи реши, че е време за игра. Както и да е, трябва да наваксам тази сутрин. После ще дойде цял автобус екскурзианти, така че ще се наложи да се възхищавам на прелестния хотел „Бунсборо“ оттук.

Това просто не му беше достатъчно, осъзна той. Да я вижда и да говори с нея, докато помежду им е главната улица.

— Ето какво, доведи децата след училище. Ще ги разведем наоколо, а после ще ги почерпим пица.

— Имат домашни.

— Говориш като майка. След домашните.

— Много би им харесало, но както вървят нещата напоследък, може да стане четири и половина, преди да успеем да дойдем.

— Ще ви чакам.

Гласът на Райдър изгърмя откъм стълбите.

— Бекет, по дяволите, какво стана с тези размери?

— Май и двамата трябва да се залавяме за работа. Благодаря за прекрасната гледка. Ще се чуем после.

— Клеър. Радвам се, че те видях.

 

 

Целия ден бе в приповдигнато настроение, което допълнително се подобряваше всеки път, когато се налагаше да излезе и някой го спираше да поговорят за хотела. Продължи в същия бодър дух и в края на деня, когато работниците се разотидоха.

Събраха се на обичайното за края на деня съвещание с братята му, за да уточнят задачите и графика за следващия ден.

— Да продължим във „Веста“ — предложи Оуен. — Такъв ден си заслужава пица и бира.

— Не мога. Клеър ще доведе децата да разгледат и после всички ще идем на пица.

— Видя ли какво става, когато се обвържеш с някого? — Райдър тъжно поклати глава. — Край вече с пицата и бирата с братята ти.

— Бек вече е семеен човек — тържествено отбеляза Оуен.

— Най-добре направо се замисли как да увеличиш вноските си за пенсия и застраховка „Живот“.

— Гледай си работата. Не съм никакъв…

— Край с турнирите по покер, край с купоните. — Райдър съчувствено потупа брат си по рамото. — И най-добре забрави за стриптийз клубовете, братле. Вече ще мислиш само как да спестиш за онази семейна екскурзия до Дисниленд. Горкият човек. Хайде, Оуен, да идем да хапнем и пийнем и за него.

— Буйната му младост — въздъхна Оуен на излизане, — вече е зад гърба му.

— Идиоти — викна подире им Бекет през смях. Но грубоватите им шеги го накараха да усети някакво пробождане в гърба. — Просто ревнуват, че имам жена до себе си.

Сведе поглед към бележника в ръцете си и се опита да се съсредоточи върху задачите за следващия ден, както и за цялата седмица.

Не беше никакъв „семеен човек“. Исусе. Харесваше децата много. Бяха чудесни — интересни, забавни, умни — и му беше приятно да си прекарва времето с тях. Но нямаше идея какво е да си семеен. Знаеше как да бъде брат и син, затова му беше ясно какво представлява семейството и колко е важно. Но не знаеше какво е да си отговорен за такова все пак.

Просто се виждаше с Клеър, тъкмо започваше връзка с нея. Естествено, че децата й бяха част от това — не беше идиот, разбира се. Но сега бяха просто приятели, той и децата.

Приятели.

А да се тормози с тези мисли, бе целта, която братята му си бяха поставили със закачките си преди малко.

Каза си, че не трябва да им обръща внимание, но беше благодарен, когато почукването на вратата на рецепцията го разсея.

Излезе, мина през кухненското помещение и видя през стъклото на вратата Клеър и момчетата. След което им отвори с престорено грандиозен жест.

— Добре дошли в хотел „Бунсборо“. Имате ли резервация?

— Имаме лична покана от собственика.

— В такъв случай… — Той отстъпи крачка назад и се поклони театрално, което разсмя момчетата.

— Каза да дойдем на този вход, нали? Толкова съм свикнала да… О, плочките на пода са просто разкошни! Може ли да се стъпва по тях?

— Тук, в кухненския бокс, както и по коридора. Във фоайето е забранено. Утре ще фугират там.

— Изглежда толкова голям. Не пипайте нищо — добави бързо тя. — Забравихте ли какво ви казах? И стойте до мен. Можем да ходим само, където Бекет каже.

— Наистина ли притежаваш всичко това? — попита го Лиъм.

— На семейството ми е. — Ето я отново тази думичка. — Ето тук хората ще влизат и ще се регистрират. Хоуп ще седи там.

— Няма място за сядане.

— Ще има — увери той Хари. — Ще има и столове, където да седнат хората, ето там, пред камината.

— Мама иска да има камина. — Мърфи вдигна очи към него. — Ти нали строиш разни неща, можеш да й направиш една.

— Защо има толкова много стари тухли? — Хари ги побутна с пръст. — Къде е вътрешната стена?

— Това е стената. Тук са от много, много време, затова искаме хората да ги виждат. Това показва уважение към сградата. Оттук се минава в кухненския бокс. — Той погледна към Клеър. — Скоро ще дойдат да монтират шкафовете. Още една голяма крачка напред.

— Определено. Виждате ли, момчета? Там Хоуп ще прави закуска.

— Не минавай под въжето, Хари. — Бекет закрачи към мястото, където Хари стоеше на границата между готовата подова настилка и още нециментираните плочи.

— Няма. Какви са всички тези малки стърчащи неща?

— Разделители. Виждаш ли колко прави са всички линии между плочките? — Започна да му обяснява как се фугира, после се замисли дали не изпада в прекалено големи технически подробности.

— А защо има по-малки?

— Там до ръба ли? Трябваше да отрежат някои плочки, за да запълнят точно мястото. — Значи хлапето се интересуваше. — Имат специален инструмент за това.

— Къде е?

— Ще ти го покажа, преди да си тръгнем.

— Килимът от плочки. — Клеър стисна здраво ръката на Мърфи за всеки случай. — Прекрасен е.

— Какъв килим?

И Бекет обясни как се правят специалните шарки, преди да ги заведе в трапезарията.

— Започнали сте с тавана!

— Искахме да видим дали ще има планирания ефект — обясни й Бекет. — А и когато е готов, ще има по-малка опасност да се обърка нещо с ламперията, когато дойде ред и на нея.

Хари посочи каменната арка в стената.

— Тези камъни за уважение ли са?

— Точно така. Това е била първата каменна постройка в този град. Важно е.

— Книжарницата на мама е стара. Стълбите скърцат.

— Случва се.

— Щом е стара, защо има нова веранда?

— Някой е съборил онази, която е имало много отдавна. Просто я построихме наново. — Бекет излезе и отвори вратата. — Не е точно същата, каквато е била, но мисля, че сградата я харесва. Пазя копия на стари снимки, които ни даде господин Баст. Ще ви ги покажа някой път.

— Той има магазин за мебели и музей. — Лиъм излезе на верандата с танцова стъпка. — Има всякакви неща в музея. Но няма нито една мумия.

— Сигурно може да помисли върху това.

— Много е красиво и от този ъгъл. — Клеър пристъпи навън и погледна към „Веста“, към книжарницата си. — Всеки, който мина през книжарницата днес, говореше за хотела. Сигурно поне десет пъти съм излязла на верандата си, за да погледна и да… Мърфи!

Втурна се навътре и го видя изкачил наполовина стълбите.

— Слизай долу! Казах ти да не се качваш сам.

— Исках само да си поговоря с дамата. — Вдига очи нагоре и отново се усмихна с ангелската си усмивка. — Добре, довиждане.

— Каква дама? С кого говориш? — Клеър изтича до него и го грабна на ръце.

— Дамата, която е горе. Каза ми „здрасти“ и знаеше името ми.

— Бекет, ако има някой горе…

— Ще ида да видя. — Но вече знаеше.

За успокоение на Клеър той обходи набързо етажа.

— Няма никого — каза той, когато слезе при нея.

— Сигурно е трябвало да иде на партито. Тя тук ли ще живее, с Хоуп? — попита Мърфи.

— Може би. — Замислен, Бекет погледна отново нагоре. — На парти ли отиваше?

— Така мисля. Беше с дълга рокля. Жените понякога обличат дълги рокли за парти. Може ли сега да разгледаме горе?

— Разбира се. Става ли? — обърна се Бекет към Клеър.

— Добре, но… ще поговорим после. Мърфи, стой до мен.

 

 

Тъй като тя не изпускаше момчетата от поглед, Бекет трябваше да изчака, докато ги заведат да хапнат пица. Тогава беше лесно да останат насаме, или почти насаме. Трябваха му само шепа монети.

— Добре, ясно ми е, че не искаш да говориш пред децата, но сега можем да си приказваме и за нашествие на двуглави жаби и пак няма да ни подслушват. Това беше нещо различно.

— Не знам какво стана, нито какво беше. Знам само, че каквото и да е, подмами момченцето ми нагоре съвсем само, за да… както и да е.

— Тя не е опасна.

— Няма никаква „тя“ — настоя Клеър. — И как можеш да си сигурен, че ако има, не е опасна?

— Ние по цял ден сме в сградата.

— Всички сте големи мъже.

— Бил съм там безброй пъти и сам. Точно днес двамата с нея имахме леко спречкване, относно една отворена врата към верандата.

— Може да е искала да те бутне през перилата.

Би се засмял, но виждаше, че за нея това не е шега.

— И защо би го искала?

— Откъде да знам защо? — В гласа й се надигаше раздразнение. — Не мога да повярвам, че водя този разговор. Седим си тук и говорим за един призрак. За бога, Бекет. — Грабна чашата газирано в мига, в който сервитьорката й я донесе.

— Всичко наред ли е?

— Няма проблем, Хедър. — Бекет й се усмихна ведро. — Благодаря.

Изчака момичето да се отдалечи.

— Водим този разговор, защото ти си разстроена от случката. Мърфи не беше уплашен.

— Той е дете.

— Да, и според мен, именно затова я видя. Нали казват, че децата са по-отворени към такива неща.

— Откъде да знам? Аз не вярвам… не вярвах… още не вярвам в подобни неща. Истинска лудост.

Бекет прецени настроението й и се опита да я разведри.

— Можеш да бъдеш агент Скъли, а аз ще съм Мълдър. Аз може би искам да повярвам, но именно Мърфи я видя. Коса като твоята, каза той, значи е блондинка. С дълга рокля. Значи е от времето, когато жените са носели дълги рокли. Осемнадесети или деветнадесети век.

— Господи.

Сега улови ръката й и я стисна здраво.

— Няма да позволя нищо да му се случи, нито на другите деца, нито на теб. Клеър, ако дори и за секунда допусках, че Лизи иска да нарани някого, бих намерил начин да… знам ли… да направя екзорсизъм. Мисля, че така се прави. Ще ти кажа нещо. — Леко се премести напред. — Ти си представяш „Проклятието Блеър“ или „Полтъргайст“. Защото си падаш по истории на ужасите. Затова смяташ, че призракът е равнозначен на нещо зло.

— Призраците в книгите невинаги са зли.

— Ето, видя ли.

— В книгите. Никога не съм се сблъсквала с някой в действителност. Уплаших се, като видях как Мърфи се качва по стълбите и се усмихва на нищото.

— Имам една теория. Ще ти я обясня набързо, преди монетите да свършат и да донесат пицата. Тя харесва това, което правим, харесва й, че възстановяваме сградата. Връщаме я към живот, бих казал. Мисля, че й допада да има хора наоколо.

— Сега ти се иска да вярваш не само, че има призрак, но и че е общителен.

— Защо не?

— О, има безброй причини.

— Помисли над това, агент Скъли. Колкото повече напредваме с ремонта, толкова повече се показва. Когато за първи път обиколих мястото, не усетих нищо. Но после, когато започнахме да вземаме мерки, когато започнах да правя началните проекти, изпитах странно усещане. Сякаш някой ме наблюдаваше. Това си беше страшничко. Когато нещата напреднаха, започнах да усещам аромата на орлови нокти. Не всеки път, но все по-често и по-често. А днес вече свалихме брезента и това е голямо събитие. И стана това.

— Не искам да се меси в живота на децата ми.

— Кой? — попита Мърфи и се покатери в скута й.

— Никой. — Клеър го прегърна здраво и зарови нос във вратлето му, разсмивайки го. — Никой няма да закача момчетата на Брустър.

И това, помисли си Бекет, когато пристигнаха пиците, беше краят на разговора.

След като тя се прибра с децата, той отиде обратно в хотела. Наслади се на удоволствието да мине по завършения под и си представи как ще изглеждат стълбите, които скоро щяха да изградят на мястото на временните стъпала.

И зачака да види какво ще стане.

Нищо.

Може би бяха наранили чувствата й, каза си той. Мъртви или живи, жените понякога бяха адски докачливи.

— Ти я уплаши. Децата й са най-важното за нея, а Мърфи е най-малкият на това отгоре. Затова е малко ядосана, това е.

Пак нищо.

— Не знам защо не ми отговаряш. Аз нищо не съм направил. И не е зле да проявиш малко разбиране към нея. Повечето хора се стряскат. Аз вече съм свикнал с теб, но и аз понякога настръхвам леко.

И отново нищо, помисли си той.

— Добре е да й дадеш малко време да свикне, особено като се има предвид, че често ще идва тук, докато ремонтираме, а и след това. Една от приятелките й ще бъде управителка в хотела. Хоуп ще живее на третия етаж, така че Клеър и Ейвъри със сигурност ще се отбиват често. След като приключим и Хоуп се настани да живее тук, вече няма да си сама.

Вратата към верандата в стаята „Елизабет и Дарси“ се отвори и Бекет осъзна, че бе малко стряскащо, когато е посред нощ и наоколо няма работници.

— Разбира се, малко чист въздух е добре дошъл.

Излезе навън и долови уханието на орлови нокти.

— Ще я харесаш, когато я опознаеш. Страхотна е. Уплаши се, че може да нараниш момчето, затова…

Прекъсна насред думата, когато вратата се затръшна.

— Опа. Ядосана си. — Отново отвори вратата. — Не съм казал, че аз го мисля. Виж, може би малко прекалява със загрижеността. Съпругът й е бил убит. Проклета, глупава война. Той никога не е виждал Мърфи. Така че, според нея, тя е всичко, което момчетата имат, и непременно трябва да се погрижи за безопасността им. Кой би могъл да спори с това?

Вратата се отвори с още сантиметър-два и той го прие като знак за извинение или разбиране.

— Просто й дай малко време. Трябва да свърша малко работа в апартамента си. — Махна с ръка към отсрещната сграда. — Тук ще бъде доста натоварено утре, когато започнат да слагат плочките в баните. Ще отнеме доста време, но си заслужава. Ще дойда пак сутринта.

Влезе вътре, затвори вратата и се замисли.

— Наистина е добре вратата да остане затворена.

Изчака за момент, после, доволен от резултата, слезе на долния етаж, излезе навън и заключи.

От другата страна на улицата спря за миг и се обърна да погледне и тогава му се стори, че за миг зърна неясна фигура на жена до парапета на верандата.

Но вратата си остана затворена.