Нора Робъртс
Сега и завинаги (1)

Първа глава

Каменните стени се издигаха вече над два века — прости, здрави и стабилни. Добити от околните хълмове и долини, те се извисяваха като доказателство за присъщото на човека желание да остави своя следа, да строи и създава.

През тези две столетия хората бяха съчетавали камъка с тухли, с дървени греди и стъкло, бяха надграждали, добавяли нови, за да задоволят нуждите си според времето и прищевките си. В течение на годините сградата на кръстопътя бе свидетел на това как с израстването на множество други постройки селището се бе превърнало в град.

Черният път бе станал асфалтов, конете и фургоните бяха отстъпили място на автомобилите. Модните тенденции отминаваха сякаш за един миг. А тя стоеше, гордо изправена на ъгъла на площада, като непоклатим стожер в цикъла на промените.

Познаваше войната, бе чувала ехото на топовни изстрели, виковете на ранените, молитвите на богобоязливите. Знаеше какво е кръв и сълзи, радост и ярост. Раждане и смърт.

Процъфтяваше в добри времена, устояваше на лошите. Сменяше собствениците и предназначението си, но каменните стени оставаха.

С течение на времето дървените подпори на елегантната й двойна веранда бяха започнали да провисват. Прозорците се бяха счупили, мазилката се бе напукала и изронила. Някои минувачи, които спираха на светофара на градския площад, понякога поглеждаха гълъбите, които влитаха и излитаха през счупените прозорци, и се чудеха каква ли е била сградата някога. После светваше зелено и те отминаваха.

Бекет знаеше.

Стоеше на отсрещния ъгъл на площада, пъхнал ръце в джобовете на джинсите си. Натежал от лятната горещина, въздухът бе неподвижен. Улицата бе пуста и можеше да я пресече на червено, но той продължаваше да чака. Плътен син брезент покриваше сградата от покрива чак до земята и скриваше фасадата. През зимата бе задържал топлината за работниците. Сега предпазваше от слънчевия пек и криеше гледката.

Но той знаеше как изглежда в момента и как щеше да изглежда, когато ремонтът приключеше. В крайна сметка той го бе проектирал — той, двамата му братя и майка му. Но на чертежите стоеше неговото име като архитект, това бе основната му роля като партньор в семейната строителна фирма.

Пресече, маратонките му не вдигаха почти никакъв шум по улицата и не нарушаваха безмълвното затишие в три през нощта. Мина под скелето, тръгна отстрани на сградата и надолу по улица „Сейнт Пол“, като с удоволствие отбеляза на светлината на уличните лампи колко добре бяха почистени камъните и тухлите.

Изглеждаше стара — наистина беше стара, помисли си той, и това бе част от красотата и чара й. Но сега, за пръв път, откакто се помнеше, изглеждаше поддържана.

Заобиколи отзад, мина по изпечената от слънцето пръст и през остатъците от строителни материали, разпилени върху терена, който щеше да се превърне в зелена градина. Тук верандите, които опасваха втория и третия етаж, бяха идеално оформени и подравнени. Специално поръчаните летвички — проектирани така, че да имитират съвсем точно онези от старите фотографии на сградата, както и намерените при разкопките и разчистването — бяха прясно лакирани и увесени върху дълго въже да съхнат.

Знаеше, че най-големият му брат, Райдър, който бе и началникът на строежа, бе разпоредил да се монтират парапетите и преградните летвички.

Знаеше го, защото Оуен, средният от тримата братя Монтгомъри, тормозеше всички със своите графици, календари, предвиждания и работни дневници и информираше Бекет за заковаването на всеки отделен пирон.

Независимо дали искаше, или не.

В този случай, замисли се той, докато ровеше за ключа си, искаше да знае — през повечето време. Старият хотел се бе превърнал в семейна мания.

Направо го бе стиснал за гърлото, призна си той, докато отваряше недовършената и временна врата към помещението, което щеше да се превърне във фоайе. Държеше го здраво за сърцето, а и за топките, по дяволите. Никой друг проект, по който някога бяха работили, не го бе поглъщал така изцяло, нито пък останалите. Подозираше, че това няма и да се повтори.

Натисна ключа и работната лампа, която висеше от тавана, освети голия бетонен под, грубо измазаните стени, работните инструменти, брезентовите покривала, материалите.

Миришеше на дърво и циментов прах, както и леко на пържен лук, който някой явно си бе поръчал за обяд.

Щеше да направи по-цялостна инспекция на първия и втория етаж на сутринта, когато разполагаше с по-добра светлина. Бездруго бе глупаво да идва в този час, когато не можеше да се види почти нищо, а и бе уморен до смърт. Но не можеше да устои.

Стискаше го здраво за топките, помисли си пак, докато минаваше под широката арка, чиито каменни ръбове бяха все още груби и оголени. После светна с фенерчето си и тръгна към предната част и сервизното стълбище, което водеше нагоре.

Имаше нещо особено в това място посред нощ, когато шумът от чуковете, трионите, радиото и гласовете на работниците го нямаше и сенките владееха всичко наоколо. Нещо недотам спокойно, недотам безмълвно. Нещо, което сякаш го докосваше с пръсти по косъмчетата на врата.

На което не можеше да устои.

Обходи втория етаж с фенерчето си и забеляза кафявата облицовка по стените. Както винаги, докладът на Оуен бе точен. Рай и екипът му бяха завършили изолацията на това ниво.

Макар да бе възнамерявал да се качи право горе, той обиколи етажа с все по-широка усмивка върху слабото си скулесто лице с добре оформена брадичка, а удоволствието сякаш грееше в сините му очи.

— Получава се — пророни той в тишината с дрезгав от безсъние глас.

Движеше се в мрака, следвайки лъча на фенерчето — висок мъж с тесен ханш, дълги крака, типични за всички в рода Монтгомъри, и чуплива гъста кестенява коса с тук-там по-светли кичури, която бе наследил от Райли — рода на майка му.

Мислено си напомни, че ако продължи да се мотае наоколо, ще трябва да става за работа, преди да си е легнал, затова се покатери на третия етаж.

— Ето за това говоря!

Чиста наслада прогони мислите за сън, докато прокарваше пръст по покрития с лента ръб на прясно монтирания гипсокартон по стените.

Освети с фенерчето си отворите, изрязани за електрическите ключове и контакти, мина навътре в стаите, които щяха да се превърнат в апартамент за управителя на хотела, и забеляза и отворите за водопроводната инсталация в кухнята и банята. Прекара повече време в апартамента, който щеше да е сред най-изисканите в хотела, и кимна одобрително към преградната стена с множество рафтове, която разделяше просторното помещение на банята.

— Ти си същински гений, Бек. Сега, за бога, се прибирай.

Но леко замаян от умора и вълнение, той се обърна да огледа всичко още веднъж, преди да тръгне надолу по стълбите.

Чу го, когато стигна до втория етаж. Нещо като тананикане — и определено бе женско. Когато долови звука, усети и уханието. На орлови нокти, сладко и диво, и зряло като лятото.

Вътре в стомаха му нещо се преобърна, но фенерчето в ръката му остана неподвижно, докато го насочваше към недовършените стаи за гости. Поклати глава, щом звукът и уханието избледняха.

— Знам, че си тук. — Говореше ясно и отчетливо и гласът му отекна в помещението. — И сигурно отдавна си тук. Ще я върнем в целия й блясък, че и малко отгоре. Тя го заслужава. Страшно се надявам да я харесаш, когато е готова, защото, ами защото така ще стане.

Изчака минута-две с превъзбудено въображение — или просто бе достатъчно уморен, за да повярва, че който или каквото обитава сградата, може да е решил да си поиграе на криеница с него.

— Както и да е. — Сви рамене. — Даваме й най-доброто от себе си, а нас си ни бива.

Слезе на първия етаж и забеляза, че работната лампа вече не свети. След като я включи и изключи отново, Бекет сви рамене. Това не бе първият път, в който сегашният обитател на сградата им погаждаше номер.

— Лека нощ — извика той и заключи вратата.

Този път не изчака на светофара, а пресече по диагонал. „Веста“ — пицария и семеен ресторант — заемаше другия ъгъл на градския площад, а неговият апартамент и настоящ офис се намираше точно отгоре. Мина по наклонения тротоар към паркинга отзад, за да вземе чантата си от каросерията на пикапа си. Мислено се закани да убие всеки, който посмее да го събуди преди осем сутринта, отключи вратата на стълбището и подминавайки ресторанта, се качи на своя етаж.

Изобщо не си направи труда да светне лампата, движейки се само по памет и по отражението на уличните светлини в апартамента. Съблече се до леглото и остави дрехите си на пода.

Пльосна се на дюшека по лице и заспа с мисли за аромата на орлови нокти.

 

 

Мобилният телефон, който бе оставил в джоба на джинсите си, звънна в шест и петдесет и пет.

— Мамка му.

Изпълзя от леглото, търкулна се на пода и изрови телефона от джоба си. Когато никой не вдигна отсреща, осъзна, че държи портфейла до ухото си.

— По дяволите.

Пусна портфейла и измъкна телефона.

— Какво, по дяволите, искаш?

— Добро утро и на теб — отвърна му Оуен. — Тъкмо излизам от „Шийц“ с кафе и понички. Имат ново момиче на смяна. Много е секси.

— Ще те убия с чука.

— Тогава няма да получиш кафе и понички. Отивам към обекта. Рай сигурно вече е там. Сутрешно съвещание.

— То е в десет.

— Не прочете ли съобщението, което ти пратих?

— Кое? Няма ме два дни, а ти ми изпращаш милион съобщения, за бога.

— Онова, в което те уведомявам, че преместихме съвещанието за седем и петнайсет. Обуй си панталон — напомни му Оуен и затвори.

— Мамка му.

Пъхна се под душа за минутка и си обу панталон.

Облаците, които се бяха появили през нощта, бяха успели да задържат топлината, така че излизайки навън, се почувства все едно е влязъл да плува напълно облечен в топла река.

Когато пресече улицата, чу ударите на чукове, силна музика от нечие радио, острия режещ звук на трион. Някой вътре се смееше като полудял.

Зави покрай сградата тъкмо когато Оуен паркираше пикапа си на паркинга зад бъдещия вътрешен двор. Камионът му блестеше, явно скоро измит, а сребристите кутии за инструменти отстрани в каросерията светеха на слънцето.

Оуен слезе от колата. Джинси, бяла тениска, затъкната в колана, на който бе окачен проклетият телефон, който май правеше всичко, освен да го целува за лека нощ — а Бекет не би посмял да се обзаложи за последното — протрити ботуши. Тъмнокестенявата му коса бе прилежно вчесана. Очевидно бе имал време да обръсне красивото си лице, с негодувание си помисли Бекет.

Ухили се на брат си и Бекет си представи как очите му зад бронзовите стъкла греят бодро и весело.

— Дай ми проклетото кафе.

Оуен взе голяма картонена чаша, надписана с „Б“, от таблата в ръката си.

— Легнах си чак в три. — Бекет отпи първата за деня голяма и животоспасяваща глътка.

— Защо?

— Тръгнах от Ричмънд чак към десет, а после хванах тежък трафик по шосе Деветдесет и пет. И недей, само не ми казвай, че е трябвало да прегледам справката за движението по пътищата, преди да потегля. Дай ми проклетата поничка.

Брат му отвори огромната кутия и миризмата на прясно тесто, захар и мазнина се разнесе в горещия въздух. Бекет грабна една поничка с желе, отхапа наведнъж половината и я преглътна с още кафе.

— Парапетите на верандите ще изглеждат много добре — разговорливо отбеляза Оуен. — Струват си времето и парите. — Кимна с глава към пикапа до неговия. — Гипсокартонът е сложен на третия етаж. Днес ще направят втората замазка. На майсторите на покрива не им стигат медни листове, затова малко ще изостанат от графика с тази задача, но работят с каменните плочи, докато пристигнат материалите.

— Чувам ги — отбеляза Бекет под шума на машината за рязане на камък.

Оуен продължи да го осведомява за последните новини, докато вървяха към входната врата и кафето полека разсънваше Бекет.

Нивото на шума се вдигна неколкократно, но сега, когато вече имаше малко захар и кофеин във вените си, на Бекет му звучеше като музика. Размени поздрави с работниците, които слагаха изолация по стените, и последва Оуен, който мина под страничната арка и влезе в помещението, което в последствие щеше да бъде перално, но в момента служеше за временен офис на обекта.

Райдър се бе намръщил над архитектурните планове, които бяха разстлани върху импровизирана маса от шперплат върху дървени магарета. Глупчо, неговото грозновато и добродушно куче — и постоянен спътник — се бе проснал в краката му и похъркваше.

Докато мирисът на понички не го накара да отвори рязко очи и да размаха рошавата си опашка. Бекет отчупи парче, подхвърли го и кучето го улови ловко още във въздуха.

Глупчо не виждаше никакво смислено обяснение на гоненето на пръчки или топки. Беше съсредоточил уменията си в намирането на храна, от какъвто и да е източник.

— Ако искаш нови промени, ще убия теб, вместо Оуен.

Райдър само изръмжа и протегна ръка за кафе.

— Трябва да преместим този панел тук, тогава ще можем да преградим това пространство тук и да го използваме за сервизно помещение на втория етаж.

Бекет си взе още една поничка и обмисли нещата, докато Райдър излагаше плановете си за допълнителни промени.

Дребни изменения, помисли си Бекет, които нямаше да навредят, а вероятно щяха да подобрят плана им. В крайна сметка Райдър бе този, който най-добре познаваше сградата. Но когато продължи с искането си да премахнат декоративните квадратни дървени панели, които оформяха тавана на трапезарията — ябълката на раздора помежду им — Бекет се запъна.

— Таванът остава както е по план. В него има послание.

— Няма нужда от никакво послание.

— Всяка стая в сградата има свое собствено послание.

— Трапезарията постига своето уникално излъчване с панелите на тавана, както и с много други неща. Подхожда на стаята, отива си с дървената облицовка, която правим отстрани на прозорците. Има дълбочина в прозорците, в тавана, в каменната арка на задната стена.

— Трън в петата. — Райдър огледа поничките и си избра една с канела. Дори не погледна към бясно размаханата опашка, която тупаше в пода, само откъсна парче и го метна във въздуха.

Зъбите на Глупчо изтракаха, когато улови хапката.

— Как беше в Ричмънд?

— Следващия път, когато доброволно се съглася да проектирам и да помогна за изграждането на покрита веранда за приятел, първо ме пребийте.

— За мен винаги е удоволствие. — Райдър се ухили, захапал поничката си. Косата му, толкова тъмнокафява, че чак преливаше в черно, се подаваше изпод изцапаната му с боя футболна шапка. Веждите над изпъстрените му с жълти точици зелени очи се повдигнаха. — Мислех, че го правиш най-вече, за да се докопаш до сестрата на Дрю.

— И това бе част от мотивите ми.

— Как беше тази част?

— Започнала да излиза с някакъв тип преди няколко седмици, подробност, която никой не си е направил труда да ми съобщи. Изобщо не я видях. Оказах се затворен в стаята за гости на Дрю и трябваше да се преструвам, че не чувам как той и Джен се карат всяка вечер, и да го слушам как по цял ден се оплаква, че му съсипвала живота.

Изгълта остатъка от кафето си.

— Но пък верандата изглежда добре.

— Щом вече си на линия, ще ми трябва малко помощ за етажерките в библиотеката — обади се Оуен.

— Имам да наваксвам с работата, но мога да ти отделя няколко часа следобед.

— Става. — Оуен му подаде една папка. — Мама е ходила в магазина на Баст — обясни той, говорейки за магазина за мебели на същата улица. — Тук е всичко, което й трябва — с размерите и за коя стая е предназначено. Иска да начертаеш мебелите.

— Тъкмо приключих с последната партида, преди да ида при Дрю. Колко бързо може да пазарува тази жена?

— Утре има среща там с леля Каролий. Обсъждат дамаски и платове, затова иска незабавно да види как всичко, което е подбрала, пасва на стаите. А и ти си този, който си взе почивка, с надеждата да се уреди с мацка — напомни му Оуен.

— И остана на сухо при това.

— Млъквай, Рай. — Бекет стисна папката под лакътя си. — Най-добре да почвам.

— Не искаш ли да се качиш и да погледнеш?

— Обиколих снощи.

— В три сутринта ли? — попита Оуен.

— Да, в три сутринта. Изглежда добре.

Един от работниците надникна през вратата.

— Здрасти, Бек. Рай, майсторът с гипсокартона иска да те пита нещо.

— Сега идвам. — Райдър измъкна изписан на ръка лист от работната си папка и го подаде на Оуен. — Материали. Иди да ги поръчаш. Искам да затворим предната веранда.

— Ще се погрижа. Имаш ли нужда от мен тук сутринта?

— Имаме да подготвим за поставяне около милион летвички на парапета, няколко километра изолация по стените, както и да заковем верандата на втория етаж, откъм фасадата. Ти как мислиш?

— Мисля, че трябва да си взема колана с инструменти веднага щом поръчам материалите.

— Ще се отбия пак, преди да тръгна към ателието следобед — увери ги Бекет и побърза да се измъкне, преди да се озове с чук в ръка.

 

 

Вече у дома, пъхна чаша под кафемашината си и провери дали има достатъчно вода и кафе на зърна. Докато кафето се мелеше, прегледа пощата, която Оуен бе струпал на купчинка върху кухненския плот. Освен това бе отбелязал на малки лепящи се листчета кога е поливал цветята, поклати глава Бекет. Макар да не го бе молил — нито пък някой друг, — да се занимава с тези дребни домакински задължения, докато го няма, не се изненадваше, че се е погрижил за всичко.

Независимо дали се касаеше за спукана гума, или за ядрен взрив, човек винаги можеше да разчита на Оуен.

Бекет изхвърли рекламните брошури и писма в коша за боклук и взе онези, на които трябваше да обърне внимание, в кабинета си, заедно с кафето.

Харесваше това място, което сам бе проектирал, когато семейство Монтгомъри купиха сградата преди няколко години. Бе разположил старото бюро — купено от разпродажба на мебели и реставрирано от него — точно срещу главната улица. Докато седеше пред него, можеше да гледа хотела.

Имаше собствена земя в покрайнините на града, както и планове за къща, които сам бе начертал, но непрекъснато променяше нещо по тях, въпреки че едва бе започнал строежа. А и други проекти все налагаха да го отложи. Бездруго не виждаше причина да бърза. Беше напълно доволен от малкия си апартамент над „Веста“. Освен това беше много удобно само да позвъни, когато огладнее, докато работи, или пък просто да слезе долу, ако иска да хапне в компания.

Можеше да се разходи до банката, до бръснарницата, до заведението на Крофърд, ако искаше топла закуска или бургер, до книжарницата и до пощата. Познаваше съседите си, търговците, ритъма на Бунсборо. Не, нямаше причина да бърза.

Погледна папката, която Оуен му беше дал. Изкушаваше се да започне първо от нея, да види какво са измислили майка му и леля му. Но най-напред имаше да свърши няколко други неща.

През следващия час бе зает с плащане на сметки, довършителни работи по други проекти и отговаряне на писма в електронната поща, които бе зарязал, докато бе в Ричмънд.

Провери строителния график на Райдър. Оуен настояваше всеки от тримата да получава актуално копие всяка седмица, макар да се виждаха и да си говореха непрекъснато. Почти всичко вървеше по план, което, предвид мащабите на проекта, си беше истинско чудо.

Погледна дебелата бяла папка, която беше пълна с изрезки, компютърни разпечатки, чертежи — всички подредени по стаи — на отоплителната и охладителната система, на противопожарната система, на всяка вана, тоалетна, мивка и чешма, на осветлението, моделът на теракотените плочки, уредите — както и на мебелите и аксесоарите, които вече бяха избрани и одобрени.

Папката щеше да набъбне още повече, преди да приключат, така че бе добра идея да види какво е харесала майка му. Отвори я и разгъна чертежите. На всеки бе означила с инициали стаята, за която бяха предназначени съответните мебели. Знаеше, че Райдър и екипът му все още работят с номерата, с които бяха означили отделните стаи и апартаменти, но освен това знаеше, че „Дж и Р“ — на втория етаж, в дъното, единият от двата апартамента, които имаха собствен вход и камина — означава „Джейн и Рочестър“.

Идеята на майка му, която страшно му бе харесала, бе да нарече стаите с имената на романтични двойки от литературата — такива с щастлив край. Бе дала имена на всички апартаменти, с изключение на апартамента на фасадата, който бе решила да се казва „Мансардата“.

Разгледа леглото, което тя искаше, и реши, че дървеното легло с балдахин отлично би се вписало в замъка Торнфийлд Хол. После се усмихна при вида на заобления диван, както и на меката лежанка с удобно извит гръб в единия край, която тя бе отбелязала, че трябва да стои в долния край на леглото.

Бе избрала и тоалетка, но бе добавила като алтернатива писалищна маса с чекмеджета. Много по-изискано, помисли си той, по-интересно.

И явно си бе харесала легло за апартамента „Уесли и Лютиче“ — втория им апартамент, откъм задната страна, тъй като бе написала с големи печатни букви „Точно това е!“ върху целия лист.

Прегледа набързо и останалите страници. Доста работа бе свършила. После се обърна към компютъра си.

Посвети следващите два часа на чертожната програма, с която подреждаше, завърташе, нагласяше прецизно. От време на време отваряше папката, за да опресни спомените си за разположението на баните или да погледне пак електрическата инсталация или кабелната връзка за плоските телевизионни екрани във всяка спалня.

Когато най-сетне остана доволен от свършеното, изпрати файла на майка си, както и копия и на двамата си братя, като добави максималните размери за всякакви нощни шкафчета или допълнителни столове.

Имаше нужда от почивка и още кафе. Ледено кафе, реши в последния момент. Ледено капучино щеше да е още по-добре. Нямаше причина да не изтича до „Обърни нова страница“ и да не си вземе такова. В книжарницата имаха хубаво кафе, а и тъкмо щеше да се поразтъпче за малко по главната улица.

Услужливо пренебрегна факта, че кафемашината, която специално си бе купил, може да прави капучино, както и че имаше лед. И си каза, че ще отдели време да се обръсне, защото бе прекалено топло за набола брада.

Излезе навън и тръгна по Главната, като спря пред салона за красота на Шери, за да си поприказва с Дик, който тъкмо си почиваше.

— Как върви?

— Вече слагаме гипсокартона — осведоми го Бекет.

— Да, помогнах да разтоварят част от него.

— Ще трябва да те назначим на заплата.

Дик се ухили и вирна брадичка към хотела.

— Харесва ми да гледам как се завръща при нас.

— И на мен. До скоро.

Продължи нататък и изкачи наведнъж няколкото стъпала към покритата веранда на книжарницата, след което влезе вътре под звъна на камбанките над вратата.

Вдигна ръка да поздрави Лори, която тъкмо маркираше покупката на един клиент. Докато чакаше, той отиде до щандовете с лице към фасадната витрина, където бяха бестселърите и новите книги. Взе най-новия роман с меки корици на Джон Сандфърд — как го бе пропуснал? — прегледа набързо рецензията от вътрешната страна на корицата и го взе със себе си, когато тръгна да обиколи рафтовете.

Вътрешното разпределение бе разчупено и създаваше усещане за спокойствие и приветливост в помещенията, които плавно преминаваха едно в друго, а извито и леко поскърцващо стълбище водеше към офиса на втория етаж и складовите помещения. Дребни играчки, картички, произведения на местни занаятчии, по малко от това и онова — и най-вече книги и още книги, изпълваха рафтовете, масите, витрините и просто подканяха човек да ги разгледа.

Това също бе стара сграда, свидетел на войната, промените, добри и лоши времена. Сега с меките пастелни цветове и стар дървен под, успяваше да запази атмосферата на стара градска къща, каквато някога е била.

На него тук винаги му ухаеше на книги и жени, което бе съвсем логично, тъй като собственичката имаше изцяло женски персонал от служители на постоянно и почасово работно време.

Натъкна се на току-що издадена книга на Уолтър Мосли и взе и нея. Бекет хвърли бегъл поглед към стълбището за втория етаж и мина през малкото коридорче към задната част на книжарницата. Чу гласове, но бързо осъзна, че принадлежат на малко момиченце и на жена, която то наричаше „мама“.

Клеър имаше момчета — три момчета, каза си той. Може би дори не бе дошла на работа днес или щеше да дойде по-късно. Освен това той бе дошъл за кафе, а не за да види Клеър Мърфи. Клеър Брустър, напомни си бързо. Беше с фамилия Брустър вече десет години, така че трябваше да е свикнал.

Клеър Мърфи-Брустър, замисли се той, майка на три момчета, собственичка на книжарницата. Просто стара приятелка от гимназията, която се бе върнала у дома, след като иракски снайперист бе разбил живота й, оставяйки я вдовица.

Не бе дошъл да се види с нея, освен ако не станеше случайно. Не беше редно нарочно да се опитва да срещне вдовицата на момчето, с което заедно бе ходил на училище, което бе харесвал и на което бе завиждал.

— Съжалявам, че се наложи да чакаш. Как върви, Бек?

— Какво? — Той се върна обратно и се обърна към Лори, след като вратата се затвори със звън на камбанки след клиентите. — О, няма проблем. Намерих си книги.

— Гледай ти — усмихна се тя.

— Нали, кой да предположи? Надявам се, че са толкова добри, колкото и леденото капучино, за което дойдох.

— Мога да ти приготвя едно. Ледените напитки са абсолютен хит това лято. — Меденокестенявата й коса бе вдигната високо заради жегата и тя само кимна към чашите. — Голямо?

— И още как.

— Как върви хотелът?

— Напредваме.

Той се приближи към тезгяха, а тя се обърна към машината за еспресо.

Красиво момиче, отбеляза мислено Бекет. Работеше за Клеър от самото начало, съчетавайки работата и училището. Пет години или шест може би? Толкова време ли бе минало?

— Хората непрекъснато ни питат — обясняваше му тя, докато се занимаваше с машината. — Кога, кога, кога, какво, как. И най-вече кога ще свалите тоя брезент, та да можем сами да видим всичко.

— И да развалим голямата изненада?

— Направо ще умра от любопитство.

Заради разговора и шума от машината той не я чу, но я усети. Извърна поглед, точно когато тя слизаше по извитото стълбище, а едната й ръка докосваше нежно парапета.

Сърцето му подскочи и той въздъхна вътрешно. Но пък Клеър караше сърцето му да потръпва, още откакто бе на шестнайсет.

— Здрасти, Бек. Стори ми се, че те чух.

Усмихна се и сърцето му спря да подскача и застина напълно.