Нора Робъртс
Оцеляване в смъртта (6)

Пета глава

Ив излезе от Централното полицейско управление, седна зад волана на колата си и потегли обратно към дома си. Естествено по това време на деня светофарите сякаш се побъркваха и настъпваха ужасни задръствания, които по принцип изнервяха Ив и тя ругаеше грозно. Тази вечер обаче беше доволна от възможността да шофира по-бавно.

Случаят я изнервяше. Вече имаше представа за методите на престъпниците и от кой тип убийци са. Мислено проследяваше стъпка по стъпка действията им. Но не можеше да открие мотива.

Разсеяно се взираше в макси автобуса пред нейната кола, който изпускаше вонящи газове, и отново мислеше за случая. Насилие без ярост. Убийство без гняв.

Но защо? Каква е причината? Ползата? Смисълът?

Нещо я подтикна да се свърже с Рурк, посегна към видеотелефона, монтиран на таблото на служебната й кола.

— Лейтенант, драго ми е да те видя!

— Как си?

— Здрав, богат и мъдър. А ти?

— Ха! Зла, коварна, примитивна.

Смехът му сякаш изпълни купето на колата и като по магия разсея раздразнението на Ив.

— Тъкмо каквато те харесвам.

— Къде си, Рурк?

— Опитвам да се измъкна от скапаните задръствания и да се прибера у дома. Надявам се и ти да правиш същото.

— Да, представи си! Какво ще кажеш за малко да се отклоним от пътя?

— За да хапнем нещо и да правим секс ли? — Той дяволито се усмихна. — Горещо се надявам, че това е целта на отклонението.

„Не е ли странно, че го познавам близо две години, но като го видя да се усмихне, сърцето ми подскача?“ — помисли си Ив и отвърна:

— Може по-късно да те огрее, но на първо място е работата ми. Както знаеш, разследвам убийствата на петима души.

— Защо ли ми трябваше да се женя за полицайка?!

— Не съм те карала насила. Чакай малко. — Тя се наведе през сваленото стъкло и кресна на някакъв куриер, който едва не издраска автомобила й с джетборда си: — Това е полицейска кола, кретен такъв! Ако имах време, щях да те хвана и да ти насиня топките с тъпата ти дъска!

— Скъпа Ив, знаеш колко ме възбуждаш, когато говориш по този начин. Как сега да не мисля за секс?

Тя отново се намести зад волана, втренчи се в монитора на видеотелефона:

— Мисли за нещо непорочно. Искам отново да огледам местопрестъплението. Хубаво е до мен да има още някой с остър поглед.

— Работата на ченгето никога не свършва, както и работата на човека, който има щастието да е женен за въпросното ченге. Дай ми адреса.

Ив му го продиктува и добави:

— Ще се видим там. Ако пристигнеш преди мен, за нищо на света не си играй с полицейското заключващо устройство, а ме изчакай. Мамка му, паркирането! Ще ти трябва разрешително. Ще го уре…

— Моля те — каза Рурк и прекъсна връзката.

— Има право — промърмори тя на себе си. — За миг забравих кого имам насреща си.

 

 

Не знаеше и не я беше грижа как съпругът й урежда такива „маловажни“ подробности като например разрешение за паркиране. Както предполагаше, той беше я изпреварил. Спря зад неговата кола, включи светлинната табела с надпис „По служба“.

— Хубава улица — отбеляза Рурк. — Особено по това време на годината, когато е обсипана с опадали листа. — Кимна към къщата на семейство Суишър и добави: — Първокласно място. Ако родителите са изплатили по-голямата част от ипотеката, поне детето няма да е бедно.

— Проверих финансовото им състояние. Имат спестявания, инвестиции, застраховки „живот“. Малката е богата наследница. Всъщност това е едно от нещата, които ме смущават. Когато навърши пълнолетие, Никси ще бъде много богата. И двамата й родители имат завещания. Учредили са за децата попечителски фондове, които са под надзора на официални настойници и финансова фирма. Разбира се, не става въпрос за несметно богатство, но убийства се извършват и за жетони от метрото.

— В завещанията има ли клаузи за „резервен бенефициент“, ако и децата починат?

— Да. Знам за какво мислиш, и на мен ми хрумна същото. Че някой е решил да очисти цялото семейство и лесно да забогатее. Само че в случай на преждевременна смърт на децата парите отиват за благотворителни цели — приюти, педиатрични болници. Освен това средствата трябва да бъдат разпределени така, че никой да не получи прекалено голямо парче от тортата.

— Какво ще кажеш за юридическата фирма?

— Съдружникът на Суишър се казва Рангъл. Има солидно алиби. Готова съм да си изпека за закуска значката, ако на този човек му стиска да поръча толкова жестоко престъпление. Според мен Суишърови не са били затрити за пари.

Рурк застана пред къщата, огледа се. Погледът му беше привлечен от голямото дърво пред портата, чиито листа осейваха мъничкия вътрешен двор, от красивите алеи с цветя, от грамадната саксия със здравец до входната врата.

На пръв поглед гледката беше идилична. Докато човек не забележеше примигващата червена лампичка на полицейското заключващо устройство, грозната жълтата лента, която опасваше къщата.

— Ако е било за пари — промърмори замислено, — трябва да са били цяла бала, за да подтикнат някого към толкова жестоко деяние. „Затриването“, както ти се изрази, на цяло семейство. — Приближи се до входната врата и добави: — Свързах се с този-онзи, както ти ми нареди. Никой не е поръчвал убийството на тези хора.

Ив поклати глава:

— Знаех си, че не са свързани с престъпния свят. Все пак не биваше да отхвърлям подобна възможност. Но няма да я зачеркна от списъка, докато не получа сигурни доказателства. Суишърови не са имали връзки и с правителствени агенции. Отначало си помислих, че един от двамата е водил двойствен живот. Спомняш ли си какво стана с Рива преди няколко месеца? — Рива Юинг, една от служителките на Рурк, беше се омъжила за двоен агент, който беше я натопил за убийството на двама души. — Обаче бързо промених мнението си — нито един от двамата не е пътувал много, а когато са предприемали пътувания, децата винаги са ги придружавали. Прегледахме записите на видеотелефоните им и файловете в компютрите им — нищо особено. Тези хора са живеели по точно определена схема. Работа, дом, семейство, приятели. Не са имали време да се занимават с глупости. Освен това… — Тя млъкна, поклати глава. — Предпочитам да не ти натрапвам мнението си. Поогледай, после ще ми кажеш какво мислиш.

— Добре. Между другото, обадих се да вземат моята кола. Така ще имам удоволствието прекрасната ми съпруга да ме закара у дома.

— Намираме се на десет минути разстояние от портала на нашата къща.

— Всяка минута в твоята компания е скъпоценна, съкровище.

Ив го погледна изпод око, докато разкодираше полицейското заключващо устройство:

— Май наистина си загорял за секс.

— А ти как мислиш? — Той влезе заедно с нея, изчака я чрез гласова команда да включи осветлението, огледа се. — Уютно е. Обзаведено е с вкус, но с мисълта, че това е дом, не изложбена зала. Приятни цветове, много свободно пространство. Дизайнерите го наричат „градски семеен стил“.

— Престъпниците са влезли през тази врата.

Рурк кимна:

— Охранителната система е от най-добрите. Необходимо е много умение да се изключи, без да се активират резервната система и автоматичните аларми.

— Да не би да произведена от твоя фирма?

— Всъщност да. Колко време им е отнело да проникнат в къщата?

— Няколко минути. Според Фийни не повече от четири.

— Познавали са системата. Възможно е и да са знаели кодовете, но със сигурност отлично са познавали системата. — Той огледа панела на устройството и добави: — Много трудно е да преодолееш защитата. Престъпниците са били хладнокръвни и са имали необходимото техническо оборудване. Резервната система е конструирана така, че да се задейства почти моментално, ако основната се изключи. Тези хора са знаели за съществуването й и са я обезвредили едновременно с главната, още преди да разчетат или да въведат кодовете.

— Което означава, че са професионалисти.

— Определено не им е било за пръв път. Най-вероятно са „тренирали“ върху подобна система. Следователно са хора, които разполагат с време и пари, умеят да изпипват нещата. — Рурк отстъпи назад; опитваше се да прикрие гнева си, че устройство, произведено от негова фирма, не е изпълнило предназначението си. — Разбира се, вече си се досетила, че нападението срещу семейството не е било случайно.

— Точно така. При огледа на местопрестъплението и от разказа на очевидката стана ясно, че единият се е качил на горния етаж или е останал навън, докато другият е минал оттук. — Тя го поведе към кухнята. — Било е тъмно, само през прозорците е прониквала бледа светлина от уличните лампи, но престъпниците са били с очила за нощно виждане. Сигурна съм. Освен това малката каза, че очите им бели черни и блестящи.

— Може би описанието е плод на въображението й. Децата виждат чудовища във всичко. Но… — Той отново кимна. — Предполагам, че наистина са носили специални очила. Къде е била тя?

— Ето тук — посочи Ив. — Лежала е на канапенцето. — Ако убиецът си беше направил труда да се огледа, да претърси помещението, щеше да я види. Според нейния разказ той влязъл направо в апартаментчето на домашната помощница.

— Познавал е разположението. Или е имал план на къщата, или е идвал тук и преди.

— Може да се е представил за техник от някоя компания или за доставчик… обаче изглежда доста невероятно. Няма как да научиш жилищния план, ако да речем монтираш автоготвач или отпушиш канала в тоалетната.

— Ами ако е бил познат или любовник на прислужницата?

— От няколко месеца тя не е имала връзка с никого. Разпитах неколцината й приятели, но няма нищо подозрително. Засега.

— Не мислиш, че тя е била главната цел на убийците, нали?

— Трябва да имаме предвид и тази хипотеза, обаче според мен отговорът е отрицателен. Влязъл е направо при нея — повтори. — Носел е предпазно облекло, възможно е да се е напръскал и с предпазен спрей. „Метачите“ намериха само косми, тъкани и клетки от живеещите в къщата. Малката каза, че той се е движел напълно безшумно — предполагам, бил е с обувки с каучукови подметки. Приближил се е до леглото, хванал е за косата жертвата, повдигнал е главата й и е прерязал гърлото й.

Рурк мълчаливо я наблюдаваше как с движения пресъздава случилото се. Лицето й беше безизразно, острите й очи не пропускаха нито една подробност.

— Действал е с дясната ръка. Според Морис ножът е като онези, използвани от командосите. От лабораторията ще направят реконструкция и тогава ще знаем с точност… И така, онзи убива жената, пуска косата й, обръща се, излиза. Свидетелката е до вратата — лежи на пода с гръб към стената. Ако престъпникът се озърне, ще я види. Но той тръгва към стълбището.

— Прекалено е самоуверен или небрежен — подхвърли Рурк.

— Склонна съм да приема първото. Освен че е самоуверен, той не си прави труда да се огледа, тъй като не очаква да види никого. — Тя замълча за миг, после добави: — Защо е толкова спокоен?

— Наистина защо?

— Хората невинаги спят непробудно. Някои по няколко пъти ходят в тоалетната, други страдат от безсъние, трети имат проблеми в работата и сън не ги лови. Или пък им се пие оранжада. Как е възможно да си абсолютен професионалист, но да не претърсиш къщата, след като влезеш?

Рурк се намръщи, отново се огледа. Представи си, че е на мястото на убийците и в мрака прекосява помещенията. Непременно щеше да се увери, че наоколо няма никого. И беше го правил навремето, когато с взлом проникваше в чужди домове и задигаше всичко ценно.

— Хм, уместен въпрос. Не ми беше хрумнало да си го задам. Той… те очакват всичко и всички да си бъдат по местата, защото така става в техния свят.

— Това е само теория. И така, онзи излиза от апартаментчето на прислужницата, тръгва към вътрешната стълба. Защо? Защо не използва задното стълбище? — Тя посочи вратата. — Ето как очевидката се е качила до горния етаж — по задното стълбище. Пийбоди предполага, че престъпникът се е качил по главната стълба, защото е по-близо до спалнята на възрастните, и хипотезата й е основателна. Обаче това е загуба на време и усилия.

— А убийците не са били хора, които си губят времето. Не са знаели за задното стълбище.

— Точно така. Въпросът е как са пропуснали тази подробност, след като знаят всичко останало?

Рурк се приближи до вратата, прокара длан по касата, разгледа стъпалата.

— Аха! — възкликна. — Задното стълбище е пристроено допълнително, затова липсва в жилищния план.

— Как разбра?

— Къщата е построена в края на деветнайсети век, правен е основен ремонт, за да се приспособи сградата към съвременните жизнени стандарти. Задното стълбище обаче е сравнително ново. Парапетът е от изкуствен материал, какъвто се произвежда от началото на нашето столетие. — Той приклекна и добави: — Същото се отнася за стъпалата. Освен това работата не е изпипана. Няма да се учудя, ако се окаже, че съпрузите сами са изградили стълбището, без да искат разрешение от комисията по архитектура. Ето защо то не фигурира на скицата на жилищния план, който убийците подробно са изучили.

— Умник си, Рурк! Браво! Задното стълбище наистина го няма на скицата. Специално проверих. Разбира се, това не означава, че единият или двама престъпници не са влизали и преди в къщата, че не са приятели или дори съседи на Суишърови. Това е апартаментчето на прислужницата, тя е използвала задното стълбище.

— Според мен имаме още едно доказателство, че домашната помощница не е била главната цел на убийците. Още по-малко вероятно е те да са били нейни познати или да са й гостували.

— Не са се интересували от нея, а от Суишърови.

— И то от цялото семейство — промърмори Рурк.

— Тогава защо са убили и нея? — Ив го хвана под ръка, поведе го обратно по пътя, по който беше минал престъпникът. — От дрехите му капела кръв, оставил е следа от дясната страна на стълбището. Виждаш ли, тук даже има засъхнала локвичка.

— От другата страна, обаче, е чисто. Убийците са свалили предпазните облекла, преди да слязат.

— Цивилният печели още една точка.

— Крайно време е да ми измислиш друго определение. „Цивилен“ е прекалено обикновено, освен това го произнасяш малко иронично. Предлагам да ме наричаш „нещатен специалист по всичко“.

— О, да, моят личен НСВ. Съсредоточи се, умнико. Убили са възрастните, преди малката да се качи по задното стълбище. Видяла ги е да излязат от спалнята на родителите й, после да се разделят — единият е влязъл в стаята на момчето, другият — в спалнята на момичето. На този етаж има още две помещения — кабинет и стая за игри и забавления. Тоалетната за децата е в дъното на коридора. Убийците обаче са тръгнали направо към спалните. Дори да са имали жилищния план, не биха могли да знаят предназначението на всяко помещение.

— Имаш право. — Рурк мина по коридора, надникна в една от стаите. Оказа се кабинетът. На бюрото стоеше компютър, имаше малък хладилник, на полиците бяха подредени книги, семейни снимки. До едната стена беше поставено малко канапе, което беше изцапано от праха, използван от „метачите“. — Стаята е достатъчно голяма, за да се използва като спалня.

Ив го остави да огледа разположението на помещенията, видя как лицето му се изопна, когато той надникна в стаята на момчето. „Видял е кръвта по спортните плакати на стените и по леглото“ — помисли си.

— На колко години беше момчето? — попита той.

— На дванайсет.

— Къде сме били ние с теб на тази възраст, Ив? Със сигурност не в хубава стая, заобиколени от нашите малки съкровища. Мили боже, какво може да подтикне някого да нахлуе в прекрасна стая като тази и да убие заспало дете?

— Ще разбера, обещавам ти.

— Не се съмнявам. — Рурк отстъпи назад.

Беше виждал кръв, проливал бе кръв. Гледал беше вкочанени мъртъвци. Ала когато влезе в този дом, в който цяло семейство беше живяло ден след ден, след като надникна в стаята, превърнала се в лобно място на един юноша, бе потресен от дъното на душата си.

Обърна се, опита се да не мисли за ужасната гледка.

— Кабинетът е голям колкото това помещение — отбеляза.

— Възможно е било момчето да спи в отсрещната стая.

— Точно така. Това означава, че престъпниците са наблюдавали къщата, или са знаели коя стая на кого е. В първия случай е трябвало да следят примерно кога и къде се изключва осветлението, в колко часа. Разбира се, подобно наблюдение се извършва със специални устройства, които позволяват да се наблюдава и през завесите. — Тя влезе в спалнята на съпрузите. — Според Морис мъжът и момчето са убити от същия човек, който е прерязал гърлото на прислужницата. Другият е убил Кийли Суишър и момиченцето. Предварително са се уговорили кой кого ще очисти. След проникването в къщата не са разменили нито дума, действали са бързо и ефикасно. Дали пък не са били дроиди, програмирани да убиват?

— Прекалено скъпо е — поклати глава Рурк. — Пък и в подобно положение не може изцяло да се разчита на тях. Освен това защо да изпращат два дроида, да удвояват разходите и да се бъхтят със сложното програмиране, когато и един може да свърши работата? Имаш ли представа колко трудно е да се намери незаконен дроид и да се програмира така, че да изключи охранителната система и да отнеме живота на няколко души?

— Не са били дроиди. — Ив излезе в коридора, прекрачи прага на спалнята на момиченцето. — Мисля, че човешка ръка е предизвикала тази кървава баня. И колкото и студени и бездушни да изглеждат на пръв поглед, убийствата са на лична основа. Точно така, на лична основа! Не прерязваш гърлото на дете, ако не те е яд на примерно на родителите му.

— Имаш право. — Рурк няколко пъти прокара длан по гърба й. — Спящите деца не са били заплаха за престъпниците. „В тази къща сега витаят демони“ — помисли си. Брутални призраци, чиито ръце бяха покрити с кръвта на невинни деца. Призраци, които се криеха в дълбините на неговото съзнание и в ума на Ив и непрекъснато им нашепваха за преживените ужаси.

— Може би децата са били мишените. Или пък някой от семейството е знаел нещо, представляващо заплаха за някого и този някой е поръчал всички да бъдат избити. За всеки случай.

— Не.

— Не. — Тя въздъхна, поклати глава. — Ако убийците са се страхували от разпространяване на инкриминираща информация, са щели да се уверят — чрез заплахи и изтезания, че хората от къщата не са я споделили с никого. Щели са да проверят данните в компютрите, за да са сигурни, че сведенията не са записани някъде. За краткото време, през което са пребивавали в къщата, не биха могли да претърсят стаите, камо ли да прегледат файловете във всички компютри. Всичко е нагласено така, че да изглежда, сякаш убийствата са извършени заради някакви делови интереси. Всъщност обаче са на лична основа.

— Главорезите не са умни, колкото се мислят.

— Защо?

— Трябвало е да вземат нещо ценно, да преобърнат я маса, я стол, да отворят няколко чекмеджета, все едно в къщата са вилнели крадци. Можеше и да наръгат на няколко места всяка жертва, все едно убийствата са били извършени от психопат.

Ив кисело се усмихна:

— Точно така. Както винаги имаш право. Защо не са го направили? От гордост, ето защо. Гордеят се с професионалната си работа. Чудесно! Браво! Най-после нещо, за което да се хвана. Нямам нищичко! Кръгла нула! Знаех си, че има причина да те държа близо до себе си.

— Винаги съм на твое разположение. — Рурк я хвана за ръката, двамата заслизаха по стълбището. — Не е вярно, че нямаш нищо, скъпа Ив. Имаш изключителна интуиция, невероятни умения и решителност. Плюс очевидка на престъпленията.

— Да, да… — Не й се искаше да мисли за очевидката… още не. — Защо би очистил цяло семейство? Знам, знам, че никога няма да го направиш, но въпросът е хипотетичен.

— Благодаря, че не ме смяташ за закоравял главорез. Колкото до хипотетичния въпрос… Бих убил хора, които грубо са се намесили в живота ми, объркали са плановете ми, били са заплаха за нещо, което ми принадлежи.

— Суишър е бил адвокат. Практикувал е семейно право.

Излязоха от къщата, Рурк замислено поклати глава:

— Любопитен факт, не мислиш ли?

— Жена му е била диетоложка, консултирала е цели семейства, имала е семейни клиенти. Да предположим, че Грант Суишър е загубил… или е спечелил дело и е разгневил клиентите си или противниковата страна. Или че жена му е сгрешила и е предизвикала необратимо напълняване при нечие дете или пък някой от пациентите й е починал по нейна вина. Децата им са посещавали частни училища. Възможно е или момчето, или момичето да са „настъпили по мазола“ техен съученик или съученичка…

— Възможностите са безкрайни.

— А от мен се иска да открия истината.

— Може съпругът или съпругата да са имали извънбрачна връзка. Чувал съм за много убийства, извършени от ревност.

— Работя и по тази версия. — Ив седна зад волана на служебната си кола. — Обаче ми се струва, че си губя времето. По всичко изглежда, че бракът на Грант и Кийли Суишър е бил много стабилен, те са се обичали, били са луди за децата си, отделяли са им много време. Пътували са заедно, заедно са ходили на излети и къде ли не. Едва ли им е оставало време за извънбрачни забежки. Сексът е бавна работа.

— Да, когато се прави както трябва.

— Прегледах данните от компютрите и видеотелефоните им, личните им вещи, бележниците с ангажиментите им. Нищо не подсказва, че той или тя са имали любовна връзка. Поне досега. Разпитахме съседите, но и тук ударихме на камък — добави тя и включи на скорост. — Никой нищо не е видял. Предполагам, че единият престъпник живее в този район, или са имали фалшиво разрешително за паркиране, или… Мамка му! Може да са дошли с метрото и да са се качили на такси, което ги е оставило пред къщата. Както вече ти казах, няма за какво да се хвана, за да започна да размотавам кълбото.

— Ив, по-спокойно! Още не са изминали двайсет и четири часа.

Тя вдигна очи към огледалцето за обратно виждане, в което се отразяваше притихналата къща на притихналата улица.

— Струва ми се, че са изминали векове — прошепна.

 

 

Ив винаги се стряскаше, когато Съмърсет изневиделица изникваше във фоайето като непрекъснато завръщащ се кошмар, но този път изживяването беше още по-странно, защото до иконома стоеше малко момиченце.

Русата, чуплива коса на детето блестеше, сякаш скоро беше измита и разресана. Тя се запита дали Никси се е справила сама, или Съмърсет й е помогнал. Тръпки я побиха, като си представи как костеливите му пръсти докосват момиченцето.

Никси обаче изглеждаше съвсем спокойна, доверчиво стискаше дланта му, Галахад се умилкваше около нея.

— Какво тържествено посрещане! — Рурк свали палтото си. — Как си, Никси?

Малката впери в него невероятните си сини очи и почти се усмихна:

— Добре съм. Правихме сладкиш с ябълки.

— Сериозно? — Рурк се наведе и вдигна Галахад, който сега се умилкваше около краката му. — Този ми е любимият сладкиш.

— Можеш да приготвиш една малка тавичка, като използваш изсъхнал хляб. И аз така направих. — Никси извърна очи към Ив и сякаш я прониза с лазерен лъч. — Вече хвана ли ги?

— Не. — Тя преметна якето си на парапета на стълбището; за пръв път Съмърсет не й направи забележка, нито й се присмя за лошия навик. — Разследването отнема известно време.

— Ами! Във филмите по телевизията ченгетата за нула време хващат лошите.

— Само че това не е филм — въздъхна Ив. Искаше й се да отиде в кабинета си, да си почине пет минути, за да проясни съзнанието си, и отново да започне работа — бавно, стъпка по стъпка, за да хване края, от който започва да се размотава кълбото. Ала малката не откъсваше очи от нея, погледът й беше едновременно обвиняващ и умоляващ. — Казах, че ще ги заловя, и ще изпълня обещанието си.

— Кога?

На езика й беше да изругае и вероятно нямаше да се въздържи навреме, но Рурк нежно я хвана за рамото и пръв заговори:

— Никси, знаеш ли защо лейтенант Далас е най-способното ченге в Ню Йорк?

Малката се позамисли, после поклати глава:

— Не знам. Ти ми кажи.

— Защото никога не се отказва. Взима толкова присърце съдбата на пострадалите хора, че не може да спре, докато не хване лошите. Знаеш ли, ако мой близък човек е пострадал, ще искам тя да ръководи разследването.

— Бакстър каза, че много я бива да сритва задници.

Рурк широко се усмихна:

— Ами щом го е казал, сигурно е вярно.

— Между другото, къде са Бакстър и Трухарт? — намеси се Ив.

— Във вашия кабинет — обясни Съмърсет. — Вечерята ще бъде сервирана след петнайсет минути. Никси, трябва да подредим масата.

— Аз ще хапна на…

Този път Рурк хвана ръката на съпруга си, стисна я и каза на иконома:

— След малко ще бъдем в трапезарията.

— Затрупана съм с работа — замърмори тя, докато се изкачваха по стълбището. — Нямам време за…

— Трябва да отделим време. Работата ти няма да пострада, ако се забавиш с един час. Необходимо е да създадем за детето горе-долу нормална атмосфера. Нормално е вечер всички заедно да сядат на масата.

— Не виждам каква е разликата да се тъпчеш с храна, седнал в трапезарията, или зад бюрото си. Вторият вариант е по-функционален и спестява време.

— Страхуваш се от нея.

Ив спря като ударена от гръм, присви очи, хвърли убийствен поглед на съпруга си:

— Мамка му! Откъде ти хрумна?!

— Защото и мен ме е страх.

За миг лицето й се вкамени, после изражението й се смекчи:

— Наистина ли? Не го казваш само за да ме успокоиш, нали?

— Какво по-страшно има от големите й очи, изпълнени с ужас и скръб? Стои пред нас една такава… мъничка и беззащитна, с хубава руса косица, чисти панталони и пуловер. От цялото й същество се излъчва безпомощност. Предполага се, че възрастните знаят всички отговори, но ние не можем да й помогнем.

Ив въздъхна:

— Още не знам всички въпроси, камо ли отговорите.

— Затова ще вечеряме с нея, за да й покажем, че на този свят не всичко е ужасно, за да се опитаме да създадем нормална атмосфера…

— Добре, добре, край на лекцията. Ще присъствам на вечерята, но първо ще говоря с моите хора.

— Ще те чакам в трапезарията. След петнайсет минути.

„Нормалната атмосфера е тук“ — помисли си Ив, като влезе в кабинета си — две ченгета, очевидно опустошили автоготвача й, се тъпчеха с говежди пържоли, докато се взираха в мониторите, на които се виждаха всички стаи в къщата на семейство Суишър, всички жертви.

— Пържола! — замечтано въздъхна Бакстър и набоде на вилицата си поредното парче месо. — Знаещ ли кога за последен път съм консумирал истинско говеждо? Бих те целунал, Далас, но устата ми е пълна.

— Съмърсет каза, че може да си поръчаме каквото искаме — обади се Трухарт и свенливо се усмихна.

Ив само сви рамене, обърна се към мониторите:

— Какво е мнението ви, колеги?

— Изцяло подкрепям заключенията в рапорта ти — заяви Бакстър. Продължаваше да се храни, но усмивката му помръкна. — Много професионална работа. Ако нямаше очевидка, щях да предположа, че престъпниците са били най-малко двама или трима и са действали дяволски бързо. Между другото, Морис изпрати резултатите от токсикологичния анализ. В кръвта на жертвите не са открити никакви наркотични вещества. В къщата не намерихме дрога. Дори болкоуспокояващите в аптечката са на билкова основа.

— Разбираемо е, като се има предвид професията на Кийли Суишър — промърмори Ив. — Няма наранявания, получени при съпротива, нищо ценно не е откраднато… Нямаме и никакви улики — добави кисело. — „Метачите“ не намериха дори едно влакънце. Предаде ли на партньора си случаите, върху които работеше?

— О, да, и то с голямо удоволствие. — Бакстър набоде на вилицата си поредното парче месо. — Сега Кармайкъл ме мрази, все едно съм го заразил със СПИН. А на мен ми е много гот.

— Дежурството ви за днес приключи. Искам ви тук утре в осем сутринта. Не си мислете, че само ще охранявате малката и ще се тъпчете с храна. Подготвила съм ви работа — ще събирате данни за клиентите на Суишър. Всеки с по-сериозно нарушение от глоба за неправилно паркиране трябва да бъде обстойно проучен — семейство, приятели и колеги, съседи… Ще търсим, докато намерим за какво да се хванем.

— Ами домашната помощница? — попита Бакстър.

— Тази вечер ще търся информация за нея. Ще проучим всички, включително децата. Училища, занимания, съседи, къде са пазарували, къде са се хранили, къде са работили, къде са се забавлявали. Преди да приключим, ще познаваме тези хора по-добре, отколкото те са се познавали.

— Много имена… — промърмори Бакстър.

— Трябва ни само едно.

 

 

Въпреки че беше загубила апетит от ужасните кадри на мониторите и като видя как колегите й се тъпчат с говежди пържоли, Ив хапна малко пиле и се опита да отклони разговора от разследването. Само че недоумяваше как трябва да се разговаря с дете по време на вечеря.

Не използваха често трапезарията… по-точно тя не се хранеше тук. Много по-лесно беше да хапне нещо, докато работи в кабинета си. Разбира се, не можеше да каже, че й е неприятно да седи до голямата полирана маса близо до камината, в която гори буен огън, и да се наслаждава на уханието на апетитна храна и ароматизирани свещи.

— Защо се храните толкова тържествено? — попита Никси.

— Не питай мен. — Ив посочи с вилицата съпруга си. — Къщата е негова.

— Утре трябва ли да отида на училище?

Ив примигна, разбра, че въпросът е отправен към нея, а Рурк не се намесва да „отбие топката“.

— Не — смотолеви.

— Кога ще се върна в училище?

Ив усети как в тила й запулсира тъпа болка.

— Не знам.

— Ако не си уча уроците, ще изостана от другите. Слабите ученици нямат право да участват в оркестъра или да играят в училищните постановки. — Очите на момиченцето се наляха със сълзи.

— Така ли? Ами… — „Мамка му!“ — добави наум.

— Ще уредим временно да учиш тук — преспокойно каза Рурк, сякаш цял живот беше отговарял на неудобни въпроси. — Обичаш ли да ходиш на училище?

— Повечето пъти — да. Кой ще ми помага с домашните? Татко винаги ми помагаше да си ги пиша.

„Тая няма да я бъде!“ — помисли си Ив. Нямаше да става бавачка и учителка на детето, дори ако я заплашеха да сложат под задника й бомба. Рурк отново й се притече на помощ:

— С лейтенанта не сме били отлични ученици, обаче Съмърсет ще ти помага, докато си тук.

— Никога няма да се върна у дома. Повече няма да видя мама, татко, Койл и Лини. Не искам да са мъртви!

„Няма как — помисли си Ив. — Вярно, че Никси още е дете, но е и очевидка на престъпленията. Няма как да се избегне разговорът за разследването. И слава богу.“

— Разкажи ми какво правиха всички. През целия ден, преди това да се случи. — Рурк понечи да протестира, но тя му направи знак да не се намесва. — Постарай се да си спомниш всички подробности.

— Ами… първо татко се развика на Койл, защото се успа. Брат ми винаги се успива, после всички трябва да бързаме. Мама побеснява, когато се налага да закусваме набързо — казва, че е много важно да се храниш както трябва.

— Какво закусвахте?

— Мюсли с прясно мляко и плодове. — Никси отряза парченце аспержа и го погълна, без да се оплаче, че не обича този зеленчук. — Инга винаги приготвя закуската, изстисква и портокалов сок. Татко пи кафе — на ден му се полага само една чаша. Койл заяви, че иска нови въздушни маратонки, мама отвърна, че няма да му купят, той каза, че се държат гадно, а мама го изгледа накриво, защото не бива да произнасяме думата „гадно“, особено когато сме на масата. После си взехме раниците и отидохме на училище.

— Някой обажда ли се по видеотелефона?

— Не.

— Някой звъня ли на вратата?

Малката си взе парче пиле, прилежно го наряза, сдъвка хапката и едва тогава отговори:

— Не.

— Как отидохте на училище?

— Пеш, защото не беше студено. Татко ни изпрати. Когато е много студено, взимаме такси, после той отива на работа. Мама пък слиза в кабинета си. Онази сутрин Инга отиде да пазарува, защото Лини щеше да спи у нас и мама искаше да имаме повече пресни плодове.

— Спомняш ли си дали майка ти или баща ти са изглеждали разтревожени?

— Койл каза забранената дума и не си изпи сока, затова мама му се скара… Не може ли да ги видя, въпреки че са мъртви? — попита ни в клин, ни в ръкав, устните й затрепериха. — Не може ли?

Ив знаеше, че това е необходимост, заложена у всеки човек, фактът, че Никси още беше дете, не променяше чувствата й.

— Ще уредя да ги видиш. Обаче няма да е веднага. Днес ще бъдеш с Бакстър и Трухарт, става ли?

— Бакстър е забавен, а Трухарт е много симпатичен. Знае много игри. Като хванеш лошите, ще ми позволиш ли да видя и тях?

— Непременно.

— Добре. — Никси се втренчи в чинията си, кимна. — Добре.

 

 

— Чувствам се, сякаш съм била подложена на разпит от опитен полицай — изпъшка Ив, изпъна рамене и влезе в кабинета си.

— Моите поздравления, справи се чудесно. Реших, че прекалено прибързваш, като й предложи да си спомни какво са правили в деня преди убийствата, но се оказа права. Никси изпитва необходимост да говори за всичко…

— Знам. И без това непрекъснато го мисли. По-добре да изразява на глас чувствата си. Ако говори, може да си спомни още подробности. — Ив седна зад бюрото, замисли се. — Ще ти кажа нещо, което не вярвах, че някога ще изрека. Ако го повториш, ще ти изтръгна езика и ще го вържа на фльонга, чуваш ли? Радвам се, че Съмърсет е тук.

Рурк се усмихна, приседна на бюрото й:

— Моля? Не чух какво каза. Повтори, ако обичаш.

Тя го изгледа на кръв:

— Това за фльонгата изобщо не е шега. Мисълта ми е, че малката се чувства добре със Съмърсет и той, изглежда, знае как да се оправя с деца.

— Как няма да знае? Отгледал е собствените си отрочета, после взе и мен под крилото си. Явно има слабост към проблемни деца, нежен е с тях.

— В този злобар няма капчица нежност, но признавам, че Никси го харесва. — Тя прокара пръсти през късата си коса. — Утре отново ще разговарям с Дайсънови. Още не знам как ще се развият събитията, обаче след ден-два може би ще ги отведем заедно с малката в тайна квартира. Тази вечер смятам да проуча прислужницата… За малко да забравя — трябва да изпратя съобщение на Пийбоди. Вече е била в училището, затова ще я помоля утре сутринта да се отбие тук и да донесе учебниците и тетрадките на Никси. Не ми го побира главата защо малката се натиска да учи, след като може да изклинчи.

— Нямам представа. Вероятно гледа на учението, както двамата с теб гледаме на работата си. Смята го за жизненоважно.

— Глупости! Училището е по-страшно от затвор.

— Навремето и аз мислех така. Може би ние грешим. — Той се наведе, докосна с пръст трапчинката на брадичката й. — Искаш ли да ти помогна?

— Нямаш ли работа?

— Имам, разбира се, но спокойно мога да я върша и едновременно да окажа помощ на най-способното ченге в Ню Йорк.

— Моля, моля, без четки. Не ми трябват думи, а дела. Видя каква е охранителната система в къщата. Ако искаш, обади се на Фийни, споделете мненията си. Помъчи се да разбереш какви устройства са използвали мръсниците, за да изключат алармата. И откъде са се снабдили с тях.

— Слушам, лейтенант. — Този път Рурк помилва страната й. — А на теб препоръчвам да си легнеш. Достатъчно работи за днес.

— Ще издържа още няколко часа.

— Запази малко време и за мен — подхвърли той и отиде в кабинета си.

Ив подготви второ табло, програмира автоготвача да приготви малка кана с кафе, после нареди на компютъра да изнесе на екрана сведенията за Инга.

Внимателно разгледа снимката от личната й карта. Жената беше привлекателна, но хубостта й не беше натрапчива. Интересно дали Кийли Суишър беше търсила прислужница, която да не е толкова красива, че да съблазни съпруга й.

Каквито и да са били изискванията, явно двете жени взаимно си бяха допаднали, иначе Инга нямаше да се задържи толкова дълго у семейството. Достатъчно дълго, че Никси и Койл да израснат пред очите й.

Самата Инга нямаше деца от единствения си брак, който вече беше разтрогнат. От двайсетгодишна беше започнала работа като домашна помощница. Ив не разбираше как някой може доброволно да се наеме да чисти след другите, но си каза, че има всякакви хора.

Финансовото състояние на Инга беше стабилно предвид професията й, спестяванията й бяха в границите на нормалното.

„Нормално, нормално, нормално! Чак да ти се пригади — помисли си Ив. — Е, Инга, да разровим по-надълбоко.“

След един час тя нервно закрачи из кабинета. Не беше открила абсолютно нищо. Ако прислужницата имаше нелицеприятни тайни, те бяха умело прикрити. Животът й беше толкова нормален, че изглеждаше скучен. Поддържала чистотата в къщата на Суишърови, пазарувала, два пъти годишно излизала в отпуска — едната прекарвала със семейството, за което работела, втората заедно с две жени почивали в балнеосанаториум близо до Ню Йорк.

Ив беше проучила въпросните две жени, ала не бе открила нищо подозрително.

Бившият съпруг на Инга живееше в Чикаго, отново беше се оженил, имаше едно дете. Беше дребен чиновник във фирма за оборудване на ресторанти и повече от седем години не беше стъпвал в Ню Йорк.

Предположението, че прислужницата е чула или е видяла нещо, докато е купувала плодове или почистващи препарати, изглеждаше абсурдна.

Ала животът беше пълен с абсурди, които бяха завършили с кървави убийства.

Рурк влезе в кабинета й, тя кимна към монитора:

— Тази жена изглежда непорочна като светица. Разбира се, предстои ми още много работа, но ми се струва, че е станала невинна жертва.

— Говорих с Фийни. С него сме на едно мнение по отношение на устройството за изключване на охранителната система. Възможно е да е изработено от много добър специалист, който има достъп до първокласни елементи. С подобни устройства разполагат само военните, полицията и фирмите за охрана. Не са нещо, което ще намериш в местния универсален магазин. Могат да се купят само на черно.

— Не стеснява обсега, но пасва на моята теория.

— Какво ще кажеш да приключим за днес?

— Става. И без това засега нямам повече работа. — Тя нареди на компютъра да съхрани информацията в отделен файл и да се изключи. — Сутринта ще се опитам отново да разпитам Никси, после ще я поверя на Бакстър и Трухарт.

— А пък аз ще се срещна с няколко души от моя отдел за изобретения и рационализации. Ще обсъдим нещата, може на някого да хрумне нещо по-конкретно за охранителната система.

— Нито една от жертвите не е изкарала военно обучение или курс за охранител… — разсъждаваше на глас Ив, докато вървяха към спалнята. — Засега не съм намерила доказателства за връзки са организираната престъпност или полувоенни организации. Изглежда, съпрузите Суишър не са били пристрастени към комара, не са имали извънбрачни връзки, нито политически пристрастия. Единствената странност за сега е вманиачаването на жената към здравословното хранене.

— Да предположим, че в ръцете им случайно е попаднало нещо, което някой иска да си получи обратно.

— Дори да е така, щом тези типове са толкова големи спецове по електрониката, спокойно са могли да проникнат в къщата, когато няма никого, и да вземат каквото им трябва. За такава дребна работа не се избива цяло семейство. Единственото, което са взели от къщата, е животът на петима души. Суишърови са били убити, защото някой е искал да бъдат мъртви.

— Съгласен съм. Искаш ли да пийнем по чаша вино и да отдъхнем поне за малко?

Ив понечи да откаже. Както й беше обичай, отново и отново щеше да премисля случилото се, да крачи напред-назад. Докато парчетата от мозайката започнат да прилягат на местата си… Само че тази вечер беше толкова капнала от умора, че мечтаеше само да поспи няколко часа.

Животът й с Рурк никога нямаше да прилича на живота на семейство Суишър. Не че го искаше — сигурно щеше да пукне от скука, ако водеше толкова еднообразно съществуване. Ала някой беше отнел живота на тези хора и тя трябваше да открие истината.

— Хм, идеята ми допада — промърмори. — Трябва да оставя нещата да поулегнат. — Тя посочи главата си. — Май жичките вътре прегряха и устройството дава на късо.

— Имам още по-добра идея. — Рурк застана с лице към нея, наведе глава, игриво захапа брадичката й.

— Знам ги твоите идеи. Свеждат се до едно — да ме съблечеш гола.

— Да, обаче всеки път го правя по различен начин — това е важното.

Ив се засмя:

— Рано или късно вариантите ще се изчерпат.

— Ето това е предизвикателство. Хайде да отидем при басейна и да поупражняваме водни спортове.

— Брей колко си изобретателен и… — Тя не довърши фразата, защото отнякъде се чуха писъците на Никси.