Нора Робъртс
Оцеляване в смъртта (4)

Трета глава

Времето я притискаше, но знаеше, че е много важно да се върне на местопрестъплението, отново да го огледа, да го почувства. „Хубава триетажна къща — помисли си — притисната между други дву- и триетажни къщи в моден квартал в Уест Сайд. По-скоро солидна, отколкото набиваща се на очи. Децата са били в частно училище, домашната помощница е живеела със семейството. И двамата съпрузи са имали хубави професии, жената е работила у дома. Две врати откъм фасадата и една отзад.“

Всички врати и прозорци се охраняваха от алармената система, а прозорците на долния етаж, където се намираше кабинетът на Кийли, бяха защитени и с декоративни, но здрави метални решетки.

— Не са проникнали през входните врати — отбеляза, докато стоеше на тротоара. — Охранителната система е била активирана. — Обърна се, огледа улицата, тротоарите. — В подобни квартали е почти невъзможно да се паркира. Необходимо е разрешително, освен това тротоарните скенери идентифицират всяко превозно средство. При паркиране без разрешително номерът на превозното средство автоматично се записва и водачът се глобява. Разбира се, ще проверим записите, но не вярвам престъпниците толкова да ни улеснят, че да видим номера на колата им. Или са я оставили на друго място и са дошли пеш, или са имали разрешително. А може би живеят наблизо…

Прекоси улицата, отвори безполезната желязна порта, приближи се до входната врата и продължи да разсъждава на глас:

— Най-вероятно са дошли пеш. Предполагам, оставили са колата на две-три преки от тук. Дистанционно са блокирали охранителната система на входната врата, идентификационните пластини и камерите, преди да попаднат в обсега им. Знаели са кодовете или са умеели бързо да разбиват ключалки. — Използва полицейския шперцов код, за да дезактивира електронния печат, ключалките изщракаха. — По това време на нощта по улицата едва ли са се движили много минувачи, но все пак са минавали хора. Някой е разхождал кучето си, съседи са се връщали от ресторант или от посещение при приятели. В тези квартали хората са недоверчиви към непознатите. Което означава, че престъпниците е трябвало да действат много бързо и предпазливо.

Влезе в тясното коридорче между дневната и трапезарията.

— Какво са носели? Предполагам, две чанти, и то не големи, за да не се набиват на очи. Вътре са били оръжията, устройствата за блокиране на алармата и камерите, може би предпазно облекло. Прекалено рисковано е било да се преоблекат, преди да влязат. Бас държа, че са го направили тъкмо на това място… Слагат си предпазните дрехи, разделят се. Единият се качва на горния етаж, другият отива в стаята на прислужницата. Не разменят нито дума, действат ефикасно.

— Може би са контактували чрез знаци — предположи Пийбоди. — И са имали специални очила за нощно виждане.

— Да. Разполагали са с всичко необходимо, освен това са имали опит. Обзалагам се, че са тренирали със симулатор. — Върна се в кухнята, представи си мрака в коридора, пълната тишина. „Въобще не са се колебали — помисли си. — Или преди са идвали тук, или са имали план на жилището.“

Погледна масата и канапенцето, на което беше лежала Никси, продължи да говори:

— Убиецът не е видял детето, защото не го е търсил. — Коленичи на пода, приведе се, за да види полицейския маркер на мястото, на което бяха намерили кутийката с оранжада. — Пък и дори да се е огледал, пак е нямало да забележи малката. Вниманието му е било насочено към помещенията на домашната помощница.

Въпреки бъркотията, оставена от „метачите“ в апартаментчето на Инга, си личеше, че жената е поддържала идеален ред, както може да се очаква от човек, който си изкарва прехраната с разчистване на хаоса и мръсотията, направени от други хора. Силната миризма на химикали не можеше да заличи вонята на смърт.

Ив си представи как Никси е пропълзяла по коридора, развълнувана като всяко дете, което се надява да види как възрастни правят нещо забранено.

В спалнята кръвта беше изпръскала стените, нощното шкафче и лампата, образувала беше локвичка върху завивката, стекла се бе на пода.

— Предполагам, че не е спяла по гръб, а на една страна. Виждаш ли? — Ив се приближи, посочи напръсканата стена. — Престъпникът застава до леглото, повдига главата на жертвата. По пръските личи, че главата й е била извърната — така е оставил жената, след като е прерязал гърлото й. Дрехите му са окървавени, но не го е грижа. Ще ги свали, преди да излезе. Излиза от апартаментчето, минава покрай момиченцето. — Ив се обърна, нагледно демонстрира действията на убиеца. — Вероятно е минал на сантиметри от детето. За щастие малката е умна, пък и е била изплашена до смърт, затова не е гъкнала. — Тя отново се обърна, огледа спалнята. — Всичко си е на мястото. Онзи не е докоснал нищо… освен жертвата. Интересува го само изпълнението на мисията.

— Според вас е било мисия, така ли? — попита Пийбоди.

— Какво друго? — Ив сви рамене. — След като свършва тук, излиза. Защо не се качва по задното стълбище?

— Ами… — Пийбоди се замисли, огледа се. — Спалнята на съпрузите е по-близо до главното стълбище. Вероятно там е чакал партньорът му.

— Първо е трябвало да бъдат убити възрастните, и то едновременно — кимна Ив, с Пийбоди заобиколиха и тръгнаха към стълбището. — Вероятно по някакъв начин е сигнализирал на съучастника си, че първият етап от мисията е приключил успешно. — Забеляза капките кръв по мокета и стъпалата. — Все пак е оставил следа, но кръвта е на жертвата, той не е пострадал. Погледни това петно — тук са свалили окървавените дрехи, натъпкали са ги в чантите, преди отново да слязат на долния етаж.

— Хладнокръвни типове — промърмори Пийбоди. — Не са се поздравили за добре свършената работа. Заклали са петима души, свалили са защитните дрехи, изцапани с кръв, и преспокойно са си излезли.

— Все едно виждам какво се е случило. Очистват прислужницата, качват се на горния етаж, влизат в спалнята на съпрузите, застават от двете страни на леглото. Виж, явно са действали по същия начин, и то много спокойно и методично. Убиват набелязаните жертви, напускат къщата.

— Спели са с гръб един към друг — промълви Пийбоди. — И ние с Макнаб спим така.

Ив си представи мъжът и жената, съпруга и съпругата, майката и бащата, заспали под пухената завивка на голямото легло, застлано с морскозелени чаршафи. Спалнята бе уютна, всичко беше създадено така, че да действа успокояващо, прозорците бяха с изглед към вътрешния двор. Той е бил по черни боксерки, тя е носела бяла нощница.

— Всеки повдига главата на „неговата“ жертва, прерязва гърлото й. Никакви разговори. Излизат и тръгват към другите две стаи, докато момиченцето се качва по стълбището. Предварително са се уговорили кой в коя стая ще действа. Разделят се. Единият убива момчето… междувременно Никси пълзи по коридора и се приближава към тях. — Докато говореше, Ив влезе в стаята на Койл. — Момчето е спяло по гръб, завивките са били на пода. Позата е била „удобна“, екзекуторът го убива, без да го докосне. — Прекоси коридора и си представи следващата ужасяваща картина. — В другата е момиченцето. Убиецът е прекалено сигурен в себе си, не се колебае. Изобщо не забелязва двата чифта обувки и двете ученически ранички. Интересува го само набелязаната жертва. Малката спи по корем и почти не се вижда изпод завивките. Онзи я хваща за косата — гъста руса коса, както е очаквал. Прерязва гърлото й, хвърля я обратно на леглото, излиза.

— Тук стената не е толкова изпръскана — отбеляза Пийбоди. — Вероятно кръвта е попила в дрехите на убиеца и в завивките.

— Двамата се срещат в коридора. Вече ти показах това петно. Кръвта е капела от дрехите им, докато са ги събличали. Напъхали са ги в чантите заедно с ножовете. Слезли са по стълбището. Напуснали са къщата. Смятали са, че мисията е приключила успешно.

— Обаче са сгрешили.

Ив кимна:

— Точно така. Ако бяха останали още няколко минути, например за да вземат някоя скъпа вещ, ако се бяха забавили с убийствата на горния етаж, полицаите с патрулката щяха да ги хванат на местопрестъплението. Разминало им се е на косъм. Никси е реагирала бързо, но те са били още по-бързи.

— Защо са убили децата? — промълви Пийбоди. — Те не са били заплаха за тях.

— От фактите, които знаем до момента, може да се предположи, че едното или двете деца са били набелязаните жертви. Може да са чули или видели нещо, което уличава престъпниците. Засега не можем да предполагаме, че ударът е бил срещу родителите. Важното е едно — всички е трябвало да бъдат убити. Това ще бъде отправната ни точка.

 

 

Не успя да се освободи по-рано и закъсня за срещата с психиатърката. Завари я в дневната — Майра пиеше чай и работеше с джобния си компютър.

— Извинявай, задържаха ме.

— Не се притеснявай. — Майра отмести компютъра. Носеше семпъл костюм от сиво-синкава материя, обувките й бяха в същия необикновен цвят. На ушите й блестяха сребърни обици, на шията си тя носеше три верижки, всяка тънка като косъм.

Ив често се питаше дали психиатърката полага специални усилия да постигне съвършената си елегантност, или това й идва отвътре.

— Никси спи — каза Майра. — Съмърсет я наблюдава на монитора.

— Хубаво. Добре. Слушай, първо трябва да пийна истинско кафе, иначе мозъкът ми ще се разтопи… Ти как си?

— Добре, благодаря.

Ив отвори панел в стената, зад който имаше малък автоготвач.

— Предполагам, получила си информацията за престъплението.

— Да. Тъкмо я преглеждах.

— Засега разполагаме само с откъслечни сведения. Не ми остана време да опитам да ги свържа. Пийбоди ще уреди да получим достъп до информацията за убитите деца. Ще посетим училищата им, ще видим какво ще открием.

— Надяваш ли се да намериш нещо важно? Смяташ ли, че децата са били набелязаните жертви?

Ив сви рамене, затвори очи, зачака ободряващото въздействие на първите глътки силно кафе.

— Момчето — казва се Койл, е достатъчно голямо, за да се е забъркало с наркотици, да участва в банда и така нататък. Не бива да пренебрегваме този факт. Нито възможността Койл и/или сестра му да са били очевидци на нещо, заради което е трябвало да бъдат очистени. По-голяма е вероятността масовото убийство да е било извършено заради един от родителите, обаче е прекалено рано за заключения.

— Няма друго насилие или вандализъм, така ли?

— Не. Още не знаем дали нещо е било откраднато. Планът на палачите и изпълнението му са били прецизни. Дяволски добра работа.

— Ако го беше казал някой друг, щях да го обвиня в цинизъм и безсърдечност.

Погледът на Ив стана суров:

— Тези типове наистина са безсърдечни. И много добри професионалисти. Но този път са допуснали грешка. Скоро ще разберат, че има очевидец на престъплението. Само почакай медиите да надушат сензацията.

Майра кимна:

— Тогава ще опитат да довършат „работата“ си. Затова си довела детето тук, нали?

— Да, това е една от причините. Къщата е същинска крепост. А пък ако съумея да опазя малката от отдела за закрила на децата, ще имам неограничен достъп до очевидката на убийствата. Освен това Никси от пръв поглед намрази социалната работничка и отказа да тръгне с нея. Няма да ми е от полза, ако не се поуспокои…

— Май забрави с кого говориш — прекъсна я Майра и се усмихна. — Пак щеше да се срещаш с нея, когато пожелаеш, дори тя да беше под надзора на социалните и заведена в тайна квартира. Защо се срамуваш от съчувствието си към детето? В никакъв случай не означава, че си се размекнала и вече не си коравото ченге Далас.

Ив пъхна ръка в джоба си и промърмори:

— Никси се е обадила на 911. Пълзяла е през локви кръв, кръвта на родителите й. Да, мъчно ми е за нея. Знам още, че дете, издържало този кошмар, може да понесе и онова, което ще последва. — Седна срещу Майра и добави: — Страхувам се да не натисна погрешните „бутони“. Възможно е да сбъркам и тогава ще загубя доверието й. Изключително важно е да измъкна от нея повече информация. Всяка подробност е от значение. Разчитам на теб да ми помогнеш.

— Разбира се. — Психиатърката отпи от чая си. — Съставих психологически профил на престъпниците, основан на данните, с които засега разполагаме. Наистина са били екип. Най-вероятно и преди са работили заедно, сигурна съм, че не убиват за пръв път. Предполагам, че са обучени — може би са служили в армията или са членове на престъпна организация. Няма нищо лично в този акт на насилие, но убийството на деца — на цяло семейство, определено е лично. Убедена съм, че не са го направили заради тръпката, няма и сексуален подтекст.

— Тогава убиват за пари, така ли?

— Твърде вероятно; може би защото са им наредили или просто защото е трябвало да бъде направено. Какъв е мотивът? — Тя замислено отпи от чая си. — Трудно е да се каже, докато не разполагаме с повече сведения за жертвите. Какви са извършителите? Опитни убийци, които взаимно си имат доверие. Действат методично и уверено.

— Според мен е била операция, и то грижливо разработена, а тези двамата предварително са тренирали.

— Смяташ, че са влизали в къщата и преди ли?

— Може би. Във всеки случай са знаели разположението на помещенията и къде спи всеки. При положение, че прислужницата е била главният обект, е било безсмислено да убиват хората на горния етаж, и обратното. Затова мисля, че им е било заповядано да не оставят жив нито един от обитателите на къщата. — Ив погледна ръчния си часовник. — Докога смяташ, че ще спи детето?

— Нямам представа.

— Не искам да те задържам.

— Самата ти изгаряш от нетърпение да продължиш работата си.

— Още не съм разговаряла със съдебния лекар, не съм довършила рапорта си, не съм тормозила шефа на лабораторията, нито съм ругала „метачите“. Хората ще си помислят, че съм в отпуска.

Майра се усмихна и се изправи:

— Обади ми се, когато… — Тя не довърши фразата, защото Съмърсет влезе в дневната и обяви:

— Лейтенант, повереното ви дете е будно.

— Така ли? Добре, хубаво. Майра, имаш ли време да започнем още сега?

— Да. Къде е най-удобно да поговорим?

— Предлагам да отидем в моя кабинет.

— Защо не я доведеш тук? Помещението е много уютно, ще я предразположи.

— Аз ще я доведа — обяви Съмърсет и се изпари, а Ив се намръщи и промърмори:

— Дали пък не си въобразява, че съм му длъжница? Защото ако е така, много ще се ядосам.

— Според мен е прекрасно, че в къщата има някой, който да се грижи за травматизираното дете.

— Мамка му! — Ив тежко въздъхна. — Тъкмо от това се страхувах.

— Да не забравяме, че най-важното в момента е душевното състояние на момиченцето.

— Ако гледа по цял ден Съмърсет, нищо чудно да изпадне в шок.

Ала когато Никси влезе, здраво стискаше костеливата длан на иконома и го пусна едва след като видя Ив. Втурна се към нея и възкликна:

— Намери ли ги?

— И това ще стане. Запознай се с доктор Майра. Ще ти помогне да…

— Докторът вече ме прегледа. Не ми трябва друг. — В гласа на Никси прозвучаха истерични нотки. — Не искам…

— Успокой топката! — прекъсна я Ив. — Майра е моя приятелка и не е само лекарка, а работи съвместно с полицията.

Никси изпод око изгледа психиатърката:

— Не прилича на полицайка.

— Аз сътруднича на полицаите — спокойно каза Майра, — за да разберат какви са хората, които извършват престъпления. С лейтенант Далас се познаваме отдавна. Искам да помогна и на нея, и на теб, за да залови злодеите, които навредиха на близките ти.

— Не са им навредили, те ги убиха. Всички са мъртви.

— Да, знам. Ужасно е. — Майра говореше все така тихо и спокойно, не откъсваше поглед от детето. — Нищо по-страшно не може да се случи.

— Щеше ми се да не беше се случвало…

— И на мен. Смятам, че ако поговорим, ще можем да помогнем.

— Убиха Лини. — Долната устничка на момиченцето затрепери. — Помислили са, че съм аз и сега е мъртва. Вината е моя. Не трябваше да отивам в кухнята. Забранено ми е…

— Понякога всеки от нас прави по нещо забранено.

— Не е вярно. Лини не искаше да дойде с мен. Аз бях непослушна, не тя. А сега е мъртва.

— Не се обвинявай — меко каза Майра, хвана я за ръката и я накара да седне. — Защо отиде в кухнята?

— За да си взема една кутийка оранжада. Не бива без разрешение да пия безалкохолно, нито да хапвам по нещо през нощта. Мама… — Никси млъкна, с юмручета потърка очите си.

— Мама ти е забранила, затова не е трябвало да го правиш зад гърба й. Обаче тя щеше много да се зарадва, че не си пострадала. Щеше да е щастлива, че този път си нарушила правилата.

— Ами… може би. — Галахад скочи на скута на Никси, тя машинално го помилва. — Но Лини…

— Не си виновна. Случилото се не е по твоя вина. Не си го причинила и не би могла да го предотвратиш.

Малката вдигна очи:

— Все си мисля, че ако бях извикала, всички щяха да се събудят. Татко щеше да се справи с лошите хора.

— Баща ти имаше ли оръжие? — намеси се Ив, преди Майра да проговори.

— Не, обаче…

— Двама мъже са били с ножове, а той — невъоръжен. Може би ако беше извикала, баща ти щеше да се събуди. Ала пак щеше да е мъртъв. Онези двамата щяха да разберат, че в къщата има още някой, щяха да те намерят и да убият и теб.

Майра предупредително изгледа Ив и побърза да се намеси:

— Никси, лейтенант Далас ми каза, че си постъпила много смело. Вярвам й, защото самата тя е храбра.

— Тя ме намери. Криех се…

— И добре си направила. Добре е, че тя те е намерила. Знам, че те заболя от онова, което току-що каза лейтенант Далас, но всъщност е самата истина. Снощи не би могла да сториш нищо, за да помогнеш на семейството си. Сега обаче можеш. — Майра погледна Ив, направи й знак, че вече може да започне да разпитва детето.

— Слушай, Никси, давам си сметка колко ти е трудно, но ще ни улесниш, ако си спомниш колкото е възможно повече подробности. Това е записващо устройство. — Тя постави уреда на масата, седна срещу Майра и момиченцето. — Ще ти задам няколко въпроса — добави и задиктува: — Лейтенант Ив Далас разпитва Никси Суишър, малолетна. Присъства доктор Шарлот Майра. Да започваме ли Никси?

— Да.

— Знаеш ли в колко часа стана снощи?

— Малко след два. Май беше два и десет. Погледнах си кифличката, затова знам.

— „Кифличката“ е детски ръчен часовник — обясни Майра.

— Какво направи, като стана. Помъчи се да си спомниш с точност.

— Слязох на долния етаж, беше много, ама много тихо. Преди това си казах, че след като Лини не иска да дойде с мен, ще повикам Койл. После обаче се изплаших да не ме обади на мама, пък и беше много вълнуващо да съм сама посред нощ. Отидох в кухнята, взех от хладилника кутийка с оранжада, въпреки че ми е строго забранено да пия и да ям извън определените часове. Седнах на канапенцето в „къта за закуска“, за да си изпия оранжадата.

— Какво стана после?

— Видях някаква сянка. Легнах на канапето и видях как сянката влезе в стаята на Инга.

— Как изглеждаше тази… сянка?

— Ами… стори ми се, че е някакъв мъж. Не знам, беше много тъмно.

— Висок или нисък беше?

— Беше ли на ръст колкото лейтенант Далас? — намеси се Майра и направи знак на Ив да се изправи.

— Май беше по-висок. Не съм сигурна.

— Как беше облечен?

— С тъмни дрехи.

— Видя ли косата му? — попита Ив. — Къса ли беше или дълга?

Никси въздъхна, опря страна до гърба на котарака:

— Сигурно е била къса, защото не се виждаше. Беше… беше покрита. Ей така. — Тя направи жест, сякаш нахлузва нещо на главата си. — Скриваше лицето му. Очите му бяха черни и лъскави.

„Маскировъчно облекло — помисли си Ив. — Очила за нощно виждане.“

— Чу ли го да казва нещо?

— Не. Уби Инга. Уби я с ножа. Имаше много кръв. Той не каза нищо.

— Ти къде беше?

— Лежах на пода до вратата. Пропълзях дотам, защото исках да надникна в стаята на Инга и да видя…

— Какво да видиш, като е било тъмно?

Малката се замисли, за миг свъси вежди.

— Светлината от уличната лампа влиза през прозореца. А човекът си светеше с нещо.

— С джобно фенерче ли?

— Не. Имаше нещо, от което излизаше зелена светлина. Една такава… малка като точица… и мигаше. Беше на ръката му… ето тук. — Тя обви с пръсти китката си.

— Добре. Какво стана после?

— Притиснах се до стената… така мисля. Страхувах се. Онзи уби Инга, държеше нож… много се страхувах.

— Вече няма от какво да се страхуваш — намеси се Майра. — В безопасност си.

— Човекът не ме видя, сякаш ме нямаше. Все едно си играехме на криеница, обаче той не ме търсеше. Взех видеотелефона и се обадих. Татко ми е казал, ако видя да нападат някого, да се обадя на 911 и полицията ще дойде веднага. Винаги трябва да се обаждаш, дори да нападат някой съсед. Татко… — Момиченцето наведе глава и се разплака.

— Баща ти щеше да се гордее с теб — обади се Майра, извади от чантата си хартиена носна кърпичка. — Защото си запомнила какво ти е казал и си го направила, въпреки че си била изплашена.

— Исках да му кажа какво е станало, да кажа на него и на мама. Исках мама да ме гушка. Обаче и двамата бяха мъртви.

— Като си се качила на горния етаж, отново си видяла онзи човек и още някого — подсказа Ив. — Качила си се по задното стълбище.

— Онзи, който уби Инга, влезе в стаята на Койл.

— Откъде знаеш, че е бил същият?

— Ами… — Малката вдигна насълзените си очи. — Познах го по зелената светлинка на ръката. Другият не носеше такова устройство.

— Браво. Много си наблюдателна. По какво друго се различаваха?

— Онзи, който уби Инга, беше по-голям.

— Имаш предвид, че е бил по-висок, така ли?

— Беше по-висок, но и много по-едър. — Тя сгъна ръката си, все едно показваше мускулите си.

— Двамата разговаряха ли?

— Не казаха нито думичка. Движеха се абсолютно безшумно. Нищо не чувах. Исках да бъда с мама. — Очите й отново се изцъклиха, гласът й затрепери. — Знаех какво ще направят, исках да бъда с мама и татко, да ме защитят, но… имаше много кръв, дрехите и ръцете ми се изцапаха. Скрих се в банята. По едно време чух да влизат хора, обаче не излязох. После дойде ти…

— Добре. Сега ще те питам нещо много важно. Чувала ли си вашите да говорят за някого, който ги мрази, или че са забелязали около къщата да се навъртат подозрителни типове?

— Татко каза, че Дейв го е заплашил да го пребие с металния стик, задето го е победил на голф.

— Баща ти и Дейв караха ли се често?

— Нее! Само се шегуваха. — Никси отново разтърка очите си.

— Татко ти караше ли се с някого насериозно?

— Не. Не знам.

— А майка ти?

Никси поклати глава. Ив зададе следващия въпрос, макар да знаеше, че стъпва по тънък лед:

— Майка ти и баща ти караха ли се?

— Понякога, но бързо им минаваше. Не като майката и бащата на Джеми — непрекъснато си крещят, а тя ми каза, че като се разбеснеели, хвърляли каквото им попадне под ръка. Каза ми още, че са се развели, защото той не можел да си държи панталона закопчан. Това означава, че е ходил с други жени.

— Аха, разбрах. Казваш, че вашите не са се карали като родителите на приятелката ти, така ли.

— Да. Освен това много се обичаха. Танцуваха на брега.

— Моля?

— През лятото ходехме на почивка в една вила край океана. Нощем виждах през прозореца как мама и татко се разхождат по плажа, понякога танцуваха. Знам, че нямаше да се разведат.

— Хубаво е да пазиш такива спомени — промълви Майра. — Когато ти домъчнее или те е страх, опитай се да си представиш как вашите са танцували на брега… Браво, моето момиче, справи се много добре. Съгласна ли си някой път отново да си поговорим?

— Може. Не знам какво трябва да правя сега.

— Какво ще кажеш да хапнеш нещо? За съжаление трябва да си вървя, но лейтенант Далас ще бъде тук и ще работи в кабинета си на горния етаж. Знаеш ли къде е кухнята?

— Не. Тази къща е прекалено голяма, човек лесно може да се загуби.

— На мен ли го казваш? — промърмори Ив.

Майра стана, хвана за ръката момиченцето:

— Ще те заведа при Съмърсет, може да му помогнеш да приготви обяда. — Обърна се към Ив: — Ей сега се връщам.

Когато остана сама, Ив закръстосва дневната — отиде до прозореца, върна се, приближи се до камината, отново застана до прозореца. Искаше й се час по-скоро да започне „истинската работа“. Да подготви обичайното табло, да започне събирането на информация, да напише рапорта си и да го изпрати на шефа на отдела. „Предстоят ми куп обаждания, трябва да разпитам много хора… — мислеше си и машинално подрънкваше кредитните жетони в джоба си. — Да му се не види, как да постъпя с това дете?“

Дали полицаите, които я бяха разпитвали навремето, също са се чувствали толкова несигурни? Майра се върна и каза:

— Никси е забележително дете. Справя се много по-добре от мнозина в нейното положение. Но бъди подготвена за рязка промяна в настроението й, сълзи, гняв, безсъние. Необходим й е психиатър.

— Не можеш ли да се заемеш с нея?

— Засега ще бъде под мое наблюдение, но вероятно ще се наложи да се обърнем към колега, който е специалист в работата с деца. Ще имам грижата да намеря най-подходящия човек.

— Благодаря. Смятам да се обадя в отдела „Грижи за малолетни“ и да прикрепя към нея двама униформени.

— Не бързай. Ще й бъде трудно да приеме наведнъж толкова много непознати. — Тя леко докосна рамото на Ив, после взе чантата си. — Не се притеснявай, ще се справиш.

„Дано“ — помисли си Ив. Само че в момента не беше толкова сигурна в успеха си. Качи се на горния етаж, отби се в кабинета на Рурк.

Съпругът й седеше зад бюрото, на три от мониторите на стената вървеше информация, мощният компютър тихо бръмчеше. Като видя жена си, нареди на машината временно да спре работа.

— Лейтенант, изглеждаш смазана от умора.

— Не само изглеждам, ами се чувствам така. Извинявай, нямах време да поискам съгласието ти. Натрапих ти чуждо дете и изчезнах.

— Глупости! Я кажи, малката спи ли?

— Не, будна е и е със Съмърсет. Разпитах я отново в присъствието на Майра. Владее се учудващо добре. Имам предвид Никси.

— Гледах новините по телевизията. Не съобщиха имената на убитите.

— Уредих да ги запазят в тайна. Засега. Но скоро медиите ще надушат новината.

Тъй като прекрасно познаваше съпругата си, Рурк знаеше какво й е най-необходимо в момента. Приближи се до автоготвача, програмира го да приготви две силни кафета, после подхвърли:

— Ще ми разкажеш ли какво е този път?

— Да, но само в общи линии. Изоставам с работата. — Тя набързо нахвърля най-важното.

— Горкото дете. Доколкото разбирам, досега няма доказателства, че някой от семейството е бил замесен в незаконна дейност и убийствата са били извършени за отмъщение.

— Още е прекалено рано, разследването тепърва започва.

— Предполагам, вече си стигнала до заключението, че престъпниците са били професионалисти. Хора, обучени да изпълняват „мокри поръчки“. Устройството на ръката на единия, което малката е видяла, вероятно е за блокиране на охранителната система — зелената светлина означава, че алармата е изключена.

— И аз предположих същото. На пръв поглед Суишърови изглеждат като олицетворение на почтеността. Бог знае обаче какво ще открием, като разровим по-надълбоко.

— Свръхмодерни електронни устройства, проникване типично за командоси, бързи убийства. Операцията е продължила максимум петнайсет минути. — Рурк отпи от кафето си и дори не погледна лазерния факс, който сигнализираше получаването на ново съобщение. — Ненапразно използвам думата „операция“. Това не е обикновено влизане с взлом, а нападение, каквото обикновено се предприема срещу важни личности. Поне на пръв поглед изглежда така — добави.

— Още имаш връзки в света на организираната престъпност.

Той се поусмихна:

— Нима?

— Познаваш хора, които имат познати сред най-голямата измет.

Рурк докосна трапчинката на брадичката й:

— Хубава работа! Може ли да обиждаш така моите приятели и партньори? Бивши, де.

— Обичам да наричам нещата с истинските им имена. И така, ще поразпиташ ли този-онзи?

— Да. Но имай предвид, че никога не съм си партнирал с убийци на деца. Или с изверги, които могат да избият петима души, докато спят.

— Вярвам ти. Наистина. Всяка информация е добре дошла… Само да беше видял момиченцето, което е било убито по погрешка! Беше по розова нощничка с къдрички. Всъщност едва по-късно разбрах, че дрехата е била розова — горната част беше почервеняла от кръв. Мръсникът беше прерязал гърлото на детето, сякаш е разрязал ябълка.

Рурк остави чашата си, приближи се до Ив, прегърна я през кръста, допря чело до нейното:

— Ще направя всичко, което мога.

— Знаеш ли, хрумна ми нещо. В детството си двамата с теб сме преживели всичко най-лошо — насилие, побои, омраза. А тези деца са живели в съвършен свят — имали са прекрасни домове и любящи родители, но…

— Но ние оцеляхме — довърши вместо нея Рурк. — А те са мъртви. С изключение на малката ни гостенка.

— Искам един ден, когато тя прави равносметка на случилото се, да знае, че убийците на близките й са зад решетките. Това е единственото, което мога да направя. — Ив се отдръпна и добави: — Крайно време е да се захвана за работа.